БЛАГОВЕСТИЕТО – ЛЮБОВ, КОЯТО ПРЕЛИВА

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА САМАРЯНКАТА)

    

    Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще  опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.

Благовестието, това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около теб като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец, Той обеща река. В кладенецът трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.

Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.“ (Йн.8:38-39)

На Петдесетница Св. Дух бе даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (виж 3Царе 19), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.

Веднъж св. Йоан Кронщадски преминавал покрай едни колиби и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Дверите се оказали незаключени и отец Иоан влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не и се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.

Виждайки отец Иоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.

— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът — И не плачи, Бог е милостив!

— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден пропада по механите, няма с какво да нахраня момченцето…

Отец Иоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.

— Вземи, сестро, во славу Божию. И се моли, Господ ще те чуе, и ще се опомни мъжът ти.

Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отец Иоан. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:

— Що, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате за живота?

Отец Иоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.

— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче - какво щастие! Истински рай!

Простите, казани без капка укор от свещеника слова, отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Иоан. От този момент до края на живота си, този човек никога повече не пил алкохол.

Отец Иоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.

Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху сърцето си и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял в къщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа. Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Струва ми се, че ние тук най-често се проваляме: започваме добре като протягаме ръка към нуждаещ се и подавеме материална помощ или просто добра дума. Но в отплата какво получаваме - подигравка и злоба! И точно тук пресъхва нашия извор! Ставаме осъдителни и груби, допускаме дяволът да забие клин между нашите думи и нашите дела, или да посее съмнение за истинските мотиви за стореното от нас добро. За достоен отговор ни трябва не кладенец, не дори извор, а река от благодат, такава, каквато имал св. Йоан Кронщадски. Имал духовна сила, и я имал в нужния момент!

Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя.“ (Пс.83:6-7) Синодалният превод в случая не е съвсем точен. В него се казва, че „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.

Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исаия: "Господ каза: „Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби." (Ис.29:13)

Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните иудеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме, коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.

Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „вестителят е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.

Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят“.

Ще завърша с благите наставления на преп. Порфирий Кавсокаливит: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“

Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои (само) пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Пр.4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи …, те са второстепенни, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път.  Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

ТРОЙНОТО ВЪЖЕ, КОЕТО НИ СВЪРЗВА С БОГА

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА РАЗСЛАБЕНИЯ)

    В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно.“ (Екл.4:12)

Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица - Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица - мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималния вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се докосват и оплитат.

Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „... вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.“ (1Кор.13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.

Днешният евангелски разказ, макар и индиректно, също разкрива тази духовна истина.

За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.

Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича.“ (Йн.14:21) – казва Спасителят. След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо." Не винаги причина за страданието са лични грехове, но тук случаят е точно такъв. Подтекста на Иисусовите слова е: Причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс – старостта си изживей праведно.

Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.

Първо, и най-важно, разкриват всеобщият човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.

И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Както казваме днес, "труден" човек, от тези, които трябва да обичаш, а е наистина трудно. Краят на историята, когато за "благодарност" отива да докладва на властите, че Иисус го е изцерил, потвърждава това впечатление. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.

С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.

Третата нишка – вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за два аспекта на вярата.

Единият аспект е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас, като християни, такъв конспект на вярата представлява Никео-Цариградския Символ, който изповядваме. Вярата на евреите до Христа също имала свой изповеден аспект. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Този изповеден аспект на вярата се бил съхранил у разслабеният. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.

Другият аспект е вярата като упование в Бога. Той касае личното доверие в Бога и е пряко свързан с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда.“ (Евр.11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование доведе до велики изяви на Божията сила. Точно този аспект на вярата се беше скъсал у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.

Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът - да потърси и спаси погиналото! И направи точно това във Витезда за един човек, който е трудно да обичаш: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: „Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Който вече вървеше слух в Израиля. Но разлаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, бе правилното място – Витезда!

Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога, не само като сграда, а много повече като общност.

Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но да инициира разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. И започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!

Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелският разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!

Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.“ Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисуса. Вдигайки постелката, той покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай, и ще видиш славата Божия.“

"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта." (1Кор.13:13)

Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди ще пребъдва во веки.

Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господа, вече в храма. И пак, както винаги, Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: „Ето ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“

Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?

Има! Да възкръснеш при Второто Пришествие, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.

Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: Да се постараем да усучем тези велики добродетели - вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие.“ (Йн.10:10)

Самотни страдалци, няма кой друг да се смили над нас, освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас и сме длъжни поне да му носим одъра, защото неговият одър е нашия кръст! Но това все пак си остава помощ от пациент. Отговорността е на всеки, който по някакъв начин е разслабен. Разслабеният трябва да търси първо Лекаря, а не другите разслабени! Никой не е непоклатима канара, освен един Бог!

Господ спасява, а ние, разслабените, трябва да се грижим за тройното въже. Разслабването на някоя от духовните нишки - вярата, надеждата и любовта, неминуемо води до телесно разслабване. Затова да държим здраво тройно усуканото спасително въже, което ни свързва с Бога!

Нека се вслушваме в гласа от амвона, ако и да ни е станало досадно да се говори все за грехове и пазене на заповеди. Защото проповедта често е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни, че любовта е най-висшата  добродетел. Да отвърнем на Любовта с любов! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен 

27.05.2024 г.

ТРАПЕЗАТА НА ЕДИНЕНИЕТО

(ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК)

    Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

   - Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

    Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

    - Ние, православните, служим Св. Литургия.

