ЖИВАТА И МЪРТВАТА ВОДА

(Пета Неделя след Пасха - на Самарянката)

    Днес ще се спрем на срещата на Господ Иисус Христос с една жена от Самария (Йн.4:5-42), една обикновена жена, чиято душа жадувала за истина и любов. Както знаем от историята, самаряните вместо в Йерусалим, се покланяли в храма, който съградили на хълма Гаризин. Но в Гаризин тази самарянка не открила истината, а в петте си брака не открила любовта. Истината и Любовта тя неочаквано открила в покрайнините на  града, в който живеела. Както напуканата от сушата почва жадува за живителна влага, така изсъхналата и душа била напоена с благодатна вода, с „правда, мир и радост в Светия Дух“.

    В един обикновен зноен ден тази самарянска жена, според Преданието наричаща се  Фотина, се отправила с празна стомна до кладенеца в покрайнините на самарийския град Сихар. Там тя провела най-необикновената беседа с един обикновен на външен вид юдеин – Господ Иисус Христос.

    Разговорът започва от нещо съвсем земно, съвсем естествено като утоляването на жаждата, която човешкото тяло изпитва. Но Бог, Който е създал човека, знае най-добре, че венецът на Неговото творение освен телесни нужди, има и духовни такива. Затова Спасителят насочва мисълта на жената към духовното, към водата, която утолява духовна жажда у човека. 

    У нас отминаха годините на грубия, войнстващ атеизъм. Днес не е модерно да си атеист, но все още се намират хора, които възприемат човешка душа за някаква еманация на материята. Говорят за душа и духовност, но дефакто са прикрити марксисти, защото Карл Маркс твърди: „В света няма нищо, освен организирана движеща се материя“. Сериозната наука е опровергала това. През миналия век А. Айнщайн доказа обратното на Маркс, а именно, че материята е форма на изява на енергията, т.е. не материята, а енергията е първична. Но когато една истина е неудобна, силата на аргументите бива заглушена с аргументите на силата. Никой обаче не може да заглуши аргументите на човешкото сърце, което крещи: Аз съм повече от материя, душата ми изсъхва за духовна вода!

   Комунизмът, както и всяка друга идеология, не може да даде истинско духовно удовлетворение. Както казва Тертулиан: „Човешката душа по природа е християнка“, т.е. тя е устроена от Бога за Бога. Затова дори по време на атеистичния режим в България духовните търсения си пробиваха път и душите жадно поглъщаха всяка капка вода. Социалистическият режим трябваше да предложи нещо за утоляване на душевната жажда и затова поощряваше творците. 

    Всеки, който е чел поетите от онази епоха, не може да не е забелязал жаждата им за вечност и огромното отчаяние, което обхваща най-искрените от тях при сблъсъка с атеистичната действителност. Тези творци искат да станат вечни чрез своето творчество. Талантливата Петя Дубарова пише:

„Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.“

    Вечният живот за тези творци беше само символичен. Художници, композитори, архитекти, строители - много са хората, които и тогава, и днес се надяват чрез своите гениални творби да се увековечат. Но това е фалшиво упование. Гениалните им творби могат да се превърнат в "пристан зелен" за жадния човек, но това е само земен пристан. Това не е вода, която извира за вечен живот, това е земна, душевна мъдрост и самите творци, надявайки се на гения си, всъщност бягат от истинския вечен живот. Защото творбите могат да продължат да живеят известно време след смъртта, но въпросът е дали самият творец ще победи смъртта? Именно това тревожи мъдрия Соломон: „Мъдрецът има на главата си очи, глупецът броди из тъмата, но аз разбрах – една съдба постига всички тях. И аз размислих в сърцето си: щом и мен съдбата на глупеца ще постигне, защо съм станал толкова премъдър? Затуй си казах пак в сърцето – и това е суета. Защото, както за глупеца, така и за мъдреца споменът не трае вечно, и двамата ще ги забравят напълно бъдещите дни. Уви, мъдрецът не умира ли тъй, както и глупецът?“ (Екл.2:14-16)

    Ние, православните християни, не се задоволяваме със символична вечност, ние жадуваме за истински вечен живот! Човешката душа е сътворена вечна и копнее за вечност. Затова следваме този вътрешен глас, който ни кара да търсим нашето изгубено праотечество: „Той вложи вечността в сърцето на човека, макар и човек да не вниква отначало докрай в онова, което Бог извършва.“ (Екл.3:11) 

    Има една дълбока мъдрост: Започваш истински да живеещ, когато намериш за какво да умреш. Св. Фотина завършила мъченически своя земен път., като изпълнила със съдържание името си, което означава "Просветителка". Тази най-обикновена жена намерила истинската Светлина и станала светлина за другите! Тя нямала никаква гениална дарба, но намерила за какво (или по-скоро за Кого) да умре.

    Младата наша поетеса, която цитирахме, пък имала огромна дарба, но следвайки „на времето светлия ход“ не открила за какво да живее. Дълбоко чувствителната и душа потънала в отчаяние и тя сама сложила край на живота си. Какъв контраст! Едната следвала духа на времето и потънала, а другата му се противопоставила, и като маяк разпръсква до днес светлина.

    В разговора си със самарянката Иисус прави аналогия между телесната жажда и духовната жажда. Водата е живот. Знаем обаче, че вода, която не тече, започва да се замърсява, както казваме „да блатясва“. Такава вода вече не носи живот, а болест и смърт. Това е така, защото такава вода е откъсната от своя извор. Тя не се обновява. Затова и хората не наливат повече от една-две стомни от нея. "Който пие от нея, пак ще ожаднее" - казва Спасителят за тази земна вода, която не утолява жаждата за вечност и поради това не е пресилено да наречем мъртва вода. 

    В онзи зноен ден самарянката тръгна с една стомна, но Иисус и обеща друго: „водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“, т.е. Той обеща не просто вода, а жива вода и не просто водоизточник, а извор, който е в самата нея. Това е голямата разлика между живата вода и мъртвата вода. Едната има срок на годност, а другата е непрекъснато течаща – изворна, и затова винаги носи живот. И, което е удивително и повторено от Спасителя, този извор е в човешкото сърце: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода“ (Йоан 7:37).

    Живата вода, това е символ на Светия Дух и на Божественото учение на Господа Иисуса. Всъщност те са едно. Словата на Господа са изречени чрез Духа. Духът и Словото са неделими. Затова ние прославяме едната, свята, неразделна и животворяща Троица. Бог е Изворът, Духът вечно извира, т.е. изхожда от Отца, а във времето се изпраща на света от Сина. Ако едни слова не извират от Бога, те не са жива вода, дори да претендират, че утоляват духовната жажда.

    Но има и друга вода, която освен че е мъртва е и силно отровна. Тя започна де се предлага преди 1989 г., но особено силно се разпространи след тази дата. Наистина, отпушен бе чистия Извор на светата Православана вяра, но заедно с него и всякаква езотерична литература, и окултни практики.  Влезте в която и да е светска книжарница и вижте колко книги за езотерика и самоусъвършенстване, и почти никаква християнска. Колко много учения, които претендират че гасят духовната жажда, но оставят човек духовно жаден! Това не е жива вода, това е блато, застояла вода, изкуствено ароматизирана с красиви слова. 

    Когато си наливаме вода да пием, ние първо поглеждаме дали е чиста. Даже поднасяме чашата към светлината, за да преценим по-добре. И днес ние сме длъжни, заради духовното ни здраве, да поднесем водата, с която насищаме душите си, към Божита светлина и да се запитаме: Всичко ли, което приемаме, е жива вода? Чиста ли е тя? Извира ли за вечен живот?

  Теософията, дъновизмът и всички езотерични учения от древността до наши дни (днес популярни като „ню ейдж“) гъделичкат ума, галят човешкото его, но не решават големия проблем – не премахват преградата между човека и Бога. Обещават себереализация, разгръщане на някакви скрити човешки възможности. Това са сатанински хитрости, отровна вода!

   Как да намерим живата вода? Можем да се поучим от една самарянка с лоша репутация:

    - „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“

    - „Иди повикай мъжа си и дойди тука.“

    - „Нямам мъж.“

    - „Петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж.“

    Искаш тази жива вода, – казва и Господ – но има една пречка пред тебе! Пречка, която Петър Дънов и Елена Блаватска няма да ти покажат как да преодолееш! Грехът е тази пречка, като бент, който е затлачил притока на жива вода към сърцата ни. Само Христос е Този, Който го разрушава и чрез Който се дава живата вода!

    Първото нещо, което трябва да има човек, за да стигне до живата вода е да чувства жажда за нея, както беше при самарянката: „Господине, дай ми тая вода" (ст.15). Фотина беше отвратена от мъртвата вода, която светът и предлагаше.

    Второ. Търсене. „Казва Му жената: Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос" (ст.25). От целия разговор е видно, че самарянката очаквала Дарителя на живата вода и се интересувала от Неговото идване.

    Трето. Честност. „Дойдете и вижте един човек, Който ми каза всичко, що съм направила. Да не би Той да е Христос?" (ст.29) Самарянката първо признала греха си пред Христа, а после Го изповядала и пред хората. Те отдавана шушукали за нейния пропаднал живот. Но тя вече не мислела за техните криви усмивки. Тя намерила мир като река, намерила безценния бисер и изоставила всички земни съкровища. И най-вече, изоставила мъртвата вода.

   Четвърто. Решителност. „Тогава жената остави стомната си и отиде в града“ (ст.28), отиде за да проповядва Христа.

Братя и сестри,

    Колко много има да ни каже тази изоставена стомна, колко силно проповядва тя днес. Тази стомна бе пълна с вода, която не насища, пълна бе с вода, която след два дни ще се превърне в жабуняк. Тази стомна остана там, до кладенеца с вода, която не насища. Тази оставена стомна днес ни изобличава, като ни пита:

    Остави ли лъжовните учения на този свят?

    Остави ли мъдростта, което не извира от Бога, а от човека?

    Остави ли водата, която този свят ти предлага, или се опитваш да пиеш от двете?

   Идваш в неделя, слушаш Божиите слова и се молиш, а от понеделник пак четеш хороскопите, разгръщаш зодиите, даваш ухо на врачките, цитираш Дънов, търсиш вътрешен йога-баланс?

    Или пък си погълнат от политическите новини?

   Кой ще ти даде жива вода? Евросъюзът или Русия? Или патриотизмът ще утоли духовната ти жажда?

    Само Господ Иисус Христос утолява жаждата в човешкото сърце!

   Един философ мъдро е казал: "Всичко, което не е вечно, е непоносимо". Дори да не е отровна водата, която даваме на душите ни да пият, все пак да се запитаме извира ли тя за вечен живот или е една непоносима блатясала земна вода?!  

   Добре е да си политически ориентиран, добре е да се наслаждаваш на изкуството, но упованието в тези неща е мъртва вода. Трябва да обичаме родината си, но да не забравяме, че решението на човешките проблеми не е политическо.

    Нека вземем за пример св. Фотина – самарянката, чиято мъченическа смърт доказа, че наистина е намерила вода, която извира за вечен живот. Намерила Някой, за Когото да умре, затова живяла истински. Намерила Извора на живата вода и сама се превърнала в извор за своите съвременници. Житието на св. Фотина разказва, че тя отхвърлила всяко предложение да замени живата вода с мъртвата вода на този свят. След ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.

    Какъв знаменателен край! При кладенец някога тя получила от Христа първата глътка "жива вода". И пак кладенец й послужил като врата, през която тя преминала във вечния живот!

    Бог да ни даде духовната жажда на св. Фотина и вода, който блика за вечен живот. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

22.05.2022 г.

ПАСХА, КОЯТО НИ ОТВАРЯ РАЙСКИТЕ ВРАТИ

(ПАСХА)

„Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име,“    (Фил. 2:6-9)

    Чух една критика от протестант-евангелист към православните вярващи, която звучеше така: „Вие – казваше той – акцентирате върху поста и празниците, но по-важно е да се ограмотявате библейски. В Библията не пише за такива неща като Велик пост и Великден.“

    Днес, в навечерието на най-големия празник – Възкресение Христово, не подобава да анализираме обстойно протестантските заблуди, породени от субективното им и извратено тълкуване на Свещеното Писание. Ще вземем само повод от гореказаните думи, за да задълбочим разбирането си за истинското празнуване на този най-велик ден, за който пеем в тропара, че е „Пасха, която ни отваря райските врати“.

    За протестантите този най-велик ден се е случил и останал в миналото. Затова те разбират възпоменанието само като поглед назад, към онези събития в Израил от преди 2000 години. Те не схващат дълбокия смисъл на Петдесетница като идване на бъдещия век, на есхатона, Този есхатон пронизва историческото време, в което живеем. Затова, когато ние, православните, празнуваме Великден, ние не просто си спомняме за онзи исторически ден на Христовото възкресение, нито го преживяваме емоционално на психологическо ниво, но днес, в настоящето време участваме, ставаме причастни на него. Как да разбираме това твърдение?

    Според цитирания текст от посланието на св. ап. Павел към филипяните животът на Христос условно можем да разделим на две части: понизяване и въздигане, За понизяване е използвана гръцката дума „кенозис“, която означава Христовото себеопразване при Неговото въплъщаване. Кенозисът е себеотрицание, а не изпразване от божественост, нито замяна на божествеността за човешка природа. 

    Целият земен живот на Христос, още от Неговото зачатие преминава под сянката на Кръста. Периодът от Благовещение до Рождество е под тази сянка, въпреки че е скрит за човешките очи. Общественото служение на Иисус започва с 40 дни пост и завършва на Голгота. Когато на кръста казва „Свърши се“, Той всъщност обявява края на тази първа част – понизяването и началото на втората – въздигането. Въздигането също започва с един период, който е скрит за човешките очи – от Разпятие до Възкресение, но през него вече проникват първите лъчи от светлината на Христовото Възкресение. Христос слезна в ада не като победен, а като Победител и това е началото на Неговото въздигане. Възкресение, Възнесение, Петдесетница са другите стъпки нагоре, към небесния трон.

    Великият пост е периодът, в който ние се съединяваме с Христа, като съединяваме нашия кенозис с Христовия кенозис, за да бъдем едно и в Неговото Възкресение. Първо преминаваме през понизяването, през Кръста, съразпваме се с Христа, като умъртвяваме страстите в продължение на 40 дни. Великият пост е нарастващо съединение с Христа на Неговия кръст, за да се съединим с Него и в най-славния ден от въздигането Му – денят на Неговото Възкресение.

    Както казахме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява.

    В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Това е особен вид припомняне. Ние си спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме участници в една космическа, извънвремева литургия. Ние действително се срещаме с Христос, както в събитията от Неговото понизяване, така и в тези от Неговото въздигане.

    Но ние, хората, добре знаем от опита ни в този време-пространствен континуум, в който живеем, че минало и бъдеще не съществуват, едното си е отишло, а другото още не е дошло. Във всеки времеви момент можем да бъдем само на едно място. Ние живеем в днес, има само „Днес“. Затова и свещените писатели на Новия Завет за да обозначат „пресечната точка“ на историческото и есхатологическото време, използват точно думата „Днес“. Това е едно вечно „Днес“. 

    Нашата литургия ни предлага тази възможност да влезем в този вечен ден – „Днес“. Ще приведа за това само по един пример от литургичните текстове, свързани с Великден.

    На Велики Петък

„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите; 

с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите; 

в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци, с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам; 

с гвоздеи се приковава Женихът църковен; с копие се пробожда Синът на Дева.“

    На Велика събота

„Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.

Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.

Спи Животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.“

    На Великден

„Пасха свещена се показа нам днес;

Пасха нова и свята; Пасха тайнствена и всепочитана,

Пасхата на Христа Избавителя, Пасха непорочна,

Пасха велика, Пасха на верните,

Пасха, която ни отваря райските врати,

Пасха, която освещава всички верни.

Този е денят, който Господ сътвори: да се възрадваме и развеселим в него!

Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха,

Пасха всечестна ни озари!

Пасха е! С радост един другиго да прегърнем!

О, Пасха - избавление от скръб!

Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: Възвестете на апостолите!“

    За протестанта не съществува това иконично „Днес“. Той, в крайна сметка се оказва „заключен“ в историята. Затова не е учудващо, че протестантът не пости. Неговото „днес“ не е участие в празнуваното събитие, а чисто психологическо, само мислено спомняне на този отминал исторически акт. Протестантът не се съединява с Христа в Неговото понизяване, затова и надеждите му за съединение с Христа ва Неговото въздигане в крайна сметка ще си останат само илюзия.

    За протестанта е без значение кога е Великден. Ако днес аз поставя на входа на Евангелската църква съобщение: „След два дни ще се проведе Великденско богослужение“, това няма да промени нищо и няма да изненада никого. Великденското богослужение в протестантската църква се отличава от еженеделното само по силата на звука. Но там се е стигнало до такова положение, че на неделните служби струните на китарите се опъват толкава силно и барабаните се удрят толкова силно, че има опасност на Великден при дигане с един тон нагоре, да стане някоя авария - някоя струна да се скъса, някой инструмент да се повреди.

    Протестантското клише, че за тях всеки ден е Великден не означава нищо друго освен това, че за тях никой ден не е Великден. Защото Христос не слезна от небето на Голгота, а във Витлеем. И трябваше да извърви този път заради нас, за да можем ние да вървим по него. А като не пости, протестантът всъщност се отказва да извърви пътя от Витлеем до Голгота, който е пътя на кенозиса. Иска някакси като с парашут да кацне в неделната утрин на Възкресението.

    И така, протестантите посрещат Великден без постна подготовка. Тя не е им необходима по много проста причина. Когато чакаш някой гост наистина да дойде, ти се подготвяш за неговото идване: ще преметеш ще почистиш, ще приготвиш ястие. Но ако само ще си спомняш мислено за него, тези усилия са излишни. Ще си лежиш на леглото, ще си пълниш главата с прелюбопитни християнски четива и ще си мечтаеш за небето. После ще излезеш сред другите хора, ще се надуваш с плътския си ум и ще ги обръщащ в „библейската“ вяра. Но къде си самият ти, човече, достигна ли до истинския Великден, който е „днес“, а не само е бил преди 2000 години?

    Историята познава доста ревностни протестанти, дори цели течения, които са опитвали да се завърнат към поста и аскезата. Неуспешно! Защото не към някакви практики (били те и най-благочестиви) трябва да се върнат те, а към общността, в която обитава Този, Който дава благодатта за аскезата – Православната Христова Църква. Само в нея можем да станем „участници в божественото естество“, само в нея можем да празнуваме „Пасха, която ни отваря райските врати“.

Братя и сестри,

    Като членове на истинското Тяло Христово – Светата Православна Църква, ние можем истински да участваме в Пасхалната радост, само ако истински преминем през постния подвиг. Истинско безумие е да стоиш пред отворената райска врата и да не влезеш през нея! Това безумие вършат всички, които са кръстени членове на Православната Църква, но не живеят своята вяра. Стоят на врата и не влизат.

    Днес всички християни се радват и всички имат право да се радват. Но една е радостта на тези, които са се съединили с Христа в Неговите страдания, а друга е радостта на тези, които не са положили усилия или пък формално са постили, като са разлъчили това, което Бог е съчател, т.е. телесния и духовния пост. 

    Опасявам се, че радостта на тези, вторите, ще остане от типа на Цветница. Това е радост, но повече емоционална, отколкото духовна. Радост неизпитана, непреминала изпитанието на кръста. Наподобява радостта на юдеите на Цветница, като очакваха от Господа земно благоденствие и успехи. Радостно викаха „Осанна“, а след няколко дни се "препънаха" в Кръста и закрещяха „Разпни Го“. Пасхалната радост е истински духовна и светла, ако е осветена от предхождащия я пост. Военните имат една поговорка: "Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя". От опит знаем, че тя е много вярна, с едно важно уточнение - тренировката често прераства в истинско сражение. Ако се подвизаваме достойно във Великия пост, ще можем да посрещнем с радост и собствения си кръст с болестите, скърбите и подигравките за Христа. Както ни напомня и св. ап. Павел: "В борбата си срещу греха не сте се още съпротивили до кръв". (Евр.12:4)

    На Великден вратите на храма са широко отворени за всички. Тези врати могат да се превърнат за нас в райски, ако поне малко се потрудим, ако поне имаме добро сърдечно разположение. А който много се потруди, той ще намери широк достъп в Царството Божие. Който много понизи себе си, като самия Христос, Него Бог ще въздигне най-високо, най-близо до самия Христос! Амин!

свещеник Красимир Кръстев 

Църква Света Троица" - Плевен

23.04.2022 г.

ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА

 

    В днешната Втора Неделя от Великия пост ние поглеждаме към целта на човешкия живот – обожението, за което много е писал и св. Григорий Палама. Обожението е процес на усъвършенстване и все по-пълно единение на човека с Бога. Но този процес понякога е трагично и преждевременно прекъсван от различни събития като смърт на война. Съвременната война дори не предлага възможност за героизъм. Смъртта е внезапна, една секунда и се слага край на процеса на обожение. А ако той въобще не е започнал, още по-голяма радост за сатаната.

    Православието издига мира като основна християнска ценност. На всяка служба ние се молим за „мира от небето“, „за мира на целия свят“, „за мирни времена“ и т.н.

    Православният християнин е жител на две царства – едно видимо, в което „нямаме корен“, но сме „пришълци“ и „странници“ и едно невидимо - „… нашето жителство е на небесата, откъдето очакваме и Спасител, нашия Господ Иисус Христос“ (Фил. 3:20)

    Ранният апологет св. ап. Кодрат пише в Послание до Диогнет, че християните „… живеят в собствените си страни, но като пришелци. Като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци. Всяка чужда земя за тях е като тяхна родина и всяко родно място е като земя на чужденци“.

   Божествената цел и изпълнението, края на историята, е идването в пълнота на Царството на нашия Господ Иисус Христос – Царство, за което в Господната молитва всеки ден се молим да дойде.

    Но до идването в пълнота на Небесното Царство ние, православните християни, сме призовани да живеем едновременно в есхатона и в историята.

   Имало е исторически периоди, когато между земното и небесното царство е имало относителна хармония. Такъв пример на – подчертаваме – относителна, частична хармония е била Византия. Но дори и в такива периоди християните са изпитвали напрежение, породено от различната природа и дух на двете царства. В по-голяма част от историята обаче земното и небесното царство са били в сериозен конфликт. Земните царе са налагали нехристиянски закони и са наставали тежки, усилни времена. Напрежението между тези две царства поражда много въпроси, особено когато християните трябва да отдадат „кесаревото кесарю“, като изпълнят воинския си дълг, а войната на кесаря не изглежда справедлива. Въпроси, които дълбаят християнската съвест, като: „Могат ли християните да участват в такава война, и въобще в някаква война? Могат ли да служат с цяло сърце в армията и полицията и да използват сила?“ и редица други.

    Тези въпроси са щателно осветлени от светите отци, а ние ще отбележим само станалото класическо обяснение на проблема за съгласуването на заповедта на Спасителя за любов към врага (Лк.6:27-36), и необходимостта християните да прибягват към силата на оръжието за защита на ближните.

    В „Пространно житие на св. Константин - Кирил”, написано от св. Климент Охридски, намираме мъдрия отговор, който св. равноап. Кирил Философ дал на учените последователи на Мохамед в столицата на сарацините: „Но щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което той заповядва? В евангелските книги е писано: "Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият." Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас. На това философът отговори: Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете? Те отговориха: Разбира се, че онзи, който спазва и двете." Тогава философът каза: Бог е рекъл: "Молете се за ония, които ви обиждат", но той е рекъл още и това: "Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая – да положи душата си за своите приятели." А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им.”

   Затова, въпреки че Православието издига високо мира, то, за учудване на съвременните изнежени млади идеалисти, не е пацифистко. Православието е дълбоко реалистично, защото отчита нашето пребиваване едновременно в две царства – небесното и земното.

    През 1877 г. Русия е имала разнородни мотиви, когато започнала войната с Османската империя, но мотивът, посочен от св. Константин-Кирил се явява основен: нашите православни братя вече 5 века са в телесно пленение, в риск е тяхното духовно оцеляване. Затова и нашия народ, и историците (незаразените от русофобия) отличават тази война от повечето други войни, които са се водили с доминиращо неблагочестиви подбуди.

   И до днес на Великия вход на всяка света литургия ние поменаваме блаженопочиналия наш освободител император Александър Николаевич и всички войни, паднали на бойните полета за вярата и освобождението на нашето отечество. Достатъчно ли е обаче това?

    Поне за нас, плевенчани, е крайно недостатъчно. В памет на загиналите руски войни, ние имаме построен в центъра на града храм-паметника „Св. Георги Победоносец“. Но той много кратко е бил храм-паметник. Отдавна е само паметник. В него не се отслужват нито богослужби, нито дори панихиди. Сещаме се за тези обикновени хора, оставили костите си за нашата свобода, само веднъж в годината, на 10 декември. А някой помисля ли въобще, че имената на тези войничета, изписани със златисти букви по стените на храм-паметника викат към нас за панихида, за молитва? Техният живот е бил прекъснат насилствено и вероятно не са успели да принесат плодове на покаяние, да се усъвършенстват духовно, да се обожат. Ние, живите, имаме тази длъжност да се молим за упокоение на техните души, и то много повече от веднъж в годината!

    Да, ние, българите, дължим вечна признателност на нашите братя по вяра, които се сражаваха под знамето на Русия за освобождението ни!

   В същото време не можем безкритично да приемаме всичко, което идва от Изток, дори под благовидни намерения за борба със световното зло, което завладява все повече Запада. Трябва да сме наясно, че земното и небесното царство никога не се припокриват. Амбицията и на най-добронамерения християнски владетел със сила да вкара земното царство в границите на небесното е обречена на неуспех. Винаги ще има хора, които не желаят да бъдат в Църквата. Това е така поради наличието на свободна воля у човека. Всякакви репресии над инакомислещи, дори в името на Христа, са необосновани. При император Константин Велики християнството става позволена религия (и това е добре), при император Теодосий - официална, а при Юстиниан Велики вече има пълно сливане на църковното и народното тяло. При последния нехристиянските философски школи са закрити и всеки враг на Църквата е обявен за враг на империята. Преди да се зарадваме на това развитие, нека се запитаме: Къде е тук свободата? От какво тогава са искали да се отделят онези хиляди монаси, които са пълнели пустините! Не от задушаващата преградка на държавата и светския дух ли ?

    Това са само някои горчиви уроци от краха на "Втория Рим". А "Трети Рим", неразбрал уроците от "Втория", не ни е нужен. Днес теокрацията като форма на управление е неприложима в никоя държава, дори и светец да стои начело на нея. Тя е възможна и трябва да се осъществява само в Църквата Христова. 

    Земните владетели са призовани преди всичко да осигуряват мир, за да може всички „… да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1Тим. 2:2). Дебело подчертавам: мисията на Църквата е Благовестието, а мисията на държавата е Закона! Държавникът трябва да се грижи законите в държавата да са в духа на Декалога и да се спазват. Това са поставените му от Бога граници и той трябва да остане в тях. Ако има и лична вяра и живот, съответни на Евангелието, слава Богу!

    Затова ние трябва да осъдим като неправославно и да отхвърлим всяко учение, което се стреми да замени Царството Божие с което и да е царство от този свят, било Светата Византия или Светата Рус, или което и да е друго земно царство.

   Войната между Русия и Украйна е братоубийствена, защото е война между православни християни. И двете страни едновременно се молят на Христа, и двете страни призовават Света Богородица. Затова в тази война нито една от страните не е напълно Авел. И в двете страни има по нещо от Каин.

    На ниво семейство разводът се явява една война. При развод рядко има напълно невинни, макар, че вината не е равномерно разпределена. Така и в този военен конфликт едната страна е по-права, но не е съвършено права. 

    Затова, аз мисля, че Църквата не трябва да заема крайна позиция, но да се моли за пострадалите и от двете страни, и за бързо прекратяване на този конфликт. А всеки от нас може и трябва лично за себе си да прецени чия страна е по-права.

    Длъжни сме и друго да преценим. Както добре знаем от 6-та глава на Притчи: „Ето шест неща, които Господ мрази, дори седем, които са отвращение за Него“ и седмият смъртен грях е „онзи, който сее раздор между братя“. Всеки от нас трябва да си даде сметка кой е в основата на днешните раздори. Разбира се, това е дяволът, но той си има и видими слуги и те също могат и трябва да бъдат разпознати, ако и да се крият зад океана или зад тежки бюра.

    Като православни християни, ние трябва да се молим за страдащите наши братя и при възможност да покажем на дело братска любов към бежанците от този конфликт, независимо дали става дума за руснаци или украинци!

    На въпроса „Какво трябва да имаме предвид и да правим в настоящата политическа ситуация?“ архимандрит Захариас Захару отговаря така:

    „Не знаем всичко за конфликтите на този свят, нито е необходимо да знаем. Просто се молим със състрадателно сърце за мира на света и за всички. Ние не вземаме страни, защото всяка страна ще носи отговорност за престъпленията, а ние не искаме да споделяме тези престъпления и да бъдем осъдени. Молим ли се за тези, които са повече грешни, отколкото прави, добре, ние изпълняваме заповедта да обичаме дори враговете. Молим ли се за тези, които са повече прави, отколкото грешни, правим добре. Затова не можем да сгрешим, когато се молим Бог да спаси всички и да дари света с мир. Специално за нас, свещениците и монасите, е много важно изобщо да не сме политически, защото ние принасяме жертвата си на Бога, Светата Литургия, за целия свят; а щом сме за едни и против други, жертвата ни се анулира. Мисля, че когато има война, най-доброто не е да бъдеш осъдителен, а да изпитваш състрадание и да се молиш Господ да избави всички от страданията. За да има някаква стойност моята Литургия, никой не трябва да липсва от сърцето ми, когато стоя пред олтара на Бога и Му кажа: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

    От началото на войната много православни икони заплакаха и замироточиха. Нека размислим и ние за това: Когато Христос и Дева Мария и светиите плачат, можем ли ние лекомислено и набързо да осъждаме едната страна, а другата да величаем? Всички в тази война са жертви, едни страдат повече телесно, други повреждат повече душата си. Бог и светците плачат за всички. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

20.03.2022 г.

БОЖИЕТО ПОСЕЩЕНИЕ

   Вниманието на всички ни днес е насочено към политическите събития, но Великият пост ни задължава да отлепим очи от тях. Това не означава да заживеем в някакъв абстрактен свят. Когато Църквата ни зове да обърнем поглед навътре, това не е бягство от действителността. Напротив, това е влизане в епицентъра на събитията. Защото нашето духовно очистване и усърдна молитва могат да сторят много повече от непрестанното ровене и „бръмчене“ в социалните мрежи.

    Нека спрем телевизорите и компютрите и отворим Библията и духовните книги! Една такава добра и дълбока книга, която всеки християнин трябва да прочете, е „Братя Карамазови“. В нея Фьодор Достоевски проследява съдбата на четирима братя – Дмитрий, Иван, Алексей и извънбрачният Павел Смердяков. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от починалата си майка, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му – Фьодор, го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в красивата и дяволита Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството.

    Неспокоен и гневлив, Дмитрий Карамазов е търсеща душа. Но се оказва, че нито изкуството, нито красотата, нито любовта са в състояние да го изтръгнат от неговото объркано и подвластно на подлия егоизъм и жестоко сладострастие съществуване. Белег на все по-дълбокото пропадане на Дмитрий е измамното му отношение към “годеницата” Катерина Ивановна и в същото време страстното му увлечение към Грушенка. Крайната степен на неговото духовно и нравствено падение се явява идеята за отцеубийството, което, да напомним, в крайна сметка, извършва не той, а незаконният син Павел Смердяков.

    Ще обърнем внимание и на една, на пръв поглед незначителна случка в бурното житие на Митя, която обаче по-нататък има провиденческо значение.

    По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на малкия Илюша. Дмитрий го пребива и унизява, като го влачи за брадата. На тази сцена стават свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко му се подиграват в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.

   Безнадеждното съществуване на Дмитрий продължава почти до самия повествователен край. Ние нямаме за цел да правим литературен анализ на творбата. Разсъждаваме върху нея, защото това са разсъждения върху реалния живот, а не върху литературни фантазии. В братята Карамазови можем да съзрем различни страни от сложната личност на самия Достоевски. Писателят опитно е преживял докосването на Божията ръка, която се е протегнала към него. Бил е осъден на смърт, но присъдата му е била заменена с наказание в Сибирска каторга. Там Достоевски познава от личен опит Божията ръка, която се протяга от небето дори до низините на човешкото съществуване. Бележита е изповедта на писателя след излизането му каторгата: „Аз единствено в каторгата познах себе си и Бога. Сега съм уверен, че колкото човек се нуждае от щастие в живота си, в такава степен се нуждае и от нещастие, защото той и своето щастие не разбира".

    За Митя Карамазов тази протегната към него Божия ръка се оказа съновидението му “за плачещото дéте”. Ето този знаменателен епизод:

    “Сънува някакъв странен сън, някак не съвсем на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а наполовината изгорели – стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

– Защо плачат? За какво плачат? – пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

– Дéтето – отговаря каруцарят, – дéтето плаче. – И Митя се учудва, че е казал по селски “дéтето”, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал “дéтето”: като че ли повече жал има в това.

–- Ама защо плаче? – продължава да пита Митя като глупак. – Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

– Измръзнало е дéтето, дрешките му изстинали, та не го топлят.

– Но защо така? Защо? – не спира глупавият Митя.

– Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец няма да ядат, за изгорялото място просят.

– Не, не! – сякаш все още не разбира Митя. – Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно дéтето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят дéтето?

И чувства в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че му се иска да направи за всички нещо такова, че дéтето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на дéтето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тази минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска”.

    Този мрачен сън е странен и “не съвсем на място”, но именно след него Митя вече не е същият. Той осъзнава, че това е Божие посещение. Бог не го изобличава директно за неговия грях, защото „дéтето“ от съня не е персонализирано; лицето му остава неясно за Митя. Но чрез това откровение Бог му дава огледало, в което да се огледа. Дмитрий трябва да познае себе си в това „огледало“ и да признае собствената си грозота. И той го прави. В началото вижда само грозотата на детското страдание. И упорито търси причината. "Защо е мъката? Защо е бедността? Защо е студенината? - редят се въпросите и безмилостно ровят в най-страшната човешка рана - детското отрадание. Няма страна в света, в която чуе ли се за престъпление спрямо дете, да не се надига свещен гняв. 

    Такава гневна вълна бе готова да залее и сърцето на Митя. И тук Достоевски гениално ни изненадва: "И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче". Не гняв, а умиление! През целия си живот беше гледал навън, към другите, а вътре в себе си бе трупал гняв. Но сега идва нещо ново, "никога досега неизпитвано" - умиление. Причината беше само една - Дмитрий Карамазов за първи път насочи огледалото към себе си, а не към другите. През целия си живот беше търсил причината за страданието в другите, в социалната система или в държавата  А сега Дмитрий вижда себе си и своя истински грях. Той не е свързан обаче със сребролюбивите карамазовски изкушения, нито със сладострастното му увлечение по Грушенка, дори не е свързан с мисълта за отцеубийството, а точна с тази, на пръв поглед незначителна и отдавна забравена случка – с предизвиканите от жестокия Митя сълзи на Илюшенка, на страдащото за баща си дете. Митя вижда в това непознато, измръзнало и плачещо „дéте“ Илюша Снегирьов и разбира, че е наранил невинната му душа. Самият той е част от порочния кръг на греха, защото е увредил едно крехко човешко същество, обрекъл го е да расте духовно измръзнало и гладно за любов.

    След това съновидение Дмитрий заявява: “Господа, всички сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички – нека така се реши сега, – от всички аз съм най-подлата гадина”.

    Дмитрий, както изглежда, достига до душевния си предел, до дъното. Но за него то се оказва опорната точка, от която започна възвисяването. Карамазов разбира нещо изключително важно. Откриваме го в неговата изповед: “Никога, никога нямаше да се въздигна от само себе си!”. Той разбира, че само Бог може да изцери тежката му духовна болест и лекарството за него ще е горчиво. Нарича се страдание!

    “Всеки ден от моя живот – изповядва героят – аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости”. Но беше достатъчно едно Божествено откровение чрез този спомен за предизвиканите детски сълзи, за да оживее съвестта и Митя да заяви: “искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя!”. От този момент “хищният” тип герой поема по пътя на страданието, което ще го очисти от “карамазовщината” и ще го доведе до истинското спасително смирение, дори до „кенозиса“, т.е. себеотречението по примера на Христа. 

Братя и сестри,

    Вижте какво истинско покаяние, какъв неочакван и стремителен духовен възход! Погледнете само какво осъзнаване на човешката болест, наречена грях! Грехът е истинска пандемия, защото „всички сме жестоки, изверги“.

    Достигали ли сме и ние до това велико откровение, че „от всички аз съм най-подлата гадина”? Изповядаме с устата си „Блажени нищите по дух“, и в същото време продължаваме да „ядем“ другите. „…Защо по-добре не понесете неправдата? Защо не предпочетете да сте ощетени?“ (1Кор.6:7) – пита апостол Павел по отношение споровете за житейските неща. Вместо да сме „хищници“, нека доброволно се превърнем в храна. Защото нашият велик пример – Христос, се смири до смърт и стана за нас Храна за вечен живот, храна, която приемаме в Светата Евхаристия.

    Силни бяха плътските страсти в Дмитрий. Гняв, блуд, сребролюбие. Но имаше един много по-голям подводен камък – студеното безчувствено сърце, леденият егоцентризъм. На повърхността имаше други неща – плътски и некрасиви, но той си ги знаеше. А под повърхността Дмитрий успя да прогледа едва когато получи откровение от Бога. Това е именно Божието посещение, за което ние се молим постоянно, и на богослужения и по молитвеника!

    Но да погледнем какво става с нас. Редим се седмица след седмица за изповед пред свещеника. Вглеждаме се в етикетите и откриваме страшния си грях в следите от мляко, които съдържа продукта, консумиран от нас по време на пост. Или нещо наистина по-тежко – кражба, ръкоблудство или друго злодеяние, което гледаме да скрием сред трънливия „букет“ от други грехове. Нека не ги крием, трябва тези неща да се изповядват, защото са грехове. Но нека всеки се запита: това ли е големият подводен камък, който смущава моя живот и живота на хората около мен?

    Този голям подводен камък често е скрит за нас. Хората около нас по-добре го виждат, намекват и понякога събират смелост да ни го кажат. Но ние не считаме това за Божие посещение и подминаваме. Свещеникът проповядва, но ние си казваме, ето, това се отнася за този брат или онази сестра, но не и за мене. И продължава като "глупавия Митя" да питаме "Защо". Защо се случва това с мен или с другите? Защо е това страдание? Питаме, насочваме стрелите си към "лошите", към дявола ... навсякъде, само не и към себе си. Звучи отчайващо, как тогава ще се поправим без осъзнаване?

    Но Бог не се отказва, Той не спира да ни търси. Мъдрият син на Варахиил, Елиуй съветва Йов така: „Но Бог говори веднъж и два пъти – но на това не се обръща внимание. Насън, в нощно видение, когато хората потъват в дълбок сън и когато дремят в леглото, тогава Той отваря ухото на човека и на даденото от Него наставление полага печат, за да отклони човека от някое дело и да премахне от него гордостта, за да спаси душата му от пропаст и живота му от смъртоносно оръжие.“ (Йов33:14-18)

    Виденията и сънищата много повече приковават нашето внимание и ни карат да се замислим дали Бог не ни посещава. Наистина, много често сънищата са плод на човешкото подсъзнание или дори на дявола. Тези неща трябва да бъдат изпитани и проверени. Достоевски добре е разбрал, че когато е от Бога, откровението остава място за човешката свобода. Бог ни помага да се очистим, но иска да види и нашата воля. Затова ние трябва сами да се познаем в това откровение като в огледало, и да се смирим, както го стори Митя Карамазов.

    Повтаряме, виденията и сънищата от Бога са рядкост. Те са по-скоро крайно средство, поради нашата духовна невъзприемчивост, както отбелязва Елиуй: „Бог говори … но не се обръща внимание“.

    Много по-често Божието посещение идва тихо. Тих беше Божият глас в Едем: Адаме, къде си? Тих беше и Божият глас пред онази юдейска пещера: Илия, къде си? Бурен вятър, земетръс и огън преминаха пред скрилия се в пещерата пророк. Но Бог не беше в тях. Бог проговори на пророка при тихия повей на ветреца.

    Тих е и Божият глас към нас. Колко пъти и ние усещаме сърцата си докоснати и умилени, смекчени от нещо – песен, картина, проповед, звездно небе, протегната просешка ръка или друго. Цялата вселена е пълна със славата Божия, но и със следите от човешката неблагодарност. Всичко това трябва да ни води към покаяние. Защото всичко това е Божията ръка, която се протяга нежно към нас да ни докосне.

    И в Библията, и в литургията един от най-честите призиви е „Внимавайте (Вонмем)!“ Затова нека да разпознаем и "хванем" това скъпоценно посещение от Бога така, както го "хвана" героят на Достоевски. Каква милост е, че Бог ни дава още един Великопостен период! Четиридесет дни в „пустинята“ на поста, през които да се вгледаме в душите си и открием истинските, а не мнимите си грехове. Божието посещение разкрива неща, скрити по-дълбоко в нас, грехове, за които няма да прочетем на етикетите на храните, като егоизъм, студенина, убийствена гордост…

    А когато усетим Божието докосване, да не отлагаме покаянието, защото многократно се казва в Писанието: днес е спасителния ден. Както и ап. Павел пише:

    "Внимавайте, братя, да не би някой сред вас да има лукаво безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог, но се наставлявайте един друг всеки ден, докато все още казвате „днес“, за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха. Ние сме участници в делото на Христос, само ако твърдо запазим първоначалната си убеденост докрай, докогато ще се казва: „Днес, когато чуете Неговия глас, не упорствайте в сърцата си, както при размириците.“ А кои се противиха, като Го чуха? Не бяха ли всички онези, които излязоха от Египет начело с Мойсей? Против кого Бог негодува четиридесет години? Не беше ли против онези, които съгрешиха и чиито кости останаха в пустинята? И на кои се закле, че няма да влязат в мястото, обещано от Него за отдих, освен на непокорните? И виждаме, че те не можаха да влязат в страната поради неверието си.“ (Евр.3:12-19) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

12.03.2022 г.

ЗАБРАВИ СЕБЕ СИ И БОГ ЩЕ СИ СПОМНИ ЗА ТЕБЕ

(За вътрешните ни врагове)

    Протойерей Андрей Чиженко разказва, че в един филм видял една доста смешна, но в същото време и поучителна сцена. Психологът на един психически неуравновесен човек бил заминал някъде и той страдал поради това, че не може да го посети. Този болен човек имал болногледачка и веднъж, когато му било много тежко, тази жена от милосърдие му казала:

    – Нека да поиграем на психолог. За известно време аз ще бъда Ваш психолог.

     И те започнали да играят. Мъжът разказвал всичко, което бил натрупал в душата си. И изведнъж болногледачката му казала:

    – И аз съм имала подобна случка в живота си.

    И започнала да му разказва случката. Мъжът я погледна изненадан и ѝ казал:

    – Какво правиш? Аз трябва да разказвам, а ти да слушаш. Аз!

    Подобен егоизъм може да се наблюдава и в духовния живот на някои православни християни. Особено ярко той се проявява в „битките“ за изява на клира, за първенство по време на освещаването на върбовите клонки, богоявленската вода, козунаците и т. н. Духовният егоизъм може да се наблюдава и по време на изповед, когато човек се стреми по време на празничната Литургия да задържи вниманието на свещеника върху живота си, концентрирайки се не върху греховете си, а върху подробното им преразказване и не обръщайки внимание на това, че още хора чакат за изповед. Това може да се види и в края на богослужението, когато храмът е пълен с хора и някои християни пререждат другите, та първи да получат нафора.

    „Аз съм пръв! Аз трябва! Аз, Аз, Аз.“ Както се шегува един писател, такива хора са приели твърде много „витамин Аз“. Но този „витамин“ съвсем не е здравословен. Предозирането с него говори за погрешно възприемане на живота и неизпълнение на Христовата заповед за любов към Бога и ближния.

    Старецът Ефрем Аризонски казва: „Гордостта и самолюбието - това са тежки, хронически болести. Два страшни недъга, с които е сковано сърцето на всеки човек, на малък и голям, и които всеки ден и всеки час ни причиняват мъки и страдания.“

    Психиатрите напълно потвърждават тези думи на светеца. Повечето душевни болести, особено обсесивно-компулсивните разстройства, са вследствие на тези недъзи-близнаци, егоизма и гордостта. Човекът, в чието сърце те са свили гнездо, поставя себе си, своите нужди, интереси и цели в центъра на всичко. Той смята себе си за специален и че цялата вселена се върти около него.

    Ключов момент за всеки човек е обръщането му към Христос. Тогава той доброволно абдикира от трона на своя живот и кани там Господ Иисус. Но борбата за трона продължава и след обръщането, и тя е ежедневна и жестока. Често плътта и егото успяват, за съжаление, да узурпират трона за по-кратко или по-дълго време. Това бързо се разбира. Такъв човек или се самоотлъчва от Църквата, гледайки с високомерие на хората в нея като на „лузъри“ или ако остане, става участник в гореспоменатите „битки“.

    Но симптоми за егоизъм са и когато един църковен човек постоянно говори за своето служение, непрекъснато занимава другите със своите битки, и смята себе си за обект на постоянните атаки на дявола. Изповядва, че е голям грешник, но тайно в себе си се смята за велик Божий воин. И защо? Защото не е убил, не е прелюбодействал, или защото от ранни години е бил по-спартански възпитан и сега по-лесно пости? Нека такъв човек се вслуша в писмото на преп. Амвросий Оптински: „От примера на светия цар и пророк Давид е видно, че гордостта и самонадеяността са по-вредни от прелюбодейството и убийството. Последните привели пророка към смирение и покаяние, а първите го довели до падение, както той обяснява в един от псалмите, казвайки: „И аз си думах…: няма да се поколебая навеки” (Пс. 29:7). А след своето падение вече говори съвсем друго: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа” (Пс. 21:7)“.

    На такъв, който с уста изповядва, че е грешник, а тайно в сърцето си се вижда като велик подвижник, ще му кажа: Твърде високо мислиш за себе си, човече!

    Без всякакво съмнение, дяволът има стратегия и план как да погуби всяка човешка душа, но да смята някой, че лукавия дух е особено ангажиран с неговата персона значи, че мисли твърде високо за себе си. Нашият основен враг е в самите нас – нашето его. Дяволът няма интерес да се разкрива на хора, които са в плен на егото и плътта. Те и без това не вървят към спасение. Но ако забележи, че някой преодолява тези центростремителните сили, лукавия обръща поглед към него. Такъв е случаят с повечето светии, нека споменем само Йов. За него Сам Бог свидетелства: „А Господ рече на Сатана: „Забеляза ли Моя служител Йов? Няма на земята такъв човек като него: безукорен и справедлив, благоговеещ пред Бога и чужд на всякакво зло.“ (Йов 1:8)

    Йов беше покорил вътрешните си врагове – егото и страстите, и едва тогава дявола дойде със своите изкушения отвън. А ние, малко само да сполучим в нещо, и вече тайно се превъзнасяме и мислено се поставяме до великите Божии воини. Нека първо погледнем навътре и се справим с вътрешните си врагове!

    Макар и свещеникът да не е психиатър, то поради Божията мъдрост, която ни е дарувана в Божието слово, приемете това наставление: Забравете себе си! Това ще Ви държи далече от психиатрите, но то е спасително и за вечните Ви души, защото тогава Бог ще си спомни за Вас. Виждаме това специфично „забравяне за себе си“ при всички просияли светци. Но трябва ясно да обясним в какво се състои то.

    То не е занемаряване на личния духовен живот. Напротив, Спасителят ясно казва: „Аз съм лозата, вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо.“ (Йн.15:5)

    Това е един от най-важните стихове за християнския живот. Под „съединен с Мене“ не трябва да разбираме единствено молитвата, макар тя да е основния начин. Представете си, че съпругата Ви е била цял ден на работа, връща се и я чакат куп чинии за миене и дрехи за пране. Поглежда жално към съпруга си, а той я замеря с „православно“ поучение: най-важно е молитвата и четенето на духовна литература. Звучи православно, а всъщност говори егоизмът. Много хора (както и аз самия в миналото) имат погрешната представа, че монасите по цял ден се излежават на шарена сянка и четат духовни книжки. Не че не може и това да се види днес, но то е показател, че там дяволът си е свършил добре работата. Истинското монашество е постоянна и жестока борба с егоизма. Бях на Света Гора и не видях никой да се препича на шарена сянка. Напротив, през деня видях сериозен труд, а през нощта – малко сън и много молитва.

    Божието слово говори за съединение (връзка, общение) без да постулира, че това става единствено с молитва и без да слага печат на материалните дела като лоши. Важното е егото да бъде свалено от трона. И така, единението ни с Бога трябва да е единствената наша грижа.

    След това важно уточнение, нека се върнем на наставлението да забравим себе си. Най-висшата степен на това „забравяне“ е когато толкова се потопим в проблемите на ближните, че развием една „свята апатия“ към собственото си спасение. Подчертавам, „свята“, защото нерадивият се вълнува само от себе си и от нещата в този суетен свят, а ние говорим за точно обратното.

    Вижте какъв чудесен пример на „свята апатия“ по отношение на собственото си спасение ни дава св. ап. Павел: „Аз говоря истината в името на Христос, не лъжа и съвестта ми е свидетел чрез Светия Дух: голяма е скръбта ми и непрестанна е мъката на сърцето ми! Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът,“ (Римл. 9:1-3)

    Това е истинска любов към ближните, когато си готов на жертва. И каква жертва само – да си готов да се изложиш на безкрайни адски мъчения за спасението на своите сънародници (които са го мразели като апостол на езичниците).

    Звучи смущаващо и объркващо. Но като повечето християнски истини, и тази има в себе си парадокс: спасяваме се, когато спрем да треперим за нашето спасение, а намерим себе си в живота на другите, на нашите ближни.

    Себеотречението на светците по посочения образец на св. ап. Павел е връх на християнския живот. По пътя към този връх, ние трябва да започнем с много по-простички неща, с които ежедневно да забиваме пирон в ковчега на собствения си егоизъм.

    Преди всичко, скъпи братко и сестро, считай ближния си за по-горен от тебе. Бъди търпелив към този, когото не харесваш и те дразни. Изчаквай човека, стоящ пред тебе за свещи. Не се ядосвай на просяка, който седи пред входа на храма, иска пари и „ухае” на алкохол и пот. Не се гневи на детето, което вдига шум в църквата по време на богослужение. Бъди търпелив и към свещеника си! Той също е човек от плът и кръв, със своите болести, грехове, страсти, семейни проблеми. Борейки се с тях, той в същото време се опитва да служи на Бога и на теб. Имай милост към него и към всеки, който се моли в храма.

    Отхвърли егоизма си! Егоизмът е врата към ада. Принуждавай себе си да служиш на ближния си с дарбите, които Бог ти е дал – пари, знания, умения, физическа сила. Това е вратата към рая! И всеки пирон, забит за потягане на църковен стол, и всяка прекопана от теб леха, и всеки поправен уред на сестра от църквата, и всяка набрана върбова клонка за раздаване от свещениците на Цветница! И всеки почистен от теб свещник, който сега в храма сияе! Това са вратите към рая! Всичко това е твоето богослужение.

    Чувал съм да казват за такива ревностни християни: Църквата му е станала втори дом. Това е добре, братко, но не се възгордявай! Има и по-добре, Църквата да е твой първи дом, а мястото където преспиваш да е твой втори дом. И размисли, за къде ще вложиш повече сили и средства, за първия или за втория ти дом, къде ще дадеш най-доброто?

    Ако живееш само и единствено за себе си, то тогава нищо няма да разбереш от християнството, и въобще от живота. Понякога трябва да чуем тези неща от устата на младенци, както трябва да призная, че много ме развълнува стихотворението на 10-годишната Божидара Ангелова от Бургас:

Реките не пият от водата си.
Дърветата не ядат плодовете си.
Цветята не ухаят за себе си.
Животът за другите е закон на природата.
Всички сме родени, за да си помагаме.
И не е важно колко е трудно.
Животът е прекрасен, когато си щастлив,
но е много по-хубаво,
когато другите са щастливи
благодарение на теб.
Нека всеки ден да си повтаряме:
„Животът е прекрасен!“

    Ще завърша така: Забрави себе си и спасявай ближния си! Предай себе си на Бога! Това е единственият начин Бог да си спомни за тебе в Своето Царство и да те спаси! Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

06.02.2022 г.

НЕПРЕСТАВАЩО СРЕТЕНИЕ

 

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

    На днешния празник отново си припомняме едно историческо събитие, което е останало съхранено само в свещената история. Светската история не вижда нищо забележително в него – една среща на престарял човек, макар и виден за времето си интелектуалец, с едно 40-дневно бебе и неговите родители. Църквата използва за това събитие не съвременна дума, а старобългарската „сретение“, която буквално означава „среща“, сякаш за да обозначи особеността на тази среща. Тази среща не е само историческо събитие (независимо дали ще го оценяваме като малко или голямо), това е метаистория, т.е. надистория, свръхистория. И именно като метаистория сретението се е случвало във всеки исторически периоди. Случва се и днес, защото Този, Който търси срещата е "същият вчера, и днес,и вовеки".

    Престарелите очи на св. Симеон видяха Спасителя и престарелите му ръце Го прегърнаха. Това е нещо съвсем различно от чисто интелектуалното занимание по прочитането и превеждането на пророческите писания за Месията. Това е истинското сретение, живата среща и опитност с Него.

    Бог желае да има лична среща не само с интелектуалци като св. Симеон Богоприимец, а с всеки един човек, живеещ и живял някога на тази планета. Разбира се, днес не можем да очакваме тази среща с Христос да бъде по плът, както беше при св. Симеон. Но истинската среща с Бога е възможна по един духовен начин. Всъщност, цялата Библия разказва за срещата на човека с Бога и затова ще приведем два примера, по един от Стария и един от Новия Завет, не за да доказваме, че тя е възможна. Това е очевидно. Но за да покажем общото и уникалното в тези срещи.

    Първо ще погледнем към финала на книгата Йов, когато Бог изобличи съветниците на страдалеца, но и показа на самия Йов, че Божиите пътища са по-високи от човешките и човек трябва да бъде верен на Бога, дори когато не разбира какво става с него и неговия живот.

    „Тогава Йов в отговор каза на Господа: „Познах, че Ти всичко можеш и че няма замисъл, който не можеш да осъществиш. Ти каза: „Кой е този, който омрачава Провидението с думи без познание?“ Ето защо аз говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах. Ти каза още: „Послушай и Аз ще говоря, и каквото питам, обясни Ми!“ Слушал бях с ухо за Тебе от мълва, а сега очите ми Те виждат. Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел.“ (Йов42:1-6)

    Изводът от тази забележителна беседа на Йов с Бога е, че Бог желае от човека НЕ ПРОСТО ЗНАНИЕ за Него, А ПОЗНАНИЕ на Него. Богопознанието не е теоретично знание, нещо, за което сме „слушали с ухо за Тебе от мълвата“ или дори от някой мъдрец и велик учител. И ние лесно разпознаваме себе си в Йов, защото като него смело говорим за Бога и показваме знание, без истинско познание. Но после идва криза, за да признаем пред себе си: „говорих, без да разбирам, за чудни на мене дела, които не познавах.“

    Истинското богопознание е опитно, то е докосване до Бога. Въпреки, че не е телесно, а духовно, то е напълно реално и истинско. Както в материалната сфера това, което окото види, повече не се подлага на съмнение, така и когато с духовните сетива се докоснем до Бога, знанието се превръща в познание. За такава опитност, която слага край на всякакви съмнения ние, българите, казваме "око да види, ръка да пипне". Остава ни само да приемем, че има духовни очи и ръце.

    Както глината се втвърдява и става керамичен съд, така и онова, за което се надяваме, се превръща в твърда увереност, в убеденост за онова, което не се вижда. С други думи, невидимото става толкова реално за човека, както е реално видимото. Грънчарите знаят, че най-важното за да втвърдяването на глината е топлината. Необходимо е оформения съд да се подложи на изпичане, за да се превърне в твърда керамика. Топлината в тази метафора е Божият полъх, любящото Божие докосване до човека. Това е благодатта на Светия Дух, Който действа във всички, които идват към Бога, които се отзовават на поканата за среща с Него. От такива срещи се ражда вярата, за което говори св. ап. Павел в посланието си към евреите: "А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда."  (Евр.11:1)

    Новозаветния пример е от евангелието на Йоан: „И много самаряни от този град повярваха в Него заради думите на жената, която свидетелстваше: „Той ми каза всичко, което съм извършила.“ Когато самаряните дойдоха при Него, помолиха Го да остане при тях. И Той остана там два дена. Тогава много повече хора повярваха заради думите Му и казваха на жената: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“. (Йн.4:39-42)

    Началото на нашата връзка с Бога е като началото на връзката ни с друг човек – чрез някой общ приятел, който познава отделно и двете страни и ги запознава. Но тази връзка между новозапознатите трябва да се развие, да стане лична. Ще се стигне ли до брак между един мъж и жена, ако техният общ приятел говори на всяка от страните хубави неща за другия, но двете страни никога не се срещнат, не общуват лице в лице. Или пък се срещнат само веднъж и после, по някаква причина, скъсат връзката. Разбира се, че няма да има брак.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо от неговия пол, възраст, социално положение, професия или образование. Възрастният интелектуалец, преводача на Стария Завет Симеон стана Богоприимец. Необразованата Фотина също утоли своята духовна жажда независимо, че беше жена и то презряна самарянка. Тя дори стана благовестител, стана посредник, който доведе своите съселяни до Извора на живата вода. И тези не толкова религиозно грамотни самаряни не просто слушаха за тази жива вода, но лично опитаха от нея. Имаха своето „сретение“ със Спасителя, зададоха му своите въпроси и лично чуха Неговия топъл глас. В резултат: „Ние вярваме вече не заради твоите думи, а понеже сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“.

    Добрата вест е, че Бог желае тази връзка с всеки човек, независимо с какви грехове е обременен. Той не отпрати самарянката първо да оправи живота си (съсипан от пет провалени брака), а след това да дойде при Него. Просто я прие такава, каквато беше.

    Когато Господ Иисус Христос се срещаше с блудници и митари, без да изисква от тях първо да станат достойни за Него, Той показа че Бог желае да има общение с всеки един човек. Общение лично, приятелско, общение, което променя грешника. Тоест общение, което води до промяна, а не първо промяна, която да доведе до общение. И как, всъщност, ще се промени грешника, без благодатната Божия помощ, която получаваме при срещата с Него?

    Обърнете внимание, че дълбокото покаяние на Йов („Затова се отричам и се разкайвам в прах и пепел“) дойде като следствие от неговото духовно проглеждане, т.е. от срещата му с Бога.

    Св. цар Давид се моли:. „Господи, Ти ме изпита и ме познаваш. Ти знаеш кога сядам и кога ставам, Ти разбираш отдалече моите мисли. Ти определяш кога да странствам и кога да почивам и всички мои пътища са Ти известни.“ (Пс.138:1-3)

    Бог, разбира се, е Бог на отците ни, те са имали своите велики преживявания с Него и тяхна рефлексия са молитвите им, достигнали до нас и отпечатани в молитвениците ни. Тези молитви са богатство! Но освен от молитвеника, ние трябва да развиваме и личния си молитвен език, който да отразява личната ни опитност. Греховността е всеобща, но паденията са индивидуални. В цитирания псалом св. цар Давид акцентира на личното и интимното: „Господи, моето падане е уникално. Никой не е падал като мен и никой няма да падне точно така. Защото всеки човешки живот е неповторим и само Ти знаеш всички обстоятелства. И моето ставане също е уникално, и никой не се вдига от греха така, както аз. Защото всеки човек е уникален. Затова и моята връзка с Тебе е лична, интимна и уникална.“

   Всяка среща с Бога води до по-голяма близост, човек преминава на друг, по-висок етап в богопознанието и, разбира се, в себепознанието. Човек навлиза в дълбината на своето сърце, там, където е мястото на срещата. 

Братя и сестри,

    Духовният живот е немислим без личната среща с Бог. В нея се ражда вярата, в нея сърцата ни получават отговор и утеха.

    Бог ежедневно хлопа на нашето сърце, защото иска да има с нас ежедневно сретение. Нека не бягаме от близостта, а да се стремим общението ни с Него да става все по-интимно. Не трябва да изоставяме молитвениците си; те не са само проходилка, но и здрава котва за молитвения ни живот, която ще ни пази от падане в прелест. 

    Същевременно, трябва постепенно да прибавяме и свои думи в молитвите. Така, както двама влюбени, колкото повече се опознават, все по-смело разкриват сърцата си и все по-малко претеглят думите си, нека и ние да отпочиваме в Божията любов. Към такова молитвено усърдие и увереност в Божията любов ни призовава Спасителя: „Затова ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори; защото всеки, който иска, получава, и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори. И кой баща от вас, ако синът му поиска хляб, ще му даде камък, или ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба, или ако поиска яйце, ще му даде скорпион? И тъй, ако вие, колкото и да сте греховни, умеете да давате добри неща на децата си, то колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Му искат.“ (Лука 11:9-13)

    Като имаме тази велика Божия любов, която ни приема такива каквито сме, нека без страх да се приближаваме до Бога, за да се приближава и Той към нас. Ден след ден, среща след среща, едно повтарящо се, непреставащо сретение, докато общението ни с Него се превърне в пълно и вечно единение. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2022 г.

ГОЛЯМОТО ПОКАЯНИЕ НА "МАЛКИЯ" ЧОВЕК

(Неделя 15 подир Въздвижение - на Закхея)

   Световната история е съхранила спомени за големи военни битки, спечелени от гениални пълководци – Александър Велики, Юлий Цезар, Наполеон, Нелсън, Суворов, Кутузов и редица други. Техните имена продължават да отекват през вековете, но звукът от този екот е ограничен само до училищните стаи и тесните академични среди.

    Днес ще се спрем на една друга битка, съвсем различна по характер. Тя не е част от светската история, а от свещената история. В тази странна битка не пострада нито един човек, напротив – имаше само печеливши. Най-големият победител в нея беше един нисък човек – Закхей. Богат материално, но в очите на своите сънародници „малък“ – не само на ръст, но и на патриотизъм, на морал.

    За тази битка няма да има любопитен въпрос в никое телевизионно шоу. Но за нея всяка година слушат хиляди и милиони хора в църквите по цял свят.

    Това е битката за душата на Закхей. Защото има един велик Бог, Който води битка за всяка една душа, независимо колко дълбоко е затънала тя в тинята на греха.

    Затънал беше и митарят Закхей. Ако и да беше се издигнал до „началник на митарите и богат“, в очите на неговите съграждани той си остана „малък“ човек, презиран поради начина на своя възход. Закхей е образ на обикновения човек, който, притиснат от менгемето на живота, не е намерил смелостта на бунтарите Макавеи, а е ползвал друг път за измъкване от „грубите лапи челични“ на този живот (както казва поетът). Начинът е безпринципно слугуване на силните на деня, т. е. римляните, нищо, че са омразни на всички. Бил е митар – алчен и безмилостен към бедните, затварящ очите си за тяхната нужда, запушващ ушите си за техния вопъл. И затова толкова мразен – никой не стъпваше в неговия дом. Но ето Един и то не кой да е, а Благодетелят на Израил, Който от три години обикаляше и изцеряваше всяка немощ и Чието име беше във всяка юдейска къща, му каза: „Закхее, слезе скоро от дървото, защото искам да споделя трапезата с тебе“., т. е. да имаме общение, да бъдем приятели и повече от приятели – да станем като братя с тебе. Каква изненада!

    Благият поглед на Спасителя, насочен към покачилия се на черницата митар, беше само началото на топенето на ледовете. Дали там, на трапезата, Иисус няма да насочи пръста Си към него? Дали този Прозорливец, Който знае всички човешки тайни, няма да го прониже с копието на справедливото Си обвинение?

    Не, явно нищо такова нямаше да се случи. Вечерята вървеше мирно и топло. А в сърцето на Закхей се водеше велика битка. Съвестта, прегоряла като бушон след множество „къси съединения“, изведнъж беше поправена. И започна да говори в него: не всичко в този свят е сиво, има добро и зло, има бяло и черно. И Закхей започна да си спомня черните си дела и хората, които е онеправдал. И най-вече, че Бог го е създал, за да ходи изправен – homo erectus, а той е започнал да пълзи. Да се спасява с пълзене и превиване на гръбнак. Да е сервилен към висшестоящите и строг към тези под него – нищо, че са му сънародници.

    Ние, българите, имаме този Закхеев синдром, изразен с поговорката: „Преклонена главица сабя не я сече“. Ще отворя скоби, за да кажа, че и в църковните ни среди се среща това явление – подмазване и раболепничене, погрешно отъждествявано с „послушание“ и „смирение“. Така някои се катерят по стълбата (не лествицата, а онази на Смирненски), търсейки лична изгода.

    Поетът би казал: „Човекът е роден, за да полети, а не за да пълзи“. А богословът би изразил същото с думите: „Човек е създаден по Божия образ с цел да достигне богоподобие“ или нещо друго мъдро и високо.

    Закхей обаче не беше от този тип поетични натури, а и смутното време не предразполагаше към високи идеали. Животът го беше направил прагматик, каквито сме и ние в 21 в. Имаше и нещо друго, много „българско“ в него, нещо от рода на „това, което го пише в книгите, не расте по нивите“.

    И понеже най-малкият човек срещна най-големия Човек (и Бог) и седнаха като братя на една трапеза, то в малкото митарево сърце се завихри голяма битка.

    Какъв да бъде отговорът му на тази велика и с нищо незаслужена милост, показана му от Христос?

    - Просто „Благодаря за гостуването!“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек“. Или:

    - „Благодаря за гостуването! Аз съм грешен човек. Ще върна всичко откраднато“.

    Евангелският текст не ни разкрива мисловните дилеми на митаря в този час, но няма да сбъркаме, ако кажем, че там някъде отдолу едно лукаво гласче му е нашепвало:

    Избери първия вариант. Какво ще се унижаваш да се признаваш за грешник? Имаш достойнство, никого не си убил, къде по-грешни има от тебе, разни блудници и „вся остальная сволочь“. Е, добре, като толкова държиш да се унижаваш, може и втория вариант. Без да връщаш нищо на никого, нали „дума дупка не прави“?! Помисли за старините си, за потомците си. Искаш ли те да мизерстват? И, в крайна сметка, нали знаеш поговорката „Прекаления светец и Богу не е драг“.

Братя и сестри,

    Едно ключово решение от далечната 49 г. пр. Хр. е придобило символен характер. Римският сенат отказва да продължи пълномощията на Гай Юлий Цезар като проконсул на Галия, което го лишава от правото да командва легионите. Сенаторите възлагат на Помпей задачата да накара Цезар да сложи оръжие. Сутринта на 10 януари 49 г. пр. Хр. половината от верните на Цезар войски се намират на границата на провинция Цизалпийска Галия (южно от Алпите) с Италия. Границата преминава по малката местна река Рубикон. За Цезар е време за вземане на съдбоносно решение. Той трябва или да се подчини на сената и да предаде пълномощията си, или с верните си войски да премине Рубикон и да поеме към сърцето на републиката – Рим, нарушавайки по този начин закона, което се наказва със смърт. В душата на Цезар има борба. Той има популярността, но не по-малко популярен е и Помпей. Легионерите му са натрупали опит в Галската война, но и войските на Помпей са силни. Цезар взема решението да премине Рубикон и да поеме към Рим. Това предопределя не само собствената му съдба, но и следващите събития в историята на Рим, защото Помпей се разколебава от тази радикалност и отстъпва.

    През 33 г. сл. Хр. в юдейския град Йерихон в края на една вечеря един „малък“ човек взе радикално решение, което предопредели собствената му съдба и името му беше записано в свещената история.

    Закхей премина своя личен Рубикон с думите: „Ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси; ако пък от някого съм взел нещо чрез измама, ще го върна четворно“ (Лука 19:8).

    Това е истинското покаяние! Голямото покаяние на „малкия“ човек, с което той записа името си не само в Библията, но и в книгата на живота.

    Целта на лукавия дух е да държи хората далече от Бога. Но Бог търси човека, търси и днес всеки един човек така, както тогава потърси Закхей. Той обдарява всяко едно същество на тази земя с изобилната Си любов. Той не дойде да съди, а да спаси. Затова очаква нашия отговор.

    Като види, че някой човек вече не може да бъде удържан в атеизъм, лукавият дух иска да го задържи само на нивото на една повърхностна религиозност – да уважава религията, да пали свещ на голям празник… Много голям процент от българите се намират на такова ниво. И това е трагично, защото е недостатъчно за спасението!

    Ако види, че съвестта на определен човек се е пробудила, лукавият дух иска да го задържи на нивото на „мъртвата“ вяра. Това е вяра, която признава религиозните истини, но не ги живее. Такъв човек изповядва своята греховност, но не подкрепя думите си с дела. Това е опасна самозаблуда, защото освен „ортодоксия“ трябва и „ортопраксия“ (т. е. правилно мислене и правилно действане).

    Нека всички внимателно да чуем: истинското покаяние не е само да съжаляваш за греха, но и да спреш да го вършиш, и да възстановиш нанесените от тебе щети. Това е заповядано още в Стария Завет, в кн. Изход, Глава 22. Ние може да не го знаем, но Закхей го знаеше. Влюбеният в звъна на монетите митар добре знаеше какво казва кн. Изход – крадецът трябва да върне откраднатото двойно! И точно тук идва най-удивителното, което превърна покаянието в победно оръжие.

    Изповедта на митаря не просто посрами лукавия дух на сребролюбието, но като с копие го прониза: „Ще върна не двойно, а четирикратно на тези, които съм ощетил“. Не двойно, а четирикратно! И половината от имота си! Как ви звучи това?

    На мене ми звучи като велика победа! Победа, донесена от смирението и истинското покаяние. Защото крадецът не само престана да бъде крадец, но се превърна в дарител, в благодетел на доскорошните си жертви! Радикалното покаяние предизвика и радикалните думи на Иисус: „Днес стана спасение на този дом!“. Нека не се изненадваме от категоричността на Спасителя. Радикалното посвещение носи радикално обещание. Затова и монашеският етос със своята пълна отдаденост на Бога ще бъде винаги идеал за православния християнин.

    Това са, братя и сестри, чудесата на Божията любов! За тях ние няма да спрем да разказваме. Но нека не бъдем само говорители. Нека подражаваме на Христос в Неговото любящо и благодатно отношение към всички хора. Щом Христос не съди, кои сме ние, та да си позволяваме да съдим човеците?

    Ощетили ли сме някого, законът на покаянието изисква не само да признаем с устата си пред свещеника, но и да възстановим щетата. Да не слушаме лукавия дух, а да бъдем радикални в своето покаяние.

    Нека особено внимателно слушат хората с богатство и власт. В едно драматично обръщение св. ап. Яков се обръща към тях, към всички Закхеевци през вековете: „Ето заплатата, от която сте лишили работниците, които ожънаха нивите ви, вика към небето и виковете на жътварите стигнаха до ушите на Господ Саваот“ (Иак. 5:3). Осъзнавате ли вие, че богатството и властта не ви правят големи в очите на Бога? Осъзнавате ли, че ощетяването на работниците ви е кражба, но и нещо много по-страшно? Това е убийство! Защото то разстройва живота и причинява много трагедии в семействата на тези, които Сам Бог ви е поверил да обгрижвате.

    Стоновете на вашите работници стигнаха до ушите на Господ Саваот. Апостолът неслучайно прави тази алюзия, съпоставяйки неплатената на работниците заплата с кръвта на праведния Авел. Неплатеното е откраднато и то вика към небето, както вика кръвта на убития праведник Авел! Да, вие, богатите, ще застанете на съда редом до убиеца Каин, ако не се покаете на дело, както това стори богатият данъчен началник Закхей!

    Нека следваме примера на неговото покаяние и категорично да изберем страната на Христос! Опасявам се, че нашето покаяние е твърде пресметливо. Иска ни се да придобием небето, но и да не се откажем от земните блага. И затова оставаме на едно топлохладно ниво на „мъртва“ вяра, което радва врага на нашето спасение.

    Наистина, човек е роден за велики дела! Но истински великите дела не са тези, за които шуми светската история. Истински великите дела често са видими само от Бога и небесните сили. Една покайна сълза, една топла дума, „една чаша студена вода в името на ученик“ – тези неща не се записват в историческите хроники. Но за тези дела ще се говори през цялата вечност. Като за голямото покаяние на „малкия“ човек Закхей и на всички други „малки“ хора, които извършиха най-великия подвиг, на който е способен човекът – победиха себе си и записаха името си в книгата на вечния живот! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен