ВЯРА, КОЯТО ГЛЕДА КЪМ ХРИСТА

(ДЕВЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Изобилна духовна храна ни дава и днешния евангелски текст (Мат.14:22-34). Ние ще се фокусираме само върху един въпрос, но въпрос твърде важен за нашия живот. Учениците Христови попаднаха в морска буря, а техният Учител отсъстваше. Точно когато най-много се нуждаеха от Него, Той се бе оттеглил за молитва. Но съмненията им в Божията грижа за тях скоро отпаднаха. Разпознаха Иисус да ходи по вълните към тях, като Господар на стихиите природни. Бог владее над творението, но човекът също е призован да бъде бог, разбира се, винаги уточняваме по благодат, а не по същност. И като такъв той също може да има власт над творението. Ако се съединени с Бога, той ще изпълни зададената му още в Едем цел – да владее, да „обладае“ земята и нейните стихии.

    Едва ли такива богословски мисли са минали през главата на св. ап. Петър в онази бурна нощ. Но факт е, че той, може би инстинктивно, но дръзна да напусне лодката и тръгне по водата.

    В началото всичко тръгна по правилата: ап. Петър не се довери лекомислено, потърси Божията воля и получи ясен отговор: „Дойди при мене“. После прояви смелост, която липсваше у другите, а и у мнозина днешни християни: прехвърли крак зад борда и тръгна с вяра по пенещите се вълни. Трябва задължително да отбележим тази смелост. Тя не е просто вродена особеност на неговия характер, това е желание да бъдеш там, където е Христос, да се съединиш с Него. Това е любов към Бога, любов, която те кара да поемеш отговорност, а не да стоиш на завет и да се снишаваш, докато отмине бурята.

    И точно когато изглеждаше, че ап. Петър се справя, се случи провалът, за Петрово и за наше общо назидание във вярата.

    Апостолът започна да потъва точно тогава, когато се вгледа в силния вятър и ужасните вълни. До този момент той се бе фокусирал върху Спасителя и Неговите думи. Само с периферното си зрение виждаше морските вълни. Но в един момент ситуацията се обърна. Във фокуса му попаднаха водните талази, а Този, Който имаше власт над тях се оказа в периферното му зрение. Великият, „големият“ Бог се беше смалил в неговото съзнание и автоматично проблемите бяха станали грамадни. Много пъти сме повтаряли, че тялото и душата са неразривно свързани. И в този случай телесното зрение веднага повлия на духовното. Сърцето на апостола се изпълни със страх, а страхът, както добре знаем, е убиец на вярата или най-малкото я блокира. Ап. Петър допусна вълните в сърцето си и заприлича на човека, описан от св. Яков: „който се съмнява прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа.“ (Як.1:6-7) Ето как един неправилно насочен поглед доведе до срив на вярата и пропадане. 

    Основната поука от Петровия неуспех е: действената вяра винаги гледа към Христа!

    Нека си припомним една случка от Стария Завет. Св. пр. Мойсей изпрати десет съгледвачи да разузнаят обещаната от Бога земя. Ето доклада на осем от тях: „ходихме в земята, в която ни изпрати; в нея наистина тече мед и мляко, и ето плодовете й; но народът, който живее в оная земя, е силен, и градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и синовете Енакови; …. ние изглеждахме пред тях като скакалци, такива бяхме и в техните очи.“ (Чис. 13:28, 29, 34)

    Но двама бяха на различно мнение – Иисус Навин и Халев. За тях четем, че те „успокояваха народа пред Мойсея, думайки: да идем и да я превземем, защото можем я завладя.“ (Чис.13:31)

    Какви оптимисти, ще си каже някой! Не, братя и сестри, те не бяха оптимисти. Оптимизмът не се корени в Бога, той не очаква от Него нищо, а просто разчита, че обстоятелствата някак от себе си ще се наредят. Той е надежда без основа, дърво без корен. Но двамата съгледвачи имаха корен, и то какъв само! Целият народ Израилев потъна в плач, после се разбунтува и искаше да се връща в египетската земя на робството. И това щеше да стане, ако не бяха двамата герои на вярата: „И Иисус, син Навинов, и Халев, син Иефониев, измежду ония, които бяха обгледали земята, раздраха дрехите си и казаха на всички събрани синове Израилеви: земята, която изходихме, за да я обгледаме, е много, много добра. Ако Господ е милостив към нас, ще ни въведе в тая земя и ще ни я даде - тая земя, дето тече мед и мляко; само не въставайте против Господа и не се бойте от народа на тая земя; защото той ще стане нам за храна: те нямат защита, а с нас е Господ; не се бойте от тях.“ (Чис.14:6-9)

    Ето истинска вяра, не празна надежда, а упование в Божията милост и закрила! Те имаха Божието обещание, че тази земя се дава на Израил. Бог го казва и никакви великани, караконджули, върколаци и демони не могат да провалят Неговата дума.

    Иисус Навин и Халев не бяха слепи. Те също бяха видели великаните, но ги бяха оставили в периферията на своето зрение. Във фокуса на техният духовен взор беше и през цялото време остана Господ Бог на силите.

    Ап. Петър също като тях бе чул ясната Божия воля „Дойди“. И той тръгна по водата в духа на Иисус Навин и Халев. Пропадна не за друго, а защото смени фокуса на своето внимание, не продължи да гледа към Спасителя.

    На църковнославянски има една дума „презри“, от която се е развила думата презрение. В своето първоначално значение обаче тази дума няма негативен смисъл, а просто означава „да виждаме през“. Това трябва да правим и ние днес. Бурите, с които се срещаме ние днес вероятно няма да са морски, те ще бъдат житейски, от най-различен характер, но принципът за преминаване през тях е винаги един и същ – с вяра, която гледа през тях, към Христос!

    Вяра, която стъпва на Неговите обещания, на Неговия характер, и не отстъпва нито милиметър. Такава е била вярата на всички светии, за което четем в посланието към евреите: „Затова и ние, заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека свалим от себе си всякакво бреме и греха, който ни лесно омотава, и нека с търпение изминем предстоящото нам поприще, имайки пред очи началника и завършителя на вярата – Иисуса, Който, заради предстоящата Нему радост, претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на престола Божий.“ (Евр.12 :1-2)

    Централно място в храмовата иконопис заема образът на Христос. От двете страни на царските двери е Неговата икона, отдясно като бебе, отляво в зряла възраст. В новият превод на на Библията, направен от православни богослови, в този пасаж Иисус е наречен „начало и завършек на вярата“. Това е точно така. Светите отци казват, че Христос трябва да расте в нас по начин, подобен на растежа му в пречистата утроба на Богородица. Растежът на Христос е растеж и на вярата. Да гледаме към Христа не означава да насилваме въображението си да рисува картини. Съзерцанието с телесните очи на иконите е отправна точка на нашето молитвено пътуване към Бога. То постепенно и плавно трябва да расте и премине в духовно виждане на Спасителя, в освобождаване от образите и слизане на ума в сърцето чрез постоянстване в умно-сърдечната (Иисусовата) молитва.

Братя и сестри,

    Днес животът е станал много динамичен и сложен. Не знаем кой е приятел и кой враг. Житейските бури приличат повече на водовъртежи. През тях можем да преминем само като хвърлим котва в Христа. Животът и вярата ни да станат Христоцентрични.

    В житията на светиите намираме примери за това как да останем верни на Бога и в такива сложни ситуации. Знаете, че любимият на целия православен свят светец Йоан Златоуст е бил атакуван не само от врагове на Христа, той е бил низвергнат от поста си от църковен събор, от братя във вярата. Поради интриги името му е било охулвано, бил е заточен и умира в заточение. Нека чуем трогателната реч на светителя по повод заточението му: „Силни вълни, жестока буря! Но аз не се боя от потъване, защото стоя на камък. Нека беснее морето! То не може да съкруши камъка. Нека се повдигат вълните! Те не могат да погълнат Иисусовия кораб. Кажете от какво да се боя? От смъртта ли? За мене животът е Христос, а смъртта придобивка (Фил. 1:21). От изгубване на имение ли? Нищо не сме донесли на тоя свят, явно е, че и нищо не можем да изнесем (1Тим.6:7). Не се боя от бедност, не желая богатства, не се боя от смърт и не искам да живея, освен за вашия успех. Аз за туй говоря за сегашното мое положение, възлюбени, за да ви успокоя. Никой не може да ни раздели, не се тревожете от това събитие, покажете ми в едно вашата любов в непоколебимата вяра. Аз имам залог от Господа и не се осланям на моите сили. Имам Неговото Писание и то ми е опора, то ми е крепост, то ми е спокойно пристанище. Нека цялата земя се разбърка, имам Писанието. Него чета аз и словата му са за мене стена и ограда. Кои са тези слова? „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Мат.28:20). Христос е с мене! От кого да се боя?“

    Чудни думи, славни думи на човек, обикнал с цялото си сърце Иисуса Христа. Човек, който никоя буря не може да отнесе, защото е хвърлил котва на спасителната канара – Христос. Човек, който се осланя не на своите сили, а на Христа. Човек, чиито пример да следваме. Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

22.08.2021 г.

ДОКАТО СЕ ИЗОБРАЗИ ВЪВ ВАС ХРИСТОС

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    „Ето, Аз пращам Ангела Си, и той ще приготви пътя пред Мене, и внезапно ще дойде в храма Си Господ, Когото вие търсите, и Ангелът на завета, Когото вие желаете; ето, Той иде, казва Господ Саваот. И кой ще издържи деня на дохождането Му, и кой ще устои, кога се Той яви? Защото Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя; и ще седне да претопява и чисти сребро, ще очисти синовете на Левия и ще ги претопи като злато и като сребро, за да принасят жертва Господу с правда.“ (Мал.3:1-3)

    Днес отдаваме почит на всички светии, които са просияли през вековете. На някои от тях знаем имената и почитаме техния подвиг, на повечето само Бог знае. Четем житийната литература и се удивляваме – колко различни човешки съдби, колко многообразна е Божията благодат! И все пак, има нещо общо в тях - за всеки от тях казваме „просиял е в светост“. Светостта има сияние, има светлина. Иконописците се сблъскват с тази трудност – да изразят по лицата на светците тяхната вътрешна светлина, а на лицата на грешниците да явят тъмнината.

    Когато създава фреската „Тайната вечеря“, Леонардо да Винчи също бил затруднен от това: трябвало да изобрази Доброто, въплътено в образа на Иисус, и Злото - в образа на Юда Искариотски. Леонардо прекъснал работа по средата и започнал да търси и да оглежда човешките лица като подходящ модел.

    Един ден, по време на църковно богослужение, се вгледал в лицето на едно от момчетата, които пеели в църковния хор. От него струяла светлина и доброта. Това бил съвършеният образ на Иисус Христос, точно което и търсел художникът. На другия ден го поканил в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици. Образът на Христос бил завършен. Изминали три години. "Тайната вечеря" вече била почти готова, но художникът все не намирал подходящия модел за Юда. Не можел да открие лицето, олицетворение на злото. А вече започвали да го притискат да завърши фреската колкото се може по-бързо.

    И един ден, след дълго търсене, съвсем случайно Да Винчи най-после открил идеалния модел. В една крайпътна канавка лежал дрипав младеж – пиян, озлобен и преждевременно състарен. Макар и трудно, склонил помощниците си да го пренесат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Бездомникът бил пренесен дотам, без дори да разбере, а помощниците му го придържали прав, за да може художникът веднага да започне да го рисува. Леонардо успял да улови и пресъздаде цялото зло, открояващо се върху това лице. Когато свършил, просякът – вече изтрезнял – отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:

    - Вече съм виждал тази картина.

    - Как така? Това не е възможно... – попитал изненадан Леонардо.

    - Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един църковен хор, животът ми бе изпълнен с мечти и доброта. Тогава един художник ме покани да позирам като модел за лицето на Христос.

    Какво развитие у един човек, и то само за три години! Младеж, който бил тръгнал да изкачва лествицата на съвършенството, паднал от нея и само за три години заприличал на дявола! Не знаем по ричините за падението на този млад човек, но Божията цел за неговия живот била осуетена.

    А целта е добре известна. Сам Господ ни я казва: „Бъдете свети, защото и Аз съм свет“. Всички християни са призовани да станат светии. Те са съвършено умити в Св. Кръщение и наречени от ап. Павел светии. Но положението на новопокръстения християнин е подобно на това на първия Адам преди грехопадението. Умит е от греха, но подобно на нашия общ прародител има зададена цел да се издигне от невинност към съвършена и изпитана праведност.

    Пасажът от книгата на пророк Малахия, който Ви прочетох в началото, обикновено се цитира във връзка с Господният Предтеча Йоан – Ангелът, който приготвя пътя пред Христа. Но този текст ни казва много повече. Една вярваща жена изучавала тази пророческа книга и когато стигнала до трети стих на трета глава, у нея се появило недоумение, какво ще рече: „и ще седне да претопява и чисти сребро“

    Тогава тя решила да посети майстор-бижутер, за да наблюдава неговата работа със среброто. Тя нищо не му казала относно причината, поради която е дошла, отговорила само, че изпитва любопитство към този занаят. Когато дошла, застанала зад него и започнала да наблюдава. Майсторът тъкмо загрявал парче сребро над огъня. Той и обяснил, че основното в процеса на обработка на среброто е да се държи то над най-горещата част на пламъка, за да изгорят всички излишни примеси и да бъде очистено.

      Тогава жената попитала:

   - И вие сте длъжни да стоите през цялото време пред огъня, докато протича процеса на очистването на среброто?

    - Да. И аз не само трябва да стоя и държа среброто в огъня, но не трябва и да го изпускам от очи. Ако го задържа твърде дълго и мигновено щетите ще бъдат непоправими.

    Жената се замислила за кратко и попитала:

    - А как вие определяте момента, когато металът е готов и е достигнал нужната чистота?

    Майсторът се усмихнал и отговорил:

    - О, това е много просто. Когато видя в него своето отражение.

    Каква чудесна илюстрация на духовни истини е този случай! Той ни показва великата цел, поставена пред всеки един от нас – християнин значи подобен на Христос. Означава, че сме помазани с мирото на Светия Дух, тъй както и нашия Господ прие помазание от небето. Призовани сме към богоуподобяване. „Чеда мои – простенва ап. Павел, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Гал.4:19)

    Този пример ни показва и защо са всички мъки, изпитания и страдания в нашия живот – за да се очисти среброто, за да грейне Божият образ в нас! Така Господ държи всеки от нас подобно на майстор-бижутер в очистителния огън, докато се изобрази Неговият образ в нас.

    Нека не ставаме малодушни в изпитанията и изкушенията! Да си спомним как ап. Павел увещава коринтяните: „Друго изкушение вас не е постигнало, освен човешко; верен е обаче Бог, Който не ще остави да бъдете изкушени повече от силата ви, а заедно с изкушението ще даде и изход, за да можете да търпите.“ (1Кор. 10:13)

    Няма да ни остави Господ, не ни изпуска Той от очи, тъй както и майсторът-бижутер следи внимателно процесът на очистване на среброто!