    Колко прекрасен, кратък, но изчерпателен отговор! Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия (Св. Причастие). Причастието не е панацея, но е сърцето, което тласка кръв към членовете и дава живот. Живот както на всеки по отделно, така и на тялото Христово – Църквата.

    Причината е, че Причастието ни съединява с Извора на Живота. Нека чуем внимателно думите на един голям съвременен сръбски богослов - еп. Атанасий Йевтич: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Първото единение е с Невидимия Бог, второто – с Неговия видим образ – човека. И двете единения изискват борба, и пред двете има препятствия, и срещу двете има врагове. Първото единение – с Бога, е основа и предпоставка за второто – с ближния. Второто единение е следствие от първото и доказателство за неговото наличие.

    Единението е най-висшата степен на любовта, степен, в която ставаш едно с другия. Когато неговите болки са и твои, и неговите радости са и твои. Второто, изглежда, е по-трудно за нас. Още Иречек забелязва, че най-великият гений на българите е завистта. „За мен - казва той - най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“ За съжаление, и в нашата БПЦ го има това …

    Това двояко единение - с Бога и ближния, е цел на християнския живот и изразява двояката заповед за любов към Бога и ближния. Човек е създаден като йерархично същество, затова, образно казано, трябва да се съедини първо по вертикалата с Извора на Живота, за да може да се разпростре този Живот и по хоризонталата. Любовта към нашия ближен е индикатор за наличие в нас на любов към Бога, както пише и св. евангелист Йоан Богослов: „Който казва: Обичам Бога, а мрази брат си, е лъжец. Лъжец е, защото който не обича брат си, когото е видял, не може да обича Бога, когото не е виждал.“ (1Йн.4:20)

    Църквата е единство на изкупения човешкия род, без значение на етнос, професия, социално положение. В тайнството на Св. Кръщение всички се обличаме в Христа и ставаме царско свещенство на Бога, а в тайнството на ръкоположението някои мъже от царското свещенство получават и благодат да отслужват Светата Литургия и в знак на това обличат расо и одежди. Но на Св. Литургия служенията на благодатното (йерархичното) свещенство и царското (всеобщото) свещенство се вплитат в общо служение с ангелските чинове и така се принасят триединно на Бога. В това триединство всеки се нуждае от другия и го допълва. Така небето и земята, всичко видимо и невидимо, се покланя на своя Творец. Служението е общо, затова и отците казват: „Където се отслужва Евхаристията, там е и Църквата.“

    Думата „литургия“ това и означава - „общо дело“, затова и Православието не може да бъде друго, освен литургично. Св. литургия е оприличена на път. Поемайки по него, ние духовно се издигаме все повече и повече към небето, за да седнем на небесната трапеза и заедно да вкусим от Божиите дарове, които ни носят вечен живот – хлябът и виното, претворени в Тяло и Кръв Христови. Този наш път нагоре не е без другите, а заедно с тях, с нашите ближни, които трябва да приемем с всичките им странности и кривици, и на които трябва да простим всичките им съгрешения.

    На тази обща трапеза преди нас са седнали и ни чакат нашите предци – всички, които някога са живели и са възлюбили Господа Иисуса Христа. Около тази трапеза пък невидимо с нас съслужат светловидните ангели. Така Св. Евхаристия се явява средоточие на живота, на видимия и невидимия свят, в която минало и бъдеще се срещат в едно божествено настояще, в Божието "днес".

    На Проскомидията свещеникът отделя късчета от просфората за живи и покойници, за просияли светии и за още воюващи с греховете. Но освен за тях, отделят се късчета просфора и за честните безплътни сили. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всичко се събира в Христа. В Неговото Тяло и Кръв ние не само имаме Изкупление, но и общуваме с Бога, с Неговите светии и с Неговите ангели!

    Първите три века след Христа римските императори гонили жестоко християните и когато разбрали, че няма да унищожат вярата им, те, по дяволско внушение, предложили последната си хитрост: „Добре, вярвайте си във вашия Христос, но не се събирайте заедно за литургия“. Добре знаел дявола, че без общо богослужение няма претворяване на хляба и виното, няма Евхаристия. А щом няма Евхаристия, няма единение с Бога. А без единение с Бога няма и единение с ближния. Има само ад. "Какво е адът? – възкликва митрополит Амфилохий (Радович) - Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния." Адът е вечната самота.

    Древните християни не престанали да се събират заедно, дори с риск за живота си. Какъв нечуван парадокс виждаме днес – кръстени християни сами, без гонение, да се отлъчват от светата литургия! Не могат да дадат на Бога един час, една неделя в месеца. Как да наречем това, освен духовно самоубийство!

    Протестантите, дори тези, които са съхранили повече от православното Предание, нямат йерархично свещенство, на което чрез апостолското приемство да е дадена благодат да отслужва това най-велико тайнство – Евхаристията. Затова винаги затъват в безблагодатни, чисто човешки активности. Душевни „християни“, чиито опитности са заключени в душевната сфера.

    Нашият български народ, над 80% от който изповядва Православието, пък не живее в предадената му от отците чиста вяра. Кръстени християни не са и чували за Св. Евхаристия. Народ-самоубиец! В неделя сутрин спи или пие кафе с цигара. Народ от винаги недоволни и мърморещи хора, който е поканен на най-великата трапеза, на пиршество на благодатта, а се рови в гюмовете с духовен боклук. Вместо да е в храма, той е по кафенетата, прелива от пусто в празно и нехае за богатството, с което е надарен – Светата Трапеза!

