АКО ИМАМ ТАКАВА СИЛНА ВЯРА, ЩОТО И ПЛАНИНИ /ОТ ВИРУСИ/ ДА ПРЕМЕСТВАМ …

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    Епидемията от коронавирус е сериозна криза и като всяка криза се явява възможност за осмисляне на нашата вяра, и най-вече прилагането и в нашия живот в специфичните условия на карантина.

   Нека първо тръгнем от това: от кое Църквата може да се откаже или видоизмени, и от кое не може, ако иска да остане Църква?

    Най-общо казано Църквата е събрание на вярващите в Христа, с една много важна подробност, събрание, в което реално и истински присъства Христос. Без Христос това събрание е просто човешка сбирка на единомишленици. Тогава как Христос е в нашите събрания и как ставаме причастни на Нему?

    Светите отци са ясни по този въпрос – чрез Словото и Тайнството. Светата Литургия нагледно потвърждава това. Тя е поредица от духовни възкачвания, започваща още с началния възглас „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух …“. Има два входа – Малкия, след който ние се причастяваме с Христа чрез Неговото слово и Великия, след който става и причастието с Тялото и Кръвта. Степените ни на причастност към най-общо Христа съответстват на имената на входовете, по-малко чрез проповедта и изключително много чрез Евхаристията.

    Не желая да коментираме сектите. Няма да спорим и доколко християнски събрания, които проповядват общовалидни, приемливи за православния слух християнски истини се явяват църква. Само ще кажем, че Евхаристията прави едно християнско събрание в пълнота да бъде Църква. Евхаристията е ключовият критерий!

   За да бъде Христос истински присъстващ в Евхаристията е необходимо апостолска приемственост в учението и в ръкоположението. Католиците имат приемственост, но са прибавили фалшиви учения към вярата. Протестантите не отговарят и на двата критерия.

    Но дори да приемем, че някоя инославна общност е копирала вероизповедта си от нас, то пак стои въпросът доколко техните предстоятели се явяват благодатни, т.е. имащи законното ръкоположение, с което им се дава благодат да служат тайнството. В литургията епископът иконизира Христос, Който на Тайната вечеря „благослови, разчупи и даде“. Без епископ (или оторизиран от него свещеник) няма Евхаристия. Затова и св. Игнатий Богоносец е пределно ясен: „Където е епископът, там трябва да бъде и събранието – така, както където е Христос, там трябва да бъде и съборната Църква“. Видно е, че единствено Православието е Църква в пълнота. Затова и днес категорично можем да заявим, че ако искаме в кризата да останем в пълнота Църква, не трябва да изоставяме Св. Евхаристия. Причаставянето с Божието слово можем (и сме длъжни) да правим и в къщи, но за Евхаристията е необходимо да бъдем в храма. Както казват и древните отци: Сам християнин не е християнин.

    Въпросът с лъжичката, надявам се, е ясен на всички. Той може да бъде много сложен, но само ако го прехвърлим в областта на разума. Така направили на Запад. Под влияние на Аристотеловата логика, те разделили същност от външни белези (акциденции). При установителните думи на месата, според тях, същността на хляба и виното се променя и те стават Тяло и Кръв Христови (терминът е „транссубстанциация“ /пресъществяване/), но външно запазват своите акциденции така, че хлябът да продължи да изглежда хляб и виното – вино. При това положение, според тях, те са податливи на вируси и микроорганизми, т.е. има причина за безпокойство.

    За протестантите най-често хлябът и виното са само символи, така че вирусът спокойно поставя своята "корона" върху тях. точно там. 

    Църквата на Изток винаги е акцентирала на това, че на богослужението ние се въздигаме духом и освен участници в историческия еон, ставаме и участници в есхатона, и така „вкусваме от силите на бъдещия век“. В мисленето на Запада не християните се възкачват литургично, а Христос сякаш слиза отново тайнствено в историческия свят, повикан от католическия свещеник.

    Точният термин за обозначаване на това, което става при православната Евхаристия е претворяване. И хлябът и виното са си напълно хляб и вино, и двете природи на Христос са напълно в тях. При това нямаме ново слизане на Христа в този паднал свят, а наше, човешко възкачване, влизане в есхатона. Хлябът и виното, чрез приношението си на Бога („Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“) стават част от бъдещия век, в който няма болести и вируси.

    Човек не може да се зарази от Бога! Затова дори и в слюнката на предния причастник да има вирус, той бива унищожен от Божествения огън, който е в Божествената Кръв. А лъжичката постоянно загребва от този свят Огън и затова винаги се очиства. Такава проста вяра трябва да има всеки от нас!

    Настоящата криза повдига и други въпроси: целуването на иконите, църковната утвар и ръцете на свещениците. Смятам, че за времето на епидемията трябва да се лишим от тези благочестиви практики. Тука някои твърде ревностни, но не по разум (от вежливост така обозначаваме „православните“ фанатици) братя и сестри биха възкликнали: това вече е пълна дехристиянизация и разцърковяване.

    Длъжни сме първо да потърсим насоки в областта на богословието.

    Какво е иконата? Според решението на Седмия вселенски събор „честта, въздавана на иконата, се отнася към нейния първообраз, и онзи, който се покланя на иконата, се покланя на личността, изобразена на нея". Защо възникнали тогава проблемите с иконоборците?

   Отново поради ревност, съчетана с невежество. Мнозина ревностни невежи придавали значение главно на външната обредност, и като се покланяли на иконите, не отправяли мисълта си към личността, изобразена на тях, а считали, че изобразените лица са неотделими от иконите. Оттук се развило суеверие, граничещо с идолопоклонство. Имало и съвсем груби изопачавания на почитта към иконите: например при кръщаване на деца някои избирали за кръстници икони вместо живи хора; духовници извършвали Тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осветен престол; слагали в св. Причастие боя, настъргана от икони и вършели много други подобни неща. Иконоборчеството било реакция в обратната посока. Също толкова невежа.

    Разбира се, иконата не е само парче изрисувано дърво, тя е обект на Божествените енергии и като такава е обект на нашето почитание. Но образът си остава образ, а първообразът – първообраз. И факт е, че именно в Евхаристията, макар и невидимо за нашите очи, присъства Първообразът - самият пречист наш Господ Иисус Христос. Изводът ни е, че и през тази карантина ние не трябва да прекратяваме отслужването на Св. Евхаристия, но за целуването на образи като иконите и свещеническите ръце нямаме гаранции, че е безопасно.

    В Православието свещеникът не е наместник на Христос, а само Го иконизира в събранието, така, че по ръката му теоретично може да има вируси.

    Самото събиране на много хора вече е предпоставка за разпространение на вируси. Защото, както е вярно, че човек не може да се зарази от Бога, така е и безспорно, че човек от човека може, дори и в рамките на храмовото пространство. Примери много, както в миналото, така и в настоящата ситуация (Румъния, Гърция, дори Атон). Затова е разумно ограничаване броя на участниците в литургията.

