(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)
Преди време ни направиха семеен подарък - едно пано с извезана молитва: „Господи, пази този дом от огън и вода, болест и злоба, и дай сили на всеки за вяра в доброто.“
Трябва да призная, че вътрешно се подсмихнах на това кухненско богословие за лелки. Каква вяра в доброто, светът около нас е тотално оглупял и озверял? Но след време погледнах по друг начин на тази наивничка молитва „за вяра в доброто“. Защото добро наоколо все по-трудно се вижда, но пък вярата е точно убеденост в неща, които не се виждат, тя е проглеждане с духовните очи. Вярата е поглед отвъд видимото, но и проникване през пластовете греховност и виждане на Божия образ във всеки човек.
Любовта е великата цел, осъществяването на спасението, а вярата е началото на това спасение. Тя е проглеждането, тя е, която ни поставя на лествицата към небето. Светите отци казват: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог”. Затова, ако обърнете внимание, в нашите молитвеници след покаянието основната молитвена тема е просветлението. Както е в молитвата на св. Игнатий (Брянчанинов): „Дарувай ни да видим нашите съгрешения, така че нашият ум, привлечен изцяло към съзирането на нашите собствени грешки, да престане да вижда грешките на ближните, и така да види всички ближни добри“.
В келията на преп. Паисий Светогорец идвали всякакви хора, натоварени с всякакви проблеми. Сресани бюрократи и рошави пънкари, наркомани, болни и такива, които се мислели за здрави. Едни прикривали духовната си проказа зад луксозни костюми, други просто нехаели да я скриват. С духовните си очи старецът обаче прониквал не само зад костюмите, виждал не само болната душа, но и Божия образ във всеки. Този образ не е изгубен, ако и да е покрит с грозните налепи на греха. Както се пее в една наша песен "Бях видял в малка мида бисер бял, недокосван. Сън ли бе или илюзия". Преп. Паисий вярвал, че Божият образ - този бисер бял, не е нито сън, нито илюзия. Той е във всеки човек, но е замърсен от греха. Трябва само да бъде очистен и ще засияе. „В лицето на нашия брат ние виждаме Христос" – често повтарял той.
„Веднъж - разказва преп. Паисий - при мен в келията дойде баща с бесноватия си син юноша. Почти едновременно с тях дойде и един мой познат. Аз отведох бащата и юношата настрани, за да поговоря малко с тях, тъй като причината за бесноватостта на момчето беше баща му. Бедният човек! Здрав (медицински), а от носът му течаха сополи. Виждайки това, моят познат дойде при него, извади кърпичка и избърса носа на човека, а след това сложи кърпичката обратно в джоба си. После свали златното си разпятие и го сложи на шията на момчето. Но не това ме порази, а с каква любов избърса носа му, да бяхте видели момчето в какво състояние е! Този човек му състрадаваше, все едно юношата му е брат. Ако не виждаше в него брат, не би постъпил така. Ако обичаш другият като брат, то можеш да избършеш носа му с кърпичката си и да я върнеш после обратно в джоба. Но ако не чувстваш това, то другият човек за теб е чуждо тяло. Защото се гнусиш от докосването му и веднага след като той те опръска със слюнка, ще бягаш през глава да се измиеш.“
Ето ни пример за любов към ближния! Без чудеса и знамения, но много истински. Без да събираме капачки или да пускаме СМС-и за велики и далечни каузи. Иска се само да протегнем ръка към този, който е съвсем близо до нас. Да не се гнусим от сополите и слюнката, а да ги видим като следствие от греха. Да видим цялата трагедия на грехопадението, събрана в човека пред нас. Да видим в потъмнелите му очи Божият образ – затъмнен, повреден но не и напълно изгубен. Прогледаме ли за това, близо сме и до боговидението.
Но, както се казва в молитвата на свети Игнатий (Брянчанинов), за да видим всеки човек добър, необходимо е да обърнем очи към собственото си сърце. Да видим собствените си грехове, да станем съдници на себе си. В противен случай винаги ще падаме в осъждане на другите. Винаги ще си мислим, че сме от друго тесто замесени. Не, всеки от нас е способен на всяка мерзост. Само си кажи като фарисея „аз не съм като този митар“ и вече се сриваш, тръгваш по пързалката надолу. Ти си същият като този, когото презираш, просто външните обстоятелства при тебе са различни, семейната ти среда е по-добра или просто си по-страхлив и грехът бушува само в мислите ти. Но това само потвърждава апостолските думи: „... ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл.2:1). За свещеника не е трудно да постави диагноза на някой, който осъжда. Чуе ли го, че недоволства, примерно, от сребролюбието на брата си, безпогрешно може да постави диагноза "сребролюбие" и на самия съдник. А водещата диагноза на осъждащия винаги е "егоизъм", защото всичките му приказки са "Аз не съм такъв, аз не мога да ги върша като този, аз, аз, аз..."
