ЦАРСКО И ЛИТУРГИЧНО СВЕЩЕНСТВО – ВЗАИМНО СЛУЖЕНИЕ

 (ПЪРВА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

В Първата неделя след Петдесетница честваме всички християни, които са завършили пътя си с победен венец, независимо дали мъченически, изповеднически, светителски, на преподобен или друг. Но днес искам да обърнем внимание на нас, които само сме започнали своя път във вярата. Така че това е и наш празник, защото всички сме призовани да бъдем светии, т.е. да завършим в святост. Св. ап. Павел така и се обръща към тънещите в грехове коринтяни – светии. Не защото са постигнали святост, а за да им припомни отново целта: „Бъдете свети, защото Аз съм свет“.

В Св. Кръщение всички християни са умити от греховете, а в тайнството на Св. Миропомазание са получили печата на дара на Св. Дух, т.е. били са помазани за всеобщо свещенство. А свещеникът, както знаем, е човек, който „се поставя, за да принася дарове и жертви“ на Бога. Така чрез общото свещенство Бог е промислил всеки започнал във вярата да може да се увенчае накрая с венеца на правдата.

Във времето на Стария Завет, Бог обеща на целия Израил, че ще Му бъдат царе и свещеници: „и тъй, ако слушате гласа Ми и пазите завета Ми, ще бъдете Мой избран народ измежду всички народи, защото цялата земя е Моя, и вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свет; това са думите, които ще кажеш на Израилевите синове.“ (Изх.19:5-6)

Бог обещава свещенство на всички, но обещението е условно. Изисква се послушание, което израилтяните често пренебрегват. Затова в същото време Бог определя едно от племената – Левиевото за специално, храмово служение. Тук няма противоречие, защото свещеникът ежедневно бил ангажиран в храмовото служение и трябвало да бъде отделен от житейските грижи и суети.

Пътят на старозаветния човек към Бога минавал задължително през храма и през свещенството. Когато израилтянинът съгрешал, той е можел да отдели или да купи жертвено животно, дори да го заколи, но нищо повече. Не е могъл да го принесе лично на олтара, да попръска кръвта му. Трябвало е да изповяда греха си на свещеника, и последният да положи ръка на жертвата. После свещеникът влизал в светилището и покадявал. С една дума – пълна зависимост от свещеника в пътя към Бога.

До Христа в Светая Светих влизал веднъж в годината само Първосвещеникът, а свещениците ежедневно служели в светилището. При Христовата смърт храмовата завеса се раздрала, символ на това, че пътят към Светая Светих е отворен. Според тълкуването на Златоуст земното храмово отделение Светая Светих е образ на самото небе. Чрез Христос всички християни имаме дръзновение да влезем в небесното светилище. Всички, и царско и литургично свещенство, можем да общуваме свободно с Бога. Тук протестантите бързат да изхвърлят литургичното свещенство като ненужно, а православните модернисти прибързано критикуват иконостаса. Защо е необходима тази нова завеса - недоумяват те - щом всички вече имаме достъп до небето?

Но дори най-ранните писмени и археологически извори за християнството разкриват, че при събирането на вярващите винаги е имало свещенослужител и обособен по-свят ъгъл, по-свято място. Това е олтарът – мястото, където се разчупва хляба и се налива виното, където същите се въздигат и превръщат в Тяло и Кръв Христови.

Според ап. Павел ние, християните, също „Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които служат на скинията“. Християнството скъсва с юдаизма. Кръвни жертви вече не са необходими. Ние влизаме и служим в самото небе, защото в Христа са съединени небето и земята. Но точката, в която се докосват небе и земя е точно там – светия олтар с неговия жертвеник и престол. Той е това по-свято, обособено място за нашия християнски култ. Христос се принесе на Голгота, но на всяка литургия ние излизаме от оковите на време-пространството и се включваме в тази първа Тайна Вечеря, извършена в сянката на Кръста. Това е, което не разбират протестантите. Затова нямат олтар, нямат и свещенство. Дори  може да видим как някои протестанти казват на този, който седи най-близо да масата с хляба и виното, да отвори бутилката, да разчупи и подаде на седящия до него от „святите символи“. Стигаме до корена на нещата. При тях няма претворяване, няма жертва, има само символ. Защо тогава е нужно свещеник? Има нужда от свещеник там, където присъства нещо свято, нещо отвъдно, огън, пояждащ греха. 

Свещеникът е това звено между окаляния свят и пречистия Бог! Могат ли случайни ръце, осквернени с грях, неумити и нечисти да посегнат към Светите Дарове? Където има свята жертва, там има нужда от жертвеник, от свещеници, от очистване, от специални молитви!

В Изх.19:20-22 четем: „И слезе Господ на Синай планина, навръх планината, и повика Господ Моисея навръх планината, и Моисей се качи. И рече Господ на Моисея: слез и поръчай на народа, да се не втурват към Господа да Го видят, за да не паднат мнозина от тях; а свещениците, които се приближават към Господа (Бога), трябва да осветят себе си, за да ги не порази Господ.“

Ако в Стария Завет имаше нужда от свещеници, колко повече в Новия, където на жертвеника се полага Самият Бог. Св. Евхаристия е именно Христовата жертва. В Евхаристията се извършва единението на Бога и човека. Църквата също е единение на Бога и човека. Тя е наречена Тяло на Христа. Затова можем да заявим смело, че между Евхаристия и Църква има знак за равенство.

Трябва да осветим себе си, пристъпвайки към Св. Причастие, защото не сме протестанти, които се „втурват към Господа да Го видят.“ И ако протестантите не са поразявани, то е защото в тяхната Господна Вечеря хлябът си остава хляб и виното вино.

Впрочем, както всичко друго, антиклерикализмът на протестантите е реакция на грешките на католиците, в случая на клерикализма. При католиците ръкоположението разделя на две Божия народ – свещеници и лаици. Първите могат да си служат сами литургия. На миряните не се дава даже цялото причастие, а само хлебен чипс без вино.

В Православието Божий народ /лаос/ е наречена цялата църква. Свещеничеството е част от лаоса, само едно от служенията в Църквата. Така е било и в Стария Завет. Левиевото племе е само едно от 12-те. Останалите 11 племена не са могли без него, но и Левиевото племе не е могло без материалната грижа на останалите племена. Разбира се, и служението на свещениците пропадало, ако нямало кой да донесе жертвени животни, хлебни приноси и т.н. Виждаме, че човек не се спасява сам. 

В Новия Завет е същото. Ръкоположението няма за цел да разделя Църквата, а да направи възможно отслужването на Евхаристията. Трябва да подчертаем, че на свещениците се дава специална благодат да отслужват тайнствата. Това казва св. ап. Павел на Тимотей, говорейки за ръкоположението му като за даване на дарба да служи: „Затова ти напомням да разпаляш Божия дар, който е в тебе чрез моето ръковъзлагане.“ (2Тим.1:6)

Западът (католически и протестантски) е в плен на индивидуализма. Затова той не успява да види това, което Бог показва ясно и чрез старозаветните, и чрез новозаветните разпоредби за специално свещенство. А именно, ние не се спасяваме изолирано от другия, ние се спасяваме чрез другия.

Св. ап. Павел нарича „храм на Светия Дух“ както цялата Църква (1Кор.3:16-17), така и всеки отделен вярващ (1Кор.6:19). Това е ясен знак, че има два вида свещенство: 1. Литургично – в цялата църква и 2. Царско – сам вярващият е свещеник в храма на своето тяло.

Царският свещеник също принася дарове и жертви на Бога. Те биват материални и духовни.

Материалните са просфорите, елея, свещите, виното, тамяна и всички други неща, имащи приложение в богослужението. Както и в Стария Завет, те се принасят не от свещениците. Това е участието на миряните в богослужението. За да стане една просфора, тя трябва да се замеси, да се опече и донесе в храма. Т.е. вярващият принася своя труд, дава от себе си нещо, което да бъде принесено на Бога. В ранната църква при четене на апостола, вярващите са подавали приготвените хлябове на свещеника пред северните врата на иконостаса. Преди да ги вземе, докато се чете апостолския текст, свещеникът ги прикадявал и тихо се помолвал за принесените дарове. Сега си обяснявате защо днес се прикадява точно при четене на апостола.

