Ранната Църква не се страхувала да влиза в диалог, а често и в конфликт с идеите, владеещи умовете на хората от този свят. Тя не се капсулирала в някакво застинало в юдейски термини „библейско“ богословие, а дискутирала на всякакви езици, по всякакви теми, като побеждавала и „пленявала всяка мисъл да се покорява на Христа“. (2Кор.10:5).
Лекуването на човешката душа винаги е било приоритет на Църквата. В нашето "болно" време тя още по-малко има право да се капсулира при изпълнението на тази своя мисия. Следвайки отците, Църквата и днес влиза в диалог, а когато е необходимо - в конфронтация със съвременните научни теории. Ние, нейните чеда, не трябва лекомислено да отхвърляме този диалог като сухи дискусии на книжни хора, а да черпим от неговите плодове. Защото отхвърляйки прибързано науката, неизбежно ще попаднем в тресавището на суеверието. За съжаление, това се наблюдава масово. Християни, които се плашат от науката, но смело прибягват до йога, медитация, зодии и куршумолеячи. Истинско безумие! За църковните пастири най-лесно е да извадят тежкия меч на Божието слово и да ударят по това суеверие. Но плевелът пак ще избуи, защото това е само половината от решението. Въпросът е: Какво ще се посади на празното място? Ние трябва да дадем на хората един християнски възглед за различните типове душевност с техните проблеми и решения!
Църквата е духовна лечебница, но за разлика от психиатричната клиника, лечението в нея не е предназначено само за този свят. То е основно за бъдещия, лекува не само душата, но и духа. Църквата е странноприемницата, където Добрият Самарянин завежда човека, който е попаднал в ръцете на разбойниците - бесове и страсти. В нея и методите на лечение са не по човешки стандарти, защото елеят и виното, макар сами по себе си да имат някаква лечителна стойност, са преди всичко знак за Божиите церителни тайнства.
Днес малцина от историците на медицината си спомнят, че първият етап от развитието на психиатрията се нарича манастирски. От целия православен свят докарвали в манастирите душевноболни и бесновати. Там духовниците с християнска любов, молитви, светена богоявленска вода и с безропотни грижи облекчавали страданията им. Болният бил неизлишен и нечужд човек, а брат в Христа, който се нуждае от помощ. Процесът на частичното отделяне на психиатрията от Църквата започнал в края на ХVІІІ век. Той е свързан със започналата по същото време на Запад секуларизация (осветскостяване) на културата след т. нар. Реформация. Тогава именно психиатрията предпочела да стане „по-обективна“, а учените и практиците – да се опират само на факти и данни от клинични наблюдения и лабораторни изследвания. На именитите професори не им се удало да се въздържат от изкушението да намерят рационално обяснение за всичко във видимия свят.
Първото, за което светските психиатри остават слепи, е причината за всяко страдание. Според Зигмунд Фройд сексуалните нагони обуславят човека, а Карл Густав Юнг търси причините в несъзнаваното (лично и колективно). Фройд вижда религията като инкубатор на вина и страх. Затова за него новият месия-освободител е човешкия разум. Юнг, въпреки, че е по-религиозен от Фройд, не разглежда душата в общение с Бога, а сама по себе си. Така, по думите на академик д-р Владета Йеротич той "обожествява душата, без предварително да я освети". Тези бащи на новата религия - психиатрията пропускат, че в основата на всяка болест (физическа и душевна) лежи грехът. Затова всяка стъпка по пътя на духовното изцерение не е нищо друго, освен покайно движение на сърцето. Пренебрегването на това затваря очите на психотерапията пред основния екзистенциален проблем, а именно: проблема за вината.
Секуларизацията на психиатричната наука налага лечението да протича на неутрално равнище по отношение на ценностите. Възможно ли е това, след като и най-несложният ум схваща, че отделянето на който и да било психичен конфликт от личната ценностна система на болния е немислимо?! Същевременно, природата на психотерапевтичния процес въвлича неизбежно болния в ценностния и психичен свят на терапевта, т.е. налице е едностранно влияние от по-силния към уязвимия.
Въпреки тези критики, ние трябва да избегнем крайността на протестантския фундаментализъм, който не успява да види никакво Божие действие в съвременната психология, психиатрия и психотерапия. Съвременните учени и лекари, въпреки, че сами в немалка степен са се лишили от Божията светлина, по Божията милост напипват и в полумрака някои верни пътища за лекуване на душата. Не трябва да отричаме това, а да гледаме с реализъм на всичко.
Следвайки светите отци, ние трябва да вземем полезното от съвременните светски „пророци“ и бащи на психологията и да очистим техните учения от нечистия примес. Това е и апостолския подход: „Пророчествата не пренебрегвайте, но всичко изпитвайте и към доброто се придържайте, отбягвайте от всякакво зло.“ (1Сол.5:20-22)
Един такъв „пророк“ в психологията и психиатрията, въпреки всички свои странности, се явява швейцарецът Юнг. Той класифицира хората по две направления:
1. В зависимост от общата ориентация: екстроверти, при които общата ориентация и енергия са насочени навън (от лат. ex - навън, trans - между, verto - въртя) и интроверти, насочени навътре (от лат. in - навътре, trans - между, verto - въртя). Последните пречупват света максимално през своята призма, докато първите го възприемат такъв, какъвто е.
2. В зависимост от психологическата функция: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен тип. За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.
През 2 век пр. Хр. римският лекар Гален, базирайки се на Хипократ, развива своята типология на темпераментите: холерик, сангвиник, меланхолик и флегматик (които коментирахме в една предишна проповед). За разлика от него, типологията на Юнг акцентира върху начините, по които хората се отнасят към околния свят. При едни типове е характерно „съждение“, а при други - „възприятие“. Вярвам, че вникването в различните психологически типове ще ни разкрие още от многообразието на Божията благодат и ще става причина да възкликваме заедно с цар Давид: „Славя Те, защото удивително и чудесно съм създаден. Чудни са Твоите дела и душата ми превъзходно знае това..“ (Пс.139:14)
Преди да погледнем към психологическите типове искам да разсея едно грешно предположение – че мисловният тип е най-духовният, а сетивният – най-плътски. Всъщност сетивен тип е бил св. ап. Петър – първовърховният апостол. Сетивен не значи плътски, а такъв, който възприема света чрез сетивата. Истински духовен е само този човек, при който четирите основни функции: мисъл, чувство, усещане и интуиция, са в равновесие. Великият пример за това е нашият Господ Иисус Христос и светците, които почитаме като преподобни.
Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“
Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява).
Тук Юнг е в съзвучие със светите отци. Откритието на Юнг е, че несъзнаваното е не само сбор от минали подпрагови и изтласкани съдържания, но съдържа и зародиши на бъдещи психични ситуации и идеи. Според психиатъра един от начините за съзряване и изцерение на личността е стимулирането на неразвитите функции, който процес той нарича индивидуация (трансформация). Целта на индивидуацията е двояка. От една страна - освобождаване на личността от фалшивия слой на "персоната" (маската, показваща ролята, която играе в обществото). От друга, индивидуацията същевременно е и отнемане на властта на несъзнаваните образи. Според Юнг това отнемане става чрез изваждането им от сферата на подсъзнанието и интегрирането им в съзнанието. Това е процес, при който голяма роля (наподобяваща тази на православния духовен старец) има лекуващият психотерапевт.
Виждате, че има допирни точки между психотерапията и православното душелечение. Тя е повече съюзник, отколкото враг! Понякога доста странен и своеволен, но все пак съюзник.
Разбира се, винаги трябва да отчитаме сериозните разлики. Една огромна липса при психиатрията - "вертикалната" връзка, отношенията с Бога и последствията от тяхната повреда. А последствията са болести - телесни и духовни, за което говори св. пророк Исаия: „Уви, народе грешни, народ, натоварен с вина, зло потомство, синове покварени! Изоставихте, отхвърлихте Светия на Израил, отвърнахте се назад. Защо трябва още да ви бият вас, които все още сте отстъпници? Цялата глава е в рани и цялото сърце е сломено. От главата до петите няма здраво място по тялото ви: рани, синини и пресни рани – непочистени, непревързани и ненамазани със зехтин.“ (Ис.1:4-6)
Сякаш четем диагноза на човек от 21 век. Днес целият свят е станал една психиатрия, няма човек, който да не се нуждае от някакво душелечение. Но изцерение не може да се постигне, ако човек не се подчини на духовен наставник, който да е способен да го излекува в Христа. Св. Никита Ститат твърди: „…Да не се подчиниш на духовния си отец”, по подражание на Христос, Който се подчинил до кръстна смърт на Своя Отец, „е равносилно на това, да не се родиш свише”.
Тук е големият проблем. Малцина са великите Божии терапевти като св. Порфирий Кавсокаливит, които са се изцерили и с Божията благодат са станали годни да лекуват другите. Светецът казва: „Ако духовникът прибягва към методите на психиатрите, в които е некомпетентен, то той напълно губи правилната духовна ориентация и ще претърпи неуспех. Даже и самите психиатри много често не могат нито да разберат и правилно да поставят диагнозата на болния, нито да му назначат правилно лечение.” И добавя към това: „Духовникът трябва да избягва да бъде психиатър. Неговият път – това е освещаване в Христа. Да може заедно с постепенното очистване и просвещение на душата да достигне познанието, първо – за самия себе си, а после – и за другите”
В „Добротолюбието“ преп. Таласий казва: „Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”.
Братя и сестри, ето, в каква неволя сме попаднали ние днес – много болни, а малко лекари. Пътят към нашето изцерение е само един – смирението. Със смирение да приемем, че духовните лекари-старци са малко, а нашите немощи преизобилват. Със смирение да молим Бога да ни изцерява, като ни пази от лъжестарци и ни насочва към добри пастири и добросъвестни психотерапевти (когато проблемът не е с демоничен произход).
Същевременно, в Църквата ние трябва да се научим да се приемаме един друг и да се съюзим срещу истинските врагове на нашите души - бесовете и страстите. Взаимно да се церим, а не да се хапем и още повече да се разболяваме. Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.
Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.
Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.
С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.
В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.
свещеник Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
25.08.2024 г.
