МИСЛОВНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

   В зависимост от психологическата функция Юнг класифицира типовете на: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен.

    Днес ще погледнем към мисловният тип християнин. Това са хора на фактите, на тяхното анализиране и класифициране. При екстровертния мислещ става въпрос за информация, приемана отвън, а при интровертния мисленето е насочено към вътрешния свят. Но и в двата случая разумът е техен пръв ръководител. Те са способни на силни чувства, но чувствата при тях не са водещи, не са първият подход към заобикалящата ги действителност. Първият въпрос при тях е: какво означава това? Те търсят истина и смисъл. За такива хора нещата не са приятни или неприятни, а истински или фалшиви. Голямата слабост на мисловният тип християнин е, че често забравя за емоционалните нужди, както своите, така и на другите.

    Като пример на мисловен тип пред нас веднага изниква образът на св. ап. Павел – човек учен и образован. В Антиохия между апостолите Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване евангелист Марк. Рационалният ап. Павел не могъл да вникне в емоционалните колебания на Марк, който тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41)

    Пред мисловния тип християни има някои постоянни опасности. Най-видната от тях е самоцелното трупане на знания, което възгордява. "Дойде ли гордост, ще дойде безчестие, а мъдростта е със скромните" (Пр.11:2) Всички еретици са горделиви, а повечето ересиарси са мисловен тип. Старецът Никон Светогорец казва: „Дяволът не се страхува нито от нашия ум, нито от нашите знания. Той има повече от нас. Дори не се бои от нашите добродетели. Той има повече от нас. Само една добродетел няма и тя го е убила, а нас ни спасява – смирението!“.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Ако емоционалният тип е огън, който повече топли, отколкото свети, то мисловният е светлина, която повече свети, но по-малко топли.

    Това проличава и при молитвата. За мисловния тип християни молитвата е повече умствен процес. Те широко използват молитвеници и молитвени списъци, които им осигуряват структурирана и обмислена форма. Това е добре, но молитвата изисква и сърдечна топлина. Св. Теофан Затворник казва: „Главното в молитвата е в сърцето да възникнат благоговейни чувства към Бога: чувства на синовна преданост, благодарност, покаяние, покорност на волята Божия, желание да Го прославяме и други подобни чувства. Затова цялата ни грижа по време на молитвата трябва да е насочена към изпълването ни с тези чувства, така че сърцето да не остане безучастно. Когато сърцето е устремено към Бога, изпълняваното молитвословие (т.е. молитвеното правило: четене на вечерните или утренните молитви и др.) се превръща в молитва, а когато то липсва, онова, което четем, все още не е молитва.“

    Особено трудно за мисловният тип християни е началото на молитвата. Шофьорите знаят, че през зимата, когато двигателят е студен, колата трудно пали, трябва подгряване. Така е и при молитвата - трябва да се подаде подходяща храна на ума - духовна литература. Подчертавам, на ума, така, както за да разпалим загаснал огън, тръгваме от тлеещите въглени, а не от напълно загасналите. Това е и съветът на св. Теофан: „Когато пристъпваш към молитвословие, независимо кога, постой малко или поседни, постарай се да отрезвиш мислите си, да ги освободиш от всички странични грижи и задачи. След това размисли, кой е Този, към Когото се готвиш да се обърнеш в молитвата, и кой си ти, който се обръщаш към Него.“ С други думи – тръгни по естествения за твоята натура път, от по-развитата си страна към по-слабата. При мисловния тип християнин – от ума към чувствата. След това св. Теофан Затворник продължава: „Чети, без да бързаш, като вникваш във всяка дума така, че да я усети и сърцето. С други думи – разбирай какво четеш, а разбраното почувствай. Това съпровождай с кръстни знамения и поклони.“ Така искрата, запалена в ума, като по фитил ще слиза към сърцето и ще разгаря в него молитвено чувство.

    Мисловният тип е аналитичен и е способен старателно да търси корените и разклоненията на своите грехове. Можем да го видим на Изповед при свещеника с дълъг и подробен списък с грехове. Това не е лошо, стига да не преминава в „духовна хипохондрия“, т.е. прекалена загриженост за духовното здраве, характерна повече за мисловните интроверти. Тези християни трябва винаги да помнят съветите на Еклисиаста: „Не прекалявай с праведността, не се изтъквай с много мъдруване: защо да се погубваш?“ (Екл.7:16) „А и освен това, сине мой, предпазвай се от писане на много книги, това няма край; а многото учение е изтощение за тялото.“ (Екл.12:12)

    Отците казват, че дяволът иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). Затова мисловният тип човек трябва да развива своите недоразвити чувства, интуиция и усещане.

    Психиатрията, въпреки своите странности, не е враг, а съюзник на вярата. Но светите отци категорично се издигат над бащите на психиатрията. Те правят разграничение между ум и разум, като два познавателни центъра. Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логика е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някои отци казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му. Когато умът се фокусира в Бога, той функционира според изначалното си предназначение. Става око на душата, виждащо духовните неща. Когато се отклони от Бога, става разум и разсъждава за духовните неща "по човешки".

   Православното "виждане на Невидимия" (Евр.11:7), представлява процес, протичащ с различен интензитет в различните хора. Умът Христов не се дава в един конкретен момент, а се постига с много усилия и борба. Постигането му е цел на всеки психологически тип, а не само на мисловния. Четирите психологически типа са четири пътя, по които различните хора тръгват към придобиването на Христов ум. Но мисловният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към логика не гарантира придобиване на Божията мъдрост. Ако разумът не бъде облагодатен, неговите умостроения ще се окажат само книжна мъдрост, която "... не е мъдростта, която идва отгоре, а земна, плътска, бесовска." (Як.3:15) Божията мъдрост слиза отгоре, когато се смиряваме; окото на душата съзерцава Бога и се очиства.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

ЕДИНСТВО В МНОГООБРАЗИЕТО

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

На Петдесетница ние фокусирахме вниманието си върху нетварния огън, който слезе и се раздели като огнени езици върху вярващите в Йерусалимската горница. Много езици, но един огън – Светият Божий Дух, Който събира вярващите в едно ново общество - Църквата. Тези много езици показват, че там, където Бог действа няма унификация, защото унификацията предполага  насилие и поробване на личността, което е богопротивно.

В Първата неделя след Петдесетница видяхме многообразието в различните видове категории светци /мъченици, преподобни, светители и пр./, като различни цветя в един букет.

В тази Втора неделя след великия празник, насока на мислите ни ще дадат думите на свети Серафим Софийски Чудотворец: „Светият Дух не само ни съединява, но създава и безкрайното разнообразие на личности в Църквата: на Петдесетница огнените езици се „разделиха“ и застанаха „над всеки по отделно“ от присъстващите. Дарът на Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар, съобразен с характера на всеки. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ“ (1Кор.12:4). Животът в Църквата не означава унищожение на многообразието сред хората, нито налагане на един безспорен и еднотипен образ на всички, а точно обратното. Светците не само, че не проявяват някакво досадно еднообразие, но са развили в себе си ярка и отличаваща се личност. Глупаво е злото, а не светостта.“

Етническите различия също са богатство. Днес честваме светците, просияли по българските земи. Но фокусът ни няма да бъде върху етническото разнообразие, а върху  богатството от различни темпераменти при светиите. 

В днешния евангелски текст (Мат.4:18-23) виждаме две двойки братя: Петър и Андрей, и Йоан и Яков (с баща си Зеведей), повикани от Господ да оставят мрежите и станат ловци на човеци. Всички те са рибари, но доста различни. Семейството на Зеведей е по-заможно от това на Петър и Андрей, защото четем, че имат собствен кораб. Големите различия обаче стават явни по нататък в евангелията.

Всеки човек на тази земя е уникален. Още от древността обаче хората забелязали някои сходства в душевните черти и се опитали да ги систематизират. Темпераментът е комбинация от характерни черти (положителни и отрицателни)., които се предават генетично от родители на деца, и подсъзнателно влияят на човешкото поведение. Можем да поставим приблизително равенство между отрицателните страни и понятието „плът“ в богословието на св. ап. Павел.

Не е наша работа да гадаем какъв темперамент е другият. Но да познаваме собствения си темперамент е важно за нас. Ние сме особено внимателни по отношение на фамилната обремененост, за да избегнем телесните болести на нашите родители, колко по-важно е да познаваме отрицателните черти на своя темперамент, за да съумеем да се избавим от духовни болести.

    Повече от 400 г. пр. Хр. философът и лекар Хипократ разработил медицински модел, базиран на четирите елемента (природни стихии), от които се създава всичко в нашия свят – земя, въздух, огън и вода. Два века по-късно римският лекар Гален ги свързал с човешките темпераменти, като смятал, че последните се влияят от доминирането на една от четирите основни течности в организма:

- сангвиник – жизнен; повлиян от кръвта;

- холерик – активен; от жълтата жлъчка /холер/

- меланхолик – черен; от черната жлъчка

- флегматик – бавен; от флегмата.

Тези черти много рядко са изявени в чист вид. Уникалността на всеки човек е в начина, по който те са комбинирани в него.

Като християни, ние не можем да се съгласим, че някаква телесна течност определя нашите черти. (Медицинската наука също е отхвърлила това). Нито можем да приемем, че Бог е сътворил човека със слабости. Това, което трябва да знаем е, че слабите страни се появяват с оскъдняването на Божията благодат в човека след Грехопадението, и също както положителните, се предават генетично от родители на деца.

Фактът, че Хипократовата класификация се използва почти 2500 години, ни кара да я приемем като сполучлива, поне що се отнася до описанието.   

	Сангвиник	Холерик	Меланхолик	Флегматик
Силни страни	Радостен; Оптимистичен Дружелюбен	Решителен; Смел; Лидер; Устойчив	Самопожертву-вателен; Аналитичен; Творчески	Остроумен; Верен; Издръжлив
Слаби страни	Неспокоен; Слабоволев; Прибързан; Самоуверен	Необуздан; Несъстрадателен Упорит; Нетърпелив	Непостоянни настроения; Песимист; Критикар	Присмехулен; Мързелив; Безразличен; Бавен

Ако се вгледаме във всеки един от четиримата апостоли, представени ни в днешното евангелско четиво, ще видим различни темпераменти.

За св. ап. Петър знаем, че е бил човек  откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитва Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?!

За ап. Йоан сме свикнали да мислим като за апостола на любовта, но Библията не премълчава неговият и на брат му Яков прякори – Воанергес, т.е. синове на гръма. Ев. Лука споменава за един случай, когато двамата гневно настояват: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ (Лк.9:54).

Ако използваме психологическата терминология, можем да кажем, че св. ап. Петър е подчертан сангвиник. Честите смени на настроенията у ап. Йоан разкриват меланхолика. Различен е темпераментът у Андрей, друг е и у Яков.

Въпреки различията, всеки от горепосочените Христови ученици в крайна сметка напусна този суетен живот увенчан с венец на победител. Апостолите, за разлика от съвременните хора, не се примириха с вродените си слабости, защото разбраха, че тяхното нелекуване неизбежно ражда грях, който разделя от Бога. Затова обявиха тотална война на плътта и след Петдесетница вече ги виждаме коренно променени.

От време на време някоя слабост избуява, примерно лицемерието на ап. Петър, когато беше порицан от ап. Павел, че не отстоява твърдо истината за отпадането на закона като път за спасение. Но Петър отново се покая и Светия Дух продължи да извайва в него богоподобието. Беше „балон с въздух“, а се превърна в камък, върху който да се гради Църквата.

       Какво пък да кажем за решителния и неуморим холерик Савел, който „дишаше заплашване и убийство против Господните ученици“ (Деян.9:1)?! Той се превърна в Павел, което значи най-малък, смирен. Но по време на второто мисионерско пътуване дори в този велик апостол се проявяват някои слаби страна на холерика, като  несъстрадателност и упорство. В Антиохия между Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване апостол Марк. Ап. Павел не могъл да приеме колебанията на Марк, който впрочем тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41).

В тази духовна бран всички християни имаме общ враг – сатана и неговият „коалиционен партньор“ – плътта, слабите ни страни, наследени от нашите родители. Вие сами усещате, че един човек е по-податлив на едни грехове, друг – на други. Това е поради различните темпераменти. Дяволът винаги се съобразява със своя „коалиционен партньор“, удря там където сме слаби.

Слава да бъде обаче на Бога, че не ни е оставил да се борим с духовните врагове само чрез силните страни на нашия темперамент! На наша страна е триединната коалиция - Отец, Син и Свети Дух!

Какво е общото в реакцията на четиримата герои от днешния разказ? Те, без забавяне, оставиха мрежите и последваха Господа Иисуса. Безкомпромисното следване на Христа  е общото във всички светци от всички епохи, от всички етноси, и с всякакви темпераменти. Няма такова нещо като българска святост, руска святост, гръцка святост. Така също няма и сангвиническа святост или холерическа, или друга. Етносът, както и темпераментът са наши, но Този, Който ни лекува и освещава е Светият Дух!

Всеки човек е уникален пациент за Светия Дух. Той иска да изобрази в нас не темперамента на Христа, а Неговият характер. Затова и излекуваните – светците, са Христоподобни по характер, но уникални по темперамент, както прочетохме  от словото на св. Серафим Софийски: „са развили в себе си ярка и отличаваща се личност.“

Не е рядко печалното явление сред нас, християните, когато един или друг подражава било на авторитетно духовно лице, било на своя духовен наставник външно, когато копира негови думи, поведение, дори осанка и походка. Тъжно и опасно е, когато човек подражава по такъв начин – външно, по подобие на актьор. Не за такова подражание, несъмнено, говори апостолът, когато казва: Моля ви, бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:16). 

Когато човек подражава само външно, той е на пътя на прелестта, без да осъзнава това. Просто защото вътрешно същият този човек, който подражава и копира, си остава духовно-нравствено разяден, болен, загниващ.

Чуйте думите на св. Григорий Богослов, който казва: „след смъртта на св. Василий Велики ще срещнеш много Василиевци по външност. Това са статуи, представляващи сянката Василиева. Ето, те искат да превърнат много маловажни неща у Василий, дори телесните му недостатъци, в средства на своята слава. Става въпрос за бледността на лицето, дългите коси, бавния говор, замислеността и вглъбеността в себе си. Това при него беше не преднамерено, а обикновено, от само себе си. Колкото повече тези хора искат да се приближат до Василий, толкова повече се отдалечават от него.”

Четейки това описание, си спомних впечатленията на митр. Тихон Шевкунов от един съвременен старец, който скоро ще бъде причислен към светците - отец Йо­ан Крестянкин от Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир: „То­га­ва отец Йо­ан не ми нап­ра­ви осо­бе­но сил­но впе­чат­ле­ние: доб­ро стар­че, бод­ро, веч­но бър­за­що за­ ня­къ­де и веч­но за­о­би­ко­ле­но от тъл­па пок­лон­ни­ци. Мно­го по-ас­ке­ти­чес­ки и по-мо­на­шес­ки вид има­ха дру­ги­те оби­та­те­ли на ма­нас­ти­ра. Но не ми­на мно­го вре­ме и за­поч­нах да раз­би­рам, че “стар­че­то” е точ­но то­ва, ко­е­то се на­ри­ча “ду­хо­вен ста­рец” ­ ряд­ко и дра­го­цен­но яв­ле­ние в Цър­к­ва­та.“

Двама светци, от различни епохи, с два съвсем различни темперамента. Първият сякаш е „класически“ светец, за втория ти трябва време да вникнеш в живота му! Но това е човешкото възприятие, защото човек гледа на лице, а Бог – на сърце.

Като знаем това, нека се въздържаме от оценки. Да не очакваме всички около нас винаги да реагират еднакво, примерно винаги да сияят от радост. Всеки има своят темперамент и своята борба. Нека се приемаме един друг.

Църквата е обединила честването на апостолите Петър и Павел в едно. Виждаме ги на иконата как заедно, в братска любов държат зданието църковно. Петър – подчертан сангвиник и Павел – подчертан холерик. Може би, за да ни напомни, че ние сме толкова различни, но градим една общност – Църквата.

Истинското подражание на Христа е следване и носене на кръста. Както казва св. Василий Велики: “… за съвършен живот е нужно да подражаваме на Христа, т. е. не само на показаните в живота на Христа примери на негневливост, смиреномъдрие и дълготърпение, но и на смъртта Христова, както говори Христовият подражател Павел: Като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите (Филип. 3:10-11).”

Освен, че ще ни прелъсти, външното подражание ще ни и измори, защото нашият темперамент е уникален, и за Бога ние сме ценни именно с този си темперамент, разбира се, без да се примиряваме със слабите му страни. Затова нека не ставаме актьори в църковен театър. Но като помним думите на св. Серафим Софийски „Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар“, да трансформираме собствените си слабости в сила, като разпънем плътта, за да се роди в нас новия човек, „създаден по образа на Бога в правда и светост на истината.“ (Еф.4:24). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

21.06.2020 г.