    Божията грижа, разбира се, не е гаранция, че не може някой да се провали в изпитанията и бурите житейски. Добре знаем, че не са малко тези, които пропадат, както този нещастен младеж, позирал на Леонардо да Винчи. Причината обаче не е в Бога. „Верен е обаче Бог“ – акцентира апостолът - Той знае нашата сила и дава изходен път. Тъй че, ако се проваляме, то причината е изцяло в нас, в нашата неверност.

Братя и сестри,

    Нека на днешния празник, почитайки светците, които сияят на небето, да си напомним пак, че и те са били в плът като нашата и са чели същите Библии като нашите, но в доста по-нелуксозна подвързия. И все пак са победили! Имали са възможност да избегнат огъня на гонението и страданията, но е трябвало да се снишат, да замълчат, да се скрият. Ние, съвременните българи, сме станали специалисти в снишаването... Но древните християни са избрали друг път – на изповедничеството и мъченичеството.

  Има време за мълчание, но има и време, когато трябва да се говори, независимо от последствията. Когато ближният ти е онеправдан, издигни гласа си, не си казвай, както чух един човек „Че аз да не съм адвокат на бедните.“ Как напомня това на Каиновото оправдание: „Нима съм пазач на брата си?“ (Бит.4:9)

    Когато болшинството се гордее, че е толерантно и широкоскроено спрямо ЛГБТ-идеологията, снишаваш ли се и ти, за да не те помислят за закостенял и назадничав църковник? Мислиш ли си: какво значение има, че се руши семейството, нали с моето всичко си е наред?

    Ако е така, покай се! Защото „С мълчание се предава Бога“ – казва св. Григорий Богослов. Защото и в днешното евангелско четиво чухме гласа на Спасителя: „И тъй, всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз Него пред Моя Отец Небесен“ (Мат.10:32) Пред човеците, братя и сестри, открито да застанем, с ясна църковна позиция, а не да се стаим, имайки „своя си лична вяра“, дълбоко скрита в някой мозъчна гънка!

    Нека говорят устата ни, нека и делата ни потвърждават нашата изповед! Тогава със сигурност ще дойде огън, очистващият огън на изпитанието. Няма светец, който да не е преминал през този огън! Ако няма огън в нашия живот, да размислим дали не сме се снишили и станали „тайни“ християни. Не се лъжете, няма такова нещо като таен християнин. Има такъв духовен закон – който не върви напред, върви назад и лицето му (понякога видимо само от Божиите очи), лека полека потъмнява. Да ни пази Бог от участта на този младеж, позирал навремето на Леонардо Да Винчи и уподобил се на предателя Юда!

    „Иисус Христос е същият вчера, и днес и вовеки“ (Евр.13:8). Така, както е очистил светците, така иска да очисти и нас от греховните петна, защото „Той е като огън, който разтопява, и като луга, която очистя“.

    „Затова – ще завърша днешната проповед с този призив на св. ап. Петър - радвайте се, макар сега и да поскърбите малко (ако е потребно) в различни изкушения, та изпитаната ваша вяра да излезе по-драгоценна от нетрайното, макар и чрез огън изпитвано злато, за похвала и чест и слава, кога се яви Иисус Христос, Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като постигате края на вашата вяра - спасението на душите“ (1Петр.1:6-9) Амин!

Свещ. Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

27.06.2021 г.

БЛУДНИТЕ СИНОВЕ И БАЩИНОТО СЪРЦЕ

 

(НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН)

 

 Вероятно сте чували поговорката „Вижда дървото, но не вижда гората“. Тя се отнася за хора, които толкова са се вторачили в детайлите, че изгубват поглед върху общата картина. Притчата за блудния син /Лк.15:11-32/ е вероятно най-богатата на образи и символи притча в Библията и се случва толкова да се задълбочим в нейните детайли, че да изгубим контекста. А той също има какво да ни каже. Ние четем и възприемаме притчата за блудния син самостоятелно, сама за себе си, но тя е част от един комплекс, в който св. Лука освен нея включва още две притчи – притчата за загубената овца и притчата за загубената драхма. Тонът и в трите притчи не е песимистичен, а оптимистичен, защото общият рефрен на трите текста е “загубен, но намерен”.

Първите две притчи се подчиняват на троична структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението на притчата в живота на обикновените хора - грешниците, каквито сме всички ние.

Същата структура се открива и в третата притча – за блудния син. И тук има загубен “обект” – неразумният по-малък син. Въпреки че баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят - овцата и жената – драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета, приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Сърдитото изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10). Уместна ли е радостта, когато е налице  сериозен проблем в отношението на големия брат с Бащата? Разбира се – не.

Образът на по-стария син е въведен нарочно от Спасителя. Можем да си представим скептичните физиономии на фарисеите и книжниците, докато са слушали за намирането на изгубената овца и драхмата, които олицетворяват изгубените грешници. Затова Христос въвежда в тази притча като тяхно олицетворение сърдещия се по-голям брат. На какво всъщност се сърди той?

По-старият син не се противопоставя на връщането на брат си и няма нищо против покаянието му, както някои повърхностно тълкуват. За фарисеите и книжниците повелите на Закона са смисъл на живота. Те не се противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено не причисляват себе си. Нека си се връщат към Закона и морала.

Причината, която ги вбесява, е че по-малкият брат от притчата получава всичко, без да е дал нищо. Онзи, който прахосва парите на баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша” и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен – рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен наследник? И това трудолюбие какво всъщност е? Не е ли изпълнението на Божиите заповеди, благочестивите дела, заповядани от самия Бог? Защо тогава законоизпълнителят е пренебрегнат!

         Идва ред на бащата , който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” оправдават ликуването на бащата. Завръщането у дома е един вид възкръсване, следователно и радостта трябва да е подобаваща. Знаете как се радват хората, когато им се роди дете, знаете и как скърбят когато умре вече отгледано дете. А колко голяма би била радостта ако някой чрез чудо го върне към живота! Бащиното сърце на Бога е било безкрайно наскърбено от напускането на малкия син, защото разлъката с  Бога е духовна смърт. Затова и завръщането му е повод за такава голяма радост. Питам се, гледаме ли ние с Божиите очи на нашите роднини и приятели. Скърбим ли за пагубното им неверие или като Каин си казваме: „Пазач ли съм аз на брата си“.  Уви, нито скърбим за падението, нито се радваме за изправянето. Уподобили сме се на големия брат.

Но бащата, учудващо, не бърза да съди хладността на големия си син. Не го обвинява, не се сопва за дързостта да търси сметка на баща си. Той дори разбира справедливостта на неговото възражение и кротко му обяснява: “Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое”. По-големият син има всичко, което му е необходимо за живота и спасението, но за него то не е достатъчно. Проблемът тогава къде е? На две места, и нито едно от двете не е в бащата. Проблемите са в окото, което не се засища с гледане и сърцето, което не е благодарно. Ако човек има проблем с тези два органа, нищо на този свят не може да го задоволи. Обръщението “чедо” изразява най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Има ли по-голямо щастие да си ежедневно обект на Божията любов? Самият Бог е наградата на верните!  Блудният син за дълго бе лишен от тази най-велика радост и доволство – Божията благодат.  

Братя и сестри,

       Три притчи ни представя в тази 15 глава св. ев. Лука, за да ни разкрие великата Божия любов. В тях виждаме любовта на цялата Св. Троица: на Отца /бащата на блудния син/, на Сина /пастиря, търсещ изгубената овца/ и Св. Дух /жената, намерила изгубената драхма/. Бог-Отец не напуска небето; за домостроителството на спасението това стори Синът-Добрия Пастир, а на Петдесетница и Духът слезе от небето, разбира се, без да се въплъщава. Но има ли човек, който четейки притчата за блудния син, да се усъмни в любовта и благостта на бащата, който тича към завърналия се блудник, а после увещава кротко завистливия му брат?  Небето се радва за всеки каещ се грешник. Нека и ние се радваме на безмерната Божия любов, която ни намери!

Но нека не облажаваме прекалено себе си и нашия прототип - блудния син. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и на доживотно щастие. Периодът /по-дълъг или по-кратък/, прекаран в далечна страна, винаги оставя следа. За това време блудния син е бил отчужден от любовта на бащата и подкрепата на брата. Ако не е хванал венерическа болест с разпътния си живот, то вероятно е хванал язва от яденето на рожкови, или страхова невроза от угнетяващата атмосфера на тази далечна страна. Щом свърши угощението в чест на неговото завръщане и животът продължи отново, блудният син ще трябва доста да се лекува, а по-големият му брат, стига да спре със сърденето, пак ще изпитва радостта от присъствието и общението с Отца – много повече, отколкото него.

С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени не по-малко от импулсивното покаяние на очевидните грешници и митари.

В Църквата винаги е имало и винаги ще има хора и като големия, и като малкия син. Трябва реалистично да погледнем и ние и да признаем, че живеейки разпътно, далече от Бога, и ние, като блудния син сме придобили редица лоши навици – духовни болести, които трябва да лекуваме.  

Тези, които от малки са израсли в православни семейства, свикнали са да постят, да се молят, въобще да живеят църковно и да се трудят за душите си, лесно могат да се отъждествят с по-големия син. Верността към Бога и ежедневните духовни трудове са небесно съкровище. Но това съкровище е застрашено от пълно изгубване, затова те трябва много трябва да внимават, да не станат като фарисеите – външно изрядни, а вътре хладни. Ако не се радват на всяко ново покаяние и нов човек в Църквата, значи сърцето им блуждае далече от Бога. Те не са избягали в далечна страна, но не са и в бащиния дом. Стоят близо до Църквата и не влизат в нея, или по-добре да кажа влизат само телом, а духом са вън, защото, о, ужас, в нея вече няма такъв ред и благочиние, „както едно време“. Напълнила се е с нови хора с ужасни дрехи и татуировки – доскорошни метали, рокери, наркомани. Ако не се радваме на тях, значи сърцето ни е далече от Бога. Защото Божието сърце прелива от любов към всяко Божие създание, особено към това, което се завръща към Него. Ако не се радваме на това, значи духовно блуждаем далече от Бога, ако и телесно да сме в храма. Вижте думата „блуждая“! Как да не се удивим на творците на българския език, които за да опишат объркаността и безпътицата използват корена блуд – разврат, отклонение.

Оказва се, че по-малкия син е блуден, а по-големия – блуждаещ, а коренът и на двете думи е еднакъв. Така, в крайна сметка тази притча е по-редно да наречем притчата за блудните синове.

Прави впечатление, че притчата има незавършен край. Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и да се противопоставя.

Ако по-големият брат се смири и с благодарност се радва на Божиите благословения, той ще напредне много повече в светостта.

Ако по-малкият блуден син след края на угощението се заеме сериозно със своето духовно лечение, ако се смири и спре да осъжда тези „сухи законници“, които го гледат хладно, и той ще напредне много в светостта.

Всичко е заключено в това „ако“ – в нашата свободна воля. За всички нас, и за блудните малки синове, и за блуждаещите по-големи техни братя, е оставено едно лекарство – ПОКАЯНИЕТО! Амин.

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

28.02.2021 г.

ЗАКХЕЙ - "ВУЛКАНЪТ" НА ПОКАЯНИЕТО

 

(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

Случва се понякога в този живот известни хора, любимци на медиите, да изненадат всички. Цял живот са градили един образ, и изведнъж изненадват всички с някоя своя постъпка. „Изригват“, подобно на вулкан. Това „изригване“ е изненадващо за мнозина, но не и за самия изригнал. Често се оказва, че той дълго е живял в раздвоение. Външният му живот е бил един, а вътрешният, „скритият в сърцето“ човек съвсем друг, дори мразещ външните си дела. 

В днешния евангелски текст (Лк.19:1-10) се говори за едно такова изригване. Ще го наречем вулканът Закхей. Пресилено ли Ви звучи? Нека оставим оценката за накрая.

Знаем, че литосферата е най-горната твърда обвивка на нашата планета, а под нея е мантията  и ядрото. Магмата, намираща се дълбоко в земната мантия, е с висока температура и под високо налягане. Тя е в постоянно движение и компресира различни видове газове. Газовете остават разтворени в течност, подобно на мехурчета в затворена бутилка с газирана напитка. На места, където литосферата е изтъняла се получава пропукване и там лавата изригва така, както  газираната напитка потича през разхлабената тапа.  

Закхей беше митар и при това началник. Богатство и власт – две големи изкушения, два капана, в които бяха паднали мнозина силни мъже, и то Божии човеци, а не простосмъртни като Закхей. При това Закхей беше стигнал до тях по най-презреният начин – с пълзене. Беше се поставил в услуга на римската власт, като трябваше да скубе своите сънародници и да пълни хазната на омразния Рим. Като добавим и злоупотребите, за които сам си призна, не е чудно, че беше презиран от сънародниците си. Никой не влизаше в неговия дом. Беше като дамгосан, в пълна социална изолация – без човешка топлина и без одобрителен поглед от Бога. Закхей беше нисък на ръст, гледаха на него като на нищожество и сам се чувстваше като нищожество. С годините около сърцето му се бе образували твърда като скала обвивка, своеобразна литосфера. Но под нея, в сърцето на Закхей клокочеше вулкан. Никой не знаеше за това, но и нямаше кой да му помогне да разчупи скалите, за да даде път на огнената лава. 

Ще попитате: Откъде съдим за това негово вътрешно неспокойствие? Много просто, именно то заведе нисичкият митар на смокинята, именно търсенето на мир му даде сили да презре етикецията и да се покачи на дървото. Искаше да види необикновения Човек, този, Който не е като другите, Който дружи с митари и блудници. Единственият, Който вижда под повърхността. „Защото човек гледа на лице, а Бог гледа на сърце“. 

И Той, Приятелят на митари и пропаднали, действително видя сърцето му, защото Той беше Иисус - „Йехова спасява“. Той иска всички да се спасят и вижда всяко едно сърце. Той видя вътре в Закхей един неспокоен огън, породен от сблъсъка на съвестта с Божия закон.

Хората бяха заклеймили Закхей като грешник, лош човек. А този преблаг Иисус поиска да сподели неговата трапеза. Да споделиш трапезата с някой, в онези места и в онези времена се считало за най-голямо доверие, за покана за най-близко общение и приятелство. Общение, което и ние днес търсим в Църквата, споделяйки общата Трапеза Господна – св. Евхаристия.

Именно това доверие разпука твърдата литосфера около Закхеевото сърце. „Любовта на всичко се надява, на всичко хваща вяра“ – казва апостол Павел. Иисус е въплътената любов. Именно любовта предизвика разчупването на твърдата обвивка около това сърце, Божията Любов, която му каза: „Искам да влезна в твоя дом“

Вулканолозите казват на своя жаргон за такъв спящ вулкан, който започва да се пробужда и пропуква, че „похърква“, че се „уригва“. Хорската подозрителност води до втвърдяване, но духовният човек трябва да има духовни сетива за такива „похърквания“, които говорят за съвест, който е още жива в грешника. И ако следваме примера на нашия Спасител и показваме любов и вяра, че нашият ближен може да се промени, ще станем свидетели на такова пропукване.

Кой в Израил е вярвал, че това ще се случи точно с началника на митарите?

Никой, защото и тогава, както и сега, ние делим хората на добри и лоши. Това е погрешно, защото е деление според външната, видимата сфера на човешкия живот. Външните дела и думи на някого наистина могат да бъдат неправедни. Ние не можем да изкривяваме истината. Но сме длъжни да виждаме с духовните си очи под повърхността, че има вътрешен човек, който често е по-различен от външния, а понякога дори го мрази. Затова не трябва да съдим.

„Не съдете“ не означава да мълчим или да одобряваме неправдата. Напротив, длъжни сме да изобличаваме, но само неправедните дела, само външните изяви, с ясното съзнание, че човек не е само това, което прави, а и това, което го мотивира за това дело, това, което е под повърхността.

Затова „Не съдете“ означава да не поставяме присъда на никой. Може би под скалата клокочи вулкан от вина, като вулканът „Закхей“. И ние просто трябва да покажем любов, за да доведем този човек до покаяние и промяна.

Ето, да кажем, влезе в храма човек да запали свещ или за корбан. Човек недуховен, припрян и изнервен, човек с лоша слава. Нещо иска да пита, нещо наивно и глуповато. Но искрено търси човека. Как да подходим към него? 

Братя, този човек е един „Закхей“. Идването му в храма за него е смокинята, по която той се катери и търси мир за душата си. Търси приемане, прошка. Поклони му се, приеми го с любов и му предложи общението си. Така ще разчупиш скалата около сърцето му и ще спасиш една душа.

Аз мисля, че не е пресилено да сравним покаянието на Закхей с изригване на вулкан. Митарят публично се разкая, а промяната му беше толкова радикална, че  засрамва мнозина. Това е истинското покаяние, когато човек не просто с думи изказва съжаление за стореното, а на дело се кае, като поправя злините, които е сторил. 

Но Закхей не просто поправи сторените от него злини. В Изх.22 глава Бог изисква от крадеца двойно заплащане на откраднатото. Закхей върна на ощетените от него не двойно, а четирикратно. И нещо повече - даде половината от имота си на бедните. Схващаме ли ние колко високо се издигна духовният ръст на този нисък телесно човек, как от нищожество се превърна във величество?

Закхей се превърна в благодетел, не просто в човек, който не върши нищо лошо, а в такъв, който активно проявява любов. Учудващи ли са тогава думите на Спасителя: „Днес стана спасение на този дом, защото и този е Авраамов син“.  

Братя и сестри,

Накрая, ще задам въпрос, който често в телевизионните предавания задават  социолозите: А къде сме ние? Къде сме и кои сме? 

Ако сме кръстени, но в сърцето ни има лош огън, който ни мъчи, нека идваме при Иисус, както дойде Закхей. Да преодолеем препятствията стоящи между нас и Спасителя така, както митарят се покатери на смокинята и презря хорския присмех. Нека истински се каем, не само с думи, но като поправим щетите, които нашия грях е причинил на другите. Св. Николай Велимирович призовава: „Върни това, което си откраднал. Докато откраднатата вещ не се върне, душата ще живее в страх, а в дома ви - нещастия и беди".

Бедността не е извинение за кражбата, нито пък кражбата от държавата е по-малко кражба. А може да си работодател и да не плащаш на подчинените си според труда. Това също е кражба.   

Нека особено внимаваме да не би по светски да делим хората на добри и лоши. Делата им са добри или лоши, но какво става  вътре в човека? Само Бог вижда вътрешното у човека, затова само Той има право да съди.  

Ако сме наистина Христови, ще разчупваме закоравелите сърца с любов, като следваме примера на нашия Господ. Хората около нас са изнервени, озлобени, поробени от страсти. И често влизат в храма с това бреме. Вместо да ги клеймим, нека се зарадваме. Влизането в храма и въобще всяка духовна активност е белег, че вулканът в тях „похърква“. Нека да приемем с доверие такъв човек и ще станем свидетели на „вулканични изригвания“. Има риск да бъдем наранени, но любовта винаги е риск. Нека рискуваме! И може би ще бъдем посрамени от внезапния духовен растеж на някой нов „Закхей“.

Бог желае у човека да има единство между вътрешния и външния живот. В сърцето ни да има любов и тази любов да се изявява както в топли думи, така и в дела милосърдни. Като Закхей да се преобразим от взимащи в даващи. „Ако някой брат или сестра нямат какво да облекат и ежедневно гладуват, а някой от вас им рече: „Вървете си в мир, гледайте да се стоплите и да се нахраните!“, без да им даде потребното за тялото, каква полза? Така и вярата – ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“ (Як.2:15-17)

Единство на вътрешния и външния живот, единство на вяра и дела – това е пътят на спасението. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

 Църква „Света Троица“ – Плевен 

31.01.2021 г.

НАЧАЛОТО НА НОВОТО ТВОРЕНИЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ БОГОЯВЛЕНИЕ)

„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий, както е писано у пророците: "ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе." Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му." Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий.“ (Мк.1:1-8)

 

Божественото Откровение ни представя Бог като Творец на вселената, Който в седем творчески дни е създал всичко видимо и невидимо. Духът и Словото, по сравнението на св. Ириней Лионски са творили заедно с Отца, като Негови две ръце. Но преди да се разгърне тази творческа дейност има кратко предисловие от два стиха: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит.1:2) 

В днешното неделно четиво прави впечатление, че евангелист Марк започва своя разказ по начин много сходен с този на Мойсей: „Начало на Благовестието на Иисуса Христа, Сина Божий“. Само с една дума - начало, евангелистът насочва за миг погледът ни към ситуацията преди първото творение – пустиня и хаос. Но сега, непосредствено преди появата на Христа - Обновителя на творението,  пустннята е духовна, опустошението е в душите.

В петък ние отбелязахме, че обрязването, на което се подложи Иисус (като всички юдейски деца), се извърши в осмия ден. Осмият ден, т.е. денят следващ седемте творчески дни, според светите отци ознаменува новото творение. В това ново творение отново действа цялата Св. Троица.

Водата, свързана с Духа, е неразделна съставна част от живота. При първото творение движещият се над водата Дух извиква в ума ни образа на гълъба с разперени криле, който сякаш опложда водата и заражда живота в нея. Това е предобраз на Богоявлението на река Йордан и на нашето ново раждане, от „вода и Дух“.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит.1:3). Словото Божие, съзидателното Слово, заповядва и сътворява природните стихии от нищо. Образът на нищото е земята без форма и без съдържание (хаос, пустош).

Това е началото на първото творение, а днес ще акцентираме върху началото на новото творение - моментът преди Светлината Христос да засвети в духовния мрак. Да, сега Христос не трябва да твори "от нищото", а да пресътворява, преобразява стария човек в нов. Но духовният мрак, настанил се в сърцето на падналия човек не бе по-малък от първичните хаос и пустош. За няколко хилядолетия човекът, създаден по образ и подобие на Бога, се бе сринал почти до животно. Грехът бе преобърнал душата му от райска градина в безвидна и тъмна пустиня, в която страстите пълзяха като змии и скорпиони.

Човечеството в онзи момент бе стигнало в края на задънена улица. Юдеите, унизени политически, тръпнеха в месианско очакване. Езическите философи и поети като Сократ и Вергилий се бяха изчерпали идейно и предчувстваха раждането на истинската „Светлина за просвета на народите“.

Един от светите отци казва, че Бог е могъл да сътвори цялата вселена без ничия помощ, но не може да промени и най-малкото дете без участието на неговата воля.

Волята на грешника е хаотична и отслабена, напълно съответна на духовната пустиня, която представлява самият той. И въпреки това е ключова, защото може да признае нуждата и пожелае  спасението. Спасителят ублажава бедните (буквално „нищите“) духом не за силна или слаба воля, а защото с тази воля обръщат поглед навътре и признават  духовната си нищета. Който смята себе си за духовно богат, никога няма да усети нуждата от спасение. Такива бяха фарисеите, външно благочестиви, съдещи по външните неща и никога не обръщащи поглед към вътрешната си пустиня.

Затова не е случайно, че именно в пустинята на Юдея проехтява пророческия глас: „пригответе пътя на Господа“, т.е. съдействайте на Твореца за новото творение. Без човешкото усилие, Бог не може да превърне пустинята в градина. Това е дълбокият смисъл на кръщението на Йоан Кръстител – осъзнаване собствената нищета и желание за промяна, казано с една дума – покаяние!

Съществуват многобройни начини на очистване с вода и всички религии имат свой  обред. Човекът, който търси очистване на душата, открива първите белези на чистота винаги чрез изкъпване с вода. Щом водата отмива петна по тялото, тя ще има роля и в освобождаването на душата от греха, тъй като душата и тялото са неразделни в земния живот.

Еврейският обред познава многобройни очиствания с вода, предписани от Моисеевия закон. Пророците приканват грешниците да се очистят от своите слабости чрез умиване на греховете: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.” (Ис. 1:16-18)

В пустинята св. Йоан проповядва покаяние и кръщава с покайно кръщение за опрощаване на греховете. Така той става Предтечата, който предхожда идващия Месия, както и човекът, който подготвя и изправя пътя към Царството небесно.

Иоановото кръщение е необходимо, но недостатъчно: то е само подготовка за едно друго кръщение - християнското. Пророкът насочва хората към Онзи, Който е по-голям от него, Който го следва, но стои високо над него. Идващият Иисус Христос, Той е, Който ще кръщава със Светия Дух! Не Йоановото, а Иисусовото влизане в река Йордан донесе обновление на човешкия род чрез слизането на Светия Дух, във вид на гълъб. Затова не Йоановото, а Християнското кръщение е наречено ново раждане, ново творение. Новият човек се ражда в купела на тайнството Св. Кръщение и израства в благодатта.

Защо тогава, ще попитате Вие, отделяме такова голямо внимание на Йоановото кръщение, като то е напълно заменено от християнското?

Един голям писател е казал: Съвестта е най-великият предговор на Библията. Мнозина отварят Библията, но без да съзнават духовната си нищета, не успяват да видят себе си на нейните страници.  Лесно разпознават като грешник съседа или някой политик, но не и себе си. Колко печално е това, колко много напомня фарисейското мислене.

Смисълът на Йоановото кръщение беше именно в пробуждането на заспалата съвест на неговите съвременници, в обръщане духовния взор навътре. Ако приложим българската, а не юдейската традиция, ние в България вероятно бихме нарекли св. Йоан не Кръстител, а Будител. И нямаше много да сбъркаме.

Братя и сестри,

Живеем в лукави времена. Животът е станал много динамичен и сложен. Ходим замаяни от светещите реклами, натискаме бясно клавишите на компютрите за да градим благоденствени мечти. Много от решенията, които трябва да вземаме, не са в черната или бялата зона (еднозначно лоши или добри), а в сивата. Но няма време за молитва, за чакане на Бога. Няма надежда, няма отмора – това е съвременната пустиня.

И в тази съвременна пустиня се чуват гласове, дори и на християни: трудно е да прилагаме овехтели църковни канони, правила и старчески съвети.

Но, ще попитам, каква е алтернативата? Тръгнем ли по собствени пътеки, неизбежно ще станем жертва на индивидуализма и ще култивираме лукава съвест. За всичко, което не се нрави на плътта (особено с дъх на аскеза) ще намираме оправдание, но дълбоко в сърцето няма да имаме мир, защото съвестта е най-неподкупния и немилостив съдия. За Божия съд въобще не искам да говорим. Накъде тогава да вървим?

Когато сме отчаяни и трудно виждаме изходния път, нека си спомним, че когато видял във видение всички капани на лукавия. св. Антоний Велики също изпаднал в огромно отчаяние. Но на въпроса му: „Кой може да ги преодолее?“, Бог отговорил: Само смирението!

Смирение, на което най-ярка икона е самият Кръстител: „не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му“. Това го казва най-великият сред пророците! Без значение, че Иисус му е братовчед по плът, и именно той - Йоан, а не братовчед му, е велик постник. А ние често гледаме с пренебрежение нецърковните хора и мислим себе си за духовни, защото сме изпостили два дена в седмицата. Нека бягаме от гордостта и да не мислим себе си за духовно богати, защото без Бога всички сме пуста земя.

От Господния Предтеча може да се научим и на скромен живот. Не е задължително да носим дреха от камилска вълна и да ядем акриди и див мед, но не трябва да се хващаме на това лудо хоро, на което този свят настойчиво ни кани. Истинското богатство не е това, към което ни зоват рекламите, а това, което е за вечността. За това свидетелства и св. ап. Павел: „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.“ (1Тим.6:6-9). Амин!

 

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

03.01.2021 г.

ЗА МИРА ОТ НЕБЕТО И ЗА СПАСЕНИЕТО НА НАШИТЕ ДУШИ

 (Рождество Христово)

 „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Повече от 2000 години хората по цялата Земя пеят ангелската песен, но все по-често с изкуствено залепена коледна усмивка на лицето. В същото време сърцето им смутено пита: Къде е обещаният мир? Постоянно го търсим и постоянно затъваме във войни: между расите, между държавите, между половете, между институциите в държавата, в семейството, накрая война вътре в самия човек.  Къде са небесните сили, които прогласиха този мир? Не са ли те само приказни същества, плод на човешките блянове и сънища? Не е ли Рождество Христово само една приказка, както приказките на Андерсен, но за възрастни?  Приказки, които трябва да ни правят по-добри, но които, в крайна сметка, не са истина?

Много са причините за този скептизицъм, но ще маркирам само основните.

Първо, хората не разбират за какъв мир става въпрос. Това не е политически мир, защото и Христос, и апостолите предупреждават, че до Второто Пришествие войните и природните бедствия няма да престанат. Това въобще не е мир, който зависи от външни фактори.

Мирът, за който говорим, можем да илюстрираме със следната история. Един цар обещал награда за най-хубавата картина, която изобразява мир. Мнозина художници се опитали да я нарисуват, но царят харесал само две платна. На едното имало езеро с широка гладка повърхност, в която се отразявали величествени планини, покрити със зеленина и синьо небе с нежни бели облаци. Всичко изглеждало толкова мирно! На другото също имало планини, но те били скалисти и голи. Надвиснали над тях тежки сиви облаци изливали дъжд, светкавици разкъсвали небето. Буен водопад се стичал с грохот в бездната. На фона на бушуващата стихия малка птичка с птиченцата си спокойно седяла в гнездото, свито в храст върху една от скалите. Царят гледал известно време ту едната, ту другата картина, но в крайна сметка се спрял на втората. Тя получила голямата награда. Царят решил, че мирът не е там, където няма шум, трудности и тежка работа, а там, където сред всичко това сърцето остава спокойно.

Такъв дълбок, сърдечен мир е имал св. цар Давид. Колко много войни, перипетии и гонения от врагове и от „приятели“ е преживял този човек! Ето Давидовият трети псалом, написан когато собствения му син Авесалом искаше да отнеме живота му: „Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти, Господи, си щит пред мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми. С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене. Стани, Господи! спаси ме, Боже мой! защото Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите. От Господа е спасението. Върху Твоя народ е Твоето благословение.“

Това, което ни поразява, е вътрешният мир, с който цар Давид заявява: „Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля.“ Каква увереност в Божията закрила, когато врагът е на един хвърлей разстояние! За да разберем тайната на тази увереност, не трябва да пропускаме тези толкова прости и същевременно удивителни думи: „Викам към Господа, и Той ме чува“. Защото това са думи на човек, дълбоко свързан с Бога и уверен, че е приет от Него. Може ли човек нерадив за духовното, блуждаещ далече от Бога и нехаещ за Неговата воля, да каже „Викам към Господа, и Той ме чува“?! Това, разбира се е абсурд! Дори и за слепороденият от евангелския разказ беше ясно „че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша.“ (Йн.9:31) Грехът е като стена, която човек издига между себе си и своя Творец. Нашите прародители в Едем поставиха първата тухла, а ние сме се родили зад тази стена и живеейки в грях, добавяме ежедневно нови тухли в нея. Докато не се разруши тази невидима стена, гласът на грешника ще се блъска в нея и ще отскача обратно. Молитвата ще е мъчителна за него и той ще я избягва подсъзнателно.

Тази стена се разрушава само на колене, само с покаяние! Самодоволният фарисей никога няма да има мир, защото му липсва съзнанието за дълоката греховност, което имаше митаря, който „не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“  (Лк.18:13) Бог не враждува с нас, но ние с Него. Той не се крие, но протяга ръка към нас в лицето на Иисус Христос. Трябва час по-скоро да спрем враждата и да приемем тази ръка. Тогава Бог ще стане за нас Отец, а ние за Него – деца. Виждали ли сте дете, загубило родителите си в големия мол?! Колко страх изпитва то, и какво облекчение и мир, когато отново се сгуши в родителските обятията! Как затормозен обмисля молитвата си блудния син, когато е далече от родния дом („Ще стана и ще отида при баща си и ще му река…“), и каква благодат и приемане намира при завръщането си в къщи! Не са необходими много думи, защото вече е в Бащините обятия. След искреното „Съгреших против небето и пред тебе“ вече царува мирът. Не е нужно много да обясняваш, защото Божието око прониква до дъното на човешкото сърце. В това от опит се увери и ап. Петър, когато след трикратното си отричане от Христа бе  трикратно възстановен и поставен за пастир, и изповяда: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам.“ (Йн.21:17)

Второ, най-голямата рядкост днес са хората на мира. Хора като Давид, като апостолите и светците. Срещаме умни, търсещи, харизматични, владеещи себе си, но хора с дълбок, преливащ мир срещаме изключително рядко. А как ни се иска да се докоснем до тях, в някой далечен манастир, на Атон или другаде, и техният мир да прелее и към нашите души…

Най-страшният фронт, който грехът е отворил, е този в собствените ни души. От тук трябва да започне изцелението и след това да се разпростре във всяка област на битието, докато обхване цялата вселена.

Без завръщане при Бога и увереност, че сме приети, няма истинска молитва. В началото на Великата ектения, когато свещеникът призовава „С мир на Господа да се помолим“, той има предвид точно това примирие, чрез жертвата на Иисуса Христа, която всеки човек лично усвоява при своето покръстване и повярване. Но настъпилият мир между нас и Бога трябва да се възцари и в душите ни – собствените и на нашите ближни. Затова в първото прошение на Великата ектения ние се молим „за мира от небето и за спасението на нашите души” т.е. този мир да обхване душите ни, а във второто - „за мира на целия свят…”, т.е. мирът да се разпростре към целия свят. Това е благата вест, която прогласиха ангелите на Рождество Христово – Князът на мира дойде от небето, направете сърцата си Витлеемска  пещера и Го подслонете в нея!

Нашият Господ Иисус призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си;
защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“. (Мат.11:28-30)

 „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени..“ -  това става чрез покаянието, за което вече говорихме. Мирът с Бога е началото на изкачването на стълбицата на блаженствата: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат.5:4). Мирът с Бога носи мир и в душата на помирилия се човек. Но човек, който е опитал един или няколко пъти през живота си това блаженство, все още е рано да бъде наречен човек на мира. Защото християнството не е еднократна опитност, то е път, по който поемаме и вървим до последния си дъх. Затова и Спасителят продължава своята реч, като ни разкрива ключа към трайния, изпитания мир – вземането на Неговото иго и Неговото бреме.  

Мирът в нас трябва да расте и да обхване не само душата, но и сърцето. Сам Спасителят много пъти и по много начини е обяснявал как става това. Трябва да вземем Неговото иго върху си, да станем Негови ученици, да Го следваме. Следването на Христа изисква отказ от себичността, вдигане на собствения кръст и кръстен ход. Ден след ден, ходейки по Божиите пътища, ние ще добиваме такова дръзновение и мир, че ще можем да изповядаме като Давид: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена.” (Пс.22:5). Само когато „чашата ни прелива“ с мир и благодат, ние ще можем да сторим нещо за спасението на нашите ближни. Това е прозрял преп. Серафим Саровски, когато казвал: „Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе“.

Следването на Христа води до нашето преобразяване, което наричаме богоуподобяване. Мирът е плод на Светия Дух и като велик художник, Той ще рисува картината на нашия живот винаги, щом следваме Христа. И когато Небето се взре в тази картина, на фона на бушуващите стихии ще различи и нашето лице. Там, върху вечната Канара – Христос и ние, както малката птичка със своите птиченца ще седим в гнездото, спокойно и с истински мир.

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ - Плевен

ТЕЛЕВИЗИЯТА – НАРКОТИК ЗА ДУШАТА

 

(НЕДЕЛЯ НА ОТЦИТЕ ОТ СЕДМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    Днешната неделя е посветена на отците от 7-ия вселенски събор, провел се през 787 г. сл. Христа и утвърдил иконопочитанието. Църквата мъдро е утвърдила и насочила образността в услуга на човешкото спасение. Когато човек влезе в храма, Църквата му показва вътре икони и сякаш му казва: ти си роден за вечността, за Бога, за общение със светиите. Издължените слаби фигури на светците му напомнят за поста, свещите – за светлината. Кръглият купол, благоуханието на тамяна ... Църквата ни говори чрез всички тези неща и ни показва къде иска да ни отведе. Тя иска да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети, Божии хора.

    През 18 век сл. Хр. св. Козма Етолийски пророкува, че в края на човешката история тази визуална проповед на иконите ще има свой дяволски конкурент - телевизията: „Дяволът ще влезе в една кутия и ще вика, и рогата му ще бъдат на керемидите”.

    През 1949 г. светият Божий угодник Лаврентий Черниговски се удостоил с видения на светите Енох и пр. Илия, а след това и с чудно посещение на св. Йоан Богослов. Евангелистът беседвал с него около 7 часа. Разказал му за явяването на Кръста Господен, за Възкресението на мъртвите и за Страшния Съд Христов. Обърнал внимание, че Антихристът ще бъде обучен на всички сатанински хитрости и ще прави лъжливи знамения. Ще го чува и вижда целият свят едновременно. След видението старецът казвал: „Блажен и триблажен е този човек, който не пожелае и не види богомерзкото лице на антихриста. Който го види и чуе богохулната му реч, обещанията му за всички земни блага, той ще се прелъсти и ще тръгне да му се поклони. И заедно с него ще загине и ще гори във вечния огън“. Попитали стареца: „А какво ще стане с всичко това?“ Светият старец отвърнал със сълзи: „На святото място ще стои мерзостта на запустението и ще ни показва скверните прелъстители на света, и те ще лъжат хората, отстъпили от Бога, и ще творят лъжливи чудеса. И след тях ще се яви антихристът и целият свят ще го види в един миг“. Пак го попитали: „На кое свято място (ще стои мерзостта на запустението)? В църквата ли?“ Преподобният отговорил: „Не в църквата, а във всеки дом. В ъгълчето, където стоят и висят сега светите икони, ще стоят съблазнителни прибори за прелъстяване на хората. Много хора ще кажат: „Нужно ни е да гледаме и слушаме новини“. И ето, по новините ще се покаже антихристът. Досещаме се, че светецът е имал предвид обсебващата човека телевизионна техника.

