РЕАЛНОСТИТЕ НА ДУХОВНАТА ВОЙНА

 „Накрая, братя мои, укрепвайте се чрез силата и мощта на Господа. Облечете се в пълно снаряжение от Бога, за да можете да устоите срещу дяволските козни, защото ние се сражаваме не против хора, а против поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят.“ (Еф.6:10-12)

    Казват, че добрите оратори оставят накрая на своите слова най-важното. Накрая те, така да се каже, „опаковат“ своето послание, за да могат слушателите им да го отнесат в къщи и да го приложат. Големият оратор св. ап. Павел постъпва по този начин. След като е представил на ефесяните различни аспекти на темата за Христос и Църквата, накрая той се спира на най-пряко засягащия християнина аспект на тази тема, който можем да озаглавим „Военачалникът и Неговата армия“.

    Повечето християни отбягват военната тема. Предпочитат да говорят за любов, мъдрост, творчество, красота и т.н. Тези блаженства ние наистина предвкусваме, но в настоящия век най-важното за всеки един от нас е духовното воюване.

    Ситуацията, в която сме ние днес, много напомня онези усилни времена през 5 век пр. Хр., когато под ръководството на Неемия се възстановяват разрушените от Навуходоносор стени на Йерусалим. Но дяволът подбужда нееврейските общности в областта срещу този Божий човек и назрява военен конфликт. Ето част от мъдрите мерки, които предприема Неемия: „Ония, които градяха стената и носеха товари, що им се възлагаха, с една ръка вършеха работа, а с други държаха копие… И нито аз, нито братята ми, нито слугите ми, ни стражарите, които ме придружаваха, не събличахме дрехите си, и всеки от нас имаше на ръка меч и вода.“ (Неем.4:17, 23)

    Виждате, че юдеите бяха принудени в едната ръка да държат оръжие, а в другата – строителен инструмент. Така и ние днес сме длъжни едновременно да държим нашата професия, с която да служим на семейството и отечеството си, и духовното оръжие, с което да воюваме за вечното си спасение.

    Преди всичко, какво е естеството на тази духовна война? Хиляди книги са написани за духовната бран и много светоотечески мисли можем да приведем. Но нека днес чуем двама проникновени писатели, двама посветени християни, преминали през горнилото на страданието и затова превърнали се в будните съвести на 19 и 20 век.

    Ф. Достоевски казва: "Животът е непрекъсната битка, в която дяволът се бори с Бога, а място на сражението е човешкото сърце."

    Велика битка, в която няма възможност за неутралитет! Битка, в която ние ежедневно и ежечасно трябва да взимаме страна – Божията или дяволската. Това е битка за човешките умове и сърца, в която добре трябва да познаваме двете противостоящи сили. Ние сме избрали Бога, но трябва да имаме яснота и за другата страна.

    Кой не е нашият враг? Какво означава, че „нашата борба не е срещу плът и кръв“?

    Ние не воюваме срещу други хора. В книгата си „Архипелаг Гулаг“ Александър Солженицин пише: „Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…“

    Повърхностният човек е склонен да дели хората на черни и бели, според делата им. Но духовният човек прониква под повърхността и вижда, че във всяко сърце се води битка. В книгата си Солженицин събира свидетелства на 250 бивши каторжници, а и пише от личен опит, защото сам преминава през съветските лагери. За него е било естествено да постави барикадата между тъмните източни болшевики и светлите западни демократи. Но той не го прави! Наистина, книгите му осветляват извращенията в съветските лагери и естествено е обявен съветските власти за враг и става дисидент. Но когато заминава на Запад, вместо да печели от славата си, той продължава да критикува и тамошното общество. Американските журналисти започват да го наричат „вечния дисидент“, но не защото е все недоволен, а защото като духовен човек винаги е опозиция на злото, което не е географски позиционирано, а се намира в сърцето на всеки човек, независимо от неговия етнос. И ние, братя и сестри, трябва да сме подобни дисиденти – не вечни критикари, но хора, които осъзнават, че не американците и не руснаците са нашите врагове, а тези зли духовни сили, които не зачитат географски граници, но познават слабостите на всеки народ и всеки човек и го тласкат към падение.

    Кой е нашият враг?

      Използвайки политически речник, можем да кажем, че това е една нечестива „тройна коалиция“ – плътта, света и сатана. Старши партньор, който „дърпа конците“ в нея това е дявола и неговите слуги – бесовете. От Едемската градина до ден днешен виждаме – дяволът е лъжец, измамник и узурпатор.

    Когато ап. Петър се опита да възпре Господа да принесе Себе Си като изкупителната жертва, какъв отговор получи? „Махни се от Мене, сатана! Ти ми пречиш, защото мислиш не за Божието, а за човешкото.“ (Мат.16:23). Формално Иисус се обърна към Своя апостол, но смъмряне получи същинския подбудител – сатана. Иисус го видя с духовното Си зрение и го прогони.

    Дали чрез хора или директно, злите духове обстрелват ума ни с хитро измислени натрапчиви мисли, лъжи, подозрения, съмнения, страхове, суетни грижи и празни надежди. Целта е да паднем, защото винаги, когато падаме в грях, „линията, разделяща доброто от злото“ в нашите сърца се отмества, губим „територия“ и благодатта се отдръпва. Слава Богу, когато се каем и добротворим, благодатта се завръща! Но ние трябва да не стигаме до съгрешаване, а да се съпротивим на злото, по примера на Господа.

    Наблюдавайки пораженията, които злите сили нанасят на човешките души и четейки за „началства, власти, владетели на този свят“ в нас се създава едно впечатление за организираност, за една сериозна сила, изправена срещу Църквата.

    И това е така. Предупредени сме: „Дяволът обикаля като рикаещ лъв, търсейки кого да погълне.“ (1Петр.5:8). Злото има своя стратегия, която е непроменима - да вземе пълен контрол над човешкото сърце. Това е поглъщането! Злото има и множество тактики, които постоянно сменя, за да обърква. То не бърза, ден след ден се стреми да отвоюва нови територии, да премести фронтовата линия и да овладее една след друга всички душевни сили - съвест, воля, чувства и т.н.

    Това не трябва да ни плаши, защото е само половината истина. Предупреждавайки за рикаещия духовен звяр, св. ап. Петър казва: „Бъдете трезви и внимателни“ и призовава: „Застанете против него с твърда вяра“. Вярата, както знаем, е убеждение за неща, които не се виждат с телесните очи. Затова е изключително важно с духовните си очи ясно да виждаме реалността на духовната война. Необходимо е да прогледаме за истинското състояние на нещата така, както това се случи със слугата на св. пр. Елисей, когато двамата бяха в един град, наречен Дотан. „Тогава сирийският цар изпрати коне, колесници и силна войска. Те пристигнаха през нощта и обкръжиха града. На сутринта прислужникът на Божия човек стана рано и излезе. Но войската беше обкръжила града с коне и колесници и младият човек попита: „Ах, господарю, какво ще правим?“ Елисей отговори: „Не се бой, защото тези, които са с нас, са много повече от онези, които са с тях.“ И Елисей се помоли: „Господи, отвори му очите да види!“ И Господ отвори очите на прислужника и той видя, че цялата планина беше пълна с огнени коне и колесници около Елисей.“ (1Царе 6:14-17)

    Запомнете това: „Тези, които са с нас, (Божиите ангели) са много повече от онези, които са с тях" (демоните). Това е реалността!

    Питам се, как ли са изглеждали Елисей и неговия млад слуга в очите на страничния наблюдател? Кой от двамата е изглеждал по-смирен? Дали не са объркали страхливо склонената глава на слугата със смиреност? Дали и ние днес не бъркаме страхливостта със смирение?! Смиреният човек е смел, защото признава реалността на Божията сила и надмощие. Той живее трезво и смело, но не самонадеяно. Затова светите отци казват: Смирението съкрушава дявола! Но истинското смирение, а не благочестивата поза, зад която се прикрива страха.

    В църковните среди, в които дявола вече е демаскиран, има два начина на възприемане на света.

    Първия: Живея в лош свят, заобиколен съм от зли хора и демони. Стъпвам страхливо, та дано мина някак между капките и се промуша в Божието царство. Мърморя как дявола пак ме нападна, как пак ме излъга и т.н. Има такива хора, казват „Слава на Бога“ и веднага продължават „дявола снощи така и така“, с което анулират отдадената прослава.

    Втория: Аз ходя в Божия свят, стъпвам внимателно, но като законен господар, заобиколен съм от Божиите ангели и прогонвам всеки зъл натрапник. Дявола е узурпатор, той стана княз на този свят чрез измама. Отдавам слава на Бога във всяка ситуация и не се фокусирам върху дяволските номера, защото дявола е върховен егоист и най-много мрази да го пренебрегват.

Братя и сестри,

    Изберете втория начин на възприемане на света и духовната борба. Погледнете светите икони и ще видите, че на тях дявола е нарисуван черен, но винаги малък. Светиите са го обезсилили и посрамили! Нека следваме техния пример и осъзнаем, че самите ние даваме сила на дявола, като се фокусираме върху него и не изпълваме себе си с Божията благодат. Благодатта е всичко! Затова казваме в ектенията: „Защити, спаси, помилуй и ни запази, Боже, с Твоята благодат“.

Оставен на себе си, човекът е лесна плячка за бесовете. Но ние не воюваме с наши сили. Победата идва чрез Господа и Неговото оръжие. Имаме не препоръка, а заповед: „Укрепвайте се чрез силата и мощта на Господа. Облечете се в пълно снаряжение от Бога“.

    Божието снаряжение не е изковано от нас. То е изковано за нас, но е изковано от Христа, чрез великата Негова победа. Затова не се казва: „Изковете“ или „Направете“, а се казва: „Облечете“, „Приемете пълно снаряжение от Бога“. Обличането и приемането – това е нашата отговорност. Ние трябва да го сторим, ние трябва да дигнем щита на вярата, да развъртим меча на Божието слово... Нека послушаме заповедта на нашия Военачалник и бъдем съвоюващи с Него в редиците на Божията армия! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

07.08.2022 г.

АТОНСКАТА ДУХОВНА КАЗАРМА

 

"Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете  мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов.“ (1Кор.16:13-14)

    Бодрост, устойчивост, мъжественост, сила. Тези качества се срещат все по-рядко в нашето общество. Свързваме ги най-вече със служещите в армията. Отскоро и на жените е дадена възможност за военна служба, но и от тях се искат качества като смелост, издръжливост, способност за преодоляване на трудности – все неща, по-присъщи на мъжкия пол. Ап. Павел обобщава тези необходими за всеки християнин качества с думата „мъжественост“.

   Св. Гора, както всички знаят, е само за мъже, затова можем да я оприличим на една духовна казарма. Днешното слово ще бъде за това благословено място, като по молба на някои от вас ще споделя личните си впечатления. Заедно с още трима души от нашата църква преди седмица посетихме градината на Божията майка, видяхме се с нашия брат Емил, който е послушник там и се поклонихме на светините в монастирите Зограф, Ксенофонт, Хилендар и „Св. Пантелеймон“. Условията там са наистина армейски. Ранно лягане (22:00 часа), ранно ставане (04:00 часа), и това не е самоцел. Всичко е подчинено на разбирането, че монахът е войн, сражаващ се на предната линия в духовната битка.

    С покръстването си всеки християнин влиза в духовна война със злото, а тези, които приемат монашеско пострижение все едно отиват на огневата линия, изложени на най-жестоките дяволски атаки. Единствения им шанс за оцеляване е да се облекат в Божието снаряжение. И не само да се облекат, но да стоят винаги с него. Ап. Павел пише: „Облечете се в пълно снаряжение от Бога, за да можете да устоите срещу дяволските козни, защото ние се сражаваме не против хора, а против поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят. Поради това приемете пълно снаряжение от Бога, за да можете да окажете съпротива в деня на злото и като надвиете всичко, да устоите. И тъй, бъдете готови, като се препашете с истината, облечете бронята на праведността и обуете нозете си в готовност да благовестите мир, а след всичко това вземете щита на вярата, с който ще можете да угасите всички пламтящи стрели на лукавия. Вземете и шлема на спасението и меча на Духа, тоест Божието слово. Молете се с различни молитви и моления по всяко време, с помощта на Духа, бдете с неотстъпно постоянство и молитва за всички вярващи.“ (Еф.6:11-18)

    Повечето тълкуватели на този текст говорят за шест Божии оръжия - пет защитни доспехи плюс мечът на Божието слово, което е и за отбрана и за атака. Но има и познавачи на старогръцкия език, които в словосъчетанието „молещи се в Духа“ откриват корена на думата „хвърлям копие“, т.е. става дума и за едно чисто нападателно оръжие – копието. И това копие е молитвата. Мечът е предназначен за близък бой, а копието поразява от разстояние. Така е и с молитвата. Тя не само ни поставя под закрилата на Бога. Тя отвоюва територии, завладени от противника, съкрушава демоните, независимо от разстоянието. Затова много хора от цял свят, в чиито живот се е настанил дявола, не намирайки помощ в енориите, търсят освобождение на Св. Гора. Идват, покланят се на светините, но и търсят съвет и молитвена помощ от монасите – тези своеобразни копиехвъргачи.

    Молитвата е основното занимание на монаха. На Света Гора се записват хиляди имена за поменаване от цял свят. Четейки ги молитвено, монасите като с копие пронизват злите духове. На един поклонник, който попитал св. Ефрем Катунакски за силата на молитвата на светогорските монаси, той разказал, че молил Бога да му покаже тази сила. И ето, една нощ по време на молитва видял как от земята към небето се устремяват огнени стрели, а от манастирите реки от огън. Затова общите молитвени служби на Атон можем да сравним със залпов огън. Именно изстрелващите едновременно много снаряди „Катюши“ донесоха победата на Червената армия през Втората световна война. Винаги, когато християните се молят заедно в един дух, сатанинските крепости рухват поразени от духовен залпов огън. Така е и в мирските църкви, но на Св. Гора тази духовна канонада е наистина неспирна.    

    Ето как (приблизително) изглеждат всекидневните общи служби:

16:00 – вечерня

17:00 – повечерие

18:00 – полунощница

4:00 – утреня

5:00 – часове

6:00 – литургия

8:00 – панихида    

    На утренята, при четене на шестопсалмието, когато се изобразява мрака на старозаветните времена, навън е най-тъмно. На Великото славословие "Слава на Тебе, който Си ни показал светлината!" се показват първите слънчеви лъчи, а в началото на Светата литургия, на "Благословено царство..." – изгрява слънцето. Материалния свят е интегриран с духовния, усеща се простота и хармония.

    През деня монасите освен с труд, пребъдват и в лична молитва по килиите си. А за нощните молитвени бдения какво да кажем?! Залюляването на главния храмов полилей от монашеската ръка е спомен за онази духовна радост, обхванала светогорци преди стотици години, когато на една литургия самата Божия ръка в знак на одобрение разлюляла полилеите... 

    С този несекващ молитвен поток светогорските духовни воини-копиеносци изпълняват точно заръката на св. ап. Павел: "Молете се с различни молитви и моления по всяко време, с помощта на Духа, бдете с неотстъпно постоянство и молитва за всички вярващи.“

    Много неща могат да се кажат за Света Гора, но това, което лично мен ме впечатли най-много са общите молитви и общото живеене. След края на службата, всички заедно, като под военен строй излизат от храма и влизат в трапезарията. И пак като в казармата всички се хранят точно 20 минути. Звънец за начало и звънец за край на храненето. Разбира се, предхождано и завършвано с молитва. Две хранения – в 19:00 и в 9:00 часа. По време на храненето един монах чете на глас житие на светец. Месото е напълно изключено от менюто. В понеделник, сряда и петък се консумират ястия, приготвени без мазнина.

    Всеки, който е бил в казармата може да потвърди, че общият живот е това длето, което очуква ръбестите характери и макар новобранските месеци да са трудни, накрая всеки извлича малко или много полза от войниклъка. Така е и в монастира. И сравнявайки Атон с казарма, съвсем не искам да внуша, че той е нещо потискащо. Напротив, Атон е градина, защото е духовна казарма, която е под мъдрото и любящо ръководство и грижа на самата Божия Майка. В тази градина са разцъфнали много благоуханни цветя – светиите Божии. И ще цъфтят докато градината е казарма!

    Казахме, че на Св. Гора има много поклонници, които идват с различни интереси и проблеми. Но не мислете, че монасите се превръщат в някакви екскурзоводи. Никой монах няма да Ви заговори и да Ви предлага богословски тези. Монахът не е продавач на Христос, който да стои и да Го рекламира. На Св. Гора има Благовестие, а не реклама. И същината на това благовестие е простия живот, от който се отрязват всички излишества, не само на храна и вещи, но и на всичко, което прави от един християнин лош духовен войн. Например, в някои монастири от 20:00 часа до 04:00 часа се гаси тока и се оставя само мъждукащо, както казвахме в казармата, „дежурно“ осветление. Няма телевизори, телефоните са ограничени, компютърът е само за духовни цели, и то с благословение от игумена. Тези неща отвличат ума на монаха. Св. Силуан Атонски казва: "Който иска да се моли чисто, не трябва да знае никакви вестникарски новини, не трябва да чете лоши книги или от любопитство да знае нещо от живота на другите. Всичко това внася в ума много нечисти мисли, и когато човек иска да се оправи в тях, те все повече и повече объркват и мъчат душата". Затова медиите са нож с две остриета и ние, живеещите в света постоянно се порязваме на него и сме слаби молитвени воини.

    Какво му трябва на един войник? Една раница багаж, повече не може да мъкне в окопите. Когато виждах някой светогорски монах с изпокъсано расо, в ума ми изникваше точно картината на войник на бойното поле, изникнал внезапно от някой окоп.

    Защо е всичко това, тези лишения, тези борби, не може ли по-умерено? – ще попита някой.

   А аз ще отговоря на въпроса с въпрос: Кои са най-често пострадалите на бойното поле? Неподготвените, недисциплинираните, своеволните.

    Духовната война налага своите правила. Затова и монасите като духовни воини, още от древност дават три обета: за непритежание, за безбрачие и за послушание. Без тях те са лесна плячка за противника.

    Послушанието е особено важно за оцеляването на воина. Докато бях в армията имах колеги, които приемаха с ропот заповедите на преките си началници. Те уважаваха и почитаха командира на поделението, но към преките си началници изпитваха недоверие и роптаеха. Смятаха, че те не провеждат към тях точно решенията на командира. Игуменът (или наставникът) се явява такъв пряк началник. Послушанието на монаха се явява акт на вяра, с който той приема, че волята на игумена (или наставника) е точно волята на Христос – Воеводата в духовната бран. И дори старецът да сбърка, подчинявайки му се, монахът все едно се покорява на Христа и получава за послушанието си голяма духовна полза.

    На Атон рядко може да срещнеш бездействащ монах. Във времето между храненията монасите изпълняват възложеното им послушание. Това е най-често труд - във фурната, трапезарията, градината, склада, библиотеката или другаде. Ако някой си мисли, че монашеството е лежане на шарена сянка с книжка в ръка дълбоко греши.

    Накрая, ще Ви напомня думите на ап. Павел, с които започвахме: „Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов.“

    Всички лишения, на които се подлагат монасите, са в името на това най-велико нещо: "всичко у вас да става с любов". Тук е голямата разлика между плътското и духовното воюване. При първото побеждават тези, в които се разгаря по-голяма омраза към противника (и пропагандата се грижи за това), а при второто ни е заповядано: „Побеждавай злото с добро“. Придобивайки благодатта, придобиваме любовта. Това е принципът на спасението, валиден както за монаси, така и за немонаси. Затова ние, които се спасяваме в света, трябва да издигнем монашеския етос като наш личен етос. Да облечем и ние Божието снаряжение и да пожертваме от личния си комфорт заради любовта към Бога и към ближния! Нямаме избор. Това заповядва ап. Павел на тези, които са женени и живеят в света: „Това ви казвам, братя: времето, което остава, е кратко, затова онези, които имат жени, да живеят така, сякаш нямат, и онези, които плачат – сякаш не плачат, и които се радват – сякаш не се радват, и които купуват – сякаш не притежават, и които се ползват от този свят – сякаш не се ползват, защото този свят е преходен.“ (1Кор.7:29 -31) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

17.07.2022 г.

В ОБЩЕНИЕ СЪС СВЕТИИТЕ

(Неделя Първа след Петдесетница - на Всички светии)

    В края на Своето земно служение Господ Иисус Христос започва да акцентира пред Своите ученици върху ролята на Светия Дух в делото на човешкото спасение: Ще ви изпратя друг Утешител, Който ще бъде с вас, но и във вас - Светия Божий Дух. Гръцката дума за "друг" е някой от същото естество, затова с тези Си думи Иисус всъщност утешава учениците си, че няма да ги остави сираци, Светия Дух за тях няма да е патрок, а истински Баща. Той е третото лице на Светата Троица, чието слизане чествахме на Петдесетница, а в понеделник Му се поклонихме, както казва и Символа на вярата, наравно с Отца и Сина. Именно Светия Дух прилага плодовете на Христовото Изкупление във всеки вярващ. Иисус обещава на учениците Си: „Ако някой Ме обича, ще спази учението Ми и Моят Отец ще го обикне. Ние ще дойдем при него и при него ще живеем." (Йн.14:23). Това "живеене" в тези, които са Го обикнали, става чрез Светия Дух - чрез Неговата благодат  и дарове. 

    Днес земната Църква прославя небесната, прославя „тия, за които светът не беше достоен..., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...” (Евр.11:38,33-34).

    Дали почитането на светците отнема от славата на Бога, както някои ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, почитаме светците не като богове, а като верни приятели и раби Божии. Псалмистът възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”. Наблюдавайки живота на светиите, ние виждаме колко чуден се е показал Бог и така славата се отнася към Бога.

    Отдаването на почит към света Богородица и светиите е от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане“.

    Да благодарим на Бога, че съизволи да имаме благоприятно време да празнуваме Неговите светии!

    Днес на християнска основа има много общности и хората често задават въпроса: Коя от тях е истинската Църква при положение, че всяка претендира, че право слави Бога? Отговорът на този въпрос не е толкова сложен, ако човек подходи без предразсъдъци.

    Първо. Истинската Църква е тази, чиято история и богословие могат да се проследят без прекъсване от Петдесетница до днес. Тръгваме по нишката на времето и където има някакво разклонение спираме и правим анализ, кой е допуснал отклонение от догматите и каноните. Това обаче е по силите на малцина, затова ще акцентирам на

    Второ. Истинската Църква е тази, която „ражда“ светци. Поглеждаме назад и виждаме коя от общностите след точката на разделяне продължава да ражда светци и коя умножава само „богослови“, социални активисти и многознайковци. Благодатта е като живителна влага, без която растението не може. Има ли влага, има божествен живот, а не само думи и чисто човешки дела. Така и непросветеният в дълбините на богословието, но искрен боготърсач ще успее по плодовете да различи живото стебло от изсъхналата клонка. Бог недвусмислено свидетелства чрез велики дела, чудотворни изцеления и благоуханни мощи, че Неговата Църква е единствено Православната.

    Католицизмът е затънал в човешки дела, показателен пример за което е жената, чието име на Запад е станало равнозначно на светица - Майка Тереза. Както знаем, тя се посветила на самоотвержена служба на бедните и болните в Индия. Лауреат е и на Нобелова награда. Малко след смъртта и уредниците във Ватикана откриват десетки нейни писма с указание да бъдат изгорени без да се четат. А в тях пише: „За какво се трудя? Ако няма Бог, значи няма и душа. Ако няма душа, тогава Иисусе, ти също не си истински.“ В друго писмо тя предлага духовна подкрепа на колега, като пише: „Иисус изпитва много специална любов към теб. Що се отнася до мен, тишината и празнотата са толкова големи, че гледам, но не виждам. Слушам, но не чувам“. Майка Тереза загубила вярата си в края на 70-те години, т.е. 20 години преди смъртта си. Всичко при нея било имитация и безблагодатни човешки усилия…

    Протестантството пък е затънало в думи, превърнало се е в общност на „професорите“. Най-тачени и авторитетни при тях са кабинетните им богослови с тежки титли, за които много подхождат Христовите слова: „те са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша.“ (1Йн.4:5). Усещайки това осветскостяване, новите протестантски секти отидоха в друга крайност - започнаха да "произвеждат" чудеса, естествено не с Божията сила.

    Сред цялата тази пяна Православието стои като Църквата на светците! Техният глас винаги се е издигал и ще се издига над гласовете на професорите и деятелите, и над всички други гласове. Където са светците, там е Духът, там е живият Бог!

    Освен, че прославяме светците, ние ги призоваваме в молитва да ходатайстват за нас пред Христа. За протестантите това се явява истински препъни-камък. Но трябва да отбележим, че още в Стария Завет срещаме молитви към светците. В книгата на св. пр. Йеремия 15:1 (векове след като Моисей и Самуил са се преселили на небето) четем: „И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ; отпъди ги от лицето Ми - нека си отидат.“, т.е. застъпничеството на светците е допустимо, но в самия народ трябва да има желание за добра промяна. В притчата за богаташа и бедния Лазар молитвата на богатия е отправена не към Бога, а към патриарха на вярата: „Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък.“ (Лк.16:24) Отговорът е, че богаташът няма да бъде послушан не защото е неправилна тази му молитва, а защото животът му на земята е бил неправилен.

    Ето и един пример за молитвено застъпничество на един свят наш съвременник - старецът Илий Ноздрин, записан от йеродякон Илиодор (Гариянц): "Есента летяхме до Турция и останахме там 2 седмици. Трябваше да се върнем обратно в Русия с нощен полет. Излетяхме в полунощ. Самолетът си летеше добре в продължение на 2 часа, когато внезапно отказа единият двигател. Моторът излезе от строя и самолетът накланяйки се на една страна, започна да пада… Вътре в салона започна голяма суматоха: хората се разбягаха, станаха от местата си. Всички разбраха, че самолетът е неизправен…Мъжът, който ми разказваше това, извикал: „Господи, помогни! Пресвета Богородице, спаси нас!” Тогава внезапно си спомнил, за едно свое посещение в Оптина и как се срещнал там с отец Илий и взел неговото благословение. Още тогава отецът много му се понравил на душата. И в последния момент той закрещял: „Господи, по молитвите на отец Илий, помогни ни!” - паднал на седалката и загубил съзнание. Пред мен, - продължи той, - възникна чудно нощно видение. Виждам един облак и Оптина отдолу. Пълна тишина, в двора нямаше жива душа. И изведнъж отец Илий се появява, натичвайки с една пръчка в ръка, бърза, хлопа по всички келии, събужда братята (а беше 2 часа през нощта!): „Братя, ставайте! Ставайте на молитва, самолетът пада!”. И изведнъж - край! - видението приключи. Събуждам се, гледам - самолетът се изправя: разклати се и започна да лети равно в един момент! Двигателят заработи и самолетът полетя нормално. Когато долетяхме, кацнахме меко, без трусове."

    Как да се спасим ние, немощните, без това безценно ходатайство на по-силните?! Както е напълно вярно, че спасението е лична отговорност, така е и напълно вярно, че никой не се спасява сам, без да помогне на другите и без да приеме помощ от другите!

    "Любовта никога не отпада" - казва апостолът - и това е причина не само ние да не преставаме да се молим за починалите, но е и причина починалите светци да не спират да се молят за нас. Ако такава сила има молитвеното застъпничество на живия светец като в горепосочения случай, помислете колко по-голяма ще е тя, когато той застане пред лицето на Христа, вече не в това тленно човешко тяло, което се уморява и отпада! Без да тича и хлопа по вратите на килиите, а само с един поглед към Бога да изпросва нам необходимото!

Братя и сестри,

    Такива истински чудеса са знак къде е истинската светост. Нека се вглеждаме в дирите на тези, които преди нас са вървели по този път и са се увенчали с небесни венци, а не с Нобелови награди. Не съдим инославните герои на вярата, но ние, грешните, освен от пример, се нуждаем от молитвено застъпничество и трябва да сме уверени, че нашите ходатаи съзерцават Христовото лице. Затова сме длъжни да подхождаме внимателно и критично, следвайки апостолската заповед: „Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр.13:7)

    След Света Богородица, Църквата почита светците, като условно ги е разграничила в категории: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни, юродиви, безсребреници и праведни. Това са много пътечки в един път на спасението!

    Скромната пътечка, по която трябва да вървим е тази на праведните – миряни и свещеници, призвани да постигнат святост в света. Заедно с плътта и дявола, светът оформя една зла тройна коалиция. Светът е тази духовна нагласа и система от ценности и вярвания, която „лежи в злото” (1Йн.5:19), не защото е директно враждебна на Бога, а защото е насочена към  задоволяване на чисто земните нужди и егоистични стремежи на човека. 

    Бог ни заповядва: "И недейте се съобразява с този свят, а се преобразявайте чрез вашия обновен ум..." (Римл.12:2). За да станем годпи за небето, ние трябва с Божията благодат да извайваме себе си по Божия образ, а не да станем съобразни със света. За всеки Христов последовател това прави конфронтацията с духа на този свят неизбежна!

    Дяволът не пуска без съпротива нито един човек да премине от неговото царство към царството на светлината. Обидите, клеветите, омразата – това е малка част от неговия арсенал. Христовият войн няма право да воюва с такива оръжия. Молитвата, постът, смирението - това е само малка част от нашите духовни оръжия. Всеки път, когато приемаме със смирение незаслужено поругаване, ние се съчетаваме с Христа на Неговия кръст. Това е една нечовешки трудна война, защото трябва да побеждаваме "злото с добро" (Римл.12:21).

    А когато побеждаваме и вършим добро, не трябва да чакаме награди и благодарности от този свят, по-скоро обратното! Св. ап. Петър увещава: „Ако ви оскърбяват заради Христовото име, блажени сте, защото Духът на славата и силата, Божият Дух, почива върху вас. От тях Той бива хулен, а от вас – прославян.“ (1Петр4:14) Това е нашата награда - да обитава в нас Светия Дух. Но тя е предостатъчна, тя е едничкото необходимо ни, за което ежедневно зовем: "Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас".

    Затова нека поддържаме духовната си връзка с тези най-велики учители и духовни водачи - преподобните и богоносни наши отци. Нека се задълбочаваме в изучаването на житията и творбите им. И най-вече, нека търсим тяхното молитвено застъпничество! Само в общение с тях ще стигнем заветната цел - Царството Божие. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

19.06.2022 г.

ЖИВАТА И МЪРТВАТА ВОДА

(Пета Неделя след Пасха - на Самарянката)

    Днес ще се спрем на срещата на Господ Иисус Христос с една жена от Самария (Йн.4:5-42), една обикновена жена, чиято душа жадувала за истина и любов. Както знаем от историята, самаряните вместо в Йерусалим, се покланяли в храма, който съградили на хълма Гаризин. Но в Гаризин тази самарянка не открила истината, а в петте си брака не открила любовта. Истината и Любовта тя неочаквано открила в покрайнините на  града, в който живеела. Както напуканата от сушата почва жадува за живителна влага, така изсъхналата и душа била напоена с благодатна вода, с „правда, мир и радост в Светия Дух“.

    В един обикновен зноен ден тази самарянска жена, според Преданието наричаща се  Фотина, се отправила с празна стомна до кладенеца в покрайнините на самарийския град Сихар. Там тя провела най-необикновената беседа с един обикновен на външен вид юдеин – Господ Иисус Христос.

    Разговорът започва от нещо съвсем земно, съвсем естествено като утоляването на жаждата, която човешкото тяло изпитва. Но Бог, Който е създал човека, знае най-добре, че венецът на Неговото творение освен телесни нужди, има и духовни такива. Затова Спасителят насочва мисълта на жената към духовното, към водата, която утолява духовна жажда у човека. 

    У нас отминаха годините на грубия, войнстващ атеизъм. Днес не е модерно да си атеист, но все още се намират хора, които възприемат човешка душа за някаква еманация на материята. Говорят за душа и духовност, но дефакто са прикрити марксисти, защото Карл Маркс твърди: „В света няма нищо, освен организирана движеща се материя“. Сериозната наука е опровергала това. През миналия век А. Айнщайн доказа обратното на Маркс, а именно, че материята е форма на изява на енергията, т.е. не материята, а енергията е първична. Но когато една истина е неудобна, силата на аргументите бива заглушена с аргументите на силата. Никой обаче не може да заглуши аргументите на човешкото сърце, което крещи: Аз съм повече от материя, душата ми изсъхва за духовна вода!

   Комунизмът, както и всяка друга идеология, не може да даде истинско духовно удовлетворение. Както казва Тертулиан: „Човешката душа по природа е християнка“, т.е. тя е устроена от Бога за Бога. Затова дори по време на атеистичния режим в България духовните търсения си пробиваха път и душите жадно поглъщаха всяка капка вода. Социалистическият режим трябваше да предложи нещо за утоляване на душевната жажда и затова поощряваше творците. 

    Всеки, който е чел поетите от онази епоха, не може да не е забелязал жаждата им за вечност и огромното отчаяние, което обхваща най-искрените от тях при сблъсъка с атеистичната действителност. Тези творци искат да станат вечни чрез своето творчество. Талантливата Петя Дубарова пише:

„Аз следвам на времето светлия ход

и искам, как искам след моя живот

пак някой да трепне, внезапно спасен,

открил в моя стих своя пристан зелен.“

    Вечният живот за тези творци беше само символичен. Художници, композитори, архитекти, строители - много са хората, които и тогава, и днес се надяват чрез своите гениални творби да се увековечат. Но това е фалшиво упование. Гениалните им творби могат да се превърнат в "пристан зелен" за жадния човек, но това е само земен пристан. Това не е вода, която извира за вечен живот, това е земна, душевна мъдрост и самите творци, надявайки се на гения си, всъщност бягат от истинския вечен живот. Защото творбите могат да продължат да живеят известно време след смъртта, но въпросът е дали самият творец ще победи смъртта? Именно това тревожи мъдрия Соломон: „Мъдрецът има на главата си очи, глупецът броди из тъмата, но аз разбрах – една съдба постига всички тях. И аз размислих в сърцето си: щом и мен съдбата на глупеца ще постигне, защо съм станал толкова премъдър? Затуй си казах пак в сърцето – и това е суета. Защото, както за глупеца, така и за мъдреца споменът не трае вечно, и двамата ще ги забравят напълно бъдещите дни. Уви, мъдрецът не умира ли тъй, както и глупецът?“ (Екл.2:14-16)

    Ние, православните християни, не се задоволяваме със символична вечност, ние жадуваме за истински вечен живот! Човешката душа е сътворена вечна и копнее за вечност. Затова следваме този вътрешен глас, който ни кара да търсим нашето изгубено праотечество: „Той вложи вечността в сърцето на човека, макар и човек да не вниква отначало докрай в онова, което Бог извършва.“ (Екл.3:11) 

    Има една дълбока мъдрост: Започваш истински да живеещ, когато намериш за какво да умреш. Св. Фотина завършила мъченически своя земен път., като изпълнила със съдържание името си, което означава "Просветителка". Тази най-обикновена жена намерила истинската Светлина и станала светлина за другите! Тя нямала никаква гениална дарба, но намерила за какво (или по-скоро за Кого) да умре.

    Младата наша поетеса, която цитирахме, пък имала огромна дарба, но следвайки „на времето светлия ход“ не открила за какво да живее. Дълбоко чувствителната и душа потънала в отчаяние и тя сама сложила край на живота си. Какъв контраст! Едната следвала духа на времето и потънала, а другата му се противопоставила, и като маяк разпръсква до днес светлина.

    В разговора си със самарянката Иисус прави аналогия между телесната жажда и духовната жажда. Водата е живот. Знаем обаче, че вода, която не тече, започва да се замърсява, както казваме „да блатясва“. Такава вода вече не носи живот, а болест и смърт. Това е така, защото такава вода е откъсната от своя извор. Тя не се обновява. Затова и хората не наливат повече от една-две стомни от нея. "Който пие от нея, пак ще ожаднее" - казва Спасителят за тази земна вода, която не утолява жаждата за вечност и поради това не е пресилено да наречем мъртва вода. 

    В онзи зноен ден самарянката тръгна с една стомна, но Иисус и обеща друго: „водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен.“, т.е. Той обеща не просто вода, а жива вода и не просто водоизточник, а извор, който е в самата нея. Това е голямата разлика между живата вода и мъртвата вода. Едната има срок на годност, а другата е непрекъснато течаща – изворна, и затова винаги носи живот. И, което е удивително и повторено от Спасителя, този извор е в човешкото сърце: „който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода“ (Йоан 7:37).

    Живата вода, това е символ на Светия Дух и на Божественото учение на Господа Иисуса. Всъщност те са едно. Словата на Господа са изречени чрез Духа. Духът и Словото са неделими. Затова ние прославяме едната, свята, неразделна и животворяща Троица. Бог е Изворът, Духът вечно извира, т.е. изхожда от Отца, а във времето се изпраща на света от Сина. Ако едни слова не извират от Бога, те не са жива вода, дори да претендират, че утоляват духовната жажда.

    Но има и друга вода, която освен че е мъртва е и силно отровна. Тя започна де се предлага преди 1989 г., но особено силно се разпространи след тази дата. Наистина, отпушен бе чистия Извор на светата Православана вяра, но заедно с него и всякаква езотерична литература, и окултни практики.  Влезте в която и да е светска книжарница и вижте колко книги за езотерика и самоусъвършенстване, и почти никаква християнска. Колко много учения, които претендират че гасят духовната жажда, но оставят човек духовно жаден! Това не е жива вода, това е блато, застояла вода, изкуствено ароматизирана с красиви слова. 

    Когато си наливаме вода да пием, ние първо поглеждаме дали е чиста. Даже поднасяме чашата към светлината, за да преценим по-добре. И днес ние сме длъжни, заради духовното ни здраве, да поднесем водата, с която насищаме душите си, към Божита светлина и да се запитаме: Всичко ли, което приемаме, е жива вода? Чиста ли е тя? Извира ли за вечен живот?

  Теософията, дъновизмът и всички езотерични учения от древността до наши дни (днес популярни като „ню ейдж“) гъделичкат ума, галят човешкото его, но не решават големия проблем – не премахват преградата между човека и Бога. Обещават себереализация, разгръщане на някакви скрити човешки възможности. Това са сатанински хитрости, отровна вода!

   Как да намерим живата вода? Можем да се поучим от една самарянка с лоша репутация:

    - „Господине, дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“

    - „Иди повикай мъжа си и дойди тука.“

    - „Нямам мъж.“

    - „Петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж.“

    Искаш тази жива вода, – казва и Господ – но има една пречка пред тебе! Пречка, която Петър Дънов и Елена Блаватска няма да ти покажат как да преодолееш! Грехът е тази пречка, като бент, който е затлачил притока на жива вода към сърцата ни. Само Христос е Този, Който го разрушава и чрез Който се дава живата вода!

    Първото нещо, което трябва да има човек, за да стигне до живата вода е да чувства жажда за нея, както беше при самарянката: „Господине, дай ми тая вода" (ст.15). Фотина беше отвратена от мъртвата вода, която светът и предлагаше.

    Второ. Търсене. „Казва Му жената: Зная, че ще дойде Месия, наричан Христос" (ст.25). От целия разговор е видно, че самарянката очаквала Дарителя на живата вода и се интересувала от Неговото идване.

    Трето. Честност. „Дойдете и вижте един човек, Който ми каза всичко, що съм направила. Да не би Той да е Христос?" (ст.29) Самарянката първо признала греха си пред Христа, а после Го изповядала и пред хората. Те отдавана шушукали за нейния пропаднал живот. Но тя вече не мислела за техните криви усмивки. Тя намерила мир като река, намерила безценния бисер и изоставила всички земни съкровища. И най-вече, изоставила мъртвата вода.

   Четвърто. Решителност. „Тогава жената остави стомната си и отиде в града“ (ст.28), отиде за да проповядва Христа.

Братя и сестри,

    Колко много има да ни каже тази изоставена стомна, колко силно проповядва тя днес. Тази стомна бе пълна с вода, която не насища, пълна бе с вода, която след два дни ще се превърне в жабуняк. Тази стомна остана там, до кладенеца с вода, която не насища. Тази оставена стомна днес ни изобличава, като ни пита:

    Остави ли лъжовните учения на този свят?

    Остави ли мъдростта, което не извира от Бога, а от човека?

    Остави ли водата, която този свят ти предлага, или се опитваш да пиеш от двете?

   Идваш в неделя, слушаш Божиите слова и се молиш, а от понеделник пак четеш хороскопите, разгръщаш зодиите, даваш ухо на врачките, цитираш Дънов, търсиш вътрешен йога-баланс?

    Или пък си погълнат от политическите новини?

   Кой ще ти даде жива вода? Евросъюзът или Русия? Или патриотизмът ще утоли духовната ти жажда?

    Само Господ Иисус Христос утолява жаждата в човешкото сърце!

   Един философ мъдро е казал: "Всичко, което не е вечно, е непоносимо". Дори да не е отровна водата, която даваме на душите ни да пият, все пак да се запитаме извира ли тя за вечен живот или е една непоносима блатясала земна вода?!  

   Добре е да си политически ориентиран, добре е да се наслаждаваш на изкуството, но упованието в тези неща е мъртва вода. Трябва да обичаме родината си, но да не забравяме, че решението на човешките проблеми не е политическо.

    Нека вземем за пример св. Фотина – самарянката, чиято мъченическа смърт доказа, че наистина е намерила вода, която извира за вечен живот. Намерила Някой, за Когото да умре, затова живяла истински. Намерила Извора на живата вода и сама се превърнала в извор за своите съвременници. Житието на св. Фотина разказва, че тя отхвърлила всяко предложение да замени живата вода с мъртвата вода на този свят. След ужасни изтезания била хвърлена в кладенец.

    Какъв знаменателен край! При кладенец някога тя получила от Христа първата глътка "жива вода". И пак кладенец й послужил като врата, през която тя преминала във вечния живот!

    Бог да ни даде духовната жажда на св. Фотина и вода, който блика за вечен живот. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

22.05.2022 г.

ПАСХА, КОЯТО НИ ОТВАРЯ РАЙСКИТЕ ВРАТИ

(ПАСХА)

„Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име,“    (Фил. 2:6-9)

    Чух една критика от протестант-евангелист към православните вярващи, която звучеше така: „Вие – казваше той – акцентирате върху поста и празниците, но по-важно е да се ограмотявате библейски. В Библията не пише за такива неща като Велик пост и Великден.“

    Днес, в навечерието на най-големия празник – Възкресение Христово, не подобава да анализираме обстойно протестантските заблуди, породени от субективното им и извратено тълкуване на Свещеното Писание. Ще вземем само повод от гореказаните думи, за да задълбочим разбирането си за истинското празнуване на този най-велик ден, за който пеем в тропара, че е „Пасха, която ни отваря райските врати“.

    За протестантите този най-велик ден се е случил и останал в миналото. Затова те разбират възпоменанието само като поглед назад, към онези събития в Израил от преди 2000 години. Те не схващат дълбокия смисъл на Петдесетница като идване на бъдещия век, на есхатона, Този есхатон пронизва историческото време, в което живеем. Затова, когато ние, православните, празнуваме Великден, ние не просто си спомняме за онзи исторически ден на Христовото възкресение, нито го преживяваме емоционално на психологическо ниво, но днес, в настоящето време участваме, ставаме причастни на него. Как да разбираме това твърдение?

    Според цитирания текст от посланието на св. ап. Павел към филипяните животът на Христос условно можем да разделим на две части: понизяване и въздигане, За понизяване е използвана гръцката дума „кенозис“, която означава Христовото себеопразване при Неговото въплъщаване. Кенозисът е себеотрицание, а не изпразване от божественост, нито замяна на божествеността за човешка природа. 

    Целият земен живот на Христос, още от Неговото зачатие преминава под сянката на Кръста. Периодът от Благовещение до Рождество е под тази сянка, въпреки че е скрит за човешките очи. Общественото служение на Иисус започва с 40 дни пост и завършва на Голгота. Когато на кръста казва „Свърши се“, Той всъщност обявява края на тази първа част – понизяването и началото на втората – въздигането. Въздигането също започва с един период, който е скрит за човешките очи – от Разпятие до Възкресение, но през него вече проникват първите лъчи от светлината на Христовото Възкресение. Христос слезна в ада не като победен, а като Победител и това е началото на Неговото въздигане. Възкресение, Възнесение, Петдесетница са другите стъпки нагоре, към небесния трон.

    Великият пост е периодът, в който ние се съединяваме с Христа, като съединяваме нашия кенозис с Христовия кенозис, за да бъдем едно и в Неговото Възкресение. Първо преминаваме през понизяването, през Кръста, съразпваме се с Христа, като умъртвяваме страстите в продължение на 40 дни. Великият пост е нарастващо съединение с Христа на Неговия кръст, за да се съединим с Него и в най-славния ден от въздигането Му – денят на Неговото Възкресение.

    Както казахме, Православието вижда преодоляването на историята чрез взаимно проникване, общо съществуване с есхатона, започнало на Петдесетница. Така ние стъпваме на учението на св. Максим Изповедник и разглеждаме Старият Завет като сянка, Новият Завет – като икона, а Есхатонът като напълно разкрита истина. Сега, ако можем така да се изразим, живеем в иконичен период. Период, в който есхатонът нахлува в историята и я преобразява.

    В анамнезиса (припомнянето) на Литургията свещеникът тихо чете: „И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие“. Това е особен вид припомняне. Ние си спомняме не само отминали събития, но и бъдещи – Второто пришествие, като вече станали. Така се заличават границите между минало, настояще и бъдеще, т.е. ние не сме участници в някаква чисто земна, възпоменателна литургията, ние сме участници в една космическа, извънвремева литургия. Ние действително се срещаме с Христос, както в събитията от Неговото понизяване, така и в тези от Неговото въздигане.

    Но ние, хората, добре знаем от опита ни в този време-пространствен континуум, в който живеем, че минало и бъдеще не съществуват, едното си е отишло, а другото още не е дошло. Във всеки времеви момент можем да бъдем само на едно място. Ние живеем в днес, има само „Днес“. Затова и свещените писатели на Новия Завет за да обозначат „пресечната точка“ на историческото и есхатологическото време, използват точно думата „Днес“. Това е едно вечно „Днес“. 

    Нашата литургия ни предлага тази възможност да влезем в този вечен ден – „Днес“. Ще приведа за това само по един пример от литургичните текстове, свързани с Великден.

    На Велики Петък

„Днес виси на дърво Този, Който надвеси земята над водите; 

с венец от тръни се увенчава Този, Който е Цар на ангелите; 

в лъжлива багреница се облича Този, Който облича небето с облаци, с плесница приема Този, Който в Йордан освободи Адам; 

с гвоздеи се приковава Женихът църковен; с копие се пробожда Синът на Дева.“

    На Велика събота

„Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението.

Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата.

Спи Животът и адът трепери, Адам се освобождава от оковите си.“

    На Великден

„Пасха свещена се показа нам днес;

Пасха нова и свята; Пасха тайнствена и всепочитана,

Пасхата на Христа Избавителя, Пасха непорочна,

Пасха велика, Пасха на верните,

Пасха, която ни отваря райските врати,

Пасха, която освещава всички верни.

Този е денят, който Господ сътвори: да се възрадваме и развеселим в него!

Пасха възхитителна! Пасха! Господня Пасха,

Пасха всечестна ни озари!

Пасха е! С радост един другиго да прегърнем!

О, Пасха - избавление от скръб!

Защото от гроба днес като от чертог блесна Христос и изпълни жените с радост, като им каза: Възвестете на апостолите!“

    За протестанта не съществува това иконично „Днес“. Той, в крайна сметка се оказва „заключен“ в историята. Затова не е учудващо, че протестантът не пости. Неговото „днес“ не е участие в празнуваното събитие, а чисто психологическо, само мислено спомняне на този отминал исторически акт. Протестантът не се съединява с Христа в Неговото понизяване, затова и надеждите му за съединение с Христа ва Неговото въздигане в крайна сметка ще си останат само илюзия.

    За протестанта е без значение кога е Великден. Ако днес аз поставя на входа на Евангелската църква съобщение: „След два дни ще се проведе Великденско богослужение“, това няма да промени нищо и няма да изненада никого. Великденското богослужение в протестантската църква се отличава от еженеделното само по силата на звука. Но там се е стигнало до такова положение, че на неделните служби струните на китарите се опъват толкава силно и барабаните се удрят толкова силно, че има опасност на Великден при дигане с един тон нагоре, да стане някоя авария - някоя струна да се скъса, някой инструмент да се повреди.

    Протестантското клише, че за тях всеки ден е Великден не означава нищо друго освен това, че за тях никой ден не е Великден. Защото Христос не слезна от небето на Голгота, а във Витлеем. И трябваше да извърви този път заради нас, за да можем ние да вървим по него. А като не пости, протестантът всъщност се отказва да извърви пътя от Витлеем до Голгота, който е пътя на кенозиса. Иска някакси като с парашут да кацне в неделната утрин на Възкресението.

    И така, протестантите посрещат Великден без постна подготовка. Тя не е им необходима по много проста причина. Когато чакаш някой гост наистина да дойде, ти се подготвяш за неговото идване: ще преметеш ще почистиш, ще приготвиш ястие. Но ако само ще си спомняш мислено за него, тези усилия са излишни. Ще си лежиш на леглото, ще си пълниш главата с прелюбопитни християнски четива и ще си мечтаеш за небето. После ще излезеш сред другите хора, ще се надуваш с плътския си ум и ще ги обръщащ в „библейската“ вяра. Но къде си самият ти, човече, достигна ли до истинския Великден, който е „днес“, а не само е бил преди 2000 години?

    Историята познава доста ревностни протестанти, дори цели течения, които са опитвали да се завърнат към поста и аскезата. Неуспешно! Защото не към някакви практики (били те и най-благочестиви) трябва да се върнат те, а към общността, в която обитава Този, Който дава благодатта за аскезата – Православната Христова Църква. Само в нея можем да станем „участници в божественото естество“, само в нея можем да празнуваме „Пасха, която ни отваря райските врати“.

Братя и сестри,

    Като членове на истинското Тяло Христово – Светата Православна Църква, ние можем истински да участваме в Пасхалната радост, само ако истински преминем през постния подвиг. Истинско безумие е да стоиш пред отворената райска врата и да не влезеш през нея! Това безумие вършат всички, които са кръстени членове на Православната Църква, но не живеят своята вяра. Стоят на врата и не влизат.

    Днес всички християни се радват и всички имат право да се радват. Но една е радостта на тези, които са се съединили с Христа в Неговите страдания, а друга е радостта на тези, които не са положили усилия или пък формално са постили, като са разлъчили това, което Бог е съчател, т.е. телесния и духовния пост. 

    Опасявам се, че радостта на тези, вторите, ще остане от типа на Цветница. Това е радост, но повече емоционална, отколкото духовна. Радост неизпитана, непреминала изпитанието на кръста. Наподобява радостта на юдеите на Цветница, като очакваха от Господа земно благоденствие и успехи. Радостно викаха „Осанна“, а след няколко дни се "препънаха" в Кръста и закрещяха „Разпни Го“. Пасхалната радост е истински духовна и светла, ако е осветена от предхождащия я пост. Военните имат една поговорка: "Повече пот в тренировките, по-малко кръв в боя". От опит знаем, че тя е много вярна, с едно важно уточнение - тренировката често прераства в истинско сражение. Ако се подвизаваме достойно във Великия пост, ще можем да посрещнем с радост и собствения си кръст с болестите, скърбите и подигравките за Христа. Както ни напомня и св. ап. Павел: "В борбата си срещу греха не сте се още съпротивили до кръв". (Евр.12:4)

    На Великден вратите на храма са широко отворени за всички. Тези врати могат да се превърнат за нас в райски, ако поне малко се потрудим, ако поне имаме добро сърдечно разположение. А който много се потруди, той ще намери широк достъп в Царството Божие. Който много понизи себе си, като самия Христос, Него Бог ще въздигне най-високо, най-близо до самия Христос! Амин!

свещеник Красимир Кръстев 

Църква Света Троица" - Плевен

23.04.2022 г.

ЗА БРАТОУБИЙСТВЕНАТА ВОЙНА

 

    В днешната Втора Неделя от Великия пост ние поглеждаме към целта на човешкия живот – обожението, за което много е писал и св. Григорий Палама. Обожението е процес на усъвършенстване и все по-пълно единение на човека с Бога. Но този процес понякога е трагично и преждевременно прекъсван от различни събития като смърт на война. Съвременната война дори не предлага възможност за героизъм. Смъртта е внезапна, една секунда и се слага край на процеса на обожение. А ако той въобще не е започнал, още по-голяма радост за сатаната.

    Православието издига мира като основна християнска ценност. На всяка служба ние се молим за „мира от небето“, „за мира на целия свят“, „за мирни времена“ и т.н.

    Православният християнин е жител на две царства – едно видимо, в което „нямаме корен“, но сме „пришълци“ и „странници“ и едно невидимо - „… нашето жителство е на небесата, откъдето очакваме и Спасител, нашия Господ Иисус Христос“ (Фил. 3:20)

    Ранният апологет св. ап. Кодрат пише в Послание до Диогнет, че християните „… живеят в собствените си страни, но като пришелци. Като граждани те споделят всичко с останалите и все пак понасят всичко като чужденци. Всяка чужда земя за тях е като тяхна родина и всяко родно място е като земя на чужденци“.

   Божествената цел и изпълнението, края на историята, е идването в пълнота на Царството на нашия Господ Иисус Христос – Царство, за което в Господната молитва всеки ден се молим да дойде.

    Но до идването в пълнота на Небесното Царство ние, православните християни, сме призовани да живеем едновременно в есхатона и в историята.

   Имало е исторически периоди, когато между земното и небесното царство е имало относителна хармония. Такъв пример на – подчертаваме – относителна, частична хармония е била Византия. Но дори и в такива периоди християните са изпитвали напрежение, породено от различната природа и дух на двете царства. В по-голяма част от историята обаче земното и небесното царство са били в сериозен конфликт. Земните царе са налагали нехристиянски закони и са наставали тежки, усилни времена. Напрежението между тези две царства поражда много въпроси, особено когато християните трябва да отдадат „кесаревото кесарю“, като изпълнят воинския си дълг, а войната на кесаря не изглежда справедлива. Въпроси, които дълбаят християнската съвест, като: „Могат ли християните да участват в такава война, и въобще в някаква война? Могат ли да служат с цяло сърце в армията и полицията и да използват сила?“ и редица други.

    Тези въпроси са щателно осветлени от светите отци, а ние ще отбележим само станалото класическо обяснение на проблема за съгласуването на заповедта на Спасителя за любов към врага (Лк.6:27-36), и необходимостта християните да прибягват към силата на оръжието за защита на ближните.

    В „Пространно житие на св. Константин - Кирил”, написано от св. Климент Охридски, намираме мъдрия отговор, който св. равноап. Кирил Философ дал на учените последователи на Мохамед в столицата на сарацините: „Но щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което той заповядва? В евангелските книги е писано: "Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият." Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас. На това философът отговори: Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете? Те отговориха: Разбира се, че онзи, който спазва и двете." Тогава философът каза: Бог е рекъл: "Молете се за ония, които ви обиждат", но той е рекъл още и това: "Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая – да положи душата си за своите приятели." А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им.”

   Затова, въпреки че Православието издига високо мира, то, за учудване на съвременните изнежени млади идеалисти, не е пацифистко. Православието е дълбоко реалистично, защото отчита нашето пребиваване едновременно в две царства – небесното и земното.

    През 1877 г. Русия е имала разнородни мотиви, когато започнала войната с Османската империя, но мотивът, посочен от св. Константин-Кирил се явява основен: нашите православни братя вече 5 века са в телесно пленение, в риск е тяхното духовно оцеляване. Затова и нашия народ, и историците (незаразените от русофобия) отличават тази война от повечето други войни, които са се водили с доминиращо неблагочестиви подбуди.

   И до днес на Великия вход на всяка света литургия ние поменаваме блаженопочиналия наш освободител император Александър Николаевич и всички войни, паднали на бойните полета за вярата и освобождението на нашето отечество. Достатъчно ли е обаче това?

    Поне за нас, плевенчани, е крайно недостатъчно. В памет на загиналите руски войни, ние имаме построен в центъра на града храм-паметника „Св. Георги Победоносец“. Но той много кратко е бил храм-паметник. Отдавна е само паметник. В него не се отслужват нито богослужби, нито дори панихиди. Сещаме се за тези обикновени хора, оставили костите си за нашата свобода, само веднъж в годината, на 10 декември. А някой помисля ли въобще, че имената на тези войничета, изписани със златисти букви по стените на храм-паметника викат към нас за панихида, за молитва? Техният живот е бил прекъснат насилствено и вероятно не са успели да принесат плодове на покаяние, да се усъвършенстват духовно, да се обожат. Ние, живите, имаме тази длъжност да се молим за упокоение на техните души, и то много повече от веднъж в годината!

    Да, ние, българите, дължим вечна признателност на нашите братя по вяра, които се сражаваха под знамето на Русия за освобождението ни!

   В същото време не можем безкритично да приемаме всичко, което идва от Изток, дори под благовидни намерения за борба със световното зло, което завладява все повече Запада. Трябва да сме наясно, че земното и небесното царство никога не се припокриват. Амбицията и на най-добронамерения християнски владетел със сила да вкара земното царство в границите на небесното е обречена на неуспех. Винаги ще има хора, които не желаят да бъдат в Църквата. Това е така поради наличието на свободна воля у човека. Всякакви репресии над инакомислещи, дори в името на Христа, са необосновани. При император Константин Велики християнството става позволена религия (и това е добре), при император Теодосий - официална, а при Юстиниан Велики вече има пълно сливане на църковното и народното тяло. При последния нехристиянските философски школи са закрити и всеки враг на Църквата е обявен за враг на империята. Преди да се зарадваме на това развитие, нека се запитаме: Къде е тук свободата? От какво тогава са искали да се отделят онези хиляди монаси, които са пълнели пустините! Не от задушаващата преградка на държавата и светския дух ли ?

    Това са само някои горчиви уроци от краха на "Втория Рим". А "Трети Рим", неразбрал уроците от "Втория", не ни е нужен. Днес теокрацията като форма на управление е неприложима в никоя държава, дори и светец да стои начело на нея. Тя е възможна и трябва да се осъществява само в Църквата Христова. 

    Земните владетели са призовани преди всичко да осигуряват мир, за да може всички „… да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1Тим. 2:2). Дебело подчертавам: мисията на Църквата е Благовестието, а мисията на държавата е Закона! Държавникът трябва да се грижи законите в държавата да са в духа на Декалога и да се спазват. Това са поставените му от Бога граници и той трябва да остане в тях. Ако има и лична вяра и живот, съответни на Евангелието, слава Богу!

    Затова ние трябва да осъдим като неправославно и да отхвърлим всяко учение, което се стреми да замени Царството Божие с което и да е царство от този свят, било Светата Византия или Светата Рус, или което и да е друго земно царство.

   Войната между Русия и Украйна е братоубийствена, защото е война между православни християни. И двете страни едновременно се молят на Христа, и двете страни призовават Света Богородица. Затова в тази война нито една от страните не е напълно Авел. И в двете страни има по нещо от Каин.

    На ниво семейство разводът се явява една война. При развод рядко има напълно невинни, макар, че вината не е равномерно разпределена. Така и в този военен конфликт едната страна е по-права, но не е съвършено права. 

    Затова, аз мисля, че Църквата не трябва да заема крайна позиция, но да се моли за пострадалите и от двете страни, и за бързо прекратяване на този конфликт. А всеки от нас може и трябва лично за себе си да прецени чия страна е по-права.

    Длъжни сме и друго да преценим. Както добре знаем от 6-та глава на Притчи: „Ето шест неща, които Господ мрази, дори седем, които са отвращение за Него“ и седмият смъртен грях е „онзи, който сее раздор между братя“. Всеки от нас трябва да си даде сметка кой е в основата на днешните раздори. Разбира се, това е дяволът, но той си има и видими слуги и те също могат и трябва да бъдат разпознати, ако и да се крият зад океана или зад тежки бюра.

    Като православни християни, ние трябва да се молим за страдащите наши братя и при възможност да покажем на дело братска любов към бежанците от този конфликт, независимо дали става дума за руснаци или украинци!

    На въпроса „Какво трябва да имаме предвид и да правим в настоящата политическа ситуация?“ архимандрит Захариас Захару отговаря така:

    „Не знаем всичко за конфликтите на този свят, нито е необходимо да знаем. Просто се молим със състрадателно сърце за мира на света и за всички. Ние не вземаме страни, защото всяка страна ще носи отговорност за престъпленията, а ние не искаме да споделяме тези престъпления и да бъдем осъдени. Молим ли се за тези, които са повече грешни, отколкото прави, добре, ние изпълняваме заповедта да обичаме дори враговете. Молим ли се за тези, които са повече прави, отколкото грешни, правим добре. Затова не можем да сгрешим, когато се молим Бог да спаси всички и да дари света с мир. Специално за нас, свещениците и монасите, е много важно изобщо да не сме политически, защото ние принасяме жертвата си на Бога, Светата Литургия, за целия свят; а щом сме за едни и против други, жертвата ни се анулира. Мисля, че когато има война, най-доброто не е да бъдеш осъдителен, а да изпитваш състрадание и да се молиш Господ да избави всички от страданията. За да има някаква стойност моята Литургия, никой не трябва да липсва от сърцето ми, когато стоя пред олтара на Бога и Му кажа: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

    От началото на войната много православни икони заплакаха и замироточиха. Нека размислим и ние за това: Когато Христос и Дева Мария и светиите плачат, можем ли ние лекомислено и набързо да осъждаме едната страна, а другата да величаем? Всички в тази война са жертви, едни страдат повече телесно, други повреждат повече душата си. Бог и светците плачат за всички. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

20.03.2022 г.

БОЖИЕТО ПОСЕЩЕНИЕ

   Вниманието на всички ни днес е насочено към политическите събития, но Великият пост ни задължава да отлепим очи от тях. Това не означава да заживеем в някакъв абстрактен свят. Когато Църквата ни зове да обърнем поглед навътре, това не е бягство от действителността. Напротив, това е влизане в епицентъра на събитията. Защото нашето духовно очистване и усърдна молитва могат да сторят много повече от непрестанното ровене и „бръмчене“ в социалните мрежи.

    Нека спрем телевизорите и компютрите и отворим Библията и духовните книги! Една такава добра и дълбока книга, която всеки християнин трябва да прочете, е „Братя Карамазови“. В нея Фьодор Достоевски проследява съдбата на четирима братя – Дмитрий, Иван, Алексей и извънбрачният Павел Смердяков. От всички тях само Дмитрий знае, че ще получи наследство от починалата си майка, като навърши пълнолетие. Но тъй като не знае размерите на това наследство, баща му – Фьодор, го излъгва и присвоява част от него, което е първият проблем между тях. Вторият е, че и двамата са влюбени в красивата и дяволита Грушенка, която старият Карамазов изпраща при Дмитрий, за да го излъже със сметките по наследството.

    Неспокоен и гневлив, Дмитрий Карамазов е търсеща душа. Но се оказва, че нито изкуството, нито красотата, нито любовта са в състояние да го изтръгнат от неговото объркано и подвластно на подлия егоизъм и жестоко сладострастие съществуване. Белег на все по-дълбокото пропадане на Дмитрий е измамното му отношение към “годеницата” Катерина Ивановна и в същото време страстното му увлечение към Грушенка. Крайната степен на неговото духовно и нравствено падение се явява идеята за отцеубийството, което, да напомним, в крайна сметка, извършва не той, а незаконният син Павел Смердяков.

    Ще обърнем внимание и на една, на пръв поглед незначителна случка в бурното житие на Митя, която обаче по-нататък има провиденческо значение.

    По време на една от своите пиянски вечери в градската кръчма Дмитрий се среща със съучастника на Грушенка в измамата, която баща му му е спретнал. Този човек е щабскапитанът Снегирьов, бащата на малкия Илюша. Дмитрий го пребива и унизява, като го влачи за брадата. На тази сцена стават свидетели Илюша и съучениците му, които след това жестоко му се подиграват в училище, вследствие на което момченцето е много наранено и озлобено.

   Безнадеждното съществуване на Дмитрий продължава почти до самия повествователен край. Ние нямаме за цел да правим литературен анализ на творбата. Разсъждаваме върху нея, защото това са разсъждения върху реалния живот, а не върху литературни фантазии. В братята Карамазови можем да съзрем различни страни от сложната личност на самия Достоевски. Писателят опитно е преживял докосването на Божията ръка, която се е протегнала към него. Бил е осъден на смърт, но присъдата му е била заменена с наказание в Сибирска каторга. Там Достоевски познава от личен опит Божията ръка, която се протяга от небето дори до низините на човешкото съществуване. Бележита е изповедта на писателя след излизането му каторгата: „Аз единствено в каторгата познах себе си и Бога. Сега съм уверен, че колкото човек се нуждае от щастие в живота си, в такава степен се нуждае и от нещастие, защото той и своето щастие не разбира".

    За Митя Карамазов тази протегната към него Божия ръка се оказа съновидението му “за плачещото дéте”. Ето този знаменателен епизод:

    “Сънува някакъв странен сън, някак не съвсем на място и не навреме. Уж пътува някъде в степта, там, дето беше служил отдавна, още по-рано, кара го един селянин в каруца с два коня в кишаво време. Само че на Митя му е студено, началото на ноември е, сняг вали на едри мокри парцали и щом падне на земята, веднага се стопява. И живо кара селякът, славно размахва камшика; той е с руса дълга брада и не много стар, около петдесет години ще да има, и е облечен със сив селски кафтан. И ето наблизо село, виждат се къщурките, от черни по-черни, а наполовината изгорели – стърчат само обгорелите греди. А накрай селото наизлезли край пътя жени, много жени, цяла върволица, изпити и лицата им някакви кафеникави. Ето особено една от края, такава кокалеста и висока, изглежда на четиридесет години, но може да е само на двадесет, лицето й дълго, мършаво, а в ръцете й плаче детенце, и гърдите й са сигурно изсъхнали, няма нито капка мляко. И плаче, плаче детенцето и протяга ръчички, голички, със свити юмручета, съвсем посинели от студа.

– Защо плачат? За какво плачат? – пита Митя, когато каруцата препуска край тях.

– Дéтето – отговаря каруцарят, – дéтето плаче. – И Митя се учудва, че е казал по селски “дéтето”, а не детето. И му харесва, че селянинът е казал “дéтето”: като че ли повече жал има в това.

–- Ама защо плаче? – продължава да пита Митя като глупак. – Защо му са голи ръчичките, защо не го увият?

– Измръзнало е дéтето, дрешките му изстинали, та не го топлят.

– Но защо така? Защо? – не спира глупавият Митя.

– Ами сиромаси хора, изгорели, хлебец няма да ядат, за изгорялото място просят.

– Не, не! – сякаш все още не разбира Митя. – Ти ми кажи: защо стоят тези изгорели майки, защо са бедни хората, защо е бедно дéтето, защо е гола степта, защо те не се прегръщат, не се целуват, защо не пеят радостни песни, защо са тъй почернели от черна беда, защо не хранят дéтето?

И чувства в себе си, че макар и да пита безумно и без смисъл, но непременно му се иска именно така да пита и именно така трябва да пита. И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче, че му се иска да направи за всички нещо такова, че дéтето да не плаче повече, да не плаче и черната изсъхнала майка на дéтето, да не вижда вече никакви сълзи у никого от тази минута нататък и да направи това веднага, веднага, без да отлага и въпреки всичко, с всичката неудържимост карамазовска”.

    Този мрачен сън е странен и “не съвсем на място”, но именно след него Митя вече не е същият. Той осъзнава, че това е Божие посещение. Бог не го изобличава директно за неговия грях, защото „дéтето“ от съня не е персонализирано; лицето му остава неясно за Митя. Но чрез това откровение Бог му дава огледало, в което да се огледа. Дмитрий трябва да познае себе си в това „огледало“ и да признае собствената си грозота. И той го прави. В началото вижда само грозотата на детското страдание. И упорито търси причината. "Защо е мъката? Защо е бедността? Защо е студенината? - редят се въпросите и безмилостно ровят в най-страшната човешка рана - детското отрадание. Няма страна в света, в която чуе ли се за престъпление спрямо дете, да не се надига свещен гняв. 

    Такава гневна вълна бе готова да залее и сърцето на Митя. И тук Достоевски гениално ни изненадва: "И чувства още, че в сърцето му се надига някакво никога досега неизпитвано от него умиление, че му се плаче". Не гняв, а умиление! През целия си живот беше гледал навън, към другите, а вътре в себе си бе трупал гняв. Но сега идва нещо ново, "никога досега неизпитвано" - умиление. Причината беше само една - Дмитрий Карамазов за първи път насочи огледалото към себе си, а не към другите. През целия си живот беше търсил причината за страданието в другите, в социалната система или в държавата  А сега Дмитрий вижда себе си и своя истински грях. Той не е свързан обаче със сребролюбивите карамазовски изкушения, нито със сладострастното му увлечение по Грушенка, дори не е свързан с мисълта за отцеубийството, а точна с тази, на пръв поглед незначителна и отдавна забравена случка – с предизвиканите от жестокия Митя сълзи на Илюшенка, на страдащото за баща си дете. Митя вижда в това непознато, измръзнало и плачещо „дéте“ Илюша Снегирьов и разбира, че е наранил невинната му душа. Самият той е част от порочния кръг на греха, защото е увредил едно крехко човешко същество, обрекъл го е да расте духовно измръзнало и гладно за любов.

    След това съновидение Дмитрий заявява: “Господа, всички сме жестоки, всички сме изверги, всички караме хората да плачат, майки и кърмачета караме да плачат, но от всички – нека така се реши сега, – от всички аз съм най-подлата гадина”.

    Дмитрий, както изглежда, достига до душевния си предел, до дъното. Но за него то се оказва опорната точка, от която започна възвисяването. Карамазов разбира нещо изключително важно. Откриваме го в неговата изповед: “Никога, никога нямаше да се въздигна от само себе си!”. Той разбира, че само Бог може да изцери тежката му духовна болест и лекарството за него ще е горчиво. Нарича се страдание!

    “Всеки ден от моя живот – изповядва героят – аз се биех в гърдите и обещавах да се поправя и всеки ден вършех все същите гадости”. Но беше достатъчно едно Божествено откровение чрез този спомен за предизвиканите детски сълзи, за да оживее съвестта и Митя да заяви: “искам да пострадам и чрез страдание ще се пречистя!”. От този момент “хищният” тип герой поема по пътя на страданието, което ще го очисти от “карамазовщината” и ще го доведе до истинското спасително смирение, дори до „кенозиса“, т.е. себеотречението по примера на Христа. 

Братя и сестри,

    Вижте какво истинско покаяние, какъв неочакван и стремителен духовен възход! Погледнете само какво осъзнаване на човешката болест, наречена грях! Грехът е истинска пандемия, защото „всички сме жестоки, изверги“.

    Достигали ли сме и ние до това велико откровение, че „от всички аз съм най-подлата гадина”? Изповядаме с устата си „Блажени нищите по дух“, и в същото време продължаваме да „ядем“ другите. „…Защо по-добре не понесете неправдата? Защо не предпочетете да сте ощетени?“ (1Кор.6:7) – пита апостол Павел по отношение споровете за житейските неща. Вместо да сме „хищници“, нека доброволно се превърнем в храна. Защото нашият велик пример – Христос, се смири до смърт и стана за нас Храна за вечен живот, храна, която приемаме в Светата Евхаристия.

    Силни бяха плътските страсти в Дмитрий. Гняв, блуд, сребролюбие. Но имаше един много по-голям подводен камък – студеното безчувствено сърце, леденият егоцентризъм. На повърхността имаше други неща – плътски и некрасиви, но той си ги знаеше. А под повърхността Дмитрий успя да прогледа едва когато получи откровение от Бога. Това е именно Божието посещение, за което ние се молим постоянно, и на богослужения и по молитвеника!

    Но да погледнем какво става с нас. Редим се седмица след седмица за изповед пред свещеника. Вглеждаме се в етикетите и откриваме страшния си грях в следите от мляко, които съдържа продукта, консумиран от нас по време на пост. Или нещо наистина по-тежко – кражба, ръкоблудство или друго злодеяние, което гледаме да скрием сред трънливия „букет“ от други грехове. Нека не ги крием, трябва тези неща да се изповядват, защото са грехове. Но нека всеки се запита: това ли е големият подводен камък, който смущава моя живот и живота на хората около мен?

    Този голям подводен камък често е скрит за нас. Хората около нас по-добре го виждат, намекват и понякога събират смелост да ни го кажат. Но ние не считаме това за Божие посещение и подминаваме. Свещеникът проповядва, но ние си казваме, ето, това се отнася за този брат или онази сестра, но не и за мене. И продължава като "глупавия Митя" да питаме "Защо". Защо се случва това с мен или с другите? Защо е това страдание? Питаме, насочваме стрелите си към "лошите", към дявола ... навсякъде, само не и към себе си. Звучи отчайващо, как тогава ще се поправим без осъзнаване?

    Но Бог не се отказва, Той не спира да ни търси. Мъдрият син на Варахиил, Елиуй съветва Йов така: „Но Бог говори веднъж и два пъти – но на това не се обръща внимание. Насън, в нощно видение, когато хората потъват в дълбок сън и когато дремят в леглото, тогава Той отваря ухото на човека и на даденото от Него наставление полага печат, за да отклони човека от някое дело и да премахне от него гордостта, за да спаси душата му от пропаст и живота му от смъртоносно оръжие.“ (Йов33:14-18)

    Виденията и сънищата много повече приковават нашето внимание и ни карат да се замислим дали Бог не ни посещава. Наистина, много често сънищата са плод на човешкото подсъзнание или дори на дявола. Тези неща трябва да бъдат изпитани и проверени. Достоевски добре е разбрал, че когато е от Бога, откровението остава място за човешката свобода. Бог ни помага да се очистим, но иска да види и нашата воля. Затова ние трябва сами да се познаем в това откровение като в огледало, и да се смирим, както го стори Митя Карамазов.

    Повтаряме, виденията и сънищата от Бога са рядкост. Те са по-скоро крайно средство, поради нашата духовна невъзприемчивост, както отбелязва Елиуй: „Бог говори … но не се обръща внимание“.

    Много по-често Божието посещение идва тихо. Тих беше Божият глас в Едем: Адаме, къде си? Тих беше и Божият глас пред онази юдейска пещера: Илия, къде си? Бурен вятър, земетръс и огън преминаха пред скрилия се в пещерата пророк. Но Бог не беше в тях. Бог проговори на пророка при тихия повей на ветреца.

    Тих е и Божият глас към нас. Колко пъти и ние усещаме сърцата си докоснати и умилени, смекчени от нещо – песен, картина, проповед, звездно небе, протегната просешка ръка или друго. Цялата вселена е пълна със славата Божия, но и със следите от човешката неблагодарност. Всичко това трябва да ни води към покаяние. Защото всичко това е Божията ръка, която се протяга нежно към нас да ни докосне.

    И в Библията, и в литургията един от най-честите призиви е „Внимавайте (Вонмем)!“ Затова нека да разпознаем и "хванем" това скъпоценно посещение от Бога така, както го "хвана" героят на Достоевски. Каква милост е, че Бог ни дава още един Великопостен период! Четиридесет дни в „пустинята“ на поста, през които да се вгледаме в душите си и открием истинските, а не мнимите си грехове. Божието посещение разкрива неща, скрити по-дълбоко в нас, грехове, за които няма да прочетем на етикетите на храните, като егоизъм, студенина, убийствена гордост…

    А когато усетим Божието докосване, да не отлагаме покаянието, защото многократно се казва в Писанието: днес е спасителния ден. Както и ап. Павел пише:

    "Внимавайте, братя, да не би някой сред вас да има лукаво безверно сърце, че да отстъпи от живия Бог, но се наставлявайте един друг всеки ден, докато все още казвате „днес“, за да не би някой от вас да прояви упорство, подмамен от греха. Ние сме участници в делото на Христос, само ако твърдо запазим първоначалната си убеденост докрай, докогато ще се казва: „Днес, когато чуете Неговия глас, не упорствайте в сърцата си, както при размириците.“ А кои се противиха, като Го чуха? Не бяха ли всички онези, които излязоха от Египет начело с Мойсей? Против кого Бог негодува четиридесет години? Не беше ли против онези, които съгрешиха и чиито кости останаха в пустинята? И на кои се закле, че няма да влязат в мястото, обещано от Него за отдих, освен на непокорните? И виждаме, че те не можаха да влязат в страната поради неверието си.“ (Евр.3:12-19) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

12.03.2022 г.