РАЖДАНЕТО НА ГРЕХА

„Всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си страст. Сетне страстта зачева и ражда грях, а грехът, като съзрее, ражда смърт.“

(Як.1:14-15)

   Темата за изкушенията и изпитанията е винаги актуална и ежедневно приложима в нашата християнска обхода. Под изкушения разбираме препятствия, поставени ни от дявола, за да ни погуби, а под изпитания - такива трудности, които Бог изпраща за нашето утвърждаване и усъвършенстване в праведността. В Новия Завет е използвана една и съща дума (гр. - пейрасмòс) и това, смятам аз, не е случайно. Както за Йов остана скрито явяването на сатаната сред Божиите синове и разговора му с Бога, така и за нас е трудно да разберем точно духовните причини. Дали Бог изпраща изпитание или допуска да бъдем изкушени от дявола? Не знаем това, но апостолът е категоричен в едно, трябва да знаем, че "Бог не се изкушава от зло, а и Сам не изкушава никого" (Як.1:13) Независимо, че изкушението и изпитанието си приличат, нито Бог, нито  дяволът са отговорни за нашата реакция. Бог действа с добра цел, а дяволът - с лоша, но ключовата роля има човека. 

    Св. ап. Яков разкрива това с метафората за страстта, която ражда грях. Както всички знаем, за да има раждане, трябва да има зачеване, а до зачеване се стига само след съчетаване, т.е. полов акт. Няма зачеване, ако няма две страни - активна и пасивна. Но пасивността е относителна, добре знаем, че колкото и активен да е един мъж, крайното решение за тяхното съчетаване е у жената. В този смисъл може да кажем, че във всеки човек има такова "женско" начало, което може да се поддаде на "ухажването", да "зачене" и роди уродливо бебе, наречено грях. Това е страстта. Човек се ражда отделен от Бога и вследствие на тази отделеност душевните му сили са изкривени по рождение. Наричаме ги страсти. С годините те могат да се изкривят още повече или да се хармонизират. Това зависи от много фактори, но основни са възпитанието, житейската среда и, разбира се, личния избор. 

    Бременността е 9 месеца, но св. ап. Яков маркира само първия и последния ден от нея - зачеването и раждането. В своите творения светите отци са ни разкрили какво се случва в духовно отношение през периода на тази своеобразна бременност. Те ни посочват стадиите на развитие на греха. Стъпвайки основно върху словата на преп. Нил Сорски, може да разграничим следните седем стадии, като последните два са вече след раждането на греха:

    1. Прилогът е някаква небогоугодна мисъл, която ни идва на ум. Тя може да е от всякакъв източник. Но дори да е от бесовете, все още на тази степен няма грях, защото не е включена нашата воля. Няма зачеване. Чували сте тази поговорка: "Мислите са като птици, не можем да ги спрем да летят в главата ни, но можем да не им позволим да си свият гнездо". Тя е напълно вярна, затова е необходима духовна бдителност, или трезвение. Необходимо е също по-чувствителните души да не се вглеждат толкова в птиците, а по-страхливите – да не приемат прелитането за кацане. Колкото и да са грозни мислите, щом няма кацане, все още няма и грях, и не трябва да допускаме дявола да ни угнетява с фалшиво чувство за вина.

    2. Светите отци наричат съчетание събеседването с появилия се прилог, тоест сякаш тайно наше слово към появилия се помисъл. Тук се проявява нашата воля, тук е момента, в който човек трябва да отхвърли и отсече лукавия помисъл и да му противопостави противоположни - добри мисли. 

   Ако човек приеме "ухажването" на врага, вече е налице грях, макар да е все още само в мисловната сфера. Използвайки речника на св. ап. Яков, можем да кажем, че тук "страстта зачева", а зачеването е възможно само при съчетаването на две страни, което значи и съчетаване на две воли.  

    3. Отците наричат сложение сладостното съгласяване на душата с влезлия в нея помисъл или с предмета, който и се е представил. Това става когато, след като приеме внушаваните от врага помисли и образи, човекът окончателно реши в ума си, че трябва да бъде така, както му внушава вражеският помисъл.

    4. Пленяването е постоянното настаняване на помисъла в нас - съединяване с него, което е гибелно за добрия ни богоугоден живот. Тази степен бележи пълното овладяване на цялото човешко сърце – разум, воля, чувства.

    5. Греховна простъпка или самото извършване на греха е логично следствие от пленяването. Тук грехът вече става видим - дело или дума. Така, както бебето излиза от майчината утроба и става видимо за всички, така тук става раждане. „…страстта зачева и ражда грях“. Какъв парадоксален израз само! Раждането на нов живот е повод за голяма радост, а тук е обратното: ражда се, но не нещо, което отива към живот, а към смърт! Трябва да кажем, че растежът на бебето в майчината утроба е 9 месеца, но в духовно отношение това „бебе“, наречено грях, може да израсте и за секунди. 

   6. „…а грехът като съзрее“. Бебето не само се е родило, но е станало зрял човек. Съзряването е предпоследната степен, при която греховните дела стават системни. Тогава говорим за острастяване. Ако при раждането ни страстите са били леки изкривявания, подлежащи на обратно "огъване", тук вече има уродливо изкривяване и закоравяване. С думата страст отците наричат такава склонност, която се загнездва за дълго време в душата, чрез навиците става като че ли нейна природа, влиза сякаш в естеството и. Човек и се подчинява по своя воля, съзнателно, и тя постоянно го залива с внушавани от врага страстни помисли. Страстта укрепва от самоуслаждането и по този начин се превръща вече в навик. Това става – казва преп. Нил Сорски – когато врагът, като представя често някаква вещ, към която човек изпитва влечение, разпалва силна любов към нея, и човекът мислено бива победен от нея. Това се случва най-често, когато човек поради небрежност не е обръщал внимание на лошите си мисли и дори се е стараел да ги развива по своя воля.

   7. Последната степен - "... ражда смърт" е трагичното състояние, наречено духовна смърт. Забележете, че ако човек не убие "бебето на греха" с покаяние, то ще расте все повече и повече, ще се роди, ще съзрее и накрая и ще го убие духовно. Това е пълното закоравяване на грешника, нежелание и неспособност за покаяние. "Ако ние по своя воля грешим, след като постигнахме познанието на истината, не остава повече жертва за грехове, а само страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците на Бога." (Евр.10:26-27). Ако телесната смърт сполети човек, намиращ се в това състояние, пред душата му има само една врата, над която пише "вечна смърт". Това е едно своеобразно последно "раждане за смърт". Както светите отци наричат смъртта на праведника "раждане за вечния живот", така аналогично можем да наречем смъртта на острастения човек "раждане за вечната смърт".

Братя и сестри,

    "Блажен е човекът, който търпи изкушение, защото след като устои на изпитанието, ще получи венеца на живота, който Господ е обещал на ония, които Го обичат" (Як1:12). За да получим този венец е н необходимо преди всичко да не допускаме страстта да зачене в нас. Това става като омаломощваме плътта с молитва, пост и бдителност към всякакви мисли, идващи в нашия ум.  

    А ако страстта е заченала в нас ембриона на греха, нека не се колебаем и да направим спешно духовен аборт. Това става с покаяние и изповед! Нека не се поддаваме на дяволските лъжи и дори жилото на греха да е проникнало в мислите ни, да го извадим с Христовите лекарства - тайнствата. Защото колкото повече допускаме грехът да извърви пътя от съчетаването до страстта, толкова по-тежки и горчиви лекарства ще ни трябват за неговото изцерение. Толкова по-дълбоко трябва лекарят да забие скалпела, за да извади греховното жило и неговата отрова.

    Цар Соломон пита риторично: "Може ли някой да тури огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?" (Пр.6:27). Какво правим, ако попадне въгленче върху дрехата ни? Бързо го изтръскваме, защото ако прогори дрехата, ще мине към плътта. Пазвата на човека е символ на неговото сърце. Въгленът на вид е черен и е символ на греха. Допуснем ли го да проникне в ума, бързо ще слезе към сърцето и ще изгори и замърси духовния ни живот. Да опазим бялата дреха на светостта неопетнена можем само ако бързо, категорично и с молитва отхвърляме появилите се прилози. Всяко забавяне усилва огъня на изкушението. Тази битка е жестока и който се е борил в нея, знае добре това. 

    Всяка пазва е направена така, че да може да се закопчава, т.е. да бъде защитена. От всеки лично зависи дали ще даде достъп на въглена до нея или не. А когато човек сам поставя въглена (какъвто е намекът в Соломоновите думи), това е равносилно на  самозапалване.

     Бог е с нас, битката е Негова и Негови са "царството и силата, и славата", но ние сме съвоюващи с Бога. Ние сме тези, които трябва да се съпротивим на дявола!

    Светите отци казват, че разумната и изкусна борба се състои в това да отсичаме и да прогонваме от себе си лошия помисъл, тоест прилога, още в началото и непрестанно да призоваваме Бога: "Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния. Господи, махни от мене лукавия помисъл и дай ми добра мисъл". Защото, който съумее да се противопостави на първия прилог на помисъла, той, така да се каже, с един удар ще пресече всичките му последващи действия.

    Нека не забравяме никога: Победни венци ще бъдат дадени само на онези, които са надвили врага. Те са тези, които наистина обичат Бога. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

13.08.2023 г.

ОГНЕНИЯТ ПРОРОК

(ИЛИНДЕН)

    Свети пророк Илия е един от най-великите старозаветни праведници и могъщ изобличител на езичеството. Живял през IX век преди Христа по времето на цар Ахав. 

    Бил из потомството на Аарон, от гр. Тесвия, Галатия. Името Илия значи крепост и той наистана се показал твърдина на вярата.

  От всички старозаветни Божии угодници единствено на св. пророк Илия са посветени безброй православни храмове. Защо е така? Защо нямаме храмове, посветени на праотеца Авраам, боговидеца Моисей или псалмопевеца Давид? Защо народът ни почита този пророк повече от всички други старозаветни личности?

    Етнолозите вероятно биха потърси отговора в това, че нашият народ е земеделски и за него е особено важно да почита този, който с молитва изпросва ценен дъжд за реколтата. Вероятно е така, но има място и фактът, че трудната съдба на българина го е направила скептичен към красиви слова. В своя консерватизъм той иска да види изява на Божията сила и да основе вярата си на истински чудеса. А точно това намираме в житието на св. пророк Илия. То е непрестанна поредица от велики Божии чудеса.

    Но това, което хората не виждат е цената на духовната сила, цена, която трябва да бъде платена. Божиите чудеса не идват без аскетично усилие от страна на човека. Човек трябва да съедини себе си с Бога, за да стане проводник на Неговата сила. Трябва да очисти душата си и да скърби за падението на народа така, както Бог скърби. Трябва да подчини своята воля на Божията, с една дума – да се съедини с Него във всичко. И колкото повече човек се съединява с Бог, толкова повече започва да вижда Божията любов към погиващите, любов стигаща до Божествена ревност! И сам започва да копнее за спасението на ближните, изпълва се с ревност за Бога.

    Такъв бил пророк Илия – изпълнен с огнена ревност за Божието име. Колко много ни липсва тя днес! Ние сме хладни християни. За нас важат с пълна сила думите на Христос от Откровение: „...зная твоите дела: ти не си ни студен, ни горещ; о, дано да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък, и нито горещ, нито студен, ще те избълвам из устата Си.“  (Откр.3:15-16)

    Илия копнеел с цяло сърце за Бога. Велик постник, въздържан в храна, скромен в облекло и строг към себе си и другите, пророкът вдъхновено проповядвал волята Божия и нуждата от истинско служение и поклонение Богу като първо и необходимо условие за щастлив живот и земно благоденствие. Заради удивителната си святост и чистота в живота свети пророк Илия се възпява и прославя от светата Църква като "небесен човек" и "земен ангел".

    Неговата ревност и преданост към вярата в единия истинен Бог била толкова силна, че когато видял отстъплението от нея, идолопоклонничеството и безчестието в царския дом, той не се поколебал да изобличи с огнени слова недостойния израилски цар Ахав и жена му Иезавел. Ето накратко историята, която е кулминация на неговия живот.

    Цар Ахав и царица Иезавел поставили в Самария идола на езическото божество Ваал, приканяли народа да му се покланя и преследвали служителите на истинския Бог. Затова пророк Илия с молитва заключил небето и три години и половина не валяло дъжд. Гонен, пророкът предложил на Ахав Вааловите жреци да принесат жертва на планината Кармил и после той да принесе. На когото жертвата се запали с огън от небето, неговата вяра да се счита за истинска. 

    Царят се съгласил. Заклали жертви. Множество народ с жреците и пророците на Ваал – около 450 души – се събрали на планината Кармил. Илия дошъл и извикал към народа: "Още ли ще куцате на две колена? Ако Господ е Бог, вървете след Него! Ако ли Ваал – вървете след него!" (3Царе18:21)

    Но народът мълчал. Народът бил раздвоен. Какъв израз само! Да куцаш на две колена, значи да си раздвоен в богопоклонението. Такива били израилтяните - хем вярвали в Бога, хем прибягвали и към Ваал – едно от имената на дявола. Нещо като при нас българите – хем сме православни, хем като сме в нужда тичаме при врачки, баячки, куршумолеячки, екстарсенси … Тук даже не отварям темата за непрестанното упование в Бога преди всяко начинание и нужда. Когато сме болни, когато имаме нужда от помощ, съвет или нещо друго, към Бога ли първо поглеждаме или към телефонния указател с приятели? За Бога се сещаме едва накрая, когато живота ни се срине. Така е, защото не сме схванали вярната пословица „Бог не е последната надежда, а единствената!“ Той е във всичко и всичко зависи от Него, както мъдро отбелязва Соломон: „Ако Господ не изгради дома, напразно ще се трудят строителите; ако Господ не пази града, напразно ще бди пазачът.“ (Пс.126:1)

    От зората на човечеството дяволът се опитва да внуши, че не на Бога, а на него трябва да се отдава почит, защото той владее природните сили. Когато откритото поклонение на дявола е неприемливо, той се задоволява и с това да насочи хората да обожествяват творението, да издигат идоли, само и само да ги отклони техния Създател. Заслепява умовете на хората, за да не размислят, че зад чудната хармония на вселената стои всесилен и премъдър Творец. За св. Василий Велики вселената представлява сякаш някакво училище, в което разумните души се учат да познават Бога. Да не познаеш Твореца, съзерцавайки света, това означава да не виждаш нищо посред ясен и светъл ден.

