НАЧАЛОТО НА НОВОТО ТВОРЕНИЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ БОГОЯВЛЕНИЕ)

„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий, както е писано у пророците: "ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе." Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му." Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий.“ (Мк.1:1-8)

 

Божественото Откровение ни представя Бог като Творец на вселената, Който в седем творчески дни е създал всичко видимо и невидимо. Духът и Словото, по сравнението на св. Ириней Лионски са творили заедно с Отца, като Негови две ръце. Но преди да се разгърне тази творческа дейност има кратко предисловие от два стиха: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит.1:2) 

В днешното неделно четиво прави впечатление, че евангелист Марк започва своя разказ по начин много сходен с този на Мойсей: „Начало на Благовестието на Иисуса Христа, Сина Божий“. Само с една дума - начало, евангелистът насочва за миг погледът ни към ситуацията преди първото творение – пустиня и хаос. Но сега, непосредствено преди появата на Христа - Обновителя на творението,  пустннята е духовна, опустошението е в душите.

В петък ние отбелязахме, че обрязването, на което се подложи Иисус (като всички юдейски деца), се извърши в осмия ден. Осмият ден, т.е. денят следващ седемте творчески дни, според светите отци ознаменува новото творение. В това ново творение отново действа цялата Св. Троица.

Водата, свързана с Духа, е неразделна съставна част от живота. При първото творение движещият се над водата Дух извиква в ума ни образа на гълъба с разперени криле, който сякаш опложда водата и заражда живота в нея. Това е предобраз на Богоявлението на река Йордан и на нашето ново раждане, от „вода и Дух“.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит.1:3). Словото Божие, съзидателното Слово, заповядва и сътворява природните стихии от нищо. Образът на нищото е земята без форма и без съдържание (хаос, пустош).

Това е началото на първото творение, а днес ще акцентираме върху началото на новото творение - моментът преди Светлината Христос да засвети в духовния мрак. Да, сега Христос не трябва да твори "от нищото", а да пресътворява, преобразява стария човек в нов. Но духовният мрак, настанил се в сърцето на падналия човек не бе по-малък от първичните хаос и пустош. За няколко хилядолетия човекът, създаден по образ и подобие на Бога, се бе сринал почти до животно. Грехът бе преобърнал душата му от райска градина в безвидна и тъмна пустиня, в която страстите пълзяха като змии и скорпиони.

Човечеството в онзи момент бе стигнало в края на задънена улица. Юдеите, унизени политически, тръпнеха в месианско очакване. Езическите философи и поети като Сократ и Вергилий се бяха изчерпали идейно и предчувстваха раждането на истинската „Светлина за просвета на народите“.

Един от светите отци казва, че Бог е могъл да сътвори цялата вселена без ничия помощ, но не може да промени и най-малкото дете без участието на неговата воля.

Волята на грешника е хаотична и отслабена, напълно съответна на духовната пустиня, която представлява самият той. И въпреки това е ключова, защото може да признае нуждата и пожелае  спасението. Спасителят ублажава бедните (буквално „нищите“) духом не за силна или слаба воля, а защото с тази воля обръщат поглед навътре и признават  духовната си нищета. Който смята себе си за духовно богат, никога няма да усети нуждата от спасение. Такива бяха фарисеите, външно благочестиви, съдещи по външните неща и никога не обръщащи поглед към вътрешната си пустиня.

Затова не е случайно, че именно в пустинята на Юдея проехтява пророческия глас: „пригответе пътя на Господа“, т.е. съдействайте на Твореца за новото творение. Без човешкото усилие, Бог не може да превърне пустинята в градина. Това е дълбокият смисъл на кръщението на Йоан Кръстител – осъзнаване собствената нищета и желание за промяна, казано с една дума – покаяние!

Съществуват многобройни начини на очистване с вода и всички религии имат свой  обред. Човекът, който търси очистване на душата, открива първите белези на чистота винаги чрез изкъпване с вода. Щом водата отмива петна по тялото, тя ще има роля и в освобождаването на душата от греха, тъй като душата и тялото са неразделни в земния живот.

Еврейският обред познава многобройни очиствания с вода, предписани от Моисеевия закон. Пророците приканват грешниците да се очистят от своите слабости чрез умиване на греховете: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.” (Ис. 1:16-18)

В пустинята св. Йоан проповядва покаяние и кръщава с покайно кръщение за опрощаване на греховете. Така той става Предтечата, който предхожда идващия Месия, както и човекът, който подготвя и изправя пътя към Царството небесно.

Иоановото кръщение е необходимо, но недостатъчно: то е само подготовка за едно друго кръщение - християнското. Пророкът насочва хората към Онзи, Който е по-голям от него, Който го следва, но стои високо над него. Идващият Иисус Христос, Той е, Който ще кръщава със Светия Дух! Не Йоановото, а Иисусовото влизане в река Йордан донесе обновление на човешкия род чрез слизането на Светия Дух, във вид на гълъб. Затова не Йоановото, а Християнското кръщение е наречено ново раждане, ново творение. Новият човек се ражда в купела на тайнството Св. Кръщение и израства в благодатта.

Защо тогава, ще попитате Вие, отделяме такова голямо внимание на Йоановото кръщение, като то е напълно заменено от християнското?

Един голям писател е казал: Съвестта е най-великият предговор на Библията. Мнозина отварят Библията, но без да съзнават духовната си нищета, не успяват да видят себе си на нейните страници.  Лесно разпознават като грешник съседа или някой политик, но не и себе си. Колко печално е това, колко много напомня фарисейското мислене.

Смисълът на Йоановото кръщение беше именно в пробуждането на заспалата съвест на неговите съвременници, в обръщане духовния взор навътре. Ако приложим българската, а не юдейската традиция, ние в България вероятно бихме нарекли св. Йоан не Кръстител, а Будител. И нямаше много да сбъркаме.

Братя и сестри,

Живеем в лукави времена. Животът е станал много динамичен и сложен. Ходим замаяни от светещите реклами, натискаме бясно клавишите на компютрите за да градим благоденствени мечти. Много от решенията, които трябва да вземаме, не са в черната или бялата зона (еднозначно лоши или добри), а в сивата. Но няма време за молитва, за чакане на Бога. Няма надежда, няма отмора – това е съвременната пустиня.

И в тази съвременна пустиня се чуват гласове, дори и на християни: трудно е да прилагаме овехтели църковни канони, правила и старчески съвети.

Но, ще попитам, каква е алтернативата? Тръгнем ли по собствени пътеки, неизбежно ще станем жертва на индивидуализма и ще култивираме лукава съвест. За всичко, което не се нрави на плътта (особено с дъх на аскеза) ще намираме оправдание, но дълбоко в сърцето няма да имаме мир, защото съвестта е най-неподкупния и немилостив съдия. За Божия съд въобще не искам да говорим. Накъде тогава да вървим?

Когато сме отчаяни и трудно виждаме изходния път, нека си спомним, че когато видял във видение всички капани на лукавия. св. Антоний Велики също изпаднал в огромно отчаяние. Но на въпроса му: „Кой може да ги преодолее?“, Бог отговорил: Само смирението!

Смирение, на което най-ярка икона е самият Кръстител: „не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му“. Това го казва най-великият сред пророците! Без значение, че Иисус му е братовчед по плът, и именно той - Йоан, а не братовчед му, е велик постник. А ние често гледаме с пренебрежение нецърковните хора и мислим себе си за духовни, защото сме изпостили два дена в седмицата. Нека бягаме от гордостта и да не мислим себе си за духовно богати, защото без Бога всички сме пуста земя.

От Господния Предтеча може да се научим и на скромен живот. Не е задължително да носим дреха от камилска вълна и да ядем акриди и див мед, но не трябва да се хващаме на това лудо хоро, на което този свят настойчиво ни кани. Истинското богатство не е това, към което ни зоват рекламите, а това, което е за вечността. За това свидетелства и св. ап. Павел: „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.“ (1Тим.6:6-9). Амин!

 

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

03.01.2021 г.

ЗА МИРА ОТ НЕБЕТО И ЗА СПАСЕНИЕТО НА НАШИТЕ ДУШИ

 (Рождество Христово)

 „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Повече от 2000 години хората по цялата Земя пеят ангелската песен, но все по-често с изкуствено залепена коледна усмивка на лицето. В същото време сърцето им смутено пита: Къде е обещаният мир? Постоянно го търсим и постоянно затъваме във войни: между расите, между държавите, между половете, между институциите в държавата, в семейството, накрая война вътре в самия човек.  Къде са небесните сили, които прогласиха този мир? Не са ли те само приказни същества, плод на човешките блянове и сънища? Не е ли Рождество Христово само една приказка, както приказките на Андерсен, но за възрастни?  Приказки, които трябва да ни правят по-добри, но които, в крайна сметка, не са истина?

Много са причините за този скептизицъм, но ще маркирам само основните.

Първо, хората не разбират за какъв мир става въпрос. Това не е политически мир, защото и Христос, и апостолите предупреждават, че до Второто Пришествие войните и природните бедствия няма да престанат. Това въобще не е мир, който зависи от външни фактори.

Мирът, за който говорим, можем да илюстрираме със следната история. Един цар обещал награда за най-хубавата картина, която изобразява мир. Мнозина художници се опитали да я нарисуват, но царят харесал само две платна. На едното имало езеро с широка гладка повърхност, в която се отразявали величествени планини, покрити със зеленина и синьо небе с нежни бели облаци. Всичко изглеждало толкова мирно! На другото също имало планини, но те били скалисти и голи. Надвиснали над тях тежки сиви облаци изливали дъжд, светкавици разкъсвали небето. Буен водопад се стичал с грохот в бездната. На фона на бушуващата стихия малка птичка с птиченцата си спокойно седяла в гнездото, свито в храст върху една от скалите. Царят гледал известно време ту едната, ту другата картина, но в крайна сметка се спрял на втората. Тя получила голямата награда. Царят решил, че мирът не е там, където няма шум, трудности и тежка работа, а там, където сред всичко това сърцето остава спокойно.

Такъв дълбок, сърдечен мир е имал св. цар Давид. Колко много войни, перипетии и гонения от врагове и от „приятели“ е преживял този човек! Ето Давидовият трети псалом, написан когато собствения му син Авесалом искаше да отнеме живота му: „Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти, Господи, си щит пред мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми. С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене. Стани, Господи! спаси ме, Боже мой! защото Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите. От Господа е спасението. Върху Твоя народ е Твоето благословение.“

Това, което ни поразява, е вътрешният мир, с който цар Давид заявява: „Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля.“ Каква увереност в Божията закрила, когато врагът е на един хвърлей разстояние! За да разберем тайната на тази увереност, не трябва да пропускаме тези толкова прости и същевременно удивителни думи: „Викам към Господа, и Той ме чува“. Защото това са думи на човек, дълбоко свързан с Бога и уверен, че е приет от Него. Може ли човек нерадив за духовното, блуждаещ далече от Бога и нехаещ за Неговата воля, да каже „Викам към Господа, и Той ме чува“?! Това, разбира се е абсурд! Дори и за слепороденият от евангелския разказ беше ясно „че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша.“ (Йн.9:31) Грехът е като стена, която човек издига между себе си и своя Творец. Нашите прародители в Едем поставиха първата тухла, а ние сме се родили зад тази стена и живеейки в грях, добавяме ежедневно нови тухли в нея. Докато не се разруши тази невидима стена, гласът на грешника ще се блъска в нея и ще отскача обратно. Молитвата ще е мъчителна за него и той ще я избягва подсъзнателно.

Тази стена се разрушава само на колене, само с покаяние! Самодоволният фарисей никога няма да има мир, защото му липсва съзнанието за дълоката греховност, което имаше митаря, който „не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“  (Лк.18:13) Бог не враждува с нас, но ние с Него. Той не се крие, но протяга ръка към нас в лицето на Иисус Христос. Трябва час по-скоро да спрем враждата и да приемем тази ръка. Тогава Бог ще стане за нас Отец, а ние за Него – деца. Виждали ли сте дете, загубило родителите си в големия мол?! Колко страх изпитва то, и какво облекчение и мир, когато отново се сгуши в родителските обятията! Как затормозен обмисля молитвата си блудния син, когато е далече от родния дом („Ще стана и ще отида при баща си и ще му река…“), и каква благодат и приемане намира при завръщането си в къщи! Не са необходими много думи, защото вече е в Бащините обятия. След искреното „Съгреших против небето и пред тебе“ вече царува мирът. Не е нужно много да обясняваш, защото Божието око прониква до дъното на човешкото сърце. В това от опит се увери и ап. Петър, когато след трикратното си отричане от Христа бе  трикратно възстановен и поставен за пастир, и изповяда: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам.“ (Йн.21:17)

Второ, най-голямата рядкост днес са хората на мира. Хора като Давид, като апостолите и светците. Срещаме умни, търсещи, харизматични, владеещи себе си, но хора с дълбок, преливащ мир срещаме изключително рядко. А как ни се иска да се докоснем до тях, в някой далечен манастир, на Атон или другаде, и техният мир да прелее и към нашите души…

Най-страшният фронт, който грехът е отворил, е този в собствените ни души. От тук трябва да започне изцелението и след това да се разпростре във всяка област на битието, докато обхване цялата вселена.

Без завръщане при Бога и увереност, че сме приети, няма истинска молитва. В началото на Великата ектения, когато свещеникът призовава „С мир на Господа да се помолим“, той има предвид точно това примирие, чрез жертвата на Иисуса Христа, която всеки човек лично усвоява при своето покръстване и повярване. Но настъпилият мир между нас и Бога трябва да се възцари и в душите ни – собствените и на нашите ближни. Затова в първото прошение на Великата ектения ние се молим „за мира от небето и за спасението на нашите души” т.е. този мир да обхване душите ни, а във второто - „за мира на целия свят…”, т.е. мирът да се разпростре към целия свят. Това е благата вест, която прогласиха ангелите на Рождество Христово – Князът на мира дойде от небето, направете сърцата си Витлеемска  пещера и Го подслонете в нея!

Нашият Господ Иисус призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си;
защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“. (Мат.11:28-30)

 „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени..“ -  това става чрез покаянието, за което вече говорихме. Мирът с Бога е началото на изкачването на стълбицата на блаженствата: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат.5:4). Мирът с Бога носи мир и в душата на помирилия се човек. Но човек, който е опитал един или няколко пъти през живота си това блаженство, все още е рано да бъде наречен човек на мира. Защото християнството не е еднократна опитност, то е път, по който поемаме и вървим до последния си дъх. Затова и Спасителят продължава своята реч, като ни разкрива ключа към трайния, изпитания мир – вземането на Неговото иго и Неговото бреме.  

Мирът в нас трябва да расте и да обхване не само душата, но и сърцето. Сам Спасителят много пъти и по много начини е обяснявал как става това. Трябва да вземем Неговото иго върху си, да станем Негови ученици, да Го следваме. Следването на Христа изисква отказ от себичността, вдигане на собствения кръст и кръстен ход. Ден след ден, ходейки по Божиите пътища, ние ще добиваме такова дръзновение и мир, че ще можем да изповядаме като Давид: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена.” (Пс.22:5). Само когато „чашата ни прелива“ с мир и благодат, ние ще можем да сторим нещо за спасението на нашите ближни. Това е прозрял преп. Серафим Саровски, когато казвал: „Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе“.

Следването на Христа води до нашето преобразяване, което наричаме богоуподобяване. Мирът е плод на Светия Дух и като велик художник, Той ще рисува картината на нашия живот винаги, щом следваме Христа. И когато Небето се взре в тази картина, на фона на бушуващите стихии ще различи и нашето лице. Там, върху вечната Канара – Христос и ние, както малката птичка със своите птиченца ще седим в гнездото, спокойно и с истински мир.

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ - Плевен

ТЕЛЕВИЗИЯТА – НАРКОТИК ЗА ДУШАТА

 

(НЕДЕЛЯ НА ОТЦИТЕ ОТ СЕДМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    Днешната неделя е посветена на отците от 7-ия вселенски събор, провел се през 787 г. сл. Христа и утвърдил иконопочитанието. Църквата мъдро е утвърдила и насочила образността в услуга на човешкото спасение. Когато човек влезе в храма, Църквата му показва вътре икони и сякаш му казва: ти си роден за вечността, за Бога, за общение със светиите. Издължените слаби фигури на светците му напомнят за поста, свещите – за светлината. Кръглият купол, благоуханието на тамяна ... Църквата ни говори чрез всички тези неща и ни показва къде иска да ни отведе. Тя иска да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети, Божии хора.

    През 18 век сл. Хр. св. Козма Етолийски пророкува, че в края на човешката история тази визуална проповед на иконите ще има свой дяволски конкурент - телевизията: „Дяволът ще влезе в една кутия и ще вика, и рогата му ще бъдат на керемидите”.

    През 1949 г. светият Божий угодник Лаврентий Черниговски се удостоил с видения на светите Енох и пр. Илия, а след това и с чудно посещение на св. Йоан Богослов. Евангелистът беседвал с него около 7 часа. Разказал му за явяването на Кръста Господен, за Възкресението на мъртвите и за Страшния Съд Христов. Обърнал внимание, че Антихристът ще бъде обучен на всички сатанински хитрости и ще прави лъжливи знамения. Ще го чува и вижда целият свят едновременно. След видението старецът казвал: „Блажен и триблажен е този човек, който не пожелае и не види богомерзкото лице на антихриста. Който го види и чуе богохулната му реч, обещанията му за всички земни блага, той ще се прелъсти и ще тръгне да му се поклони. И заедно с него ще загине и ще гори във вечния огън“. Попитали стареца: „А какво ще стане с всичко това?“ Светият старец отвърнал със сълзи: „На святото място ще стои мерзостта на запустението и ще ни показва скверните прелъстители на света, и те ще лъжат хората, отстъпили от Бога, и ще творят лъжливи чудеса. И след тях ще се яви антихристът и целият свят ще го види в един миг“. Пак го попитали: „На кое свято място (ще стои мерзостта на запустението)? В църквата ли?“ Преподобният отговорил: „Не в църквата, а във всеки дом. В ъгълчето, където стоят и висят сега светите икони, ще стоят съблазнителни прибори за прелъстяване на хората. Много хора ще кажат: „Нужно ни е да гледаме и слушаме новини“. И ето, по новините ще се покаже антихристът. Досещаме се, че светецът е имал предвид обсебващата човека телевизионна техника.

    Телевизиятя, както всички човешки творения, може да се използва за добро, а може и за зло. Тя влияе пряко положително, когато е с християнска насоченост и пряко отрицателно, когато директно пропагандира атеизма и нещата, осъдени в Божия закон: аборта, сексуалната свобода, насилието, кражбите, измамите и пр. Днес няма да коментираме тези два края на телевизионния спектър, а ще разсъждаваме върху обширната сива зона, простираща се между тях.

    Пазарните принципи налагат една формула, която единствено е печеливша за успеха на една телевизия – постоянното рекламиране на живот без грижи. Живот удобен, комфортен и изпълнен със забавления. Точно това липсва на обикновения човек, и затова той жадно го търси, за да се "пренесе" в този розов свят, да избяга от тежката действителност. Но това "бягство" има висока цена.

    На първо място, телевизията краде от най-ценния ресурс – времето. И тъй като не можем да отрежем от времето за работа, сън, храна, чистене и пр., ние режем от времето за молитва и духовни занимания. За членовете на едно семейство времето, прекарано пред телевизора, категорично е мъртво време. Вместо да си помагат, да се допълват в домакинските задължения, те гледат телевизия. Съпругата не приготвя навреме яденето, съпругът не желае да поправи нещо повредено или да пазарува. Те нямат вече време да общуват помежду си и да споделят проблемите или случилото се, да се съветват един друг, да усещат любов и утешение. Трапезата - централното събитие в ежедневието на едно семейство, също страда. Това време на общуване, разговори и благодарност е заместено с хранене пред телевизора. Дори когато цялото семейство присъства, то е концентрирано в дадена емисия. Членовете на семейството само физически са близо, а мисълта им е насочена към света на малкия екран. Не е пълна нито радостта на съпругата, че приготвеното с любов ястие се е харесало на близките й, нито на децата, че са близо до родителите си. Храненето пред телевизора е вид безразличие към другия, причина за раздразнение и скандали.

    Както има наркотици за тялото, така има и наркотици за душата, и телевизията е един от най-мощните такива. Животът в последните десетилетия е станал непоносим със своята динамика, неправда и лицемерие. В телевизията човек сякаш намира жадувания оазис. Но там не го чака жива вода! Човек попада в омагьосан кръг, защото проблемите не се решават, а се изострят пропорционално с времето, прекарано пред екрана. Някак неусетно той заживява повече във виртуалния, отколкото в реалния свят. Телевизията става за него наркотик.

    Друг проблем. Героите от малкия екран преживяват сензационни случки, завладяващи любовни истории и силни емоции. Личният живот на семейството изглежда сив, скучен, изпълнен с проблеми, грижи и липси в сравнение с вълнуващите събития от телевизията. Собственият брачен партньор не издържа конкуренцията на героите от екрана - богати, силни и красиви мъже и жени, които обаче, често пропускаме, са добре гримирани и с ретуширани от видеотехниката дефекти. Автомобилите, забавленията, луксът, които струят от екрана, не са във възможностите на всеки. Но разпаленият апетит по тях става причина за поява на недоволство, неблагодарност, т.е. неевхарстийно отношение към живота и света.

   Развива се индивидуализъм. Акцентът във филмите почти винаги пада върху индивидуализирането на героите – интереси, кариера, авантюри. От тук зрителят научава и усвоява манталитет на егоист. Забравя за любовта към ближните и дори към семейството. Всеки живее с кариерата си, с парите и предпочитанията си, с претенциите, с личното его.

       Променя се ценностната система. Един християнин планирал да си купи телевизор и се заслушал в рекламата на една марка приемници: „Ако искате светът да влезе във вашия дом, купете си от тази марка телевизори“. Пробляснало му, че не просто географския свят, а тази духовна нагласа, която е враждебна на Бога, наричана в Библията „свят“, желае да влезе в неговия дом. Телевизията предоставя всичко, което може да удовлетвори човешкото любопитство (похотта на очите), което води към по-нататъшно телесно разслабване (похотта на плътта), наслаждение, сладострастие и телесни удоволствия. А те пък водят до самодоволство (гордостта житейска), желания за кражби и злоупотреби, и най-тежки грехове.

     Телевизорът е чужд човек, който влиза в домовете на хората и неусетно успява да ги отдалечи един от друг, и от Бога. Филмите често подтикват към прелюбодеяние, към приемане на сексуалните извращения и развода за нормални. Посланието на телевизията е, че не трябва да страдаш и да се опитваш да бъдеш предан и верен, когато можеш да получиш удоволствие другаде и когато целия свят действа по този начин.

    След няколко години пред екрана съпрузите започват да не се познават, да не се разбират. Картините, проникнали в съзнанието им, стават все по-убедителни. Чувстват се все по-прави, искат по-удобен живот, с повече удоволствия и с по-малко усилие. Другият, съпругът или съпругата, който не може да ни предложи такъв живот, бива възприет като недостатъчен. Фантазиите за неосъществените желания, предизвикани от телевизията в съзнанието им, се превръщат в най-големия враг на семейството. Дори и да не се разведат, животът на семейството се превръща в истински кошмар. Упреците, вербалното и физическо насилие стават ежедневие. 

    Процесът на деградиране на човека, прекарващ часове пред телевизора, е достатъчно бавен, за да не се чувства промяната. И това е коварното. Неусетно, но неизбежно телевизорът се превръща в домашен бог. Зрителят приема егоцентричен манталитет, чужд на любовта към Бога и ближния. Пленен от фалшивата илюзия, че общува със своите любимци от екрана, човек прекарва живота си в самота. Гледайки аморални неща, умът се осквернява, а благодатта оскъднява все повече...

   Каква да бъде нашата позиция по отношение на телевизията? Не може ли човек да гледа телевизия избирателно, т.е. само това, което му е от полза?

   За съжаление, трудно е се да подходи избирателно. Въпреки, че има дистанционно управление, човек, включвайки телевизора, сякаш подава сигнал към бесовете и скоро се оказва под тяхна власт. Вместо да погледа, да кажем само новините, човек изпада в някаква странна хипноза и почва да гледа и други програми. Предвиденият половин час набъбва до 4-5 часа. Това е загубено, мъртво време!

    Ако усетите такава слабост, без колебание ви казвам „изхвърлете телевизора през прозореца“, и не ме вълнува дали някой ще ме нарече фанатик. Преподобния старец Паисий забранявал да се гледат даже и новините. Свети Силуан Атонски, починал 1938 г., когато не е имало още телевизия, а е съществувала само пресата, казвал, че този, който иска да се научи да се моли с чиста сърдечна молитва, не трябвало да чете вестници и списания, тъй като те внасят в молитвата разсеяност. „Молещият се човек - казвал свети Силуан - чувства състоянието на света чрез информация, пратена му от Господа”. Какво ли би казал сега, ако живееше в нашата епоха на господство на телевизията?

    В заключение бих казал, ако наистина сме пречупили гръбнака на телевизионния звяр, може да си позволим освен православния ТВ-канал и едни новини (или филмов шедьовър), но винаги трябва да бъдем бдителни. Червената точка – забранено за лица до 12 години – се отнася за нас, християните, независимо от физическата ни възраст. Трябва да станем като децата, за да се сподобим с Божието Царство. Затова нека с детска простота да постъпваме спрямо злото, като го отрежем от корен.

    Защото Спасителят призовава: „ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9)

    Защото и Църквата иска чрез изкуството на иконата да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети Божий човеци. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

11.10.2020 г.

БОЖИЯТА ЛЮБОВ, КОЯТО ИЗДИГАМЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

Днешният евангелски текст (Йн.3:13-17) ни прави задочни слушатели на една беседа по богословски въпроси, състояла се преди около 20 века в Йерусалим, в една тъмна нощ. Срещат се Никодим и Иисус - човешката и Божията мъдрост. Забележителна беседа, която ще погледнем през очите на благовестителя. 

Личните ми впечатления са, че ние, православните християни в България правим сериозна грешка, когато споделяме своята вяра. Поставяме следствието преди причината, каруцата преди коня. Ние детайлно описваме какво трябва да стори човек, за да приложи Изкуплението в своя живот: да се кръсти, да се бори с изкушенията, да пости, да ходи на църква, да се причастява и пр. Тези неща са важни, но те са завършекът на един благовестнически разговор. 

Подходът на Иисус и Неговите апостоли беше по-различен. В началото на разговора Си със самарянката, Господ Иисус я предизвиква: „Ако ти знаеше какъв е Божият дар и кой е Този, Който ти казва "Дай ми да пия", ти сама щеше да поискаш от Него….“ (Йн.4:10) А в Деяния на апостолите забелязваме, че слушателите на благата вест първо бяха докоснати, „ужилени“ в сърцето от вестта за Божията любов, а после сами питаха какво очаква от тях Бог. 

Днес ние недостатъчно разкриваме Божият дар и любовта на Дарителя и после недоумяваме защо хората се колебаят да се посветят. Какво ни казват тези три стиха за Божията любов? Тя е:

Действена – „Бог толкова възлюби света, че даде...“ Христовата любов не се състои в красиви и възвишени слова. Тя е дело, като започнем от Въплъщението, преминем през целия Му земен живот и стигнем до Разпятието. От любов Христос слезе от небето, отдаде цялото Си време, внимание, всичките Си душевни и телесни сили на своя народ, и накрая „знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.“ (Йн.13:1), като принесе Самия Себе Си на жертвеника.  Любовта винаги дава, и то дава всичко, затова тя е

Всеотдайна – Бог имаше много небесни служители, въздигнати до Божии синове, но само един с Неговата същност – единородниия Му Син. Който има единствена рожба, добре знае какво означава това. Означава да дадеш самия Себе Си. Тази любов е и

Всеобхватна – Защото е към целият свят, не само за Израил.  Тя се простира не само към човека, но към цялото творение, което "с нетърпение очаква разкриването на Божиите синове" (Римл.8:19), за да бъде изцерено. Тази любов е

Незаслужена. Защото ние сме болни от греха и не можем да родим нищо здраво. "няма нито един праведен, няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един". "Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им". (Римл.3:10-18) „Платката, що дава грехът, е смърт,“ – пояснява апостолът, но има изненадваща новина - ние няма да платим тази ужасна цена, защото незаслужено сме станали обект на Божията любов, която за нас е

Спасяваща – „за да не погине …“, т.е. няма да понесем заслуженото.

Безпристрастна  – „ни един“.  В Божията любов няма лицеприятие. Тя се простира към всички хора, независимо от техният етнос, пол, професия и т.н. Тя е толкова 

Прещедра – „а да има вечен живот“. За този вечен живот „е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".“ (1Кор.2:9) Понякога нашите страдания изглеждат тежки, но те са временни, в рамките на краткия ни земен живот. А Божият дар е за цяла вечност.  

Братя и сестри,

Тези характеристики на Божията любов, струва ми се, трябва по-често да разкриваме, преди да обърнем внимание на условията, които Бог поставя, за да получим Неговия дар. Защото колкото и да звучи странно, има хора, които отхвърлят този дар и предпочитат даровете, които този свят предлага. Но Бог цени човешката свобода и не дава насила Своя дар. Затова поставя условие  за получаването му – той е за всеки, който вярва. Дарът е осигурен, но единствено вярващите ще се ползват от него.  

Начинът на усвояване на Божия дар е кръстопътят, на който ние, православните, се разделяме с протестантите и с всички, които не държат Св. Предание. Протестантите се фокусират върху този пасаж (и подобни нему) и твърдо настояват: спасението е само чрез вяра, без никакви дела. Делата ще дойдат после неизбежно, някак по вълшебен начин, без човешки усилия.

     Наистина, на Никодим сякаш е поставено само условието за вяра. Но това е така само на пръв поглед.  Беседата с Никодим не е урок от учебника по сотериология. Тя е просто беседа с конкретен човек, който има конкретни проблеми в разбирането. Дилема вяра или дела за него, а и за поколения след него няма. Проблемът на Никодим и за хората от неговото поколение е дали този Иисус е Христос, или е просто пророк. За поколението след Никодим, т.е. в апостолския период, проблемът също не е вяра или дела, а  християнство плюс обредите (делата по закона) или чисто християнство, без обредите на Стария Завет, за което често се използва само понятието "вярата". Проблемът с делата като заслуги е различен. Той възниква през XVI век на Запад, в средите на отпадналия католицизъм.

         Трябва ясно да кажем, че за спасението са необходими както вяра, така и добри дела. И това е така, още откакто беше дадено първото обещание за Спасителя в Едемската градина, т. н. протоевангелие (Бит.3:15). В целия Стар Завет изискващият се от човека отговор беше вяра, послушание, изпълнение на Божиите заповеди.  Под Новия Завет ние усвояваме плодовете на Изкуплението по същия начин. Защо тогава акцентът сякаш е върху вярата?

         Първо, защото обредната част на Стария Завет отпада.

Второ, нравствената част на закона не отпада, но вече е записана не на каменни плочи, а на плочите на сърцето ни. Това е новото на Новия Завет, за което пророкува св. пр. Йеремия: „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.“ (Йер.31:31-33) Законът вече е вътре в сърцата ни и не е необходимо да се акцентира на него.

Третото ще формулираме така: преминава се от „виждане към вярване“. Законът е наречен детеводител, за да доведе Израил до Христа. В Стария Завет, в детската възраст на Църквата, Бог по много сетивен начин е водил своя народ. Когато Бог казва: „хванах ги за ръка, за да ги изведа из Египетската земя“, Той има предвид основно огнения и пясъчния стълб, които водеха Израил в пустинята. Израил е като малко дете, водено за ръка. При всички актове на жертвоприношения в Стария Завет, грешникът трябваше да полага ръка на жертвата. Кръвта на закланото животно трябваше всеки път да бъде поръсена, докато грешникът се изповядваше. Колко много сетивност при старозаветното очистване!

Но идва моментът, когато жертвата вече няма да бъде животно, а самият Господ Иисус Христос. И тази Жертва се принася веднъж завинаги. Това налага поръсването с кръвта на новозаветната Жертва да бъде вече несетивно. Именно затова Спасителят в тази нощна беседа води Никодим към примерите за невидимия вятър и видимите резултати от неговото духане, и най-вече към историята от Числа 21 глава. В тази история Израил отново недоволства от Бога, че е изоставен в пустинята и хранен с някаква безвкусна манна. Бог ги наказва със змии, които хапят смъртоносно. Но в голямата си милост, Той има дава и избавление – Мойсей да направи медна змия и я издигне на дървен прът. В мига, в който ухапаният от змия погледнеше към провесената на пръта змия, той оздравяваше.

Защо Иисус дава точно този пример на Никодим? Защото този случай е уникален! Това е единственото място в целия Стар Завет, в което за очистването и прощението на греха не са използвани видими материални елементи. Няма вода, няма поръсване с кръвта на жертвата. Има жертва, тя е там – медната змия на пръта, и е ясен предобраз на Христовото разпятие на Голгота. Но, по Божий промисъл този изолиран случай в Стария Завет на очистване без поръсване с кръв, се превърна в прототип на Христовата жертва на Голгота.  

Днес, в новозаветно време, когато изповядваме греховете си, ние с очите на вярата поглеждаме към Голгота и получаваме очистване. Обърнете внимание, че тайнството Изповед е единственото, при което не участват материални елементи. Стоим, смъртоносно ухапани от греха, поглеждаме с вяра към новозаветната медна змия – нашия Господ Иисус Христос, повесен на новозаветния дървен прът – Кръста, и получаваме своето очистване и изцерение.

Точно това обяснява Спасителят на Никодим:  „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“

Възвеличаването на Кръста е разкриване величието на Дарителя и Неговия дар към грешното човечество. Нека ие се уморяваме да величаем Христовият Кръст, чрез който Божията любов се яви на дело в този свят. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

13.09.2020 г.

МАЙЧИНАТА ЛЮБОВ, КОЯТО НИКОГА НЕ ОТПАДА

 

(РОЖДЕСТВО НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА)

 

        В една от най-обичаните наши родопски песни са пее: "Притури са планината, че затрупа два овчера, че затрупа два овчера, два овчера - два другаря. Първи моли - пусни мене. Мене чака първо любе. Втори моли - пусни мене. Мене чака стара майка. Проговаря планината: "Ой ви вази два овчаря, любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба". 

    Трудно е човек да не се просълзи, когато слуша тази песен на Стефка Съботинова за народното страдание и мъка. От векове в съзнанието на нашия народ се е утвърдила идеята, че след Божията, майчината любов е най-чистата, всеотдайна и неумираща любов. Тя е по-голяма и по-трайна дори от любовта на съпругата, на първото либе. Майчината любов се ражда още при зачеването на плода, продължава през целия живот на нейното чадо и продължава до последния дъх на майката.

От Св. Предание знаем, че света Моника следвала навсякъде своя възлюбен син Аврелий Августин, когото Църквата нарекла Блажени. Но преди да стане „Блажен“, той живеел бурен и разпътен живот, увличал се по манихейството и по всякакви ереси. Майчината любов го следвала навсякъде, на което и място да се местил. И това съвсем не било желание за контрол от страна на майката. Не, това било едно мълчаливо следване. Света Моника не го осъждала, но през цялото време неспирно отправяла молитви към Бога за своето чадо. Какво майчино посвещение, достойно за възхищение!

Но ако се възхищаваме на света Моника, какво да кажем за любовта на Пресвета Богородица към своя син и наш Господ Иисус Христос! Когато, като 12 годишен, Господ Иисус Христос се отделил от пътуващата група и останал в храма, учудвайки първенците Израилеви с мъдростта Си, родителите Му притеснени го търсели. А когато го намерили, майка Му приела с огромно смирение Неговото обяснение. Това е любов, която е плод на нейното пълно посвещение на Господа и духовно единение с Него – в мисли, в чувства, във воля.

Именно заради пълното и единение с Христос, Църквата я ублажава и винаги ще я ублажава. През земния си живот Богородица не е блестяла с някакви особени чудеса. Преди смъртта си тя дори умолявала апостолите да не акцентират в проповедите и писанията си на нейната личност.

Но Пресветата Дева постигнала в най-висша степен целта на човешкия живот - единението с Бога, което наричаме обожение. Затова и Бог я поставил като Небесна Царица отдясно на Христа, и я направил Ходатаица и Помощница на всички верни, за които тя след своето блажено Успение върши безброй чудеса. Затова и ние днес, в деня на нейното Рождество я ублажаваме и наричаме не просто света, а Пресвета Богородица, защото е по-високо от всички светии и от всички ангелски чинове.

Живеем в лукави времена. Издига се в култ любовта, но не Божията и не майчината любов, а преди всичко любовта между мъж и жена, и то повече в нейния плътски аспект. Години и векове наред крепостите на Църквата и семейството бяха обстрелвани неумолимо от враговете.

Днес джендър-идеологията е поредната огнена стрела на лукавия, която цели съвсем да изпепели семейството и духовната чистота. Протестантския Запад не разбира майчинството на Богородица над всички вярващи и само се е лишило от нейната благодатна помощ. Протестантът уж въздига само Христос, но е запушил ушите си за гласа Му, който от Голготския кръст казва на ап. Йоан, а по този начин и на всички човеци: „Ето майката ти“. Дева Мария е общата духовна майка на всички християни. И както света Моника е следвала навсякъде и е ходатайствала за своя син, така и Пресвета Богородица не отлепя очите си от всяко едно Божие чадо и винаги се застъпва за всички.

В джендър-идеологията няма майка и баща, а родител 1 и родител 2, в нея да бъдеш безплоден не е срамно. Важното е да си консуматор: не само на материални блага, а и на тръпки – емоционални, сексуални и пр.

Обърнете внимание, там, където почитта към Богомайката е силна, където се пеят песни като нашите родопски, джендъризма навлиза трудно. Това богопротивно течение е силно в протестантските страни, където не се почита Пресветата Дева, където почитта към чистата майчина любов е заменена с едно сантиментално, сладникаво и блудкаво разбиране за любовта. Протестантството гледа пренебрежително на Богородица. То смята почитта към нея за психологически комплекс на монасите, които поради напускането на света, са заместили майчината топлина с почитането на Божията майка. Какво безумие, което дори не искам да коментирам!

Все пак, нека кажем на недоразбралите: празнувайки Рождество Богородично, ние празнуваме не само семейството, не само майчината любов, ние празнуваме Единствената, напълно съединила се с Бога! Празнуваме най-силната Застъпница, чиито молитви са винаги чути от Бога, защото не само Йоан прие Божията майка в дома си и се грижеше за нея. От кръста Иисус се обърна към Дева Мария: „Жено, ето син ти“.  И приемайки св. Йоан за син, тя е приела и всички нас в сърцето си като духовни синове.

Когато християните имат сериозен проблем, те си казват „ще потърся за молитвено ходатайство отец Х, или пастор У, или на някой, за който знам, че е сериозен“. Това е нормално, но нека бъдем реалисти. И за най-сериозните християни важат думите на св. цар Давид от 39 псалом: „Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, всеки човек е като сянка“. Силен човек, цар е достигнал до този извод, затова трябва да се вслушаме в тези думи. Нашите нуждаещи се ближни просят молитвената ни подкрепа, а грижите и личните ни борби често ни грабват и забравяме за тях. Показваме се като неверни пред Бога застъпници за нашите ближни. Не казвайте, че не се е случвало!

Точно тук ние, които сме православни, трябва да осъзнаем, че имаме нещо повече от сериозен молитвен ходатай на земята. Имаме Майка на небето, която никога не ни забравя, която следи всяка наша крачка.

Да, когато планината от скърби и проблеми „се притури“ върху нас, и здраво ни затрупа, ние ще прибегнем към нашата Майка-Застъпница и Скоропослушница, чиято любов никога не отпада. И планината трябва да отстъпи, защото „любе жали ден до пладне, майка жали чак до гроба". Няма да ни остави нашата духовна майка, ще чуе стоновете ни и ще принесе гореща молба към своя Божествен Син. 

Нека търсим нейния Богородичен покров, както пеем в тропара „К Богородице прилежно нине притецем“: „Богородице, ние недостойните няма да млъкнем да говорим за твоите сили. Защото, ако ти не би предстоявала да се молиш за нас, кой би ни избавил от толкова беди? Кой ли би ни запазил досега свободни? Владичице, ние няма да отстъпим от тебе, защото ти винаги спасяваш твоите раби от всякакви злини”. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

08.09.2020 г.

 

 

НЕ УЧАСТВАЙТЕ В ЦИРКА НА САТАНАТА

(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

   В днешният евангелски разказ (Мат.17:14-23) четем за един молитвен провал. И бащата, и апостолите се провалиха! Къде беше проблемът? Та нали Бог обича всички Свои творения, и нали Сам Христос изпрати учениците си по селата да изцеряват болести и изгонват демони! А сега се получава неочаквана „засечка“. Дали пък в този случай освобождаването от демоничната власт не е било Божията воля? 

    Отговорът е недвусмислен. Причината не е в Бога, а в самите молители: „О, роде невярващ и развратен“, т.е. в тяхното неверие и развратеност. 

    Вярата е най-скъпоценното нещо. Тя е от сърцето, както казва апостолът: „Със сърце вярва човек и се оправдава“, а Соломон е категоричен: „Повече от всичко що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ 

    Може да оприличим конфузната ситуация с неуспешния екзорсизъм над момъка-лунатик със своеобразен цирк на сатаната. 

    Новолунието е било началото на всеки еврейски месец. Мойсей определил особени жертви, но той не го постановил за празник, и не може да се докаже, че евреите са го празнували някога като задължителен празник; той бил само един весел ден на волно богомолие. Още от Саулово време, евреите прекарвали този ден в домашни веселия. Но врагът на човешкия род не търпи човешката радост, особено когато е молитвена. Затова в същите тези дни той устройвал на това нещастно семейство своеобразен демонски "цирк" - тъжен за бащата, но радостен за бесовете, които хвърляли момчето ту в огън, ту във вода. А бащата с кървящо сърце трябвало да наблюдава тази гледка. 

    И ето надежда - апостолите, пратени от Христос да разтурват демонските "циркове". Те бяха видяли с очите си Христовата власт над стихиите и бесовете. И най-важното - бяха упълномощени от него, облечени с власт. И имаха вече опит: "Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам."  (Лк.10:17) Нямаше причина за такава "засечка", затова Господ, разбирайки за техния неуспех, възкликва "О, роде невярващ и развратен".

     Гузни и с нежелание, но апостолите също се бяха наредили да гледат демонския цирк. А този цирк има двояко действие - радост за бесовете, но сплашване на Божия народ. И тогава, и днес, това е основна тактика на дявола. В началото той се крие, за да не повярват хората, но когато е вече разконспириран, започва да плаши и внушава, че истинската власт е в него, а не в Христос. Като не може да изкорени вярата на тези, които са се отскубнали от лапите му, поне да я парализира. 

   С тази тактика дяволът се стреми да отклони вниманието ни от Бога и го привлече към себе си. Иска да направи нашата вяра само хартиена. И често успява. Ние изповядваме „Вярвам в един Бог Отец Вседържител“, но вярваме ли, че Той действително държи всичко, че нищо не е извън Неговия контрол?! Или и ние сме неволни участници в цирка на сатаната?! Някои християни неволно ръкопляскат на сатаната, като му приписват постоянна намеса в техния живот. Няма изречение, в което да не го споменат - дявола това, дявола онова. Бог остава някаква далечна пасивна сила. Такива хора изглежда виждат само, че дявола е „князът на този свят“, но са забравили, че „ние не сме от този свят“, и че „Бог ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“. (Кол.1:13) 

    Но вярата  не е въпрос само на правилно знание. Тя е много повече въпрос на молитва, съединена с пост. Трябва ясно да осъзнаем, че всички ние сме род развратен и точно постът изцерява душата. Здрава душа - силна вяра! 

    Постът е начин на живот, при който човек редуцира телесната енергия, за да даде път на духовната, редуцира своята сила, за да даде път на Божията. В плътската борба е важно да си добре нахранен телесно, а в духовната е обратното. Св. ап. Павел беше схванал тази тайна: "Затова се радвам на немощите си, на хулите, скърбите, гоненията, притесненията заради Христос – защото когато съм немощен, тогава съм силен." (2Кор.12:10)

   Постът усилва нашата вяра, защото ни отвързва от упованието на плътта и ни привързва към Бога. 

    Когато човек спре да гледа на Иисус, започва да вижда само с плътските си очи. А плътските очи гледат само цирковете на сатаната. На страха очите са големи, а вярата - малка. Затова плътските християни живеят винаги в страх. Не постят истински, уповават на плътта и неволно се нареждат в цирка на сатаната. Винаги се фиксират върху точното изпълнение на обреда и ритуала, но не за друго, а за да успокоят страховете си, да си създадат сигурност. Но тази сигурност е фалшива. Когато ги връхлети проблем като описания в днешното евангелско четиво, ритуалите и обредите не помагат. Помага вярата! 

                    Братя и сестри,     

    Нека не спираме да четем за великите Божии дела, както в евангелието, така и в житията на светиите. Очите ни ще прогледат и сърцата ни ще се изпълнят с вяра. Защото във всички тези събития виждаме абсолютната власт на Иисус Христос, както над видимото творение, така и над силите адови. 

      Да съединим молитвата си с пост, защото постът ни отвързва от самите нас и ни привързва към Бога, в Когото е силата. "когато съм немощен /по плът/, тогава съм силен /по дух/."

   Нека обръщаме повече внимание на сърцето си, а не толкова на външните форми. Дори когато външните форми и ритуали са отдавна „въцърковени“, нашата вяра все пак не трябва да се изчерпва с тях. Те не са ястието, а чинията. Затова да внимаваме, да не се оприличим на хора, които са седнали на богата трапеза с най-вкусни ястия, но не ядат от тях, а само се прехласват по красивите съдове. 

    Оставам накрая най-важното: да пазим сърцата си от раздвоение, защото само ако Христос е единствен на трона на нашите сърца, вярата ни ще бъде здрава и Той ще върши чудеса в нашия живот. Амин! 

протойерей Красимир Кръстев 

Църква „Св. Троица“ – Плевен

17.08.2025 г.

16.08.2020 г.

СВЕТИЛНИЦИ, ИЗДИГНАТИ ОТ БОГА

(ШЕСТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

В днешния евангелски текст (Мат.5:14-19), който е част от Проповедта на планината, Иисус говори за светлината.  Светлината е живот. Тя осветява мрака на този свят, дава познание за Бога, творението и човека. Където има светлина, хората могат да виждат пътя, да преодоляват препятствията, могат да виждат себе си. Сам Господ Иисус Христос е тази истинска Светлина, „която просвещава всеки човек, идещ на света“.

Но ето, сега Той казва на Своите ученици: „Вие сте светлината“, защото във всеки един християнин Той запалва нетленна светлина – Светият Божий Дух. В нашият модерен век светлината изглежда една даденост, натискаш копчето и лампата светва. Но по времето на Христа светлина се получава само чрез огън, а за неговото горене трябват много грижи. Трябва материал, който да слагаме постоянно и да го разгаряме всеки ден. Колко внимателни трябва да бъдем ние, за да опазим пламъка в нас, защото има ли пламък, неизбежно ще има и светлина. Разгарянето на светлината не може да се укрие. Божията ръка е тази, която ще издигне тази светлина, тъй че да свети на всички и да указва пътя на спасението. Бог издига хора за светилници като дава знаци (чудеса, мироточене и пр.), а човеците признават тези знаци, като канонизират такъв човек за носител на светлината. Църквата използва една специална дума - светител.

Светителите не са просто кабинетни богослови, но хора, за които Спасителят казва: „а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно.“

Който изпълни и поучи – колко важно е това съчетание на слово и дело в една личност! В западното християнство се издига авторитета на кабинетния богослов, а на Изток – на молещият се богослов. През 4 век Евагрий Понтийски казва: „Ако ти си богослов, ти ще се молиш истински, и ако се молиш истинно, ти си богослов.“

Когато говорим за светителство обикновено се сещаме за светите трима светители - св. Василий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Григорий Богослов, в чиято памет е учреден специален празник. Това не означава, че другите св. отци, които са богословствали, не отговарят на критерия на тази мисъл. Богословието също се явява дар на Св. Дух и не на всеки Бог е дал дара на богословието - да обличат в слово онова, което опитно са преживели от срещата с Него. Тези светци-богослови опитно са преживели такива сложни и "сухи" догматични истини като разликата между Божията същност и Божиите енергии, те опитно са преживели нетварния характер на тези енергии и дори троичността на Бога. Това преживяват и много други светци, обаче не всички могат да "разкажат" за това на Църквата. А само тези, на които Господ го е дал. Защото богословието е способността да намериш слова, достойни, прилични за Бога. Каква трудна задача, както се е уверил и сам ап. Павел при вземането му на третото небе: „… и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.“ (2Кор.12:4)

Освен с теология (в тесният смисъл - слово за Бога), светителите са просияли със слово и дело като изключителни пастири, проповедници, литургисти, социални деятели. Тяхната светлина е, така да се каже, по-многоцветна.  Епископът е този, който обладава пълнотата на благодатта. Затова Църквата е приела да отличи като светители само ръкоположени в епископски сан. 

Епископ означава надзорник, поставен над свещениците и миряните. Веднъж един брат се учуди, че в Св. Писание сякаш има повече акцент върху изискванията и функциите на епископа, отколкото стихове за троичността на Бога. Няма да спорим, но това вече показва колко голяма е отговорността на тези, които по силата на своето служение са издигнати по-високо в Тялото Христово.

Затваряйки скобата, нека обърнем внимание на степените на издигане на светилото в днешния евангелски текст.

Първо – запалената светлина се издига поставя на светилник, за да свети на тези, които са в дома. Това е алюзия с Божия дом – Църквата. По трудните и сложни теми на живота в Църквата се чува и трябва винаги да се чува преди всичко гласът на светителите. Когато говорим за светителство, пред нас освен образите на светите трима светители изпъкват тези на св. Атанасий Велики, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Палама, св. Димитрий Ростовски, св. Тихон Задонски, св. Теофан Затворник, св. Игнатий Брянчанинов, св. Филарет Московски. Светителско е делото и на св. Климент Охридски и на патр. Евтимий Търновски. Наскоро Църквата канонизира като светители св. Серафим Софийски и хирургът св. Лука Кримски. Богоугодното единство от слово и дело в живота на тези велики мъже ние трябва да издигаме нависоко в Божия дом, а не жлъчните наукоподобни творения на „богослови с цигара в ръка“.

Въпреки, че са хора на молитвата, ще е погрешно да смятаме, че светителите задължително са хора без образование и диплома. Има една латинска дума – илитерат, която значи безбуквеник, неграмотен човек, който мрази знанието. Когато се съчетаят неграмотността и равността налице е зилотизъм. След няколко прочетени брошури, зилотът вече гледа отгоре на всички „книжни плъхове“. Както добре казва един голям руски писател: "Знанието смирява великия, учудва обикновения и надува малкия човек".

Нито великите църковни богослови, нито светителите са били илитерати. Характерно за тях е, че те са обикнали Бога не просто с цяла душа, но и с целия си ум. Четете внимателно техните жития и ще видите, че те са били съвършено обучени в светската мъдрост и знание; учителите на светските ораторски школи са ревнували да ги имат не само за свои ученици, но и за свои съработници. Те, обаче, са избрали Божията нива!

Има и по-висока степен на издигане на светилото – това е градът, поставен на хълм. Градът е не просто една светлинка, а множество събрани светлини. Тяхното светене е многократно по-силно. Градът, за който говори Спасителят, не е нищо друго, освен самият Божий Град – Църквата. Но това е и образ на вселенският събор, като визуализация на Църквата, за която четем, че е съборна.  

Днес ние честваме паметта на тези свети отци, които събрали своята светлина се превърнали в град, издигнат на високо. Това са първите 6 вселенски събори. Тяхната светлина осветява ярко както Божият дом – Църквата, така и нехристиянския свят. Плод на съборните отци е Никео-Цариградският символ на вярата, формулиран на първите два вселенски събора. Всички най-важни триадологични, христологични, сотериологични, еклисиолигични, литургични и други въпроси са били ясно осветлени от съборите, така, че корабът на спасението – Църквата, да избегне опасните рифове и доплува без крушение до спасителния бряг.

Църквата е съборна, не само в пространствен смисъл, но и във времето. 

В пространствен смисъл тя е същата като учение и практика, както тук, така и в другият край на света. Както една пита, за да е наистина пита, не може в единия край да е хляб, а в другия да преминава примерно в торта, т.е. трябва навсякъде да има еднаква консистенция.  

Така е и във времето. Църквата днес е същата като Църквата преди 5, преди 10 и преди 20 века. Когато погледна в хлебопекарната на 3-тата минута виждам едно, на 3-тия час вече виждам готов продукт, но знам, че става дума все за хляб.  Погледнете също ваша снимка от детството и сега. Има сериозна разлика, и въпреки това е един и същ човек. 

Съборът във вселенската църква, по думите на Георги Флоровски е благодатно събитие, дело на Светия Дух, който е суверен. Вселенски събори не се свикват според човешки план-график. Вселенският събор можем да оприличим на морски фар. Фаровете се поставят не през определен брой километри, а само на особено опасни места, където сушата опасно се врязва в морската шир и е опасно за корабоплаването. По Божий промисъл вече повече от хиляда години в Църквата не е свикван вселенски събор. Нейният път е осветяван от светлината на светителите. Чрез тяхната светлина и чрез фаровете на 7-те вселенски събора, корабът на Църквата успешно плава в морето на човешката история.

Нека не търсим нови учители, които да гъделичкат ушите ни, но да вникнем в живота и словата на тези, които Църквата е издигнала като светители и отци на вселенските събори. Така ще изпълним заръката на св. ап. Павел: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.“ (Евр.13:7-8)

Като следваме светлината, сияеща обилно от светителите и светите събори, нека и ние ежедневно да усилваме своята лична светлина. Така самите ние ще станем малки светилници за хората около нас - в семейството, в местоработата ...

"Тъй да светне пред хората светлината ви, че да могат да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец". Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

19.07.2020 г.