Следващото принасяне вече се извършва от свещеника: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко.“

Ето как двете приношения са свързани неразривно като верига. Едното приношение се извършва от общото свещенство на миряните, а другото – от литургичното ръкоположено свещенство.

Но и двете, подчертаваме, не могат едно без друго. Затова свещеникът не служи литургията без да има мирянин в църквата. Не защото няма кой да отговори „Амин“ и „Господи, помилуй“, а по друга, еклисиологическа причина. Това е защото Църквата е единение на различните служения, както на различните полове, етноси и социални прослойки. Литургията не е частно, а общо дело, какъвто е произхода на думата. 

Духовният аспект на царското свещенство при миряните се изразява в молитвеното им съучастие в богослужението. Не случайно всички литургични молитви са в първо лице, множествено число.

В Римл.12:1-2 св. ап. Павел призовава всички вярващи, и ръкоположени и царско свещенство: „...да представите телата си в жертва жива, света и благоугодна Богу, и това ще бъде вашето духовно богослужение, и недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум ...“

Нашето духовно служение на Бога е преобразяването, богоуподобяването, а принос на Бога сме самите ние.  

Архим. Атанасий Митилинеос посочва 3 стиха, които говорят какви на   практика са духовните жертви, принасяни от царското свещенство.

1. жертва на покаяние: „Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш“. (Пс.50:19)

2. хвалебна жертва: „Прочее, нека чрез Него непрестанно принасяме Богу хвалебна жертва, сиреч, плода на устните, които прославят името Му.“ (Евр.13:15)

3. жертва на милост: „А благотворителността и щедростта не забравяйте, защото такива жертви са благоугодни Богу“. (Евр.13:16)

Братя и сестри,

Покаяние, хваление и милост - тези неща иска Бог от всички вярващи като царско свещенство. Заедно с материалните приноси – това са все жертви. Акцентирам на думата „жертва“. Не е жертва да дадеш от излишъка си. Жертва е, когато даваш да усетиш дискомфорт. Не е жертва да възнасяш хваление, когато си в настроение и всичко в живота ти е „по мед и масло“. Жертва е, когато в епицентъра на бурята издигнеш знамето на Христа. Затова и апостолът казва непрестанно, т.е. и в лоши и добри дни да принасяме Богу хвала, и ни казва как да стане – чрез Него, Иисуса Христа. Само така служението на царското свещенство и на литургичното ще бъдат захванати като брънки от верига и ще отслужваме заедно Св. Евхаристия. 

Богослужението в храма на душите ни е основата на общото ни богослужение, когато се събираме за света литургия. Преди да се подразни от неблагоговейното държание или неприлично облекло на другите в храма, нека всеки от нас, като царски свещеник, да обърне внимание дали в храма на собствената си душа не е допуснал суетни и хулни помисли. Душата е светилището на Бога. Нека я очистим и осветим, за да обитава в нея Пречистият и Пресветият! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

23.06.2019 г.

ГОТОВНОСТ ДА БЛАГОВЕСТИМ МИРА

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА)

„…и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“

(Еф.6:15)

    Христовото учение включва някои тези, които за ограничения човешки ум изглеждат несъвместими и е трудно да съществуват едновременно. Богословите ги наричат антиномии и настояват, че те трябва да бъдат приети.

    Днес, разсъждавайки върху срещата на Спасителя със самарянката (Йн.4:5-42), ще срещнем една такава антиномия.

    От една страна трябва да очистим себе си, за да може Божията благодат да ни изпълва и да даваме плод. Св. Серафим Саровски акцентира на това с известните си думи: „Радост моя, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят.“  Животът ни трябва да бъде благоухание за Христа, т.е. безсловесно да привлича хора към Него. Както казва Франциск от Асизи: "Проповядвай евангелието по всяко време. Ако е необходимо, използвай и думи."

