ЗА ХРИСТИЯНСКИЯ ПАТРИОТИЗЪМ

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА - НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ)

„И Той им каза: „Вървете след Мене и Аз ще ви направя ловци на човеци.“ (Мат.4:19)

    Днешният евангелски текст ни връща към призоваването на първите апостоли – братята Петър и Андрей и Зеведеевите синове Яков и Йоан - всички по професия рибари. Това е началото на тяхното следване на Христа, на тяхното ученичество. То има ясно указана цел – да станат „ловци на човеци“. Това е обещанието и целта на тяхното "школуване" при Христос - личното им духовно преобразяване, което да се разпростре към хората около тях.

    След три години и половина обучението беше завършено. Виждаме това в чудесния улов от 153 риби в Тивериадското езеро. (Йн.21:1-14) Сто петдесет и три - едно число, което иначе няма как да запомним: нито е кръгло, нито е кратно на някое от известните като „свещени” числа, нито има някаква друга забележителност. Неизброими са опитите през вековете да се даде някакво обяснение на това загадъчно число, но Църквата и досега няма единно тълкуване. Въпреки разномислието по въпроса, убедително звучи отговора, свързващ чудесния улов на апостолите - последния урок на Учителя преди Възнесението, с началото на тяхното ученичество и обещанието да станат "ловци на човеци". Той ни насочва към това, че големите риби са символ не на отделни хора или малки общности, а на големи групи хора – цели народи, които ще бъдат уловени от апостолите в мрежата на Христовото евангелие.

    "Дипломирането“ на апостолите в Христовото училище стана на Тивериадското езеро, но "дипломата" им беше подпечатана на Петдесетница с даването на Светия Дух!

   Реализацията на апостолите като „ловци на човеци“ пък може да проследим по-нататък в историята. Това е просвещението на народите с благата вест, предобраз на което се явява чудесният улов в Тивериадското езеро.

    Днес на земята живеят около 8 милиарда души от хиляди етноси. Но учените са достигнали до извода, че в това етническо разнообразие има формирани около 150-155 нации. Това ни насочва да разглеждаме тези 153 големи риби като оформени нации. Тук сме длъжни да дадем кратко пояснение на понятията народ, етнос и нация.

    Народ – това е родово понятие, т.е. гледат се какви са родителите ти. Човек се ражда част от даден народ и не може да промени това.

    Етнос – гръцката дума означава племе, семейство - общност, определена от бита и  възприятията за света и живота, формирани от най-ранна възраст. Понятието етнос е много сходно (а според някои идентично) с народ, но не изисква непременно кръвна връзка. Фокусът не е върху гените, приети от родителите, а върху  порядките и бита, оформени в детството.

    Нация – това е общност, базирана на минало, език, култура, традиции и вярвания. Хората от една общност са със сходни схващания в социалната, културната и духовната сфера. Принадлежността към дадена нация е въпрос на личен избор, т.е. не зависи от гените и може да преодолее (макар и трудно) възприятията, формирани  в детството.

    С голямо вълнение трябва да отбележим, че българския народ е една от тези 153 риби - нации. Една красива рибка в бяло, зелено и червено, уловена в мрежата на благовестието… Той стана нация, и то нация християнска, благодарение на светите равноапостолни Методий и Кирил и техните ученици, както и на благоверния и равноапостолен цар Борис-Михаил. 

    (Трябва да уточним също, че въпросът за нацията не се покрива с въпроса за националната държава, като последната е само форма на нейната организация. Националните държави, както знаем, възникват в Европа през 17-18 век)

      За съжаление, от началото на 21 век е налице едностранчиво разглеждане на въпроса за любовта към отечеството. Тази любов някои представят като несъвместима с вселенския характер на Църквата и небесното гражданство на християнина. 

    Ние, православните християни, не твърдим, че имаме някаква „двойна родина“, земна и небесна. Безспорно, „Нашето гражданство е на небесата“ (Фп.3:20), но ние имаме конкретен земен живот, в който търсим Божието царство. Ние „падаме и ставаме“ не в някаква метафизична, абстрактна и спекулативна област, а в конкретна реалност, която наричаме свое земно Отечество, заобиколени от сходни нам хора, сходни не само външно, но и душевно-духовно. Не можем да пренебрегнем това.

    Затова днес честваме не просто светиите, просияли по нашите земи. Всички те, освен че са живели в тези земи, са се чувствали част от една общност така, както св. ап. Павел се е чувствал част от еврейския народ. Съвсем неочаквано за всички "широкоскроени" глобалисти, апостолът на езичниците, за който "няма вече юдеин, нито грък" заявява в порив на патриотизъм: „Бих предпочел самият аз да бъда отлъчен от Христос заради братята си, мои сродници по плът“. (Рим.9:3) Едновременно глобалист и патриот! Днес обаче ни е трудно да съчетаем и двете.    

   През 1937 г. руският православен писател Иван Илин издава в Женева забележителната си книга „Основи на християнската култура”. Ще приведа откъси от главата „За християнския национализъм“, като подчертавам, че навсякъде ще заменя компрометираната (най-вече от нацистите) дума национализъм с патриотизъм.

     „Най-дълбоко единство между хората – казва Илин – възниква на основата на духовното сродство, на сходното душевно-духовно устройство, на сходна любов към единното и общото, на основата на общата съдба, свързваща хората в живота и смъртта, на еднаквото съзерцание, общия език, сродната вяра и съвместна молитва. Това именно представлява националното единство между хората.

    Националното чувство не само не противоречи на християнството, но от него черпи своя висш смисъл и основание; защото то създава единство между хората в дух и любов и привързва сърцата към най-висшето на земята – към даровете на Светия Дух, дарени на всеки народ и по собствен начин претворени от всеки един от тях в историята и в културното творчество.

    Ето защо християнската култура се осъществява на земята именно като национална култура и патриотизмът не подлежи на осъждане, а по-скоро на радостно и творческо възприемане.

    Всеки народ има инстинкт, получен от природата (което означава – и от Бога) и дарове на Духа, изливани в него от Твореца на всичко. Инстинктът и духът у всеки народ съжителстват по различен начин и създават драгоценно своеобразие. Така всеки народ по свой начин встъпва в брак, ражда, боледува и умира; по свой начин мързелува, труди се, стопанисва и отдъхва; по собствен начин скърби, плаче и се отчайва, по свой начин се усмихва, смее се и се радва; по свой начин ходи и танцува; по собствен начин пее и създава музика, по собствен начин говори, декламира, спори и ораторства; по свой начин наблюдава, съзерцава и твори живопис; по свой начин изследва, опознава, разсъждава и доказва; по свой начин мизерства, проявява милосърдие и гостоприемство; по собствен начин строи домове и храмове; по свой начин се моли и проявява героизъм; по свой начин воюва…

    По своему се издига и пада духом; по свой начин се организира. Всеки народ има различно собствено чувство за права и справедливост; различен характер, различна дисциплина; различна представа за нравствен идеал; различна политическа мечта; различен държавнически инстинкт. С други думи: всеки народ има различно и специфично душевно устройство и духовно-творчески акт. И у всеки има специфична национално-зачената, национално-износена и изстрадана култура.

    Така е и в природата и в историята. Също така е и при инстинкта, духа, и цялото културно творчество. По този начин всичко ни е дадено от Бога.

    И това е хубаво. Това е прекрасно. И никога не е осъждано в Писанията. Различни са тревите и цветята в полето. Различни са дърветата, водите и облаците. „един е блясъкът на слънцето; друг е блясъкът на месечината, друг е пък на звездите; па и звезда от звезда се различава по блясък” (1Кор.15:41). Богата и прекрасна е Божията градина: изобилие на видове, блести с форми, сияе и радва с многообразие. И всеки народ заслужава да съществува, да процъфтява и да слави Бога по-своему. И именно в това си многообразие вече (творението) пее и възнася хвала на Твореца. И трябва да си духовно сляп и глух, за да не го постигнеш.

    Мисълта да угасиш това многообразие на славословието, да изпразниш това богатство на историческата Божия градина, да сведеш всичко до мъртва еднообразна щампа, до „униформа”, до еднаквостта на песъчинките, до безличие след вече просиялото в света духовно различие – подобна мисъл може да роди само болна душа, в злобна, завистлива конвулсия, или в мъртъв и сляп разум. Подобна плоска и пошла, антикултурна и разрушаваща всичко идея би била истинско проявление на безбожието. Абсолютно невъзможно е да почерпиш такава идея от християнството, от Евангелието, от Православието.

    Всеки народ служи на Бога както умее – със своята история, с цялата си култура, с целия си труд и пеене. Един народ служи творчески и разцъфва духовно, а друг – нетворчески и вехне духовно. Има такива народи, които престават да служат и се превръщат в шлака, отпадъци в историята...

    Патриотизмът е уверено и страстно чувство, в същността си предано и драгоценно в творческо отношение:

- че моят народ е получил даровете на Светия Дух;

- че ги е приел с инстинктивния си усет и творчески ги е претворил по своеобразен начин;

- че вследствие на това неговата сила нараства и го призовава към велики и творчески дела;

- че затова на моя народ се полага културна „самостойност”, като залог на величието и независимост в съществуването му като нация и държава.

    И в това свое чувство, истинско и дълбоко, християнинът е прав и не подлежи на осъждане. Това чувство изпълва цялата му душа и оплодява неговата култура.

    Националното чувство е любов към историческия и духовен образ, към творческия акт на своя народ.

    Патриотизмът е вяра в богодаруваната благодатна сила на народа и в неговото призвание...

    Патриотизмът съзерцава своя народ пред Божието лице, съзерцава неговата душа, неговите таланти, неговите недостатъци, неговата историческа проблематика, неговите заплахи и неговите изкушения...

     Ето защо истинският патриотизъм не е тъмна, антихристиянска страст, а е духовен огън, водещ човека към жертвено служение, а народа към духовен разцвет.

    Християнският патриотизъм е възторг от съзерцанието на своя народ в Божия план, в даровете на Неговата благодат, в пътя към Неговото царство.

    Това е благодарение на Бога за тези дарове: но това е и скръб за своя народ, ако той не е на висотата на тези дарове.

    Патриотизмът учи и на смирение – в съзерцание на слабостта и краха на своя народ.

    Патриотизмът отваря очите на човека и за националното своеобразие на другите народи; той учи да не се презират другите народи, да се признават духовните им постижения и тяхното национално чувство; защото и те са съпричастни към даровете Божии и ги претворяват по своему.

   Така осмислен, патриотизмът учи човека, че безнационалността е духовна безпочвеност и безплодие; че интернационализмът е духовна болест и източник на съблазън и че наднационализмът е достъпен единствено на истинския патриот...

     Неоснователно е твърдението, че патриотът „ненавижда и презира другите народи”. Същността на патриотизма съвсем не включва ненавист и презрение; тези чувства могат да се включат във всичко, ако душата на човека е зла и завистлива. Действително има псевдопатриоти, отдаващи се на подобни чувства. Но всичко може да бъде извратено и с всичко може да се злоупотреби…

    Християнският патриотизъм измерва живота и достойнството на своя народ с религиозна мярка: идеята за Бога и Христос, Сина Божий. Този критерий именно изисква от християнския патриот безусловна преданост и безусловна вярност; той също го учи на наднационално съзерцание на човешката вселена и на вселенското братство между хората. Истинската съборност не само не отрича патриотизма, но израства от него и го укрепва, така че истинският патриот да може да встъпи във вселенско братство само като жив представител на своя народ и неговия национален дух.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

18.06.2023 г.

КАКВО ДА СТОРИМ ЗА ПОЧИНАЛИТЕ

    Какво да сторим за нашите починали роднини и приятели? Това е един от най-често задаваните въпроси. Свещениците наистина се уморяват да повтарят ясните православни отговори и в крайна сметка да установяват, че няма чуваемост. В душите на голяма част от нашите съвременници дяволът уютно си е свил гнездо. Негов съработник е страхът. На тази основа разцъфтява всякакво противно суеверие. Добре, казват такива хора, ще викнем свещеника да изпълни православния канон, но ще се подсигурим и ще изпълним и древните нелогични и нелепи езически ритуали, дошли до нас чрез „бабешкото“ предание: покриване с кърпи на огледала и телевизори в къщата на покойника, забиване пирон през керемида в дюшемето, усукване бял и червен конец, откъсване главата на жив петел над гроба, зидане на гробове във фараонски стил, оборудвани с телевизори, легла и гардероби и т.н.. На самия гроб пък се забучват вилици, лъжици, цигари, „преливат” с ракия, бира, кока-кола… Безброй са глупавите неща, които се вършат по гробовете. Да вършиш такива безумия след 11 века Православие по твоите земи е безкрайно тъжно. Но за демоните това е забавление, те използват хорската мъка и си устройват своеобразен цирк, смеейки се на човешките суеверия.

    Основната причина за това е невъцърковеността. Някой си шегобиец е казал, че българинът е „християнин на колела“, идва на църква три пъти в живота си и винаги с транспорт. Първият път е в бебешката количка за кръщене, вторият – в лимузината за сватба и третият – в катафалката за погребение. Чули-недочули, повярвали-недоповярвали, кръстени-невъцърковени – това е реалността днес. Затова и суеверното „бабешко“ предание намира почва в такива хора, а не Свещеното Предание на Църквата. И понеже фантазията на суеверния човек може да ражда нелепости до безкрай, за мен е по-лесно да кажа какво трябва да се прави, а всичко останало е от лукавия. 

    Четири неща се искат от нас: 1. Заупокойна молитва 2. Милостиня в името на покойника 3. Чист и праведен живот. 4. Безкръвна жертва – Светата Евхаристия.

    Останалото е от лукавия!

    1. Св. Ио­ан Да­мас­кин раз­каз­ва, че ня­кой си свет ста­рец имал уче­ник, кой­то жи­ве­ел без­г­риж­но и мно­го съг­ре­ша­вал. В та­ко­ва със­то­я­ние юно­ша­та ум­рял. Свете­цът мно­го ис­кал да уз­нае, как­ва е зад­г­роб­на­та участ на не­го­вия уче­ник и за­то­ва със съл­зи на очи взел да се мо­ли Бо­гу да му я от­к­рие. Гос­под чул мо­лит­ва­та на ста­ре­ца и във ви­де­ние му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то го­рял до ши­я­та в стра­шен пла­мък. Све­те­цът се ужа­сил и поч­нал усър­д­но да мо­ли Бо­га за спа­се­ни­е­то на грешния мла­деж. То­га­ва във вто­ро ви­де­ние Гос­под му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то пак бил в огъ­ня, но тоя път пла­мъ­ци­те сти­га­ли до по­я­са му. По­дир то­ва уте­ши­тел­но ви­де­ние ста­ре­цът про­дъл­жил с още по-уси­лен под­виг да въз­на­ся мо­лит­ви за проща­ва­не гре­хо­ве­те на юно­ша­та и Гос­под му по­ка­зал мла­де­жа и тре­ти път. Се­га ве­че уче­ни­кът сто­ял вън от пла­мъ­ка.

    Свети праведни Йоан Кронщадски наставлява така: „Когато се молиш за упокоение на душата на някой починал, принуди себе си да се помолиш за него с цялата си душа, като помниш, че това е твое съществено задължение, а не само на свещеника и на църковния служител. Представи си колко е необходимо починалият да има покой и как той се нуждае от молитвите на живите за него, бидейки член на едното тяло на Църквата – как бесовете спорят за душата му с ангелите и как трепери тя, като не знае каква ще бъде участта й във вечността. Много означава пред Владиката молитвата на вярата и любовта за починалия. Представи си още колко необходим е за тебе покоят, когато те свържат веригите на грехопаденията, и как ти усърдно, с искреност, с жар и сила се молиш тогава на Господа и на Пречистата Богородица, и как се радваш и тържествуваш, когато след усърдна молитва получиш избавление от греховете и душевен покой. Приложи това и към душата на починалия: и неговата душа също се нуждае от молитва – сега вече от твоята, защото сама не може да се моли плодотворно... За починалите се моли така, сякаш твоята душа се намира в ада, в пламъка и самият ти се мъчиш; чувствай техните мъки със сърцето си и колкото можеш по-пламенно, се моли за упокоението им в място светло и злачно, в място прохладно.“

    Освен личните молитви за почивалите, по своята същност заупокойни моления са опелото, панихидите, литиите и трисагиите, отслужвани от свещеник.

    2. Както знаем, тези молитви са съпроводени и с подаване на храна „за Бог да прости“. Това не е защото покойникът е гладен, а защото чрез нашите ръце той все едно подава милостиня към ближните, най-вече към нуждаещите се. Чрез тези раздавки живите роднини на покойника искат да добавят още едно малко дело на милосърдие към добрите дела на отходилия от този свят. Тази практика има основание още в старозаветни времена, но не трябва да ограничаваме милостинята само до едни раздавки и поменни трапези за покойника.

    Един свет ста­рец на име Лу­ка имал брат мо­нах, кой­то мал­ко се гри­жел за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си. След смърт­та му св. Лу­ка на­ме­рил в ки­ли­я­та му мно­го па­ри, ко­е­то по­каз­ва­ло, че по­кой­ни­ят бил гру­бо на­ру­шил мо­на­шес­кия обет за нестя­же­ние. Всич­ко на­ме­ре­но ста­ре­цът раз­дал на бед­ни­те за спа­се­ние ду­ша­та на своя брат. Чес­то в мо­лит­ви­те си той се об­ръ­щал към Бо­га с ду­ми­те: „Гос­по­ди, от­к­рий ми зад­г­роб­на­та участ на моя брат!“

    И ето, вед­нъж той виж­да на­сън ду­ша­та на по­кой­ни­ка, око­ло ко­я­то сто­я­ли ан­ге­ли и спо­ре­ли със зли­те ду­хо­ве.

    ­ - Тая ду­ша е на­ша! -­ ви­ка­ли де­мо­ни­те. ­-Тя вър­ше­ше на­ши­те де­ла.

    ­ - Не, -­ от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, -­ тая ду­ша е ве­че из­ба­ве­на от ва­ша­та власт с ми­лос­ти­ня­та, ко­я­то е раз­да­де­на за нея.

    Но злите духове възразявали:

    -­ Ни­ма сам по­кой­ни­кът е раз­дал ми­лос­ти­ня­та? Брат му я раз­да­де!

    И те по­со­чи­ли при тия ду­ми св. Лу­ка. То­га­ва той се на­ме­сил в раз­го­во­ра и ре­къл жи­во:

    -­ Да, на­и­с­ти­на аз раз­да­дох ми­лос­ти­ня­та, но не за се­бе си, а за ду­ша­та на моя гре­шен брат.

    След тия ду­ми де­мо­ни­те из­чез­на­ли пос­ра­ме­ни...

    3. Следващото стъпало в помощта ни за покойниците е нашият праведен живот, прекрасно изразено в думите на преп. Пасий Светогорец: "Най-добрата панихида, която можем да направим за починалите, това е внимателният ни живот, борбата, която ще водим, за да преодолеем слабостите си и да очистим душата си". Тук мисленето ни се сблъсква с духът на индивидуализма. Но Бог не е подвластен на този дух и Неговата света Църква също не бива да е подвластна. Всички ние, цялото човечество сме едно. Всички сме от една плът, под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. В романа на Достоевски „Братя Карамазови“ един от героите, старецът Зосима, произнася знаменателната фраза: „Всеки пред всички за всичко е виновен“. Това твърдение може да разбуни духовете в нашия егоистичен свят, който е приел за свое мото думите на Каин: „Да не съм пазач на брат си?“ (Бит.4:9). Но истината е, че ние сме свързани един с друг като скачените съдове.

    Поетът Борис Христов казва: „Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата вселена.“ Такъв ефект, но с негативен знак има и ръката (и устата), посегнала да удари ближния. Човекът е социално същество. Той е свързан мистично със всички свои себеподобни, независимо от време и пространство.

    В нашия Православен молитвеник това разбиране е изразено ясно в молитвата за починал родител: „Зная, Господи, че Ти, Съдията на целия свят, наказваш децата заради греховете и нечестията на бащите. Но и това зная, че Ти помилваш родителите заради молитвите и добродетелите на чедата!“

    Ако прибавим към нашите молитви и своя добродетелен живот, то нашите покойници наистина ще усетят топъл благодатен полъх, който идва към тях.

    4. Най-висшето средство за подобряване вечната участ на покойниците е Светата Евхаристия, която отслужваме на литургията. Големият съвременен сръбски богослов еп. Атанасий Йевтич казва: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия. Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Това се случва в най-висша степен в Причастието.

    Думата „литургия“ означава „общо дело“. В нея ние признаваме точно това, което заявихме преди малко: Всички сме от една плът, всички сме под едно проклятие и за всички е осигурено Изкупление от Христос. И не само признаваме, но се ползваме от това велико Изкупление – биваме очистени и обновени за нов живот. Ние, живите, не можем за откажем на починалите този велик дар. Защото напускайки тялото си, кръстеният християнин излиза от видимия свят, но не напуска Църквата.

    В подготвителната част на литургията, т.н. Проскомидия, свещеникът отделя късчета от просфората не само за живи, но и за покойници, като ги поменава поименно. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всички сме едно, и то едно в Христа. И живият, и починалият са еднакво „потопени“ в Св. Потир, и свещеникът тихо се моли за живи и починали: „По молитвите на Твоите светии, умий, Господи, с Твоята честна кръв тези, чиито имена бяха поменати тук“.

    Един сред­нове­ко­вен разказ говори за свещеник, който извършвал заупокойна литургия и в момента на възнасянето на свeтите Дарове видял безбройно множество души, излизащи от мястото на мъченията „по­до­бно на безбройни огнени искри, излитащи от запалена пещ, и видял как те се изкачват на небето заради заслугите на Страстите Христови, защото Христос всеки ден се принася в жертва за живите и мъртвите“. Този разказ илюстрира онова, което се върши по време на ли­тур­гията: ду­шите се освобождават от мъченията и се съединяват с Христос.

    Ето, братя и сестри, колко велика е Божия любов! Тя на всичко се надява, очаква нашите молитви за починалите, очаква нашите милостини за тях, очаква да подобрим живота си и да записваме имената на нашите починали роднини и приятели за поменаване на светата литургия. Тази любов надхвърля човешката логика, затова нека не се обезсърчаваме, ако наш близък е напуснал този свят в грехове. Разбира се, говорим за грехове несмъртни, които могат да бъдат опростени, а не за съзнателно богоборчество, ерес, атеизъм или самоубийство.

   Св. Григорий Велики учи: „Светото жертвоприношение на Христа, нашата спасителна Жертва, принася голяма полза за душите дори и след смъртта, при условие че греховете им могат да бъдат опростени в бъдещия живот. Естествено, по-сигурно е сами през живота си да направим това, което се надяваме другите да направят за нас след смъртта ни. По-добре е да извършим изхода си от този живот свободни, вместо да търсим свободата, когато се окаже, че сме в окови. Затова сме длъжни от цялото си сърце да презираме този свят, все едно, че неговата слава вече е отминала, и ежедневно да принасяме на Бога жертвата на нашите сълзи, когато принасяме в жертва Неговата света Плът и Кръв. Само тази жертва има силата да спаси душата от вечна смърт, тъй като тя тайнствено ни представя смъртта на Единородния Син” Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

03.06.2023 г.

СВЕТЛИНА ЗА ТЪРСЕЩИТЕ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СЛЕПИЯ)

„Осъждането е поради това, че светлината дойде на света, но хората обикнаха мрака повече от светлината, понеже делата им бяха лоши. И всеки, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не се открият делата му, понеже са лоши.” (Ин. 3:19-20).

    Възлюбеният Йоан повече от всички Христови ученици разсъждава по темата за Светлината. Именно отношението към Светлината е решаващият фактор, който ще определи и вечната участ на всеки човек.

    „Светлината дойде на света…“ Имало е време, когато Светлината е била оскъдна. Времето на Стария Завет. Израил е бил една запалена от Бога свещ, а отделни пламъчета са припламвали и сред езическите народи, чрез някои гръцки философи като Платон и Сократ. Малка светлинка – малка отговорност. От езичниците ще се изисква по-малко, а „От всеки, на когото е дадено много, много и ще се иска.“ (Лк.12:48) А, както знаем, дори след изгрева на Слънцето, остават заслони и сенчести места, в които лъчите не проникват веднага.

    В Египет, в дълбока християнска древност един монах дружал с прост и безкнижен селянин. Веднъж селянинът казал на монаха:

- Аз също почитам Бога, Който е създал този свят! Всяка вечер сипвам козе мляко в чинийката и я оставям под палмата. Нощем Бог идва и изпива моето млечице. То му харесва много! Нито веднъж не съм виждал нещо да е останало в чинийката.

    Чувайки тези думи, монахът не могъл да не се разсмее. Той обяснил добродушно и достъпно на своя приятел, че Бог не се нуждае от козе мляко. Селянинът обаче упорито държал на това. И тогава монахът предложил да проследят тайно следващата нощ какво става с чинийката с мляко под палмата. През нощта монахът и селянинът се скрили недалеч оттам и на лунна светлина скоро видели, че към чинийката пристъпва лисиче и изпива цялото мляко. Селянинът бил като поразен от гръм от това откритие.

    - Да – съкрушено си признал той, - сега виждам, че това не е бил Бог!

    Монахът се опитал да утеши селянина и започнал да обяснява, че Бог е Дух, че Той е съвсем различен от нашия свят и т.н.… Но селянинът само стоял пред него с наведена глава, после заплакал и тръгнал към колибата си.

    Монахът също се отправил към килията си. Но когато стигнал до нея, той с изумление видял Ангел, който му преграждал пътя. Монахът паднал на колене, а Ангелът казал:

    - Този прост човек няма нито възпитание, нито мъдрост, нито образованост, за да почита Бога по друг начин. А ти с твоята мъдрост и образованост му отне тази възможност. Ще кажеш, че си разсъждавал правилно? Ала едно нещо не знаеш ти, мъдрецо: Бог, виждайки искреното сърце на този селянин, изпращаше всяка нощ при палмата лисиче, за да го утеши и да приеме неговата жертва.

    Колко различно изглеждат нещата в очите на Бога! Колко голяма е любовта Му към търсещите светлината на истината! 

    Ние, православните християни, имаме пълнотата на истината. Като този образован монах разсъждаваме правилно за Бога. И това е голяма отговорност към тези, които нямат цялата светлина. Да, вярно е, че от тогава минали са 16-17 века и вече всеки е чул за Христа. Никой няма извинение за неверието си в Спасителя. И ние изостряме поглед, в сърцето ни се надига възмущение към всички тези суетливи хора около нас, които невъзмутимо си пият кафето с цигара и по цял ден преливат от пусто в празно. Или пък, обладани от суета, препускат в гонене на вятъра… Със сигурност ще станат подпалка за адовия огън, казваме си тайно ние. И точно когато си го кажем, този огън започва да изгаря нас самите.