Но „ти, който съдиш, вършиш същото“. Макар и в сърцето, но го вършиш. Без да разберем тази истина, сърцето ни ще бъде хладилник. От него винаги ще излизат хладни въпроси, ще режат като нож: "Не е ли животът на този срещу мене закономерен резултат от многото негови погрешни решения, по църковному - грехове?! Не страда ли той напълно заслужено?! Каквото е посял, това и да си жъне."
Да, цитатът е точно такъв, само дето тълкуването му е според дяволската логика - „библейски“ аргументирана и добре изстудена в хладилника. И разумът се съгласява: заслужено страда мерзавецът, нарушил е всички Божии заповеди. Боклук, а не човек! А боклуците ги горят в геената. Това е произходът на думата "ге-еном" - долината на Еном. Това било място южно от Йерусалим, където изхвърляли труповете на богоотстъпниците – тези боклуци човешки. Въздухът там бил толкова замърсен, че за неговото очистване непрестанно горял огън.
Братя и сестри, когато осъждаме хората, ние бързаме да ги хвърлим в геената огнена. Съдим без да знаем вътрешните мотиви, съдим и се опияняваме от геенската смрад.
Божията логика обаче е съвсем друга. Той не дойде да съди, а да спаси света! „Бог обаче доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.“ (Римл. 5:8)
За да вникнем в Божията логика трябва да гледаме с Божиите очи на хората. Да погледнем зад тютюневия дим, наркотиците и татуировките, зад сополите и грубите слова. И да видим колко прекрасен е човекът. Създаден прекрасен, а превърнат от бесовете в боклук. Грозен и безпомощен да промени сам себе си. Докато се вглеждаме в грозотата и оставаме слепи за изначалната красота на Божия образ, няма да можем да обикнем истински.
Бог обаче ни възлюби в нашето окаяно паднало състояние. Той не ни казва „първо се очистете, за да станете достойни за любовта Ми“, а казва „ела такъв какъвто си и Аз ще те направя такъв, какъвто искаш да бъдеш, такъв какъвто и Аз искам да бъдеш“. Защото Аз не искам нищо по-различно от твоето щастие…
Какъв чудесен пример за такава любов ни дава този безименен непознат на стареца Паисий! Не мъдрува за причините за нещастието, не изисква благоприличие (сякаш бесноватия беше способен на това), а смирено следва Христовия пример, Който понесе нашите болести и немощи. Взима гнусните сополи на бесноватия в джоба си, закача златно разпятие на гърдите му така, както Бащата дава пръстен на завърналия се у дома блуден син.
Така трябва да гледаме и ние на нашия ближен, със състрадание! Древногръцкият историк Плутарх е казал: "Състраданието е мъка заради чуждото нещастие, а завистта - мъка заради чуждото щастие." Две мъки: едната добра, а другата - лоша. И двете винаги са намирали място в сърцето на българина. За съжаление, в последните години вместо лошата оскъдня добрата мъка - състраданието. Какъв е начинът да върнем и умножим състраданието в нас? Помагат ни отново съветите на преп. Паисий Светогорец.
„Например – казва той – виждаме инвалид. Ако помислим така: “Ако аз бях инвалид и не можех да ходя, как бих се чувствал?” и ще почувстваме състрадание. Или, ако някой, който е в трудна ситуация, ни помоли за помощ, ние веднага трябва да помислим: “Ако аз бях на негово място, нима не бих искал да ми се помогне?” Това ще бъде състраданието ни към него. Но дори и когато човек сам е в беда, ако има истинска любов към ближния със състрадание, забравя за собствената си болка и и го заболява за другите. Аз, ако някой ми разказва за болката си, преставам да чувствам моята собствена болка, дори ако бих седял на пирони или ходех бос върху счупено стъкло... В състраданието е скрита толкова силна любов, по-голяма от обикновената любов. Ако състрадаваш на другия, значи започваш да го обичаш по-силно. Когато в любовта има състрадание, тогава прегръщайки, притискаш в обятията си твоя брат, обладан от бяс, и бесът излиза от него. Защото силната, горещата любов, в която има състрадание, утешава създанията със светото Божие утешение, потапя легиони с демони, освобождава душата, лекува раните ѝ с балсам, изливайки върху нея Христовата любов. За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.“ Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
29.09.2024 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар