СЪЮЗНИЦИ В ЛЕКУВАНЕТО НА ДУШАТА

    Ранната Църква не се страхувала да влиза в диалог, а често и в конфликт с идеите, владеещи умовете на хората от този свят. Тя не се капсулирала в някакво застинало в юдейски термини „библейско“ богословие, а дискутирала на всякакви езици, по всякакви теми, като побеждавала и „пленявала всяка мисъл да се покорява на Христа“. (2Кор.10:5). 

   Лекуването на човешката душа винаги е било приоритет на Църквата. В нашето "болно" време тя още по-малко има право да се капсулира при изпълнението на тази своя мисия. Следвайки отците, Църквата и днес влиза в диалог, а когато е необходимо - в конфронтация със съвременните научни теории. Ние, нейните чеда, не трябва лекомислено да отхвърляме този диалог като сухи дискусии на книжни хора, а да черпим от неговите плодове. Защото отхвърляйки прибързано науката, неизбежно ще попаднем в тресавището на суеверието. За съжаление, това се наблюдава масово. Християни, които се плашат от науката, но смело прибягват до йога, медитация, зодии и куршумолеячи. Истинско безумие! За църковните пастири най-лесно е да извадят тежкия меч на Божието слово и да ударят по това суеверие. Но плевелът пак ще избуи, защото това е само половината от решението. Въпросът е: Какво ще се посади на празното място? Ние трябва да дадем на хората един християнски възглед за различните типове душевност с техните проблеми и решения!

    Църквата е духовна лечебница, но за разлика от психиатричната клиника, лечението в нея не е предназначено само за този свят. То е основно за бъдещия, лекува не само душата, но и духа. Църквата е странноприемницата, където Добрият Самарянин завежда човека, който е попаднал в ръцете на разбойниците - бесове и страсти. В нея и методите на лечение са не по човешки стандарти, защото елеят и виното, макар  сами по себе си да имат някаква лечителна стойност, са преди всичко знак за Божиите церителни тайнства.

   Днес малцина от историците на медицината си спомнят, че първият етап от развитието на психиатрията се нарича манастирски. От целия православен свят докарвали в манастирите душевноболни и бесновати. Там духовниците с християнска любов, молитви, светена богоявленска вода и с безропотни грижи облекчавали страданията им. Болният бил неизлишен и нечужд човек, а брат в Христа, който се нуждае от помощ. Процесът на частичното отделяне на психиатрията от Църквата започнал в края на ХVІІІ век. Той е свързан със започналата по същото време на Запад секуларизация (осветскостяване) на културата след т. нар. Реформация. Тогава именно психиатрията предпочела да стане „по-обективна“, а учените и практиците – да се опират само на факти и данни от клинични наблюдения и лабораторни изследвания. На именитите професори не им се удало да се въздържат от изкушението да намерят рационално обяснение за всичко във видимия свят.

    Първото, за което светските психиатри остават слепи, е причината за всяко страдание. Според Зигмунд Фройд сексуалните нагони обуславят човека, а Карл Густав Юнг търси причините в несъзнаваното (лично и колективно). Фройд вижда религията като инкубатор на вина и страх. Затова за него новият месия-освободител е човешкия разум. Юнг, въпреки, че е по-религиозен от Фройд, не разглежда душата в общение с Бога, а сама по себе си. Така, по думите на академик д-р Владета Йеротич той "обожествява душата, без предварително да я освети". Тези бащи на новата религия - психиатрията пропускат, че в основата на всяка болест (физическа и душевна) лежи грехът. Затова всяка стъпка по пътя на духовното изцерение не е нищо друго, освен покайно движение на сърцето. Пренебрегването на това затваря очите на психотерапията пред основния екзистенциален проблем, а именно: проблема за вината.

    Секуларизацията на психиатричната наука налага лечението да протича на неутрално равнище по отношение на ценностите. Възможно ли е това, след като и най-несложният ум схваща, че отделянето на който и да било психичен конфликт от личната ценностна система на болния е немислимо?! Същевременно, природата на психотерапевтичния процес въвлича неизбежно болния в ценностния и психичен свят на терапевта, т.е. налице е едностранно влияние от по-силния към уязвимия.

    Въпреки тези критики, ние трябва да избегнем крайността на протестантския фундаментализъм, който не успява да види никакво Божие действие в съвременната психология, психиатрия и психотерапия. Съвременните учени и лекари, въпреки, че сами в немалка степен са се лишили от Божията светлина, по Божията милост напипват и в полумрака някои верни пътища за лекуване на душата. Не трябва да отричаме това, а да гледаме с реализъм на всичко.

    Следвайки светите отци, ние трябва да вземем полезното от съвременните светски „пророци“ и бащи на психологията и да очистим техните учения от нечистия примес. Това е и апостолския подход: „Пророчествата не пренебрегвайте, но всичко изпитвайте и към доброто се придържайте, отбягвайте от всякакво зло.“ (1Сол.5:20-22)

   Един такъв „пророк“ в психологията и психиатрията, въпреки всички свои странности, се явява швейцарецът Юнг. Той класифицира хората по две направления:

   1. В зависимост от общата ориентация: екстроверти, при които общата ориентация и енергия са насочени навън (от лат. ex - навън,  trans - между, verto - въртя) и интроверти, насочени навътре (от лат. in - навътре,  trans - между, verto - въртя). Последните пречупват света максимално през своята призма, докато първите го възприемат такъв, какъвто е.

    2. В зависимост от психологическата функция: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен тип. За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

    През 2 век пр. Хр. римският лекар Гален, базирайки се на Хипократ, развива своята типология на темпераментите: холерик, сангвиник, меланхолик и флегматик (които коментирахме в една предишна проповед). За разлика от него, типологията на Юнг акцентира върху начините, по които хората се отнасят към околния свят. При едни типове е характерно „съждение“, а при други - „възприятие“.  Вярвам, че вникването в различните психологически типове ще ни разкрие още от многообразието на Божията благодат и ще става причина да възкликваме заедно с цар Давид: „Славя Те, защото удивително и чудесно съм създаден. Чудни са Твоите дела и душата ми превъзходно знае това..“ (Пс.139:14)

    Преди да погледнем към психологическите типове искам да разсея едно грешно предположение – че мисловният тип е най-духовният, а сетивният – най-плътски. Всъщност сетивен тип е бил св. ап. Петър – първовърховният апостол. Сетивен не значи плътски, а такъв, който възприема света чрез сетивата. Истински духовен е само този човек, при който четирите основни функции: мисъл, чувство, усещане и интуиция, са в равновесие. Великият пример за това е нашият Господ Иисус Христос и светците, които почитаме като преподобни.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява).

    Тук Юнг е в съзвучие със светите отци. Откритието на Юнг е, че несъзнаваното е не само сбор от минали подпрагови и изтласкани съдържания, но съдържа и зародиши на бъдещи психични ситуации и идеи. Според психиатъра един от начините за съзряване и изцерение на личността е стимулирането на неразвитите функции, който процес той нарича индивидуация (трансформация). Целта на индивидуацията е двояка. От една страна - освобождаване на личността от фалшивия слой на "персоната" (маската, показваща ролята, която играе в обществото). От друга, индивидуацията същевременно е и отнемане на властта на несъзнаваните образи. Според Юнг това отнемане става чрез изваждането им от сферата на подсъзнанието и интегрирането им в съзнанието. Това е процес, при който голяма роля (наподобяваща тази на православния духовен старец) има лекуващият психотерапевт.

   Виждате, че има допирни точки между психотерапията и православното душелечение. Тя е повече съюзник, отколкото враг! Понякога доста странен и своеволен, но все пак съюзник.

   Разбира се, винаги трябва да отчитаме сериозните разлики. Една огромна липса при психиатрията - "вертикалната" връзка, отношенията с Бога и последствията от тяхната повреда. А последствията са болести - телесни и духовни, за което говори св. пророк Исаия: „Уви, народе грешни, народ, натоварен с вина, зло потомство, синове покварени! Изоставихте, отхвърлихте Светия на Израил, отвърнахте се назад. Защо трябва още да ви бият вас, които все още сте отстъпници? Цялата глава е в рани и цялото сърце е сломено. От главата до петите няма здраво място по тялото ви: рани, синини и пресни рани – непочистени, непревързани и ненамазани със зехтин.“ (Ис.1:4-6)

    Сякаш четем диагноза на човек от 21 век. Днес целият свят е станал една психиатрия, няма човек, който да не се нуждае от някакво душелечение. Но изцерение не може да се постигне, ако човек не се подчини на духовен наставник, който да е способен да го излекува в Христа. Св. Никита Ститат твърди: „…Да не се подчиниш на духовния си отец”, по подражание на Христос, Който се подчинил до кръстна смърт на Своя Отец, „е равносилно на това, да не се родиш свише”.

    Тук е големият проблем. Малцина са великите Божии терапевти като св. Порфирий Кавсокаливит, които са се изцерили и с Божията благодат са станали годни да лекуват другите. Светецът казва: „Ако духовникът прибягва към методите на психиатрите, в които е некомпетентен, то той напълно губи правилната духовна ориентация и ще претърпи неуспех. Даже и самите психиатри много често не могат нито да разберат и правилно да поставят диагнозата на болния, нито да му назначат правилно лечение.” И добавя към това: „Духовникът трябва да избягва да бъде психиатър. Неговият път – това е освещаване в Христа. Да може заедно с постепенното очистване и просвещение на душата да достигне познанието, първо – за самия себе си, а после – и за другите”

    В „Добротолюбието“ преп. Таласий казва: „Лекар може да бъде само умът, който сам е излекувал себе си; едва след това той лекува другите с това, с което сам се е излекувал”.

    Братя и сестри, ето, в каква неволя сме попаднали ние днес – много болни, а малко лекари. Пътят към нашето изцерение е само един – смирението. Със смирение да приемем, че духовните лекари-старци са малко, а нашите немощи преизобилват. Със смирение да молим Бога да ни изцерява, като ни пази от лъжестарци и ни насочва към добри пастири и добросъвестни психотерапевти (когато проблемът не е с демоничен произход). 

    Същевременно, в Църквата ние трябва да се научим да се приемаме един друг и да се съюзим срещу истинските врагове на нашите души - бесовете и страстите. Взаимно да се церим, а не да се хапем и още повече да се разболяваме. Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.08.2024 г.

МИСЛОВНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

   В зависимост от психологическата функция Юнг класифицира типовете на: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен.

    Днес ще погледнем към мисловният тип християнин. Това са хора на фактите, на тяхното анализиране и класифициране. При екстровертния мислещ става въпрос за информация, приемана отвън, а при интровертния мисленето е насочено към вътрешния свят. Но и в двата случая разумът е техен пръв ръководител. Те са способни на силни чувства, но чувствата при тях не са водещи, не са първият подход към заобикалящата ги действителност. Първият въпрос при тях е: какво означава това? Те търсят истина и смисъл. За такива хора нещата не са приятни или неприятни, а истински или фалшиви. Голямата слабост на мисловният тип християнин е, че често забравя за емоционалните нужди, както своите, така и на другите.