    Защо твърдя това? Защото ние, хората, винаги когато съдим, съдим по външните неща. И винаги сме склонни да обобщаваме, да поставяме под общ знаменател. А дори в нашия образован и просветен 21 век има хора, за които светлината още не е изгряла. Забележете, не казвам, че не са чули за светлината, а че не е изгряла за тях. И в Стария Завет много хора бяха чували за светлината, но тя изгря за тях едва когато Словото стана плът. Така е и днес. Всички са чули за Светлината, която дойде на земята преди 2000 години, но всички ли са видели въплътената Светлина, това е друг въпрос? Въплътената светлина сме ние. Ние сме тези, в които Словото трябва да се въплъти, като станем не само негови проповедници, но и изпълнители. Чували сте тази поговорка: Мнозина няма да прочетат четирите евангелия, но ще видят петото евангелие – на твоя живот. Петото евангелие – това е въплътеното в нас Слово. Нашите християнски добродетели – това е евангелието, което могат да видят, да чуят и попипат. (ср. 1Ин. 1:1) А може би след това пето евангелие ще прочетат и другите четири…

    Ако сме пето евангелие, то в нас не трябва да се намира осъждение към никой човек, дори неправославен. Не твърдим, че има друг кораб на спасението, освен Светото Православие, но и заедно с ап. Павел изповядваме: „…не съдете за нищо преждевременно, докато не дойде Господ, Който ще извади наяве тайните на мрака и ще разкрие вътрешните ни помисли. Тогава всеки ще получи похвалата си от Бога“ (1Кор.4:5)

    На отец Дмитрий Смирнов задали следния въпрос: „А например, мюсюлманка, родена в Мека. Там въобще не се допускат хора с друга вяра. Забранено е! Жената живее цял живот у дома, не й се позволява даже в магазин да ходи. Ако иска да отиде, е възможно единствено в присъствието на мъжа си. Кажете ми, как може тя да открие Светлината на Евангелието?” И отец Дмитрий казал така: „При това положение, тя е трябвало в своята вяра, в своя ислям, да търси Светлината Христова”.

    Свещениците, които служат в Мала и Средна Азия, знаят, че когато мюсюлманките имат проблеми с децата си, те отначало използват ислямския метод: четат сури от Корана, за рождение на бебе, за болест, за изгонване на зли духове и т.н. Но това не работи. И тогава скришом идват в Църквата и тайно от своите деспотични мъже, шепнат молитви пред иконата на Божията Майка. Те вярват, че това ще им помогне да изцерят децата си. И свещениците, които служат там, казват на своите енориаши-християни: „Виждате ли тази жена? Тя ще прави всичко неправилно, но в никакъв случай да не сте посмели да й правите забележка или да я осъждате. Самият факт, че тя е излязла от дома си, е чудо! Как е успяла да се отърве от мъжкото съпровождане? Жената е рискувала живота си, идвайки в Църквата, защото това подлежи на смъртно наказание при мюсюлманите. Ето тя идва към Светлината, тя може да дойде само до този предел, а какво ще бъде оттук нататък, ние не знаем”. Това е само един пример как Бог промисля за цялото свое творение и праща лъч светлина дори там, където има заслон и тъмна пещера. И Той ще съди всеки индивидуално, за неговото лично отношение към този лъч светлина!

    Подобен е случаят и със слепороденият, за който четем днес в неделното евангелие. Той не достигнал веднага до спасителната вяра. Когато сред фарисеите настанал раздор по повод чудото с проглеждането му, четем, че те „Отново попитаха прогледналия слепец: „Ти какво казваш за Него, като ти отвори очите?“ Той рече: „Пророк е.“ (Йн.9:17)

    "Пророк е" – доста мюсюлмански звучи тази изповед. И днес има немалко хора в това положение, не само мюсюлмани, но всякакви. Те не са достигнали пълната истина, но са наклонили сърцето си към нея. И Христос несъмнено ще дойде при тях, както дойде някога при слепородения. Нали чухте какво прочетохме: „Иисус чу, че са го изгонили навън, намери го …" Иисус потърси прогледалия телесно, за да му отвори и духовните очи. „А той (прогледалият) рече: „Вярвам, Господи!“ И Му се поклони.“ (Йн.9:38)

    Ето как един презрян човек, за когото казваха „Ти си роден цял в грехове, ти ли ще ни учиш“ осъди образованите и правоверни фарисеи. Тук ще отворя една важна скоба. Ако садукеите от времето на Христа са прототип на съвременните рационалисти-полуатеисти, а самаряните – на сектантите, то фарисеите са прототип на правоверните. Христос не отправя към тях доктринални забележки, а морални, най-вече за начина по който нагаждаха Закона към своите страсти. Затова и предупрежденията към фарисеите са особено актуални към нас, православните християни, които претендираме, че имаме цялата истина. Ние трябва да внимаваме върху себе си, да не се окажем в положението на фарисеите. Нека се убоим да не би Божият съд да се окаже за нас страшен. Или да не ни сполети Божия съд преждевременно, както стана с Ананий и Сапфира. Те бяха от Йерусалимската църква – епицентъра на истината. Голяма отговорност за тях - сам Христос бе прповядвал по улиците им само преди няколко години. Продадоха имота си за Божието дело, но тщеславието надделя в тях и избраха похвала от човеци, а не от Бога. И какво се оказва накрая, че някакви иноверци ще ги изпреварят в Царството Божие! Ще ги изпревари дори онзи неграмотен селянин, който сипвал мляко в паничката си и го давал на Бога...

    Това са парадоксите на Божия съд и ние трябва да бъдем особено внимателни.

    Светът днес силно се е развратил, но все още са верни думите на Блез Паскал: "Има достатъчно светлина за тези, които искат да виждат, и достатъчно мрак за тези, които не искат".

   Преподобни Варсануфий Оптински пише следното: „Сега навсякъде ненавиждат християнството. За тях то е бреме, което им пречи да живеят волно, пречи им свободно да творят грях. Още Гьоте се изказал за християнството така: „Само две неща ненавиждам на този свят: дървениците и християнството!” Вижте каква насмешка, какво кощунство, какво богохулство. А когато той умирал, пищял: „Повече светлина! Светлина!” Страховити слова. Значи, над него вече бил надвиснал адският мрак. Ето така и съвременните човеци ненавиждат християнството и след смъртта си отиват право на адското дъно…”

   Век по-късно, тези думи на преподобния са още по-основателни. Днешното човечество вони на смърт, на сяра. Добре я усещаме тази миризма и въпреки, че имаме право да поставяме диагноза на цялото общество, не ни е позволено да осъждаме никой конкретен човек, освен в случаи като този с Гьоте, когато грешникът си отива от този свят неразкаян, отхвърлил дадената му светлина. Не бива да пращаме никой прибързано на адското дъно. Трябва винаги да помним, че дори в съвременната епоха, която прелива от информация, до всеки човек достига различно количество светлина и всеки ще бъде съден индивидуално. Съден от Бога, не от нас!

    Длъжни сме особено да внимаваме върху себе си. Да не се окажем в положението на фарисеите, които смятаха себе си за виждащи и не търпяха никой да ги поучава.

  „Тогава Иисус каза: „За съд дойдох Аз на този свят, за да прогледнат невиждащите, а виждащите да ослепеят.“ Онези от фарисеите, които бяха с Него, като чуха това, запитаха Го: „Нима и ние сме слепи?“ Иисус им каза: „Ако бяхте слепи, нямаше да имате грях, но сега казвате: „Виждаме“. Затова грехът ви остава.“ (Йн.9:39-41)

    Нека се очистим от гордостта, този фарисейски квас, който надига в нас прелъстителната мисъл „Виждаме" (как ни се услажда!) и ни кара да гледаме на другите отвисоко. Нека помним, че Бог е запалил светлината в нас не за да бъдем съдници на другите, а за да светим с добрите си дела.

    Иисус е Светлината на света! Той живя в плът, светеше и прослави Своя Небесен Отец. Но с плътта си се възнесе при Отца и завеща на всички Свои ученици, които ще живеят някога на земята като живо и въплътено пето евангелие: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец.“ (Мат.5:12, 16) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

21.05.2023 г.

СЪМНЕНИЕТО – ГРАДИВНО И РУШИТЕЛНО

 

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - ТОМИНА)

   Въпросът за вярата и съмнението е кардинален за всеки човек. Преди всичко нека уточним, че съмнението не е антипод на вярата, такъв антипод е неверието. Съмнението е болест на вярата, то стои някъде между вярата и неверието или по-точно казано не стои, а се люшка между тях. Често прибързано го прикачваме към някой от тези полюси, какъвто е случая с апостол Тома, който влязъл в световната история с прозвището „Неверни”.

    Тома не бил сред другите ученици на Христос, когато Той им се явил след Своето Възкресение. От евангелския текст не ни е известно по какви причини апостолът е отсъствал. Възможно е да е бил дотолкова сломен от целият ужас на случващото се с Учителя, че напълно да се е изолирал и за известно време дори да е отказвал общуване с други хора. Хора като него, с критичен и аналитичен ум, по-бързо схващат дълбочината на проблема. Всички негови надежди и идеали сякаш останали зад огромния камък, закриващ входа на пещерата – гробът на Разпнатия. В своята самота апостолът се опитвал да осмисли последствията от този неочакван развой на събитията. И когато накрая се събрал отново с апостолите, на техния разказ за срещата с възкръсналия Учител, той искал непоклатимо доказателство, за да продължи напред: „Ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам.“ (Йн. 20:25)

    Тома вероятно се боял, че неговите приятели са видели не Христос, а халюцинация, призрак. Затова той настоявал: „Ако не видя“… В някакъв смисъл това било научно изискване за нагледност и доказуемост. Апостолът по-ясно от другите осъзнавал какво предстои – гонения и страдания, и се нуждаел от твърда основа за своята вяра. Можеш ли да издържиш на всичко, ако не си напълно убеден, ако рискуваш да се довериш на нещо, което може да е халюцинация?

    Както знаем, човешката душа има три сфери – разум, чувства и воля. Съмнението е колебание, което може да се настани във всяка от тях. То е раздвояване, несигурност в нещо.

    Добре знаем, че когато почнем да губим почва под краката си, започваме да проверяваме на какво сме стъпили, търсим проблема. И в духовната сфера е така, с тази разлика, че и когато не вървим напред, т.е. не напредваме в богопознанието, дяволът също започва да ни смущава с различни въпроси: Само Православието ли притежава истината? А другите? А прераждането? А светските герои и великите личности? А не сме ли творение на извънземен разум? И още много от този род, с които наукоподобните богоборчески медии постоянно ни облъчват. Незнанието поражда съмнение - болест на ленивия ум, паразит, залепил се за разумната част на душата.

    Лекарството за него ни дава ап. Павел: „Моля се вашата любов все повече и повече да се усилва чрез знание и преценка за всичко, за да различавате какво е добро.“ (Фп. 1:9-10) Гръцката дума за различаване тук е диаферо. А апостолската молитва е всички да изградят в себе си знание и преценка за всичко, което ги заобикаля в този свят. Вярата не е само един сегмент от нашия живот, трябва да осмислим всички факти, събития и процеси в нейната светлина. Това, което пропуснем, става дупка в щита на вярата, през която ще влезе съмнението.

    Паразитът на съмнението може да се прилепи и към чувствата. „Имаме много да говорим за това, но то е трудно да се обясни, понеже слушате разсеяно. Въпреки че имахте достатъчно време да станете учители, отново се нуждаете от някого, който да ви учи кои са първите начала на Божието учение, и стигнахте дотам, че да се нуждаете от мляко, а не от твърда храна. А всеки, който се храни с мляко, е неспособен да разбере истината, защото още е дете, докато твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ (Евр. 5:11-14)

    Думата е сходна – диакрисис, и отново означава различаване, разделяне! Има такава специална дарба на Духа (1Кор.12:10), но тук копнежът на ап. Павел е отново всички християни да узреят за тази способност.

    Проблемът на юдеите, до които пише ап. Павел, бил както в разума, така и в чувствата. Но нека и днес Ви попитам: От колко години сте в Църквата? Десет, двадесет, тридесет? "Имахте достатъчно време да станете учители" – казва ап. Павел (отново визирайки не специално служение, а зрелостта), но "слушате разсеяно". Кой е този, който Ви разсейва? Или е плътта, или е дявола, но не е Бог.

    Когато на бебето пораснат зъбки, то не може да продължава с мляко. Нуждае се от твърда храна. Как Ви изглежда едно двадесетгодишно бебе, с набола брада, което посяга да суче?! Гротескно! Така и в духовно отношение, за да израснем, трябва да вървим напред и да не чакаме от амвона само мляко. Вместо да обвиняваме проповедника, че философства, по-скоро трябва да се замислим дали не сме станали лениви в слушане. Дали не сме спрели да израстваме в Христа? Дали не сме си казали: достатъчно ми е да знам „Отче наш“ и „Символа на вярата“, не ми се слушат отвлечени проповеднически приказки. Ако е така, значи каним съмнението в ума си.

    Чувствата на християнина също трябва да бъдат осветени и дисциплинирани. Както казва ап. Павел „твърдата храна е за зрели хора, които поради опита си притежават усет да различават добро от зло.“ Така например, зрелият християнин от опит се е научил да разпознава кога изобличението е от Бога и кога дяволът му навява вина. Именно чувствата са любимо бойно поле за нашия враг. Там чувствителните души често губят битки. Най-много обаче губят тези, които трупат знание, но не го прилагат. Както зърното започва да гние в хамбарите ако не се реализира по предназначение, така и в тях започва един „гнилостен“ процес, в резултат на който стигат до там, че не могат да заявят с категоричност нищо. Каква е печалбата им от цялото това неприложено знание? Ако не се възгордеят, то ще се изпълнят със съмнения.

    От казаното дотук е видно, че съмнението е криза. Кризата означава съд за нас, за нашите заблуди и нерадение. Но както добре знаем, кризата означава и възможност. Пубертетът е една криза. Човек израства най-много в кризите. Затова ние трябва да погледнем по друг начин на съмнението. То е възможност да задълбочим вярата си. Целият наш живот е един диалог между вярата и съмнението. И често точно появата на съмнението ни подтиква, преодолявайки го, да вървим напред.

    Блажени Теофилакт Български в своето тълкувание на Евангелието от Йоан отбелязва за ап. Тома следното: „Виж, той не казал: аз не вярвам на очите си, а добавил: „ако не туря ръцете си”. На принципа на съмнението, апостолът искал да изпита фактът на вярата, тоест чудото. И когато неговите собствени очи видели възкръсналия Учител и той чул от Него: „дай пръста си тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, вече в нищо не се съмнявал и възкликнал: „Господ мой и Бог мой“.

    Тези думи на апостола често се възприемат праволинейно, просто като признание. Но споменатият блажени Теофилакт посочва, че зад него се открива и нещо по-важно: Тома изповядал в Христа две природи. Казвайки: „Господ мой“, апостолът се обърнал към Него като към свой Господар и Учител, признавайки в Него Човека. Казвайки: „Бог мой“, Тома изповядал в Христа Неговата божествена природа. Така съмнението родило богословие. Затова ние не трябва да осъждаме съмняващите се, нито пък да сравняваме различните начини на преживяване на вярата.

    Ап. Петър бил по-праволинеен и емоционален, винаги изпреварвал другите, както станало с прозрението „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. (Мат.16:16) Но пък изповедта на ап. Тома се оказала по-съвършена от изповедта на ап. Петър. Християнската история показва, че и арианите изповядвали, че Иисус е Син Божий, но се препънали в Неговата божественост. Монофизитите пък смятали, че човешката природа на Христа била погълната от Неговата Божественост.

    А ето, един съмняващ се апостол дава най-точния отговор за Христа – едновременно и Бог и Човек. И така става пример за доброто съмнение, което води напред и нагоре – към духовно израстване.

    Накрая да се запитаме: Как да бъдем и ние като Тома? Как да водим безопасно този опасен диалог между вярата и съмнението?

    Ключът е във волевата част на душата. Спомнете си, че когато Иисус заговори на множеството за необходимостта да ядат Неговата плът и пият Неговата кръв, мнозина (дори и от учениците) Го напуснаха. А тези, които останаха, нима разбираха в пълнота думите Му? Разбира се, че не!

    „А Иисус каза на дванадесетте: „Да не искате и вие да си отидете?“ Симон Петър Му отговори: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот. И ние сме повярвали и сме се убедили, че Ти си Христос, Синът на живия Бог.“ (Йн.6:67-69)

    Ап. Петър всъщност казва: Да, ние не разбираме как ще ядем плътта и пием кръвта Ти, но знаем, че само при Тебе е спасението. Затова ще останем при Тебе, дори да сме пълни със съмнения. Няма да отидем да търсим отговора при фарисеите или при книжниците, или при елинските философи, а само при Тебе.

    Това е волеви избор. Имам много въпроси, имам съмнения, но хвърлям котва в Христа, защото едно със сигурност знам: грехът е факт, а друг Спасител от него няма. Блажени Августин е написал: „Аз вярвам, за да разбирам, и разбирам, за да вярвам по-добре“. Това е духовният градеж, който е спасителен и за който пише ап. Павел: „...от вяра във вяра, както е писано: "праведният чрез вяра ще бъде жив". (Рим.1:17) 

     Ще Ви кажа нещо и от личен опит: имал съм много атаки от духа на съмнението, но той винаги е отстъпвал при тези думи: „При кого да отида? Само Господ има думи за вечен живот!“ Остър меч на Духа е заявлението на ап. Петър, показващо избора ни да останем при Христос! Пронизва врага, вълните вълните утихват, а въпросите скоро получават своя отговор.

    Но ще попита някой: А къде е Христос? Там, където е Неговото тяло - Църквата! Ап. Павел изповядва: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението.“ (Еф.4:5) Една е Православната вяра и тя се пази неповредена само в Неговата една църква - Православната. Там е пространството, в което диалогът на вярата и съмнението води до добър и спасителен резултат. Затова имаме ли съмнения, нека търсим Божият отговор в Църквата – при съборите, при светците. Не търсете в светските медии, питайте свещениците! Съмнението е пагубно, ако ни изведе извън кошарата. Там дебне духовния вълк.

    История на Томовото съмнение завършва с потвърждение на гореказаното. „След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, както и Тома заедно с тях“. (Йн.20:26) Да, Тома беше отново с тях, върна се в събранието на Христовите ученици, в кошарата на Божиите агънца. Нищо, че в ума му беше пълно с въпроси и съмнения. Той потърси отговорите на единственото правилно място – в Църквата. И Христос му се яви там – в пространството, където диалогът между вяра вярата и съмнението е безопасен и винаги води до спасение – в Църквата. Да обикнем и ние Църквата и да целунем нейните огради! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

БЛАГОВЕЩЕНИЕ БОГОРОДИЧНО – НАЧАЛОТО НА ВСИЧКИ ПРАЗНИЦИ

 Днес празнуваме Благовещение Богородично – празник, който е в основата на всички християнски празници. Преди около 2000 години по Божия заповед св. архангел Гавриил посети Светата Дева и ѝ извести, че е дошло времето за въплъщението на Словото Божие и тя ще стане Негова майка (Лк.1:26-56).

 Благовещение Богородично е едновременно Господски и Богородичен празник. Господски, защото Господ Иисус бе заченат в утробата на Богородица, и Богородичен – защото Богородица е тази, в която се извърши зачатието и въчовечаването на Бога Слово.

    Пресвета Богородица заема много важно място в Църквата именно защото е лицето, което даде на Словото Божие човешка природа. Но тя даде не само човешка природа, тя даде и цялата си майчина любов - такава любов, с каквато Създателят Бог бе замислил още при сътворението всяко дете да бъде обгръщано. Така личността на Богородица е тясно свързана с личността на Христос. Затова и мариологията е тясно свързана с христологията. Разделянето на Богородица от Христос (дори когато е несъзнателно и с добри мотиви) винаги води до проблеми.

    Протестантите в стремежа си да издигнат "само Христос" не разбират, че когато говорим за Христос, не можем да игнорираме тази, която Му е дала плът, и когато говорим за Пресветата Дева, говорим едновременно за Христос, защото от Него тя черпи благодат и слава. Това става особено ясно в последованието на акатиста, в което се възпява Богородица, но винаги понеже е майка на Христос: „Радвай се, защото си небесен престол, радвай се, защото държиш Държащия всичко“.

    При католиците се наблюдава друго рзделяне. За да засилят почитта към Дева Мария, през 1854 г. те въвеждат догмата за "непорочното зачатие" на самата Богородица (да не се бърка с догмата за девственото зачатие на Господа!). В следствие на това откъсване на Богородица от Христос, те започват еретично да я обявават за „съизкупителка“. 

    В Православието връзката между христологията и мариологията е видима, като почитането на Светата Дева, колкото и да е голямо, винаги остава в догматичните рамки на вселенските събори. Тоест, тя е истинска Богородица, “по-чтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите”, но като част от човешкия род и сама се нуждае от Изкупител. На кръста Христос виси сам, Майка Му е винаги в подножието.

    Има над 50 иконографски типа на Богородични икони и на повечето от тях Божията майка се изобразява със своя Божествен Син. Тези дни ме попитаха: „Каква икона да си купим за вкъщи при положение, че досега не сме имали никаква?“. Отговорих им: „Богородица с Младенеца, защото това е началото на всяко иконопочитание.“ В Стария Завет нямаше иконопочитание, а изобразяването на Бога беше грях. Боговъплъщението отменя втората заповед (забраняваща изображенията), а боговъплъщението стана възможно само чрез Дева Мария. 

    Думата „благовещение“ се състои от две думи – „блага“ и „вест“. Тази „блага вест“ е именно изпълнението на Божието обещание, което Той дава след падението на Адам и Ева, което и се нарича „първо благовещение“. За нашите прародители тази вест е добра, а за изкусителя, приел образа на змия, е лоша: „И ще поставя вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще те поразява в главата, а ти ще го хапеш по петата.“ (Бит.3:15)

    Но докато това „първо благовещение“ е обещание с неуточнен срок на изпълнение, то вестта, донесена от ангела на Дева Мария, стана реалност веднага при нейния отговор: „Нека ми бъде според думата ти.“ 

   Днес всички журналисти и особено новинарите (би трябвало да) имат професионален празник, защото вестта за въплъщението на Словото на Бога е най-голямата новина в човешката история. Има една журналистическа поговорка, че добрата новина не е новина. Това е така за плътските хора и "плътската" журналистика, защото плътта обича пикантното. Плътските хора търсят все по-пиперливото и по-скандалното. Ненаситни са! И понеже плътските хора винаги са повече от духовните, по силата на пазарните принципи, „печеливша“ е именно "плътската" журналистика или поне тази, която вкарва малко жълт цвят. Просто търсенето определя предлагането…

    А благите неща са за благите хора, за онези малцина, за които „Голяма придобивка е човек да бъде благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем от него.“ (1Тим.6:6-7). Това са всички християни, които са приели за своя цел не земните придобивки, а „придобиването на Светия Дух“, според забележителните думи на св. Серафим Саровски: „Цел на християнския живот е придобиването на Светия Дух, а молитвата, постът, бдението и всички други християнски дела, колкото и добри да са сами по себе си, те самите не са целта на християнския живот, макар че са необходимите средства за неговото постигане“.

    Празникът Благовещение винаги се пада през Великия пост, може би за да обърнем внимание, че освен хранителен, трябва да си наложим и информационен пост. Това е ограничение на новините, които допускаме до ума си. Да кажем „не“ на празните и суетни неща, на клюките, на злобните и осъдителни коментари, „Защото онези, които живеят според плътта, за плътското мислят, а които живеят според Духа – за духовното.“ (Рим.8:5)

    Благовещение е добрата новина за изправлението на случилото се в началото на сътворението, в Едемския рай. Там от жена започна падението и неговите плодове, а тук от жена започнаха всички блага. Затова, както отбелязват светите отци, св. Богородица е Новата Ева. Там беше видимият Рай, тук е Църквата. Там бе Адам, тук е Христос. Там е Ева, тук е Мария. Там е змията, тук Гавриил. Там е шепотът на изкусителя, тук поздравът на ангела. Така бе изправена грешката на Адам и Ева.

    Забележително пее светата Църква, прославяйки това велико събитие: „Днес е началото на нашето спасение и откриването на вечната тайна: Синът Божий става Син на Девица и Гавраил благовести благодатта. Затова и ние с него да викнем на Богородица: Радвай се, благодатна, Господ е с тебе.“

    „Радвай се“ е възвестено сега от небето не само на Богородица, но в Нейно лице – и на целия беден човешки род. Както казва митр. Йеротей (Влахос): „Неговата жертва се разпростря върху всички векове, от началото до свършека на света, и върху всички хора от всички времена, които са живели, живеят и ще живеят по цялото пространство на земята. Затова Благовещението се простира не само върху бъдещето, но и върху миналото: то свързва всички времена, обгръща целия свят; в него е средоточието на пътищата на небесното Провидение за човешкия свят и решението на съдбите на човечеството.“

    Изкуплението е за целия беден човешки род, но се възползват от него само тези, които са осъзнали, че суета е всичко в този свят и „явно е, че не можем и нищо да изнесем от него.“ Това са хората, на които този свят не стига, които копнеят за духовното. Такива хора винаги са били малцинство. Това са тези, които намират Бога или по-скоро Бог намира начин да бъде намерен от тях.

    А мнозинството винаги ще търси пикантното, ще търси плътското и ще цъка скептично с език, както си прави от памтивека. 

    „Мнозина казват: „Кой ще ни покаже добрини?“ Господи, нека светлината на Твоето лице просияе над нас! Ти ме зарадва повече, отколкото онези, у които се умножиха жито, вино и елей.“ (Пс.4:7-8)

    За истинския православен християнин има друга радост, по-различна от тази, която носят здравето и материалния просперитет. Мирът с Бога, който води до мир в душата! 

    Общението с Бога носи неземна радост, която е невъзможно да се обясни и за която плътския човек дори не подозира. Затова у всеки истински православен християнин днес думите „Радвай се, благодатна“ предизвикват дълбоко вълнение, истински вътрешен празник. Защото Благовещение не просто е празник на въплъщението на Сина Божий от Приснодевата, но той се простира към всички останали християнски празници. Той е началото на всички празници, на всяко духовно веселие.

    В Благовещението е поставено началото на тайнството Свето Причастие. Питате се защо? Защото, както казват отците, плътта и кръвта на Господа Спасителя са изтъкани като Боголепна одежда от кървите на Приснодевата. Тъй като при Светото Причастие ние се храним със същите кръв и плът, то и Господ ни удостоява да ни нарича Негови братя. Затова и Владичицата ни е Майка, не само мислено, а същностно.

    Чрез Христос Пресвета Богородица е наша обща майка. Нека използваме думата  духовна, но пак да повторим, че духовна не означава само ментална. Тя е мистична и тайнствена наша майка, напълно реална и затова напълно достойна да бъде облажавана във всички родове. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

25.03.2023 г.

ДА ПОЛЕТИМ С КРИЛАТА НА МОЛИТВАТА И ПОСТА

    Евхаристийният канон, или анафората, е най-важната част на литургията. В началото му свещеникът издига ръце и призовава: „Да издигнем сърцата си нагоре.“ Това е ясно напомняне на вярващите, че евхаристийната жертва се принася не на земята, а на небето. Ние трябва да оставим всичко земно и душата ни да полети. В такива моменти си спомням прекрасните думи на св. Йоан Златоуст: „Който се моли и пости, той има две крила, по-леки от вятъра. Той е по-бърз от огъня. Само той може да побеждава демонските сили, защото няма по-силен от тоя, който искрено се моли и пости“.

    В този свят молитвен момент на анафората свещеникът наподобява птица, устремена към небето с двете си разперени крила. И това се отнася за цялата църква, защото свещеникът изобразява събранието на всички верни, които издигат сърцето си нагоре. Трябва да обикнем тези две крила. Те са ни дадени не за да се измъчваме, а за да полетим. Ние, хората, се раждаме без крила, но трябва да направим да ни поникнат. А това не е лесно. Знае го всеки, който се е опитвал да пости сериозно. Започваме вдъхновени от подвига на някой светец, но скоро плътта започва да мърмори, да иска вкусните храни, на които е свикнала. Започва да надига аргументи срещу наложените и ограничения. И ние сме на ръба да намразим поста, да си харесаме някое от многото оправдания, например: „В крайна сметка, по-важно е да си добър и състрадателен към хората, отколкото да се самоизмъчваш. Постът не ми е силна страна, Бог го знае и не ме осъжда.“

    Трябва да отхвърлим тези вражески мисли! Трудността да постим ни показва, че сме роби, че сме привързани за земното. Не можем да полетим към небето с тези тежести. Спасителят предупреждава: „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи, и да ви застигне оня ден внезапно“ (Лк.21:34)

    Постът изисква да изтласкаме на втори план не само храната, но и грижите за дома, за облеклото, за работата. Защото постът е повече от диета. Преподобни Исаия Отшелник казва: „Душевният пост се състои в отхвърляне на грижите”.

    Постът е ограничаване на насладата, който получаваме от всички телесни сетива – вкус, слух, зрение, обоняние и допир. Ние получаваме тези наслади чрез заседяване по кафенета, телевизия, интернет, социални мрежи. Постът изисква изключване на всичко това.

    „Който ограничава поста само до въздържане от храна, той напълно го лишава от достойнство – поучава св. Йоан Златоуст – Не само устата трябва да пости, не, нека да постят и окото, и слухът, и ръцете, и цялото наше тяло… Постът е отстраняване от злото, обуздаване на езика, пресичане на гнева, укротяване на похотта, прекратяване на клеветите, лъжите и вероломствата.“

    Но постът е не само пасивност и ограничения, той е активност! „Ти постиш? – възкликва св. Йоан Златоуст – Нахрани гладните, напой жадните, посети болните, не забравяй затворените в тъмниците, пожали измъчените, утеши скърбящите и плачещите. Бъди милосърден, кротък, добър, тих, дълготърпелив, състрадателен, незлопаметен, благоговеен и улегнал, благочестив, за да приеме Бог, и твоя пост, и да ти дари в изобилие плодове на покаяние”.

    Каква висока летва! Но и какви изобилни плодове за тези, които се подвизават! Плодове не само за тялото, много повече за духа!

    Защото постът не е самоцелно ограничаване на тялото, а за да укрепне духа. Той е ограничаване на телесните сетива, за да укрепнат духовните сетива. Постът – това не е само гладуване, т.е. диета, това е време за служене на Бога с молитва и сърдечно съкрушение, за потапяне в покайния дух на църковните служби. Особено благодатно време, което прот. Ал. Шмеман нарича „светла тъга“.

    Целта на поста и на цялата християнска аскеза е положена не в този свят. Тя е закотвена във вечността. Св. мъченик Юстин Философ, живял през втори век, казва: „Ние подлагаме тялото на аскеза, защото то се подготвя, за да живее вечно и научава тропосите на вечността”. С думата „тропос“ философът-мъченик означава начин на съществуване. Тялото се подлага на аскеза не защото  е "затвор за душата", както твърдят платониците, а защото трябва да живее в подчинение на духа. Следователно то трябва да се научава на един начин на живот, който е свързан с вечността, в която ще цари хармония.

    За да разберем това, трябва да се върнем там, където изгубихме вечността – Едем.

    Като какво същество бе създаден човекът? Като същество зависимо, неавтономно. Човек се нуждае от въздух, вода, храна, за да живее телесно. Тях получава от творението. Но и от още нещо, изключително важно – молитвата, храната за духа. Без общение с Бога, без Божията благодат, духът замъртвява. Ето го човекът, поставен между Твореца и творението, зависим и от двете реалности, но длъжен да постави едната на първо място! 

    Затова в прекрасните условия на рая, Адам и Ева не били без аскетично изискване – трябвало да не ядат от плода за познаване доброто и злото.  Малка аскеза, но пренебрегването и значело много. С греха си Адам сякаш казва: „Аз мога да живея автономно, без Бога“. Чрез знанието аз ще бъда вечен. Ще владея творението без Твореца. Но това е пътят към смъртта. Само дървото на живота носи безсмъртие! Първите хора трябваше да се въздържат от дървото на знанието само докато се утвърдят в правдата. Една временна аскеза, чрез която да се богоуподобят и да им се даде достъп до дървото на живота. 

    Човекът е създаден и като йерархично същество. Докато нашите прародители бяха в общение с Бога, техният дух владееше над тялото. Насочени към Бога, душевните сили на първите хора бяха в хармония. Светите отци обозначават това състояние с думата „безстрастие“.

    Но измамен от завистливата змия, човекът се отдели от Извора на Живота и отпадна от благодатта. Тялото му от слуга се превърна в господар. Избуяха страстите.

    Страстите – това са изкривяванията на душевните сили - на разумната, на волевата и на желателната част от душата. Докато прегрешение е отделното морално падение, конкретно нарушение на Божия закон, то страст е едно вкоренено състояние на злина; тя е вътрешна нравствена болест. Под очистване от страстите, следователно, трябва да разбираме не тяхното изкореняване, а тяхното изправяне. Целта е човекът от хаотичен да стане отново хармоничен. А хармонията се състои в йерархичността: Бог - човешки дух - човешко тяло. Трябва духът да се свърже с Бога и да поеме контрол над тялото. Аскезата е основния начин за това. Как действа тя?

    В Св. Кръщение ние се съчетаваме с Христа и ставаме нови човеци. Но има една важна подробност – тялото си остава същото. А в тялото дреме скрит враг – плътта. В Библията думите "тяло" и "плът" понякога са синоними, но по-често (особено при ап. Павел) плътта е противяща се на Бога сила. Освен центростремителна, тя е и „гравитационна“ сила, която ни дърпа надолу, към земното и телесното.

    Как да победим плътта, този троянски кон в самите нас? Като въздействаме върху нейното седалище – тялото! Но, много важно, въздействаме без да го повреждаме, защото самото то е храм на Светия Дух. Дисциплинираме го.

    Св. ап. Павел казва: „но изнурявам тялото си и се отнасям с него като с роб, за да не би като проповядвам на другите, сам да отпадна.” (1Кор.9:27). Тоест полагам аскетични усилия, за да царувам над греха. Знаете, че на робите се давало много работа, малко сън и малко храна, колкото да не умрат. Така трябва да се отнасяме и с тялото, защото прехраним ли го, от излишъците се храни плътта. Вкусите ястия не са за робите, те са за господарите. Искаме ли духът да е господар, трябва да го храним обилно с духовна храна, а тялото - с оскъдна и непретенциозна материална храна. Запомнете, излишъците (като количество и качество) на храна за тялото подхранват боговраждебната сила, наречена плът. И плътта неусетно заяква, взима контрол над човека и той става плътски. В посланието си до филипяните ап. Павел скърби за такива хора „… чиито край е погибел, техният бог – коремът“. (Фп.3:19). Това са покръстени християни, но плътски. В тях самите е била нарушена йерархичността, като телесните нужди са станали господар, а духът – слуга. „Като се храниш обилно ставаш плътски човек, който няма дух, а е бездушна плът, но като постиш, привличаш към себе си Светия Дух и ставаш духовен” – пише св. прав. Йоан Кронщадски. Кратко и ясно, и до болка актуално в нашия преситен консуматорски век.

Братя и сестри,

    Отново сме в началото на Великия пост. Това е едно пътуване, един преход, който има ясна цел – Възкресение Христово! Няма друг път към Възкресение, освен през Голгота. Аскезата е нашата Голгота, обратният път към рая. Затова св. Василий Велики казва: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Нека видим в този Велик пост велика възможност – да се развържем от връзките на греха и  преодолеем тежката "гравитация" на плътта. Само така ще полетим духовно, ще се съединим с възкръсналия Христос и ще участваме в неземната Пасхална радост!

    Еврейската Пасха е празникът, посветен на бягството на евреите от Египет и буквално означава преход. А Великден – християнската Пасха е преходът от смърт към живот. Със Своята собствена смърт Иисус Христос превърна смъртта в преход, в празник, в нова Пасха – преход в царството Божие. Само ако с аскеза се съединим с Христос в Неговата смърт, ще се съединим с радост и в Неговото възкресение.

    Затова нека разперим крилате на молитвата и поста, за да отговорим на свещеническия възглас „Да издигнем сърцата си нагоре“ с едно искрено „Издигнати са към Господа“. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

04.03.2023 г.

НЕПРОСТИТЕЛНОСТТА - ДУХОВЕН ИНФАРКТ

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

    На 9 февруари чествахме паметта на свети мъченик Никифор Антиохийски, който бил посечен за вярата през 257 г. сл. Хр.

    Никифор бил мирянин, който живеел в град Антиохия и бил свързан в тясно приятелство с един свещеник на име Саприкий. Така живеели няколко години, но духът на злобата смутил мира помежду им; те се скарали и между тях възникнала страшна вражда. След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкий. Той обаче не искал и да чуе. Никифор го молил със сълзи, падал в нозете му, но той се отдалечавал без да го погледне.

    Настанало тежко гонение против християните. Саприкий бил хванат пръв и отведен на съд, където той потвърдил християнската си вяра. Мъчили го жестоко, но той запазил вярата си не се отрекъл от Христа. Осъдили го на смърт и повели към лобното място. Изведнъж шествието било спряно от Никифор. Той коленичил пред нозете на Саприкий и молил със сълзи да му прости преди смъртта си! Но молбите му не били чути.

    Когато дошли на определеното за екзекуцията място, Никифор трети път казал на Саприкий: „Моля те, мъчениче Христов, прости ми, ако аз, като човек, съм съгрешил пред тебе. Писано е: Искайте и ще ви се даде, аз искам от тебе прощение".

    Но и тук Саприкий останал неумолим и със своето жестокосърдие прогневил Господа. Праведния Съдия отнел от него благодатната сила, която го укрепвала сред мъченията, сърцето му станало жестоко, а той изпълнен с малодушие и страх от смъртта. Когато видял меча, той веднага се отрекъл от Христа и извикал високо: „Не ме убивайте! Ще направя всичко, каквото заповядват царете: ще се поклоня на боговете и ще им принеса жертва."

    Тия думи ужасили Никифор и той извикал: "Какво правиш, опомни се, не се отричай от Господа, не изгубвай небесния венец. Господ ще ти даде вечен живот за временната смърт, която ще приемеш за Неговото име !"

    Но Саприкий затворил сърцето си за гласа на любовта... Тогава Никифор се обърнал към войниците и извикал: „Мене със смърт накажете! Аз съм християнин!"

    Един войник доложил на управителя и той наредил да освободят Саприкий, а на Никифор да отсекат главата. Никифор радостно склонил глава под меча.

Братя и сестри,

    Забележете, че в тази история не се казва кой е бил прав и кой виновен за възникналата вражда между свещеника и мирянина. Възможно е това да е бил всеки от двамата, а най-вероятно и двамата са имали вина. Житието мълчи за това, може би Бог е укрил тези подробности (които от нашата земна гледна точка ни се струват много важни), за да изведе на преден план съществените поуки.

    Преди всичко, силата принадлежи на Господа! Всеки наш успех дължим на благодатната Божия сила и ако Бог я отнеме от нас, ние рухваме така, както рухнал Саприкий. Но всъщност не Бог я отнема, а ние сме тези, които прогонваме благодатта. Както нездравословния живот води до натрупване на холестерол в кръвоносните съдове и кръвта трудно циркулира, така и нежеланието да простим стеснява канала, по който протича благодатта към нас. И така ден след ден, до деня, в който внезапно се откъсва тромб и запушва някоя от коронарните артерии, които кръвоснабдяват сърцето. Следва инфаркт. Това се получило и при Саприкий, но в духовно отношение – духовен инфаркт, последван от отричане от Христа, което е духовна смърт. За съжаление духовният инфаркт в следствие на непростителност е една от най-честите причини за духовна смърт сред християните от всички векове.

    Нищо не запушва канала на Божията благодат така, както нежеланието да простим. Колко много загубил Саприкий! Всичките си свещенически трудове, пости, молитви и грижи за паството. Накрая изгубил и душата си!

    На Сирна Неделя в храма чуваме Христовите думи: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви.“ (Мат. 6:14-15). Искаме ли Бог да ни прости? Въпросът е риторичен, защото всеки нормален човек желае да му бъде простено.

    Искал това и Саприкий. Като свещеник той търсел да има Бога в живота си и затова се посветил да Му служи в едно време, когато това носело проблеми. Понасянето на мъченията е доказателство за това, че той се стремял да бъде верен на Бога. Но свещеник Саприкий допуснал страшна грешка, грешка, която мнозина допускат. За това пише още св. Йоан Богослов: „Ако някой каже: „Обичам Бога“, а мрази брат си, той е лъжец. Защото този, който не обича своя брат, когото е видял, как може да обича Бога, Когото не е видял? А ние имаме тази заповед от Него: който обича Бога, трябва да обича също своя брат..“ (1Йн.4:20-21)

    Ако истински обичаш Бога, тогава и за твоя брат трябва да има място в сърцето ти. Както казва свети Ефрем Сирин: Ако ти си се примирил с брата си тук долу, ти си се примирил и с Бога там горе. Ако приемеш брата си с пълна прошка, възприемаш в себе си Господа."

    Не е ли и Св. Причастие точно това – сядаш на една маса с Христос, но и с всички светии. А св. ап. Павел отива дори по-далече: „Чашата на благословението, която благославяме при богослужението, не е ли общение с Христовата кръв? Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото, защото всички се причастяваме от единия хляб.“ (1Кор.11:16-17)

    В Павловото богословие Тялото Христово е както тялото на Спасителя, така и Църквата! Тази тайна е голяма, но запомнете това, не е случайна тази двойна символика! Христос и Църквата са едно! В този смисъл да разпознаваш тялото Христово означава не само да вярваш, че в потира е истинското тяло и кръв на Спасителя, но и да виждаш с духовните си очи във всеки кръстен християнин член на Тялото Христово. Затова тези, които пристъпват към Светите Дарове, трябва да изпитат себе си дали са спазили заповедите от двата скрижала - не само по отношение на Бога, но и по отношение на ближния. Не можеш достойно да пристъпиш към причастие, ако имаш вражда със своя ближен. Разпознаваш тялото Христово, ако разпознаваш ближния си като член на това тяло. Защото съединявайки се с Христа, ти се съединяваш и с членовете на Неговото Тяло – Църквата. Затова е задължително преди причастие да простим на тези, които са ни наскърбили.

    Да простиш означава да вложиш другия в сърцето си. Светите отци ни казват: видял си твоя брат, видял си твоя Бог.

    Какво бихте казали за някого, който влезе в храма и заплюе иконата на Христос? – пита Сисанийския и Сиатистки митрополит Павел.

    И отговаря: Постъпката му би ви ужасила. Нека тук си припомним, че ние, хората, сме живи икони и храмове на Бога. Всеки от нас е храм на Бога и Светият Дух живее в нас. Ако този, който заплюва една икона от дърво, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който заплюва живата икона на Бога? Ако този, който руши един каменен храм, е нечестив и богохулник, тогава какъв е този, който осквернява живия храм?

    Ето, от този ъгъл искам и ние да погледнем нещата днес.

    В началото и Никифор бил несмислен и упорствал в спора. Но житието казва: „След време Никифор разбрал колко е грешна и неугодна Богу такава вражда и пожелал да се помири със Саприкия.“

    А Саприкий, макар и облечен в благодатта на свещенството, останал глух за молбите на Никифор. И сляп да види в него една жива икона на Бога.

    Да просветли Господ всеки от нас да осъзнае колко безумно нещо е непростителността. Ако сме запушили с нея канала на благодатта, да осъзнаем, че това състояние застрашава духовния ни живот. Затова нека не отлагаме очистването си от плаките на непростителността и от сърце да кажем на брата си: „Простено, прости!“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

26.02.2023 г.