КАК КРЪСТЪТ НИ НОСИ ПОБЕДАТА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН) 

   

 Много християни сърдечно почитат Христовия Кръст, но се затрудняват да си отговорят как той на практика може да им помогне да се избавят от робството на греха. Как да приложат великата Христова победа (обективният факт) в своя живот и сами да бъдат победители (субективната страна). Субективната страна на Изкуплението стъпва върху обективната, затова първо ще се спрем на основата, т. нар.

    1. Обективна страна: Историческото събитие на Изкуплението.

    На Кръста се състоя решителната победа над греха, смъртта и дявола като сили, поробващи човечеството. На Голгота бе ключовото сражение, след него краят на войната, т.е. Армагедон е въпрос на време. Дяволската тактика е да крие и изопачава новината за Кръста и Възкресението, за да привлече хората на своя страна.  

    1.1. Изкупление на дълга. Човекът, чрез грехопадението, се оказа в огромен дълг към Бога. Законът на справедливостта изискваше този дълг да бъде платен. Но грехът не е само простъпка, а разрив в отношенията, рана в природата на човека. Да го плати можеше само безгрешен човек, с неповредена природа. Христос, бидейки и истински Бог, и истински Човек, доброволно принесе Себе Си в жертва като непорочен Агнец. Със Своята смърт Той плати този дълг, като удовлетвори не Бога-Отец (все едно Отец е жесток съдия), а самата справедливост на битието, законът на живота и смъртта, който казва, че праведният ще живее, а грешникът ще умре, защото „заплатата на греха е смърт“. Иисус пое следствието от нашия грях — смъртта — и премина през нея, за да унищожи нейната сила отвътре. Кръстът стана олтарът на Божият Агнец, на който Той  „със смърт смъртта победи“.

    1.2. Победа над дявола. Светите отци (например св. Григорий Богослов) често използват образа на "Божията уловка". Дяволът, виждайки Иисус, уподобил се във всичко на нас (включително и в нашите човешки немощи) реши, че може да погълне и Него със смъртта. Но Христос не се уподоби на нас в греха. Устоя на всички изкушения и запази в себе Си единението на двете естества – божествено и човешко. Затова и смъртта не можа да Го задържи. Умря като човек, но божественото естество оживотвори човешкото и Той възкръсна. Дяволът, опитвайки се да погълне Христа, "се задави" с Неговото Божество и самият бе победен отвътре чрез несправедливата употреба на собственото си главно оръжие — смъртта. 

     Това е обективната страна на Изкуплението, а нейната връзка със субективната страна ще Ви представя с една алегория. Представете си, че дяволът е могъщ тиранин, който държи в робство целия народ (човечеството). Царят (Христос) идва, влиза в решителна битка (Голгота) и го побеждава. Обективната победа е удържана. След това Царят обявява на целия народ: "Тиранът е победен! Излезте от своите тъмници, вие сте свободни!" (проповедта на Църквата). Всеки човек трябва да повярва на Царя, да излезе от затвора (чрез св. Кръщение) и да започне да живее като свободен човек. Но хората имат все още вериги по ръцете (страстите). Царят им дава инструменти, за да махнат тези вериги (пост, молитва, тайнства). Онзи, който използва тези  инструменти, отмахва остатъците от робството и живее като победител. Това може да наречем

    2. Субективна страна: Личното усвояване на плодовете на Кръста.

   Обективната победа, удържана от Христос, става лична победа за всеки човек, когато той се съединява с Него. Пътищата към това основно са два, но не изключващи се един друг, а неразривно свързани:

    2.1. Чрез св. тайнства:

    - Св. Кръщение и Св. Миропомазване. Това е съучастие в Голготската смърт на Христос. Св. ап. Павел казва: "ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот." (Рим.6:4). В Кръщението получаваме очистване, а в Миропомазването - Светия Дух, Който ни дава сили да се борим с греха.

    - Тайнството Изповед (Покаяние). Наречено още „второ кръщение“. Чрез покаяние ние отново и отново получаваме опрощение на греховете и изцеление. Но с това получаваме и ново "изпълване с Духа", защото Духът е свет и търси чистотата. А с Духът идва и силата!

   - Тайнството Евхаристия (Причастие). Причастявайки се с Тялото и Кръвта  Христови, ние не символично, а действително се съединяваме с Господа. Получаваме изцеление на нашата повредена природа, Неговият живот в себе си, а следователно и силата на Неговата победа.

    2.2. Чрез аскетичен подвиг:

    Христос казва: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Марк 8:34). Тук Кръстът става символ на ежедневната борба. Тази борба е много повече от това само да вярваш, че като си кръстен, вече си ново създание. Апостолските думи "Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ." (Рим.6:11) не трябва да се вадят от контекста, както правят протестантите. Те се задоволяват само с една гола вяра и пренебрегват аскезата като "човешки дела".  "Считай себе си за мъртъв", т.е. вярвай, че си умрял за греха, и ще бъдеш мъртъв за греха - това е илюзия, която води до прелест. Води до това да се мислиш за светец, докато страстите бушуват в душата ти. Нека не гледаме навътре, самонавиват се протестантите, важното е, че Бог ни е оправдал. А мирът и добрите дела ще дойдат неизбежно като следствие от вярата, защото Светия Дух винаги побеждава нашата леност и порочност. Православният човек трябва да го смущават тези думи "неизбежно" и "винаги", те говорят за пренебрегване на свободната воля.

    Наскоро протестантите честваха 500 години от Реформацията. Споменаха много имена на богослови, учени, социални дейци и реформатори, но нито едно име на светец, засвидетелстван от Бога! Всичките им успехи са все свързани с този свят, а обожени, небесни човеци при тях липсват. Оказва се, че победата на Светия Дух над греховността при тях съвсем не е гарантирана, а направо липсва. Това е горчивата истина за протестантството - има много активизъм, много мисионерски и социални дела, но няма светци!

   В Протестантството има искрени боготърсачи, които не се задоволяват да редят богословски пъзели, а търсят жива вода. Но в пустинята единственият оазис е Православната църква, другото са халюцинации и имитации. Преди 100-ина години т. нар. евангелисти-петдесетници, изнамерили сякаш начин да "отпушат" действието на Светия Дух - т. нар. духовно кръщение с говорене на езици. Един техен пастор обяснява: "Всички вярващи в Кръстната жертва, но неговорещи езици, имат Светия Дух, но приличат на хора, които се влачат немощни и уморени по дълъг път. А какво е Кръщението в Светия Дух? Това е като да те вземе Духът на автостоп."

   Каква чудна халюцинация! Веднъж само да седна в колата на Светия Дух... ако има и климатик - оазис! Да, но за плътта. Това, освен, че е опасно заиграване с духовния свят, е християнство само с проповядван исторически кръст, но без приложен кръст! Пореден опит за short cut, за бързо решение на проблемите. Но стопаджиите много рискуват, защото шофьорът често не е този, за когото го мислят, а преките пътища винаги водят надолу! 

    Пътят нагоре е труден и тесен. Това е пътят на аскезата! Молитва, пост, трезвение... Това е кръст, който доброволно си налагаме. И тук също има кръв, макар и символична. "Дай кръв и приеми Дух" - казват отците, имайки предвид,  че кръвта е символ на живота, на крайното усилие, на жертвата, която трябва да правим.

    Обикновено свързваме християнската аскеза с пустинни отци (анахорети) от 3 век като св. Антоний Велики и св. Павел Тивейски, но всъщност целият Нов завет е пропит с аскетични напътствия, ако и самата дума аскеза да се среща само веднъж, и то в по-различен смисъл. Ето, дори и разяснението на св. ап. Павел на кръщението, който протестантите повърхностно тълкуват, в дълбочината си говори за аскеза. "И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си - Богу, за оръдия на правдата." (Рим.6:12-13) 

    Св. ап. Павел не се съмнява в това, което е станало с християните в тайнството на св. Кръщение: "Ние, които сме умрели за греха" (Но аз много се съмнявам дали нещо става при "водното кръщение" на протестантите). Това е факт и не е необходимо да вярва човек в него, за да стане "мъртъв за греха" (както твърдят протестантите). Въпросът е дали това означава освободен от присъствието на греха? Не, защото по-нататък казва „Да не царува грехът“, т.е. старият цар - грехът, е детрониран, но все още присъства. Новият Цар е Христос, но не налага Своята воля над хората, а иска те доброволно да Го изберат, като свалят оковите. Това вече изисква усилие, т.е. аскеза.

   Каква е голямата битка? Това е битката за използване на инструментите, с които хората могат да махнат веригите на страстите - поста, молитвата, тайнствата! Дяволът може само да залъгва хората, че веригите на ръцете им (страстите) всъщност не са окови, а сребърни гривни. 

    Къде е тази голяма битка? „В смъртното ви тяло“ – грехът зачева в ума, но тялото е областта, където той се утвърждава. Тялото е добро и създадено за храм Божий, но проблемът е „в телесните похоти“. Това са стремежите и желанията, с които душата се устремява към предмети, способни да задоволят нейното его, както казва преп. Йосиф Ватопедски "Човешкото егото е престолът на дявола".  

   "И тъй, умъртвете земните членове, сиреч пороците" (Кол.3:5). Освен към егото, страстите са насочени към земното. Православната аскеза има за цел не само омаломощване на "земните членове", но и превръщането им в "небесни членове", т.е. трансформиране на душевните сили, обръщането им към Бога и ближния, и към небето.

       

Братя и сестри,

    Виждате, че кръстната жертва на Христос не е само историческо събитие, чието действие е приключило преди 2000 години. Нейната изкупителна сила е вечна и присъства в Църквата. Чрез Кръста обективно бяха поразени нашите врагове - греха, дявола и смъртта, но и бе дадена благодатта, която човек може да усвои чрез живота в Църквата, така, че тази обективна победа да стане негова субективна, лична реалност.

    Христос ни даде оръжие на спасение - Кръстът. Това оръжие е много странно, то е съблазън за мнозина, защото не пролива чужда кръв, а на кръстоносеца. И въпреки, че символичното проливане на кръв е не по-малко болезнено от реалното, Кръстът ни носи покой и радост, защото сам Бог ни дава силата да го носим. 

    Затова, нека днес възпеем Кръста не само като спомен за минало събитие, а и като настоящо оръжие, което използваме тук и сега, и ни носи спасение во веки веков. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

14.09.2025 г.

НЕ ОСЪЖДАЙ БЛИЖНИЯ

    Днес ще дадем думата на един любим на мнозина църковен писател – преподобни авва Доротей. Неговите „Църковни слова“ са едни от най-подходящите духовни тухли, които може човек да положи в основата на зданието на своя живот.

    „Братя! Ако винаги помнехме думите на св. Отци и ако постоянно се поучавахме в тях, не бихме така леко се предавали на нехайство в своя духовен живот: защото според тях, който внимава над малкото и мнимо нищожното, той няма да се препъне в голямото и важното. Аз постоянно ви говоря, че от незначителните грехове, — от това, дето казваме: „какво от това и какво от онова” — в душата се образува лош навик и човек почва да нехае и за големия грях. Знаете ли колко голям грях е да осъждаме ближния? Има ли грях по-тежък от него? Кой друг грях е по-противен на Бога? От кой друг грях Бог се отвращава повече, отколкото се отвращава от тоя грях? Няма нещо по-лошо от осъждането, както казват св. Отци. Но и в това голямо зло човек изпада поради нехайство към мнимо нищожните дела. Умът постепенно почва да оставя без внимание своите грехове и да забелязва чуждите поради това, че си е позволил малко да пообвинява ближния и да казва: „Какво от това, че ще подслушам, що говори този брат? Какво от това, че и аз ще кажа една дума? Какво от това, че ще надникна да видя, що прави тоя брат или оня чужденец?” Оттук нататък почваме да осъждаме, да злословим, да обиждаме ближния, докато най-после естествено и ние самите почнем да вършим същото, което сме осъждали у другите. Като няма грижа за собствените си грехове, или, според думите на светите Отци, като „не плаче на своя гроб”, човек не може да напредне в нищо добро, а следи само делата на своя ближен. Обаче нищо друго толкова не гневи Бога, — нищо друго така не обеднява човека от всяко добро, — нищо друго не го довежда до такава изоставеност от Бога, както злословието, осъждането и обиждането на ближния!  … Що искаме ние от своя ближен? Що искаме от чуждата тегота? Братя! Ние имаме за какво да се грижим: всеки да внимава над себе си и над собствените си грехове! А властта да оправдава или да осъжда принадлежи само на Бога, понеже само Той познава душевното устройство на всекиго, силата му, възпитанието му, дарованията му, телосложението, способностите и съди всекиго според Своето всезнание. Инак съди Бог делата на владиката и инак на светския властелин, инак съди делата на игумена и инак на неговия ученик, инак на стария и инак на младия, инак на болния и инак на здравия. Кой може да знае всички тия съдби? Само Единият, Който всички ни е сътворил, всичко е създал и всичко знае! Спомням си, бях слушал, че някога било станало следното: Дошъл кораб с пленници в един град, дето живеела една девица с висок духовен живот. Като чула за кораба, тя много се зарадвала, понеже отдавна искала да си купи едно момиченце и да го възпита по свое разбиране, за да не познава то пороците на тоя свят. Пратила да повикат стопанина на кораба. Оказало се, че той има две момиченца, тъкмо такива, каквито тя желаела. Тозчас тя заплатила с радост цената на едното от тях и го взела при себе си. Когато собственикът на кораба се отделил от мястото, дето живеела светата девица, и отминал по-нататък, срещнала го развратна блудница и като видела при него другото момиченце, изразила желание да го вземе. Спазарила се, заплатила цената, взела момиченцето и заминала. Виждате ли тайната Божия? Виждате ли съда Божий? Кой може да обясни това? Така светата девица взела едното момиченце, възпитала го в страх, напътила го към всичко добро, обучила го на монашеския живот и с една дума — в пълното благоухание на светите Божии заповеди. А блудницата взела нещастното момиченце и го направила оръдие на дявола. И действително, на какво друго би могла да го научи една блудница, ако не на това, как да погуби душата си? Но какво можем да кажем ние за тази страшна съдба? И двете деца били малки, и двете продадени без да знаят сами, къде отиват, но едното от тях се оказало в Божиите ръце, а другото попаднало в ръцете на дявола. Можем ли каза, че Бог еднакво ще бъде взискателен към едното и другото? Как е възможно това?! Ако и двете паднат в блуд, можем ли каза, че и двете ще бъдат подложени на еднакъв съд, макар и за двете съгрешението да е едно и също? Възможно ли е това? Едното знаело за страшния съд, за царството Божие и денонощно се поучавало в Божиите слова; а другото, нещастното, никога не видяло и не чуло нещо добро, а напротив — винаги само дяволски скверности! Е добре! Как е възможно те да бъдат съдени с еднакъв съд? Затова никой човек не може да знае Божиите съдби, а само Той Един познава всичко и може да съди съгрешенията на всекиго според Своето всезнание. Наистина, случва се някой наш ближен да съгреши от простота, обаче той може да има някое добро дело, угодно на Бога повече от целия твой живот. А ти го съдиш и осъждаш, като отегчаваш собствената си душа! Случило се да се препъне, но ти можеш ли да знаеш, колко той се е подвизавал и колко своя кръв е пролял преди да съгреши, поради което съгрешението му се явява пред Бога простено. Защото Бог вижда неговия труд и неговата скръб, които той понасял преди да съгреши и затова го помилва. А ти знаеш само съгрешението му, и тогава, когато Бог го помилва, ти го осъждаш и погубваш душата си! Отде можеш ти да знаеш, колко сълзи е пролял той пред Бога за своя грях! Ти си видял греха му, но покаянието му не си видял! А понякога ние не само осъждаме, но и презираме ближния. Както казах, едно е да осъждаш, друго е да презираш. Презрение имаме тогава, когато не само осъждаме другия, но се гнусим и отвращаваме от него като от някаква мерзост. Това е по-лошо от осъждането и по-гибелно! А който иска да се спаси, той не гледа недостатъците на ближния, а постоянно внимава над собствените си недостатъци и преуспява. Именно такъв бил оня, който видял греха на брата си, но въздъхнал и рекъл: „Горко ми, защото както той съгреши днес, така ще съгреша и аз утре”! Виждате ли, що значи твърдост? Виждате ли що значи душа, въоръжена против изкушенията? Как моментално намерил начин да не осъди брата си! Понеже, като казал: „така и аз утре”, той си самовнушил страх и загриженост, че може и той скоро да съгреши, и по тоя начин избягнал да осъди брата си. Но не спрял тук, а отишъл по-нататък и поставил себе си по-долу от съгрешилия, като казал още: „и той навярно ще се покае за своя грях, а аз няма да се покая както трябва, — няма да доживея или няма да бъда в състояние да се покая!” Виждате ли, що значи божествено просвещение на човешката душа? Не само успял да избегне осъждането на съгрешилия свой брат, но и сам себе си хвърлил под неговите нозе! А ние, окаяните, без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко! И което е още по-лошо, ние не спираме на собствената си вреда, а срещаме другиго и веднага го заговаряме, какво е направил еди-кой-си, за да повредим и неговото сърце с нашия грях. Без да се боим от казаното у пророка: „Горко ономува който поднася на ближния си питие, смесено със злоба” (Авак.2:15), ние вършим това бесовско дело и нехаем.“

Братя и сестри,

   Това са богомъдрите думи на един светец от 6 век, а нашето положение в 21 век е повече от плачевно. Всеки съди всекиго за всичко, буквално дишаме осъждане. Пандемия от осъждане!

    Технологичната революция превърна света в едно глобално село, в което няма нищо скрито, но и не остана нищо неопетнено и свято. В миналото основен инкубатор на клюки и осъждане е била седянката. Днес тя се пренесе пред мониторите - Интернет и т. нар. социални мрежи. По-право е да ги нарека антисоциални, защото в тях царуват интригата, обвиненията, подозренията, осъждането - все неща, които разрушават социума.

   Днес отвсякъде ни заливат потоци информация и калта в тях е чудовищно много. Но да не забравяме, че човек може да се удави и в бистра вода! Многото информация (независимо фалшива или не) винаги е тежък и опасен товар. Кой може да я поеме и да не се повреди духовно? Ще каже някой "смиреният"! Но смиреният не търси дървото на познанието, а дървото на живота! Затова в житията забелязваме, че всички светци са били много внимателни с какво и колко хранят ума си, а от клюки, скверни и празни приказки направо са бягали.

   Днес осветскостените "християни" не само не бягат, но съзнателно търсят пикантното и съвсем не мислят за Божието изискване "от двама или трима свидетели ще се потвърди всяка дума". Поглъщат всичко, защото подсъзнателно търсят да се успокоят, че "всички са маскари", че има и много по-лоши от тях самите.

    Трудно е и на верните да бъдат наистина верни. При тях дяволът пипа с ръкавици: "не бъди фанатик, трябва да си добре информиран. Какво от това, че ще надникнеш да видиш, що прави тоя брат или оня чужденец? Какво от това, че и ти ще кажеш (постваш!) една дума?" Но нали знаем как действа пикантното - разпалва апетита, залък след залък, дума след дума, и в сърцата ни вече се натрупала люта отрова.

     Кой днес може да отсее истината от лъжата, при положение, че вече няма нищо в медиите, за което да сме сигурни, че не е манипулирано? Дяволът - този стар лукав "психолог", добре знае как да свири на най-тънките струни на човешката душа, особено на струната на любопитството. „А ние, окаяните, - както казва авва Доротей - без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко!“ Този политик е такъв, онзи е онакъв, този свещеник така, онзи епископ друго…

   Любопитството ни вкарва в капана. Колкото и да проверяваме източниците на информация, колкото и да се заричаме, че ще четем, но няма да осъждаме, в крайна сметка падаме - в нас неусетно се настанява прелестта, че сме по-прави, по-добри от другия. Призовани сме към смирение, но кой днес ще се признае за слуга? Кой ще погледне на другия като на "по-горен от себе си." (Фп.2:3)? Вместо това царуват гордост и бунт, осъждане и на светските, и на духовните власти. Забравили сме заповедта: "Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си - не само на добрите и кротките, а и на опърничавите." (1Петр.2:18) 

   Най-голямото безумие е да съдим духовните пастири. "Кой си ти, че съдиш чуждия слуга? Пред своя господар той стои или пада." (Римл.14:4) Нима всички свещеници са израсли в домове на свети девици като описаната от авва Доротей? Нямат ли те свои рани и свои борби? Нека всеки насочи окото си навътре - да следи движенията на собственото си сърце, а не трусовете в политическата и църковната сфера!

   Необходим е радикален подход за справяне с вируса на осъждането, който върлува по дигиталните "седянки". Нарича се „деинсталация“! Да разтурим „седянката“, като изключим т. нар. социални мрежи и си оставим само православните и специализираните сайтове, и 1-2 читави новинарски сайта! Останалото е любопитство, което води към нахапания плод от Едемската градина, към Каин и Авел.

    Накрая, но изключително важно, монетата има и друга страна. Ние не можем да живеем във вакуум, затова трябва да открием истинското общение – в Църквата, с братята и сестрите, с Бога и със светците. Тъжно е, но ние не познаваме човека до нас - духовния брат и сестра. Говорим велики приказки за съединение с Бога и ближния в Св. Евхаристия, а не знаем името на човека до нас. Колко лесно става да осъдиш някого, когото знаеш само по лице. А нещо за душевните му битки и рани знаем ли, за дълбоките му надежди и страхове?! Вярвам, че ако люспа по люспа сваляме своите "защити", ще вървим към апостолския пример, когато "Множеството вярващи имаха едно сърце и една душа; и никой не наричаше свое нищо от имота си, а всичко им беше общо." (Деян.4:32) "Общо, общение, общност" - огромна тема, толкова важна, че можем да кажем само: без тези неща няма Църква. Ставаме истинска Църква в литургията, но и след нея, когато седнем на кафе и духовна беседа. Беседа, в която не осъждаме, а приемаме с любов другия, независимо от неговия етнос и социален статус, от неговото минало и настояще! Това е великото предизвикателство пред нас, православните християни – в свят на индивидуализъм, омраза и разделение, да открием „Колко е хубаво и колко е прекрасно, когато братя живеят в съгласие!“ (Пс.132:1) Единодушието - това е нашето най-силно свидетелство за Христа! Тогава хората ще видят нашата любов и ще кажат "Бог е сред тях". Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

05.10.2025 г.

ДУШАТА – ХРАМ И КРЕПОСТ

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

Днешното евангелско четиво ни разкрива, че злото може да проникне дълбоко в човешката душа и да заеме мястото, полагащо се на Бога. Човек е създаден от Бога да бъде Негов храм. От Свещеното Писание знаем, че храмът има тройна структура. Най-външен е дворът, а самата скиния (а после и храм) е разделена на две – Светая и Светая Светих. Св. ап. Павел често нарича човека храм Божий, а църковното храмостроителство следва тази богоустановена още в Стария завет структура.

Човешкото тяло съответства на храмовия двор, а душата – на светилището, в което се извършва срещата с Бога. Но и в самата душа има едно вътрешно място, където се извършва най-интимното богообщение – сърцето, което съответства на Светая Светих. „От всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – заявява мъдрецът.

Когато Адам съгрешава, Бог го облича в кожени дрехи. Светите отци тълкуват това като огрубяване на човешката плът, която преди това била по-ефирна и лека. Тъй като нашите прародители отпаднали от богообщение и насочили духовните си сили към творението вместо към Твореца, това огрубяване било за тях предпазна мярка, за да не бъдат толкова уязвими на бесовските атаки. Така човек заприличал на една добре укрепена крепост, която обаче трябвало да пази от вражески нападения. Тоест, храмът вече става и крепост.

Враговете имат за цел да превземат крепостта и се установят в нейната сърцевина. Когато забият своето знаме в нея, значи са установили пълен контрол. Такъв беше и случаят с Гергесинските бесновати (Марко и Лука ги наричат Гадарински, указвайки по-големия град, до който се състояло събитието - Гадара). Дяволът беше пленил волята им, беше превзел напълно крепостта на техните души и развял своето знаме на кулата. Рошави, мръсни, покрити със запечена кръв и струпеи човеци, които крещят и вият като зверове из пущинаците. На въпроса на Спасителя как се казват, евангелист Лука разкрива, че те дали отговор „Легион“. Всъщност не говори самият човек, а демоните, които са го обладали. Легион се нарича най-голямата войскова част в римската армия, която обхваща между 3300 и 6300 души. Така пред нас е печалният образ на човека, отпаднал от Бога, и не просто отпаднал, а паднал до дъното. Преди грехопадението Адам е гол, но безгрешен, след грехопадението неговият разум и нравствено чувство все пак са съхранени, защото търси листа да прикрие голотата си. Обладаният от демони „анти-Адам” е гол, но вече не търси дреха, а злобата му е съвсем открита.

Само няколко хиляди години „еволюция“ в греха и човек много повече прилича на див звяр, отколкото на венец на Божието творение. Първият Адам бе поставен в градина, а този живее в гробищата, като жив мъртвец.

Жив мъртвец - това е тъжната диагноза на съвременния човек. Тя е следствие от липсата на борба. Човек вече почти не се бори с греха, защото е отхвърлил това понятие като старомодно. Вкарал е всичко в коловоза на психологията.  Няма Бог, следователно няма и Божий закон, а като няма закон, няма и престъпване на закона. Само дето всеки втори около нас е гадаринец...

Имаше преди години една ТВ-реклама „Най-лесният начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш“. Казано уж на шега, но трагично вярно за много наши съвременници, които напълно са се отпуснали по течението на този свят. Бих казал, че всеки от нас в някаква степен е повлиян негативно от това мощно течение. Презадоволеността с материални блага, пресищането с храна и нечисти картини ни омърсяват и отдалечават от Бога. Консуматорската нагласа ни пречи да постим сериозно. Визуалните нечистоти вече не дразнят очите ни и духовното ни зрение отслабва до степен, че не различаваме опасността.

Когато повярвах в Бога беше актуална една сръбска певица, чиято група се казваше „Сладки грех“. Звучи закачливо, но грехът съвсем е не е сладък. Той е сладък само за миг, като отрова, която на езика е приятна, а в стомаха става горчива и ако не я повърнем, ни убива.

Борбата с греха е борба на живот и смърт. Тази борба започва още с опазването на крепостната стена на нашата личност. Там са нашите сетива. Те са прозорци към този свят, но ние трябва да ги превърнем в бойници. Вражите стрели проникват през тях, разпалват страстите и предизвикват пожари. Разузнавачи обхождат непрестанно стените и търсят пролука и слабо място, през където да проникнат в душата. Устата пък е врата, за която трябва непрестанно да призоваваме Бога като Давид: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми;“ (Пс.141:3)

В зависимост от територията, която бесовете са превзели, има различни степени на бесовско влияние: присъствие, угнетяване, обсебване. Когато е превзето сърцето – Светая Светих в човека, тогава говорим за пълно обладаване. Ние трябва да дадем решителен отпор още на външните стени, а ако някой враг проникне в крепостта, бързо да го умъртвим с покаяние, Изповед и Св. Причастие. Когато Христос се възцари в нас, крепостта на нашата душа става непревземаема.

Някои хора, поради лоша среда и възпитание, и грешни решения, губят битката още в младежка възраст. Предават се на пороци и стават обиталище на бесовете. Ден след ден врагът завзема територии в тяхната душа и сърце. Стават подобни на Гергесинските бесновати и само силни психотропни лекарства могат да прикрият тяхната бесноватост. Да прикрият, но не и да освободят. Само Бог може да ги освободи! Това е добрата вест от днешното евангелие - колкото и дълоко да е проникнал врага в нашата душа, Бог е силен с една дума да го прогони!

Братя и сестри, 

От нас се иска да мразим злото и да воюваме в тази духовна бран. А тя е жестока и трудна. Най-голямата трудност се състои в това, че още от раждането ни в крепостта е проникнал троянски кон – плътта. В него са скрити страстите и чакат да им дадем храна. Нахраним ли ги, излизат и вилнеят в нас. Трябва чрез редовен пост да ги омаломощим от глад, да ги посичаме с меча на Духа. Плътта се храни от излишъците и кулинарните глезотии. Всичко, с което преяждаме и си угаждаме, всъщност храни бесовете, скрити в троянския кон.

Нашата борба е за духовна свобода. Ако не се освободим от враговете си в този свят, след смъртта пак ще бъдем в тяхното присъствие. И тогава робството ни ще бъде многократно по-жестоко и мъчително. Ще бъде вечно и безнадеждно.

Защо навремето чорбаджиите не са били толкова ревностни да се освободят от турското робство? (Както на шега казваме: Искали са, но … са нямали желание.) Защото не са искали да рискуват земното богатство! Затова и ние нека възлюбим небето, да възжелаем радикална промяна и си кажем като нашите революционери-възрожденци „Свобода от греха или смърт“.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Параскева" - Плевен

13.07.2025 г.

ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.

КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ТЕСНИЯТ ПЪТ НА ДУХОВНОТО ОЧИСТВАНЕ

   В Православието очистването от греха представлява духовно движение по следния маршрут: Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие. Кулминацията на това движение е единението с Бога в Св. Евхаристия. Ше сбъркаме обаче, ако не отчетем, че това е само половината истина, и то втората половина. Движението ни към Бога е възможно само защото първо Той стана човек и бе разпнат за нас. Чрез Светия Дух Той продължава да снизхожда към нас, да ни изкарва от духовната летаргия и ни води към мястото на срещата с Него. Кое е това място? Разбира се, там, където се проля очистващата Кръв – Голготския Кръст! Там, в светите тайнства, нашият път се среща с Божия. Св. Николай Кавасила казва: "Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори. Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."

    За да има среща е нужно двустранно движение: не само Бог към нас, но и ние към Него. Въпросът е: вървим ли ние по верния път, утъпкан от нозете на светиите? Питам това, защото днес има много short cuts, т.е. преки пътища. 

    Един такъв пряк път предлага Изповед без покаяние - уста, откъсната от сърцето. Още св. Ефрем Сирин отбелязва: "Много са тези, които се изповядват, но малцина са тези, които се каят."

    Друг крив път е протестантския – покаяние без  тайнство Изповед. Отново short cut - индивид, откъснат от общността. Това е опит да се отстрани Църквата в лицето на свещеника-изповедник. Но всеки наш грях, освен, че накърнява връзката ни с Бога, смущава и Църквата, защото тя е Тяло Христово.

    В последните години, пак по тази индивидуалистична линия, в някои православни среди стана модерно причастяването без Изповед, само с покаяние. Но дали очистването е завършено без светотайнска Изповед и без свещеника като лекар?

    А най-наглия дяволски път предлага да се причастиш само защото си кръстен, без никаква подготовка с пост, покаяние и Изповед.

    Това са преките, но криви пътеки на лукавия, а верният път, който ни сочат светците е все същия, стар и тесен, по който стоят табелите „Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие“.

    Думата покаяние, на гр. ез. метаноя, означава промяна на ума, светогледа и начина на живот. В основата на нравствеността е любовта към Бога и ближния. Обичаме ли така, както Бог обича? – това е въпросът на въпросите. Колкото повече човек познава Бога, толкова повече проглежда за липсата на такава божествена, безусловна, жертвена любов (на гр. ез. агапе) в собственото си сърце. И все повече осъзнава, че тесният път, по който може до стигне крайната спирка – небето и богоуподобяването, е същото това старомодно, възхвалявано от отците „ПОКАЯНИЕ“.

    Ежедневно трябва да изпитваме всички свои дела, думи и помисли. В лична изповед да изповядваме пред Бога това, за което съвестта и ближния ни обвиняват. Нашият индивидуализъм обаче е неизтощим: а защо тогава да се изповядаме и пред свещеник в тайнството Изповед? Този въпрос издава юридически подход и е присъщ на западното мислене. Така протестанта си представя, едва ли не, че в момента, в който се изповяда тайно пред Бога, с греха му е приключено. Разбира се, ние, православните, въобще не се съмняваме в безграничната Божия любов към нас, и що се отнася до Бога, Той веднага ни прощава. Но има нещо по-дълбоко и то е в това, че грехът не е само нарушаване на заповед, той е болест, която трябва да се лекува, не само да се прости, а да се очисти. 

    Божият закон е като термометър – показва, че сме вдигнали температура, но не може да ни излекува. Личната изповед пред Бога, ако е искрена, носи прошка, но е само началото на лечението. Тя е като хапчето аспирин, което взимаме веднага щом констатираме високата температура. Необходимо е, но не е достатъчно. Затова ние, православните, не се самолекуваме. Самолечението, както на телесните, така и на духовните болести, освен недостатъчно, може да е и опасно.

    Пълноценното лечение става в лечебницата – Църквата. Затова ние, православните християни, след като в скришната ни стаичка сме признали греха си пред Бога, пристъпваме и към тайнството на Изповедта.

    Тук вече сме в лекарския кабинет. Свещеникът е младшия лекар, а Главният Лекар невидимо присъства с Духа си, а видимо с поставената в изповедалния кът икона. Тук особено проличава дали свещеникът е лекар-духовник или само шивач. Ако е чист и смирен, ще чуе гласа на Духа, ще почисти раната и ще даде правилното лекарство под вид на съвет или епитимия, и тогава ще я зашие. Ако е недуховен, ще хване иглата и ще зашие набързо раната, като прочете една разрешителна молитва.

    За такива небрежни „шивачи“ говори и преподобни Паисий Светогорец като казва, че поради липсата на добри изповедници днес психиатриите са пълни, а църквите празни. А добър не означава непременно образован. Схиархимандрит Амвросий (Тюроленков), казва: „Чувал съм от някои свещеници, които бяха грамотни, да казват така: „Какво е покаянието? Покаянието е да съзнаваме греховете си и да съжаляваме, че сме грешили”. Но това не е покаяние. Да се бием в гърдите, да си скубем косите - това все още не е покаянието. Покаянието е пълната ликвидация с греха, т. е. да се стремим, с Божията помощ, да не грешим повече. Най-главното е човек да не греши”.

    С колко простички думи приснопаметният Зографски игумен ни посочва целта – да не грешим повече! Тази цел не се постига с еднократно душевно гимнастическо упражнение – да се напрегнем и разплачем пред Бога и (евентуално) пред свещеника.

    Истинското покаяние обхваща не само чувствата, но и разума и волята.

    Братя попитали авва Сисой Велики: „Ако брат изпадне в грях, достатъчна ли е една година да се покае?"

    - Жестока е тази дума, отговорил старецът.

    - Шест месеца тогава? – попитали отново.

    - Много е, отговорил старецът.

    - 40 дни тогава?

    - Много е, отговорил старецът, вярвам в милостта на Човеколюбеца, че Той, покае ли се с душата си, след три дни ще получи покаянието си."

    Това твърдение на светеца, разбира се, не е богословски прецизно, но не е и невярно. Защото в Божият ум прошката може и да става в мига, в който признаем греха си, но кога ще усетим лекуващото действие на благодатта, това е друг въпрос. Може на мига, но може и по-късно. 

   Затова отговорът на авва Сисой не бил в западния юридически дух, т.е. че покаянието е в конкретен момент - когато признаеш греха си пред Бога (според протестантите) или когато изпълниш наказанието във вид на епитимия (както е при католиците, поне на практика). Светецът отговорил като мъдър лекар на човешката душа. Защото вярвал в милостта на Човеколюбеца, но и съзнавал, че очистването е процес, който започва с проглеждане, продължава със съжаление и решимост да не се пада в същата мерзост. След това минава през Изповед и кулминира с Причастие. Тоест, необходимо е време (три дни - казва авва Сисой), за да обхване покаянието и трите дяла на душата! Затова е добра и мъдра нашата традиция за най-малко три дни постна подготовка за Св. Причастие!

    Ето, св. цар Давид беше изповядал греха си пред Натан и пророкът му бе обявил прошката. Защо тогава царят продължава да се терзае: "Измий ме напълно от моята вина и ме очисти от моя грях! Защото аз съзнавам своята вина и моят грях е винаги пред мене" и да се моли: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ (Пс.50:4-5,14)? Защото му бе простено, но душата му оставаше омърсена и наранена! 

    Не можем да дефинираме душата в математически формули и да и определим точен срок на изцерение. Рани различни, в зависимост от конкретния пациент и болест, ефектът от лечението може да се усети в различен момент. Може и веднага, но знаем, че дори при леко телесно порязване, раната „хваща ръбове“ на втория-третия ден. Често лекарят не бърза да зарадва пациента веднага след манипулацията, а му казва „Пий тези горчиви лекарства и ела след седмица на контролен преглед“. Така е и с греховните рани! В Православието епитимиите са духовно-назидателни мерки, налагани от свещеника като средства за покаяние, а не като наказание. Те са тези лекарства, които имат за цел да формират в грешника нова, по-различна и твърда реакция на изкушението. Целта е изцерение на болното място, за да може човек да даде решителен отпор на изкушението! След като ни нарани, бесът няма да се оттегли доброволно. Той не иска раната да заздравява и в рамките на няколко дни ще атакува пак на слабото ни място или около него. Бих казал, че всички ние понасяме ежедневни драскотини от изкушенията, затова тридневният пост преди да се помаже раната с Евхаристийния балсам е необходим за всички, за да може раните да бъдат подготвени за най-силното лекарство - Св. Причастие. При Изповедта, свещеникът трябва да прецени дали е необходимо продължаване на подготовката за Причастие. Само при достойно причастяване  ние отиваме към ликвидация на греха.

   От гореказаното виждаме, че не само лекарят е важен за доброто лечение на болестта; пациентът носи голяма отговорност. Той трябва не само да изпълнява лекарските предписания, но и точно да покаже раната, дори тя да е на деликатно и неприлично място.

   От старогръцки, думата, която най-често стои зад библейската „изповед“, е exomologéomai. Основното и значение е признавам. Етимологията и е следната: ἐх - „от“, „навън“; homologéō - „съгласявам се, признавам“.

    На старобългарски глаголът е „изповѣдати“, чиято етимология е много сходна: „из-“ – представка със значение на извън, открито, навън; „повѣдати“ – означава „казвам, говоря“, сродно с думата „повест“. 

    Всичко това ни насочва към извода, че отношението „покаяние – изповед“ показва едно движение навън, от сърцето към устата, едно желание да изхвърлим отровата от нас.

    Към тайнството Изповед може да се пристъпи по всяко време, без постът преди него да е задължителен. За покайна нагласа на душата, Църквата препоръчва към това тайнство да се подходи с предварителна молитва.

    И въпреки, че тайнството Изповед не е обвързано със задължително пристъпване след това към тайнството Евхаристия, то тайнството Евхаристия е обвързано с предварително минаване през тайнството Изповед. Тук трябва да излезем от човешката логика и да дадем място на свещеника като лекар. Както добрият лекар няма да изпише силно лекарство без поне да изслуша пациента, така и добрият свещеник не трябва да причастява без Изповед. С какво внимание и предварителна диета ние пристъпваме към хирургическа операция; колко повече трябва да пристъпваме със страх Божий към операцията по очистване от тумора на греха чрез Тялото и Кръвта Христови! Свещеникът трябва винаги да помни, че Св. Трапеза е не само място за духовно хранене, но и духовна операционна маса. Затова е длъжен да възпре неподготвения с духовен и телесен пост, и ако трябва да му наложи епитимия.

    Всички хора се нуждаят от базова аскетична подготовка, за да пристъпят достойно към Св. Причастие. Всъщност постът в сряда и петък е една Божествена епитимия, наложена на всички от нашия велик Лекар и Първосвещеник, поради всеобщата греховност, за задълбочаване на покаянието.

   

 Братя и сестри, 

„Тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“ (Мат.7:13). Не само вратата, но и пътят е тесен, и това е пътя на духовното очистване. Само вървейки по него ще можем да седнем достойно на Господната трапеза. И понеже Христос е „пътят, истината и живота“, то и Св. Причастие освен, че е крайната цел – Живота, е и пътя, по който вървейки, се очистваме чрез  истината. Само така, приемайки достойно Бога в себе, ще се утвърдим като вечни човеци и ще можем да запеем със св. цар Давид „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

15.06.2025 г.

НАШАТА ДЯКОНИЯ

    Нашето спасение се състои в придобиване на любящо сърце. Господ изисква от нас любов както към Него, така и към ближния, и към цялото творение. Всъщност, любовта е една; в човешкото сърце всички тези аспекти се сливат в едно. Но излизайки навън от сърцето и оделотворявайки се, любовта се разклонява в три посоки – към Бога, към ближния и към другите Божии творения.

    Служението ни към Бога наричаме литургия (богослужение), а към ближния – дякония (социално служение). Думата дякон (от гр. diakonos) буквално означава слуга, служител. Господ Иисус Христос е съвършения пример за дякония. „...както и Синът човешки не дойде, за да Му служат, а да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.“ (Мат.20:28).

    Днес ние свързваме думата дякон със служител, който помага в църковните служби. Това оформяне на дяконското служение е в следствие развитието на литургичния чин и храмовото благочестие. Но в ранната Църква основната активност на дякона е била в социалната сфера, като трябва да подчертаем, че строгото разделяне на християнското служение на духовно и материално, и подценяването на второто, е неправилно. Преподобни Юстин (Попович) казва чудесно: "Светът е богоявление, а животът на човека – богослужение." Човекът и вселената, ако и да са болни поради грехопадението, си остават едно богоявление. Затова в един по-широк смисъл на думата да служим на нашите ближни с любов, също е служение на Бога. На човеколюбците, отдали живота си на дякония "Царят ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили." (Мат.25:39).

    В същината си християнската социална дейност е дълбоко духовна. Това се вижда още в апостолската Църква. „Тогава дванадесетте апостоли свикаха цялото множество ученици и казаха: „Не е добре ние да изоставим Божието слово и да се грижим за трапезите. Затова, братя, изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени със Светия Дух и с мъдрост, които ще поставим на тази служба, а ние постоянно ще пребъдваме в молитвата и в служението на словото.“ (Деян.6:2-4).

    Както знаем от църковната история, епископите и свещениците приемат от апостолите богослужебната и учителната дейност, а с развитието на литургията ръкоположените дякони се фокусират като помощници в нейното отслужване. Така по отношение социалната дейност се освобождава голямо поле за служение на миряните. Това обаче изисква от тях, в не по-малка степен от клириците и по подобие на първите седем дякони, да са „изпълнени със Светия Дух и мъдрост“.

    Със социална дейност се занимават и нехристияни, и светски институции, но църковната дякония е нещо повече. Тя е служение в силата на Светия Дух, любов към ближните, която не може да израсте от болно невярващо сърце, а е плод на Светия Дух. 

    Църква "Света Троица" - Плевен реализира своята социална дейност (дякония) основно чрез създадения към нея Енорийски Център (ЕЦ).

   ЕЦ при храм „Света Троица“ се ръководи от Координационен съвет (КС), включващ:

- Свещениците при храма;

- Църковното настоятелство;

- Отговорниците на служения.

    Председател на КС на ЕЦ при храм "Света Троица" е предстоятелят на храма иконом Венци Христов.

    Енорийският Център при храм „Света Троица“ работи по определени служения, които имат свой отговорник. В рамките на конкретното служение могат и се надяваме да се реализират различни проекти и да се включват различни хора. Надяваме се също, с Божията помощ, както служенията, така и проектите в тях да се умножават. Към момента служенията са следните.

I. ГРИЖА ЗА БОЛНИТЕ

    Всяка болест и немощ е изпитание не само за болния, но и за тези, които са около него. Чрез болните Бог изпитва милосърдието на здравите. Както казва нашия Господ: "Блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани." (Мат. 5:7) 

Отговорник:

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

1. Набират се парични средства за лечение на Георги, с диагноза аутизъм. Дарение може да направите в дарителницата, поставена при свещопродавачките в храма или на посочената в църковния сайт дарителска сметка в DBank.

II. РЕСТАВРИРАНЕ НА ХРАМОВИ ИКОНИ И СТЕНОПИСИ

    Реставрирането на храмови икони и стенописи представлява процес на консервация, почистване и възстановяване на тяхната оригинална визия. Това е деликатна и високоспециализирана дейност, която цели да съхрани художествената и културната стойност на иконите и стенописите.

Отговорник: иконом Венци Христов

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

1. Реставриране иконата на св. вмчк Мина, поставена на проскинитария.

III. ЦЪРКОВНА БИБЛИОТЕКА

    Намира се в едно от помещенията на търговския комплекс в подножието на храма (входа е зад нон-стопа). Осветена е на 07.05.2017 г. Църковната библиотека отваря всяка неделя след Св. Литургия. Отговорник: Илияна Кисьовска

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

    1. Приемаме като дарение книги от православни автори

IV. ЕНОРИЙСКИ ЛИСТ

Подготвя се от православни християни от храм "Света Троица". Първият брой излиза през ноември 2020 г. Разпространява се безплатно.

Отговорник: свещ. Красимир Кръстев

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

    1. Закупуване на хартия и тонер. В касата, поставена в притвора на храма, се набират парични средства за неговото реализиране.

V. НЕДЕЛНО УЧИЛИЩЕ "СВ. ЙОАН РИЛСКИ"

    Неделното училище се помещава в пристройката непосредствено до храм "Света Троица", на втория етаж. Възстановено и основно ремонтирано е в началото на 2025 г., с дарения на фирми и православни християни от гр. Плевен.

    Началото на учебната година започва с началото на всяка нова църковна година - 01 септември. Предназначено е за деца от 1-ви до 6-ти клас. Обучението в него се извършва от православни християни с педагогически опит. Занятията се провеждат от 10:30 часа до 11:30 часа. 

Директор:

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

    1. На 25.05.2025 г. в 11:00 часа ще се извърши освещаване на Неделното училище.

    ЗАПИСВАТ СЕ ДЕЦА ЗА НОВАТА УЧЕБНА 2025/2026 ГОДИНА !!!

    Родителите, желаещи да запишат детето си за обучение от новата учебна година, да се обърнат към Директора на Неделното училище.

VII. ХРАНА ЗА НУЖДАЕЩИ СЕ

    Екип от православни християни от храм "Св. Троица" организира и осъществява раздаване на пакетирана храна на социално слаби и нуждаещи се хора. При осигуряване на храна, ръководителят на екипа изготвя и разпространява Съобщение за датата и часа на раздаването на храната. Хората в нужда следва да заявят срещу подпис желанието си при свещопродавачите в храм "Света Троица". Раздаването на храната става по предварително изготвен списък.

    Отговорник:

VII. РЕМОНТ НА ХРАМА

Дълг на всяко поколение православни християни е да поддържа Божия дом в благолепен вид. За това Църквата разчита предимно на дарители. Верни са думите на италианския писател Карло Колоди: „Ръка, която дава – не обеднява. Сърце, което обича – не остарява!“

Отговорник: иконом Венци Христов

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

1. Ремонт на входната врата на храма. Набират се парични средства за неговото реализиране.

VIII. ЦЪРКОВЕН ДВОР

    Ролята на църковния двор, по подобие на двора на старозаветния храм, е изключително важна за религиозния живот. Това е мястото, където се срещат църквата и света, сакралното и профанното. Затова вярващите са длъжни да го поддържат в красив и благоустроен вид. Той е място за духовни разговори, общение и събиране за храмовия празник, и други църковни празници. Недопустимо е в него да се пуши и да се хвърлят боклуци. Църковният двор е първото благовестие, което местната църква дава за Христос.

Отговорник: иконом Венци Христов

АКТУАЛЕН ПРОЕКТ:

    1. Ремонт на тоалетната. Набират се парични средства за неговото реализиране.

    2. Изграждане на беседка в двора, северно от храма. Набират се парични средства за неговото реализиране.

    Това е нашето общо поле за служение, на клира и миряните, в тази енория на Плевен. Както тогава, така и днес Господ зове: „Жетвата е голяма, а работниците са малко, затова молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си.“ (Лк.10:2)

    Нека Бог да отвори ума и сърцето на всеки един, за да осъзнае своите таланти и да ги развива за Божия слава. Бог дава на всекиго различно. Тези, които Той е благоволил да имат по-големи финансови възможности, могат и трябва да дават от Божието за Бога, във вид на дарения. В църковния сайт е показана дарителска сметка.

    Бог търси работници на Неговата жетва! Не казва „търси клирици“, а работници - и свещеници и миряни. Не умници, не аналитици, не критици или някакви други „-ици“, а хора с горещо сърце, които реално ще вършат нещо за Него и Неговите деца. Да бъдем такива! Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

18.05.2025 г.