    Телевизиятя, както всички човешки творения, може да се използва за добро, а може и за зло. Тя влияе пряко положително, когато е с християнска насоченост и пряко отрицателно, когато директно пропагандира атеизма и нещата, осъдени в Божия закон: аборта, сексуалната свобода, насилието, кражбите, измамите и пр. Днес няма да коментираме тези два края на телевизионния спектър, а ще разсъждаваме върху обширната сива зона, простираща се между тях.

    Пазарните принципи налагат една формула, която единствено е печеливша за успеха на една телевизия – постоянното рекламиране на живот без грижи. Живот удобен, комфортен и изпълнен със забавления. Точно това липсва на обикновения човек, и затова той жадно го търси, за да се "пренесе" в този розов свят, да избяга от тежката действителност. Но това "бягство" има висока цена.

    На първо място, телевизията краде от най-ценния ресурс – времето. И тъй като не можем да отрежем от времето за работа, сън, храна, чистене и пр., ние режем от времето за молитва и духовни занимания. За членовете на едно семейство времето, прекарано пред телевизора, категорично е мъртво време. Вместо да си помагат, да се допълват в домакинските задължения, те гледат телевизия. Съпругата не приготвя навреме яденето, съпругът не желае да поправи нещо повредено или да пазарува. Те нямат вече време да общуват помежду си и да споделят проблемите или случилото се, да се съветват един друг, да усещат любов и утешение. Трапезата - централното събитие в ежедневието на едно семейство, също страда. Това време на общуване, разговори и благодарност е заместено с хранене пред телевизора. Дори когато цялото семейство присъства, то е концентрирано в дадена емисия. Членовете на семейството само физически са близо, а мисълта им е насочена към света на малкия екран. Не е пълна нито радостта на съпругата, че приготвеното с любов ястие се е харесало на близките й, нито на децата, че са близо до родителите си. Храненето пред телевизора е вид безразличие към другия, причина за раздразнение и скандали.

    Както има наркотици за тялото, така има и наркотици за душата, и телевизията е един от най-мощните такива. Животът в последните десетилетия е станал непоносим със своята динамика, неправда и лицемерие. В телевизията човек сякаш намира жадувания оазис. Но там не го чака жива вода! Човек попада в омагьосан кръг, защото проблемите не се решават, а се изострят пропорционално с времето, прекарано пред екрана. Някак неусетно той заживява повече във виртуалния, отколкото в реалния свят. Телевизията става за него наркотик.

    Друг проблем. Героите от малкия екран преживяват сензационни случки, завладяващи любовни истории и силни емоции. Личният живот на семейството изглежда сив, скучен, изпълнен с проблеми, грижи и липси в сравнение с вълнуващите събития от телевизията. Собственият брачен партньор не издържа конкуренцията на героите от екрана - богати, силни и красиви мъже и жени, които обаче, често пропускаме, са добре гримирани и с ретуширани от видеотехниката дефекти. Автомобилите, забавленията, луксът, които струят от екрана, не са във възможностите на всеки. Но разпаленият апетит по тях става причина за поява на недоволство, неблагодарност, т.е. неевхарстийно отношение към живота и света.

   Развива се индивидуализъм. Акцентът във филмите почти винаги пада върху индивидуализирането на героите – интереси, кариера, авантюри. От тук зрителят научава и усвоява манталитет на егоист. Забравя за любовта към ближните и дори към семейството. Всеки живее с кариерата си, с парите и предпочитанията си, с претенциите, с личното его.

       Променя се ценностната система. Един християнин планирал да си купи телевизор и се заслушал в рекламата на една марка приемници: „Ако искате светът да влезе във вашия дом, купете си от тази марка телевизори“. Пробляснало му, че не просто географския свят, а тази духовна нагласа, която е враждебна на Бога, наричана в Библията „свят“, желае да влезе в неговия дом. Телевизията предоставя всичко, което може да удовлетвори човешкото любопитство (похотта на очите), което води към по-нататъшно телесно разслабване (похотта на плътта), наслаждение, сладострастие и телесни удоволствия. А те пък водят до самодоволство (гордостта житейска), желания за кражби и злоупотреби, и най-тежки грехове.

     Телевизорът е чужд човек, който влиза в домовете на хората и неусетно успява да ги отдалечи един от друг, и от Бога. Филмите често подтикват към прелюбодеяние, към приемане на сексуалните извращения и развода за нормални. Посланието на телевизията е, че не трябва да страдаш и да се опитваш да бъдеш предан и верен, когато можеш да получиш удоволствие другаде и когато целия свят действа по този начин.

    След няколко години пред екрана съпрузите започват да не се познават, да не се разбират. Картините, проникнали в съзнанието им, стават все по-убедителни. Чувстват се все по-прави, искат по-удобен живот, с повече удоволствия и с по-малко усилие. Другият, съпругът или съпругата, който не може да ни предложи такъв живот, бива възприет като недостатъчен. Фантазиите за неосъществените желания, предизвикани от телевизията в съзнанието им, се превръщат в най-големия враг на семейството. Дори и да не се разведат, животът на семейството се превръща в истински кошмар. Упреците, вербалното и физическо насилие стават ежедневие. 

    Процесът на деградиране на човека, прекарващ часове пред телевизора, е достатъчно бавен, за да не се чувства промяната. И това е коварното. Неусетно, но неизбежно телевизорът се превръща в домашен бог. Зрителят приема егоцентричен манталитет, чужд на любовта към Бога и ближния. Пленен от фалшивата илюзия, че общува със своите любимци от екрана, човек прекарва живота си в самота. Гледайки аморални неща, умът се осквернява, а благодатта оскъднява все повече...

   Каква да бъде нашата позиция по отношение на телевизията? Не може ли човек да гледа телевизия избирателно, т.е. само това, което му е от полза?

   За съжаление, трудно е се да подходи избирателно. Въпреки, че има дистанционно управление, човек, включвайки телевизора, сякаш подава сигнал към бесовете и скоро се оказва под тяхна власт. Вместо да погледа, да кажем само новините, човек изпада в някаква странна хипноза и почва да гледа и други програми. Предвиденият половин час набъбва до 4-5 часа. Това е загубено, мъртво време!

    Ако усетите такава слабост, без колебание ви казвам „изхвърлете телевизора през прозореца“, и не ме вълнува дали някой ще ме нарече фанатик. Преподобния старец Паисий забранявал да се гледат даже и новините. Свети Силуан Атонски, починал 1938 г., когато не е имало още телевизия, а е съществувала само пресата, казвал, че този, който иска да се научи да се моли с чиста сърдечна молитва, не трябвало да чете вестници и списания, тъй като те внасят в молитвата разсеяност. „Молещият се човек - казвал свети Силуан - чувства състоянието на света чрез информация, пратена му от Господа”. Какво ли би казал сега, ако живееше в нашата епоха на господство на телевизията?

    В заключение бих казал, ако наистина сме пречупили гръбнака на телевизионния звяр, може да си позволим освен православния ТВ-канал и едни новини (или филмов шедьовър), но винаги трябва да бъдем бдителни. Червената точка – забранено за лица до 12 години – се отнася за нас, християните, независимо от физическата ни възраст. Трябва да станем като децата, за да се сподобим с Божието Царство. Затова нека с детска простота да постъпваме спрямо злото, като го отрежем от корен.

    Защото Спасителят призовава: „ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9)

    Защото и Църквата иска чрез изкуството на иконата да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети Божий човеци. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

11.10.2020 г.