    Именно тази Света Трапеза е учредена от нашия Господ на Велики Четвъртък! Трапезата на радостта и благодарността, на която „всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, което прави това възможно за нас“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Д. Дъбник

02.05.2024 г.

ТРУДНОИЗЦЕЛИМАТА БЛУДНА СТРАСТ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    В днешната Пета Неделя от Великия пост си припомняме подвига на преп. Мария Египетска. Тя водила люта битка не срещу плът и кръв, но срещу жестокия и гнусен демон на блудството. Това винаги е битка на два фронта. От една страна срещу внушенията на демона, а от друга - борба за разтуряне гнездото, в което този враг мъти отровните си яйца. Това гнездо е плътта! Затова борбата е особено трудна, защото е борба със самите себе си.

    Днес ще разсъждаваме именно за блудният грях и борбата с него.

    Архимандрит Лазар Абашидзе обръща внимание на това, което в повествуванието за митарствата ангелите открили за блудния грях: "... че душите биват задържани и изтезавани най-вече при това митарство и най-често оттук душата бива низвергната в ада, тъй като целият човешки род е крайно блуден и сладострастен, невъздържан и развратен, така че рядко ще се срещне и един човек, непричастен към този смраден грях. Четейки древната история на човечеството в книгите на Стария Завет, ние виждаме колко пъти именно плътската развратеност е погубвала народи и страни и е довеждала Божия гняв и наказание. Така при потопа е било унищожено цялото човечество, освен осем души и това е било наказание за развратеност. С горяща сяра била изгорена Содомската земя с цялото й население - пет града в плодородната, богата със земни блага долина, където сега е Мъртво море, морето, в което няма риба, защото дори и да попадне в него от река Иордан, тя веднага загива във водите му. Местността наоколо е мъртва, гола, лишена от живот, покрита с прах и пепел и дори въздухът тук е нездравословен. Ето такова страшно надгробие е издигнал Божият гняв върху останките на развратилия се народ, който забравил всякакъв срам. Това е паметникьт на греха и напомняне за онези мъки, които очакват подобни грешници във вечността. Ето колко отвратителен е блудният грях пред Бога! Ние знаем от Светото Писание, че никой блудник не ще влезе в Царството Небесно, било то поради прелюбодейство, ръкоблудие или кръвосмешение, да не говорим за мъжеложството (хомосексуализъм, лесбийство), содомията и други подобни грехове.

    Но нашето време надминава всички времена по масовата си развратеност, по дълбочината, разюздаността и безсрамието на разврата. Всички наши сетива са осквернени вече от онези грехове, заради които са били изгорени, изпепелени и потопени в солените, отровни води петте града в долината Сидим. И ние помним, че при края на света цялата земя ще бъде изгорена за подобно отстъпление от Божиите заповеди, за развратеност и неистов блуд, за поклонение на сатаната и за изпълнение на неговите дела.

    А колко се развихри този разврат в наши дни! Огромни сборища от развратници се обединяват вече в нечестиви общности, създават свои клубове, свои фирми и свое изкуство, диктуват на целия свят своите моди, вкусове и дори издават илюстрирани книги със съвети как по рафинирано да се отдава човек на този разврат, как най-тежко да оскверни, унижи и опорочи тялото и душата си, как най-лесно да се отдалечи от Бога и да стане трудноизцелим, как да му се постави клеймото на дявола. За широкото разпространение на тази съблазън се използват всички постижения на съвременността, всички средства за въздействие на съвременната наука върху душите на хората: телевизията, киното, списанията, вестниците, рекламата, музиката, живописта и литературата, като всичко това, с помощта на съвременната техника, е оформено така ярко и впечатляващо, „осезаемо”, че подобно на остър тънък и дълъг нож се врязва в съзнанието, поразява чувствата и навлиза дълбоко в сърцето на човека. Подобно на отровен газ, пуснат направо в лицето на обърканата жертва, то внезапно парализира и замъглява разума, прониква във всички вътрешности, навлиза в кръвта, лишава от живота и за много години отравя душата и тялото.“

    След обръщането си от проституцията и оттеглянето в пустинята, преп. Мария Египетска цели 17 години воювала с блудната страст, докато вземе контрол над нея. Така дълбоко била проникнала тя в душата и. Днес нерядко блудници и прелюбодейци идват на изповед и признават, че допреди седмица са съгрешавали. Настояват да бъдат допуснати до Св. Причастие и дори се сърдят, ако бъдат възпряни от свещеника. Искат да се причастят и младежи, които живеят „на семейни начала“ и дори в „свободна връзка“, без да осъзнават колко дълбоко са потънали в греха на блудството. Вместо да се съпротивят на дявола още в момента на „прилога“, т.е. когато се появява самата мисъл за блудство или прелюбодейство, такива хора започват да си задават въпроси чак когато се стигне до остър конфликт или нежелана бременност. Идват при свещеника и говорят за проблем не със съпруга/та, а с партньора/ката. Всичко това говори за трагично прегаряне на съвестта, за загуба на духовните сетива. В Православието няма такова нещо като „на семейни начала“ и „свободна връзка“. Няма и „партньор“, защото любовта не е игра. Има завет, има обричане до смърт!

    Затова и св. отци са били строги по тези въпроси. Нека припомним някои епитимии, налагани в миналото:

    - за предбрачен секс /дори и за сгодени/, т.е. блудство – 1 година лишаване от причастие

    - за прелюбодейство св. Василий Велики постановява 15 години лишаване от причастие, а според св. Йоан Постник – 3 години лишаване от причастие с по 250 поклона дневно.

    - за хомосексуално сношение и всякакво противостествено сношение - същите епитимии,

    - за мислено блудство или прелюбодейство – 3-дневен сух пост с по 40 поклона дневно, но при системност епитимията се удължавала до 3 години.

    - за ръкоблудство – от 40 до 60 дни пост със 150 поклона дневно и лишаване от причастие, но при системност срокът се удължавал до 3 години.

    - за скотоложство Анкирският събор постановява 20 години лишаване от причастие.

    Питам ви днес: как да постъпи свещеникът при такива блудни грехове? Да покаже ли снизхождение след само 3 дни пост? Да допусне ли блудника до Светите Дарове само защото изповядва, че е сбъркал, но е прочел какви чудеса прави Св. Причастие? И наистина прави, и наистина ни съединява с Христа и ближните, но само след като грешникът осмисли по-дълбоко своето престъпление, след като усилно се потруди и изкорени бурените! Така трябва да гледаме на епитимията – като на лекарство, а не като на наказание, както се е получило на Запад...

    Преп. Мария Египетска много добре осъзнала мерзостта на своя грях и си самоналожила епитимия от 47 години, през които не се причастявала, а се отдала на покаяние в пустинята. Защото въпросът не е само да спреш да вършиш блудни дела, а да очистиш до дъно душата си от всяка блудна следа, да се изцериш. Колко важно е да осъзнаем това ние, които още от най-ранна възраст сме засипани с блудни образи и звуци.

    Архимандрит Лазар Абашидзе пише: „Днес дори и най-малките деца виждат и знаят за най-отвратителните полови извращения всичко, което преди са знаели само най-пропадналите хора. А сега децата подобно на содомските юноши вече усилено се стараят да подражават на възрастните негодници и бързат да се докоснат до смъртоносната отрова, да опитат от смъртоносния плод, от който за цял живот (дори и да започнат покайна и очистителна работа над себе си) в душите им ще остане тежка рана, язва, понеже нито една греховна зараза не се просмуква толкова дълбоко в сърцето, както развратът, още повече онзи, който е опознат от детинство. Разпространителите на тази отрова могат да бъдат смятани без колебание за най-тежки престъпници - по-лоши дори от убийци и грабители. Онзи, който не се бори (имайки такава възможност) с порнографската отрова, която днес като мръсен въздух влиза лесно във всеки дом през отворените прозорци, който не се огражда сам, не опазва ближния и особено децата - такъв е причастен към тежко престъпление (подобно на онзи, който, виждайки човек, застанал на релсите пред връхлитащ върху него влак, не го е извикал и не го е грабнал, а спокойно е гледал смъртта му). „Християнин”, който се запленява от подобно „забавление” - гледа порнографски снимки, филми и други подобни, - не е християнин! Светото Евангелие ясно ни предава словото Божие: „Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). В Стария Завет на израилския народ е бил даден закон да убива с камъни и след това да изгаря блудниците. А днес в общество, което най-често нарича себе си „християнско”, за срам се смятат не блудът и развратът, а целомьдрието! Много млади хора, които още не са осквернили телата си с блуд, се срамуват от другарите си и се стараят да изглеждат разпътни, търсят случай по-скоро да познаят греха, за да се похвалят с това пред връстниците си и да придобият уважение в техните очи - и това не са редки, а повсеместни случаи…”

    Братя и сестри, на всички ни предстои да застанем на съд. Но не пред съда на нашите приятели, не пред човешки съд, а пред страшния Божи съд. Затова нека следваме примера на преп. Мария Египетска и обявим тотална война на блудния грях. Да действаме радикално още от момента на "прилога", както ни заповядва Христос: „и ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9) Разбира се, не буквално да се самоослепяваме телесно, а да не допускаме компромис с това, което гледаме. С пост  и молитва да омаломощим плътта и така да разтурим гнездото на блудния демон. Нека не се отчайваме в тази жестока духовна бран. Щом преп. Мария Египетска, която била паднала толкова ниско, е успяла да се възкачи до небето, то значи за всички ни е възможно. Затова на Христовото съдилище тя ще стои отдясно на Христа като свидетел, че победата над блудната страст е възможна. И дано по Божията милост преминем и ние (когато дойде на всеки времето) това най-страшно митарство и наследим блаженството на чистите по сърце, които ще видят Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.04.2024 г.

ДА ПРОЩАВАШ Е БОЖЕСТВЕНО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    Светата Църква е постановила в началото на Великия пост да насочим вниманието си към прошката. Това е основният акцент, който Господ Иисус Христос постави на своите ученици, веднага след като им даде образец на молитва, известната на всички ни молитва „Отче наш“: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат.6:14)

    Среден път няма – или прощаваме всичко на всички и влизаме в Божието царство или затваряме сърцето си и оставаме вън от него!

    „Отче наш“ – това е най-радостното обръщение на света! Бог ни обича с безмерна любов и чрез великата саможертва на Своя Син е станал наш Баща. Но Той не е само „мой“ Отец, Той е „наш“ Отец, Баща на всички хора по цялата земя. На Неговото сърце са близки всички провинили се пред Него. Не само ние сме Му мили, но и онези са Му мили, които ние мразим заради съгрешенията им против нас. Нашето его е толкова голямо, че ние винаги си мислим, че Бог някак си има слабост точно към нас, дали заради нашата вяра или нещо друго, но ни е трудно да приемем, че Той обича еднакво всичките Си деца и еднакво Го боли за тях. Бог желае да събере всички хора в Своя дом – Църквата, около Своята трапеза – Светата Евхаристия.

    Неслучайно Църквата поставя евхаристийното събрание в центъра на духовния живот. Това е най-добрият образ на единението на Бога с човека – трапезата на тайнственото общение в Тялото и Кръвта Христови, в което ние ставаме едно с Христа и едно с нашите ближни, които също се причастяват с Божествените Дарове. Христос в нас и ние в Христа, и всички на една трапеза!

    Това обаче е само възможност, има сериозни пречки за единението ни, и сред най-големите са злобата и непростителността. Затова Господ призовава: „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“ (Мат.5:23)

    Ранните християни носели в църквата хляб и вино, които в светата литургия се претворявали в Тяло и Кръв Христови. Така чрез плода на своят труд те принасяли самите себе си и получавали в отплата истинския живот в претворените материални елементи. Но, ще рече някой, ние днес не носим в храма хляб, просфорите поръчваме от пекарната. Не това е същината на нашия принос, ние трябва да Му принесем сърце съкрушено и смирено. „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.“ (Пс.50:19) Затова нека се съкрушим пред ближния си и да просим прошка. Да се помирим първо с него, за да се помирим и с Бога.

    Светият Александрийски патриарх Йоан Милостиви справедливо наказал един провинил се клирик. Но последният, вместо да се поправя, започнал да се озлобява срещу патриарха. Наложило се да служат двамата съвместно светата литургия. Изправен пред Св. Престол, св. Йоан си спомнил Христовите думи „иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си.“, отстъпил малко от Престола, паднал в нозете на подчинения му клирик и поискал прошка. Поразен от смирението на своя началник, клирикът сам паднал по очи пред него и разплакан, поискал прошка. Какъв чудесен пример за това, че любовта не е пасивна. Дори да сме прави, трябва да вземем инициативата и първи да търсим мира.

    Чрез Причастието ние приемаме в себе си самият Бог, затова трябва да се очистим за Него. Трябва сами да осъдим греха в себе си, за да не бъдем осъдени от Бога. Великият пост е такова благодатно време да се вгледаме в себе си. Затова ние постоянно молим Бога за благодатта да прогледнем за собствените си недостатъци и грехове, като зовем с молитвата на св. Ефрем Сирин: “О, Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си!” Действително, дълбоката причина за осъждането на околните е слепотата за собствената ни окаяна греховност. Защо ние осъждаме другите така лесно? Защо ни е толкова трудно да им простим?­ 

    Защото не виждаме, че сами сме много за осъждане!

    Ако такова заслепение ни завари страшния Божий съд, има риск да чуем пророческите думи на псалмопевеца Асаф: „Бог застана в събранието на боговете; всред боговете произнесе съд … Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“ (Пс.81:1, 6-7)

    Тези богове, за които се говори в псалома, са всички кръстени християни. В Светото Кръщение ние сме умити, върнати на поправителен изпит в Едем. Защото нашите прародители трябваше да се богоуподобят и станат богове по благодат, но те паднаха. А сега чрез Христос на нас е дадена възможност да седнем в събранието на боговете. Но това е само възможност! Трябва да издържим изпита, трябва да отхвърлим Каиновата злоба и да възлюбим ближния си както себе си.

    Св. Григорий Нисийски се удивлява как Бог поставя грешният човек на толкова голяма висота, че го уподобява на Себе Си, като му дава право да прощава на ближните си. „Човекът – казва той – вършейки това, което е свойствено на Бога, изглежда сам става като че втори бог, защото прощаването на греховете е Божие свойство. Никой – казано е – не може да прощава грехове, освен един Бог. (Лк.5:2). И ето, сега човекът, грешен, лош, е призван сам да прощава грехове, т.е. да върши Божественото дело!

    Парадоксална е Християнската вяра! Защото ето, грешникът, длъжен да бъде подражател на Бога, сега прощавайки на длъжниците си, получава дръзновение да моли Бога, самият Бог да му подражава в проявяването на любов и снизходителност.

    „Господи – казва като че ли той – каквото направих аз, направи и Ти! Аз простих греховете, не дири от мене сметка и Ти! Аз уважих молбата на просителя, не отхвърляй и ти мене, просещия … Аз оказах милост на ближния си, подражавай и Ти, Господи, на човеколюбието на Твоя раб!“

    Човек може да потръпне пред дълбокия Божий промисъл, четейки разясненията на св. Григорий Нисийски. Какви възвишени намерения има за нас Бог, а с какво нерадение ние се отнасяме към Него! Към каква висота сме призовани – да се очистим от всички грехове и се богоуподобим, като простим на нашите длъжници.

    А вместо това ние предпочитаме да живеем в своята горда непримиримост, да се храним с отровата на враждата и безумната гордост. Нека се ужасим от тези смъртни грехове. Те ни пречат да се смирим и паднем в нозете на ближните си и потърсим прошка. Те свалиха от небето херувимът Денница, те застрашават и нас със същата участ: „но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе.“

    В Киево-Печерския манастир живял един йеромонах на име Тит. Искрена дружба го свързвала с дякона Евагрий. Но дяволът ги скарал, и то тъй, че те не искали нито да се видят, нито да се чуят. Братята напразно ги увещавали да се помирят. По Божий Промисъл презвитерът Тит се разболял зле до смърт. Тогава той започнал горко да плаче за своя грях и пратил да помолят дякона Евагрий да му прости. Дяконът не само не му простил, но с тежки думи го и проклел. Като видели, че Тит агонизира, братята насила докарали Евагрий, за да се помирят. С големи усилия болният се изправил, паднал в нозете на дякона и със сълзи го помолил: „Прости ми, отче!“ Но Евагрий ожесточен отвърнал от него лицето си и казал: „Не ща да се простя с него ни в тукашния, ни в бъдещия живот!“ Щом изрекъл тия думи, той се отскубнал от ръцете на братята и паднал. Братята поискала да го повдигнат, но го намерили мъртъв. А блаженият Тит веднага скочил прав.

    Всички се ужасили от случилото се, а Тит им изповядал какво видял с духовните си очи: „Когато се гневях против брата си, видях как ангелите отстъпват от мене и плачат за гибелта на моята душа, а бесовете се радват на моя гняв. Затова започнах да ви моля да отидете при брата и да измолите неговата прошка. Когато вие го доведохте при мене и аз му се поклоних, то, след като той се отвърна от мене, аз видях един страшен ангел, който с копие удари непростилия, и тутакси той падна мъртъв. А на мене същият ангел подаде ръка и ме изправи, и ето ме здрав“.

    Философът Жан-Пол Сартр е казал: „Ближният е моят ад“. А според учението на светите отци е обратното, или по-точно може да бъде обратното. Бог тъкмо затова допуска ближните ни да грешат против нас, за да ни даде възможност да им прощаваме и с това да се богоуподобяваме и спасяваме. И най-грешният човек може да заличи всичките си грехове, ако прости от сърце всичко на враговете си.

    Братя и сестри, да прощаваш е божествено, а злопаметството и непростителността са път към ада. Затова нека да се събираме винаги в един дух на Светата Трапеза. И без да запазваме „едно наум“, но с детска искреност винаги да казваме: Простено – прости.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

17.03.2024 г.

СВЕТИ ХАРАЛАМПИЙ И БОЖИИТЕ ПЧЕЛИ

    Св. Харалампий бил епископ в Магнезия, Мала Азия, смел проповедник на вярата. Изправен на съд, напразно бил увещаван да се поклони на идолите. Предаден на мъчения, стъргали тялото му с железни куки. Раните по чудесен начин заздравявали чрез Божията сила. Мнозина езичници, като гледали твърдостта на вярата му и чудесното оздравяване, повярвали и били предадени на смърт. Осъден на посичане, св. Харалампий издъхнал, преди мечът да го докосне, по времето на Септимий Север в 198 година, на 113 години.

    Свети Харалампий се е доказал като защитник против болести и епидемии и ние в негово лице виждаме ходатай и бърз помощник. А медът през цялата история на човечеството е смятан за лековит. Така, че не е сложна връзката между меда и светеца. Просто свързваме личността, молитвата и лекарството.

    Пчелите могат да ни бъдат в много неща за поука. Освен трудолюбие, за медоносността трябва и нещо друго. Преподобни Паисий Светогорец ни дава една своя съвременна притча: „Някои ми казват, че изпадат в съблазън, понеже виждат много нередности в Църквата, а аз им отговарям: Ако попитате някоя муха дали тук наоколо има цветя, ще отговори: „Не знам, там долу в дерето има консервени кутии, тор, нечистотии”, и ще ти изреди всички мърсотии, върху които е кацала. Обаче, ако попиташ една пчела дали е видяла някоя нечистотия наоколо, ще ти отговори: „Нечистотия ли? Не съм видяла такова нещо, тук мястото е пълно с ароматни цветя”, и ще ти изброи един куп градински и полски цветя. Значи мухата знае само къде има нечистотии, а пчелата знае, че ей там има една лилия, по-нататък зюмбюл и т.н. Доколкото съм разбрал, някои хора приличат на пчелата, а други – на мухата. Подобните на мухата във всяко нещо търсят да намерят лошото и се занимават с него. Те не виждат никъде нищо добро. А подобните на пчелата търсят навсякъде да намерят нещо добро. Повреденият човек мисли по повреден начин, възприема всичко „отляво”, вижда всичко наопаки. А който има добри помисли, каквото и да види, каквото и да му кажеш, ще го възприеме с добър помисъл.“

    Такива повредени хора сме и ние, съвременните българи. Медиите имат своята вина, защото за тях добрата новина не е новина. Да не говорим за суетата, за явната и скрита нечистота, която разпръскват…

    Но, в крайна сметка, сетивата са си наши, в контрол на всеки от нас. Затова, вярвам, че освен със своето пословично трудолюбие, пчелата ни е пример за това как трябва да настроим духовните си сетива да търсят доброто, чистото, благоуханното. Но да търсят доброто и в лошите хора. Човекът, макар често да помрачава Божия образ в себе си (понякога дори до оскотяване), си остава човек. Божият образ в него се изкривява, потъмнява, но не се губи напълно. Може обаче, с Божията благодат, да бъде възстановен напълно, не само да спре да цапа като муха, а да стане медоносна пчела. Казано на богословски език - да просияе в светост, да се обожи.

    За да даваме целебен духовен мед, нека и ние се уподобяваме на пчелите и търсим доброто във всичко и във всеки. Да страним от боклука и нечистотата, но и да помним, че тези, които се държат като мухи, всъщност са родени като пчели. Мутирали са, но нещо пчелно е останало дълбоко в тях. Да не ги съдим, защото и те могат да си върнат светлостта на Божия образ. От мухи да станат пчели. Това се е случвало многократно в християнската история, когато закоравели езичници виждали мъжеството на Христовите мъченици и за минути се преобразявали. Избирали и те мъченическа смърт и така засрамвали мнозина като нас, които цял живот се колебаем да се посветим напълно на Бога. Така се случило и при свети Харалампий. Четем в житието му, че много хора, виждайки твърдостта му, захвърлили идолите и изповядали истинския Бог, като били предадени на смърт. Велико Божие чудо - от Веелзевула (Господаря на мухите) се обърнали към Пресладкия Иисус и станали Божии пчели.

    По молитвите на свещеномъченик Харалампий Бог да изцери духовните ни сетива, та да не се занимаваме с лошото, а като Божии пчели да търсим доброто. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

10.02.2024 г.

ДУШАТА НА ЗАКОНА

НЕДЕЛЯ 15 СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ЗАКОННИКА

   

  В Патерика има такъв разказ: В пустинята се подвизавал старец, който се прочул със своето благочестие и стремеж към святост. Много се молил, спял малко и се хранел само един път дневно – след залез слънце и оскъдно – малко трева, потопена в съд с вода. Няколко млади монаси изпратили вест, че ще го навестят, и в уречения ден и час отишли при него. Но каква била тяхната изненада, когато той ги приел с усмивка и ги поканил да вечерят, като им предложил печена риба и по чаша вино. Те се смутили и открито му заявили, че не са очаквали това. А той се усмихнал и им казал: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“.

    Този малък откъс от наследството на светите отци е изпълнен с назидание, мъдрост и поука за всички православни, които се подвизават и се опитват да се спасят. Защото аскетиката във всичко лично, от най-малкия до най-големия детайл, има за цел да ни доведе не до нещо друго, а до Любовта. Просветената, благодатна, Божествена любов, която е другото име на Бога. Ние се очистваме във въздържание и молитва с цел да се уподобим на Него и да станем обиталище на Любовта.

    В древния Израил имало една категория хора, наричана книжници и по-рядко законници. Книжниците били хора начетени, преписвали свещените книги, броили дори думите, които преписват, въобще били специалисти в казусите и в юридическата област. Казано по днешному – специалисти по каноните. Но те изпуснали главното, целта и душата на закона – любовта.

    С един техен представител се срещаме в днешното евангелие. Коя заповед – пита той – е най-важна?

    Някой (може и да са същите законници) е преброил, че в Стария завет има 613 заповеди, касаещи всички сфери на човешкия живот. Отделно в юдейското предание с времето се натрупали множество тълкувания, често оформяни като правила. Как да не се загуби човек в тази джунгла, как да открие в нея тесният път на спасението?

    В такива въпроси бил потънал и този законник. Той, четем, искал да провокира Спасителя (вероятно пратен от своите събратя), но една част от него била искрено объркана: кое е основното за човешкото спасение. 

    А обективна причина за такова объркване няма никаква.

  Причината за объркванията е в самите ние. Всичко е толкова ясно - ако човек има правилния водач, тогава и в най-гъстата джунгла ще открие верния път. Но кой е този водач? Повърхностните хора въобще не смятат, че имат нужда от такъв. Мъдрите хора са тези, които поглеждат навътре, в душата си, и търсят светлина. Конфуций е такъв мъдрец и според него водачът е справедливостта. Той казва: "Единствената монета, която върви навсякъде е справедливостта". Но Христос дава друг отговор, който не би трябвало да изненадва никого, защото е вложен във всеки човек по сътворение. Но за да достигне до него, човек трябва да погледне много навътре в себе си, понякога да изрине тинята от дъното на своето сърце, за да види очевидното. Любовта! Любов към Бога и любов към ближния! Любовта ще ни води, когато пред нас са конкрените хора и конкретните казуси. На любовта се крепи целия закон и пророческите писания. 

    Думата „крепи“ е точна, но по-буквално може да се преведе от гръцки като „виси“. Сякаш Бог се е протегнал от висотата на Своето обиталище и е повел разговор с падналото човечество. На Синайската планина Той лично е изписал върху камък Своята воля за човека. Какво ще стане, ако срежем нишката на любовта, на която висят тези заповеди? Всички те  рухват надолу. Превръщат се в самоцел и престават да ни водят към небето.

    Вижте как започва Декалога (букв. 10 слова): „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи, като каза“ (Изх.20:1). Десетте Божии заповеди дори не са наречени заповеди, а думи, слова. Налице е едно разграничение между тези десет водещи принципа и всички останали 603 заповеди. Декалогът е своеобразна духовна Конституция, а всички останали заповеди и правила са тяхно приложение в Израилската действителност, различни казуси за различни случаи. Можем да сравним Декалога с гръбнака, а останалите и натрупани с времето заповеди и правила - на останалите кости от костната система. Те се крепят на гръбнака, а не той на тях. Но дори това да наред, все още нямаме истински живот, а само скелет. За да има живот е необходима душа! И душата е любовта! Любовта е тази нишка, на която висят самите 10 Синайски слова. Любов към Бога, отразена в първия скрижал с 4 заповеди и любов към ближния – втория скрижал с останалите 6! Душата на Закона е Любовта!

    Големият проблем на всички фарисеи и книжници от всички времена е, че не желаят да насочат очите си навътре, към сърцето, а се фокусират винаги и само към външните неща. Внимават, на първо място за здравето на костите, на второ - за гръбнака, и едва накрая - на душата. Стремят се да изпълнят правилата и каноните, без да осъзнават каква е тяхната цел. Разбира се, и любовта трябва да се отлее в подходяща форма, но винаги е по-опасно човек да остане в плен само на външното, да замени целта със средството за нейното постигане. А когато се фокусира и върху другите хора, а не върху себе си, тогава положението става катастрофално.

    Класическият пример за това е фарисейското пазене на дни, изобличено от Христа: „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:27)

    Преподобни Серафим Саровски наставлява журналиста Мотовилов така: „Казвали са ви: Ходи в църква, моли се Богу, изпълнявай Божиите заповеди, върши добро — ето ти целта на християнския живот. А някои дори са негодували против вас, задето сте били обзети от не богоугодно любопитство и са ви казвали: „Не търси непосилни за тебе неща!” Ала те не са говорили както би следвало. Ето аз убогият Серафим, ще ви разясня сега, в що се състои в същност тази цел. Молитвата, постът, бдението и всичките други християнски дела са добри сами по себе си, но все пак не в тяхното извършване само се състои целта на нашия християнски живот, макар те и да са необходими средства за постигането й, истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Светия Божи Дух. А постът, бдението, молитвата, милостинята и всички добри дела, вършени заради Христа, са средства за припечелване на Светия Божи Дух.“

     Постът, молитвата, бдението и всички добри дела, са много важни неща и неслучайно Църквата ги е оградила с много правила и канони. Но, при цялата си важност, те остават само средства за постигането на целта – придобиване на Светия Дух. А придобиването на Духа е именно придобиване на любовта. Ако перифразираме св. ап. Павел: „не човек е за поста, а постът е за човека“.

    Акцентът в духовния живот на православния човек трябва да бъде сложен във вътрешния елемент – онова невидимото, което изпълва, вдъхновява и създава усещането за пребиваване с Бога и в Бога, което е най-чистото свидетелство за това, че пътуваме в правилната и спасителна посока.

    Външният елемент е наистина необходим ориентир, и църковните канони и правила съвсем не трябва да считаме за нещо второстепенно. Но те могат да бъдат схванати само през призмата на любовта. Дори когато канонът изисква нечие наказание (например, за свещенослужител, съмолитстващ с еретици), то не е защото Църквата е закостеняла и ограничена, а от любов към нарушителя, за да бъде доведен той до спасително покаяние, за да бъдат и другите вярващи предпазени от падение (ерес). Епитимиите, и дори отлъчването, са прояви на любов. 

    Истинските подвижници никога не са противопоставяли външното на вътрешното, но добре са знаели кое крепи всичко – любовта! Виждаме ги как ни гледат от иконите - сериозни, но не показни, изпълнени с радост, но не душевна и земна, а духовна, чиста и сияеща. Едновременно строги постници и вестители на завета на любовта. 

   Един надпис в зала Гевандхаус, Лайпциг гласи: "Най-истинската радост идва чрез сериозността". За да имаме истинската духовна радост на светите подвижници, ние не трябва да пренебрегваме средствата за "припечелване" на Светия Дух. Трябва да гледаме сериозно на тях, но нито за минута да не изпускаме от очи целта на нашето подвизаване. Самоцелният пост е самоунищожение. Не правим нищо друго, освен да си доказваме, че можем да се подвизаваме и в крайна сметка започваме да се гордеем, че сме достойни в Неговите очи. Резултатът от такъв пост не е радост за нас, а е радост за бесовете, чиято цел е да ни видят без любов, като бездушни изсушени скелети. За нас е почти постоянна нервност и раздразнителност.

    Как да не цитираме чудесната 58 глава от книгата на св. пророк Исаия, като ярко потвърждение на Христовите думи, че освен "целия Закон", също и "Пророците" се крепят на заповедта за любовта: „Защо постим, а Ти не виждаш? Смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ - така викали към Бога изнервените постници-юдеи, а Бог им отговарял: "Ето през време на вашия пост се отдавате на удоволствия, а изисквате от всичките си работници да работят. Ето вие постите с кавги и караници и за да поразявате със злосторнически юмрук. Сега не постите, за да бъде чут вашият глас във висините. Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен?“

    Това е богоугодният пост - когато постещият не е фиксиран върху външните неща, а върху душата на Божия закон - любовта! Вижте как Сам Бог обвързва в едно любовта към Него и към нашия ближен! Св. Йоан - апостолът на любовта, го казва директно: "Възлюбени, заповедта, която ви пиша, не е нова, а стара заповед, която имахте отначало. Старата заповед е словото, което чухте отначало... Който казва, че е в светлината, а мрази брат си, той още е в тъмнината. Който обича брат си, пребъдва в светлината и в него няма съблазън."  (1Йн.2:7, 9-10)

    Така е разбирал поста споменатия в началото старец-пустинник, който пред своите гости бил усмихнат, не „навеждал главата си като тръстика“ и макар, че сам се хранел с трева, но за тях „отчупил от хляба си“.

    Постът е не само смиряване пред Бога, а и дейна любов към ближния, милост и снизхождение към чуждата немощ. Затова и един от боговидците на съвременното православие на ХХ в., св. Серафим Роуз, който е водил строг подвижнически живот, е изрекъл: “Постът не е усмирителна риза, която да наденем на някого“.

    Нека днес се опитаме да наведем горделивите си глави пред мъдрите наставления на светите отци и да изправим криволичещите пътеки на нашето стихийно битие. Ще успеем да вкараме Божествен ред в живота си само ако осъзнаем ясно, че душата на всички наши християнски дела трябва да бъде любовта към Бога и към ближния. Винаги да помним простото наставление на благочестивия старец-пустинник: “Деца, над всичко стои законът на любовта!“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

04.02.2024 г.