СЪРДЕЧНОТО "ПРОСТЕНО – ПРОСТИ"

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Единението с Бога е върховна цел на човешкия живот. Но пътят към това единение минава през единение с нашите ближни. Не можем да заобиколим човека, за да стигнем до Бога. И причината за това е много проста – всички хора сме чеда Божии по сътворение. Нима е възможно да обичаш Бащата, а да мразиш Неговото дете, твоя духовен брат? Възможно ли е тогава да съединиш злобното си сърце с любящото сърце Божие?

Затова, когато учел Своите ученици да се молят, т.е. да свързват сърцето си с Божието, Господ им обявил следния духовен закон: искаш ли Бог да прости твоите грехове, трябва и ти да простиш греховете на тези, които са съгрешили спрямо тебе.  

Всички знаем това, но се опитваме някак да намерим заобиколен път, да заобиколим сърцето. Забравяме, че сме призовани към „сърдечен“ живот. Единението с Бога винаги е на дълбоко, сърдечно ниво, а не в плитчините на ума. Такова трябва да бъде и общението с нашите ближни - истинско и дълбоко. Такава трябва да е и прошката ни. В Патерика четем следния разказ: „В една обител се подвизавал монах, който, когато изричал в молитвеното си правило Господната молитва “Отче наш“, веднага след като произнасял “прости нам дълговете“, пропускал думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Това направило впечатление на събратята му и те съобщили на игумена. Той отишъл при него и го попитал защо прави така. А монахът чистосърдечно отговорил: “Прости ми отче, но не искам да лъжа Бога. Истината е, че нямам достатъчно сили да простя на всички прегрешенията им, искренo и дълбоко, и затова пропускам тази част от молитвата!“.

Тази искреност на монаха е трогателна и ни кара да се замислим за нашата повърхностност и топлохладност. Това е особено актуално днес, защото времето, в което живеем, е много динамично и не успяваме да се задълбочим в нищо. Искаме бърза храна, бързи решения, нямаме време за дълбока оран на сърцето. Плодните дръвчета обаче искат много грижи, за разлика от плевела на огорчението, който лесно пуска дълбоки корени. Някак небрежно го плевим, някак фолклорно и без сърце изричаме това „простено-прости“. Искаме Бог действително да ни прости, а замисляме ли се, как прощаваме ние на нашите длъжници?

Само на Сирна Неделя и само на Изповед? С половин уста и половин сърце процеждаме през зъби едно „прощавам“. Гледаме да ни допусне свещеника до Причастие, сякаш единението с Бога е някаква магическа формула, а не сливане на нашето сърце с Божието. Опитваме ли се да отхвърлим и забравим, вместо да очистим изцяло сърцето си? Ако е така, това духовна жертва ли е, или психична практика? А след като изречем „простено-прости“, променяме ли отношението си към този, към когото сме ги отправили и държим ли се към него с откровеност и доверие? Или продължаваме „с едно наум“, „с обица на ухото“ и т.н. Това не е изкореняване на плевела, той скоро пак ще израсте.

Началото на истинската прошка е да погледнем на нашия ближен така, както го вижда Бог. Църковното учение е, че всеки човек, колкото и да е паднал, е образ Божии. Образът може да потъмнява, но не се губи. Грешникът трябва да се очисти и с Божията благодат да се уподоби на Бога. В живота няма статичност, ако не се богоуподобяваш, неизбежно помрачаваш Божия образ в себе си. Потенциалът на човека и в двете посоки е наистина огромен. Човек може да пропадне много и като блудния син да се валя в най-мръсната кал. Отдалечаването, за което се говори в притчата, не е географско, а духовно. Ние сме заобиколени от хора, които са на различно духовно разстояние от Бога. Някои са се насочили към далечната страна, други се връщат към дома.  Всеки се движи в някаква посока, а от някои, които се отдалечават, можем да очакваме и тежки удари. Как да гледаме на тях, като на Божии чеда или като на дяволски изчадия?

Да размислим: как посрещна бащата блудния си син? „И още отдалеч баща му го видя и му стана мило; и като се завтече, прегърна го силно и го целуна.“ (Лк.15:20) Можем ли и ние така да го посрещнем? Още отдалече, когато не се е напълно покаял и не се е преоблякъл в чисти дрехи, когато е влязъл в храма нервен и хаплив, защото допреди малко се е борил със свинете за някой рожков. Можем ли в това негово състояние да го видим като Божие чадо и да го прегърнем? Или ще бъдем като по-големия брат - ще се разсърдим и ще напуснем трапезата. Ще обикаляме около църквата, ще критикуваме и негодуваме, ще се огорчаваме и с половин уста и сърце ще прощаваме, защото все пак е Сирна Неделя и традицията така повелява… Но, братко и сестро, има проблем – не си на трапезата, не си в единение, не си в мир с човека, затова не можеш да бъдеш в мир и с Бога.

Всичко тръгва от там, че ние виждаме хората вече формирани и ги възприемаме статично, като неподлежащи на промяна. Забравяме, че само Бог е Този, Който ги познава още от майчината утроба. И само Той знае каква поредица от факти се е превърнала във фактор за формирането на техния характер и личност.

Вероятно Ви се е случвало да видите детска снимка на ваш неприятел. Негова снимка като невинно бебе с розови бузки. Сравняваш я с изкривената физиономия на грешника срещу теб и неволно въздъхващ „ех, какъв е бил, а какъв е станал сега“! Изкривен от греха!

Братя и сестри, всички сме нещо изкривени, колкото и да се усмихваме пред фотоапаратите. Изчезнало е слънцето от лицата ни, благодатта е оскъдняла. Тези, които си върнат детското, които отново засияят, наричаме светци. Изписваме ги на иконите и гледайки образа, мисълта ни се отправя към първообраза, а от първообраза отлита и се прекланя пред архиобраза, по който всички сме сътворени – Христос!

Забелязали ли сте, че няма грозни бебета? Дори да са с неправилни черти, лицата им излъчват чистота. Преподобни Иустин Попович казва: „Във всяко едно дете има много небе, много небесно. Що е това дете? Това е частица от небето на земята.“

Когато гледаме бебешките снимки на неприятните грешници, които ни нараняват, в нас неизбежно изниква въпроса „как това небе се помрачи, как се изкриви душата му?“. И ни идва да въздъхнем като огорчения от народните недъзи Славейков „Жестокостта ми се сломи“. Защото почваме да проглеждаме, че много невидими за нас фактори са формирали тази душа и ако те бяха действали върху нас, не знаем как щяхме ние да изглеждаме. Не знаем и дали бъдещето няма да предложи рокада на местата…

Достоевски казва: “За да простиш, първо трябва да разбереш!“. А ние не знаем нищо за вътрешния свят на другия! Затова за нас "да разберем другия" означава само едно - да напуснем своя малък свят и да се опитаме да се поставим на негово място! Това ни прави хора - способността да отлепим очи от себе си и не само да надникнем, а да заживеем с пулса на неговия вътрешен живот, и понесем поне част от болката, която той носи дълбоко в душата си. Да усетим вибрацията на неговия житейски ритъм и да се потопим в стихията на неговата наранена душа. Защото всички ние сме грешни, дълбоко грешни и носим проклятието на „изгонените от рая“. Всеки със своя недъг, борещ се със своите скрити демони. Какво знаем за другия? Можем ли да да схванем изкушенията, на които е подложен? Може би Бог особено го изпитва в този момент или той плаща наследствени грехове. Нямаме представа за неговата „невидима бран“, затова нека се вгледаме в себе си и си припомним любимата молитва на един от най-великите мистици на Светото Православие, св. Григорий Палама: “Господи, просвети моята тъма!“.

Блажен е този, който успее да види зад изкривената физиономия на неприятеля свой духовен брат, уловен в примките на истинския враг - дявола. „Такъв човек, отбелязва архим. Серафим (Алексиев), ще успее бързо да пропъжда злобата от сърцето си. Той и тук не трови нервите си, и горе ще бъде вечно сред ангелите. Като знаем това, нека и ние, възлюбени, бъдем готови всякога да се помиряваме с враговете си. Да не се извиняваме с това, че другият не искал да се прости с нас. Защото, ако той не иска да ни прости, какво ни пречи ние да му простим? Ако той се самоубива духовно чрез враждата, разумно ли е и ние да си причиняваме същото нещастие?"

Колко често се чуват самооправдания за непростителността: „Как да му простя, когато той не идва при мене? Нека той пръв протегне ръка за помирение! Той ме е обидил, затова той трябва да се извини! Аз ли да ида пръв да искам прошка? Защо ще се унижавам пред него? И аз имам човешко достойнство!“ и пр. и пр.“ „Аз“, „аз“, много „аз“, много гордост, а смирението го няма. Смирението е най-великата добродетел. Единствено за него директно се казва в Библията, че отваря небесните прозорци за благодатта. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дарява благодат.“ (Як.4:6). Смирението носи благодат, а благодатта ни съединява с Бога и спасява.

Попитали един старец какво е смирение и той отговорил: "Ако простиш на брат си, който те е наранил, преди той да ти поиска прошка."

Никъде Иисус Христос не е казал да прощаваме само тогава, когато дойдат да ни поискат прошка. Никъде не е определил по-малкият пръв да помоли за извинение. Всеки и всякога е длъжен да прощава на личния си враг и дори ап. Павел обявява своеобразно християнско състезание, като казва: „преваряйте се в почит един към други“ (Римл.12:10). Не ни ли даде пример за това и Христос, Който „умря за нас, още когато бяхме грешни.“?! (Римл.5:8). Така и нашата любов трябва да бъде изпреварваща и да прощаваме на враговете, още докато злобната пяна е на устата им!

Накрая, обърнете внимание, ние не казваме „Прости – простено“, сякаш поставяме прошката на другия като предварително условие за нашата прошка. А казвайки първо „простено“, ние тръгваме към ближния вече простили. Затова нека сега да кажем от сърце „Простено - прости“.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

02.03.2025 г.

КОЙ ПОБЕЖДАВА СВЕТА

Днешните ни разсъждения ще бъдат във връзка с обсъжданата концепция за въвеждане на учебен предмет "Религия и добродетели", при който нежелаещите да изучават Православие да могат да изберат изучаване само на добродетели, без религиозни теми. Нормално е всеки човек да желае победа на доброто. И е нормално, защото тази норма е заложена от Бога във всеки човек, независимо от неговата вяра. Но може ли  истинското добро да се осъществи отделно от православната вяра? В изкуството темата за доброто и злото е най-старата, но не винаги се свързва с Бога. Ше припомня стиховете на поета Недялко Йорданов, върху които размишлявахме в проповедта за светите 14000 младенци, избити от Ирод:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

Харесвам тези стихове, но осъзнавам, че те се нуждаят от важно уточнение. Без него ние не можем да разграничим светския оптимизъм от християнската надежда. Затова сме длъжни да уточним кой е този човек-победител, в когото побеждава доброто.

Всеки човек, по сътворение има, заложено в сърцето, понятие за добро и зло. Това е съвестта. "Тя, казва старецът Клеопа Илие, е гласът Божий в човека, призоваващ ни само към добро и предпазващ ни от лошото". Съвестта е солидна основа за издигане на крепост.

С правилно християнско възпитание от най-ранна възраст, съвестта става много силна крепост в човека. Когато липсва добро възпитание, тогава просто няма стена, а само основи, които бесовете лесно прескачат. Най-масов е третия вариант -  на сравнително добро, но недостатъчно православно възпитание. Поради оскъдната благодат, която да бъде като хоросан или лепило, в стените има пролуки, през които се вмъкват фалшиви идеологии като комунизма, еволюционизма, джендъризма и пр. "изми"-сатанизми, чрез които дявола опитва да  подкопае разбиранията за добро и зло още в младежка възраст. 

Младежи, които устоят на измамата на идеологиите, дяволът държи под особен надзор. Те са винаги на ръба да разпознаят Божия глас и да пуснат Христос в душата си. Тогава крепостта става непревземаема. Затова дяволът сменя своята тактика и започва да им внушава друго: "Ти си добър човек, не си като този митар и блудник. Бог не е сигурно дали съществува, но и да е така, нима той ще те осъди за това, че си вършил добро? Отдай се на доброто и остави спекулациите за отвъдния свят. Иисус, Аллах, Буда, никой не се е върнал от там да каже коя е истината. Ти се мобилизирай и живей мъдро, като цениш всяка философия и религия, и особено християнските мъдрости като златното правило „прави на другите това, което искаш да правят на тебе“. Любовта е над всичко, и да има Бог, ще посмее ли да те осъди тебе, добрия и праведния?"

Това, братя и сестри, са дяволски внушения! Изкушения за порядъчните хора! Но ако порядъчният човек не се отвори за Христос, в него ще се настани себеправедността, и крепостта окончателно ще падне.

Поетът много точно заявява, че злото в човека е жилаво. Но то е жилаво не само в злотворците, а и в техните жертви. Понасяйки шамари ден след ден, жертвите ослепяват за своите собствени грехове поради сравнението си с греховете на злодейците. Така те започват да се считат за праведни, сравнявайки се не с Христос и светиите, а със злодейците. Това е праведност в собствените очи, а не в Божиите, себеправедност, подобна на тази, с която се гордеел народа Израил. 

Старозаветният Израил бил едно такова Божие дете, възпитано от Бога чрез Закона.(Ис.1:2) Но ето парадокс, вместо да го доведе до Христа, Законът го отделил от Него. Вместо да се държат за Бога, "възпитаните" - израилтяните започнали да се сравняват с "невъзпитаните" - потъналите в идоли езичници. Наличието на непогрешим морален компас като Закона ги карало да гледат надменно на нечистите (езичниците), а фарисеите почнали да презират "тоя народ, който не знае закона, проклет е". (Йн.7:49) И понеже сами не били законоизпълнители, а само слушатели, в тях се настанило усещането за своя "правда". Бог допускал Израил често да понася шамари от презряните езичници, но те не се вразумявали. И колкото и да се умивали обредно, вътрешно си останали нечисти. „И всички ние станахме като нечистите и всяка наша правда – като изцапана дреха; и всички ние увехнахме като лист и нашите злодеяния ни отнасят като вятър.“ (Ис.64:5) Без вяра, която съединява с Бога, "всяка наша правда" е човешки продукт, изцапана дреха.  

За съжаление това се среща и в Църквата - новия Израил. Кръстени хора, но не живеят съединени с Христос. Не се молят, не постят, не се причастяват. Критикуват, говорят за ценности, но сами не са намерили Бисера. Обичат християнството, но не и Христос. Смятат се за добри християни, но без да се огледат в Христос, те винаги ще остават слепи за собствените си греховни петна.

Архиепископ Теофан Полтавски пише в едно свое писмо: „Вие питате: каква е разликата между естествено добрият живот и християнският живот? - Разликата е много голяма. Християнинът живее благодатен живот, а естествено добрият човек - безблагодатен. А какво значение има това обстоятелство е видно от това, че ни спасява Божията благодат, а не добрите дела. Добрите дела, и то извършвани заради Христос и в духа на Неговите заповеди, само ни правят способни за възприемането на Божията благодат. Без благодатта Божия, колкото и добър да бъде човек, не може да се спаси. Много добри дела извършвал стотника Корнилий, но му било открито, че може да се спаси само тогава, когато слезе върху него Св. Дух чрез апостол Петър. Много просто и задълбочено е развита тази мисъл в известната беседа на преп. Серафим с Мотовилов "За придобиването благодатта на Св. Дух". В действителност без благодатта Божия не може да има истински добри дела. Повреденото от греха наше естество може да извършва само несъвършени добри дела.“

На живеещия порядъчно, но безблагодатно, човек Иисус казва: „Не си далече от Божието царство.“ (Мк.12:34), но внимавай да не останеш пред неговите двери. Вратата е Христос, без Него няма спасение! 

Св. Димитрий Ростовски пише: „Както клоните не могат да раждат нищо от себе си без корена, така и ти не можеш нищо добро да пожелаеш или да направиш без Божията благодат. Господ е коренът, ти си клонът. Дотогава можеш да правиш нещо благоугодно, докато ти си с Бога, когато пък се отлъчиш от Бога, тогава падаш във всяко зло.“

Нравственият живот извира от връзката ни с Бога, а не обратно - нравствеността да ни спасява без общение с Бога. В това е парадоксът на "добродетелния" атеист - клонът иска да покаже, че може да роди нещо добро без корена. И ние често го виждаме: беден, слаб и измъчен, но горделив, че не е като богаташа или политика, който безскрупулно се катери нагоре, стъпвайки върху гърбовете на другите. Угнетен, но не се смирява, а гордо се провиква: "Какво е охолство, какво са пари, пред светлата участ да бъдем добри". Смята себе си за добрия и се гордее с естествената си доброта! Ето такава естествена "доброта" отдалечава от Христос. Човек, който уповава само на собствената си човешка сила, за да върши добро, на практика отхвърля необходимостта от Христовата жертва. Защото, ако човек можеше просто да се мобилизира (каквато е идеята на повечето религии) и да стане истински добър, защо тогава трябваше Божият Син да става човек и да умира за нас?! Пътят към победата е друг – единението с Бога! Св. Макарий Велики казва: "Душата може да се противи на греха, но не може без Бога да победи или изкорени злото".

След всичко гореказано, вече ми се струва, че крилатите стихове на Недялко Йорданов не летят към небето, а само подхвръкват над земния прахоляк. Надигат се въпроси, които звучат риторично: Може ли светския добряк "да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда"?! Може ли да се моли за враговете си, за тези, които "препъват те с крак и ти удрят шамари". Може ли да пролива сълзи за тях, както са превели светите мъченици Христови. Тръгвайки към арената с лъвовете и към гилотината, те плакали не за себе си, а за своите мъчители, които дигали ръка срещу собствените си души...

Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! Без благодатта Божия не може да има нито истински добри дела, нито истинска правда, която е угодна в Божиите очи. Светският „добряк“ е просто едно дърво без корен. 

В това е и голямата разлика между оптимизма и надеждата. Оптимизмът уповава на малкото човешка сила, останала в падналия човек, а надеждата – на Божията сила, която действа мощно във вярващия. 

Красиво звучат стиховете на Недялко Йорданов (и на много други талантливи поети), но се усеща в тях една голяма липса. Липсва Бог! Без да поменават Божията сила, те си остават един гол оптимизъм без основание. Красиви, но безсилни думи. „Защото Божието царство не се състои в думи, а в сила.“ (1Кор.4:20)

Св. евангелист Йоан Богослов пита риторично: "Кой побеждава света – и отговаря недвусмислено – ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.02.2025 г.

БОГОПРИЕМЦИ

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

По време на проповедта е допустимо християните да бъдат седнали, но аз ще Ви помоля да останете още малко прави, за да изслушаме един откъс от св. прор. Исаия, описващ неговото видение в храма. Видение за Божията светост, при което ние не можем да останем седнали. Ето текстът, който се чете на вечернята на Сретение Господне:

„В годината, когато умря цар Озия, видях Господ, седнал на висок и издигнат престол. И полите на дрехата Му изпълваха целия храм. Над него стояха серафими. Всеки от тях имаше шест крила: с две покриваше лицето си, с две покриваше краката си и с две летеше. И извисяваха глас един към друг: „Свят, свят, свят е Господ Вседържител! Цялата земя е изпълнена с Неговата слава!“ И праговете се разклатиха от гласа на викащия и храмът се изпълни с дим. Тогава казах: „Горко ми, понеже загинах, понеже съм човек с нечисти устни и живея сред народ с нечисти устни, а очите ми видяха Царя, Господ Вседържител.“ Тогава при мене долетя един от серафимите. Той носеше в ръката си разпален въглен, взет с клещи от жертвеника, докосна устата ми и каза: „Ето това докосна устните ти и твоето беззаконие се отне и твоят грях се очисти.“ (Ис.6:1-7)

Величествена среща на един човек с Бога! Историческа среща, което ще рече във време-пространствения континуум. Времето - "годината, когато умря цар Озия", т.е. 740 г. пр. Христа, мястото – Йерусалимския храм. Уточнени детайли, сякаш за да ни уверят, че тази среща е възможна още в земния ни живот.

Но щом е възможна, защо такива срещи с Него са толкова редки? Крие ли се Бог? Възможно ли е въобще човек да общува с Бога и как може да е причастен с Него?

Човекът е венецът на творението, единственият сътворен по образ и подобие Божие. Но той е по-малко от прашинка в сравнение с Твореца на необятните вселени. „Ето народите са като капка от ведро и изглеждат като прашец върху теглилка. Ето Той повдига островите като ситен прах.“ (Ис.40:15) Няма число, което да съизмери творението с Твореца.

И въпреки тази несъразмерност, Господ Саваот – Бога, Който никой никога не е видял, снизходил към пророка и го посетил в Своя храм. Полите на дрехата Му изпълнили светилището, което било около 30 метра дължина, 10 метра ширина и 15 метра височина. Фигура с такива размери е наистина величествена. И въпреки, че трябва да се е сторила смайваща за пророка, това било едно безкрайно снизхождане към човешката немощ. Бог се умалил безкрайно, за да влезе в ограничените човешки възприятия и да осъзнае пророкът Неговото величие. И Исаия наистина бил поразен. 

Но има нещо, което не може да бъде умалено и пророкът много бързо го разбира. Божията светост! Тази светост е непоносима дори за най-чистите Божии създания – светите ангели. Затова серафимите са описани как с две криле покриват лицето си – защото не могат да гледат Пречистия, а с други две криле – краката си, защото с тях докосват грешната земя. Непокрити са само ушите им – за да слушат Божия глас и изпълнят Неговата воля.

Това е отношението на непадналите в грях небесните твари към Твореца, а за падналото творение срещата с Бога е абсолютно непоносима. Тя е смъртоносна!

Спомняме си от Библията, че на планината Синай Мойсей се среща с Бога лице в лице. Мойсей вижда Бога обвит в облак, но е принуден да закрие лицето си – толкова силна е светлината от Него.

Подобна е реакцията и на прор. Исаия. Когато съзерцава Божията слава и чува трисветата песен на ангелите, той веднага възкликва: „Горко ми! Загинах! Защото съм човек с нечисти уста, – и очите ми видяха Царя, Господа Саваота” (Ис. 6:5).

Тогава до него долита серафим с разпален въглен в ръка, взет с клещи от жертвеника, за да очисти устата на пророка. Серафим буквално означава пламтящ, а огънят е основен символ на Божията светост. Серафимите са ангелските създания, които са най-близо до Бога. Те са поели от огъня на Божията светост и непрестанно я възпяват.

„Свят, свят, свят е Господ Вседържител!“ – това е свидетелство за троичната същност на Бога, но това е и свидетелство за преизобилие. Не случайно в човешките езици имаме три степени на описание: наличие, сравнение /по/ и превъзходство /най/.

И колкото Бог е превъзходен в чистота, толкова човекът е „превъзходен“ в своята греховна мръсотия. От първите глави на пророческата книга виждаме, че Исаия напълно съзнава това. "Цялата глава е в рани и цялото сърце е сломено. 6 От главата до петите няма здраво място по тялото ви: рани, синини и пресни рани – непочистени, непревързани и ненамазани със зехтин." (Ис.1:5-6)

А сега той, който е от малцината по-чисти израилтяни разбира, че неговата чистота в сравнение с Божията е също мръсотия. На секундата осъзнава, че е „човек с нечисти устни и живея сред народ с нечисти устни“. Осъзнава нещо, което и ние, християните, трябва добре да осъзнаем – че колкото и да сме различни от общата народна маса, сме част от нея. Живеем в този паднал свят „И всички ние станахме като нечистите и всяка наша правда – като изцапана дреха“ (Ис.64:5)

Как ще застанем пред Бога с тази изцапана дреха?! Как, без да погинем - това е въпросът?

Песнопенията за днешния празник дават отлично обяснение. Видението на св. прор. Исаия е предобраз на срещата на св. Симеон Богоприимец в храма с 40-дневния младенец Иисус. В стиховна стихира на повечерието на Сретение Господне се казва: “Христос се яви на божествения Исаия във вид на горящ въглен, държан с клещи, а сега, като клещи, го подават на стареца ръцете на Богородица.”

Това е, братя и сестри, ясното тълкувание на Сретението Господне - срещата на човека с Бога е възможна чрез горящият въглен Христос. Тълкуване, което сме приели по линия на светите отци. Защото точно в литургическите текстове Преданието се разкрива най-ярко.

Пророк Исаия остана жив, защото бе очистен от греха. Очистен от Бога, Който изпрати своя ангел да очисти пророческите уста, за да говорят Божиите слова.

740 години по-късно един престарял свещеник – св. Симеон имаше своята среща с Бога, прие го дори в обятията си и остана жив. Защото бе очистен от Този, Когото прие. Христос бе този очистващ въглен, не погубващ, а очистващ, защото бе взет от жертвеника. А жертвеникът знаем какво е – Голготския кръст! Христос е принасян и принасящ. Този, с Когото се срещаме, и Този, чрез Когото се срещаме.

А ръцете на Богородица са тези клещи, които Го подават на св. Симеон и на всички нас. Защото Богородица е „славнейшую серафим“, която с ръцете си подава божествения въглен на човека, очакващ спасението – св. Симеон. И на всички, които протягат ръце към небето!

Ето така св. Симеон станал Богоприимец. „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение“ (Лк. 2:29). „Смиром“ – това е не просто душевна радост, а нещо много повече – мир, който идва от прегръдката на единението с Бога.

Така и ние ставаме богоприимци, когато приемаме в себе си Тялото и Кръвта Христови под вид на хляб и вино. Не само в обятията си, а в сърцата си. Не само устните, но и сърцето ни очиства Христос. За да станем храм на Светата Троица.

Затова нека размислим как трябва да пристъпваме към „Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни“! Винаги това е въпросът - не колко пъти, а как трябва да пристъпваме! Подготвени духовно и телесно, различаващи Тялото Христово! Протегнали ръце към Бога, както св. Симеон!

Затова не се допуска да пристъпи към тайнството некръстен в Православието човек. То е равносилно той да приеме огън унищожаващ, а не огън очистителен от Голготския олтар. Същото се случва и с кръстени, но плътски, непокаяни християни. Изповедта преди причастие не е гаранция, че човек ще се причасти достойно (особено ако устата не е свързана с каещо се сърце), но е важна като една последна проверка преди да приемем божествения Въглен в себе си. Само чрез Христа имаме среща с Бога и само „със страх Божии, вяра и любов“ пристъпването към Него е за благословение!

След отпиването от светия потир, свещеникът тихо произнася следните думи на очистване: „Ето, това се докосна до устата ми, и беззаконието ми ще отнеме и грехът ми ще очисти”. Тези думи на серафима към пророк Исаия са отправени и към всички верни, които се причастяват достойно. 

Всички сме призовани да станем богоприимци. Не просто да бъдем юридически оправдани, както казват протестантите, но да бъдем очистени и причастни на Бога. „По този начин - казва славния апостол Петър - са ни дарени скъпоценни и възвишени обещания, за да избегнете пагубните желания на този свят и да станете чрез тях съпричастни на божествената природа."  (2Петр.1:4) И участници в най-великата радост - радостта от срещата с Бога! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

02.02.2025 г.

ЗА (НЕ)ОЧАКВАНОТО СТРАДАНИЕ

    Днес ще потърсим поуките в една история от 4 век сл. Хр., историята на едно нещастие, което сполетяло един добър младеж от Сирия. Страдание, което изглеждало колкото неочаквано, толкова и несправедливо, но превърнало добрия младеж във велик певец на покаянието - свети Ефрем Сирин.

  Веднъж родителите на Ефрем го изпратили по работа извън града. Увлечен в мечти и размисли, младежът замръкнал на полето. Един овчар го поканил да пренощува при него на открито при стадото му. Ефрем приел. Вечерта овчарят се напил и дълбоко заспал. През нощта дошли вълци и отвлекли няколко овце. На сутринта пристигнали стопаните на стадото и като узнали за загубата, не повярвали, че е имало вълци, но обвинили Ефрем, че той е скроил открадването на овцете. Овчарят, за да не бъде обвинен от стопаните в немарливост, поддържал това обвинение. Закарали Ефрем при съдията. "Точно в това време, разказва св. Ефрем, докараха някого, хванат в прелюбодеяние с една жена, която успяла да избяга. Съдията, като отложи разследването за друг път, нареди да откарат двама ни в затвора. Там сварихме един селянин, затворен за убийство. Но нито доведеният с мене беше прелюбодеец, нито селянинът убиец, както и аз - крадец на овце. Като доказателство по делото на селянина беше докарано мъртвото тяло на убития, по моето дело - овчарят, а по делото на прелюбодееца - мъжът на виновната жена."

    Изминали седем дни в мъчителна неизвестност. Сполетян от такова неочаквано нещастие, Ефрем се самовглъбил и замислил над себе си и Божия промисъл. Дали станалото с него е дело на сляп случай, или то има някакъв смисъл, някаква връзка с неговото минало или пък с неговото бъдеще?

    Заспивайки с тези размисли през осмата нощ, Ефрем видял насън един непознат човек, който му казал: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла; припомни си всичко за каквото си мислил и каквото си правил, и ще разбереш, че както ти, така и тия люде не страдате несправедливо. Но няма да избегнат наказанието и виновните."

    Като се събудил, Ефрем започнал напрегнато да си припомня всичко, каквото бил извършил преди това, и изведнъж се сетил, че не преди много време, минавайки една вечер наблизо край същото онова място, дето нощувал при овчаря, той видял кошара с крави. Пазачът на кравите го нямало там, и поради младежко лекомислие, търсещо да направи някоя пакостна шега, Ефрем изгонил от кошарата една от кравите. Това била кравата на един бедняк; през нощта зверовете я изяли.

    След като му станало ясно за какво го наказва Бог, Ефрем разказал това на останалите. Подбудени от неговия пример, и те започнали да ровят своите постъпки, и да откриват греховете си. Селянинът разказал, че някога видял да се дави един човек в реката и не му помогнал, въпреки че можел. Другият казал, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена в прелюбодеяние. Това била една вдовица; нейните братя нарочно я обвинили в това, за да я лишат от бащиното й наследство, част от което дали на този човек, за да свидетелства против нея, по предварително споразумение.

    Като изслушал тия признания, Ефрем започнал силно да се съкрушава и разкайва, защото видял безспорно доказателство за Божия справедлив промисъл. В голямо съкрушение той се молел на Бога да бъде освободен, като дал обет целия си останал живот да посвети на покаяние. След известно време, насън, непознатият му казал: "Утре ще бъдеш освободен." След разпита на следващия ден, овчарят неочаквано направил признание за истинността на случката и така Ефрем бил освободен от затвора, както и останалите, които били задържани несправедливо, чиито лъжесвидетели също признали вината си.

    Същата нощ Ефрем видял насън Непознатия, който го предупредил занапред строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.

   Верен на дадения в затвора обет, Ефрем станал смирен монах, който помнел греховете си, денем и нощем ги оплаквал и се поучавал в Словото Божие.

    Братя и сестри, какви изводи можем да извлечем за себе си от тази история?

    - „Може ли някой да сложи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?“ (Пр.6:27) - пита риторично мъдрецът. Грехът винаги има последствия, макар, че не винаги можем да ги обозрем, защото те често излизат извън личното ни пространство. Можем да не "изгорим" веднага, а по-късно, когато не очакваме. Но последствията неизбежно ще ни застигнат. Младежкият грях на Ефрем първо "изгорил" бедния собственик на кравата, а след години, както видяхме, "неочаквано" и самият него. Така станало и при неговите съкилийници. Селянинът проявил пасивност, но тя се оказала фатална за един човешки живот. Обвиненият в прелюбодейство не бил инициатор на измамата, той просто се присъединил към заговора. Но се оплел и в лъжесвидетелстване. Никой от тримата не бил дързък убиец, крадец или злодей, но и тримата неочаквано се сблъскали с правосъдието. Позната и днес ситуация за много "добри" хора, "малки" грешници, които се ядосват, че "за кокошка няма прошка, а за милиони няма закони". Длъжни сме да кажем, че Бог не е някакъв дребнав счетоводител, погълнат от мисълта да изравнява всяко лошо дело с наказание. Не всички наши грехове предизвикват Божието дисциплиниране, но щом то вече е налице, значи със сигурност има причина за това. Според преп. Макарий Оптински: „Трябва твърдо да вярваме, че без Божията воля никаква скръб няма да ни се случи, макар и да смятаме хората за причина на скърбите ни, те са само оръдия на Божия промисъл, действащи за делото на спасението ни, и те могат да ни причинят само това, което Бог допусне.“ В разглеждания случай и при тримата обвинени имало едно подценяване на стореното зло, последвано от неговото забравяне. Реална била опасността неглижирането на греха да се превърне в трайна нагласа. Влизането в тези релси води до самодоволство и себеправедност, а крайната гара знаем коя е... Затова Бог допуснал това изпитание, за да изкара тримата от грешния коловоз. Страданието отворило духовните очи на Ефрем и той погледнал на "невинните" младежки лудории по друг начин - като на грехове, които нараняват ближния. 

    - Св. пророк Йеремия поставя тежка диагноза на цялото човечество: "Сърцето е лукаво повече от всичко и порочно – кой може да го разбере?" (Йер.17:9) Скръбта довела Ефрем до по-ясно разбиране дълбочината на греховната повреда на собственото му сърце. Обща черта на всички светци е, че те ясно са съзнавали своята причастност към Йеремиевата диагноза. Затова не се изненадвали от Божиите наказания, а дори се притеснявали, ако останат продължително време без тях, „Защото Господ поправя този, когото обича, и наказва всеки син, когото приема.“ (Евр.12:6) Веднъж, след като свършил божествената служба, св. Йоан Милостиви забелязал, че една жена горчиво плаче в ъгъла на църквата. Той рекъл на дякона си: „Иди, доведи оная жена, да видим защо е тъй опечалена: мъж и ли се е поминал, или децата и са болни, или някое друго нещастие и е пратил Бог.“ Дяконът довел жената при патриарха и тя отговорила: „Как да не плача, владико свети, ето вече три години се изминаха, а никаква скръб не ни е споходила. Бог като че ли ни е забравил съвсем. Никаква болест няма у дома, нито вол ни се е загубил, нито овчица ни е умряла, и моите домашни взеха да живеят безгрижно и нехайно. Боя се да не погинем поради охолния си живот. И затова плача“.

   - Св. Ефрем Сирин ни дава пример за това как да посрещаме неочакваното и (на пръв поглед) незаслужено страдание. Не с гняв или отчаяние, а със смирение, както ни учи Христос: „Аз пък ви казвам: Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“ (Мат.5:39) Читателят се пита: Защо дясната буза? Човек обикновено удря с дясната ръка по лявата буза на отсрещния. Иисус би могъл да не уточнява, просто да каже: „Когато те ударят по едната страна…" Но не, Той съвсем конкретно е посочил дясната страна. В Библията дясното е символ на истината и правото, а лявото - на кривото и лъжата. Така, че ударът по дясната буза действително е несправедлив, удрят ни по праведната страна, наказват ни неочаквано за нещо лошо, което не сме извършили, но Иисус добавя „обърни и другата страна", т.е. лявата. Защо? За да си спомним тъмните неща от нашето минало: неуважението към нашите родители, предателството към някой приятел, жестокото отношение към беззащитни хора и животни. Колкото и да сме добри, животът ни е пълен с такива провинения. Стараем се да ги забравим; човекът е майстор в приспиването на своята съвест. Но когато сме изцяло честни със себе си, всичко извършено се завръща в паметта ни. Да не мислим, следователно, за несправедливостта на понесения удар, а обръщайки другата страна, да признаем: "... Ти си прав в Твоята присъда и чист в Своя съд." (Пс.50:6)
    - Дойде ли скръб, трябва да размислим и с Божията помощ да открием причината за нея, за да се покаем и подобрим. В това Бог ни помага, като ни насочва чрез обстоятелствата на допуснатото от Него изпитание. Всеки от тримата бил несправедливо обвинен в престъпление, сходно на това, в което действително участвал в миналото. А при св. Ефрем дори мястото на загубата на овцете била близо до младежкото му провинение с кравата на бедняка. Често и при нас се случва така - чрез спецификата на допуснатата скръб Бог ни подсеща за нещо тъмно от нашето минало. 

   - Превръщането ни в някакви вманиачени мрачни детективи на собствените минали грешки обаче е тактика на лукавия, целяща да отклони погледа ни от Христа и да го залепи за собствената ни персона. Но ние не можем да различим тъмното петно на черен фон; на сив фон пък не е толкова стряскащо. Покайваме се истински и дълбоко, само когато видим греха си на фона на Божията любов. Виждаме грозотата си само когато застанем пред "най-прекрасния от синовете човечески" (Пс.44:3). Пътят на проглеждането и очистването не е психоанализата, а благочестието, търсенето на Божието лице, какъвто бил съвета от видението: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла". Основните "версии" при всяко "разследване" на причините за нашите скърби винаги са няколко. Ще цитираме преп. Макарий Оптински, който съчетава несъчетаемите тези за изследване и непостижимост: "Божият промисъл е непостижим за нас. Защо допуска да си болен? Това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението." Не можем да обхванем Божиите съдби, защото "... сега гледаме смътно, като в огледало, а тогава ще гледаме лице в лице" (1Кор.13:12) За нас е достатъчно да уловим лъчът светлина, процеждащ се през открехнатия небесен прозорец и да видим върху кое наше болно място той пада. 

 - Не трябва да се изненадваме от внезапно връхлетели ни скърби. Св. Ефрем призовава: "Нека имаме примера на плаващите по морето. Когато се надигне вятър и силна буря, те не губят надежда за спасението си, а се борят с вълните с очакване да утихне вълнението. Когато настане спокойно време, те очакват буря и затова са винаги бдителни, така че внезапната поява на вятъра да не ги застигне неподготвени и да не ги обърне в морето. Така и ние трябва да имаме предвид както едното, така и другото. Ако дойде очакваното, това няма да бъде изненада за очакващия го, защото той е подготвен за него. Затова, когато се случи да бъдем в скърби и притеснения, трябва да очакваме облекчаване и помощ от Господа, така че при продължителна скръб да не ни доведе до смърт мисълта, че за нас повече няма надежда за спасение. По същия начин, когато сме радостни, трябва да очакваме скърби, да не би поради излишък от радост, да забравим за сълзите".

   - Дали материална, телесна или душевна, но всеки християнин има своя болка, свое страдание. "Ако пък останете без наказание, което всички са понесли, тогава сте незаконни деца, а не синове." (Евр.12:8) Наказанието, за което говори апостола, има смисъл на възпитание, необходимо за духовното очистване и израстване. Така го възприемал и св. Ефрем Сирин: “Както прясно изработеният съд не е полезен за човека, ако грънчарят не го сложи в огъня, или както младенецът не може да направи нищо в света, ако не израсне, така и душите, които не бъдат подложени на изпитание от лукавите духове чрез различни изкушения и скърби, за свидетелство на своето търпение, са като младенци, недостойни за Царството Небесно”. 

  - Скръбта довела св. Ефрем до по-дълбоко посвещение и в горнилото на изпитанието се родил неговия монашески обет. По-нататъшният му живот и творби се превърнали в апотеоз на покаянието. Ако старозаветното време имало своя "плачещ" пророк Йеремия, то в новозаветен такъв се превърнал св. Ефрем. Св. Григорий Нисийски писал за него: "За Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат; ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това." Така трябва да бъде и при нас - да оплакваме греховете си и с покайни сълзи да поливаме дървото на нашия нов живот, та да даде добър плод. И занапред всеки „строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.“ 

   -  Бог има промисъл за всеки човек. Неговото око вижда всяка болестна клетка на греха в нас. Той знае най-добре какво е добро за нас, кое лекарство е достатъчно силно и колко време трябва да се приема. Целта винаги е една – да оздравеем за вечното Божие Царство. Това Царство е не просто на "добрите, които никого не са убили и не са ощетили", а на светите хора, на изцерените!

   Като имаме пред очите си тази велика цел, нека посрещаме скърбите с повече мъжество и благодарност към Бога. Тази цел напълно заслужава да изтърпим и най-горчивото лекарство. Св. Антоний Велики казва: “Странно е да благодарим на лекарите, които ни дават горчиви и неприятни лекарства за здравето на тялото, а да нямаме благодарност към Бога за трудностите и изпитанията и да не разбираме, че всичко става за наша полза, според както е дадено да стане, и съгласно с Неговия промисъл”.

   Затова нека се доверим на нашия Лекар, да бъдем послушни пациенти в Неговите любящи ръце и с радост да Го прославим! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.01.2025 г.

ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

    Днес ще погледнем към емоционалния тип християнин. При този тип хора чувствата преобладават над логиката. Екстровертните чувстващи се интересуват повече от мира и любовта в отношенията с другите, а интровертните са по-субективни. Те разбират нещата чрез своя вътрешен сърдечен компас. Разбира се, и едните и другите, са способни на задълбочено мислене, но разсъдъкът не е първият подход към заобикалящата ги действителност. При тях чувствата изпреварват анализа и затова първият им въпрос  е: обичам или не, привлечен ли съм или отблъснат? 

    Много често емоционален тип са артисти, музиканти, поети и други хора на изкуството. Това са топли личности. Тяхната силна страна са личните взаимоотношения, общението и себеотдаването. Съчувствителни са към слабите и отхвърлените в обществото, което ги прави отлични работници в социалната сфера и църковната дякония. Добри самаряни!

       Като пример на емоционален тип пред нас веднага изниква образът на св. цар Давид. Виждаме го танцуващ пред Божия ковчег, изразяващ спонтанно радостта си от пренасянето на светинята (2Цар.6:14). Като истински емоционален екстроверт той изрази външно своите чувства. И днес, четейки неговите Псалми, ние се стряскаме от свободата, която може да изпитва един вярващ в общението си с Бога. Изливането на чувствата е верният път към духовното здраве, но изливане не пред хората, а пред едничкия Сърцеведец. Чудно ли е тогава, че Бог свидетелства за него „... намерих Давид, сина на Йесей, човек по сърцето Ми, който ще изпълни цялата Ми воля” (Деян.13:22).

    Емоционалният тип християни често възприемат външната форма (например Молитвеника) като клетка. Те обичат да чувстват Бога като близък и любящ Баща. Като цяло, молитвеният им живот е според настроението. Когато са в добро настроение, нямат проблем да се впуснат в молитва. За съжаление, настроението е нещо много нестабилно. То постоянно се мени с промяната на обстоятелствата. Както при автомобила запалването на двигателя става трудно при застудяване, така и при емоционалния тип, молитвата трудно пламва при студени духовни ветрове. Добро решение е да се върви по естествения за натурата път, в случая от чувствата към разума. Изпяването на тропар може да разпали загасналия огън в сърцето. А от този разпален огън искрата като по фитил се качва нагоре към ума, просветлява го и отваря нови простори.

    Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    В липсата на баланс между ума и сърцето се коренят повечето проблеми на емоционалните хора. Най-вече тяхното непостоянство, неустановеност и люшкане. Тъй като в сравнение с разума, чувствата са по-нестабилната компонента, облягането на тях разклаща упованието в Бога. Както при двукомпонентното лепило е необходимо смесване, за да подейства, така и при упованието в Бога трябва към чувството да прибавим ум, за да получим отговор от Бога. Умът трябва да бъде фокусиран в Бога и Неговите обещания. Без просветлението на ума, сърцето се лута в тъмнина и колебае. А човек "...който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания." (Як.1:6-7) Когато способността за позитивни чувства в емоционалния човек намалее (поради умора, депресия или друго), Бог започва да му изглежда далечен, а той да се чувства изоставен. В криза такива хора се нуждаят не толкова от анализ на проблема, колкото от съпричастност (прегръдка).

    Покаянието на емоционалния човек често е съпроводено със сълзи. Проблем при тях е полагането на системни аскетични усилия, без които грехът ще започне да рецидивира. Това може да отвори врата за униние и фалшива вина от дявола, които да изхабят вярващия, дори да го опустошат.

    Често емоционалният тип човек отива на църква с нагласата да преживее нещо положително, нещо ново и вълнуващо. Този глад за емоционални преживявания се засилва от консуматорското настроение на съвременното общество. Наистина, опитността е фундамент на православния живот, но проблемът тук е, че фокусът се измества от Христос към човешката нужда. Затова не трябва да ни учудват хората, които с голям заряд и тръпка започват да посещават храма, но само след няколко месеца спират да идват. Задължително ще се намери някой убиец на тяхната емоция: ако не свещеникът, то клисарят, свещопродавачката или друг. Най-честото решение, което те (погрешно) предприемат е да сменят църквата или да тръгнат по манастирите, където да продължат да колекционират преживявания.

     Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). 

      Кое е върховното изкушение за емоционалния тип християнин?

    То идва от най-силната му страна – чувствата, и колкото и да е изненадващо, не толкова от омразата, а от любовта. Какво имаме предвид? 

    Неприязънта, достигаща до омраза, също е характерна реакция за емоционалния човек. Но това е лесно забележима опасност. Когато той е в християнска среда, свещениците, братята и сестрите ще намерят начин за неговото осъзнаване. Да не говорим за изобличенията на собствената му съвест!

    Проблемът е във вида любов, която емоционалния човек култивира в себе си. В гръцкия език има три думи, които на български се превеждат като любов. Това са ерос, филия и агапе.

    Ерос е любов, която се характеризира с желанието да притежаваш обичания обект, който привлича поради неговите естетически качества, заради това, което той притежава като красота, младост, и пр.

    Вторият вид любов е филия. Това е любов между приятели, между баща и син, между синове и дъщери, дори любов към родината. Лицето е обичано за това, което то представлява. Тази любов предполага взаимност, но тя все още не е съвършената, безусловната любов. Майката обича детето си, защото в него вижда себе си. Детето е като средство против смъртта. В синовете продължава да живее част от родителите – те виждат, че оставят нещо след себе си, продължават да живеят в паметта на децата си. Философът Вл. Соловьов казва, че този тип любов лесно може да се превърне във форма на егоизъм, оцветен с духовна гордост. Човек може да пожертва собствения си живот за родината, синовете, човечеството, но не е възможно чрез този вид любов да се преобрази в нов човек.

    Третият термин за любов – агапе, на български обичайно се превежда като милосърдие. Агапе означава да желаеш доброто на другия, безкористно да го обичаш като личност, като образ и подобие Божие. Да го обичаш безусловно, защото е, защото съществува. Това е любов дори към неприятелите. Тя е много повече воля, отколкото чувство. Тази любов е екстаз - излизане от самия себе си, откриване на истинския център в другия. Тя е кенозис, т.е. самоопразване, самоограничение, за което най-велик пример даде Господ Иисус Христос, Който възлюби грешния човешки род, остави небето и се пожертва за него.

   Придобиването на тази агапе любов е целта на всеки един от четирите психологически типа. Но емоционалният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към топли чувства не гарантира наличие на агапе любов. Върховното изкушение за него е да остане на по-ниските стъпала – ерос и филия. Да се задоволи със земните ерос и филия, и да не достигне великата цел, поставена пред всеки човек - сърце Христово, пълно с Божията агапе любов.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма темперамент, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своя темперамент. Те се сравняват с други братя и сестри и завиждат, вместо с благодарност да приемат това, което са. Трябва да помним, че Иисус не промени темперамента на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им!

       Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв темперамент. При всеки човек винаги има първична психологическа функция и винаги ще има необходимост от развитие на останалите функции „... докато всички достигнем единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото съвършенство.“ (Еф.4:13). Емоционалният тип човек трябва да развива своите недоразвити разум, интуиция и усещане.

    Темпераментът е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че нашият темперамент е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

МАКАР ДА Е ЖИЛАВО ЗЛОТО …

(НЕДЕЛЯ СЛЕД РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО – СВ. 14000 МЛАДЕНЦИ-МЪЧЕНИЦИ, ИЗБИТИ ОТ ИРОД ВЪВ ВИТЛЕЕМ)

„Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям: Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18)

В душите ни още звучи Рождественският химн „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение" (Лк. 2:14), а св. Църква някак неочаквано и сякаш в противовес на него ни предлага едно четиво, което ни връща отново в света, пълен със зло. Припомня ни за избиването на Витлеемските младенци по нареждане на цар Ирод. Защо е тази смяна на настроението?

Мъдреците - тези чудни князе от Изтока, учени мъже и астрономи, знаели добре от предсказанието на пророк Даниил, който живял в техните земи, за раждането на Юдейски цар – Княз на мира, Който ще въдвори правда в света. Влъхвите видели звездата Му на Изток, тръгнали след нея и тя ги довела в Йерусалим. Тук, в своята непоквареност, те започнали да разпитват: „Де е родилият се Цар Юдейски?" (Мат. 2:2).

В това време Палестина се упраьвлявала от страшно подозрителния и жесток цар Ирод Велики. Всички треперели от него. Той избил последните представители на Хасмонеите, династията управлявала Юдея преди него. Екзекутирал над половината членове на Синедриона, както и над 300 свои царедворци. Убил собствената си жена Мариамна от династията на Хасмонеите, майка й Александра и синовете си Аристовул, Александър и Антипатър. Слухът за безчовечните му дела достигнал до Рим, та и римският император Август казал за него: „Бих желал да бъде по-скоро свиня на Ирод, отколкото негов син".

Мълвата за дошлите чуждоземци-влъхви се разнесла из целия Йерусалим. Подозрителният Ирод, разтреперан за трона си, повикал мъдреците и лукаво им обещал, че след тяхното поклонение сам ще иде да изкаже своята почит пред новородилия се Цар. Но злодеят не научил от мъдреците мястото на новороденото Дете. Ангел Господен ги насочил да се върнат по друг път, а светото семейство с Младенеца Иисус забягнало в Египет. Цар Ирод не намерил покой. Издал страшната заповед да бъдат избити във Витлеемската област всички деца от две години надолу, с надежда, че между тях ще попадне Детето - бъдещ Цар. Четиринадесет хиляди деца станали жертва на жестокия убиец. Хиляди майки и бащи проплакали за рожбите си. Евангелист Матей сравнява тяхната мъка с тази на прародителката Рахил, като цитира пророк Йеремия.

Трябва да отбележим, че това пророческото слово касае три периода от свещената история:

1. Рахил (1729 – 1685 г. пр. Хр.) и нейната скръб

2. Св. пр. Йеремия (650 – 570 г. пр. Хр.) и израилтяните под вавилонски плен

3. Св. ев. Матей и избитите от Ирод младенци (около 6 г. пр. Хр.) 

Св. пророк Йеремия говори на израилтяните, които тогава били под вавилонски плен: „Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18).

Рама било малко селце на 7 километра северно от Йерусалим, а Рахил, да напомним, била втората и любима жена на Яков и сестра на Лиа (първата жена на Яков), майка на Йосиф и Вениамин. На хълма до Рама прародителката Рахил неутешимо плачела за синовете си, които, както знаем от историята, изчезнали в Египет и тя ги възприемала за мъртви. 

Хиляда години по-късно,  по времето на Йеремия, скръбта на израилтяните била също толкова неутешима, поради вавилонския плен, от който не се виждало надежда за избавление.

А след още 6 века ев. Матей отново привежда тези пророчески слова, за да покаже страшната мъка обхванала Израил поради безчовечния Ирод. Нямало ги 14000 невинни дечица и нямало как да се върнат към живот.

Навремето Рахил ридаела в Рама, а години по-късно, когато починала, била погребана до Витлеем. С избитите младенци пострадала точно Витлеемската област и вероятно скърбящите родители са изливали скръбта си на нейния гроб. Прародителката със същата мъка, която безутешно плачела в Рама, както те сега във Витлеем!

Виждате ли, братя и сестри, как във Витлеем се концентрирала страшната битка между Бога и сатаната. Тук, в дома на хляба (както се превежда от еврейски Витлеем), се родил Хлябът на живота и станал повод за най-велика радост, и точно тук били избити невинните младенци и предизвикали небивала скръб.

Преп. Максим Изповедник пише: „…поради тази причина Витлеем бил избран и възпян, а не толкова заради някакви мъжествени постъпки, но именно поради този факт. Тоест, че е изпълнил Пасхата на закона и я претърпял, като пожертвал не само едно агне, лишено от разум (безсловесно), а множество, обдарени с разум (разумна душа) и невинност. Щом се освободели от майчината утроба, те веднага били пренасяни чрез меч от измъчения този временен живот във вечния; щом зървали сетивната светлина, се лишавали от нея и придобивали умната (невидимата); краткотрайната била отнемана, настъпвала вечната. Пренасяни били тези герои в светлината, дето няма и следа от тъмна сянка, тези мъченици, които преждевременно намирали своята кончина, които ставали съобщници Христови, без да са познали истината (в земния си живот). Заклани били за Христа, заради Него, преди всички други мъченици (за Христа). Били пожертвани поради Него и за Него още преди Страданията, които претърпял Самият Той заради нас; защото трябвало явяването на Христос да се утвърди между човеците с едно голямо приношение от тяхна страна… дори и земята се прочистила от нечистата кръв на идолските жертви, благодарение на проляната кръв от невинните и свети младенци, които станаха предтечи и предизвестители на проливането на царската и преславна кръв, с която бе поръсен Кръстът.“

Ето причините, братя и сестри, поради които ние тачим тези невинни дечица като мъченици! Детската кръв, като на невинни агънца, се проляла за Христа и станала предтеча и предизвестител на Царската Кръв, чрез която ние имаме надежда за вечен живот!

Пророческите слова на Йеремия звучат мрачно само на пръв прочит. Чрез тях всъщност той вдъхва надежда на стенещите под вавилонски плен израилтяни, че Бог ще промисли за тяхното избавление така, както навремето сторил с израилския народ. Йосиф и неговите братя се оказали живи и намерил втора родина в Египет, където да оцелеят по времето на гладните години, налегнали библейските земи. Така Израил ще възкръсне и от вавилонски плен – казва Йеремия на своите съвременници. И дава надежда в народната скръб.

Подобно и за евангелист Матей Йеремиевите слова са не само констатация за голямата скръб, причинена от злодея Ирод, но и вест на надежда за едно предстоящо събитие, което оправдава всяко несправедливо страдание - възкресението за вечен живот! Събитие, за което ние постоянно изповядваме „чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“.

Чрез извършеното от Христос Изкупление душите на избитите витлеемски младенци сега се къпят в Божията любов, а при Второто Негово Пришествие ще се облекат в телата, от които бяха разделени чрез меча на един изверг. И дори ще получат по-добри тела – неболедуващи и нетленни. Затова, Църквата в тази неделя след Рождество Христово неслучайно ни връща към реалността и жилавостта на злото – за да покаже още веднъж, че го отчита като факт, но той не е окончателен факт. Накрая ще победи доброто, последната дума ще има Бог! Колко различен е този църковен реализъм от сладникавото коледно чувство, ширещо се по мегданите и около трапезите!

Св. цар Давид казва: „Видях нечестив човек, готов за насилие, който гордо се ширеше като зеленеещ се кедър. Но той изчезна и го няма; търсих го, но не можах да го намеря. Погледни добрия и обърни внимание на праведния, защото краят на такъв човек е спасението. А грешниците всички заедно ще бъдат изтребени; бъдещето на нечестивите е гибел.“ (Пс.37:35-38)

Нека не се съмняваме в крайната победа на доброто и правдата Божия. Две години след кървавия геноцид тялото на Ирод било проядено от червеите като предобраз на онези червеи, които ще гризат душата му вечно. И всички Ироди, в крайна сметка, ще получат своето, ако и да се бави тяхната присъда! 

Нашата отговорност е да се справим с вътрешния Ирод - гордостта, властолюбието, егоцентризмът, плътоугодието. Не от външните злодеи (които убиват тялото) трябва да се боим, но от вътрешния Ирод. На него не трябва да позволяваме да се шири в душите ни "като зеленеещ се кедър", защото ще стигнем до Иродовите безумни дела. Дори често да падаме, измамени от врага, трябва винаги да се вдигаме така, както куклата-матрьошка винаги се изправя след всяко поваляне. 

Нашият поет Недялко Йорданов пише:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

След тези крилати слова остава само да уточним кой е този човек-победител, за който говори поета. Злото в човека е жилаво, може ли светския "добряк" да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда?! Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! 

Кратък и точен отговор дава св. евангелист Йоан Богослов: "Кой побеждава света, ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.12.2024 г.

НА НЕБЕСНАТА РОЖДЕСТВЕНСКА ТРАПЕЗА

(РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО)

Пред първите хора била положена стълба, по която да се изкачат до небето. Това била задачата за богоуподобяване. Но падението им довело до духовна парализа - тяхна и на целия човешки род. Всяко изкачване било обречено на неуспех. Човекът останал отделен долу на земята, а Бог далече в небето. В целия Стар Завет Бог посещавал своите люде чрез слова и чудеса. В дъбравата Мамре пък се явил на Авраам като три ангела. Това били така наречените теофании, което означава богоявления. Но теофаниите били само подготвителни лекарства. За да се изцели, тежкоболното човешкото естество трябвало да се съедини със здраво такова. А всяка плът вече била поразена... Затова богоявлението било недостатъчно, трябвало боговъплъщение! Божият Син трябвало да стане Син Човечески и да понесе в Себе Си нашите немощи. 

И Той станал! Дева Мария се превърнала в стълба, по която Бог слезнал на земята и станал един от нас. Истински човек, само че без да се роди в грях и от плътска похот. Това е великото чудо на въплъщението! Бог е с нас, Той стана най-силно лекарство за нашите немощи, стана храна за вечен живот. Трябва само да се съединим с Него, да го допуснем в душите си. Тогава нашето естество започва да се изцерява и обожава. Парализата отшумява, ние се раздвижваме и поемаме по лествицата към небето. Това е смисълът на боговъплъщението – то прави възможно нашето изкачване към небето. Големият въпрос винаги е бил този – ще търсим ли небето или ще останем да се валяме в пръстта?

Още при Адамовите деца започнало разделяне. И двата рода, Авеловия и Каиновия, били парализирани от греха, но първите гледали нагоре, към небето, а вторите – надолу, към земята. Това продължава до ден днешен и така ще бъде до края. Едните ще се вкопчват в земното и неговите мимолетни наслади, другите ще търсят нещо повече, дори то да им коства земното. Като Авраам и всички верни, за които пише апостолът: „С вяра призованият от Бога Авраам послуша и се отправи към земята, която щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра той се пресели в обещаната земя, макар и чужда, и се засели в шатри заедно с Исаак и Яков, сънаследници на същото обещание. Защото той очакваше града със здравите основи и чийто строител и творец е Бог. Чрез вяра и сама Сарра придоби способността да даде поколение и, въпреки възрастта си, роди, защото сметна, че Бог е верен на обещанието Си. Така от един човек при това с изчерпани сили се роди толкова голямо потомство, колкото са звездите на небето и както са неизброими песъчинките на морския бряг. Всички те умряха, изпълнени с вяра, без да получат обещаното, а само отдалеч го видяха, приветстваха го и заявиха, че са чужденци и пришълци на земята. С тези думи те дават да се разбере, че търсят отечество. Ако бяха мислили за онази земя, от която бяха излезли, щяха да намерят възможност да се върнат. Но сега те се стремят към по-добро, тоест небесно отечество. Затова Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото им е приготвил за тях град.“ (Евр.11:8-16)

Колко малко знаеше Авраам за обещаната земя и колко много остави! Дом, богатство … всички блага, които земното отечество предлага, заради небето! Разбира се, не говорим за видимото небе, то е само знак, поставен от Бога, за да отпраща мислите ни към далечното и отвъдното, към Твореца на небето и земята. Душата на Авраам не можеше да се засити със земното, затова очите му винаги бяха в звездите. Истинските Авраамови чеда винаги са били тези, чиито поглед е бил насочен към звездите и отвъд тях, към небесното отечество. 

Велик пример за това са мъдреците от Изтока, които търсели в езическия мрак светлина. 2000 години след Авраам, когато  езическото многобожие се било развило и неговата измамата станала много по-изтънчена и рафинирана, едни халдейски мъдреци успели да се откъснали от нея. Изследвали древните книги, лутали се в сложни лабиринти, взирали се в небето и търсели светлина отвъд астрологическата – светлина истинска и божествена. И Бог, който не гледа на лице, им я дал – звездата, която ги довела до яслите с Богомладенеца. Влъхвите били истински Авраамови чеда – неуморни търсачи на истината, които без да имат причина да повярват, повярвали. Повярвали със същата Авраамова вяра, оставили домашния комфорт и немите идоли, и тръгнали след нещо мъждукащо в небето. И с тази вяра се озовали на небесната Рождественска трапеза!

А къде сме ние, българите, днес? Влъхвите избягали от халдейските магии, а ние се връщаме към тях! Бог ни е дал красивата и ярка светлина на Православието, дал ни е хиляди причини да вярваме и да изкачваме стълбата към небето, а ние се въргаляме по трапези, макар и коледни. Да, коледни трапези без Рожденика. Защото Рожденикът днес не е на коледния базар, а на Светата Трапеза! Той ни кани на светата Евхаристия с небесните Дарове. Подготвили ли сме се ние днес за рождения Му ден с молитва и пост или сме се „подготвили“ чрез обикаляне по магазините, чрез 7 постни ястия и 77 суеверия? Това е въпросът, който ме терзае, защото в края на всяка календарна година виждаме тази суета и безумие, усещаме този сладникъв коледен дух. Коледен, не Рождественски! Събрали се хората на Коледно тържество на площада, в ресторанта, в пенсионерския клуб… Навсякъде, но не в храма! Събрали се около топлото домашно огнище, но без Рожденика. Събрали се не за молитва, а за шоу-програми, наздравици и клюки.

Не искам да бъда съдник, за мнозина декемврийската суетня е бягство от студения свят. Разбирам, че греяното вино някак странно стопля и успива, но истинското лекарство е друго. То е в Светата Чаша – виното, претворено в Кръв!

Година след година наблюдавам с болка една и съща картина - мнозинството наши сънародници като някакви весели зомбита се лутат по коледни базари. Активни в земните дела, а парализирани за духовното. Не постят, не се молят, причастяват се коледното вино на този свят, а не с небесното вино - Христовата кръв. Вървят със засмяно лице, тананикайки си сладникави коледни песнички, но тяхната радост не е християнска, духът на песните им не е православен. Ден след ден, като дрогирани, те вървят надолу, слепи за адовата пропаст. Ако вървяха по пътя на живота, щяха да спазват табелите. Ето, от 40 дни има ограничителна табела „Без блажна храна“, а те не я спазват. Но точно тези непостещи най-много държат на Бъдни вечер да има 7 (според друго суеверие 12) постни ястия. Защо 7 ястия, няма ли така човек да преяде и да седне недостойно сутринта на небесната рождественска трапеза?!

Ясно е защо! Техният път не е пътят на Авраам, който напусна езическия Ур Халдейски, нито този на влъхвите, осветен от Витлеемската звезда. "Техният край е гибел, тяхното божество – коремът, а славата – в срама им; мислите им са насочени към земното." (Фп.3:19)

Цялото това коледно безумие ми напомня думите на Соломон: „Глупостта е радост за неразумния, а разумният човек ходи по правия път.“ (Пр.15:21)

На нас, българите, много ни е дадено (показан ни е правия път), и много ще се иска от нас, много повече, отколкото от влъхвите. Малцина са, обаче, разумните, които гледат към небето и които внимателно следят пътните знаци, за да вървят по пътя нагоре. Витлеемската звезда и днес озарява пътя им и ги води на Светата Трапеза с Рожденика. Те търсят лекарство за своята парализа и плачат за греховете си, смесват радостните си песни със сълзи и протягат ръце към небесното отечество. Те са разумните и „… Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото е приготвил за тях град.“ Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.12.2025 г.

24.12.2024 г.