   Четете Библията и нейното продължение – житията на светиите! Това са книгите, които разкриват великите Божии дела и осветляват дявола като узурпатор и измамник.

    Това ни се разкрива и в грандиозното събитие на планината Кармил. Представете си картината – 450 жреци на Ваал викат и крещят, но всичко е напразно. Нищо не станало, никакъв огън не слезнал от небето.

    Сред настръхналото множество виждаме и самотната фигура на св. пр. Илия. Той направил жертвеник и около него окоп, заклал теле и го положил върху дървета. "Сега – казал той на народа – донесете вода и я излейте върху жертвата." Това направили три пъти и то така, че и целият окоп около жертвеника се напълнил с вода.

    Колко мъдро постъпил пророкът! Както знаем добре, мокрото дърво не може да пламне по естествен начин, трябва свръхестествена намеса. Така пророкът отрязал всякаква възможност за спекулации от рода на това, че е използвал слънчевата топлина за запалване на огъня или някакъв друг трик. Това винаги са били методите на шарлатаните, методи, немислими за Божий човек, какъвто бил св. Илия. 

    А методът на Илия бил молитвата, упованието само на Бога. Пророкът се помолил пламенно и върху жертвата паднал огън от небето, и я изгорил.

    Народът видял това и до земята се поклонил на Истинския Бог. Посрамените жреци на Ваал били избити. Обилен дъжд напоил земята.

    Това е Божията сила! Това се случва и до днес в живота на светиите – на всички тези, които се съединяват с Бога. Колко просто е всичко, съединиш ли се с Бога, Неговата сила започва да се изявява и чрез теб! Колко просто и същевременно неимоверно трудно. Трудно, защото изисква да се очистиш от проказата на греха, която дълбоко ни е поразила. Толкова трудно, че отнема цял един живот…

    Лесните чудеса винаги са от лукавия: плати таксата, сложи две бучки захар под възглавницата, на сутринта ги донеси и ще ти кажа бъдещето… Такива "пророци" и "чудотворци" днес много и всички са от типа на „Вааловите“.

    Има и друго уникално нещо при св. пр. Илия. Той е единствен избраник Божи, чийто живот не завършва като у другите човеци (дори и най-славните сред пророците) - със смърт, а продължава с небесно възнесение на огнена колесница. След като пророкувал 25 години, край р. Йордан бил грабнат на огнена колесница и жив отнесен на небето.

    Единствен Бог знае каква тайнствена мисия е предопределил за безсмъртника Илия. Тя ще се прояви в края на времената, точно преди появата на антихриста, както Сам Господ е предсказал: "Илия първом ще дойде и ще уреди всичко." (Мат. 17:11)

    Свети Илия – един пророк, чийто живот бил изпълнен с Божия огън! Нека и ние бъдем огън: с огнени думи, огнена вяра, огнена молитва, огнен живот. Само това подобава на християните в Долни Дъбник – да бъдат като своя небесен покровител. Само така ще имаме надеждата за огнено възнесение, подобно на това, с което пророкът напуснал този свят и влезнал в Царството Небесно. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2023 г.

СЪБОРНОСТ, КОЯТО ИЗЦЕРЯВА

(НЕДЕЛЯ ШЕСТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА – НА ОТЦИТЕ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА) 

„Вярвам... в една света, вселенска (съборна) и апостолска Църква.“

  Това е православната изповед за Църквата! Но, както е известно на всички ни, налице е едно раздвоение сред православните християни в България – „вселенска“ или „съборна“ е по-точният термин? Това прави наложителна една разяснителна беседа.

    През целият 20 век в богословските и литургичните документи на БПЦ се използва думата „вселенска“. 

    От началото на  21 век обаче е налице промяна. В „Кратък православен молитвеник“ (Атон, 2007), издаден с благословението на манастира „Св. вмчк Георги Зограф“, думата „вселенска“ е заменена със „съборна“. Така е и във всички синодални издания.

    Терминът „съборна“ е превод на гръцкото католики от Никео-Цариградския Символ на вярата. Светите братя Кирил и Методий са предали идеята на съборните отци за всеобщността на Църквата с тази дума, защото етимологически католики означава „в съгласие с всичкото“, „съгласно общото“.

    Съборността има два аспекта: пространствен и времеви. В мъченическите актове на св. Поликарп, епископ на гр. Смирна през 2 век, ние срещаме същата тази дума в употреба, изключваща превода „вселенски“: „епископ на католичната църква в Смирна“. Както се вижда, в случая католичността е атрибут не на Вселенската църква, а на една местна църква – в Смирна.

    Пак преди Втория вселенски събор, св. Кирил Йерусалимски пише в своите Огласителни слова: „Нарича се католическа защото е по цялата вселена (икумена), от край до край земя… и защото подчинява на благочестието целия човешки род“. По цялата земя, но и целия човешки род, не само едно поколение, а всички, т.е. и католичност във времето! 

    Според св. Йоан Златоуст всеобщността на Църквата също е както по отношение на пространството, така и на времето: „… навсякъде по вселената, през всички векове, през всички епохи“. 

    Във всички извори от времето на Първото и Второто Българско Царство (например Бориловия синодик) стои именно „съборна“. Така е и на руски, сръбски и румънски език.

    Защо тогава през целия 20 век в БПЦ се използва думата „вселенска“, която показва силен акцент върху пространственото разбиране на католичността?

    Преди да обявим, че това е поредното западно схоластическо влияние, нека прочетем Православния катехизис от това време. Там пише, че Църквата Христова е наречена вселенска, защото „тя не се ограничава с определено място, време или народ, а приема в себе си повярвалите в Христос от всички места, времена и народи“.

   Тоест, под понятието „вселенска“ на практика българските отци и богослови през 20 век са разбирали същото, което Църквата е изповядвала за съборността от самото начало – една всеобща вяра навсякъде в пространствено и времево отношение. Следователно употребата на думата „вселенска“ е допустима, ако се разбира правилно, без да се стеснява нейния обхват.

    Има обаче още една причина, която натежава везните в полза на думата "съборна". Гръцкото дума за "вселенска" е икуменикос , а не католикос, която именно стои в Символа на вярата. От там "икуменическа" акцентира на това, че обхваща цялата вселена, което в онези времена означава целия римски свят, живеещ под римския закон. Имайки предвид всичко това, имаме основание да предпочетем да държим превода на славянобългарските просветители на думата католикос като „съборна“.

    Но дори да приемем по-точната дума „съборна“, пак трябва да внимаваме. През последните две столетия се е появило ново значение за прилагателното „съборен“ в смисъла на колективен. Говори се за съборен принцип на ръководство на Православната църква, осъществяван през събора на епископите. Разбира се, това е вярно, но се е получило така, че мнозина асоциират съборността на Църквата единствено с Вселенските събори и съборния принцип на управление. Само че събора на епископите на гръцки се нарича синодос и се има предвид синодната форма на управление както на една поместна православна църква от нейния синод, така и на всички православни църкви заедно от вселенския събор. Наистина, сериозно терминологично объркване на което днес, във връзка с празнуването паметта на отците от 6-те вселенски събора, дойде ред да се спрем.

    Акцентът върху колективното управление на Църквата се е появил като ответна реакция срещу римокатолиците с тяхната пълна централизация на властта. Той е основателен, но за него по-точната дума е "синодалност", а не "съборност". По различни причини у нас се е наложила думата "съборност". Синодалността може да бъде изява на съборността, но се е случвало и да не бъде. От историята знаем, че освен свети събори, е имало и т.н. лъжесъбори, които Църквата не е припознала като действия на Светия Дух. 

    Цитирах Ви думите на св. Кирил Йерусалимски, но това не е краят на неговата проповед към готвещите се за кръщение. Светецът продължава това  така: „Нарича се католическа … и най-сетне поради това, че тя повсеместно и всецяло (католикос) лекува и изцерява всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото; в нея се съдържа всяко понятие за добродетел в дела, в думи и във всевъзможни духовни дарования“.

    Нека приклоним ухо към това, братя и сестри, и да не мислим за съборността като за нещо абстрактно или актуално само за клира. Тя е едновременно даденост, кооято сме приели, приемайки съборното Предание, но и зададеност за всеки християнин, защото както казва св. Кирил, ние трябва да "изцерим всички видове грехове, извършвани с душата или с тялото". 

    В крайна сметка, не е толкова важно дали ще използваме термина „вселенска“, „съборна“ или „католическа“. Важното е да осъзнаваме добре това, което изповядваме, и да обрязваме с него като с двуостър меч сърцето си.

    Всеки от нас трябва да стане съборен, ще рече „в съгласие с всичкото“! Да стане по дух като всички светии, просияли навсякъде и във всички времена. 

    Съборността ни изцерява от крайностите на етнофилетизма и глобализма. Но не само от това! Тя изисква от човека да смири гордия си уми приеме всецяло църковното учение, което да очисти всецяло сърцето му.

    Има хора, които редовно се черкуват, но продължават да държат на някое си свое становище, което Църквата категорично е отрекла. Външно изглеждат изрядни, но охотно дават едното си ухо на богомилите, дъновистите, конспирациите, йога, Ванга, преподобна Стойна и всички преподобни на нея врачки и баячки. И изненадващо в социалните мрежи срещаш този стар християнин да цитира и хвали такива "преподобни", отречени от Църквата „пророци“. Дяволът мами такива хора-индивидуалисти, внушавайки им, че църковната вяра може и да е добра, но е закостеняла, а поповете - тесногръди. 

    Нека чуят тогава самият апостол Павел: "Внимавайте, братя, да не ви увлече някой с философстването си и с празна измама според човешки предания, според ученията за света, а не според Христос. В Неговото човешко тяло обитава цялата пълнота на Бога. Също и вие сте изпълнени с благодат чрез Него, Който е глава на всяко небесно началство и власт." (Кол.2:8-10). В Христос имаме цялата истина, а Църквата е Неговото тяло, в Което обитава цялата пълнота на Бога. Църквата притежава върховния авторитет и способността да разпознава истината във вярата. Който слуша Църквата, слуша Бога. Раздвоеността е пагубна за душите, затова трябва всеки християнин да приклони смирено ухо към гласа на духовните пастири. Не Дънов, не Ванга или някой съвременен гуру, а енорийският свещеник е поставеният от Бога душегрижител, колкото и немощен да изглежда той. Защото по-добре немощен служител, но смирен и верен на Преданието, отколкото извън лоното на Църквата. Защото смиреният и да не знае нещо, ще потърси светоотеческата мъдрост, но ако е горд, ще води овците извън кошарата и ще им дава опасна храна. Дръзкият експериментатор, "обогатяващ" Преданието с нови учения, бързо прави "кариера" на лъжепророк,  като синът на свещеник Константин Дъновски - Петър, който оставил бащиния път и завършил пагубно като Беинса Дуно. Петър Дънов - българинът, чиято лукава ерес и до днес покварява душите и ги влече към дъното. 

     Скъпи братя и сестри, Вашите души не са опитно поле, не експериментирайте с тях! Не допускайте някой да хвърля в тях отровни семена и засажда странни растения!

    Гръцката дума за ерес означава "избор". Ереста не е нищо друго освен превъзнасяне на индивидуалния ум над този на общността. Ереста не е само изкривяване, а и раздробяване на истината, избиране на някаква нейна част, нейното абсолютизиране. По такъв начин се разрушава цялата истина. Затова и католици, и протестанти (въпреки, че имат доста общи вярвания с православните) съгрешават срещу съборността, която означава „съгласно общото“.

   Истината не е притежание на отделна личност, колкото и гениална да е тя. Църквата в нейната пълнота е „стълб и крепило на истината“! Затова, както ни наставлява св. Викентий Лерински, ние сме длъжни да полагаме „всички усилия да се държим към онова, в което навсякъде, в което винаги и в което от всички се е вярвало.” То ще изцери душите ни от всички видове грехове и най-вече от болестта на нашия век – индивидуализма. То ще ни съедини с Бога и ближните, то ще ни направи съборни, то ще ни спаси. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.07.2023 г.

ЗА ХРИСТИЯНСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ)

„И Той им каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“ (Мат.4:19)

    Днешният евангелски текст ни връща към призоваването на първите апостоли – братята Петър и Андрей и Зеведеевите синове Яков и Йоан - всички по професия рибари. Това е началото на тяхното следване на Христа, на тяхното ученичество. То има ясно указана цел – да станат „ловци на човеци“. Това е обещанието и целта на тяхното "школуване" при Христос - личното им духовно преобразяване, което да се разпростре към хората около тях.

    След три години и половина обучението беше завършено. Виждаме това в чудесния улов от 153 риби в Тивериадското езеро. (Йн.21:1-14) Сто петдесет и три - едно число, което иначе няма как да запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. Неизброими са опитите през вековете да се даде някакво обяснение на това загадъчно число, но Църквата и досега няма единно тълкуване. Въпреки разномислието по въпроса, убедително звучи отговора, свързващ чудесния улов на апостолите - последния урок на Учителя преди Възнесението, с началото на тяхното ученичество и обещанието да станат "ловци на човеци". Той ни насочва към това, че големите риби са символ не на отделни хора или малки общности, а на големи групи хора – цели народи, които ще бъдат уловени от апостолите в мрежата на Христовото евангелие.

    "Дипломирането“ на апостолите в Христовото училище стана на Тивериадското езеро, но "дипломата" им беше подпечатана на Петдесетница с даването на Светия Дух!