    От друга страна, трябва да признаем, че в духовния ни живот се редуват успехи и провали. Едва смогнали да се отърсим от поредното си падение и грехът отново запечатва устата ни. Чувстваме се недостойни. Какво да правим тогава? Трябва ли да мълчим до дълбока старост, когато (евентуално) ще надмогнем страстите? Има такива примери в църковната история, но те са свързани все с отшелнически жития. А днешният евангелски разказ ни говори за една жена, чието житие чувстваме близко с нашето. Жена с пет провалени брака, която отгоре на всичко продължава да живее, както днес казваме, „на семейни начала“ с друг мъж. Точно тя, самарянката, която според Преданието се нарича Фотина, се прояви като ревностен благовестител, призовавайки съгражданите си: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Ето смущаващ пример, за това как новоповярвала жена, с неукротени още страсти, извърши делото на благовестител и не беше укорена за това от Христа. Напротив, четем, че мнозина самаряни повярваха. Библията предупреждава: „Не ставайте мнозина учители..“, и същевременно насърчава: „горко ми, ако не благовествам“, и облажава: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!" (Рим.10:15)

    Благовестителството, най-общо казано, е прогласяване вестта за Иисуса Христа, и то в духа на Никео-Константинополския Символ на вярата. Освен Символа, на всяка литургия се чете и откъс от Евангелието. В „Тълкуване на божествената литургия“ св. Николай Кавасила пише за Малкия Вход: „Издигането на Евангелието изобразява началото на общественото служение на нашия Господ Иисус Христос, когато Той започнал да се явява пред множество народ и да проповядва за Царството Небесно. Евангелието символизира Самия Христос. Следователно сега, когато Христос се явил, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова песнопенията след Малкия вход са свързани с новия живот, донесен ни от Христа.“

    Ясно е, че от амвона се прогласява постоянно благата вест. Също така е ясно, че има хора, които имат специална дарба от Бога да благовестяват, както св. апостол Филип, един от седемте дякони в апостолската църква. Но това не изчерпва темата. В един по-широк смисъл, всеки християнин е призован да бъде благовестител. Мотото на днешната проповед е един стих от посланието на св. ап. Павел към ефесяните, в който апостолът заповядва: „и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“.

    Забележете, заповядва се на всички християни да вземат всеоръжието Божие, част от което са обувките на благовестието. Всички сме воини Христови, затова и благовестването е заповед към всички християни!

    В това послание апостолът визира обувките на римския войник, които представлявали сандали, прикрепени към краката с кожени каиши. Точният израз е „готовност да благовестите“. На мен това ми напомня казармата. Когато дежуряхме, уставът забраняваше да събуваме кубинките си. Така лягахме в леглата с обувките и при подаден сигнал, за секунди поемахме в указаните направления.

    Да бъдем в готовност да благовестваме е особено важно в инцидентните контакти с непознати хора. Такава беше срещата на Спасителя с тази непозната жена от Самария. Среща в която, ако благата вест не беше споделена, една душа щеше да изсъхва за жива вода. Но, по Божията милост, тази душа бе напоена, след когато чу и прие от най-прекрасните уста благата вест за Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе.“

    От беседата на нашия Господ със св. Фотина може да извлечем някои поуки за нас:

    1. Благовестителят обича хората.

    В началото на евангелския разказ четем: „А трябваше да мине Той през Самария“ На пръв поглед е логично от южната област Юдея да минеш през централната Самария, за да се озовеш в северната Галилея. Но хората по онова време не са следвали този път, ако и да е бил най-пряк. Вместо да минават през Самария, те се спускали от височините на Йерусалим до река Йордан, следвали нейните завои чак до Галилея. Причината за това се кореняла в миналото, когато при асирийското пленение, 10-те северни племена били отведени, а остатък от тях останал в земите и се смесил с други народи. Образувала се общност със смесен етнически характер – самаряните, които били презирани от „чистокръвните“ евреи. Те построили свой храм на хълма Гаризин, но по време на управлението на Антиох Епифан, когато юдеите били преследвани, самаряните препосветили храма си на Зевс, и не ходели на поклонение в Йерусалим. Затова през 128 г. пр. Хр. юдейският цар Йоан Хиркан от Макавеите, разрушил храма и отношенията между двете общности силно се влошили. Юдеите толкова презирали самаряните, че дори не говорели с тях.

