ТОЙ ТОЛКОВА СЕ БОЕШЕ ОТ БОГА, ЧЕ НЕ СЕ УПЛАШИ ОТ НИКОЙ ЧОВЕК

(ДИМИТРОВДЕН)

В Православието спасението е оприличено на стълба - лествица за духовно изкачване към Бога. Тази представа е особено развита в трудовете на свети отци като св. Григорий Нисийски и св. Йоан Лествичник. Но тяхна основа е стълбата на блаженствата, която сам Господ Иисус Христос постави като път към небето. На най-високото стъпало в нея са мъчениците, гонените и хулените заради правдата. До това блаженство достигнал и великомъченикът, на който е посветен нашия храм и чиято памет днес честваме – св. вмчк Димитрий. Но, както добре знаем, никой не може със скок да се качи на най-високото стъпало на една стълба, той може бързо да преминава по отделните стъпала, но задължително трябва да започне от първото стъпало. И нещо друго много важно, стъпвайки на горното, лествичникът не разрушава долното стъпало. (Тогава би се срутила цялата стълба.) Той гради една добродетел върху друга.

    И така, кое е това първо и най-важно стъпало? „Блажени бедните по дух, защото тяхно е царството небесно.“ (Мат.5:3). Кои са бедните, нищите по дух? И кой човек въобще е богат по дух? Никой! След грехопадението всички ние сме оскъдняли духовно, защото сме загубили най-голямото богатство – Бога. Богат е само Бог и този, който има Бога. Думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха много богати със земни блага. Те търсеха Бога и Бог ги обдаряваше прещедро, но и постоянно ги поставяше пред въпроса "Готов ли си да оставиш най-ценното си на тази земя, за да имаш небесното съкровище?" Тези свети личности напълно осъзнаваха, че дължат всичко на Бога и без Него са нищо. Такъв беше и св. вмчк Димитрий - истински смирен! Огромното богатство, което наследи, той счете за плява пред това да остане верен на Христа. Раздаде всичко и избра Бога. Това е смирението, добродетел странна,  парадоксална и дори плашеща мнозина.

Християнството е религия на парадокса, но не за друго, а защото човешкият ум се е откъснал от Божия ум и вижда нещата изкривено. Блажени Августин казва „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“. Докато Адам и Ева били покорни на Бога, умът им виждал нещата правилно. Те дали точни имена на всички твари, чудесата не ги съблазнявали. Не ги съблазнило това, че змията проговорила с човешки език, но това, което чрез нея дяволът ги подлъгал – ще бъдете като Бога. Това е грехът – гордостта да бъдеш господар сам на себе си. Но когато изместили Бога от първото място, всичко в красивия Божи свят се разбъркало. Хаос, болест, смърт. Умът им се залутал в тъмнина. Поколение след поколение навлизане в тъмнината, докато за днешния човек всичко, свързано с божественото, изглежда парадоксално.

Авва Исарий казва: „За вярващия няма въпроси, за невярващия няма отговори“. Когато Божията светлина озари човек, в първия момент той е изненадан. Ако се смири и приеме тази светлина, той проглежда духовно и картината се подрежда. Но ако я отхвърли, затъва в неверие и всичко за него се превръща във въпрос и парадокс. За такъв човек най-висшата добродетел – смирението, е белег за слабост. Смята го за фалш - защо да лъжа, че съм най-лош от всички, като около мен е пълно с по-лоши. Какво толкова съм съгрешил?

Преподобни авва Доротей разказва: „Помня как веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на града Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен чувства себе си, — се учудваше и питаше, как е възможно това и искаше да узнае, какво значат тези думи. Аз му казах: „Именити господине, кажи ми, за какъв се смяташ ти в своя град?” Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града”. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария, за какъв ще смяташ себе си там?” Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи”. — „Ами, — казвам му пак, — ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?” — „Там, — отговори той, — ще се смятам за човек от простолюдието”. — Ами, — казвам, — ако отидеш в Цариград, там пък за какъв ще се смяташ?” И той отговори: „Почти за бедняк”. Тогава му рекох: „Ето така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни чувстват себе си. Авраам, когато видял Господа, нарекъл себе си прах и пепел (Бит.18:7). А Исаия казал: „Окаян и нечист съм аз” (Ис.6:5). Също и Авакум донесъл хляб на Даниила, който бил в ямата с лъвовете и му казал: „Вземи обеда, който Бог ти проводи”; а Даниил отговорил: „Спомнил си Си за мене, Боже” (Дан. 14:37-38). Колко смирено сърце имал той! Той се намирал в яма сред лъвове и останал невредим от тях и то не веднъж, а два пъти. И след всичко това той все пак се учудил и казал: „Спомнил си Си за мене, Боже”. Виждате ли какво е смирението на светците и какви са техните сърца? Дори и когато бивали пращани от Бога на помощ на хората, те по смирение са се отказвали, за да избегнат прославата. Както облеченият в копринена дреха, ако хвърлят върху му нечисти дрипи, бяга, за да не зацапа драгоценното си облекло, така и светците, облечени в добродетел, избягват човешката слава, за да не се осквернят с нея. А ония, които търсят слава, са подобни на гол човек, който иска да намери макар и малка дрипа или нещо друго, за да прикрие срама си: така и необлеченият в добродетел търси човешка слава. И тъй, светците, когато били изпращани от Бога на помощ на хората, по смирение са се отказвали от това. Моисей казал: „Господи, прати другиго, защото аз говоря, тежко и заеквам“ (Изх.4:10). Иеремия пък казал: „О, Господи Боже! не умея да говоря, защото съм още млад” (Иер.1:6). С една дума, всеки от светците придобил това смирение, както казахме, чрез изпълняване на заповедите. Но какво представя това смирение и как се поражда то в душата, — това никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Какъв действително съм аз – добър или лош? Не какъв си мисля, че съм, а какъв обективно съм. Как преценяваме своята телесна красота? Като стоим в тъмна стая или като светнем и се огледаме в огледалото? Разбира се, второто ни дава обективност. Така е и по отношение на духовната красота или грозота. И това е изключително важно, защото няма да се явяваме на конкурс за красота (който не е трагедия да загубим), а на съд, наречен Страшен, на който ще се определят вечни присъди.

Духовното огледало – това е сравнението ни с Бога и Божиите светии. Не се ли сравняваме с тях, значи стоим в тъмнина и сме в заблуда за истинския си духовен образ. Знатният гражданин на Газа считал себе си за големец и първенец в града, но когато започнал да се сравнява с по-знатните от него и дори с царя в Цариград, започнал да осъзнава, че е бедняк. Нашият духовен Цариград е на небето, Колкото повече човек се приближава до него, толкова повече светлината се увеличава и вижда по-ясно петната и дефектите си. И счита себе си за най-голям грешник!

Братя и сестри,

Св. вмчк Димитрий изкачил лествицата и се озовал в Божиите прегръдки по единствено възможния път – пътя на смирението. От ранна възраст той се оттеглял в малката вътрешна стаичка, където благочестивите му родители били поставили Господски и Богородични икони, и кандила. Там с часове се оглеждал в духовното огледало, очиствал душата си и търсел Божията благодат и сила. Украсил се с всички благоуханни качества, от които заслужава да споменем едно подобно на смирението парадоксално и неразбираемо за светския човек – страхът Божий. На гроба на един забележителен религиозен деец е написано: „Тук лежи тялото на един, който никога не се е страхувал от лицето на човек.“

Ние можем да кажем същото и за св. вмчк Димитрий, и дори нещо повече. Неговите мощи не лежат в пръстта, те мироточат като свидетелство, идващо от самата небесна тронна зала, че той стои пред Бога украсен с най-велики добродетели. Затова имаме пълна увереност да кажем "Той толкова се страхуваше от Бога, че не се уплаши от никой човек".

Толкова се страхуваше от Бога, че вместо да преследва християните, както му беше поръчано от императора, той започна открито пред всички да изповядва и слави името на Спасителя.

Толкова се страхуваше от Бога, че когато императорът го увещаваше да се откаже от вярата, когато и го подложи на тежки мъчения, той не се уплаши. Смело стъпи на най-високото стъпало на духовната лествица, удостои се с мъченическа смърт и сега се застъпва за нас, които тук на тази земя се колебаем и неуверено опитваме да стъпим на стъпалото на смирението.

Свещеникът е ограничен, той може само да насочва и приканва, но всеки лично трябва да го направи, както казва и авва Доротей „никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Нека всеки ден отделяме време за молитва и четене на евангелието и житията на светиите. И като забележим лошо в нас, да го коригираме с покаяние. Ние нямаме представа колко са ни загрозили греховете, а най-зле са тези, които се считат за порядъчни хора. "Не съм като този, не съм като онзи…" Нека не се сравняваме с паднали и грешни човеци, винаги ще намираме около нас по-окаяни. На тях ли искаме да се уподобим или на Христос и Неговите светии, един от които ярко свети като "първенец и големец" в небесния Йерусалим - св. вмчк Димитрий. Молитвите му да имаме. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. вмчк Димитрий“ – Долна Митрополия

26.10.2025 г.

КАКВО НЕ МИ ДОСТИГА, ЗА ДА СЕ СПАСЯ?

„И ето един млад човек се приближи и Му рече: „Учителю благ, какво добро да извърша, за да получа вечен живот?“ А Той му отговори: „Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен един Бог. Ако пък искаш да влезеш във вечния живот, спазвай заповедите.“ Попита Го: „Кои?“ А Иисус му рече: „Не убивай. Не прелюбодействай. Не кради. Не свидетелствай лъжливо, почитай баща си и майка си и обичай ближния си като себе си.“ Младият мъж Му каза: „Всичко това съм спазвал от младини. Какво не ми достига?“ Иисус му отговори: „Ако искаш да си съвършен, иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Когато младежът чу тези думи, отиде си натъжен, защото имаше много имот.“ (Мт.19:16-22)

Днес честваме най-големия български светец - Йоан Рилски Чудотворец. Някой може да се зачуди защо свързваме нашия велик небесен покровител с евангелския откъс за богатия младеж, който евангелист Матей ни представя като нерешителен да следва Христос. Ние не знаем дали впоследствие младежът се е обърнал, но виждаме, че до срещата му със Спасителя, между него и момъкът от Дупнишкото село Скрино има доста сходство. И двамата израсли в добри семейства, притежавали сериозни имоти и земни блага. За св. Йоан има дори хипотеза, че е от рода на цар Петър, но дори да не е така, при всички положения той не е бил беден. Напротив, след смъртта на родителите си, когато бил на 25 г., той получил добро наследство. 

Когато идва при Иисус със своите въпроси, героят на ев. Матей бил на сходна възраст. Въпреки, че е определен като „младеж“, той имал известен житейски опит, защото твърди, че „от младини съм спазил всичко“. Това говори за морал, за преодоляване на някои изкушения, свързани с така трудните за всеки богаташ заповеди „не кради“ и „не лъжи“. Отгоре на всичко, младежът бил и с духовни интереси – сам потърсил Спасителя, интересувайки се от вечния живот. Бил и алтруист – не чакал пасивно, а питал какво добро да направи. Прекрасен младеж, как да не го обикнеш? Св. ев. Марк точно това казва: „Иисус, като го погледна, възлюби го …“ (Мк.10:21), защото Бог обича всички, които Го търсят.

    

Но тук свършват приликите. Св. Йоан Рилски раздал своята част от наследеното на бедни и болни хора и станал отшелник в планината, а евангелския младеж потърсил друг път - пожелал да стане двоен милионер, да спечели и земното и небесното богатство. Помните ли тази шеговита песничка „Как да стана честен милионер“? Това, разбира се, е невъзможно, а словосъчетанието - оксиморон. Нашият герой обаче търси вариант за това. Той представя пред Иисус чистото си досие: Всички заповеди съм опазил, какво не ми достига?

    

Не е ли парадокслно това питане? Ако си опазил всички заповеди, защо нямаш мир в душата и усещаш, че нещо не ти достига? И какво повече иска Бог от човека, та нали в 10-те Божии заповеди се заключава любовта към Бог и към ближния!

    

Преди да чуем „какво му рече Иисус“, да помислим какво ние бихме му казали? Вероятно нещо от рода на: Успокой се (иди на психолог), де да бяха всички хора като тебе, ти със сигурност имаш резервация за небето.

Но, ето какво му каза Иисус: “иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“

Каква изненада, няма резервация на негово име! Ще похлопа на райските двери и ап. Петър ще му каже: „Има нещо записано, но не е платено, не си за тук.“ Тъга за младежа и шок за учениците, които чуха разговора: „А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой тогава може да се спаси?“ (Мат.19:25)

„Кой може да се спаси?“ - това е най-древния въпрос, появил се веднага след падението и изгонването на прародителите от Едемската градина. Бог поставил стража от херувими с огнени мечове, които затворили пътя към рая. Как горко въздишал Адам четем в дохристиянския апокриф „Адамов плач“: „Не ми са мили високите планини, ни полята, ни горите, ни пеенето на птици; нищо не ми е мило. Огромна мъка мъчи душата ми: аз оскърбих Бога. И ако Господ отново ме вземе в рая, и там ще скърбя и ще плача: защо оскърбих любимия Бог?”

Ние, Адамовите чеда, днес не плачем така. Може би защото не се раждаме в рая, но в пустинята, "на изток от рая". Не проливаме сълзи, но някак дълбоко и неосъзнато тъгуваме. И богатство, и слава, и деца, и здраве да имаме, пак тъгуваме по нещо далечно и отдавана изгубено, по някакъв неясен спомен, необяснимо тъгуваме ...

Този спомен за рая е много избледнял у нас, но колкото и да избледнява, никога няма да изчезне напълно. Все нещо ще го събужда: слънчев лъч и утринен ветрец, красив залез или планински ручей, който подскачайки по скалите, сякаш ромоли „благодаря, благодаря, благодаря ти, Боже“. Иван Вазов пише стихотворението "Ракитница" в малко село в Олтения, където обичал да се оттегля, далеч от политическите бури и градския шум. Ето началото и края на стихотворението:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът.

.......................................

Вървя ли в дол или в пътечка

с любов се взирам в храст и в цвят,

в мушица, в мравка, в буболечка,

и в техния живот и свят.

И във небесний свод – чертога

на слънцето – и виждам аз

навред: в свод, в цвят, в гадинка, в храст

Духът – десницата на Бога."

Братя и сестри, чудно е Божието творение, нека му се наслаждаваме, но да помним, че то е от Бога и трябва да ни води към Бога; творението сочи към Твореца. Истинското изкуство също винаги идва от Бога и ни въздига към Него, прави ни да виждаме навред „Духът – десницата на Бога“. Един мъдър човек е казал: „Всяка музика е спомен за нашето отечество.“ За Едем, за нашето изгубено отечество!

Земното богатство на търсещия спасение млад човек също беше дар от Бога, но не за да се привързва към него, а за да обикне Дарителя. Може ли някой да сравни неописуемите небесни богатства с описаните в нотариални актове земни имоти? Несравними са, защото "както казва Писанието: Нито око е виждало, нито ухо е чувало, нито човешки ум си е представял това, което Бог е подготвил за онези, които го обичат." (1Кор.2:9) Небето не е за тези, които искат "око да види, ръка да пипне", а за тези, които вярват в Писанието! То е за тези, които обичат Бога, а не за такива, които искат да станат "двойни милионери"!

Само по себе си, богатството не е нещо лошо. Дори думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха богати със земни блага, но Бог постоянно ги поставяше пред дилемата "земното или небесното, богатството или Богатия". Целият им живот бе осмислен от откриването, че Бог е най-богатият не само с тварни богатства, но Той преизобилва в милост, любов, слава....

Богатият евангелски младеж бе пред същата дилема: да поеме ли по трудния път на богопознанието, в който искреният боготърсач познава и себе си или да остане окован в материалното. Ето - сякаш го предизвиква Господ - ти твърдиш, че си изпълнил всички заповеди и дори си обикнал ближния си както себе си? Нека тогава проверим дали си схванал дълбочината на Божия закон и смисълът на самото спасение?! 

Спасението е да бъдеш с Иисуса, да си в единение с Него и да Го следваш навсякъде, както Той сам разкрива: "... ела и върви след Мене.“ Това е смисълът на истинската религия! За много наши съвременници религията е само сбор от норми, които регулират реда в обществото. А всъщност думата религия идва от латински „re" - отново и „ligare“ - свързвам, и означава "повторно свързване" – възстановяване на връзката между човека и Бога. Целта на истинската религия е връзката с Бога, а не морала, дори когато той е облечен в християнски дрехи. Връзка динамична, тесен път - това е което не ти достига!

Ако спасението е път на все по-тясно единение с Бога, то Божиите заповеди можем да оприличим на знаците и табелите по този път, които указват посоката и предупреждават за опасности. Заповедите трябва да създават връзка със Заповедодателя, а не да я подменят. Подмяна има, когато човек не вниква в тяхната дълбочина и ги изпълнява само формално.

Моралистът изпълнява заповедта само външно и затова сърцето му никога не е опитвало това общение, стоплящата прохлада на Светия Дух, за която узнаваме от книгата Битие. Най-ценното, което изгуби прародителят Адам не бе рая, а блаженото общение с Бога "в дневната прохлада". Затова и плачът му бе толкова горчив! Моралистът никога няма да заплаче като Адам. Как такъв човек ще заплаче за загубата на нещо, което никога не е опитвал - благодатта, общението с Бога?!

Най-опасното при външното заповедоизпълнение е самодоволството. Богатият младеж бе уверен, че е изпълнил всички Божии заповеди, но разговорът с Иисус породи в него едно здравословно съмнение. Предизвика го да погледне навътре, в душата си: дали (поне) една заповед - първата, не е изпълнил само външно и формално? „Да нямаш други богове, освен Мене!“ - най-важната заповед! Тя определя висшето място на Бога в ценностната система на християнина и създава предпоставка за хармоничен живот. Както казва Блажени Августин „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“.

Ако искаш да се свържеш с Бога, трябва да се отвържеш от всичко друго. Затова Господ бе толкова взискателен към богатият младеж: „продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Този толкова симпатичен младеж наистина беше станал „честен милионер“, но неговото богатство бе само земно; в небесната банка нямаше нищо, защото сърцето му бе вързано. Богатството бе заело първото място в неговия живот. Затова и неможеше, като търговецът от притчата, да продаде всичко и да купи скъпоценния Бисер. (Мат.13:45-46) Богатство, слава, изкуство, деца, спорт, храна … Тези неща сами по себе си са добри - Божии дарове, но когато сърцата ни са вързани за тях, тогава няма Бисер. Има само външен морал - смокиново листо, за да се прикрием от хората.  А без истинска връзка с Бога, винаги нещо няма да ни достига; и спасението, и радостта от него все ще ни се изплъзват.

Протойерей Димитрий Смирнов казва: „Грешник – това не е задължително онзи, който върши лоши постъпки. Човек може да не извърши нито една лоша постъпка, да не изрече през целия си живот нито една зла дума, дори никога да не допусне лоша мисъл в ума си – и въпреки това да бъде страшен грешник, по-лош от всеки убиец, злодей, крадец или насилник. Грешник е човекът, който живее своя собствен живот, отделен от Бога. А когато човек се отдели от Бога, това се проявява по различни начини: един пребивава в гордостта си и се наслаждава на себе си, друг изучава Лермонтов, трети събира марки, четвърти пие водка – няма значение. Да събираш марки е същото безумие, както да пиеш водка, да се тровиш с наркотици, да ходиш по ресторанти или да играеш карти цяла нощ. В това няма принципна разлика, както няма принципна разлика в какво е болен човек – от туберкулоза или от рак в четвърти стадий. Какво значение има от какво ще умреш. Всеки живот, отделен от Бога – това е смърт. Затова, ако нашият живот се откъсва от Бога, значи ние пребиваваме в зоната на смъртта, мъртви сме. Затова трябва животът постоянно да се оживява, трябва постоянно да идваме в храма, да се причастяваме, да полагаме усилие върху себе си, да се каем за греховете си. Да се каеш – значи да се поправяш.“

Братя и сестри, 

Само със сълзи ние можем да купим скъпоценния Бисер, защото да се каеш, означава да скърбиш за разпиляното небесно съкровище и да плачеш като Адам: „защо оскърбих любимия Бог?“. Да се каеш, означава да намразиш суетата, и не само през уикенда, а всеки ден да бягаш от нея. Св. Йоан Рилски е велик пример за равноангелски живот. Не можем всички да станем монаси и заживеем равноангелски, но нека поне съкровището ни да не е на земята, както се оказа с богатия евангелски младеж. Завържем ли се за земното, чака ни подземното. Затова нека духовно да преодоляваме гравитацията на този свят и да търсим възможности, като поета, в тишината на Божието творение да намираме и тишината на сърцето:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът."

Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Свети пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2025 г.

КАК КРЪСТЪТ НИ НОСИ ПОБЕДАТА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН) 

   

 Много християни сърдечно почитат Христовия Кръст, но се затрудняват да си отговорят как той на практика може да им помогне да се избавят от робството на греха. Как да приложат великата Христова победа (обективният факт) в своя живот и сами да бъдат победители (субективната страна). Субективната страна на Изкуплението стъпва върху обективната, затова първо ще се спрем на основата, т. нар.

    1. Обективна страна: Историческото събитие на Изкуплението.

    На Кръста се състоя решителната победа над греха, смъртта и дявола като сили, поробващи човечеството. На Голгота бе ключовото сражение, след него краят на войната, т.е. Армагедон е въпрос на време. Дяволската тактика е да крие и изопачава новината за Кръста и Възкресението, за да привлече хората на своя страна.  

    1.1. Изкупление на дълга. Човекът, чрез грехопадението, се оказа в огромен дълг към Бога. Законът на справедливостта изискваше този дълг да бъде платен. Но грехът не е само простъпка, а разрив в отношенията, рана в природата на човека. Да го плати можеше само безгрешен човек, с неповредена природа. Христос, бидейки и истински Бог, и истински Човек, доброволно принесе Себе Си в жертва като непорочен Агнец. Със Своята смърт Той плати този дълг, като удовлетвори не Бога-Отец (все едно Отец е жесток съдия), а самата справедливост на битието, законът на живота и смъртта, който казва, че праведният ще живее, а грешникът ще умре, защото „заплатата на греха е смърт“. Иисус пое следствието от нашия грях — смъртта — и премина през нея, за да унищожи нейната сила отвътре. Кръстът стана олтарът на Божият Агнец, на който Той  „със смърт смъртта победи“.

    1.2. Победа над дявола. Светите отци (например св. Григорий Богослов) често използват образа на "Божията уловка". Дяволът, виждайки Иисус, уподобил се във всичко на нас (включително и в нашите човешки немощи) реши, че може да погълне и Него със смъртта. Но Христос не се уподоби на нас в греха. Устоя на всички изкушения и запази в себе Си единението на двете естества – божествено и човешко. Затова и смъртта не можа да Го задържи. Умря като човек, но божественото естество оживотвори човешкото и Той възкръсна. Дяволът, опитвайки се да погълне Христа, "се задави" с Неговото Божество и самият бе победен отвътре чрез несправедливата употреба на собственото си главно оръжие — смъртта. 

     Това е обективната страна на Изкуплението, а нейната връзка със субективната страна ще Ви представя с една алегория. Представете си, че дяволът е могъщ тиранин, който държи в робство целия народ (човечеството). Царят (Христос) идва, влиза в решителна битка (Голгота) и го побеждава. Обективната победа е удържана. След това Царят обявява на целия народ: "Тиранът е победен! Излезте от своите тъмници, вие сте свободни!" (проповедта на Църквата). Всеки човек трябва да повярва на Царя, да излезе от затвора (чрез св. Кръщение) и да започне да живее като свободен човек. Но хората имат все още вериги по ръцете (страстите). Царят им дава инструменти, за да махнат тези вериги (пост, молитва, тайнства). Онзи, който използва тези  инструменти, отмахва остатъците от робството и живее като победител. Това може да наречем

    2. Субективна страна: Личното усвояване на плодовете на Кръста.

   Обективната победа, удържана от Христос, става лична победа за всеки човек, когато той се съединява с Него. Пътищата към това основно са два, но не изключващи се един друг, а неразривно свързани:

    2.1. Чрез св. тайнства:

    - Св. Кръщение и Св. Миропомазване. Това е съучастие в Голготската смърт на Христос. Св. ап. Павел казва: "ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта, та, както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тъй и ние да ходим в обновен живот." (Рим.6:4). В Кръщението получаваме очистване, а в Миропомазването - Светия Дух, Който ни дава сили да се борим с греха.

    - Тайнството Изповед (Покаяние). Наречено още „второ кръщение“. Чрез покаяние ние отново и отново получаваме опрощение на греховете и изцеление. Но с това получаваме и ново "изпълване с Духа", защото Духът е свет и търси чистотата. А с Духът идва и силата!

   - Тайнството Евхаристия (Причастие). Причастявайки се с Тялото и Кръвта  Христови, ние не символично, а действително се съединяваме с Господа. Получаваме изцеление на нашата повредена природа, Неговият живот в себе си, а следователно и силата на Неговата победа.

    2.2. Чрез аскетичен подвиг:

    Христос казва: "Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва" (Марк 8:34). Тук Кръстът става символ на ежедневната борба. Тази борба е много повече от това само да вярваш, че като си кръстен, вече си ново създание. Апостолските думи "Тъй и вие считайте себе си мъртви за греха, обаче живи за Бога в Христа Иисуса, нашия Господ." (Рим.6:11) не трябва да се вадят от контекста, както правят протестантите. Те се задоволяват само с една гола вяра и пренебрегват аскезата като "човешки дела".  "Считай себе си за мъртъв", т.е. вярвай, че си умрял за греха, и ще бъдеш мъртъв за греха - това е илюзия, която води до прелест. Води до това да се мислиш за светец, докато страстите бушуват в душата ти. Нека не гледаме навътре, самонавиват се протестантите, важното е, че Бог ни е оправдал. А мирът и добрите дела ще дойдат неизбежно като следствие от вярата, защото Светия Дух винаги побеждава нашата леност и порочност. Православният човек трябва да го смущават тези думи "неизбежно" и "винаги", те говорят за пренебрегване на свободната воля.

    Наскоро протестантите честваха 500 години от Реформацията. Споменаха много имена на богослови, учени, социални дейци и реформатори, но нито едно име на светец, засвидетелстван от Бога! Всичките им успехи са все свързани с този свят, а обожени, небесни човеци при тях липсват. Оказва се, че победата на Светия Дух над греховността при тях съвсем не е гарантирана, а направо липсва. Това е горчивата истина за протестантството - има много активизъм, много мисионерски и социални дела, но няма светци!

   В Протестантството има искрени боготърсачи, които не се задоволяват да редят богословски пъзели, а търсят жива вода. Но в пустинята единственият оазис е Православната църква, другото са халюцинации и имитации. Преди 100-ина години т. нар. евангелисти-петдесетници, изнамерили сякаш начин да "отпушат" действието на Светия Дух - т. нар. духовно кръщение с говорене на езици. Един техен пастор обяснява: "Всички вярващи в Кръстната жертва, но неговорещи езици, имат Светия Дух, но приличат на хора, които се влачат немощни и уморени по дълъг път. А какво е Кръщението в Светия Дух? Това е като да те вземе Духът на автостоп."

   Каква чудна халюцинация! Веднъж само да седна в колата на Светия Дух... ако има и климатик - оазис! Да, но за плътта. Това, освен, че е опасно заиграване с духовния свят, е християнство само с проповядван исторически кръст, но без приложен кръст! Пореден опит за short cut, за бързо решение на проблемите. Но стопаджиите много рискуват, защото шофьорът често не е този, за когото го мислят, а преките пътища винаги водят надолу! 

    Пътят нагоре е труден и тесен. Това е пътят на аскезата! Молитва, пост, трезвение... Това е кръст, който доброволно си налагаме. И тук също има кръв, макар и символична. "Дай кръв и приеми Дух" - казват отците, имайки предвид,  че кръвта е символ на живота, на крайното усилие, на жертвата, която трябва да правим.

    Обикновено свързваме християнската аскеза с пустинни отци (анахорети) от 3 век като св. Антоний Велики и св. Павел Тивейски, но всъщност целият Нов завет е пропит с аскетични напътствия, ако и самата дума аскеза да се среща само веднъж, и то в по-различен смисъл. Ето, дори и разяснението на св. ап. Павел на кръщението, който протестантите повърхностно тълкуват, в дълбочината си говори за аскеза. "И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си - Богу, за оръдия на правдата." (Рим.6:12-13) 

    Св. ап. Павел не се съмнява в това, което е станало с християните в тайнството на св. Кръщение: "Ние, които сме умрели за греха" (Но аз много се съмнявам дали нещо става при "водното кръщение" на протестантите). Това е факт и не е необходимо да вярва човек в него, за да стане "мъртъв за греха" (както твърдят протестантите). Въпросът е дали това означава освободен от присъствието на греха? Не, защото по-нататък казва „Да не царува грехът“, т.е. старият цар - грехът, е детрониран, но все още присъства. Новият Цар е Христос, но не налага Своята воля над хората, а иска те доброволно да Го изберат, като свалят оковите. Това вече изисква усилие, т.е. аскеза.

   Каква е голямата битка? Това е битката за използване на инструментите, с които хората могат да махнат веригите на страстите - поста, молитвата, тайнствата! Дяволът може само да залъгва хората, че веригите на ръцете им (страстите) всъщност не са окови, а сребърни гривни. 

    Къде е тази голяма битка? „В смъртното ви тяло“ – грехът зачева в ума, но тялото е областта, където той се утвърждава. Тялото е добро и създадено за храм Божий, но проблемът е „в телесните похоти“. Това са стремежите и желанията, с които душата се устремява към предмети, способни да задоволят нейното его, както казва преп. Йосиф Ватопедски "Човешкото егото е престолът на дявола".  

   "И тъй, умъртвете земните членове, сиреч пороците" (Кол.3:5). Освен към егото, страстите са насочени към земното. Православната аскеза има за цел не само омаломощване на "земните членове", но и превръщането им в "небесни членове", т.е. трансформиране на душевните сили, обръщането им към Бога и ближния, и към небето.

       

Братя и сестри,

    Виждате, че кръстната жертва на Христос не е само историческо събитие, чието действие е приключило преди 2000 години. Нейната изкупителна сила е вечна и присъства в Църквата. Чрез Кръста обективно бяха поразени нашите врагове - греха, дявола и смъртта, но и бе дадена благодатта, която човек може да усвои чрез живота в Църквата, така, че тази обективна победа да стане негова субективна, лична реалност.

    Христос ни даде оръжие на спасение - Кръстът. Това оръжие е много странно, то е съблазън за мнозина, защото не пролива чужда кръв, а на кръстоносеца. И въпреки, че символичното проливане на кръв е не по-малко болезнено от реалното, Кръстът ни носи покой и радост, защото сам Бог ни дава силата да го носим. 

    Затова, нека днес възпеем Кръста не само като спомен за минало събитие, а и като настоящо оръжие, което използваме тук и сега, и ни носи спасение во веки веков. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

14.09.2025 г.

НЕ ОСЪЖДАЙ БЛИЖНИЯ

    Днес ще дадем думата на един любим на мнозина църковен писател – преподобни авва Доротей. Неговите „Църковни слова“ са едни от най-подходящите духовни тухли, които може човек да положи в основата на зданието на своя живот.

    „Братя! Ако винаги помнехме думите на св. Отци и ако постоянно се поучавахме в тях, не бихме така леко се предавали на нехайство в своя духовен живот: защото според тях, който внимава над малкото и мнимо нищожното, той няма да се препъне в голямото и важното. Аз постоянно ви говоря, че от незначителните грехове, — от това, дето казваме: „какво от това и какво от онова” — в душата се образува лош навик и човек почва да нехае и за големия грях. Знаете ли колко голям грях е да осъждаме ближния? Има ли грях по-тежък от него? Кой друг грях е по-противен на Бога? От кой друг грях Бог се отвращава повече, отколкото се отвращава от тоя грях? Няма нещо по-лошо от осъждането, както казват св. Отци. Но и в това голямо зло човек изпада поради нехайство към мнимо нищожните дела. Умът постепенно почва да оставя без внимание своите грехове и да забелязва чуждите поради това, че си е позволил малко да пообвинява ближния и да казва: „Какво от това, че ще подслушам, що говори този брат? Какво от това, че и аз ще кажа една дума? Какво от това, че ще надникна да видя, що прави тоя брат или оня чужденец?” Оттук нататък почваме да осъждаме, да злословим, да обиждаме ближния, докато най-после естествено и ние самите почнем да вършим същото, което сме осъждали у другите. Като няма грижа за собствените си грехове, или, според думите на светите Отци, като „не плаче на своя гроб”, човек не може да напредне в нищо добро, а следи само делата на своя ближен. Обаче нищо друго толкова не гневи Бога, — нищо друго така не обеднява човека от всяко добро, — нищо друго не го довежда до такава изоставеност от Бога, както злословието, осъждането и обиждането на ближния!  … Що искаме ние от своя ближен? Що искаме от чуждата тегота? Братя! Ние имаме за какво да се грижим: всеки да внимава над себе си и над собствените си грехове! А властта да оправдава или да осъжда принадлежи само на Бога, понеже само Той познава душевното устройство на всекиго, силата му, възпитанието му, дарованията му, телосложението, способностите и съди всекиго според Своето всезнание. Инак съди Бог делата на владиката и инак на светския властелин, инак съди делата на игумена и инак на неговия ученик, инак на стария и инак на младия, инак на болния и инак на здравия. Кой може да знае всички тия съдби? Само Единият, Който всички ни е сътворил, всичко е създал и всичко знае! Спомням си, бях слушал, че някога било станало следното: Дошъл кораб с пленници в един град, дето живеела една девица с висок духовен живот. Като чула за кораба, тя много се зарадвала, понеже отдавна искала да си купи едно момиченце и да го възпита по свое разбиране, за да не познава то пороците на тоя свят. Пратила да повикат стопанина на кораба. Оказало се, че той има две момиченца, тъкмо такива, каквито тя желаела. Тозчас тя заплатила с радост цената на едното от тях и го взела при себе си. Когато собственикът на кораба се отделил от мястото, дето живеела светата девица, и отминал по-нататък, срещнала го развратна блудница и като видела при него другото момиченце, изразила желание да го вземе. Спазарила се, заплатила цената, взела момиченцето и заминала. Виждате ли тайната Божия? Виждате ли съда Божий? Кой може да обясни това? Така светата девица взела едното момиченце, възпитала го в страх, напътила го към всичко добро, обучила го на монашеския живот и с една дума — в пълното благоухание на светите Божии заповеди. А блудницата взела нещастното момиченце и го направила оръдие на дявола. И действително, на какво друго би могла да го научи една блудница, ако не на това, как да погуби душата си? Но какво можем да кажем ние за тази страшна съдба? И двете деца били малки, и двете продадени без да знаят сами, къде отиват, но едното от тях се оказало в Божиите ръце, а другото попаднало в ръцете на дявола. Можем ли каза, че Бог еднакво ще бъде взискателен към едното и другото? Как е възможно това?! Ако и двете паднат в блуд, можем ли каза, че и двете ще бъдат подложени на еднакъв съд, макар и за двете съгрешението да е едно и също? Възможно ли е това? Едното знаело за страшния съд, за царството Божие и денонощно се поучавало в Божиите слова; а другото, нещастното, никога не видяло и не чуло нещо добро, а напротив — винаги само дяволски скверности! Е добре! Как е възможно те да бъдат съдени с еднакъв съд? Затова никой човек не може да знае Божиите съдби, а само Той Един познава всичко и може да съди съгрешенията на всекиго според Своето всезнание. Наистина, случва се някой наш ближен да съгреши от простота, обаче той може да има някое добро дело, угодно на Бога повече от целия твой живот. А ти го съдиш и осъждаш, като отегчаваш собствената си душа! Случило се да се препъне, но ти можеш ли да знаеш, колко той се е подвизавал и колко своя кръв е пролял преди да съгреши, поради което съгрешението му се явява пред Бога простено. Защото Бог вижда неговия труд и неговата скръб, които той понасял преди да съгреши и затова го помилва. А ти знаеш само съгрешението му, и тогава, когато Бог го помилва, ти го осъждаш и погубваш душата си! Отде можеш ти да знаеш, колко сълзи е пролял той пред Бога за своя грях! Ти си видял греха му, но покаянието му не си видял! А понякога ние не само осъждаме, но и презираме ближния. Както казах, едно е да осъждаш, друго е да презираш. Презрение имаме тогава, когато не само осъждаме другия, но се гнусим и отвращаваме от него като от някаква мерзост. Това е по-лошо от осъждането и по-гибелно! А който иска да се спаси, той не гледа недостатъците на ближния, а постоянно внимава над собствените си недостатъци и преуспява. Именно такъв бил оня, който видял греха на брата си, но въздъхнал и рекъл: „Горко ми, защото както той съгреши днес, така ще съгреша и аз утре”! Виждате ли, що значи твърдост? Виждате ли що значи душа, въоръжена против изкушенията? Как моментално намерил начин да не осъди брата си! Понеже, като казал: „така и аз утре”, той си самовнушил страх и загриженост, че може и той скоро да съгреши, и по тоя начин избягнал да осъди брата си. Но не спрял тук, а отишъл по-нататък и поставил себе си по-долу от съгрешилия, като казал още: „и той навярно ще се покае за своя грях, а аз няма да се покая както трябва, — няма да доживея или няма да бъда в състояние да се покая!” Виждате ли, що значи божествено просвещение на човешката душа? Не само успял да избегне осъждането на съгрешилия свой брат, но и сам себе си хвърлил под неговите нозе! А ние, окаяните, без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко! И което е още по-лошо, ние не спираме на собствената си вреда, а срещаме другиго и веднага го заговаряме, какво е направил еди-кой-си, за да повредим и неговото сърце с нашия грях. Без да се боим от казаното у пророка: „Горко ономува който поднася на ближния си питие, смесено със злоба” (Авак.2:15), ние вършим това бесовско дело и нехаем.“

Братя и сестри,

   Това са богомъдрите думи на един светец от 6 век, а нашето положение в 21 век е повече от плачевно. Всеки съди всекиго за всичко, буквално дишаме осъждане. Пандемия от осъждане!

    Технологичната революция превърна света в едно глобално село, в което няма нищо скрито, но и не остана нищо неопетнено и свято. В миналото основен инкубатор на клюки и осъждане е била седянката. Днес тя се пренесе пред мониторите - Интернет и т. нар. социални мрежи. По-право е да ги нарека антисоциални, защото в тях царуват интригата, обвиненията, подозренията, осъждането - все неща, които разрушават социума.

   Днес отвсякъде ни заливат потоци информация и калта в тях е чудовищно много. Но да не забравяме, че човек може да се удави и в бистра вода! Многото информация (независимо фалшива или не) винаги е тежък и опасен товар. Кой може да я поеме и да не се повреди духовно? Ще каже някой "смиреният"! Но смиреният не търси дървото на познанието, а дървото на живота! Затова в житията забелязваме, че всички светци са били много внимателни с какво и колко хранят ума си, а от клюки, скверни и празни приказки направо са бягали.

   Днес осветскостените "християни" не само не бягат, но съзнателно търсят пикантното и съвсем не мислят за Божието изискване "от двама или трима свидетели ще се потвърди всяка дума". Поглъщат всичко, защото подсъзнателно търсят да се успокоят, че "всички са маскари", че има и много по-лоши от тях самите.

    Трудно е и на верните да бъдат наистина верни. При тях дяволът пипа с ръкавици: "не бъди фанатик, трябва да си добре информиран. Какво от това, че ще надникнеш да видиш, що прави тоя брат или оня чужденец? Какво от това, че и ти ще кажеш (постваш!) една дума?" Но нали знаем как действа пикантното - разпалва апетита, залък след залък, дума след дума, и в сърцата ни вече се натрупала люта отрова.

     Кой днес може да отсее истината от лъжата, при положение, че вече няма нищо в медиите, за което да сме сигурни, че не е манипулирано? Дяволът - този стар лукав "психолог", добре знае как да свири на най-тънките струни на човешката душа, особено на струната на любопитството. „А ние, окаяните, - както казва авва Доротей - без много да му мислим, осъждаме, гнусим се, презираме, щом видим, чуем или заподозрем нещичко!“ Този политик е такъв, онзи е онакъв, този свещеник така, онзи епископ друго…

   Любопитството ни вкарва в капана. Колкото и да проверяваме източниците на информация, колкото и да се заричаме, че ще четем, но няма да осъждаме, в крайна сметка падаме - в нас неусетно се настанява прелестта, че сме по-прави, по-добри от другия. Призовани сме към смирение, но кой днес ще се признае за слуга? Кой ще погледне на другия като на "по-горен от себе си." (Фп.2:3)? Вместо това царуват гордост и бунт, осъждане и на светските, и на духовните власти. Забравили сме заповедта: "Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си - не само на добрите и кротките, а и на опърничавите." (1Петр.2:18) 

   Най-голямото безумие е да съдим духовните пастири. "Кой си ти, че съдиш чуждия слуга? Пред своя господар той стои или пада." (Римл.14:4) Нима всички свещеници са израсли в домове на свети девици като описаната от авва Доротей? Нямат ли те свои рани и свои борби? Нека всеки насочи окото си навътре - да следи движенията на собственото си сърце, а не трусовете в политическата и църковната сфера!

   Необходим е радикален подход за справяне с вируса на осъждането, който върлува по дигиталните "седянки". Нарича се „деинсталация“! Да разтурим „седянката“, като изключим т. нар. социални мрежи и си оставим само православните и специализираните сайтове, и 1-2 читави новинарски сайта! Останалото е любопитство, което води към нахапания плод от Едемската градина, към Каин и Авел.

    Накрая, но изключително важно, монетата има и друга страна. Ние не можем да живеем във вакуум, затова трябва да открием истинското общение – в Църквата, с братята и сестрите, с Бога и със светците. Тъжно е, но ние не познаваме човека до нас - духовния брат и сестра. Говорим велики приказки за съединение с Бога и ближния в Св. Евхаристия, а не знаем името на човека до нас. Колко лесно става да осъдиш някого, когото знаеш само по лице. А нещо за душевните му битки и рани знаем ли, за дълбоките му надежди и страхове?! Вярвам, че ако люспа по люспа сваляме своите "защити", ще вървим към апостолския пример, когато "Множеството вярващи имаха едно сърце и една душа; и никой не наричаше свое нищо от имота си, а всичко им беше общо." (Деян.4:32) "Общо, общение, общност" - огромна тема, толкова важна, че можем да кажем само: без тези неща няма Църква. Ставаме истинска Църква в литургията, но и след нея, когато седнем на кафе и духовна беседа. Беседа, в която не осъждаме, а приемаме с любов другия, независимо от неговия етнос и социален статус, от неговото минало и настояще! Това е великото предизвикателство пред нас, православните християни – в свят на индивидуализъм, омраза и разделение, да открием „Колко е хубаво и колко е прекрасно, когато братя живеят в съгласие!“ (Пс.132:1) Единодушието - това е нашето най-силно свидетелство за Христа! Тогава хората ще видят нашата любов и ще кажат "Бог е сред тях". Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

05.10.2025 г.

ДУШАТА – ХРАМ И КРЕПОСТ

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

Днешното евангелско четиво ни разкрива, че злото може да проникне дълбоко в човешката душа и да заеме мястото, полагащо се на Бога. Човек е създаден от Бога да бъде Негов храм. От Свещеното Писание знаем, че храмът има тройна структура. Най-външен е дворът, а самата скиния (а после и храм) е разделена на две – Светая и Светая Светих. Св. ап. Павел често нарича човека храм Божий, а църковното храмостроителство следва тази богоустановена още в Стария завет структура.

Човешкото тяло съответства на храмовия двор, а душата – на светилището, в което се извършва срещата с Бога. Но и в самата душа има едно вътрешно място, където се извършва най-интимното богообщение – сърцето, което съответства на Светая Светих. „От всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – заявява мъдрецът.

Когато Адам съгрешава, Бог го облича в кожени дрехи. Светите отци тълкуват това като огрубяване на човешката плът, която преди това била по-ефирна и лека. Тъй като нашите прародители отпаднали от богообщение и насочили духовните си сили към творението вместо към Твореца, това огрубяване било за тях предпазна мярка, за да не бъдат толкова уязвими на бесовските атаки. Така човек заприличал на една добре укрепена крепост, която обаче трябвало да пази от вражески нападения. Тоест, храмът вече става и крепост.

Враговете имат за цел да превземат крепостта и се установят в нейната сърцевина. Когато забият своето знаме в нея, значи са установили пълен контрол. Такъв беше и случаят с Гергесинските бесновати (Марко и Лука ги наричат Гадарински, указвайки по-големия град, до който се състояло събитието - Гадара). Дяволът беше пленил волята им, беше превзел напълно крепостта на техните души и развял своето знаме на кулата. Рошави, мръсни, покрити със запечена кръв и струпеи човеци, които крещят и вият като зверове из пущинаците. На въпроса на Спасителя как се казват, евангелист Лука разкрива, че те дали отговор „Легион“. Всъщност не говори самият човек, а демоните, които са го обладали. Легион се нарича най-голямата войскова част в римската армия, която обхваща между 3300 и 6300 души. Така пред нас е печалният образ на човека, отпаднал от Бога, и не просто отпаднал, а паднал до дъното. Преди грехопадението Адам е гол, но безгрешен, след грехопадението неговият разум и нравствено чувство все пак са съхранени, защото търси листа да прикрие голотата си. Обладаният от демони „анти-Адам” е гол, но вече не търси дреха, а злобата му е съвсем открита.

Само няколко хиляди години „еволюция“ в греха и човек много повече прилича на див звяр, отколкото на венец на Божието творение. Първият Адам бе поставен в градина, а този живее в гробищата, като жив мъртвец.

Жив мъртвец - това е тъжната диагноза на съвременния човек. Тя е следствие от липсата на борба. Човек вече почти не се бори с греха, защото е отхвърлил това понятие като старомодно. Вкарал е всичко в коловоза на психологията.  Няма Бог, следователно няма и Божий закон, а като няма закон, няма и престъпване на закона. Само дето всеки втори около нас е гадаринец...

Имаше преди години една ТВ-реклама „Най-лесният начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш“. Казано уж на шега, но трагично вярно за много наши съвременници, които напълно са се отпуснали по течението на този свят. Бих казал, че всеки от нас в някаква степен е повлиян негативно от това мощно течение. Презадоволеността с материални блага, пресищането с храна и нечисти картини ни омърсяват и отдалечават от Бога. Консуматорската нагласа ни пречи да постим сериозно. Визуалните нечистоти вече не дразнят очите ни и духовното ни зрение отслабва до степен, че не различаваме опасността.

Когато повярвах в Бога беше актуална една сръбска певица, чиято група се казваше „Сладки грех“. Звучи закачливо, но грехът съвсем е не е сладък. Той е сладък само за миг, като отрова, която на езика е приятна, а в стомаха става горчива и ако не я повърнем, ни убива.

Борбата с греха е борба на живот и смърт. Тази борба започва още с опазването на крепостната стена на нашата личност. Там са нашите сетива. Те са прозорци към този свят, но ние трябва да ги превърнем в бойници. Вражите стрели проникват през тях, разпалват страстите и предизвикват пожари. Разузнавачи обхождат непрестанно стените и търсят пролука и слабо място, през където да проникнат в душата. Устата пък е врата, за която трябва непрестанно да призоваваме Бога като Давид: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми;“ (Пс.141:3)

В зависимост от територията, която бесовете са превзели, има различни степени на бесовско влияние: присъствие, угнетяване, обсебване. Когато е превзето сърцето – Светая Светих в човека, тогава говорим за пълно обладаване. Ние трябва да дадем решителен отпор още на външните стени, а ако някой враг проникне в крепостта, бързо да го умъртвим с покаяние, Изповед и Св. Причастие. Когато Христос се възцари в нас, крепостта на нашата душа става непревземаема.

Някои хора, поради лоша среда и възпитание, и грешни решения, губят битката още в младежка възраст. Предават се на пороци и стават обиталище на бесовете. Ден след ден врагът завзема територии в тяхната душа и сърце. Стават подобни на Гергесинските бесновати и само силни психотропни лекарства могат да прикрият тяхната бесноватост. Да прикрият, но не и да освободят. Само Бог може да ги освободи! Това е добрата вест от днешното евангелие - колкото и дълоко да е проникнал врага в нашата душа, Бог е силен с една дума да го прогони!

Братя и сестри, 

От нас се иска да мразим злото и да воюваме в тази духовна бран. А тя е жестока и трудна. Най-голямата трудност се състои в това, че още от раждането ни в крепостта е проникнал троянски кон – плътта. В него са скрити страстите и чакат да им дадем храна. Нахраним ли ги, излизат и вилнеят в нас. Трябва чрез редовен пост да ги омаломощим от глад, да ги посичаме с меча на Духа. Плътта се храни от излишъците и кулинарните глезотии. Всичко, с което преяждаме и си угаждаме, всъщност храни бесовете, скрити в троянския кон.

Нашата борба е за духовна свобода. Ако не се освободим от враговете си в този свят, след смъртта пак ще бъдем в тяхното присъствие. И тогава робството ни ще бъде многократно по-жестоко и мъчително. Ще бъде вечно и безнадеждно.

Защо навремето чорбаджиите не са били толкова ревностни да се освободят от турското робство? (Както на шега казваме: Искали са, но … са нямали желание.) Защото не са искали да рискуват земното богатство! Затова и ние нека възлюбим небето, да възжелаем радикална промяна и си кажем като нашите революционери-възрожденци „Свобода от греха или смърт“.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Параскева" - Плевен

13.07.2025 г.

ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.

КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.