    Прот. Павел Великанов разказва за учудването си, когато бил на алпинистки поход: „Аз се удивих от това, че инструкторът винаги вървеше най-отзад. “Защо?” – в недоумение попитах аз. Той на шега отговори: “Добрият инструктор се ориентира по най-слабия, а лошият – по най-пъргавия…” Може би и този злобен вирус да е изпратен на всички ни с такава цел – да проверим себе си за това доколко сме способни изобщо да приемем в полезрението си този същия “слабак”, който плете крака на края на опашката и само разваля показателите на групата? Нашият църковен “слабак” или, ако трябва да използвам евангелската терминология – “ближен”, това е този същият човек, който се смущава да целува кивотите с иконите, смущава се от блъскането за нафора в храма, от причастяването с една лъжица“ и т.н. можем да разширим още доста този списък.

    Тук е налице един друг поглед, от страна не на вярата, а от страна на любовта. И този поглед е особено актуален в днешната 4 седмица от Великия Пост, посветена на св. Йоан Лествичник. Защото ние всички сме участници в един своеобразен алпинистки поход, всички сме катерачи по една такава стълбица, чиито горен край е небето. Там, на най-високото 30 стъпало е Любовта, т.е. самият Бог. Всеки един от нас обаче е на различно стъпало, и това винаги е създавало проблеми, проблеми, породени от човешката гордост и желание да се сравняваме с някой ближен, а не да гледаме към целта – Самият Христос.

    Може, - продължава прот. Великанов – както обикновено да го погледнем от канарата на своята вяра и снизходително да му помахаме: виж, брат, недей да ни тормозиш там, а се изкачи по-бързо до нас! А може да направим и обратното: да се спуснем към него и, без да се товарим с неговите тежести, просто да бъдем до него, като го поддържаме и го вдъхновяваме. Най-важният тест, който днес ни предлага ситуацията с коронавируса, е много прост: дали евангелският ближен е реалност в моя живот, или – нищо повече от красива и напълно абстрактна идея? Нали цялото коварство на новия вирус е в това, че в течение на две седмици заболяването протича безсимптомно, и до провеждането на клинично изследване никой не може да бъде уверен, че не е преносител на тази зараза. Какво означава това? Означава, че моята небрежност по отношение на предпазните мерки може да стане за човека от енорията – на първо място за възрастния – решаваща, смъртоносна. Работата не е там дали аз ще се заразя в храма, защото това е въпрос на моята вяра и моите отношения с Бога. Въпросът е как ще мога по-нататък да живея със съвестта си, ако изведнъж се изясни, че именно аз съм станал източник за инфектиране на други? И ако това – не дай Боже – има летален изход?“

    Днес аз не призовавам към преразглеждане на традиции. Съдържанието и формата не трябва да се противопоставят. Формите, под които са кристализирали верските истини в Църквата, не са случайни и не могат с лека ръка да се променят. Но те не са и абсолюти, които не могат да се отменят или променят за определен период, какъвто е настоящата карантина. Ако ние се боим да се докоснем до тази, както я нарича прот. Великанов „порцеланова кукла на традицията“ от страх, че тя ще се разпадне пред очите ни, то това само още веднъж ще потвърди, че за нас Преданието е мъртва кукла, а съвсем не е “Живото Тяло на Живия Христос”!

    Ще остане ли нещо от Православието, ако се приберат аналойните икони, престанат да се целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието са дава на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, крепко установен в съзнанието обряд; даже с риск да загубим живи хора?

Братя и сестри,

    Не за храмовите светини умира Христос. Даже не за самия храм като такъв. Той умира за тези живи хора, които сега стоят в храмовете.

    Опасявам се, че мнозина гледат на кризата само като на изпитание на нашата вяра. Освен на вярата, тя е и изпитание на нашата любов. И добре ни напомня днес св. Йоан в своята Лествица: „Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото.“

    Затова не заради себе си, а заради моя ближен аз няма да целувам светите икони и ръката на свещеника. Макар, че лично съм убеден, че чрез лъжичката не се пренася вирус, аз ще изчаквам търпеливо свещеникът да я дезинфекцира в спирт и няма да негодувам от маловерието на ближния си. Ще стоя в храма там, където има свободно пространство, също заради моя ближен.     А ако се появят най-незначителните признаци на простуда – кашлица, хрема – дори да знам, че не е от коронавирус, ще си остана вкъщи, за да не давам повод на тези, чиято вяра не е толкова силна, колкото моята.

    И като правя така, аз със сигурност ще изкача още няколко стъпала по Лествицата на съвършенството. Защото „ако имам такава силна вяра, щото и планини /от вируси/ да премествам, а любов нямам, нищо не съм.“ (1Кор.13:2)

    Тя, Любовта, стои на царски престол най-горе на Лествицата. Нека накрая погледнем нагоре, към нея и завършим с думите, с които завършва своето бележито произведение св. Йоан: „Любовта е подателка на пророчеството; любовта е причинителка на чудотворенията; любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване. Кажи ни, Ти, най-прекрасна от добродетелите, къде пасеш твоите овци, къде и пладнуваш (Песен 1:6)? Просвети ни, напой ни, упъти ни, ръководи ни; защото ние жадуваме да дойдем при Тебе. Ти властваш над всички. Ти нарани моята душа и моето сърце не може да изтърпи Твоя пламък..."  Амин!

свещ. Красимир Кръстев

църква "Св. Троица" - Плевен

29.03.2020 г.

ПЛОД – ОЧИСТВАНЕ – МНОГОПЛОДИЕ

(За тайнството Изповед преди Св. Причастие)

 

   Днес ще се спрем на един въпрос, който продължава да е актуален през последните години – въпросът за задължителността на тайнството Изповед преди Свето Причастие. 

   Привеждали сме множество мнения, откровения и тълкувания на църковни писатели и свети отци, от които е видно, че обичайната практика през всички векове от историята на Църквата е винаги преди Св. Причастие, християните да пристъпват към тайнството  Изповед. За съжаление противниците на тази здрава традиция изваждат отделни правила и канони от техния контекст и разклащат убеждението на верните. 

      Истинският въпрос не е (и никога не е бил) колко често, а как (с каква подготовка) да се причастяваме. Защото е ясно, че християнинът се нуждае повече от всичко от това лекарство за вечен живот, и трябва да се стреми към него. Но това не трябва да става за сметка на занижаването на подготовката за Причастие, а тайнството Изповед е важна част от тази подготовка.  

Монашеският максимализъм по отношение на Причастието (ежеседмично, и дори ежедневно причастяване) е идеал, към който да се стремим, но той ще си остане непостижим за християните в света. Трябва да отчитаме, че в монашеската общност дори формално да няма тайнство Изповед преди всяко Причастие, ежедневно монахът споделя помислите си пред своя наставник, а това вече е изповед.

Такъв максимализъм се е наблюдавал и в апостолската църква, когато вярващите „всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ.“ (Деян.2:46-47а). Този велик пример за единство и любов обаче е бил приложен само в Йерусалим, където християните живеели в комуни и духовният им живот бил на съвсем различно ниво от сегашния.

Уникална е била и ситуацията в първите векове след Христа, когато в разгара на гоненията, християните са излизали от къщи рано сутрин, събирали са се скришно в нечий дом, и след кратка молитва и песен, ежедневно са се причастявали, преди да отидат на работа. И тогава често е липсвала Изповед. Но тези ранни християни не са знаели дали ще се приберат вечерта живи в къщи, или ще принесат себе си в жертва Богу, наклеветени от съседи езичници.

Ние днес живеем в среда, изпълнена с грях и суета, но без пряка заплаха за живота ни. По изключение, Църквата и днес допуска до Причастие без специална подготовка и дори без Изповед, но само хора, намиращи се в смъртна опасност. 

Виждаме, че отхвърлящите задължителната Изповед преди Причастие не отчитат историческия контекст, в който се извършва тайнството Евхаристия. От изключенията те правят правила. Заслепява ги  тяхното едностранчиво (подчертавам, не толкова грешно, колкото едностранчиво) учение за Църквата Христова, известно като „евхаристийна еклисиология“. Така например протопр. Александър Шмеман смята, че в ранната Църква: „…самото Причастие се възприемало не толкова като акт на лично благочестие и освещение, а преди всичко именно като акт, произтичащ от самото членство в Църквата, и това членство я изпълнява и осъществява.“ Между Църква и Евхаристия Шмеман поставя пълно равенство. От тук той прави крайния извод, че колкото членове има Църквата, толкова трябва да има и причастници. Не се причастяват само оглашените и търпящите епитимия. А многото верни, които не са се подготвили за причастие? Те набързо са обявени за индивидуалисти, а постът и Изповедта са изрязани от подготовката, за да не пречи нищо на „спринта“ към Тялото и Кръвта Христови.

Шмеман утвърждава, че главната цел на причастяването се явява общението между членовете на Църквата. За да избяга от индивидуализма, той поставя акцента върху „винаги всички“ и „винаги заедно“, т.е. единението „по хоризонтала“, а личното благочестие е на второ място.

Истината е обратната. Първо трябва да възлюбим Бога, а след това ближния, както себе си.  Освен това, общението на хората с Бога естествено поражда и тяхното общение един с друг, т.е. второто се явява само следствие. Спасителят казва: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.“ (Лк.14:16-27) Бог е на първо място, ближния на второ, а Аз-ът – на кръста. Звучи съвсем различно от Шмеман.

Едностранчивото учение на Афанасиев, Шмеман и други съвременни богослови, църковният народ сполучливо нарече "Православие лайт“, т.е. леко Православие, без Изповед, с минимална предпричастна подготовка.

Това „неоправославие“ издига въпроси като: Кое освещава, Причастието или аскетичната подготовка? Колко протестантски звучи! Лутер и Калвин са защитавали тезата, че в човешкото спасение действа само една сила – Божията. Оттам – монергизъм. Но в Православието няма „или“, а „и“. Защото грехът е преди всичко болест, и за нейното изцеление е необходимо пациентът активно да съучаства на Лекаря. И още нещо важно – една тежка болест рядко се лекува с едно лекарство, най-често са необходими много лекарства. Така и изкореняването на греха изисква лично покаяние и изповед пред Бога, пост, поклони, четене на Св. Писание, епитимии, тайнство Изповед и накрая Причастие. Причастяването с Тялото и Кръвта Христови е финалното действие, в което Бог е действащ, но на останалите етапи човекът е съработник Божий, затова говорим за  синергия на човека и Бога в делото на спасението, и конкретно в Св. Причастие.

На първо място е подвигът на личното благочестие на отделния човек, а единството на членовете на Църквата е резултат от богообщението на всеки неин член.

        Силно доказателство намираме в Новия завет. Много често притчата за Лозата и пръчките се разглежда отделно от събитието Тайна вечеря. Но Христос я дава, за да обясни както новия живот, изпълващ християнина, така и синергията на човека и Бога в това мистично единение.

„Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.“ (Йн.15:1-6)

Единението на човека с Бога в Св. Причастие е дело на цялата Св. Троица: Отец е Лозарят; Синът е Лозата и Светият Дух – лозовия сок. За да бъде изпълнена с живота на лозата, всяка лозова пръчка има само една цел – да стои свързана с Лозата. Тя съвсем не се интересува да е свързана с останалите пръчки. Те не могат да и доставят сок, но пък чрез Лозата всички имат връзка и общение.

В самото начало, преди Лозарят да почне резитбата, Той се вглежда внимателно в пръчките, които са на Лозата. Едни от тях Той ще отреже и хвърли на купчината, където ще съхнат и накрая ще бъдат хвърлени в огъня (ада), а другите внимателно ще подреже и очисти (верните християни), за да дават повече плод. И тук големият въпрос е: Как лозарят подбира коя лоза да отреже? Не са ли всички те равноправни клонки на лозата?

Зная какъв би бил отговорът на Калвин: Бог суверенно си избира кого да спаси и кого да погуби, не високоумствай, но се бой.

Друг е обаче верният отговор. За да го разкрием, ще разграничим четири състояния на пръчките:

Първо. Всички пръчки са на Лозата. Христос го казва: Вие всички сте чисти чрез истината. Всички апостоли, включително Юда, бяха очистени чрез Христовото учение. За нас това е визиране на Кръщението. Чрез Кръщението ние биваме очистени от греха,  съчетаваме се с Христа и ставаме пръчки на Лозата. Разбира се, на Тайната вечеря Иисус говори за Кръщението метафорично, защото още не е установено самото тайнство. Всички са пръчки, дори и Юда.

Второ. Не всички дават добър плод, и най-вече Юда. Защото не е достатъчно само еднократно да си прикрепен към Лозата, т.е. не е достатъчно да си чул Христовото учение като Юда, или приложено към нас – да си кръстен. Но „Всяка пръчка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.“ Забележете, че за да потече сока на Лозата по пръчката и тя да даде много плод, е необходимо нещо да се случи. Необходимо е тази пръчка да даде поне малко плод, да види Лозарят поне пъпка на нея, т.е. необходима е личната аскеза, в която ние насилваме себе си, за да влезем в Царството Божие чрез пости, поклони, молитви и противене на плътта.

Христос вменява отговорност на лозовите пръчки, като отправя към тях заповеди (да пребъдват) и предупреждения (ако не пребъдват). За да има грозде, се изисква личното участие на лозовите пръчки. Чрез Кръщението всички са пръчки на Лозата, но тези, които насилват себе си и търсят Бога, Той – Лозарят очиства.

Трето. Чистенето, или подрязването, причинява болка на лозовата пръчка, но е ключово за многоплодието. Очистването започва с нашето усилие и намира израз най-вече в тайнството Изповед, наречено още „второ кръщение“. Трябва да различаваме греховете (мн. ч.) като факт — те се прощават в Изповедта, и  грехът (ед. ч.) като причина — страстите, които пораждат греховете. Страстите се лекуват най-вече с причастяването.  

Четем как Спасителят „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан.  Дохожда, прочее, при Симона Петра, а тоя Му казва: Господи, Ти ли ще ми миеш нозете? Иисус му отговори и рече: което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш. Петър Му казва: няма да умиеш нозете ми вовеки. Иисус му отговори: ако те не умия, нямаш дял с Мене. Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата. Иисус му казва: умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист; и вие сте чисти, ала не всички.“ (Йн.15:4-10)

Ето ги двете тайнства на умиването, изразени метафорично: който се е умил целия (т.е. в Светото Кръщение), има нужда само нозете си да умие, (т.е. в тайнството Изповед). Тук става явен критерият, по който Бог едните пръчки отсича, а другите подрязва, за да дават повече плод. Ако в кръщелния купел ти си направен пръчка на Лозата – Христос, но след Кръщението не правиш повече нищо за спасението си, ще бъдеш отрязан и твоята участ ще бъде във вечния огън. Обаче, ако всеки ден търсиш Бога, каеш се за грехове си и се очистваш в тайнството на Изповедта, то

Четвърто. Бог чрез тайнството на Св. Евхаристия ще те напои с живителния сок на Лозата – благодатта на Св. Дух. Това е и целта на човешкия живот – единение с Бога, което ни съединява и с нашите ближни.

Поуките от притчата за Лозата, Христос оделотвори на самата Тайна вечеря. Въпреки, че бяха очистени чрез истината на Христовите слова в последните 3 години, плътските спорове за първенство сред учениците показаха, че те не бяха готови за Причастие. Затова Иисус препаса слугинската престилка и предизвика тяхното покаяние. Допуснати бяха до Светата Трапеза едва след умиването на нозете, което видяхме, е предобраз на тайнството Изповед.

Забелязва се, че не всички причастници биват благословени еднакво от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Защо? Защото различно са се подготвили. Получаваме според това, което отдаваме. А някои вместо благословение, са се разболели и починали от недостойно причастяване, предупреждава апостолът. Това са тези, които небрежно и без подготовка са пристъпили към Св. Причастие. Това са точно хора, които са кръстени, но продължават да робуват на страстите си. После, притиснати от някоя неволя, са дочули, че Причастието „помага“, и са „спринтирали“ към него, търсейки не вечното спасение, а земни облаги.

Когато днес модернистите предлагат Причастие без Изповед, те отварят пътя към Светите Тайни точно за такива формални християни – кръстени, но неочистили се чрез пост и Изповед. Ако за една малка монашеска общност е допустимо дори всеки ден Причастие без тайнство Изповед, то в условията на света тайнството Изповед се явява задължително преди Причастие.

Затова нека не „спринтираме“ към неделния ден, но да пребъдваме ежедневно в Христа, да смирим себе си в тайнството на Изповедта и тогава да пристъпваме към „Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни“. Амин!                                                                        

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2020 г.

КАТО СЕ ТЪРПИТЕ ЕДИН ДРУГИ С ЛЮБОВ

(ДЕСЕТА СЕДМИЦА СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

„И тъй, аз, окованик за Господа, моля ви да постъпвате достойно за званието, за което сте призвани, с всяко смиреномъдрие, кротост и великодушие, като се търпите един други с любов  и залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички, Който е над всички, и чрез всички, и във всички нас.  А на всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов.” (Еф.4:1-7)

Тази неделя искам да обърна Вашето внимание на едно особено словосъчетание, което се среща 58 пъти в апостолските послания и което св. ап. Павел използва и в днешното апостолско четиво. Това са думите „един други”, или един на друг, които са превод на гръцката дума „allelon”. 

Да се изграждаме един  друг, да се окуражаваме един друг, да си прощаваме един на друг, да се приемаме един друг, да се обичаме един друг, да се молим един за друг, да служим един на друг. Това словосъчетание е толкова важно, че сякаш описва целия живот, който Бог очаква да види в Църквата. В днешния апостолски текст св. ап. Павел призовава „да се търпим един друг”.

Словосъчетанието един друг, фигурира и в края на всяка ектения: „Като поменем заедно с всички светии пресветата, пречиста, преблагословена, славна наша Владичица Богородица и Приснодева Мария, нека сами себе си, един другиго и целия си живот на Христа Бога да отдадем.“

С това Бог чрез свещеническите уста призовава: Като имаме примера на Пресветата Богородица и светиите, нека отдадем себе си на Бога и на ближния, както е евангелската заповед.

И тук аз съм изкушен да отворя житията на светиите и да давам примери на братска любов, от което те преизобилват. Казвам „изкушен“, не защото примерите са нещо погрешно, напротив, но защото самият св. ап. Павел никога не избързва, а преди да даде практически напътствия, винаги поставя ясно вероучителната истина, върху която гради християнския „праксис“.

В нашия апостолски текст светипавловата  теза е: Чрез едната вяра в единия Господ вие се кръстихте в едно кръщение и съставлявате едно Тяло – Църквата. И понеже сте направени едно, дръжте се като едно, проявете смирение, кротост и великодушие да изтърпите тези ваши братя, които ви дразнят.

Това е смисълът на текста. Какъв реализъм у апостола! Той не призовава вярващите към усмивки, любезности и прегръдки. Апостолът е наясно, че любовта е повече от емоция. В един клуб по интереси (поетичен, музикален, шахматен или др.) не е необходимо особено претърпяване. Там хората са с едни интереси, от една прослойка, там не е и толкова трудно да има взаимна симпатия.

Но Църквата не е клуб по интереси! Тя е духовно семейство!

В плътското, биологично семейството ние не можем да избираме братята и сестрите си. Просто чакаме пред родилното отделение и приемаме нашето братче (сестриче) такова, каквото е. Беличко или по-черничко, с руси косички или с клепнали уши, ревливо или кротко. Каквото е, Ние винаги го приемаме с любов, радваме му се и го обичаме. С него сме братя или сестри, не защото сме го избирали, а защото имаме общ Баща. Така е в биологичното семейство, така е и в духовното – Църквата Христова. Огледайте се около вас, това сме духовното семейство тук, в град Плевен. Харесва ни, или не ни харесва, това сме ние. Трябва да се приемаме един друг така, както приемаме братята и сестрите си по плът. Знаем прекрасно техните недостатъци, но те са си нашите родни братя (сестри) и ние си ги обичаме. Така и Църквата е едно духовно семейство, в което трябва да цари нежност, споделяне и топлина.

Когато говори обаче за функционирането на Тялото Христово, св. ап. Павел отива по-далеч от аналогията със семейството. Той нарича Църквата Тяло на Христа. И нека уточним, той няма предвид, че вселенската църква е тяло, в което примерно Гръцката църква е един орган, Руската е друг, а българската - трети. Когато използва аналогията Църквата - Тяло Христово, ап. Павел говори за евхаристийното събрание, за православните вярващи в кое да е селище, които са събрани на едно място, за да служат св. божествена литургия. Местното евхаристийно събрание има цялата пълнота на Църквата като Тяло Христово. В него са образът на Христа – епископът (или служещият свещеник) и около него образът на апостолите – свещениците и образът на народа – миряните.

Сам св. ап. Павел обяснява прекрасно функционирането на Тялото Христово: „Защото и тялото не се състои от един член, а от много. Ако ногата каже: понеже не съм ръка, не принадлежа към тялото, нима затова тя не е от тялото? И ако ухото каже: понеже не съм око, не принадлежа към тялото, нима затова то не е от тялото? Ако цялото тяло е око, де ще е слухът? Ако цялото бъде слух, де ще е обонянието? Но сега Бог наредил всеки един от членовете в тялото тъй, както Му било угодно. И ако всички членове бяха само един, де щеше да е тялото? А сега - много членове, пък едно тяло. И не може окото да каже на ръката: не ми трябваш, нито пък главата на нозете: не ми трябвате. Наопаки, ония телесни членове, които ни се струват по-слаби, са много по-нужни; и на ония членове на тялото, които мислим, че не са толкова на чест, отдаваме повече чест; и неблагообразните наши членове имат по-голямо благообразие, а благообразните нямат нужда от това. Но Бог разпределил тялото, като на несъвършената му част отдал по-голяма чест, за да няма разногласие в тялото, а членовете еднакво да се грижат един за други. И кога страда един член, страдат с него всички членове; кога се слави един член, радват се с него всички членове. Вие сте тяло Христово, а поотделно - членове.” (1Кор. 12:14-27)

Не е необходимо човек да има медицинско образование, за да схване Павловото поучение. Има някои части от тялото - очите, устата, ушите, ръцете, нозете, които са видими и го изразяват. Има и други части, скрити под кожата като мускулите и сухожилията, като костите и ставите, които остават невидими. А има и вътрешни органи, които се виждат само при операция или ехография, като сърцето, мозъка, дробовете, бъбреците.

Сред коринтяните имало незрялост, те давали превес на тези дарби, които изразявали външно Тялото Христово – дарбите за говорене на езици, за проповядване. Стремели се всеки да бъде такъв външен орган. Разбира се, в основата на това лежи гордостта и тщеславието. Затова и св. ап. Павел обръща внимание, че скритите, невидими на пръв поглед органи са много по-важни отколкото тези, които са предмет на външно наблюдение и които предизвикват хорското мнение.

Кое е по-важно, езикът или сърцето, окото или белият дроб? Ясно е, че без сърце и дробове въобще не може да се живее. Така и християнинът може да е мирянин, да е невидим за другите, но със своята верност да пребъдва като молитвен воин в скритата си стаичка и да бъде като сърце или дроб за местната църква. И само Главата на Тялото – Христос, да знае, че той е сърце или дроб!

Има и още нещо важно в тази аналогия, което ни приближава и към смисъла на днешното апостолско четиво. На всеки се е случвало да влезе прашинка в окото. Инстинктивно разтриваме с пръст, натискаме клепача за да причиним сълзене и прашинката излиза. Колко прост пример, а колко неща ни казва. Окото страда и му идват на помощ пръстите на ръката. Те задействат слъзните жлези и секрети и така с общи усилия врагът-прашинката е победена и изхвърлена от тялото. Или една бактериална инфекция: когато в организмът започне размножаване на „лоши” бактерии (патогени), тогава се задействат човешките имунни клетки, активират се автоматично „добри” бактерии и така организмът възстановява необходимия баланс. Искате ли още примери: отворете учебниците по медицина и ще видите не хиляди, а милиони примери. Един орган страда и всичко в тялото страда и се гърчи, Но когато един страда и всички други органи не чакат специална покана, а се стремят да му помогнат, да излекуват болното, за да бъде цялото тяло в хармония.

Бог създаде света да бъде Църква – да функционира като Тяло на Неговия Син, в любов и хармония. Уви, нашите прародители се провалиха. Затова чрез изкупителното дело на Иисус Христос Бог съгражда едно ново общество, в което между неговите членове трябва да цари такова любовно взаимодействие, каквото наблюдаваме в съвместното действие на всички членове на едно физическо тяло.

Болният грешник влиза в това ново общество със старите си рани – егоцентризъм, мнителност, скъперничество, клюкарство, осъдителност, обсебчивост и много други. Тези, които са по-напред в пътя на освещението, трябва да обгърнат духовно новородените с топлина и приемане, но и да бъдат реалисти – това не е лесно! Случва се новите във вярата да отвърнат на нашето добро със зло. Трябва търпение! Погледнете лекарите, те слагат предпазни маски, но не изоставят болните с гноящи и инфектирани рани. Така и в Божията лечебница - Църквата, апостолът приканва: „приемайте се един друг, както и Христос ви прие за слава Божия”. (Рим.15:7) Как ни е приел Христос? Той не е поискал първо да се очистим, а после да дойдем при Него. Напротив, приел ни е като болни и грешни хора и едва в процеса на следването на Христа, Той ни излекува.

Лечението е дълъг и често неприятен за околните процес. Помня от офицерските си години, как тялото на един колега под куртката беше цялото в ужасни рани от псориазис. Подаваха се над яката му и всички избягваха да сядат в автобуса около него. Но имаше един човек, който го търпеше - съпругата му. Всяка вечер тя с търпение го мажеше с мехлем. Така и ние трябва да се търпим „един други с любов”. Именно те, „проблемните хора” са лакмус за нашето смирение и любов, която дълго търпи и е милостива. А вероятно и ние не сме без проблем, и под нашата яка се подава някоя рана!

Както здравият телесен орган инстинктивно, без специална заповед се притича на помощ на болния, така нека и ние, християните, които сме по-здрави, се притичваме на помощ на страдащите и болните членове на Тялото Христово. Но трябва смирение, както съвегва аподтолът:„Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов”.(Гал.6:2)

Игуменът на Печорския манастир, известния св. Теодосий, още приживе бил обичан и уважаван от всички като Божи угодник. Той често ходел в Киев при княз Изяслав. Веднъж тръгнал по манастирска работа, замръкнал в княжеския дворец. Държал да се прибере в манастира въпреки настояването на княза да остане. Най-после князът заповядал да приготвят едноместна каляска и един от слугите да го закара, като води коня отред. Вървели известно време и слугата съблазнен от простото облекло на монаха, го помислил за някой най-обикновен калугер и му казал: „Отче, я слез ти да покараш каляската и дай на мене да се повозя!“ Свети Теодосий безропотно се съгласил и слязъл да води коня, а слугата като господар се разположил в каляската и скоро заспал. Цяла нощ праведникът теглил каляската, а на сутринта всички, които го срещнали по пътя му се кланяли почтително, защото го познавали. Слугата, виждайки това, се зачудил, защо всички се покланят на монаха. Наближили манастира, а там цялото братство излязло да посрещне своя игумен и му се поклонило до земи. Слугата изпаднал в ужас и страх от видяното, защото очаквал наказание и отмъщение. Но св. Теодосий отишъл при него кротко, хванал го дружелюбно за ръката, завел го в кухнята и заповядал да го нахранят добре…

         Братя и сестри,

             Някой сигурно ще каже: чудесно, но аз нямам нерви да търпя. Апостолът не призовава към здрави нерви, а към „смиреномъдрие, кротост и великодушие”, с които да търпим. Забележете, и в двата горепосочени примери как смирението, т.е. поставянето на ближния по-високо от нас, води до търпение. Води до обличането на слугинска престилка по примера на Христос на Тайната Вечеря. 

         Ще завърша с една светоотеческа мисъл от книгата „Древен патерик”, която показва колко голяма полза за душата си придобиват тези, които обличат слугинската престилка: „Който налива в ръката си елей, за да помаже слабия, сам първо приема от мазнината на елея. Така и онзи, който се моли за брата, преди да принесе нему полза, сам получава полза от охотната проява на своята любов.“ Нека си претърпяваме и се молим, братя, един за друг, за да се излекуваме: защото апостолът ни убеждава, казвайки: „Молете се един за други, за да се изцерите” (Иаков 5:16). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.12.2019 г.

ЖЕРТВАТА, ПРЕДЛАГАНА НА ЧОВЕЦИТЕ

(ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    На Кръстовден ние имахме привилегията да се поклоним пред Честния и Животворящ Кръст Господен – този свят Жертвеник, на който Сам Господ от любов към грешното човечество принесе Себе Си на Бога като изкупителна жертва за удовлетворяване на Божията правда. Така Кръстът стана „гръмоотвод“, който отклони Божият гняв, справедливо насочен към нас - грешните.

    Но спасяващото нас, човеците, дело на Христос не завършва на Кръста. Защото жертвата на Христос не е просто смъртта на Господа, в резултат на която Бог вече „не се гневи” на човека, както единствено са склонни да утвърждават някои протестантски изповедания.

    Със смъртта Си Христос далеч не просто „умилостивява” Бога  и „изкупва” човеците. Със смъртта Си Христос извършва нещо много по-голямо и светоразтърсващо. Той умъртвява смъртта, и това узнаваме от следващото подир Кръста и погребението –. от Възкресението. Смъртта Му на Кръста е решителният акт, с който умъртвява смъртта, „заразила” човешкия род, но на Разпети Петък ние все още не пеем „смертию смерт поправ“. Пеем на Великден, защото само чрез възкресението победата се подпечатва, човешката история се възпълва и става възможно идването на новата ера, в която историята съжителства и се взаимно прониква с есхатона.

    Както казва един съвременен богослов: „Възкресението е съвършеният и съвършенстващ край на кръстната смърт. Възкресението не е някакво събитие, идващо след живота и страстите на Иисус, а онова, което най-дълбинно се е случило в смъртта на Иисус. Възкресението… е дълбинното божествено измерение на Кръста… Кръстът и Възкресението образуват в своята заедност едната Пасха Господня” и „даже би могло да се каже, че Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница съставляват една-единствена неделима мистерия”.

    Църквата винаги е знаела това. Старобългарският език е уникален със своята богословска аналитичност. Той не дава буквален, а богословски осмислен превод на думи като кръщение и възкресение. Кръщението не е просто умиване или потапяне, а единение с кръста на Христос. Въз-кръс[т]-ването пък изразява идеята за въздигане над и върху основата на Кръста, т.е. възкръсването на живота е вече скрито в Кръста, и „стъпва“ върху него. Затова можем да кажем, че смислово жертвата на Агнеца съвсем не приключва на Кръста.

    Това не са само теоретични постановки. Ако всичко се изчерпва с Кръста, то необходимо е само да вярваме като протестантите, че Бог вече не ни се гневи, не „вменява” греховете ни, защото в Неговия Божествен ум вече са помирени Божията правда и Божията любов. И тук идват въпросите: защо ни е необходимо Причастието, защо ни е дори Кръщението? Всичко е станало при повярването. По-оправдани, по-умити няма да станем. По-радикалните протестанти дори наричат тайнствата ритуали, в които само външно се демонстрира вътрешната промяна, която вече е станала, един вид „духовен театър“. Тайнствата, както излиза от това схващане, не носят нищо повече, защото Христос само символично присъства в тях. Така светостта за протестантите се оказва незадължителна, защото вече са спасени чрез оправданието, извършено от Христа и прието чрез мисленото съгласие на грешника с кръстната жертва. Всичко върви леко и лежерно по отношение на личното спасение. Спасението е гарантирано, ако прибавиш  и добри дела, това е бонус. Усилията естествено почват да се насочват към прозелитизъм, наричан от тях евангелизиране. Това, което протестантите трагично не разбират е, какво се случва с тялото и кръвта Христови на Голгота. За тях изглежда сякаш пролятата Кръв, след като е умилостивила Бога, просто е напоила Голготския хълм. В своето възвисяване на Кръста, на практика те го  отделят от следващите го свещени събития.

    Да, действително Жертвата на Христос бе принесена на Кръста, Тялото преломено, Кръвта пролята, но тази велика Жертва се завършва ... КЪДЕ? На Голгота? Не! А там, в самото НЕБЕ! 

    В Посланието към евреите четем: „Но Христос, като дойде Първосвещеник на бъдещите блага, с по-голяма и по-съвършена скиния, неръкотворна, сиреч не от обикновена направа, нито с козя и телешка кръв, но със Своята кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление.“ (Евр.9:11-12)

    Лутер не признавал посланието към евреите (заедно с това на св. Яков) за канонично и бил фокусиран върху Кръста и вярата. Затова не успял да види, че в следствие на тази „неделима мистерия“ (Разпети Петък, Възкресение, Възнесение и Петдесетница) Христовата кръв бе положена върху… Престола на Отца – в небето, в обиталището, в което смъртта няма достъп. А небето, както добре е изяснено след средновековните спорове с католиците за чистилището, е не пространствен, а есхатологичен феномен. То не просто „е” някъде при Бога, но то също възниква тук на земята, в мига, в който първото творение чрез възкръсналия от смъртта Христос идва при Бога. Това е духовното, възкресено Тяло на Христос.

    Жертвата на Христос включва смъртта, но не приключва със смъртта. И не приключва, защото смъртта на Богочовека е не просто нещо претърпявано, но и нещо активно, нещо извършващо – тя е умъртвяването на смъртта. Затова Христовата смърт на Разпети Петък налага Възкресението, Възнесението „отдясно на Отца”, на Престола на славата и Петдесетница.

    В своята завършеност Жертвата на Христос е тържеството на изцеления, освободения от смъртта живот. На Кръста – казано кратко – Христос отдава Тялото Си, Кръвта Си, за да ги положи обаче върху Престола на Отца, победили смъртта и следователно като вечно живи. Така на Престола е положено изцереното от смъртта, възкръсналото от нея човешко естество, което Синът е възнесъл. 

    Тайновидецът Йоан пише: „Погледнах, и ето, сред престола и четирите животни и сред старците стоеше Агнец, като заклан, със седем рога и седем очи, които са седемте духове Божии, разпратени по цялата земя.“ (Откр. 5:6)

    На Кръстовден видяхме Христос в образа на златния Жертвеник, поставен непосредствено до Престола. Само чрез този Жертвеник – Христовият Кръст, нашите молитви могат да стигнат до Престола на Отца. А днес виждаме закланият Агнец посред Престола! Какво откровение е за нас това! Защото Престолът горе и Престолът зад този иконостас са една и съща есхатологична реалност. Малко преди да се причасти, свещеникът тихо казва: „Раздробява се и разделя се Божия Агнец, Който е раздобляем и неразделим, всякога яден и никога неоскъдваем, но Който освещава причащаващите се.“ Божият Агнец е и сред Престола в небето, и на Престола зад този иконостас. Няма два Агнеца, истината е, че Престолът със заклания Агнец в небето е Престолът зад този иконостас и във всеки православен храм. Този Престол в небето е достъпен за всеки християнин, защото преди 2000 години Христос отвори пътя към него. Небесният престол е престолът, от който и ние днес се причастяваме. Защото жертвата освен на Бога, се предлага и на човеците като „хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света" (Иоан.6:51). Слава на Бога за великите Негови дарове, които ни дава в Светата Евхаристия!

Братя и сестри,

    Съществува мнение, че на миряните не трябва да се проповядват абстрактни неща, а само да се наставляват „прави това, не прави онова“. Не съм съгласен с това. Отдавна и много дълбоко съм повлиян от една мисъл на Антоан дьо Сент-Екзюпери: “Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за огромното и безкрайно море.”

    Днес отделям по-малко място на практически напътствия, защото вярвам, че събуждайки у вас копнеж за безкрайното море на Христовата любов, вие сами бихме положили всички сили да се подвизавате и достойно да се причастите с Неговите Тяло и Кръв.

    Говорейки днес за това, че Христос е положил Тялото Си и Кръвта Си като жертва върху Престола на Отца, ние достигаме до една двуяка истина, ключова за нашия християнски живот.

    Първо, както на Кръстовден разкрихме, тази жертва беше нужна за да бъде удовлетворена Божията правда. Тя бе дадена на цялата Света Троица.

    Второ, което удивително как Лутер не е забелязал. Иисус дава тази жертва на своите ученици, като казва: „вземете, яжте: това е Моето тяло.“ (Мат.26:26). Тоест, Христос дава Себе Си не само на Отца, но и на вярващите. Болезнено фиксиран върху въпроса за оправданието само чрез вяра, което (оправдание) според него е изнесено времево пред освещението, Лутер не успява да види истинският смисъл и полза от Причастието. Той, повече като дан към поколенията богослови преди него, продължава да настоява, че в Причастието вярващите приемат истинското тяло и кръв Христови. Но следващите протестантски секти логично падат до там да гледат на Господната трапеза само като на спомен за онази вечеря, станала и останала в миналото. Една драматизация, в която ние единствено си спомняме, че „както ние днес разчупваме този безквасен хляб, така бе преломено на Кръста и безгрешното тяло на Христа“. Символика и нищо повече! Това е трагичното следствие от отделянето на Кръста от останалите велики събития от свещената история. В крайна сметка това е и следствието от отделянето на един богословски ум (пък бил той и гениален) от цялото църковно съзнание, от Св. Предание.

    Завършвам с думите на един наш философ, чиито богословски анализ ме насочваше в настоящата тема: "Димящата върху Престола Кръв и разпростряното върху него Тяло, от които смъртта излита и се утаява придобитият покой на изцеления живот, на вечния живот, представляват положения върху Престола дар за нас – угощението с плодовете от Дървото на Живота. Това, което получаваме, което приемаме в себе си в Светата Евхаристия е Божият дар, който Бог, понеже е Любов, е решил да ни поднесе в самата Си Жертва и със самата Си Жертва." Да пристъпваме към нея винаги „със страх Божи, вяра и любов“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

22.09.2019 г.

ЗЛАТНИЯ ЖЕРТВЕНИК

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ И ЖИВОТВОРЯЩ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

    Днес Църквата се покланя пред Светия и Животворящ Кръст Господен.  Кръстът е мястото, където се принесе в жертва Самият наш Господ, той е Неговият жертвеник. Някои хора прибързано обявяват жертвоприношението за нещо ретроградно, мислейки, че единственият мотив за принасяне на жертвата е страхът от наказание. И при езичеството това наистина силно доминира. Но в библейските истории намираме друг доминиращ мотив – любовта. Защото любовта винаги е даваща. Дава до степен да усети дискомфорт и болка,.

       Чрез св. пр. Мойсей Бог установява жертвена система с предимно изкупително и умилостивително значение. В тази система всесъжението изразяваше пълно посвещение, а хлебният принос беше благодарствен. Всеизгарянето казваше: Всичко, което съм е Господне, а хлебният принос – всичко, което имам е Господне. Мирният принос беше израз на хвалението, което Господ заслужава да приеме. 

Директно умилостивителен и изкупителен характер имаха жертвите за грях (неволни простъпки) и за престъпление (волни простъпки). Изкупление е дума от стопанския живот на хората и означава „даване на откуп“. Схващането било, че  чрез изповедта и полагането на ръце, греховете се пренасяли върху невинното, без петно и недостатък животно. Неговата кръв и смърт били в откуп, като замяна за кръвта и смъртта на съгрешилия човек. Тъй нареченият „козел отпущения“ имал предназначението да вземе върху себе си изповяданите върху него грехове на народа и да ги отнесе в пустинята (Лев.16).

Старозаветните жертви са ярък израз на неподкупната Божия правда. Съгрешил ли си, трябва да се очистиш чрез кръвна жертва, защото „без проливане на кръв прошка не бива“. (Евр.9:22)

         И тук строгата Божия правда е съчетана, действа заедно с Божията любов, която щади съгрешилите и нарежда вместо кръвта на грешниците, да се пролива кръвта на животни.

Но защо старозаветните вярващи не почитали олтара, на който се принасяли тези жертви така, както ние, християните Кръста? Защото в Стария Завет всичко било само предобраз на идващата Голгота, където Христос принася Себе Си в жертва пред съда на Божията правда за съгрешилите човеци, за да могат те да се ползват от благата на Божията любов. Старозаветните жертви давали само външна, юридическа праведност. Те не могли да очистят човека вътрешно и да го избавят от страданията на съвестта. Старозаветният жертвеник бил несъвършен, защото всеки нов грях изисквал нова жертва. Затова юдеите очаквали с нетърпение изпълнението на пророчествата за Месия, Който сам ще се превърне в съвъшено жертвено Агне. С поразителна яснота св. пр. Исаия пророкува за това: „Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние блуждаехме като овци, отбихме се всеки от пътя си, - и Господ възложи върху Него греховете на всинца ни.“ (Ис.53:3-6)

Голготският Кръст се превърна в олтар, в жертвеник, на който бе положена великата и последна кръвна жертва – Господ Иисус Христос. Този жертвеник беше обагрен и осветен с безценната кръв на Христос. Възкресението Христово стана печат за приемането от Бога на тази жертва, и чрез този печат Кръстът от място на унижение се превърна в място на победа. Именно затова ние днес величаем Господния Кръст и заедно със св. ап. Павел изповядваме: „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света.“ (Гал.6:14)

С кръстна Си жертва „Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни“ (Римл.5:8) И ако Божията любов е неоспорима в делото на изкуплението, то през последния един век дори сред православни християни се повдигат спорове за мястото на Божията правда. На някои православни се струва, че юридическият акцент е привнесен от Запад. С други думи, питат те: не може ли Бог да прости виновните, просто да ги амнистира без да Му се принася никаква жертва, която да удовлетвори Неговата правда? Щом ние, хората прощаваме без да искаме откуп, защо Бог да не може да стори същото.

Но юридизмът съвсем не е западен, той е библейски. Друг е въпросът, че не изчерпва общирната тема за спасението. В същото това послание към Римляните ние четем: „Когото Бог отреди да бъде с кръвта Си умилостивна жертва чрез вярата, за да покаже Своята правда в прощението на сторените по-преди грехове, във време на Божието дълготърпение, за да покаже Своята правда в сегашно време, та да стане явно, че Той е справедлив и оправдава вярващия в Иисуса.“ (Римл.3:25-26)

Бог е едновременно и любяш и справедлив. Тези, които поставят под въпрос необходимосттта от изкупителна жертва не разбират, че когато човек прощава на другия, без да изисква от него да му се даде нещо в откуп, той „си затваря очите“ за правовата страна на нещата, а именно, че престъплението изисква наказание. Така ние човеците прощаваме, ущърбвайки правдата. Но ние не можем да мислим за Божеството с човешки стандарти!

Също така не са прави тези, които смятат, че необходимостта от удовлетворение на Божията правда означава, че прави Бога несвободен, принуден от някаква външна причина да изисква откуп. Той е напълно свободен, но да бъде Праведен това е Негова вътрешна необходимост, и тя не е е по-различна от необходимостта да бъде Любов. Бог не може да бъде друг, освен едновременно Любов и Правда. Затова твърдим, че Божията правда и Божията любов действат винаги заедно. И точно в това е величието на делото на изкуплението, което псалмистът възпява: „Милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат; истината ще изникне из земята, и правдата ще надникне от небесата“. (Пс.84:11-12)

Св. Теофан Затворник отбелязва в едно свое слово на Велики Петък причината за страданията на Господ Иисус Христос. Той влага следните думи в устата на Спасителя, като да са изречени от Него: „Аз имах спор, съд и борба заради вас, Мои люде... спор и борба с безпределната Божия правда. Аз молех... милост за падналите човешки синове пред безкрайното Божие милосърдие. Но пред Божия престол застана вечната Правда и каза: помилвай, но справедливо!...Триединният Бог бе потвърдил тази присъда и Аз, бидейки един от Св. Троица, казах: ето идвам да изпълня, Боже, Твоята воля. Аз слязох на земята, приех човешко естество... Всичко в това тяло сега е Мое – Мои са раните, Моя е кръвта, Моя е смъртта. И ето смърт на човек с безкрайна цена. Защото Моята смърт е смърт на Бог! Така изискваната жертва е принесена. Радвайте се, човешки синове! Аз победих... Моите рани са за вас източници на Божиите милости, и Моята смърт – извор на живот...”

„Помилвай, но справедливо!“, тоест покажи милост, но без да пренебрегнеш правдата. И понеже Бог не може по човешки „да затвори очи“, затова даде Сина Си в жертва за нашите грехове, за да се удовлетвори Божията правда. Кръстът се превърна в гръмоотвод, който привлече целия Божий гняв. Без този гръмоотвод ние, човеците, трябваше да понесем този смъртоносен удар заради греховете си. Но Христос зае нашето място, така да се каже „изгоря“ на Голготския гръмоотвод!     Тази богооставеност, която трябваше ние да понесем като грешници, Той пое върху Себе Си. В пророческия за кръстните мъки на Месия псалом 21:7 се казва: „Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа.“ Спасителят се озова доброволно на мястото, където щеше да се излее Божия гняв заради грешника. Чуваме Го в този псалом как стене: „Боже мой, Боже мой! Защо си ме оставил?“ Но че Той не от Свое име, а от името на грешното човечество, за което страда, изговаря споменатите думи се вижда от следната съпоставка. Навсякъде в евангелията, където Христос от Свое име се обръща към Бога, Той, винаги казва: „Отче“.

За изгонените на изток от рая грешници обръщението не може да бъде „Отче“, а единствено „Боже“, и точно това обръщение използва Христос на кръста. От тук съдим, че на кръста Иисус заема мястото на грешника, отъждествява се с него, разбира се, без Самият Той да се превръща в такъв. Ако се бе превърнал в грешник, нямаше да последва Възкресение. Но знаем какво стана с вратите адови - бяха разбити, или както четем в Акатиста на Възкресение: "Христос възкръсна и портите адови се уплашиха".

Братя и сестри,

Всичко, което имаме ние, е плод на изкуплението в Христа. На Голгота Той стана пълна и вседостатъчна жертва за нас. Той стана всеизгаряне, хлебен принос, мирен принос, жертва за грях и жертва за престъпление. Ние не просто се очистваме чрез Христовата жертва, чрез нея благодарим, хвалим, посвещаваме се, имаме общение. В Христа, чрез Христа, за Христа! Дори молитвите ни към светиите пак са „в Христа“. Светиите се застъпват за нас, но те не са изкупители. Единствен Христос е и Застъпник, и Изкупител. Молитвите на светиите биват чувани „в Христа“ и минават през Неговата изкупителна жертва, за да получат своя отговор. Затова нека живеем Христоцентрично, за да можем да казваме като св. пр. и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа, защото Той е от дясната ми страна; няма да се поклатя.“ (Пс.15:8)

В едно от откровенията си на о-в Патмос св. ап. и ев. Йоан Богослов вижда: „Тогава дойде друг Ангел със златна кадилница и застана пред жертвеника; и му се даде много тамян, та с молитвите на всички светии да го тури на златния жертвеник, що беше пред престола.“ (Откр.8:3)

И ако символично кадилницата и тамянът са молитвите на вярващите, а Престолът е мястото на Отца, то златният Жертвеник, непосредствено до Престола е символ на Господа Иисуса Христа, и то Христа Разпнатия.

Как молитвата ни да стигне до Бога и да бъде приета? 

Ето как образно ни дава отговор на този въпрос видението на св. ап. и ев. Йоан. Ухаещият и издигащ се нагоре тамян са нашите молитви, но както знаем, за да бъдат приети от Отца, те трябва да бъдат „в името на Иисуса“. Старозаветният начин на молитва "В името на Авраама, Исаака и Якова" е заменен с молитва в името на Отца, и Сина и Светия Дух. Защото Божият Син дойде в плът и стана наш Изкупител!

Във видението тази новозаветна истина е представена с това, че ангелът поставя златната кадилница с молитвите  върху златния Жертвеник. Забележете, не на Престола, а на златния Жертвеник, символ на Христос. Истинската молитва е само тази, отправена чрез Иисус Христос, Който се принесе като изкупителна и умилостивителна жертва на Светата Троица. Ангелът от видението е посредник, той взема нашите молитви (тамянът) за да ги придвижи към Бога-Отца. Защото всяка молитва, дори към Богородица, светиите или ангелите не може да заобиколи Кръстната Жертва в пътя си към Бога. Всички Божии благословения получаваме само заради изкупителната жертва на Христа, по молитвеното застъпничество на небесните ходатаи (Пресвета Богородица, ангелите и всички светии) и земните ходатаи (тези, които сме помолили дап се молят за нас). 

Като сме прозрели смисъла на тази велика Жертва, нека в молитвите си смирено да коленичим мислено в подножието на Кръста. Да съзнаваме, че всичко, което получаваме е поради Жертвата на Христа, Който е Принасяният и Принасящият.  

Имайки тази вяра, нашата молитва ще бъде като зрънце тамян, което поставено на златния Жертвеник, ще се издигне и ще благоухание пред Божия престол. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.09.2019 г.