    И сега виждаме, че Иисус отново изненадва учениците си, като държи да мине през враждебната Самария. За Добрият Пастир няма пренебрегнати етноси, освен ако самите те Го отхвърлят. Той остави 99-те овци и избра по-рисковият път, за да потърси една изгубена овца, изгубена в дивата и полуезическа Самария. Бидейки напълно човек, Той презря умората, слънцето, глада и жаждата, за да се фокусира върху една погинала душа. Питам се, можем ли и ние да бъдем добри благовестители, ако не сме се калили в пост? Няма ли гласът на плътта да притъпи духовните ни сетива за стенанието на погиналите души?! Засища ли ни духовната храна така, че да забравим за материалната, така, както беше при нашия Господ. Макар и телесно гладен, Иисус беше нахранен духовно и можеше да заяви: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.“ В това Той е ярък пример за нас, как благовестителят трябва да е готов да жертва почивка, спокойствие, сигурност, храна, здраве, заради ближния.

    Господ Иисус ни е пример и в това как водени от любов, да говорим безкомпромисно истината. Той не се поколеба да заяви категорично, че самаряните бъркат при поклонението, защото „спасението е от иудеите“. Същевременно ясно показа на самарянката, че тя живее в грях с човек, който не и е мъж. Каза и го насаме, без да я осъжда. А ние често правим точно обратното – осъждаме пред всички.

    2. Благовестителят не гледа на лице, а на сърце!

    Понякога ние си представяме благовестването като едно приятно парти, на което да се видим с фини, интелигентни и костюмирани хора, с които да поговорим на възвишени теми. Реалността е друга. Ние трябва, по примера на Христа, да насочваме стъпките си към отрудените и обременените. Трябва да обикнем простите и обикновени хора, без значение на техния произход или етнос. Да разрушаваме обществените табута, които се издигат срещу Божието слово, както Иисус разруши табуто мъж да говори насаме с жена, и то от "лош" етнос - самарянка. Ето, циганите днес се явяват такъв презиран етнос и факт е, че Православието не намира път към тях.

    Иисус общуваше свободно с бирници и блудници. Ако днес Той ходеше в плът сред нас, мисля, че щеше да бъде намиран най-често сред наркоманите, затворниците, болните. Защото в повечето случаи това са хора, които са преживели трагедия, паднали са тежко и стенат, както пее една наша рок-група: „Аз изгубих всичко докрай, остана моята душа, помогни да я спася“.

    Благовестителят трябва да е с отворени духовни очи и да вижда кога скърбите са смирили сърцето на събеседника и са го направили готово за семето на Божието слово: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.“ Учениците на Христа смятаха, че самаряните са много далече от Бога, идолопоклонници, изопачили старозаветните книги! Смятаха, че те не са узрели за жетва. Но Иисус им каза: отворете очите си, нивите са вече бели за жетва. Защо? Защото е посято. Пророците от Стария Завет бяха тези сеячи и посятото от тях не е изгубено. Не са необходими „още 4 месеца“, защото продължителността на духовните сезони е различна от земеделските. Изглежда, учениците не бяха вникнали в мъдростта на Еклисиаст: „Който наблюдава вятъра, няма да сее, и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко. Сутрин сей семето си и вечер не давай почивка на ръката си, защото не знаеш, едното ли, или другото повече ще успее, или едното и другото ще бъдат еднакво добри.“ (Екл.11:4-6)

    Бог работи в тайното на сърцето! Ние сме работници на Неговата нива. Сеячът от известната притча сееше щедро дори на каменисти и трънливи места, защото в крайна сметка, Бог е Този, Който прави нещо да израсте, дори външно да изглежда неблагонадеждно. Той има Свои начини, с които променя почвата! Може би скърбите и презрението, което получиха самаряните, доведоха до тяхното узряване. Неочакваната духовна жажда на самарянката за жива вода също показа на учениците защо трябва да са в готовност за благовестие – защото външната оценка лъже. Показва и на нас. И днес ние се изненадваме, виждайки в храма някои пропаднали хора, предварително „отписани“ от нас, а не намирайки в него такива, които винаги сме смятали за родени с „духовна“ нагласа. Било е посято семе и макар, че паднало на камениста почва, Бог работил в тайно и чрез чука на страданията разчупил камъка!

    3. Благовестителят има ясна цел – благовестието!

    Често благовестителския ни устрем е спиран от любопитен въпрос от рода на: „ако не може да се жени човек за сестра си, за кого се ожени Каин?“. Благовестителят трябва да развие усет кои въпроси са важни и кои не. Посоченият въпрос явно цели да бъде почесан интелектуалния сърбеж на питащия.

    Самарянката зададе два въпроса на Иисус: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (ст.9) и „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ (ст.20) Спасителят не отговори на първия въпрос, защото така се отклоняваше разговора от темата за спасението, а насочи вниманието на самарянката към Божия дар. Вторият въпрос обаче бе важен и Той не го остави без отговор. Такава чувствителност трябва и ние да имаме в благовестническите си разговори. Разговорите на християнска тема могат да се разливат като безбрежен океан, ние обаче трябва да имаме ясна цел – да издигнем и забием знамето на Кръста Христов!

    Нашето знаме е извезано на 1-я и 2-я вселенски събори. Нарича се Символ на вярата. Него трябва да проповядваме! Често войниците укрепват забитото знаме, като струпват в основата му камъни. Тези камъни можем да приемем за образ на аргументите, които подкрепят нашата вяра. Това е нещо правилно и добро. Има цяла богословска дисциплина, която се занимава с това и тя се казва апологетика. Молитвата на св. ап. Павел беше: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов“. (Фил.1:9)

    Ранната Църква е полагала изключителни усилия да въведе с катехеза оглашените във вярата. Получените при катахезата знания са били фундамент не само за лично изграждане, но и е трябвало да бъдат благовестени. Днес ние, Христовите воини, трябва да се въоръжаваме с аргументи, да четем, дори целенасочено да запаметяваме, защото сме призовани да възлюбим Бога не само с цялото си сърце, но и с всичкия си ум. Трябва да струпваме аргументите за вярата като камъни, само нека внимаваме, да не се окаже, че накрая има само купчина камъни, а сме пропуснали да забием знамето на благата вест!

Братя и сестри,

    Започнахме с антиномията, че макар и да не е стихнала борбата със страстите в нас, ние сме приканени да обуем нозете си в готовност да благовестим мира на тези, които са около нас. Приоритет е придобиването на мирен дух, но трябва да живеем с отворени духовни очи и за хората около нас. Трябва да бъдат приети и приложени в живота ни едновременно и двете истини – ние сме недостойни за благовестители, но трябва да благовестваме.

    Грешни сме, недостойни сме да отворим устата си за великите Божии дела. Но Бог очаква точно това от нас - като виждаме собствената си нищета, да отидем и без да съдим другите, да благовестим мира.

    Към благовестването трябва да подхождаме като към причастието – със страх Божи, вяра и любов. Благовестието е скъпоценен бисер, достоен за устата на ангелите, но поверен на нас, които живеем в плът. Затова нека подхождаме към него внимателно и благоговейно, като към най-голяма скъпоценност - да го пазим от свинете, които искат да го стъпчат, но на всички останали да го раздаваме щедро и с любов. Нека не се отчайваме ако не виждаме видими резултати, а укрепим нозете си и се вслушаме в думите на св. ап Петър: "Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда." (1Петр.3:15) Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.05.2019 г.

ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, ликът Му изрисуван от св. Лука, и това сякаш бяха всичките ресурси на "малкото стадо". С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но именно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са обикновени човешки творби. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост, но само с изрично благословение на духовния наставник. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Братя и сестри,

Вярвам, че забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме. Ето защо дяволските усилия са насочени към отклоняване на вниманисто ни от четенето на духовни книги! Ако все пак не успее да ни отклони, дяволът ще ни насочва към високоумни автори, които освен съмнения и критикарски дух, няма нищо полезно да посеят в душите ни. 

Затова нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен

ЗА ДА БЪДЕ БОГ ВСИЧКО У ВСИЧКИ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

„Ако пък някои от клоните са се откършили, а ти, бидейки дива маслина, си се присадил на тяхно място и си станал съучастник на корена и на маслинения сок, то не се хвали пред клоните. Ако пък се хвалиш, знай, че не ти държиш корена, а коренът - тебе. Но ще речеш: откършиха се клоните, за да се аз присадя. Добре. Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх. Защото, ако Бог не е пощадил природните клони, гледай да не би и тебе да не пощади“. (Римл.11:17-21)

       Великият пост е благодатно време да издигнем умовете си над дребнотемието и битовите неволи, и да се фокусираме върху най-важните въпроси на нашето съществуване. Един такъв въпрос се явява този за  целта на човешкия живот. Според отците на Църквата тази цел е „обо­же­нието“. Св. Дионисий Ареопагит пише: „На­шето спа­се­ние е въз­мо­ж­но само ч­рез обо­же­ние. А обо­же­нието е, доколкото е въз­мо­ж­но, упо­добяване на Бо­га и съеди­не­ние с Него“.  Уподобяване и съединение с Бога – защо точно това? Защото единението с другия – с Бога и с ближния – не е нищо друго освен съвършена любов. Толкова пълно се отъждествявам с него, другия, че вече неговите мисли, чувства и решения стават и мои. „Разпнах се с Христа, и вече не аз живея, а Христос живее в мене.“  (Гал.2:20) Оставаме две личности, но толкова пълно свързани, че добиваме ум Христов, чувства Христови и избираме не нашата, а Неговата воля да бъде. И най-важното – избираме напълно свободно и съзнателно да сме съединени.

Образец на всяко единение, независимо дали говорим за брака, приятелството, отечеството или Църквата, се явява единството на лицата от Св. Троица. В първосвещеническа молитва в Гетсиманската градина Иисус се моли: „И не само за тях (12-те ученици) се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил.“ (Йн17:20-21)

Призивът за единство е призив за любов, защото единението е съвършената степен на любовта. Между лицата в Св. Троица има пълно единомислие и общение на любов. Ако ние, християните, в отношенията помежду си преодолеем всяка разлика, основана на възраст, пол, етнос, образование, професия, ако успеем да погледнем на другия като на по-горен от нас, тогава какъв ще бъде резултатът, според Христовата молитва? Тогава светът наистина ще приеме Светата Троица! Виждаме това приложено в апостолската църква: „А всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо; продаваха имоти и стока и разделяха ги между всички, всекиму според нуждата. И всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ. А Господ всекидневно прибавяше към църквата такива, които се спасяваха.“ (Деян.2:44-47)

Основа и начало на всяко единение е единението ни с Бога. Извечният Божий план бил творението да се едини с Твореца. Единствено човекът – венецът на творението, притежавал свободна воля. Затова Бог въвежда човека в света като свещеник на цялото видимо творение. Той един­ст­вен от всички живи същества е спо­со­бен да възхвалява сло­ве­с­но Бо­га и да Го бла­го­сла­в­я. Цялото ми­ро­зда­ние му се връчва като дар, за който той трябва да принася „хвалебна жер­т­ва“ и който трябва да връща обратно на Бога като „Твое от Тво­ето“. В тази не­пре­късваща ев­ха­ри­стийна (бла­го­дар­ст­вена) жер­т­ва на човека е смисълът на неговото битие, а също и най-голямото му бла­жен­ст­во. Не­бето, зе­мята, мо­рето, по­лята и го­рите, пти­ците и зве­ровете – всички безсловесни творения сякаш делегират това пър­во­све­щени­че­с­ко слу­же­ние на човека, за да възхваляват с устата му Бо­га.

Грехопадението не отменило единението с Бога като цел, но направило наложително Изкуплението. Така да се каже, прибавило го към първоначалния Божий план. Тоест, за да се съединим с Бога, вече трябва и да се изцелим. Защото вследствие от Грехопадението се по­вре­дили всички дялове на ду­хов­но-те­лес­ния състав у човека: духът, вме­сто да се стреми към Бо­га, станал ду­шеве­н, стра­сте­н; ду­шата паднала под властта на телесните инстинкти; тя­лото загубило първоначалната си лекота и се превърнало в те­жка гре­хов­на плът.

Не само самият човек, но и целият заобикалящ го свят се променил поради неговото  гре­хо­па­де­ние. Из­на­чал­ната хармония ме­ж­ду при­ро­дата и човека била нарушена.   Стихиите вече могли да му бъдат вра­ж­деб­ни, бу­рите, зе­ме­тре­се­нията, на­вод­не­нията мо­гли да го по­гу­бят. Зе­м­ята вече нямало да ражда всичко от само себе си: той трябвало да я обработва „с пот на челото“, а тя да му ражда „тръ­не и бодили“. Животните също станали врагове на човека. Цялото творение паднало под „робството на тлението“ и заедно с човека „чака ос­во­бо­ж­де­ние“ от това робство, защото се е покорило не до­б­ро­вол­но, а по ви­на на човека. Затова в настоящето време човекът е, ако можем така да се изразим, в центъра на вселенското внимание.