    Като пример на мисловен тип пред нас веднага изниква образът на св. ап. Павел – човек учен и образован. В Антиохия между апостолите Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване евангелист Марк. Рационалният ап. Павел не могъл да вникне в емоционалните колебания на Марк, който тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41)

    Пред мисловния тип християни има някои постоянни опасности. Най-видната от тях е самоцелното трупане на знания, което възгордява. "Дойде ли гордост, ще дойде безчестие, а мъдростта е със скромните" (Пр.11:2) Всички еретици са горделиви, а повечето ересиарси са мисловен тип. Старецът Никон Светогорец казва: „Дяволът не се страхува нито от нашия ум, нито от нашите знания. Той има повече от нас. Дори не се бои от нашите добродетели. Той има повече от нас. Само една добродетел няма и тя го е убила, а нас ни спасява – смирението!“.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Ако емоционалният тип е огън, който повече топли, отколкото свети, то мисловният е светлина, която повече свети, но по-малко топли.

    Това проличава и при молитвата. За мисловния тип християни молитвата е повече умствен процес. Те широко използват молитвеници и молитвени списъци, които им осигуряват структурирана и обмислена форма. Това е добре, но молитвата изисква и сърдечна топлина. Св. Теофан Затворник казва: „Главното в молитвата е в сърцето да възникнат благоговейни чувства към Бога: чувства на синовна преданост, благодарност, покаяние, покорност на волята Божия, желание да Го прославяме и други подобни чувства. Затова цялата ни грижа по време на молитвата трябва да е насочена към изпълването ни с тези чувства, така че сърцето да не остане безучастно. Когато сърцето е устремено към Бога, изпълняваното молитвословие (т.е. молитвеното правило: четене на вечерните или утренните молитви и др.) се превръща в молитва, а когато то липсва, онова, което четем, все още не е молитва.“

    Особено трудно за мисловният тип християни е началото на молитвата. Шофьорите знаят, че през зимата, когато двигателят е студен, колата трудно пали, трябва подгряване. Така е и при молитвата - трябва да се подаде подходяща храна на ума - духовна литература. Подчертавам, на ума, така, както за да разпалим загаснал огън, тръгваме от тлеещите въглени, а не от напълно загасналите. Това е и съветът на св. Теофан: „Когато пристъпваш към молитвословие, независимо кога, постой малко или поседни, постарай се да отрезвиш мислите си, да ги освободиш от всички странични грижи и задачи. След това размисли, кой е Този, към Когото се готвиш да се обърнеш в молитвата, и кой си ти, който се обръщаш към Него.“ С други думи – тръгни по естествения за твоята натура път, от по-развитата си страна към по-слабата. При мисловния тип християнин – от ума към чувствата. След това св. Теофан Затворник продължава: „Чети, без да бързаш, като вникваш във всяка дума така, че да я усети и сърцето. С други думи – разбирай какво четеш, а разбраното почувствай. Това съпровождай с кръстни знамения и поклони.“ Така искрата, запалена в ума, като по фитил ще слиза към сърцето и ще разгаря в него молитвено чувство.

    Мисловният тип е аналитичен и е способен старателно да търси корените и разклоненията на своите грехове. Можем да го видим на Изповед при свещеника с дълъг и подробен списък с грехове. Това не е лошо, стига да не преминава в „духовна хипохондрия“, т.е. прекалена загриженост за духовното здраве, характерна повече за мисловните интроверти. Тези християни трябва винаги да помнят съветите на Еклисиаста: „Не прекалявай с праведността, не се изтъквай с много мъдруване: защо да се погубваш?“ (Екл.7:16) „А и освен това, сине мой, предпазвай се от писане на много книги, това няма край; а многото учение е изтощение за тялото.“ (Екл.12:12)

    Отците казват, че дяволът иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). Затова мисловният тип човек трябва да развива своите недоразвити чувства, интуиция и усещане.

    Психиатрията, въпреки своите странности, не е враг, а съюзник на вярата. Но светите отци категорично се издигат над бащите на психиатрията. Те правят разграничение между ум и разум, като два познавателни центъра. Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логика е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някои отци казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му. Когато умът се фокусира в Бога, той функционира според изначалното си предназначение. Става око на душата, виждащо духовните неща. Когато се отклони от Бога, става разум и разсъждава за духовните неща "по човешки".

   Православното "виждане на Невидимия" (Евр.11:7), представлява процес, протичащ с различен интензитет в различните хора. Умът Христов не се дава в един конкретен момент, а се постига с много усилия и борба. Постигането му е цел на всеки психологически тип, а не само на мисловния. Четирите психологически типа са четири пътя, по които различните хора тръгват към придобиването на Христов ум. Но мисловният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към логика не гарантира придобиване на Божията мъдрост. Ако разумът не бъде облагодатен, неговите умостроения ще се окажат само книжна мъдрост, която "... не е мъдростта, която идва отгоре, а земна, плътска, бесовска." (Як.3:15) Божията мъдрост слиза отгоре, когато се смиряваме; окото на душата съзерцава Бога и се очиства.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

КАТО ПТИЦИТЕ НЕБЕСНИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА- НА СВ. ОТЦИ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА)

    Църквата е постановила днес да си спомним за светите отци чрез един текст от планинската проповед на Иисус. Той разкрива една обща за всички светци черта, в която ние ще опитаме да вникнем – доброто безгрижие. Под "добро безгрижие" трябва да разбираме не да сме бездейни или безотговорни, а да не сме свръхразтревожени.

    Да погледнем функционирането на човека. Командният център е в главния мозък, а чрез тялото се реализира умствената и емоционална дейност.  Всеки орган е свързан чрез неврони с мозъка. Органът подава или получава сигнали, но "акцията" или "реакцията" зависят от мозъка.  Командите, планирането, отговорността .... всичко е в главата. Мирът или тревогата се зараждат в главата и преминават към тялото.

    Чрез кръщението всеки от нас е направен член на едно уникално тяло - Тялото Христово. Но освен, че е поставен като член, всеки човек трябва и да заживее като член, ще рече, под управлението на Главата - Христос. Ако така заживее, мирът на Христос ще се разпростре и в него като член на Тялото. В противен случай имаме гротеска. Представяте ли си примерно ръка, която не е управлявана от мозъка, ръка, която сама мисли и взема решения! Пълен хаос, защото главния мозък е в главата, а не в ръката!

    И така, за да има мир - вътрешен и с окръжаващите го хора, християнинът трябва да живее във връзка с духовната си Глава така, както телесния орган - с главния мозък. Тогава той ще действа като жив член на Тялото - хармоничен, и координиран. Щастлив и блажен!

    Към това ни призовава Господ, и то във всеки аспект на живота: „… и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.“ (Мат.6:27-32)

    Спираме да четем точно преди кулминацията на текста, за да размислим каква е причината за доброто безгрижие. Или по-точно кой. Този, Който чрез ап. Петър ни призовава „и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7). Господ, нашият Бог, Той се грижи, защото Той е Главата на Тялото!

    Но защо тогава се зовем християни, а живеем така многогрижно и тревожно?

    Проблемът е, че ние сме свикнали от нашия светски живот да живеем „безглави“. Идваме в Църквата, но сме свикнали да живеем без Бога и да се оправяме без Него, сами да сме си и глава и тяло. Още с отваряне на очите сутрин започваме трескаво да планираме, да анализираме, да звъним телефони. Оставяме вярата за неделя, а през седмицата живеем като безбожници. Или почти, защото вечер се сещаме, че сме християни и падаме на колене да изкажем допуснатите грехове, да оплачем грижите и умората си. Не ни минава през ум, че християнинът може и трябва да живее по друг начин. Да живее безгрижно. Това е нормалното за вярващия. А ние сме станали някакви странни, "нощни" християни - през деня се лутаме в тъмнина, а вечер,  преди да си легнем, съсипани от грижи, гледаме да "се свържем" с Бога, т.е. да пуснем светлината. Като не можем през деня да имаме мир, поне да се успокоим за нощния сън. Все нещо е (със сигурност по-добро от "неделното" християнство), но и този цикъл, в крайна сметка, е уморителен.

    Отделен от Бога, човек е една голяма нула. „... Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, човек е като сянка; напразно вдига шум, трупа съкровища и не знае кой ще ги получи.“ (Пс.38:6-7).

    Това е човекът – слабо, крехко и нервно същество. Докато нещата са в наши ръце, никога няма да имаме сигурност, а като няма сигурност, няма и мир. Но когато човек, тази голяма нула, се прилепи до единицата, става велика десетка!

    И така, трябва да се прилепим към Бога, да живеем свързани с Главата - Христос. Както вече казахме, за да достигне сигналът от мозъка до члена на тялото, те трябва да бъдат свързани с неврони. Няма ли неврони, няма свързаност, органът е на практика мъртъв. Има го, но не реагира на мозъка. Такива сме били и ние преди да се свържем с Бога – биологично живи, но духовни мъртъвци. 

    А сега, когато вече сме вярващи, връзката е възстановена. Думата "религия" това и означава - съединявам, зашивам отново. Тази наша връзка трябва да укрепва, вярата да расте и да бъдем ръководени от Бога. За съжаление, с нашето "неделно" християнство, ние сме дискредитирали думата "религия" и под "религиозен" хората вече разбират двуличник, който в храма е един, а извън него живее като езичник - трепери за хляба, за работата, за всичко, сякаш няма за него Господ, Който "... е мой пастир, от нищо няма да се нуждая" (Пс.22:1). Господ наистина е Добрият Пастир, въпросът е дали е "мой", дали лично и ежедневно съм свързан с Него?! Като вярващи, това трябва да бъде единствената ни грижа – връзката с Него!

    Какво правим ние, за да растем телесно? Дали растем с напрягаме на ума, с планиране и изясняване механизма на растежа? Не, просто следваме заложеното ни – да се храним, да пием, и така растем.

    Какво правят полските кринове? Напрягат ли се да дадат красив цвят? Има ли въобще в тях мозъчна дейност, задават ли си въпроси от рода: кога точно да поникна, кога да разцъфна, как да дам точния цвят …

    Не, разбира се! Растението просто следва вложения в неговата природа стремеж към вода и слънце. Всичко останало си идва само. Големият индийски поет Рабиндранат Тагор пише: „Помолих дървото: „Разкажи ми за Бог.“ И то разцъфна.“ Чрез плода си, дървото свидетелства за Твореца.

    Още при сътворението Бог, чрез Своето Слово, е вложил във всяко Свое творение собствен замисъл и така „пренася” Своите нетварни божествени енергии в границите на тварното битие. И тварта следва зададената цел. „И каза Бог: „Нека земята произведе свежа зеленина, растения, които дават семе, и дървета, които раждат плод, чието семе е в него, според вида си по земята.“ И така стана.“ (Бит.1:12) Семето е даденост, а плодът - зададеност. (По тези въпроси преп. Максим Изповедник развива своето учение за логосите на тварите.)

    Така е и при човека, той също трябва „да разцъфне“. При човека образът Божий е даденост, богоподобието – зададеност. Бл. Августин казва: „Ти си ни създал за себе си и неспокойни са сърцата ни, докато не намерят в Тебе покой“. Радостта и мирът са сред плодовете на Светия Дух. И понеже са плодове, те трябва да израстват по естествен начин от връзката на човек с Бога, както дървото пие вода от почвата и светлина от слънцето.

    И ето кулминацията на днешния текст: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“

    Това не би трябвало да е странна заповед, защото Божието царство и Божията правда са слънцето и водата за всеки от нас. Търсим ли ги, плодовете ще израстат сами. Православието вярва, че човекът е създаден добър, за да стане съвършен. В него е вложено да се стреми към Създателя, просто той трябва да следва този стремеж. „Човешката душа е по природа християнка“ – казва Тертулиан. Покаянието на блудния син пък е описано като идване на себе си.

    И ние, братя и сестри, е време да дойдем на себе си. Да спрем да треперим за хляба, за облеклото, за къщата…

    Да подигнем очи нагоре, да укрепим връзката си с Бога и така да изпълним предназначението си на тази земя. Християнин, който непрекъснато трепери да не го съкратят, да не го окрадат, да не го измамят или лишат от наследство, е като дърво, което не дава плода, за което е посадено. Хората ще го презират, а и вечната му участ ще е нерадостна. Истинската свобода не е в това да имаш много пари, а в това да нямаш идоли, малки домашни „богове“. В 21 век те хитро са се преименували. Вече не са мамон, а „висок жизнен стандарт“, „модни тенденции“, с които трябва да сме в крак, и прочее. Това „високо“ и „бързо“ темпо ни се задава от духа на този свят, който не е Божий. То постоянно надхвърля нашите действителни нужди и ни кара да се хващаме на хоро, което не е нашето. Трябва да се пуснем от него, да изхвърлим идолите от живота си. А за да нямаш идоли, трябва да имаш велик Бог!

    Днешният неделен празник отново ни напомня за тези, които разцъфтяха и с плода си прославиха своя Създател - светите отци. „Праведникът ще разцъфне като палма, ще се издигне като ливански кедър" (Пс.91:13). Високо издигат ръст светиите и с примера си зоват нас - да не бъдем маловерни, а по-често да поглеждаме нагоре: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?" (Мат.6:26)

    Каква по-голяма свобода от тази на небесните птици?! Как искаме и ние да се реем волни като тях! Но, вижте, те не носят къщи на крилете си, не си сменят перата всеки ден, за да угодят на нечий вкус. Не съм забелязал и някаква мода при птичите гнезда.

    И ние, братя и сестри, като птиците сме родени за полет, за духовни висини. Такива духовни орли са били светите отци. За тях св. пророк Исаия казва: „ще дигнат криле като орли“ (Ис.40:31) Нека като тях се отвържем от грижите за земното и се привържем към Небето! Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.07.2024 г.

ВЕЩИ В СУЕВЕРИЕТО

(ЗАДУШНИЦА)

    Траурните обреди днес са най-често извършваните, съответно и суеверията, свързани с тях са най-разпространени. Има различни причини за това, но една е водеща. Страхът, тази така мощна и рушителна сила!

    При другите тайнства и църковни обреди нещата изглеждат на невъцърковения човек някак весели и пожелателни.

    Все по-рядко хората съзнателно кръщават децата си. Не гледат на Св. Кръщение като на врата, през която да избягат от геената огнена. Подхождат към тайнството с неправилни мотиви: за здраве, от патриотизъм, защото за предстоящата венчавка се иска кръщелно свидетелство и пр. А често Кръщението е само повод да се съберат роднините на весела трапеза. 

    На тайнството Св. Венчание се гледа като на мил ритуал, който да внесе колорит в сватбения ден. Мила, но отживяла традиция. Все по-рядко днес младите хора се венчават. Предпочитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”).

    Въобще всичко изглежда някак весело и неангажиращо. Смъртта обаче е страшна, тя трудно може да бъде гримирана; постоянно ни напомня, че всички сме нейни абонати. Смъртта създава шок, стрес и хаос около себе си. В такива критични моменти ритуалите идват на помощ - успокояват и внасят някакъв ред. Но кои ритуали, осветените от Църквата или "преданията" на махленските  баби? За съжаление, второто. Има една приказка "както живял, така и умрял". Живял без Бога, умрял без Бога, погребан без Бога.

    Защо да е без Бога, ще възрази някой, нали викаме „попа“ да го опее?

    Първо, „попа“ много често го викат от кумова срама. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги приказва”. Не че вярват в задгробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”

    Второ, викат „попа“ да се моли вместо тях, а не с тях. Свещеникът веднага забелязва това по празните погледи. На опелото и панихидите не молитстват, а някои даже не се кръстят, стоят надалече, пушат…

    Ако могат да им се отворят духовните сетива в такъв момент щяха да видят страшните демони, които са дошли да вземат душата на покойника и да я завлекат в ада. Щяха да чуят виковете на покойниците: молете се за нас, молете се ….

    Ето така си отиват в масовия случай днешните българи – живели без Бога, без изповед, без свето Причастие, без подготовка за вечността. И накрая умрели без Бога, отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?

    Не знаем! И въпреки, че много често с духовните си ноздри долавяме миризмата на сяра, се смиряваме и оставяме съда на Бога. Той знае всичко за всеки, в Него са ключовете на смъртта и ада. Ние знаем само, че със смъртта времето за покаяние е изтекло. Но знаем също, че участта на всеки покойник може да бъде подобрена от някои действия на останалите живи роднини, като дори от преддверието на ада може да бъде преместен в рая. Големият въпрос е: какво трябва да сторят роднините, за да подобрят задгробната участ на починалия и кои усилия са напълно безсмислени?!

    Тъй като в масовия случай роднините на покойника сами са далече от Бога, те бързо потъват в царството на суеверията. Това царство няма граници. Страхът постоянно произвежда нови и нови суеверия, нови и нови въпроси към свещеника, един от друг по-странни и невероятни.

    Суеверните усилия на роднините на покойника се насочват основно в две направления: 1. За покойника – да се помогне с нещо, да се изпрати по вечния му път и 2. За самите себе си – да се отдалечи злото от самите тях.

    Ще посочим някои от по-често срещаните суеверия, добре описани в книгата на йеросхимонах Димитрий и архимандрит Йоан:

    1. За "подпомагане" на покойника.

    На очите на покойника поставят монети, което идва от древногръцката митология. С тях покойникът трябвало да плати на лодкаря Харон да го преведе през реката Стикс и го отведе в царството на мъртвите. Спира се часовника в дома, отварят се вратите и прозорците за да излезе душата. Прави се пита „пътнина“, която някъде изяждат край покойника. Ръцете и краката на покойника се връзват и остават така до момента на спускането в гроба, когато се освобождават, за да може „да ходи в оня свят“.

    Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек.

    В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а понякога покойникът бива погребан не само с леглото си, но и с цял гардероб дрехи. Храната, и в отвъдния свят, си остава първа грижа на българина - хладилник с храна и напитки, и телевизор, включени към акумулатор!

    По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират парченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.

    Каква грижа само! Отвратително! Покойникът, братя и сестри, няма нужда от такава храна, а от молитви и милостини, извършвани в негова памет, чрез които се опрощават греховете и се облекчава задгробната участ на душата.

    Някъде пък забраняват до 40-ия ден от смъртта да се правят ремонти в дома на починалия. И това щеше да е нещо похвално, ако причината беше желанието на роднините да се отдадат на заупокойни молитви. Но не, оказва се, че както и при много други религиозни дела, под благочестивата външна обвивка е стаено суеверие - душата на покойника можела да не хареса ремонтите и да бъде наранена. Безумие! Това е последното, което вълнува душата на покойника. В този период тя има други грижи - как да премине през страшните въздушни митарства.

    Съвременните хора трудно възприемат истините на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2Кор.4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.

    Какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат.

    2. За "предпазване" на останалите живи.

    Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре. И „за да не стане нещо лошо на живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни безсмислени действия, или направо казано, глупости. Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на входната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и малки камъчета. Самият гроб също се огражда с червен конец. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покойника. 

    Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. При спускане на ковчега в гроба, задължително всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”. Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвратителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега.

    На връщане от гробищата суеверниците в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите. Странна е и забраната най-близките опечалени да не се къпят до 9-ия ден от смъртта.

    Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четиридесет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят. 

    А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…

    

    Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия! Ако попитаме такива суеверници: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте, никой няма да отговори. Ще мълчат и ще клатят глава, че „попа“ нещо не ги разбира нещата. И ще продължат да слушат онези „вещи в суеверието лица“, които експлоатират техните вътрешни страхове. И не само страхове, паразитират на гърба на хорската скръб и невежество. 

    А "попа"? Той нека си пее, кой ли го и слуша?! Той не е „вещо“ лице, все за покаяние говори, а ние не искаме борба и промяна. Искаме да си вървим по нашите си пътища и накрая с някой ритуал да омилостивим страшната невидима сила. Така мислят днес много от „християните” в „християнска” България!

    Но ако наистина обичаме нашите покойници, трябва да го покажем и на дело, с молитви и милостиня, с поменаване имената на покойниците на светата литургия. Нека станем вещи в любовта, а не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

22.06.2024 г.

ВСИЧКИ СМЕ ПРИЗОВАНИ КЪМ ИЗПОВЕДНИЧЕСТВО

(СЕДМА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ ПЪРВИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    В днешната неделя поменаваме светите отци от Първия вселенски събор, които преживели много страдания и несгоди заради любовта си към истината. Те били не само просветени от Бога хора, но велики изповедници на правата вяра. Днес ще даваме често думата на един велик съвременен светец - преподобни Паисий Светогорец, който поставя една от най-точните диагнози на болното ни общество и Църква:

    „Днес се стремят да разрушат вярата и за да рухне нейното здание, бавно премахват камъче по камъче. Но за това разрушение са виновни всички: не само тези, които разрушават, но и ние, които виждаме как целенасочено се разрушава вярата и не полагаме усилия, за да я укрепим. Впоследствие тези развратители ще ни създадат още по-големи трудности, ще се озлобят на Църквата, на монашеството… На днешната ситуация може да се противодейства само духовно, а не по мирски. Бурята ще се засили още, ще изхвърли на брега всички боклуци, всичко ненужно, а след това положението ще се проясни. И едни ще получат чиста награда, а други ще плащат дълговете си... Сега мнозина се стремят да разложат всичко: семейството, младежта, Църквата. В нашите дни да радееш за народа - това си е изповедничество, защото държавите воюват против Бога. Законите, които държавите приемат сега са насочени пряко против Божия Закон.“

    Рушене камъче по камъче – това е лукавия метод на сатаната, защото една солидна крепост много трудно се превзема с директна атака. Такава атака по-скоро мобилизира защитниците. Виждаме обаче, че 35 години след преп. Паисий църковната сграда е още по-разядена. Икуменизъм, модернизъм, ереси и разколи. Камъче по камъче – така руши врагът.

    В държавите, особено от ЕС – аборти, проституция, порнография, хазарт, наркотици, хомосексуализъм, джендър-идеология, социални неправди – всичко върви към узаконяване.

    Глупаците мъдруват: спокойно, тези неща винаги ги е имало, ще отминат сами. Фалшиви пророци, за които пророкува Йеремия: „Как казвате: «Ние сме мъдри и законът на Господа е с нас»? А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа. Мъдрите ще бъдат посрамени, ще бъдат уплашени и хванати в мрежа. Ето те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им? Затова ще отдам жените им на други, полята им – на други собственици. Защото всеки, от малък до голям, се е предал на користолюбие. от пророк до свещеник – всеки постъпва лъжливо. И лекуват раната на дъщерята на народа ми повърхностно, като казват: «мир, мир!», а мир няма. Срамуват ли се, когато вършат отвратителни неща? Не, никак не ги е срам и не знаят да се изчервяват. Затова ще паднат между падналите, ще бъдат повалени по време на посещението ми.“ (Йер.8:8-12).

    Дяволът желае да ни успи, да приемем извращението за норма. И негови (не)волни съработници стават християни с талантливо перо, но объркан нехристов ум, издигнал човека над Бога и кланящ се на идола на хуманизма. Един от тях дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот. За такова отношение към Божия закон пророкът казва: "А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа." Не всички светци са били талантливи, но всички всички ересиарси са били. Таланти, които обаче са гледали отгоре на другите. Перо талантливо, но лъжливо!

    Обърнете внимание на думите на преп. Паисий: „Да радееш за народа - това си е изповедничество.“ Днес чистата любов към родината е осмяна и заменена с глобализъм. Глобализмът е откъсване от корените, абстрактна любов към далечния, а не към близкия. Защото кой е нашия ближен? Не просто този, който е в нужда, но този, който е в нужда и лежи ранен на нашия път! А на нашия път лежат първо нашите съграждани, нашите сънародници. На тях да помогнем, а след това да разширяваме сърцето си към целия свят. 

    За да тласне хората към глобализъм, дяволът първо ги тласка към другата крайност – нацизъм. Виждаме това ясно в историята на 20 век. Жалкото е, че днес християни, които по начало трябва да са патриоти, са заразени с вируса на глобализма и толстоизма. Да, още от времето на Лев Толстой и Махатма Ганди дяволът прокарва своите идеи за непротивене на злото с насилие при никакви ситуации. Какви са плодовете от толстоизма век и половина по-късно? Пасивност, мекушавост, квиетизъм (самовдълбочаване и търсене на душевен покой) – отровни двойници на православните добродетели.

    Преп. Паисий казва: „Всички ние сме отговорни да не позволим на враговете на Църквата да я съсипят. Макар че съм чувал дори и от свещеници да казват: „Не се занимавайте с тези неща, това не е ваша работа!” Те са станали безразлични и топлохладни, защото искат да бъдат добри в очите на всички и да живеят дълго. Но Господ казва друго: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лк. 6:26). Ако безразличието е недопустимо за миряните, то колко повече за духовенството? Благочестивият човек, духовният човек, не трябва нищо да прави с безразличие. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Иер. 48:10)... Сега се води война, духовна война. Аз съм длъжен да съм най-отпред. Толкова масони, толкова сатанисти и всякакви други! Толкова бесновати, анархисти, прелъстени… Аз мога да видя какво ни чака, и затова ми е много болно. Устата ми е изпълнена с горчилка от човешката болка... Духът на топлохладността господства, мъжеството съвсем го няма! Как сме се развалили! Как ни търпи все още Бог? Днешното поколение е поколението на равнодушните. Разрешават на безбожници, на хулители да се изказват по телевизията. А Църквата мълчи и не отлъчва тези богохулници. А би следвало да ги отлъчва…“

    В Гърция наскоро приеха закон за еднополовите бракове. Как биха реагирали древните свети изповедници? Мисля, че биха казали на депутатите: Да, имате свободна воля да го сторите, но тези от вас, които са православни, от следващия ден сте отлъчени от Църквата. Никакъв достъп, никакви молитви и тайнства за вас. Анатема!

    Вярно е, че Църквата в Гърция възмутена зажужа като кошер, но чух само един-два архиерейски гласа, които споменаха думата „Анатема“. Скоро и те ще прегракнат, защото дяволът добре знае поговорката „Кучетата си лаят, керванът си върви“. Опасявам се, че ако това зло дойде до нас, картината ще е сходна и дори по-лоша. Ако вълкът напада стадото, овчарското куче трябва да лае, а не да подвива опашка. Пастирът трябва да скочи срещу вълците, а не да се снишава: Ама, не може така остро, ще ни отнемат субсидията, свещеническите заплати, в крайна сметка сме отделени от държавата, тя не ни е длъжна, любовта към различните и прочее опашати неща. Но пророческите думи на Йеремия изобличават такова страхливо мъдруване: „Ето, те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им?“

    

    Преп. Паисий казва: „Ако ние не противостоим, тогава ще се дигнат от гробовете нашите предци. Те толкова са изстрадали за Отечеството, а какво правим ние за него? Опитайте се да бъдете мъжествени. Напрегнете се малко. Вижте какво търпят християните в другите страни. В Русия търпят такива гонения! А у нас такова безразличие. Ако християните не станат изповедници днес, ако не противостоят на злото, то разорителите ще станат още по-нагли. Но днешните християни не са бойци. Ако Църквата мълчи, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите мълчат, ако монасите мълчат, то кой тогава да говори?.. Нерадивото духовенство успива народа, оставя го такъв, какъвто е, за да не се вълнува. „Вижте, - казват, - в никакъв случай не им говорете, че идва война, че идва Второто Пришествие, че трябва да се готвят за смъртта. Нека не се вълнуват хората!” А други поради лъжливо разбиране за доброто, казват: „Не разобличавайте еретиците, че са в прелест, за да покажем нашата любов към тях”. Днешният народ е замесен на вода. Закваската не е същата... Ако аз избягвам вълненията, за да не нарушавам своя плътски комфорт, тогава аз съм равнодушен към светинята! Духовната кротост е едно, а мекостта на равнодушието - съвсем друго. Някои казват: „Аз съм християнин. Трябва винаги да съм радостен и спокоен”. Но това не са християни. Това е равнодушие, мирска радост... Този, в когото присъстват тези мирски начала - не е духовен човек. Духовният човек е целият една непрекъсната болка, т.е. на него му е болно за това, което се случва, болно му е за хората, които погиват. И именно заради тази болка му се дава Божествено утешение.” 

       

    Такива духовни човеци са били и честваните днес отци от Първия вселенски събор. Пример за нас какво означава истинска духовност. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.06.2024 г.

БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ВЪЗНАСЯЩИЯ СЕ ХРИСТОС

(ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

   

 В Новия Завет е включен един раннохристиянски химн: ,,И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава‘‘. (1Тим. 3:16)

Този текст е едно много кратко поетично резюме на Християнството, започващо с Въплъщението и завършващо с Възнесението.

,,Възнесе се в слава‘‘, казва апостолът в последния стих и така възнася високо своята хвала към Бога. Синът Божий дойде в творението Си, придоби човешката природа и замина на небето с нея, замина, както казва св. Никодим Светогорец "обогатен с човешката Си природа". Във великото Тайнство на Въплъщението Христос съедини небето и земята, неръкотворното с ръкотворното. И стана великият Обединител на човека с Бога.

Сега воюваме с жестоки врагове и понякога ни изглежда неясен края на това наше воюване. Но когато сме с Бога, ние сме непобедими. Може да тръгнем да потъваме като ап. Петър в морската стихия, но само един вик към Христа и Той ни подава ръка. Докато вървим по пътя, ние сме спасени, защото по пътя имаме Неговата закрила. Пътят е Неговия покров. Вървейки по пътя, ние имаме увереност в спасението.

"Вие имате Моето благословение" - това е последното, което Христос заявява на Своите ученици и иска тези Негови думи да останат запечатани в тях завинаги. В Евангелието на св. евангелист Лука се казва: ,,И ги изведе вън от Витания, и като дигна ръцете Си, благослови ги. И както ги благославяше, отдели се от тях, и се възнасяше на небето‘‘. (Лк. 24:50-51)

Благословията на Възкръсналия и Възнасящ се Христос! Тръгвайки си, Той благославяйки учениците и Църквата през всички векове. И сега, от небето, Господ постоянно ни благославя!

Църквата никога нямаше да устои 2000 години, ако Господ не я благославяше. Неговите ръце стоят вдигнати и продължават да я благославят и до днес. Така, както ръцете на Мойсей стояха вдигнати, докато и последния израилтянин мина през дъното на Червено море, така и Христовите ръце ще стоят и правят път на Неговият народ до Второто Му пришествие.

Когато видим двете вдигнати за благослов ръце на епископа, нека си спомним вдигнатите ръце на Мойсей, който е предобраз на Христос, и най-вече да си спомним самия Христос, който е истинския Благославящ. А епископът е отобраз на Христос. Нали внимателно четете: „като дигна ръцете Си, благослови ги.“ Не едната ръка, както благославя свещеникът, а двете. Само епископът има пълнотата на благодатта. Правя тази скоба заради буквоядците-протестанти, защото ни набеждават, че въвеждаме небиблейски ритуали. Ето, че четат избирателно. Те нямат епископи с апостолска приемственост, чрез които да се преподава Христовото благословение и въобще благодатта, но са твърдо убедени в спасението си. Нашата увереност обаче има основа и тя е в тома, че сме под благославящите ръце на Спасителя.

Свети евангелист Марк ни казва нещо важно, което учениците не могли (и нямало как) да видят с телесните си очи: ,,А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога‘‘. (Мк. 16:19) Това е невидимото от Възнесението, което учениците не са видели, защото се случва след като Иисус преминава през всички небеса и стига Божия Престол. Като Бог-Слово Иисус има винаги този Престол, вечно Го има. Обаче като Човек, като Син Човечески, Той сяда на него след Своето Възнесение. Има велики моменти от човешката история, които светските историци пропускат, защото са духовно слепи. Един такъв момент е мъченичеството на св. архидякон Стефан: „А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.“ (Деян. 7:55-56)

Освен, че е отдясно на Бога, Господ стои прав! Като отдаване на дълбока почит можем да тълкуваме това надигане на Сина Човечески от Своя престол. Това надигане обаче се явява движение и като движение е белег на това, че все още не се е възцарила пълна хармония в Божието творение. Войната е спечелена, но не е приключила.

Господ казва за Второто Си Пришествие: ,,като дойде Син Човечески‘‘, защото ще съди света като Човек, а не като Син Божий, какъвто, разбира се, Той Е. Но също така казва ,,тогава ще седне на престола на славата Си‘‘. Тогава ще е окончателното сядане, тогава "ще дойде краят, когато Той предаде царството на Бога, Своя Отец, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила." (Деян. 7:55-56)

Престола на славата бе приготвен за Човешката природа на Сина, защото като Син Божий винаги е имал престола Си. Това е престолът, на който Господ седна след Възнесението Си. Всички Ангели, гледайки Човек за пръв път да се изкачва на небето, учудени се радват на Възнесението Му. Отваря се път към небето, за да се изкачат и човеците по-високо и от самите Ангели. И всичко това е за нас. Господ, възнасяйки на небето и човешката природа, става Предтеча на влизането ни в Царството Божие. Защото и ние ще възкръснем и с телата си ще се изкачим на небето. 

Сега обаче се възкачваме на небето само духовно. Това става при Светото Причастие. На Евхаристията ние се въздигаме и съединяваме с Христа. Приемаме възнесените от Него и обожени Тяло и Кръв и сами се обожаваме. Ставаме повече от победители! И все повече разбираме казаното от св. ап. Павел: „Бог ... ни благослови чрез Христос с всяко духовно благословение от небесата“. От небесата към нас слиза Христовото благословение.

Възлюбени братя и сестри, днес празнуваме Възнесението на нашия Господ Иисус Христос. Велика радост, стъпало във възкачването на нашия Господ нагоре. Защото Възнесението Му не означава изоставянето на света, а означава спасението на света. Възнесението е трепетно очакване на Петдесетница. 

А Петдесетница е целта на Божието домостроителство: „И Аз ще пребивавам сред тях и Аз ще бъда техният Бог, и те ще бъдат Мой народ.“ (Йез.37:27). Скинията на Бога ще е с нас и самите ние ще бъдем храмове на Бога. И вече сме! Христос е в нас, остава да Го допуснем да очисти всяко кътче на нашия храм, да устоим в този процес, ако и да е често пъти болезнен. Можем, и трябва да устоим, защото ръката на възнеслия се Христос стои и ще стои благославяща до последния ни ден на тази земя. Амин.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.06.2024 г.