В първите години след обръщането си към вярата бях силно впечатлен от един протестант, който ревностно изследваше Писанията (разбира се, пречупвайки всичко през призмата на своя грехопаднал ум). При него веднъж дойде човек, който искаше да сподели някакви сложни лични проблеми. И отговорът на този „изследовател“ беше: „Съжалявам, брат, от 14:00 часа до 16:00 часа ми е времето за изучаване на Библията. Чао.“ Честно казано, тогава забелязах само големия контраст с „невежите православни набожници“, които бяха погълнати от външни ритуали и не четяха Библията. Икони, свещи, корбани и други външни неща - и до днес смятам, че не са истинските лекарства, а тяхната опаковка, и облягането на тях е фалшива "набожност“. Но с времето осъзнах, че и знанието, което трупаше протестанта, бе книжно и безполезно. Тези борци с „православната набожност“ се оказаха посвоему набожни. Осъждаха иконите и свещите, а бяха издигнали Библията в идол.
Митрополит Атанасий Лимасолски казва: „Няма по-лош вид човек от така наречения „набожен“ – онзи, който се смята за защитник и продължител на православната вяра, а всъщност никога не я е разбрал истински, просто защото никога не я е преживял истински. Ако обичаш ближния си, не го осъждаш. Ако обичаш Бога, е невъзможно да не обичаш ближния си. Любовта към брата е естествено следствие от любовта към Бога. Отиваме на поклонения, постим, молим се, изповядваме се, палим свещи, четем житията на светиите. Трябва да правим всичко това, за да обикнем Христос. Мнозина казват, че вършат тези неща, за да станат „добри“ хора, по-добри от преди. Но това е голямата измама. Това е мястото, на което всички се препъваме. Защото, ако целта на Църквата беше просто да ни направи „по-добри хора“, тогава нямаше да има нужда от лична връзка с Христос. Нямаше да има и причина Христос да дойде в света. В Църквата се възпитава връзка – лична връзка между човека и Христос. Не с Неговото учение, не с Евангелието. Евангелието е средство, инструмент. То ни помага да достигнем до любовта на Христос.“
Тук някои ще се запитат: не беше ли старозаветния закон такъв инструмент, който да ни доведе до Христа? Така е, но обърнете внимание – до Христа като личност, а не до книгата Евангелие. Законът бе изписан лично от Бога на каменни плочи, а Евангелието е вестта, че "Словото стана плът", възнесе се и изпрати Духа в сърцата на вярващите. Евреите почитаха материалния носител - скрижалите, а протестантите-фундаменталисти, имам чувството - пергаментите с новозаветните текстове. Не са схванали, че се премина от каменните скрижали към човешкото сърце, а не към пергамента. Словото е Христос, а Библията е апостолското свидетелство за Словото! (Православните подчертаваме тази разликата като пишем думата "слово" с малка буква, когато визираме Библията и с голяма - когато говорим за Христос)
Как са живели и просиявали в светост християните от първите векове, като не са имали сборника "Нов завет" или пък той е бил на разположение само в храма? Как са просиявали, като не са "изучавали индуктивно" всеки ден Библията? Живели са със сърца, отворени за Божията любов! "Сърдечен" живот не значи живот без външни обреди и правила. Телесността изискава такива. И ранните християни са ги имали, ако и да не са били така разгърнати като днес. Кръстели са се, рисували са икони, палели са свещи ... всичко са правили със сърце, като така са показвали истинската религия. А днес думата религия е станала едва ли не знак за отсъствие на сърцето в нашите външни дела. Символ на мъртва набожност!
Всяка година лайтмотивът през Рождественския пост и на самия празник е този: Христос се роди във Витлеемската пещера, но трябва да се роди и в нашето сърце. Св. ап. Павел пише на ефесяните: „Затова прекланям колене пред Отеца на нашия Господ Иисус Христос … Христос да се всели в сърцата ви чрез вярата“ (Еф.3:14,17) Ефесяните бяха хора, просветени в евангелската истина, но св. ап. Павел се моли да се всели Христос в тях чрез вярата. Тоест, вярата също е инструмент, инструмент за единение с Христа. Истинската религия - това е свързване с Бога! Знание, дела, ритуали - всички те, ако не служат на свързването с Бога, стават преграда за нас. Изграждат в нас една фалшива увереност, че нещо правим за спасението си.
Веднъж при мен дойде един стар приятел, добър човек, кръстен „християнин“, но живеещ дълбоко в територията на светското. Типичния средностатистически българин! „Отче, реших да свърша нещо и за душата си.“ И какво мислите, бе това нещо? „Да ми осветиш корбан! Ето торбичката; всичко нося, както е по канона – пита, вино, риба. И свещи от църквата купих.“
Това ли е спасителното за душата? Не е смешно, а трагично. Ние си мислим, че много сме надскочили това битово православие, понеже сме осъзнали, че спасението не е „в торбичката“, нито в свещопаленето. Но разбрали ли сме къде е? Не е и в знанието на Евангелието, дори тълкувано светоотечески. Спасението е винаги там, където е било и преди Христа, и след Христа, и под закона, и под евангелието – в сърцето! „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Повтаряме този псалом на всяка служба и пак не вникваме, че смисълът на всичко е в това не просто да си добър човек, а да си нов човек. „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.“ (Пс.50:12) Ново творение, което не се наслаждава на корбана, дори да е осветен, а се храни с нова храна – Св. Евхаристия. Не отричам корбаните (когато са правилно разбирани), нито обреди и ритуали, но ако останем само при тях, ние оставаме на прага пред Божието царство.
Митр. Атанасий Лимасолски критикува радикално мъртвата набожност: „Когато стигнеш до любовта на Христос, вече не ти е нужно Евангелието. Не ти е нужно нищо. Всичко спира. Остава само живата връзка между човека и Бога. Това е основната разлика между Църквата и религията. Религията те учи да изпълняваш задължения – така, както са правели езичниците. Отиваме на поклонения, палим кандилца, пускаме пари в касичката, оставяме бутилки с масло, пишем имена, четем молебени. Изпълняваме религиозни задължения. Но сърцето ни не се променя. Щом свърши „задължението“, оставаме същите като преди: Готови да осъждаме, да нападнем, да се оплачем, да мърморим. Сърцето ни не се преобразява. Не придобиваме връзка с Христос, защото се задоволяваме с повърхностното, с външните дела. И знайте това: „Религиозните“ хора са най-опасният вид вътре в Църквата. Бог да ни пази от тях. Един атонски монах някога каза – наполовина на шега, наполовина сериозно: Когато по време на Литургия (отслужвана от епископ) казваме „Господи, спаси благочестивите,“ аз казвам: „Господи, спаси ни от благочестивите.“ Защото „религиозният“ човек е изкривена личност, човек, който никога не е преживял истинска връзка с Бога. Той просто върши своето „задължение“, без да разбира нищо по-дълбоко. И затова Бог няма какво да му каже. Няма какво да се каже. Изповядвам ви от личен опит: Не съм видял по-лоши врагове на Църквата от „религиозните“ хора.“
Братя и сестри,
Нека добрите и правилни неща да ги правим със сърце! Сърце, в което царува Христос! Единението с Него ще ни даде свобода не само от закона, но, както проповядва митр. Атанасий, дори и от Евангелието. Да внимаваме в думите му и да повторим важното условие: „Когато стигнеш до любовта на Христос", не защото ще вършим нещо различно от законното и евангелското, а защото ще бъдем заповедоизпълнители чрез силата на Евангелието, чрез Светия Дух. Тогава самият човек става живо Евангелие така, както музикантът-виртуоз е "свободен" от партитурата – той я знае наизуст и в дълбочина, тя е част от него и чрез нея той постига най-голямата творческа свобода. Блажени Августин казва: „Обичай Бога и прави каквото искаш.“ Това е съвършенството, свободата на Божиите чеда.
Съзнавам, че ние сме много далеч от това, но вяма да се задоволя да проповядвам робски външни правила "прави това, не прави онова", защото спасението е в движението по пътя към дома. Самото покаяние е път навътре към сърдечните дълбини, където ни чака Бог. Виждаме го в причата за блудния син. Вярата на роба, на наемника, и на завърналия се син.
Ние сме най-често като блудния син, поробили сме се, паднали сме до нивото на свинете, но (надявам се) дошли на себе си, т.е. каещи се. Избрали да се върнат у дома.
Някои са поели по този път към дома с мисълта „Колко наемни работници при баща ми имат хляб в изобилие, пък аз от глад умирам“. (Лк.15:17) Тези попътни мисли са добро нещо, дори да подсказват несъвършени мотиви, какъвто е мотивът за глада. Не само телесен, но и душевен глад – глад за любов, внимание… глад, който замърсява мотивите ни, но все пак е избор на доброто. Бог се радва на поставеното начало, на правилната посока.
И само малцина са тези, които са пристигнали в бащиния дом и са попаднали в бащините обятия. Срещата с Бащата очиства мотива. Устата замлъкват, сълзите заменят думите. Прегръдката на истинското и чисто покаяние е прегръдката на единението с Бога. Тогава човешката воля е едно с Божията. Тогава влиза в сила максимата на Бл. Августин.
Всички ние, които сме избрали пътя към храма, сме някъде по пътя към дома. Не сме пристигнали, или ако пристигнаме, е за кратко. Бързо ставаме като големия брат - недоволни съдници на ближните си. Излизаме сърдити от дома, мърморим и пак поглеждаме към далечната страна на греха. Това е, аз съм реалист - ние се люшкаме постоянно и единици са, които стоят като стълбове в дома на Отца. Но длъжни сме да си напомняме: трябва да се стремим към синовната вяра. Бог ни изкупи и осинови, не за да живеем като роби и наемници. "...не си вече роб, а син. Ако пък си син, ти си и Божий наследник чрез Христос." (Гал.4:7) Синовете наследяват, а не робите. Евангелист Матей е наследник, но не заради изписаното мастило, а заради кръвта, пролята от синовна любов към Бога. Всички светци са синове и наследници, и се молят за нас да станем сънаследници с тях на Божието царство. Амин.
Протойерей Красимир Кръстев
Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник
16.11.2025 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар