НЕ ОСЪЖДАЙ БЛИЖНИЯ

    Днес ще дадем думата на един любим на мнозина църковен писател – преподобни авва Доротей. Неговите „Църковни слова“ са едни от най-подходящите духовни тухли, които може човек да положи в основата на зданието на своя живот.

    „Братя! Ако винаги помнехме думите на св. Отци и ако постоянно се поучавахме в тях, не бихме така леко се предавали на нехайство в своя духовен живот: защото според тях, който внимава над малкото и мнимо нищожното, той няма да се препъне в голямото и важното. Аз постоянно ви говоря, че от незначителните грехове, — от това, дето казваме: „какво от това и какво от онова” — в душата се образува лош навик и човек почва да нехае и за големия грях. Знаете ли колко голям грях е да осъждаме ближния? Има ли грях по-тежък от него? Кой друг грях е по-противен на Бога? От кой друг грях Бог се отвращава повече, отколкото се отвращава от тоя грях? Няма нещо по-лошо от осъждането, както казват св. Отци. Но и в това голямо зло човек изпада поради нехайство към мнимо нищожните дела. Умът постепенно почва да оставя без внимание своите грехове и да забелязва чуждите поради това, че си е позволил малко да пообвинява ближния и да казва: „Какво от това, че ще подслушам, що говори този брат? Какво от това, че и аз ще кажа една дума? Какво от това, че ще надникна да видя, що прави тоя брат или оня чужденец?” Оттук нататък почваме да осъждаме, да злословим, да обиждаме ближния, докато най-после естествено и ние самите почнем да вършим същото, което сме осъждали у другите. Като няма грижа за собствените си грехове, или, според думите на светите Отци, като „не плаче на своя гроб”, човек не може да напредне в нищо добро, а следи само делата на своя ближен. Обаче нищо друго толкова не гневи Бога, — нищо друго така не обеднява човека от всяко добро, — нищо друго не го довежда до такава изоставеност от Бога, както злословието, осъждането и обиждането на ближния!  … Що искаме ние от своя ближен? Що искаме от чуждата тегота? Братя! Ние имаме за какво да се грижим: всеки да внимава над себе си и над собствените си грехове! А властта да оправдава или да осъжда принадлежи само на Бога, понеже само Той познава душевното устройство на всекиго, силата му, възпитанието му, дарованията му, телосложението, способностите и съди всекиго според Своето всезнание. Инак съди Бог делата на владиката и инак на светския властелин, инак съди делата на игумена и инак на неговия ученик, инак на стария и инак на младия, инак на болния и инак на здравия. Кой може да знае всички тия съдби? Само Единият, Който всички ни е сътворил, всичко е създал и всичко знае! Спомням си, бях слушал, че някога било станало следното: Дошъл кораб с пленници в един град, дето живеела една девица с висок духовен живот. Като чула за кораба, тя много се зарадвала, понеже отдавна искала да си купи едно момиченце и да го възпита по свое разбиране, за да не познава то пороците на тоя свят. Пратила да повикат стопанина на кораба. Оказало се, че той има две момиченца, тъкмо такива, каквито тя желаела. Тозчас тя заплатила с радост цената на едното от тях и го взела при себе си. Когато собственикът на кораба се отделил от мястото, дето живеела светата девица, и отминал по-нататък, срещнала го развратна блудница и като видела при него другото момиченце, изразила желание да го вземе. Спазарила се, заплатила цената, взела момиченцето и заминала. Виждате ли тайната Божия? Виждате ли съда Божий? Кой може да обясни това? Така светата девица взела едното момиченце, възпитала го в страх, напътила го към всичко добро, обучила го на монашеския живот и с една дума — в пълното благоухание на светите Божии заповеди. А блудницата взела нещастното момиченце и го направила оръдие на дявола. И действително, на какво друго би могла да го научи една блудница, ако не на това, как да погуби душата си? Но какво можем да кажем ние за тази страшна съдба? И двете деца били малки, и двете продадени без да знаят сами, къде отиват, но едното от тях се оказало в Божиите ръце, а другото попаднало в ръцете на дявола. Можем ли каза, че Бог еднакво ще бъде взискателен към едното и другото? Как е възможно това?! Ако и двете паднат в блуд, можем ли каза, че и двете ще бъдат подложени на еднакъв съд, макар и за двете съгрешението да е едно и също? Възможно ли е това? Едното знаело за страшния съд, за царството Божие и денонощно се поучавало в Божиите слова; а другото, нещастното, никога не видяло и не чуло нещо добро, а напротив — винаги само дяволски скверности! Е добре! Как е възможно те да бъдат съдени с еднакъв съд? Затова никой човек не може да знае Божиите съдби, а само Той Един познава всичко и може да съди съгрешенията на всекиго според Своето всезнание. Наистина, случва се някой наш ближен да съгреши от простота, обаче той може да има някое добро дело, угодно на Бога повече от целия твой живот. А ти го съдиш и осъждаш, като отегчаваш собствената си душа! Случило се да се препъне, но ти можеш ли да знаеш, колко той се е подвизавал и колко своя кръв е пролял преди да съгреши, поради което съгрешението му се явява пред Бога простено. Защото Бог вижда неговия труд и неговата скръб, които той понасял преди да съгреши и затова го помилва. А ти знаеш само съгрешението му, и тогава, когато Бог го помилва, ти го осъждаш и погубваш душата си! Отде можеш ти да знаеш, колко сълзи е пролял той пред Бога за своя грях! Ти си видял греха му, но покаянието му не си видял! А понякога ние не само осъждаме, но и презираме ближния. Както казах, едно е да осъждаш, друго е да презираш. Презрение имаме тогава, когато не само осъждаме другия, но се гнусим и отвращаваме от него като от някаква мерзост. Това е по-лошо от осъждането и по-гибелно! А който иска да се спаси, той не гледа недостатъците на ближния, а постоянно внимава над собствените си недостатъци и преуспява. Именно такъв бил оня, който видял греха на брата си, но въздъхнал и рекъл: „Горко ми, защото както той съгреши днес, така ще съгреша и аз утре”! Виждате ли, що значи твърдост? Виждате ли що значи душа, въоръжена против изкушенията? Как моментално намерил начин да не осъди брата си! Понеже, като казал: „така и аз утре”, той си самовнушил страх и загриженост, че може и той скоро да съгреши, и по тоя начин избягнал да осъди брата си. Но не спрял тук, а отишъл по-нататък и поставил себе си по-долу от съгрешилия, като казал още: „и той навярно ще се покае за своя грях, а аз няма да се покая както трябва, — няма да доживея или няма да бъда в състояние да се покая!” Виждате ли, що значи божествено просвещение на човешката душа? Не само успял да избегне осъждането на съгрешилия свой брат, но и сам себе си хвърлил под неговите нозе! А ние, окаяните, без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко! И което е още по-лошо, ние не спираме на собствената си вреда, а срещаме другиго и веднага го заговаряме, какво е направил еди-кой-си, за да повредим и неговото сърце с нашия грях. Без да се боим от казаното у пророка: „Горко ономува който поднася на ближния си питие, смесено със злоба” (Авак.2:15), ние вършим това бесовско дело и нехаем.“

Братя и сестри,

   Това са богомъдрите думи на един светец от 6 век, а нашето положение в 21 век е повече от плачевно. Всеки съди всекиго за всичко, буквално дишаме осъждане. Пандемия от осъждане!

    Технологичната революция превърна света в едно глобално село, в което няма нищо скрито, но и не остана нищо неопетнено и свято. В миналото основен инкубатор на клюки и осъждане е била седянката. Днес тя се пренесе пред мониторите - Интернет и т. нар. социални мрежи. По-право е да ги нарека антисоциални, защото в тях царуват интригата, обвиненията, подозренията, осъждането - все неща, които разрушават социума.

   Днес отвсякъде ни заливат потоци информация и калта в тях е чудовищно много. Но да не забравяме, че човек може да се удави и в бистра вода! Многото информация (независимо фалшива или не) винаги е тежък и опасен товар. Кой може да я поеме и да не се повреди духовно? Ще каже някой "смиреният"! Но смиреният не търси дървото на познанието, а дървото на живота! Затова в житията забелязваме, че всички светци са били много внимателни с какво и колко хранят ума си, а от клюки, скверни и празни приказки направо са бягали.

   Днес осветскостените "християни" не само не бягат, но съзнателно търсят пикантното и съвсем не мислят за Божието изискване "от двама или трима свидетели ще се потвърди всяка дума". Поглъщат всичко, защото подсъзнателно търсят да се успокоят, че "всички са маскари", че има и много по-лоши от тях самите.

    Трудно е и на верните да бъдат наистина верни. При тях дяволът пипа с ръкавици: "не бъди фанатик, трябва да си добре информиран. Какво от това, че ще надникнеш да видиш, що прави тоя брат или оня чужденец? Какво от това, че и ти ще кажеш (постваш!) една дума?" Но нали знаем как действа пикантното - разпалва апетита, залък след залък, дума след дума, и в сърцата ни вече се натрупала люта отрова.

     Кой днес може да отсее истината от лъжата, при положение, че вече няма нищо в медиите, за което да сме сигурни, че не е манипулирано? Дяволът - този стар лукав "психолог", добре знае как да свири на най-тънките струни на човешката душа, особено на струната на любопитството. „А ние, окаяните, - както казва авва Доротей - без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко!“ Този политик е такъв, онзи е онакъв, този свещеник така, онзи епископ друго…

   Любопитството ни вкарва в капана. Колкото и да проверяваме източниците на информация, колкото и да се заричаме, че ще четем, но няма да осъждаме, в крайна сметка падаме - в нас неусетно се настанява прелестта, че сме по-прави, по-добри от другия. Призовани сме към смирение, но кой днес ще се признае за слуга? Кой ще погледне на другия като на "по-горен от себе си." (Фп.2:3)? Вместо това царуват гордост и бунт, осъждане и на светските, и на духовните власти. Забравили сме заповедта: "Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си - не само на добрите и кротките, а и на опърничавите." (1Петр.2:18) 

   Най-голямото безумие е да съдим духовните пастири. "Кой си ти, че съдиш чуждия слуга? Пред своя господар той стои или пада." (Римл.14:4) Нима всички свещеници са израсли в домове на свети девици като описаната от авва Доротей? Нямат ли те свои рани и свои борби? Нека всеки насочи окото си навътре - да следи движенията на собственото си сърце, а не трусовете в политическата и църковната сфера!

   Необходим е радикален подход за справяне с вируса на осъждането, който върлува по дигиталните "седянки". Нарича се „деинсталация“! Да разтурим „седянката“, като изключим т. нар. социални мрежи и си оставим само православните и специализираните сайтове, и 1-2 читави новинарски сайта! Останалото е любопитство, което води към нахапания плод от Едемската градина, към Каин и Авел.

    Накрая, но изключително важно, монетата има и друга страна. Ние не можем да живеем във вакуум, затова трябва да открием истинското общение – в Църквата, с братята и сестрите, с Бога и със светците. Тъжно е, но ние не познаваме човека до нас - духовния брат и сестра. Говорим велики приказки за съединение с Бога и ближния в Св. Евхаристия, а не знаем името на човека до нас. Колко лесно става да осъдиш някого, когото знаеш само по лице. А нещо за душевните му битки и рани знаем ли, за дълбоките му надежди и страхове?! Вярвам, че ако люспа по люспа сваляме своите "защити", ще вървим към апостолския пример, когато "Множеството вярващи имаха едно сърце и една душа; и никой не наричаше свое нищо от имота си, а всичко им беше общо." (Деян.4:32) "Общо, общение, общност" - огромна тема, толкова важна, че можем да кажем само: без тези неща няма Църква. Ставаме истинска Църква в литургията, но и след нея, когато седнем на кафе и духовна беседа. Беседа, в която не осъждаме, а приемаме с любов другия, независимо от неговия етнос и социален статус, от неговото минало и настояще! Това е великото предизвикателство пред нас, православните християни – в свят на индивидуализъм, омраза и разделение, да открием „Колко е хубаво и колко е прекрасно, когато братя живеят в съгласие!“ (Пс.132:1) Единодушието - това е нашето най-силно свидетелство за Христа! Тогава хората ще видят нашата любов и ще кажат "Бог е сред тях". Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

05.10.2025 г.