   Реализацията на апостолите като „ловци на човеци“ пък може да проследим по-нататък в историята. Това е просвещението на народите с благата вест, предобраз на което се явява чудесният улов в Тивериадското езеро.

    Днес на земята живеят около 8 милиарда души от хиляди етноси. Но учените са достигнали до извода, че в това етническо разнообразие има формирани около 150-155 нации. Това ни насочва да разглеждаме тези 153 големи риби като оформени нации. Тук сме длъжни да дадем кратко пояснение на понятията народ, етнос и нация.

    Народ – това е родово понятие, т.е. гледат се какви са родителите ти. Човек се ражда част от даден народ и не може да промени това.

    Етнос – гръцката дума означава племе, семейство - общност, определена от бита и  възприятията за света и живота, формирани от най-ранна възраст. Понятието етнос е много сходно (а според някои идентично) с народ, но не изисква непременно кръвна връзка. Фокусът не е върху гените, приети от родителите, а върху  порядките и бита, оформени в детството.

    Нация – това е общност, базирана на минало, език, култура, традиции и вярвания. Хората от една общност са със сходни схващания в социалната, културната и духовната сфера. Принадлежността към дадена нация е въпрос на личен избор, т.е. не зависи от гените и може да преодолее (макар и трудно) възприятията, формирани  в детството.

    С голямо вълнение трябва да отбележим, че българския народ е една от тези 153 риби - нации. Една красива рибка в бяло, зелено и червено, уловена в мрежата на благовестието… Той стана нация, и то нация християнска, благодарение на светите равноапостолни Методий и Кирил и техните ученици, както и на благоверния и равноапостолен цар Борис-Михаил. 

    (Трябва да уточним също, че въпросът за нацията не се покрива с въпроса за националната държава, като последната е само форма на нейната организация. Националните държави, както знаем, възникват в Европа през 17-18 век)

      За съжаление, от началото на 21 век е налице едностранчиво разглеждане на въпроса за любовта към отечеството. Тази любов някои представят като несъвместима с вселенския характер на Църквата и небесното гражданство на християнина. 

    Ние, православните християни, не твърдим, че имаме някаква „двойна родина“, земна и небесна. Безспорно, „Нашето гражданство е на небесата“ (Фп.3:20), но ние имаме конкретен земен живот, в който търсим Божието царство. Ние „падаме и ставаме“ не в някаква метафизична, абстрактна и спекулативна област, а в конкретна реалност, която наричаме свое земно Отечество, заобиколени от сходни нам хора, сходни не само външно, но и душевно-духовно. Не можем да пренебрегнем това.

    Затова днес честваме не просто светиите, просияли по нашите земи. Всички те, освен че са живели в тези земи, са се чувствали част от една общност така, както св. ап. Павел се е чувствал част от еврейския народ. Съвсем неочаквано за всички "широкоскроени" глобалисти, апостолът на езичниците, за който "няма вече юдеин, нито грък" заявява в порив на патриотизъм: „Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът“. (Рим.9:3) Едновременно глобалист и патриот! Днес обаче ни е трудно да съчетаем и двете.    

   През 1937 г. руският православен писател Иван Илин издава в Женева забележителната си книга „Основи на християнската култура”. Ще приведа откъси от главата „За християнския национализъм“, като подчертавам, че навсякъде ще заменя компрометираната (най-вече от нацистите) дума национализъм с патриотизъм.

     „Най-дълбоко единство между хората – казва Илин – възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.

    Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.

    Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и патриотизмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.

    Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…

    По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.

    Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.

    И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1Кор.15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.

    Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.

    Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята...

    Патриотизмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение:

- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;

- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;

- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието и независимост в съществуването му като нация и държава.

    И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.

    Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.

    Патриотизмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание...

    Патриотизмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения...

     Ето защо истинският патриотизъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.

    Християнският патриотизъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.

    Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

    Патриотизмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ.

    Патриотизмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.

   Така осмислен, патриотизмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския патриот...

     Неоснователно е твърдението, че патриотът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на патриотизма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има псевдопатриоти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби…

    Християнският патриотизъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския патриот безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича патриотизма, но израства от него и го укрепва, така че истинският патриот да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

18.06.2023 г.

КАКВО ДА СТОРИМ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ

    Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез „бабешкото“ предание: покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т.н.. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат” с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след 11 века Православие по твоите земи е безкрайно тъжно. Но за демоните това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, смеейки се на човешките суеверия.

    Основната причина за това е невъцърковеността. Някой си шегобиец е казал, че българинът е „християнин на колела“, идва на църква три пъти в живота си и винаги с транспорт. Първият път е в бебешката количка за кръщене, вторият – в лимузината за сватба и третият – в катафалката за погребение. Чули-недочули, повярвали-недоповярвали, кръстени-невъцърковени – това е реалността днес. Затова и суеверното „бабешко“ предание намира почва в такива хора, а не Свещеното Предание на Църквата. И понеже фантазията на суеверния човек може да ражда нелепости до безкрай, за мен е по-лесно да кажа какво трябва да се прави, а всичко останало е от лукавия. 

    Четири неща се искат от нас: 1. Заупокойна молитва 2. Милостиня в името на покойника 3. Чист и праведен живот. 4. Безкръвна жертва – Светата Евхаристия.

    Останалото е от лукавия!

    1. Св. Ио­ан Да­мас­кин раз­каз­ва, че ня­кой си свет ста­рец имал уче­ник, кой­то жи­ве­ел без­г­риж­но и мно­го съг­ре­ша­вал. В та­ко­ва със­то­я­ние юно­ша­та ум­рял. Свете­цът мно­го ис­кал да уз­нае, как­ва е зад­г­роб­на­та участ на не­го­вия уче­ник и за­то­ва със съл­зи на очи взел да се мо­ли Бо­гу да му я от­к­рие. Гос­под чул мо­лит­ва­та на ста­ре­ца и във ви­де­ние му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то го­рял до ши­я­та в стра­шен пла­мък. Све­те­цът се ужа­сил и поч­нал усър­д­но да мо­ли Бо­га за спа­се­ни­е­то на грешния мла­деж. То­га­ва във вто­ро ви­де­ние Гос­под му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то пак бил в огъ­ня, но тоя път пла­мъ­ци­те сти­га­ли до по­я­са му. По­дир то­ва уте­ши­тел­но ви­де­ние ста­ре­цът про­дъл­жил с още по-уси­лен под­виг да въз­на­ся мо­лит­ви за проща­ва­не гре­хо­ве­те на юно­ша­та и Гос­под му по­ка­зал мла­де­жа и тре­ти път. Се­га ве­че уче­ни­кът сто­ял вън от пла­мъ­ка.

    Свети праведни Йоан Кронщадски наставлява така: „Когато се молиш за упокоение на душата на някой починал, принуди себе си да се помолиш за него с цялата си душа, като помниш, че това е твое съществено задължение, а не само на свещеника и на църковния служител. Представи си колко е необходимо починалият да има покой и как той се нуждае от молитвите на живите за него, бидейки член на едното тяло на Църквата – как бесовете спорят за душата му с ангелите и как трепери тя, като не знае каква ще бъде участта й във вечността. Много означава пред Владиката молитвата на вярата и любовта за починалия. Представи си още колко необходим е за тебе покоят, когато те свържат веригите на грехопаденията, и как ти усърдно, с искреност, с жар и сила се молиш тогава на Господа и на Пречистата Богородица, и как се радваш и тържествуваш, когато след усърдна молитва получиш избавление от греховете и душевен покой. Приложи това и към душата на починалия: и неговата душа също се нуждае от молитва – сега вече от твоята, защото сама не може да се моли плодотворно... За починалите се моли така, сякаш твоята душа се намира в ада, в пламъка и самият ти се мъчиш; чувствай техните мъки със сърцето си и колкото можеш по-пламенно, се моли за упокоението им в място светло и злачно, в място прохладно.“

    Освен личните молитви за почивалите, по своята същност заупокойни моления са опелото, панихидите, литиите и трисагиите, отслужвани от свещеник.

    2. Както знаем, тези молитви са съпроводени и с подаване на храна „за Бог да прости“. Това не е защото покойникът е гладен, а защото чрез нашите ръце той все едно подава милостиня към ближните, най-вече към нуждаещите се. Чрез тези раздавки живите роднини на покойника искат да добавят още едно малко дело на милосърдие към добрите дела на отходилия от този свят. Тази практика има основание още в старозаветни времена, но не трябва да ограничаваме милостинята само до едни раздавки и поменни трапези за покойника.

    Един свет ста­рец на име Лу­ка имал брат мо­нах, кой­то мал­ко се гри­жел за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си. След смърт­та му св. Лу­ка на­ме­рил в ки­ли­я­та му мно­го па­ри, ко­е­то по­каз­ва­ло, че по­кой­ни­ят бил гру­бо на­ру­шил мо­на­шес­кия обет за нестя­же­ние. Всич­ко на­ме­ре­но ста­ре­цът раз­дал на бед­ни­те за спа­се­ние ду­ша­та на своя брат. Чес­то в мо­лит­ви­те си той се об­ръ­щал към Бо­га с ду­ми­те: „Гос­по­ди, от­к­рий ми зад­г­роб­на­та участ на моя брат!“

    И ето, вед­нъж той виж­да на­сън ду­ша­та на по­кой­ни­ка, око­ло ко­я­то сто­я­ли ан­ге­ли и спо­ре­ли със зли­те ду­хо­ве.

    ­ - Тая ду­ша е на­ша! -­ ви­ка­ли де­мо­ни­те. ­-Тя вър­ше­ше на­ши­те де­ла.

    ­ - Не, -­ от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, -­ тая ду­ша е ве­че из­ба­ве­на от ва­ша­та власт с ми­лос­ти­ня­та, ко­я­то е раз­да­де­на за нея.

    Но злите духове възразявали:

    -­ Ни­ма сам по­кой­ни­кът е раз­дал ми­лос­ти­ня­та? Брат му я раз­да­де!

    И те по­со­чи­ли при тия ду­ми св. Лу­ка. То­га­ва той се на­ме­сил в раз­го­во­ра и ре­къл жи­во:

    -­ Да, на­и­с­ти­на аз раз­да­дох ми­лос­ти­ня­та, но не за се­бе си, а за ду­ша­та на моя гре­шен брат.

    След тия ду­ми де­мо­ни­те из­чез­на­ли пос­ра­ме­ни...

    3. Следващото стъпало в помощта ни за покойниците е нашият праведен живот, прекрасно изразено в думите на преп. Пасий Светогорец: "Най-добрата панихида, която можем да направим за починалите, това е внимателният ни живот, борбата, която ще водим, за да преодолеем слабостите си и да очистим душата си". Тук мисленето ни се сблъсква с духът на индивидуализма. Но Бог не е подвластен на този дух и Неговата света Църква също не бива да е подвластна. Всички ние, цялото човечество сме едно. Всички сме от една плът, под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. В романа на Достоевски „Братя Карамазови“ един от героите, старецът Зосима, произнася знаменателната фраза: „Всеки пред всички за всичко е виновен“. Това твърдение може да разбуни духовете в нашия егоистичен свят, който е приел за свое мото думите на Каин: „Да не съм пазач на брат си?“ (Бит.4:9). Но истината е, че ние сме свързани един с друг като скачените съдове.

    Поетът Борис Христов казва: „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена.“ Такъв ефект, но с негативен знак има и ръката (и устата), посегнала да удари ближния. Човекът е социално същество. Той е свързан мистично със всички свои себеподобни, независимо от време и пространство.

    В нашия Православен молитвеник това разбиране е изразено ясно в молитвата за починал родител: „Зная, Господи, че Ти, Съдията на целия свят, наказваш децата заради греховете и нечестията на бащите. Но и това зная, че Ти помилваш родителите заради молитвите и добродетелите на чедата!“

    Ако прибавим към нашите молитви и своя добродетелен живот, то нашите покойници наистина ще усетят топъл благодатен полъх, който идва към тях.

    4. Най-висшето средство за подобряване вечната участ на покойниците е Светата Евхаристия, която отслужваме на литургията. Големият съвременен сръбски богослов еп. Атанасий Йевтич казва: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия. Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Това се случва в най-висша степен в Причастието.

    Думата „литургия“ означава „общо дело“. В нея ние признаваме точно това, което заявихме преди малко: Всички сме от една плът, всички сме под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. И не само признаваме, но се ползваме от това велико Изкупление – биваме очистени и обновени за нов живот. Ние, живите, не можем за откажем на починалите този велик дар. Защото напускайки тялото си, кръстеният християнин излиза от видимия свят, но не напуска Църквата.

    В подготвителната част на литургията, т.н. Проскомидия, свещеникът отделя късчета от просфората не само за живи, но и за покойници, като ги поменава поименно. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всички сме едно, и то едно в Христа. И живият, и починалият са еднакво „потопени“ в Св. Потир, и свещеникът тихо се моли за живи и починали: „По молитвите на Твоите светии, умий, Господи, с Твоята честна кръв тези, чиито имена бяха поменати тук“.

    Един сред­нове­ко­вен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на свeтите Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „по­до­бно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на Страстите Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“. Този разказ илюстрира онова, което се върши по време на ли­тур­гията: ду­шите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос.

    Ето, братя и сестри, колко велика е Божия любов! Тя на всичко се надява, очаква нашите молитви за починалите, очаква нашите милостини за тях, очаква да подобрим живота си и да записваме имената на нашите починали роднини и приятели за поменаване на светата литургия. Тази любов надхвърля човешката логика, затова нека не се обезсърчаваме, ако наш близък е напуснал този свят в грехове. Разбира се, говорим за грехове несмъртни, които могат да бъдат опростени, а не за съзнателно богоборчество, ерес, атеизъм или самоубийство.

   Св. Григорий Велики учи: „Светото жертвоприношение на Христа, нашата спасителна Жертва, принася голяма полза за душите дори и след смъртта, при условие че греховете им могат да бъдат опростени в бъдещия живот. Естествено, по-сигурно е сами през живота си да направим това, което се надяваме другите да направят за нас след смъртта ни. По-добре е да извършим изхода си от този живот свободни, вместо да търсим свободата, когато се окаже, че сме в окови. Затова сме длъжни от цялото си сърце да презираме този свят, все едно, че неговата слава вече е отминала, и ежедневно да принасяме на Бога жертвата на нашите сълзи, когато принасяме в жертва Неговата света Плът и Кръв. Само тази жертва има силата да спаси душата от вечна смърт, тъй като тя тайнствено ни представя смъртта на Единородния Син” Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

03.06.2023 г.

СВЕТЛИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СЛЕПИЯ)

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха мрака повече от светлината, понеже делата им бяха лоши. И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се открият делата му, понеже са лоши.” (Ин. 3:19-20).

    Възлюбеният Йоан повече от всички Христови ученици разсъждава по темата за Светлината. Именно отношението към Светлината е решаващият фактор, който ще определи и вечната участ на всеки човек.

    „Светлината дойде на света…“ Имало е време, когато Светлината е била оскъдна. Времето на Стария Завет. Израил е бил една запалена от Бога свещ, а отделни пламъчета са припламвали и сред езическите народи, чрез някои гръцки философи като Платон и Сократ. Малка светлинка – малка отговорност. От езичниците ще се изисква по-малко, а „От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска.“ (Лк.12:48) А, както знаем, дори след изгрева на Слънцето, остават заслони и сенчести места, в които лъчите не проникват веднага.

    В Египет, в дълбока християнска древност един монах дружал с прост и безкнижен селянин. Веднъж селянинът казал на монаха:

- Аз също почитам Бога, Който е създал този свят! Всяка вечер сипвам козе мляко в чинийката и я оставям под палмата. Нощем Бог идва и изпива моето млечице. То му харесва много! Нито веднъж не съм виждал нещо да е останало в чинийката.

    Чувайки тези думи, монахът не могъл да не се разсмее. Той обяснил добродушно и достъпно на своя приятел, че Бог не се нуждае от козе мляко. Селянинът обаче упорито държал на това. И тогава монахът предложил да проследят тайно следващата нощ какво става с чинийката с мляко под палмата. През нощта монахът и селянинът се скрили недалеч оттам и на лунна светлина скоро видели, че към чинийката пристъпва лисиче и изпива цялото мляко. Селянинът бил като поразен от гръм от това откритие.

    - Да – съкрушено си признал той, - сега виждам, че това не е бил Бог!

    Монахът се опитал да утеши селянина и започнал да обяснява, че Бог е Дух, че Той е съвсем различен от нашия свят и т.н.… Но селянинът само стоял пред него с наведена глава, после заплакал и тръгнал към колибата си.

    Монахът също се отправил към килията си. Но когато стигнал до нея, той с изумление видял Ангел, който му преграждал пътя. Монахът паднал на колене, а Ангелът казал:

    - Този прост човек няма нито възпитание, нито мъдрост, нито образованост, за да почита Бога по друг начин. А ти с твоята мъдрост и образованост му отне тази възможност. Ще кажеш, че си разсъждавал правилно? Ала едно нещо не знаеш ти, мъдрецо: Бог, виждайки искреното сърце на този селянин, изпращаше всяка нощ при палмата лисиче, за да го утеши и да приеме неговата жертва.

    Колко различно изглеждат нещата в очите на Бога! Колко голяма е любовта Му към търсещите светлината на истината! 

    Ние, православните християни, имаме пълнотата на истината. Като този образован монах разсъждаваме правилно за Бога. И това е голяма отговорност към тези, които нямат цялата светлина. Да, вярно е, че от тогава минали са 16-17 века и вече всеки е чул за Христа. Никой няма извинение за неверието си в Спасителя. И ние изостряме поглед, в сърцето ни се надига възмущение към всички тези суетливи хора около нас, които невъзмутимо си пият кафето с цигара и по цял ден преливат от пусто в празно. Или пък, обладани от суета, препускат в гонене на вятъра… Със сигурност ще станат подпалка за адовия огън, казваме си тайно ние. И точно когато си го кажем, този огън започва да изгаря нас самите.

    Защо твърдя това? Защото ние, хората, винаги когато съдим, съдим по външните неща. И винаги сме склонни да обобщаваме, да поставяме под общ знаменател. А дори в нашия образован и просветен 21 век има хора, за които светлината още не е изгряла. Забележете, не казвам, че не са чули за светлината, а че не е изгряла за тях. И в Стария Завет много хора бяха чували за светлината, но тя изгря за тях едва когато Словото стана плът. Така е и днес. Всички са чули за Светлината, която дойде на земята преди 2000 години, но всички ли са видели въплътената Светлина, това е друг въпрос? Въплътената светлина сме ние. Ние сме тези, в които Словото трябва да се въплъти, като станем не само негови проповедници, но и изпълнители. Чували сте тази поговорка: Мнозина няма да прочетат четирите евангелия, но ще видят петото евангелие – на твоя живот. Петото евангелие – това е въплътеното в нас Слово. Нашите християнски добродетели – това е евангелието, което могат да видят, да чуят и попипат. (ср. 1Ин. 1:1) А може би след това пето евангелие ще прочетат и другите четири…

    Ако сме пето евангелие, то в нас не трябва да се намира осъждение към никой човек, дори неправославен. Не твърдим, че има друг кораб на спасението, освен Светото Православие, но и заедно с ап. Павел изповядваме: „…не съдете за нищо преждевременно, докато не дойде Господ, Който ще извади наяве тайните на мрака и ще разкрие вътрешните ни помисли. Тогава всеки ще получи похвалата си от Бога“ (1Кор.4:5)

    На отец Дмитрий Смирнов задали следния въпрос: „А например, мюсюлманка, родена в Мека. Там въобще не се допускат хора с друга вяра. Забранено е! Жената живее цял живот у дома, не й се позволява даже в магазин да ходи. Ако иска да отиде, е възможно единствено в присъствието на мъжа си. Кажете ми, как може тя да открие Светлината на Евангелието?” И отец Дмитрий казал така: „При това положение, тя е трябвало в своята вяра, в своя ислям, да търси Светлината Христова”.

    Свещениците, които служат в Мала и Средна Азия, знаят, че когато мюсюлманките имат проблеми с децата си, те отначало използват ислямския метод: четат сури от Корана, за рождение на бебе, за болест, за изгонване на зли духове и т.н. Но това не работи. И тогава скришом идват в Църквата и тайно от своите деспотични мъже, шепнат молитви пред иконата на Божията Майка. Те вярват, че това ще им помогне да изцерят децата си. И свещениците, които служат там, казват на своите енориаши-християни: „Виждате ли тази жена? Тя ще прави всичко неправилно, но в никакъв случай да не сте посмели да й правите забележка или да я осъждате. Самият факт, че тя е излязла от дома си, е чудо! Как е успяла да се отърве от мъжкото съпровождане? Жената е рискувала живота си, идвайки в Църквата, защото това подлежи на смъртно наказание при мюсюлманите. Ето тя идва към Светлината, тя може да дойде само до този предел, а какво ще бъде оттук нататък, ние не знаем”. Това е само един пример как Бог промисля за цялото свое творение и праща лъч светлина дори там, където има заслон и тъмна пещера. И Той ще съди всеки индивидуално, за неговото лично отношение към този лъч светлина!

    Подобен е случаят и със слепороденият, за който четем днес в неделното евангелие. Той не достигнал веднага до спасителната вяра. Когато сред фарисеите настанал раздор по повод чудото с проглеждането му, четем, че те „Отново попитаха прогледналия слепец: „Ти какво казваш за Него, като ти отвори очите?“ Той рече: „Пророк е.“ (Йн.9:17)

    "Пророк е" – доста мюсюлмански звучи тази изповед. И днес има немалко хора в това положение, не само мюсюлмани, но всякакви. Те не са достигнали пълната истина, но са наклонили сърцето си към нея. И Христос несъмнено ще дойде при тях, както дойде някога при слепородения. Нали чухте какво прочетохме: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го …" Иисус потърси прогледалия телесно, за да му отвори и духовните очи. „А той (прогледалият) рече: „Вярвам, Господи!“ И Му се поклони.“ (Йн.9:38)

    Ето как един презрян човек, за когото казваха „Ти си роден цял в грехове, ти ли ще ни учиш“ осъди образованите и правоверни фарисеи. Тук ще отворя една важна скоба. Ако садукеите от времето на Христа са прототип на съвременните рационалисти-полуатеисти, а самаряните – на сектантите, то фарисеите са прототип на правоверните. Христос не отправя към тях доктринални забележки, а морални, най-вече за начина по който нагаждаха Закона към своите страсти. Затова и предупрежденията към фарисеите са особено актуални към нас, православните християни, които претендираме, че имаме цялата истина. Ние трябва да внимаваме върху себе си, да не се окажем в положението на фарисеите. Нека се убоим да не би Божият съд да се окаже за нас страшен. Или да не ни сполети Божия съд преждевременно, както стана с Ананий и Сапфира. Те бяха от Йерусалимската църква – епицентъра на истината. Голяма отговорност за тях - сам Христос бе прповядвал по улиците им само преди няколко години. Продадоха имота си за Божието дело, но тщеславието надделя в тях и избраха похвала от човеци, а не от Бога. И какво се оказва накрая, че някакви иноверци ще ги изпреварят в Царството Божие! Ще ги изпревари дори онзи неграмотен селянин, който сипвал мляко в паничката си и го давал на Бога...

    Това са парадоксите на Божия съд и ние трябва да бъдем особено внимателни.

    Светът днес силно се е развратил, но все още са верни думите на Блез Паскал: "Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат, и достатъчно мрак за тези, които не искат".

   Преподобни Варсануфий Оптински пише следното: „Сега навсякъде ненавиждат християнството. За тях то е бреме, което им пречи да живеят волно, пречи им свободно да творят грях. Още Гьоте се изказал за християнството така: „Само две неща ненавиждам на този свят: дървениците и християнството!” Вижте каква насмешка, какво кощунство, какво богохулство. А когато той умирал, пищял: „Повече светлина! Светлина!” Страховити слова. Значи, над него вече бил надвиснал адският мрак. Ето така и съвременните човеци ненавиждат християнството и след смъртта си отиват право на адското дъно…”

   Век по-късно, тези думи на преподобния са още по-основателни. Днешното човечество вони на смърт, на сяра. Добре я усещаме тази миризма и въпреки, че имаме право да поставяме диагноза на цялото общество, не ни е позволено да осъждаме никой конкретен човек, освен в случаи като този с Гьоте, когато грешникът си отива от този свят неразкаян, отхвърлил дадената му светлина. Не бива да пращаме никой прибързано на адското дъно. Трябва винаги да помним, че дори в съвременната епоха, която прелива от информация, до всеки човек достига различно количество светлина и всеки ще бъде съден индивидуално. Съден от Бога, не от нас!

    Длъжни сме особено да внимаваме върху себе си. Да не се окажем в положението на фарисеите, които смятаха себе си за виждащи и не търпяха никой да ги поучава.

  „Тогава Иисус каза: „За съд дойдох Аз на този свят, за да прогледнат невиждащите, а виждащите да ослепеят.“ Онези от фарисеите, които бяха с Него, като чуха това, запитаха Го: „Нима и ние сме слепи?“ Иисус им каза: „Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях, но сега казвате: „Виждаме“. Затова грехът ви остава.“ (Йн.9:39-41)

    Нека се очистим от гордостта, този фарисейски квас, който надига в нас прелъстителната мисъл „Виждаме" (как ни се услажда!) и ни кара да гледаме на другите отвисоко. Нека помним, че Бог е запалил светлината в нас не за да бъдем съдници на другите, а за да светим с добрите си дела.

    Иисус е Светлината на света! Той живя в плът, светеше и прослави Своя Небесен Отец. Но с плътта си се възнесе при Отца и завеща на всички Свои ученици, които ще живеят някога на земята като живо и въплътено пето евангелие: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец.“ (Мат.5:12, 16) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.05.2023 г.

СЪМНЕНИЕТО – ГРАДИВНО И РУШИТЕЛНО

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - ТОМИНА)

   Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или по-точно казано не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случая с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.

    Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целият ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той искал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (Йн. 20:25)

    Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?

    Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.

    Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната сфера е така, с тази разлика, че и когато не вървим напред, т.е. не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: Само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески медии постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение - болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.

    Лекарството за него ни дава ап. Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро.“ (Фп. 1:9-10) Гръцката дума за различаване тук е диаферо. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот, трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.

    Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ (Евр. 5:11-14)

    Думата е сходна – диакрисис, и отново означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1Кор.12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.

    Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес Ви попитам: От колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? "Имахте достатъчно време да станете учители" – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но "слушате разсеяно". Кой е този, който Ви разсейва? Или е плътта, или е дявола, но не е Бог.

    Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как Ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче?! Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христа? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат отвлечени проповеднически приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.

    Чувствата на християнина също трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел „твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите ако не се реализира по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.

    От казаното дотук е видно, че съмнението е криза. Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква, преодолявайки го, да вървим напред.

    Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва за ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението, апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“.

    Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа. Така съмнението родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.

    Ап. Петър бил по-праволинеен и емоционален, винаги изпреварвал другите, както станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. (Мат.16:16) Но пък изповедта на ап. Тома се оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите изповядвали, че Иисус е Син Божий, но се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък смятали, че човешката природа на Христа била погълната от Неговата Божественост.

    А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христа – едновременно и Бог и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.

    Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?

    Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!

    „А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ (Йн.6:67-69)

    Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.

    Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христа, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от него няма. Блажени Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „...от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив". (Рим.1:17) 

     Ще Ви кажа нещо и от личен опит: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“ Остър меч на Духа е заявлението на ап. Петър, показващо избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.

    Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло - Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ (Еф.4:5) Една е Православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква - Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божият отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовния вълк.

    История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на гореказаното. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“. (Йн.20:26) Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там – в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен