ВЕЩИ В СУЕВЕРИЕТО

(ЗАДУШНИЦА)

    Траурните обреди днес са най-често извършваните, съответно и суеверията, свързани с тях са най-разпространени. Има различни причини за това, но една е водеща. Страхът, тази така мощна и рушителна сила!

    При другите тайнства и църковни обреди нещата изглеждат на невъцърковения човек някак весели и пожелателни.

    Все по-рядко хората съзнателно кръщават децата си. Не гледат на Св. Кръщение като на врата, през която да избягат от геената огнена. Подхождат към тайнството с неправилни мотиви: за здраве, от патриотизъм, защото за предстоящата венчавка се иска кръщелно свидетелство и пр. А често Кръщението е само повод да се съберат роднините на весела трапеза. 

    На тайнството Св. Венчание се гледа като на мил ритуал, който да внесе колорит в сватбения ден. Мила, но отживяла традиция. Все по-рядко днес младите хора се венчават. Предпочитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”).

    Въобще всичко изглежда някак весело и неангажиращо. Смъртта обаче е страшна, тя трудно може да бъде гримирана; постоянно ни напомня, че всички сме нейни абонати. Смъртта създава шок, стрес и хаос около себе си. В такива критични моменти ритуалите идват на помощ - успокояват и внасят някакъв ред. Но кои ритуали, осветените от Църквата или "преданията" на махленските  баби? За съжаление, второто. Има една приказка "както живял, така и умрял". Живял без Бога, умрял без Бога, погребан без Бога.

    Защо да е без Бога, ще възрази някой, нали викаме „попа“ да го опее?

    Първо, „попа“ много често го викат от кумова срама. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги приказва”. Не че вярват в задгробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”

    Второ, викат „попа“ да се моли вместо тях, а не с тях. Свещеникът веднага забелязва това по празните погледи. На опелото и панихидите не молитстват, а някои даже не се кръстят, стоят надалече, пушат…

    Ако могат да им се отворят духовните сетива в такъв момент щяха да видят страшните демони, които са дошли да вземат душата на покойника и да я завлекат в ада. Щяха да чуят виковете на покойниците: молете се за нас, молете се ….

    Ето така си отиват в масовия случай днешните българи – живели без Бога, без изповед, без свето Причастие, без подготовка за вечността. И накрая умрели без Бога, отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?

    Не знаем! И въпреки, че много често с духовните си ноздри долавяме миризмата на сяра, се смиряваме и оставяме съда на Бога. Той знае всичко за всеки, в Него са ключовете на смъртта и ада. Ние знаем само, че със смъртта времето за покаяние е изтекло. Но знаем също, че участта на всеки покойник може да бъде подобрена от някои действия на останалите живи роднини, като дори от преддверието на ада може да бъде преместен в рая. Големият въпрос е: какво трябва да сторят роднините, за да подобрят задгробната участ на починалия и кои усилия са напълно безсмислени?!

    Тъй като в масовия случай роднините на покойника сами са далече от Бога, те бързо потъват в царството на суеверията. Това царство няма граници. Страхът постоянно произвежда нови и нови суеверия, нови и нови въпроси към свещеника, един от друг по-странни и невероятни.

    Суеверните усилия на роднините на покойника се насочват основно в две направления: 1. За покойника – да се помогне с нещо, да се изпрати по вечния му път и 2. За самите себе си – да се отдалечи злото от самите тях.

    Ще посочим някои от по-често срещаните суеверия, добре описани в книгата на йеросхимонах Димитрий и архимандрит Йоан:

    1. За "подпомагане" на покойника.

    На очите на покойника поставят монети, което идва от древногръцката митология. С тях покойникът трябвало да плати на лодкаря Харон да го преведе през реката Стикс и го отведе в царството на мъртвите. Спира се часовника в дома, отварят се вратите и прозорците за да излезе душата. Прави се пита „пътнина“, която някъде изяждат край покойника. Ръцете и краката на покойника се връзват и остават така до момента на спускането в гроба, когато се освобождават, за да може „да ходи в оня свят“.

    Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек.

    В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а понякога покойникът бива погребан не само с леглото си, но и с цял гардероб дрехи. Храната, и в отвъдния свят, си остава първа грижа на българина - хладилник с храна и напитки, и телевизор, включени към акумулатор!

    По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират парченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.

    Каква грижа само! Отвратително! Покойникът, братя и сестри, няма нужда от такава храна, а от молитви и милостини, извършвани в негова памет, чрез които се опрощават греховете и се облекчава задгробната участ на душата.

    Някъде пък забраняват до 40-ия ден от смъртта да се правят ремонти в дома на починалия. И това щеше да е нещо похвално, ако причината беше желанието на роднините да се отдадат на заупокойни молитви. Но не, оказва се, че както и при много други религиозни дела, под благочестивата външна обвивка е стаено суеверие - душата на покойника можела да не хареса ремонтите и да бъде наранена. Безумие! Това е последното, което вълнува душата на покойника. В този период тя има други грижи - как да премине през страшните въздушни митарства.

    Съвременните хора трудно възприемат истините на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2Кор.4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.

    Какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат.

    2. За "предпазване" на останалите живи.

    Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре. И „за да не стане нещо лошо на живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни безсмислени действия, или направо казано, глупости. Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на входната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и малки камъчета. Самият гроб също се огражда с червен конец. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покойника. 

    Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. При спускане на ковчега в гроба, задължително всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”. Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвратителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега.

    На връщане от гробищата суеверниците в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите. Странна е и забраната най-близките опечалени да не се къпят до 9-ия ден от смъртта.

    Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четиридесет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят. 

    А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…

    

    Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия! Ако попитаме такива суеверници: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте, никой няма да отговори. Ще мълчат и ще клатят глава, че „попа“ нещо не ги разбира нещата. И ще продължат да слушат онези „вещи в суеверието лица“, които експлоатират техните вътрешни страхове. И не само страхове, паразитират на гърба на хорската скръб и невежество. 

    А "попа"? Той нека си пее, кой ли го и слуша?! Той не е „вещо“ лице, все за покаяние говори, а ние не искаме борба и промяна. Искаме да си вървим по нашите си пътища и накрая с някой ритуал да омилостивим страшната невидима сила. Така мислят днес много от „християните” в „християнска” България!

    Но ако наистина обичаме нашите покойници, трябва да го покажем и на дело, с молитви и милостиня, с поменаване имената на покойниците на светата литургия. Нека станем вещи в любовта, а не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

22.06.2024 г.

ВСИЧКИ СМЕ ПРИЗОВАНИ КЪМ ИЗПОВЕДНИЧЕСТВО

(СЕДМА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ ПЪРВИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    В днешната неделя поменаваме светите отци от Първия вселенски събор, които преживели много страдания и несгоди заради любовта си към истината. Те били не само просветени от Бога хора, но велики изповедници на правата вяра. Днес ще даваме често думата на един велик съвременен светец - преподобни Паисий Светогорец, който поставя една от най-точните диагнози на болното ни общество и Църква:

    „Днес се стремят да разрушат вярата и за да рухне нейното здание, бавно премахват камъче по камъче. Но за това разрушение са виновни всички: не само тези, които разрушават, но и ние, които виждаме как целенасочено се разрушава вярата и не полагаме усилия, за да я укрепим. Впоследствие тези развратители ще ни създадат още по-големи трудности, ще се озлобят на Църквата, на монашеството… На днешната ситуация може да се противодейства само духовно, а не по мирски. Бурята ще се засили още, ще изхвърли на брега всички боклуци, всичко ненужно, а след това положението ще се проясни. И едни ще получат чиста награда, а други ще плащат дълговете си... Сега мнозина се стремят да разложат всичко: семейството, младежта, Църквата. В нашите дни да радееш за народа - това си е изповедничество, защото държавите воюват против Бога. Законите, които държавите приемат сега са насочени пряко против Божия Закон.“

    Рушене камъче по камъче – това е лукавия метод на сатаната, защото една солидна крепост много трудно се превзема с директна атака. Такава атака по-скоро мобилизира защитниците. Виждаме обаче, че 35 години след преп. Паисий църковната сграда е още по-разядена. Икуменизъм, модернизъм, ереси и разколи. Камъче по камъче – така руши врагът.

    В държавите, особено от ЕС – аборти, проституция, порнография, хазарт, наркотици, хомосексуализъм, джендър-идеология, социални неправди – всичко върви към узаконяване.

    Глупаците мъдруват: спокойно, тези неща винаги ги е имало, ще отминат сами. Фалшиви пророци, за които пророкува Йеремия: „Как казвате: «Ние сме мъдри и законът на Господа е с нас»? А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа. Мъдрите ще бъдат посрамени, ще бъдат уплашени и хванати в мрежа. Ето те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им? Затова ще отдам жените им на други, полята им – на други собственици. Защото всеки, от малък до голям, се е предал на користолюбие. от пророк до свещеник – всеки постъпва лъжливо. И лекуват раната на дъщерята на народа ми повърхностно, като казват: «мир, мир!», а мир няма. Срамуват ли се, когато вършат отвратителни неща? Не, никак не ги е срам и не знаят да се изчервяват. Затова ще паднат между падналите, ще бъдат повалени по време на посещението ми.“ (Йер.8:8-12).

    Дяволът желае да ни успи, да приемем извращението за норма. И негови (не)волни съработници стават християни с талантливо перо, но объркан нехристов ум, издигнал човека над Бога и кланящ се на идола на хуманизма. Един от тях дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот. За такова отношение към Божия закон пророкът казва: "А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа." Не всички светци са били талантливи, но всички всички ересиарси са били. Таланти, които обаче са гледали отгоре на другите. Перо талантливо, но лъжливо!

    Обърнете внимание на думите на преп. Паисий: „Да радееш за народа - това си е изповедничество.“ Днес чистата любов към родината е осмяна и заменена с глобализъм. Глобализмът е откъсване от корените, абстрактна любов към далечния, а не към близкия. Защото кой е нашия ближен? Не просто този, който е в нужда, но този, който е в нужда и лежи ранен на нашия път! А на нашия път лежат първо нашите съграждани, нашите сънародници. На тях да помогнем, а след това да разширяваме сърцето си към целия свят. 

    За да тласне хората към глобализъм, дяволът първо ги тласка към другата крайност – нацизъм. Виждаме това ясно в историята на 20 век. Жалкото е, че днес християни, които по начало трябва да са патриоти, са заразени с вируса на глобализма и толстоизма. Да, още от времето на Лев Толстой и Махатма Ганди дяволът прокарва своите идеи за непротивене на злото с насилие при никакви ситуации. Какви са плодовете от толстоизма век и половина по-късно? Пасивност, мекушавост, квиетизъм (самовдълбочаване и търсене на душевен покой) – отровни двойници на православните добродетели.

    Преп. Паисий казва: „Всички ние сме отговорни да не позволим на враговете на Църквата да я съсипят. Макар че съм чувал дори и от свещеници да казват: „Не се занимавайте с тези неща, това не е ваша работа!” Те са станали безразлични и топлохладни, защото искат да бъдат добри в очите на всички и да живеят дълго. Но Господ казва друго: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лк. 6:26). Ако безразличието е недопустимо за миряните, то колко повече за духовенството? Благочестивият човек, духовният човек, не трябва нищо да прави с безразличие. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Иер. 48:10)... Сега се води война, духовна война. Аз съм длъжен да съм най-отпред. Толкова масони, толкова сатанисти и всякакви други! Толкова бесновати, анархисти, прелъстени… Аз мога да видя какво ни чака, и затова ми е много болно. Устата ми е изпълнена с горчилка от човешката болка... Духът на топлохладността господства, мъжеството съвсем го няма! Как сме се развалили! Как ни търпи все още Бог? Днешното поколение е поколението на равнодушните. Разрешават на безбожници, на хулители да се изказват по телевизията. А Църквата мълчи и не отлъчва тези богохулници. А би следвало да ги отлъчва…“

    В Гърция наскоро приеха закон за еднополовите бракове. Как биха реагирали древните свети изповедници? Мисля, че биха казали на депутатите: Да, имате свободна воля да го сторите, но тези от вас, които са православни, от следващия ден сте отлъчени от Църквата. Никакъв достъп, никакви молитви и тайнства за вас. Анатема!

    Вярно е, че Църквата в Гърция възмутена зажужа като кошер, но чух само един-два архиерейски гласа, които споменаха думата „Анатема“. Скоро и те ще прегракнат, защото дяволът добре знае поговорката „Кучетата си лаят, керванът си върви“. Опасявам се, че ако това зло дойде до нас, картината ще е сходна и дори по-лоша. Ако вълкът напада стадото, овчарското куче трябва да лае, а не да подвива опашка. Пастирът трябва да скочи срещу вълците, а не да се снишава: Ама, не може така остро, ще ни отнемат субсидията, свещеническите заплати, в крайна сметка сме отделени от държавата, тя не ни е длъжна, любовта към различните и прочее опашати неща. Но пророческите думи на Йеремия изобличават такова страхливо мъдруване: „Ето, те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им?“

    

    Преп. Паисий казва: „Ако ние не противостоим, тогава ще се дигнат от гробовете нашите предци. Те толкова са изстрадали за Отечеството, а какво правим ние за него? Опитайте се да бъдете мъжествени. Напрегнете се малко. Вижте какво търпят християните в другите страни. В Русия търпят такива гонения! А у нас такова безразличие. Ако християните не станат изповедници днес, ако не противостоят на злото, то разорителите ще станат още по-нагли. Но днешните християни не са бойци. Ако Църквата мълчи, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите мълчат, ако монасите мълчат, то кой тогава да говори?.. Нерадивото духовенство успива народа, оставя го такъв, какъвто е, за да не се вълнува. „Вижте, - казват, - в никакъв случай не им говорете, че идва война, че идва Второто Пришествие, че трябва да се готвят за смъртта. Нека не се вълнуват хората!” А други поради лъжливо разбиране за доброто, казват: „Не разобличавайте еретиците, че са в прелест, за да покажем нашата любов към тях”. Днешният народ е замесен на вода. Закваската не е същата... Ако аз избягвам вълненията, за да не нарушавам своя плътски комфорт, тогава аз съм равнодушен към светинята! Духовната кротост е едно, а мекостта на равнодушието - съвсем друго. Някои казват: „Аз съм християнин. Трябва винаги да съм радостен и спокоен”. Но това не са християни. Това е равнодушие, мирска радост... Този, в когото присъстват тези мирски начала - не е духовен човек. Духовният човек е целият една непрекъсната болка, т.е. на него му е болно за това, което се случва, болно му е за хората, които погиват. И именно заради тази болка му се дава Божествено утешение.” 

       

    Такива духовни човеци са били и честваните днес отци от Първия вселенски събор. Пример за нас какво означава истинска духовност. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.06.2024 г.

БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ВЪЗНАСЯЩИЯ СЕ ХРИСТОС

(ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

   

 В Новия Завет е включен един раннохристиянски химн: ,,И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава‘‘. (1Тим. 3:16)

Този текст е едно много кратко поетично резюме на Християнството, започващо с Въплъщението и завършващо с Възнесението.

,,Възнесе се в слава‘‘, казва апостолът в последния стих и така възнася високо своята хвала към Бога. Синът Божий дойде в творението Си, придоби човешката природа и замина на небето с нея, замина, както казва св. Никодим Светогорец "обогатен с човешката Си природа". Във великото Тайнство на Въплъщението Христос съедини небето и земята, неръкотворното с ръкотворното. И стана великият Обединител на човека с Бога.

Сега воюваме с жестоки врагове и понякога ни изглежда неясен края на това наше воюване. Но когато сме с Бога, ние сме непобедими. Може да тръгнем да потъваме като ап. Петър в морската стихия, но само един вик към Христа и Той ни подава ръка. Докато вървим по пътя, ние сме спасени, защото по пътя имаме Неговата закрила. Пътят е Неговия покров. Вървейки по пътя, ние имаме увереност в спасението.

"Вие имате Моето благословение" - това е последното, което Христос заявява на Своите ученици и иска тези Негови думи да останат запечатани в тях завинаги. В Евангелието на св. евангелист Лука се казва: ,,И ги изведе вън от Витания, и като дигна ръцете Си, благослови ги. И както ги благославяше, отдели се от тях, и се възнасяше на небето‘‘. (Лк. 24:50-51)

Благословията на Възкръсналия и Възнасящ се Христос! Тръгвайки си, Той благославяйки учениците и Църквата през всички векове. И сега, от небето, Господ постоянно ни благославя!

Църквата никога нямаше да устои 2000 години, ако Господ не я благославяше. Неговите ръце стоят вдигнати и продължават да я благославят и до днес. Така, както ръцете на Мойсей стояха вдигнати, докато и последния израилтянин мина през дъното на Червено море, така и Христовите ръце ще стоят и правят път на Неговият народ до Второто Му пришествие.

Когато видим двете вдигнати за благослов ръце на епископа, нека си спомним вдигнатите ръце на Мойсей, който е предобраз на Христос, и най-вече да си спомним самия Христос, който е истинския Благославящ. А епископът е отобраз на Христос. Нали внимателно четете: „като дигна ръцете Си, благослови ги.“ Не едната ръка, както благославя свещеникът, а двете. Само епископът има пълнотата на благодатта. Правя тази скоба заради буквоядците-протестанти, защото ни набеждават, че въвеждаме небиблейски ритуали. Ето, че четат избирателно. Те нямат епископи с апостолска приемственост, чрез които да се преподава Христовото благословение и въобще благодатта, но са твърдо убедени в спасението си. Нашата увереност обаче има основа и тя е в тома, че сме под благославящите ръце на Спасителя.

Свети евангелист Марк ни казва нещо важно, което учениците не могли (и нямало как) да видят с телесните си очи: ,,А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога‘‘. (Мк. 16:19) Това е невидимото от Възнесението, което учениците не са видели, защото се случва след като Иисус преминава през всички небеса и стига Божия Престол. Като Бог-Слово Иисус има винаги този Престол, вечно Го има. Обаче като Човек, като Син Човечески, Той сяда на него след Своето Възнесение. Има велики моменти от човешката история, които светските историци пропускат, защото са духовно слепи. Един такъв момент е мъченичеството на св. архидякон Стефан: „А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.“ (Деян. 7:55-56)

Освен, че е отдясно на Бога, Господ стои прав! Като отдаване на дълбока почит можем да тълкуваме това надигане на Сина Човечески от Своя престол. Това надигане обаче се явява движение и като движение е белег на това, че все още не се е възцарила пълна хармония в Божието творение. Войната е спечелена, но не е приключила.

Господ казва за Второто Си Пришествие: ,,като дойде Син Човечески‘‘, защото ще съди света като Човек, а не като Син Божий, какъвто, разбира се, Той Е. Но също така казва ,,тогава ще седне на престола на славата Си‘‘. Тогава ще е окончателното сядане, тогава "ще дойде краят, когато Той предаде царството на Бога, Своя Отец, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила." (Деян. 7:55-56)

Престола на славата бе приготвен за Човешката природа на Сина, защото като Син Божий винаги е имал престола Си. Това е престолът, на който Господ седна след Възнесението Си. Всички Ангели, гледайки Човек за пръв път да се изкачва на небето, учудени се радват на Възнесението Му. Отваря се път към небето, за да се изкачат и човеците по-високо и от самите Ангели. И всичко това е за нас. Господ, възнасяйки на небето и човешката природа, става Предтеча на влизането ни в Царството Божие. Защото и ние ще възкръснем и с телата си ще се изкачим на небето. 

Сега обаче се възкачваме на небето само духовно. Това става при Светото Причастие. На Евхаристията ние се въздигаме и съединяваме с Христа. Приемаме възнесените от Него и обожени Тяло и Кръв и сами се обожаваме. Ставаме повече от победители! И все повече разбираме казаното от св. ап. Павел: „Бог ... ни благослови чрез Христос с всяко духовно благословение от небесата“. От небесата към нас слиза Христовото благословение.

Възлюбени братя и сестри, днес празнуваме Възнесението на нашия Господ Иисус Христос. Велика радост, стъпало във възкачването на нашия Господ нагоре. Защото Възнесението Му не означава изоставянето на света, а означава спасението на света. Възнесението е трепетно очакване на Петдесетница. 

А Петдесетница е целта на Божието домостроителство: „И Аз ще пребивавам сред тях и Аз ще бъда техният Бог, и те ще бъдат Мой народ.“ (Йез.37:27). Скинията на Бога ще е с нас и самите ние ще бъдем храмове на Бога. И вече сме! Христос е в нас, остава да Го допуснем да очисти всяко кътче на нашия храм, да устоим в този процес, ако и да е често пъти болезнен. Можем, и трябва да устоим, защото ръката на възнеслия се Христос стои и ще стои благославяща до последния ни ден на тази земя. Амин.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.06.2024 г.

БЛАГОВЕСТИЕТО – ЛЮБОВ, КОЯТО ПРЕЛИВА

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА САМАРЯНКАТА)

    

    Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще  опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.

Благовестието, това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около теб като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец, Той обеща река. В кладенецът трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.

Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.“ (Йн.8:38-39)

На Петдесетница Св. Дух бе даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (виж 3Царе 19), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.

Веднъж св. Йоан Кронщадски преминавал покрай едни колиби и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Дверите се оказали незаключени и отец Иоан влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не и се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.

Виждайки отец Иоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.

— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът — И не плачи, Бог е милостив!

— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден пропада по механите, няма с какво да нахраня момченцето…

Отец Иоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.

— Вземи, сестро, во славу Божию. И се моли, Господ ще те чуе, и ще се опомни мъжът ти.

Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отец Иоан. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:

— Що, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате за живота?

Отец Иоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.

— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче - какво щастие! Истински рай!

Простите, казани без капка укор от свещеника слова, отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Иоан. От този момент до края на живота си, този човек никога повече не пил алкохол.

Отец Иоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.

Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху сърцето си и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял в къщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа. Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Струва ми се, че ние тук най-често се проваляме: започваме добре като протягаме ръка към нуждаещ се и подавеме материална помощ или просто добра дума. Но в отплата какво получаваме - подигравка и злоба! И точно тук пресъхва нашия извор! Ставаме осъдителни и груби, допускаме дяволът да забие клин между нашите думи и нашите дела, или да посее съмнение за истинските мотиви за стореното от нас добро. За достоен отговор ни трябва не кладенец, не дори извор, а река от благодат, такава, каквато имал св. Йоан Кронщадски. Имал духовна сила, и я имал в нужния момент!

Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя.“ (Пс.83:6-7) Синодалният превод в случая не е съвсем точен. В него се казва, че „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.

Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исаия: "Господ каза: „Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби." (Ис.29:13)

Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните иудеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме, коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.

Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „вестителят е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.

Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят“.

Ще завърша с благите наставления на преп. Порфирий Кавсокаливит: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“

Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои (само) пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Пр.4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи …, те са второстепенни, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път.  Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

ТРОЙНОТО ВЪЖЕ, КОЕТО НИ СВЪРЗВА С БОГА

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА РАЗСЛАБЕНИЯ)

    В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно.“ (Екл.4:12)

Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица - Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица - мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималния вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се докосват и оплитат.

Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „... вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.“ (1Кор.13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.

Днешният евангелски разказ, макар и индиректно, също разкрива тази духовна истина.

За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.

Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича.“ (Йн.14:21) – казва Спасителят. След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо." Не винаги причина за страданието са лични грехове, но тук случаят е точно такъв. Подтекста на Иисусовите слова е: Причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс – старостта си изживей праведно.

Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.

Първо, и най-важно, разкриват всеобщият човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.

И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Както казваме днес, "труден" човек, от тези, които трябва да обичаш, а е наистина трудно. Краят на историята, когато за "благодарност" отива да докладва на властите, че Иисус го е изцерил, потвърждава това впечатление. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.

С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.

Третата нишка – вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за два аспекта на вярата.

Единият аспект е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас, като християни, такъв конспект на вярата представлява Никео-Цариградския Символ, който изповядваме. Вярата на евреите до Христа също имала свой изповеден аспект. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Този изповеден аспект на вярата се бил съхранил у разслабеният. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.

Другият аспект е вярата като упование в Бога. Той касае личното доверие в Бога и е пряко свързан с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда.“ (Евр.11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование доведе до велики изяви на Божията сила. Точно този аспект на вярата се беше скъсал у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.

Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът - да потърси и спаси погиналото! И направи точно това във Витезда за един човек, който е трудно да обичаш: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: „Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Който вече вървеше слух в Израиля. Но разлаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, бе правилното място – Витезда!

Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога, не само като сграда, а много повече като общност.

Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но да инициира разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. И започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!

Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелският разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!

Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.“ Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисуса. Вдигайки постелката, той покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай, и ще видиш славата Божия.“

"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта." (1Кор.13:13)

Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди ще пребъдва во веки.

Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господа, вече в храма. И пак, както винаги, Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: „Ето ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“

Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?

Има! Да възкръснеш при Второто Пришествие, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.

Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: Да се постараем да усучем тези велики добродетели - вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие.“ (Йн.10:10)

Самотни страдалци, няма кой друг да се смили над нас, освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас и сме длъжни поне да му носим одъра, защото неговият одър е нашия кръст! Но това все пак си остава помощ от пациент. Отговорността е на всеки, който по някакъв начин е разслабен. Разслабеният трябва да търси първо Лекаря, а не другите разслабени! Никой не е непоклатима канара, освен един Бог!

Господ спасява, а ние, разслабените, трябва да се грижим за тройното въже. Разслабването на някоя от духовните нишки - вярата, надеждата и любовта, неминуемо води до телесно разслабване. Затова да държим здраво тройно усуканото спасително въже, което ни свързва с Бога!

Нека се вслушваме в гласа от амвона, ако и да ни е станало досадно да се говори все за грехове и пазене на заповеди. Защото проповедта често е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни, че любовта е най-висшата  добродетел. Да отвърнем на Любовта с любов! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен 

27.05.2024 г.

ТРАПЕЗАТА НА ЕДИНЕНИЕТО

(ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК)

    Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

   - Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

    Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

    - Ние, православните, служим Св. Литургия.

    Колко прекрасен, кратък, но изчерпателен отговор! Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия (Св. Причастие). Причастието не е панацея, но е сърцето, което тласка кръв към членовете и дава живот. Живот както на всеки по отделно, така и на тялото Христово – Църквата.

    Причината е, че Причастието ни съединява с Извора на Живота. Нека чуем внимателно думите на един голям съвременен сръбски богослов - еп. Атанасий Йевтич: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Първото единение е с Невидимия Бог, второто – с Неговия видим образ – човека. И двете единения изискват борба, и пред двете има препятствия, и срещу двете има врагове. Първото единение – с Бога, е основа и предпоставка за второто – с ближния. Второто единение е следствие от първото и доказателство за неговото наличие.

    Единението е най-висшата степен на любовта, степен, в която ставаш едно с другия. Когато неговите болки са и твои, и неговите радости са и твои. Второто, изглежда, е по-трудно за нас. Още Иречек забелязва, че най-великият гений на българите е завистта. „За мен - казва той - най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“ За съжаление, и в нашата БПЦ го има това …

    Това двояко единение - с Бога и ближния, е цел на християнския живот и изразява двояката заповед за любов към Бога и ближния. Човек е създаден като йерархично същество, затова, образно казано, трябва да се съедини първо по вертикалата с Извора на Живота, за да може да се разпростре този Живот и по хоризонталата. Любовта към нашия ближен е индикатор за наличие в нас на любов към Бога, както пише и св. евангелист Йоан Богослов: „Който казва: Обичам Бога, а мрази брат си, е лъжец. Лъжец е, защото който не обича брат си, когото е видял, не може да обича Бога, когото не е виждал.“ (1Йн.4:20)

    Църквата е единство на изкупения човешкия род, без значение на етнос, професия, социално положение. В тайнството на Св. Кръщение всички се обличаме в Христа и ставаме царско свещенство на Бога, а в тайнството на ръкоположението някои мъже от царското свещенство получават и благодат да отслужват Светата Литургия и в знак на това обличат расо и одежди. Но на Св. Литургия служенията на благодатното (йерархичното) свещенство и царското (всеобщото) свещенство се вплитат в общо служение с ангелските чинове и така се принасят триединно на Бога. В това триединство всеки се нуждае от другия и го допълва. Така небето и земята, всичко видимо и невидимо, се покланя на своя Творец. Служението е общо, затова и отците казват: „Където се отслужва Евхаристията, там е и Църквата.“

    Думата „литургия“ това и означава - „общо дело“, затова и Православието не може да бъде друго, освен литургично. Св. литургия е оприличена на път. Поемайки по него, ние духовно се издигаме все повече и повече към небето, за да седнем на небесната трапеза и заедно да вкусим от Божиите дарове, които ни носят вечен живот – хлябът и виното, претворени в Тяло и Кръв Христови. Този наш път нагоре не е без другите, а заедно с тях, с нашите ближни, които трябва да приемем с всичките им странности и кривици, и на които трябва да простим всичките им съгрешения.

    На тази обща трапеза преди нас са седнали и ни чакат нашите предци – всички, които някога са живели и са възлюбили Господа Иисуса Христа. Около тази трапеза пък невидимо с нас съслужат светловидните ангели. Така Св. Евхаристия се явява средоточие на живота, на видимия и невидимия свят, в която минало и бъдеще се срещат в едно божествено настояще, в Божието "днес".

    На Проскомидията свещеникът отделя късчета от просфората за живи и покойници, за просияли светии и за още воюващи с греховете. Но освен за тях, отделят се късчета просфора и за честните безплътни сили. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всичко се събира в Христа. В Неговото Тяло и Кръв ние не само имаме Изкупление, но и общуваме с Бога, с Неговите светии и с Неговите ангели!

    Първите три века след Христа римските императори гонили жестоко християните и когато разбрали, че няма да унищожат вярата им, те, по дяволско внушение, предложили последната си хитрост: „Добре, вярвайте си във вашия Христос, но не се събирайте заедно за литургия“. Добре знаел дявола, че без общо богослужение няма претворяване на хляба и виното, няма Евхаристия. А щом няма Евхаристия, няма единение с Бога. А без единение с Бога няма и единение с ближния. Има само ад. "Какво е адът? – възкликва митрополит Амфилохий (Радович) - Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния." Адът е вечната самота.

    Древните християни не престанали да се събират заедно, дори с риск за живота си. Какъв нечуван парадокс виждаме днес – кръстени християни сами, без гонение, да се отлъчват от светата литургия! Не могат да дадат на Бога един час, една неделя в месеца. Как да наречем това, освен духовно самоубийство!

    Протестантите, дори тези, които са съхранили повече от православното Предание, нямат йерархично свещенство, на което чрез апостолското приемство да е дадена благодат да отслужва това най-велико тайнство – Евхаристията. Затова винаги затъват в безблагодатни, чисто човешки активности. Душевни „християни“, чиито опитности са заключени в душевната сфера.

    Нашият български народ, над 80% от който изповядва Православието, пък не живее в предадената му от отците чиста вяра. Кръстени християни не са и чували за Св. Евхаристия. Народ-самоубиец! В неделя сутрин спи или пие кафе с цигара. Народ от винаги недоволни и мърморещи хора, който е поканен на най-великата трапеза, на пиршество на благодатта, а се рови в гюмовете с духовен боклук. Вместо да е в храма, той е по кафенетата, прелива от пусто в празно и нехае за богатството, с което е надарен – Светата Трапеза!

    Именно тази Света Трапеза е учредена от нашия Господ на Велики Четвъртък! Трапезата на радостта и благодарността, на която „всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, което прави това възможно за нас“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Д. Дъбник

02.05.2024 г.

ТРУДНОИЗЦЕЛИМАТА БЛУДНА СТРАСТ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    В днешната Пета Неделя от Великия пост си припомняме подвига на преп. Мария Египетска. Тя водила люта битка не срещу плът и кръв, но срещу жестокия и гнусен демон на блудството. Това винаги е битка на два фронта. От една страна срещу внушенията на демона, а от друга - борба за разтуряне гнездото, в което този враг мъти отровните си яйца. Това гнездо е плътта! Затова борбата е особено трудна, защото е борба със самите себе си.

    Днес ще разсъждаваме именно за блудният грях и борбата с него.

    Архимандрит Лазар Абашидзе обръща внимание на това, което в повествуванието за митарствата ангелите открили за блудния грях: "... че душите биват задържани и изтезавани най-вече при това митарство и най-често оттук душата бива низвергната в ада, тъй като целият човешки род е крайно блуден и сладострастен, невъздържан и развратен, така че рядко ще се срещне и един човек, непричастен към този смраден грях. Четейки древната история на човечеството в книгите на Стария Завет, ние виждаме колко пъти именно плътската развратеност е погубвала народи и страни и е довеждала Божия гняв и наказание. Така при потопа е било унищожено цялото човечество, освен осем души и това е било наказание за развратеност. С горяща сяра била изгорена Содомската земя с цялото й население - пет града в плодородната, богата със земни блага долина, където сега е Мъртво море, морето, в което няма риба, защото дори и да попадне в него от река Иордан, тя веднага загива във водите му. Местността наоколо е мъртва, гола, лишена от живот, покрита с прах и пепел и дори въздухът тук е нездравословен. Ето такова страшно надгробие е издигнал Божият гняв върху останките на развратилия се народ, който забравил всякакъв срам. Това е паметникьт на греха и напомняне за онези мъки, които очакват подобни грешници във вечността. Ето колко отвратителен е блудният грях пред Бога! Ние знаем от Светото Писание, че никой блудник не ще влезе в Царството Небесно, било то поради прелюбодейство, ръкоблудие или кръвосмешение, да не говорим за мъжеложството (хомосексуализъм, лесбийство), содомията и други подобни грехове.

    Но нашето време надминава всички времена по масовата си развратеност, по дълбочината, разюздаността и безсрамието на разврата. Всички наши сетива са осквернени вече от онези грехове, заради които са били изгорени, изпепелени и потопени в солените, отровни води петте града в долината Сидим. И ние помним, че при края на света цялата земя ще бъде изгорена за подобно отстъпление от Божиите заповеди, за развратеност и неистов блуд, за поклонение на сатаната и за изпълнение на неговите дела.

    А колко се развихри този разврат в наши дни! Огромни сборища от развратници се обединяват вече в нечестиви общности, създават свои клубове, свои фирми и свое изкуство, диктуват на целия свят своите моди, вкусове и дори издават илюстрирани книги със съвети как по рафинирано да се отдава човек на този разврат, как най-тежко да оскверни, унижи и опорочи тялото и душата си, как най-лесно да се отдалечи от Бога и да стане трудноизцелим, как да му се постави клеймото на дявола. За широкото разпространение на тази съблазън се използват всички постижения на съвременността, всички средства за въздействие на съвременната наука върху душите на хората: телевизията, киното, списанията, вестниците, рекламата, музиката, живописта и литературата, като всичко това, с помощта на съвременната техника, е оформено така ярко и впечатляващо, „осезаемо”, че подобно на остър тънък и дълъг нож се врязва в съзнанието, поразява чувствата и навлиза дълбоко в сърцето на човека. Подобно на отровен газ, пуснат направо в лицето на обърканата жертва, то внезапно парализира и замъглява разума, прониква във всички вътрешности, навлиза в кръвта, лишава от живота и за много години отравя душата и тялото.“

    След обръщането си от проституцията и оттеглянето в пустинята, преп. Мария Египетска цели 17 години воювала с блудната страст, докато вземе контрол над нея. Така дълбоко била проникнала тя в душата и. Днес нерядко блудници и прелюбодейци идват на изповед и признават, че допреди седмица са съгрешавали. Настояват да бъдат допуснати до Св. Причастие и дори се сърдят, ако бъдат възпряни от свещеника. Искат да се причастят и младежи, които живеят „на семейни начала“ и дори в „свободна връзка“, без да осъзнават колко дълбоко са потънали в греха на блудството. Вместо да се съпротивят на дявола още в момента на „прилога“, т.е. когато се появява самата мисъл за блудство или прелюбодейство, такива хора започват да си задават въпроси чак когато се стигне до остър конфликт или нежелана бременност. Идват при свещеника и говорят за проблем не със съпруга/та, а с партньора/ката. Всичко това говори за трагично прегаряне на съвестта, за загуба на духовните сетива. В Православието няма такова нещо като „на семейни начала“ и „свободна връзка“. Няма и „партньор“, защото любовта не е игра. Има завет, има обричане до смърт!

    Затова и св. отци са били строги по тези въпроси. Нека припомним някои епитимии, налагани в миналото:

    - за предбрачен секс /дори и за сгодени/, т.е. блудство – 1 година лишаване от причастие

    - за прелюбодейство св. Василий Велики постановява 15 години лишаване от причастие, а според св. Йоан Постник – 3 години лишаване от причастие с по 250 поклона дневно.

    - за хомосексуално сношение и всякакво противостествено сношение - същите епитимии,

    - за мислено блудство или прелюбодейство – 3-дневен сух пост с по 40 поклона дневно, но при системност епитимията се удължавала до 3 години.

    - за ръкоблудство – от 40 до 60 дни пост със 150 поклона дневно и лишаване от причастие, но при системност срокът се удължавал до 3 години.

    - за скотоложство Анкирският събор постановява 20 години лишаване от причастие.

    Питам ви днес: как да постъпи свещеникът при такива блудни грехове? Да покаже ли снизхождение след само 3 дни пост? Да допусне ли блудника до Светите Дарове само защото изповядва, че е сбъркал, но е прочел какви чудеса прави Св. Причастие? И наистина прави, и наистина ни съединява с Христа и ближните, но само след като грешникът осмисли по-дълбоко своето престъпление, след като усилно се потруди и изкорени бурените! Така трябва да гледаме на епитимията – като на лекарство, а не като на наказание, както се е получило на Запад...

    Преп. Мария Египетска много добре осъзнала мерзостта на своя грях и си самоналожила епитимия от 47 години, през които не се причастявала, а се отдала на покаяние в пустинята. Защото въпросът не е само да спреш да вършиш блудни дела, а да очистиш до дъно душата си от всяка блудна следа, да се изцериш. Колко важно е да осъзнаем това ние, които още от най-ранна възраст сме засипани с блудни образи и звуци.

    Архимандрит Лазар Абашидзе пише: „Днес дори и най-малките деца виждат и знаят за най-отвратителните полови извращения всичко, което преди са знаели само най-пропадналите хора. А сега децата подобно на содомските юноши вече усилено се стараят да подражават на възрастните негодници и бързат да се докоснат до смъртоносната отрова, да опитат от смъртоносния плод, от който за цял живот (дори и да започнат покайна и очистителна работа над себе си) в душите им ще остане тежка рана, язва, понеже нито една греховна зараза не се просмуква толкова дълбоко в сърцето, както развратът, още повече онзи, който е опознат от детинство. Разпространителите на тази отрова могат да бъдат смятани без колебание за най-тежки престъпници - по-лоши дори от убийци и грабители. Онзи, който не се бори (имайки такава възможност) с порнографската отрова, която днес като мръсен въздух влиза лесно във всеки дом през отворените прозорци, който не се огражда сам, не опазва ближния и особено децата - такъв е причастен към тежко престъпление (подобно на онзи, който, виждайки човек, застанал на релсите пред връхлитащ върху него влак, не го е извикал и не го е грабнал, а спокойно е гледал смъртта му). „Християнин”, който се запленява от подобно „забавление” - гледа порнографски снимки, филми и други подобни, - не е християнин! Светото Евангелие ясно ни предава словото Божие: „Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). В Стария Завет на израилския народ е бил даден закон да убива с камъни и след това да изгаря блудниците. А днес в общество, което най-често нарича себе си „християнско”, за срам се смятат не блудът и развратът, а целомьдрието! Много млади хора, които още не са осквернили телата си с блуд, се срамуват от другарите си и се стараят да изглеждат разпътни, търсят случай по-скоро да познаят греха, за да се похвалят с това пред връстниците си и да придобият уважение в техните очи - и това не са редки, а повсеместни случаи…”

    Братя и сестри, на всички ни предстои да застанем на съд. Но не пред съда на нашите приятели, не пред човешки съд, а пред страшния Божи съд. Затова нека следваме примера на преп. Мария Египетска и обявим тотална война на блудния грях. Да действаме радикално още от момента на "прилога", както ни заповядва Христос: „и ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9) Разбира се, не буквално да се самоослепяваме телесно, а да не допускаме компромис с това, което гледаме. С пост  и молитва да омаломощим плътта и така да разтурим гнездото на блудния демон. Нека не се отчайваме в тази жестока духовна бран. Щом преп. Мария Египетска, която била паднала толкова ниско, е успяла да се възкачи до небето, то значи за всички ни е възможно. Затова на Христовото съдилище тя ще стои отдясно на Христа като свидетел, че победата над блудната страст е възможна. И дано по Божията милост преминем и ние (когато дойде на всеки времето) това най-страшно митарство и наследим блаженството на чистите по сърце, които ще видят Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.04.2024 г.