Днес ще се запитаме: По какъв начин става съединяването с Христос?

Нека в самото начало кажем – това (както и всичко, свързано с Божеството) е само частично разбираемо за нас, една тайна. Затова свещените писатели използват образи и символи. Св. апостол Павел говори за нашето съединение с Бога, като използва образа на присаждането на клонка от дива маслина към ствола на питомна маслина. Нека първо уточним образите. Коренът е Христос, живителния маслинов сок – благодатта, питомното, т.е. специално обгрижвано от Градинаря маслиново стебло, е Израил. Дивата маслина са езичниците. Дивата маслина може външно да изглежда силна, но всъщност е слабо, умиращо в безплодност растение, именно защото не расте върху добрия корен. Тук е и парадоксът, че при здрав корен, природното стебло /Израил/ отказа да даде добри плодове. Приеха Христа една много малка група евреи, които можем да приемем за начатък на стебло, но не и стебло. Предзнаейки това, Бог реши да присади дивата маслина /езичниците/ към Себе Си (или по-скоро към апостолите – този малък начатък) и така заедно, евреи и езичници, да образуват цялото дърво – тази маслина, която е символ на Църквата. Но в нашия фокус днес няма да бъде присаждането на различните етноси, а на конкретния човек към Христа.

Какво представлява всеки човек без Христа – една залиняла клонка от диво неплодно дърво. За да ни спаси, Градинарят отрязва тази клонка от дивото дърво, т.е. прави една рана. Ако клонката би могла да мисли като човек – в първия момент би я обхванал ужас, защото изведнъж тя осъзнава, че губи връзката дори с този нищожен  живот, които и е давало дивото дърво. Често, когато призовем някой човек към по-задълбочен християнски живот, той се дръпва изплашен: добре говориш за богоуподобяване и свобода от греха, но нима искаш да ме откъснеш от средата ми, от навиците, които ми носят наслада. Промяната винаги носи известен страх, но неизмеримо по-големи благословения.

Но има едно много важно предварително действие, което прави Градинарят: за да присади тази дива клонка, той първо изрязва здравото дърво, и това изрязване стана на Голгота. Там Христос – този здрав и силен корен и ствол (който можеше да си расте и без да бъде нараняван) беше наранен, беше Му образувана една рана, към която трябваше да бъде привързана болната дива клонка. Както казва митр. Антоний Сурожски: „Нашето съединение с Христа е същото, като съединението на тази клонка с дървото – извършва се рана в рана. Смъртта Христова изцелява нашата смъртност. Христос се приобщава дори с нашата богооставеност: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? (Марк 15:34).“ На кръста Той беше оставен заради нас. Там Той изпи чашата на истинската агония, мъка и страх от разделянето.

Примерът с присадената клонка тук достига своя предел, защото човекът е много по-сложен от растението. Човек има свободна воля. В присадената клонка живителните сокове започват да протичат веднага по дървесното лико и проникват до последното листенце. Как бихме искали това да става и при нас така автоматично. Но, поради свободната воля, в нас има нещо, една тапа, която се стреми да запуши пътя на живителните сокове. Затова говори целият Нов Завет, а св. апостол Павел я назовава - „плътта“. Плътта е тапата, която спира достъпа на живителната благодат на Светия Дух до нашето естество, до последното листенце, за да дадем плод от добри дела.

    Св. апостол Павел използва и образа на кръщението, като потапяне в смъртта Христова, за да се издигнем в Неговия живот (Рим. 6:3-11). Моментът на присаждането на дивата клонка към питомната тук е Светото Кръщение. Влизаме в купела и оставаме там старото естество. Кръщелните води стават смърт за него. Излизаме от купела новородени и тръгваме в нов живот. Обикалянето около купела символизира именно този нов път, по който трябва да поеме кръстения.

А ако не тръгнем в нов живот? Ако продължим да живеем по старому, както често и става. Телесно сме излезли от купела, сложили сме една хубава софра за приятели и гости, но на небето няма радост. Защото духовно не сме излезли от кръщелните води. Небето ще се радва едва когато тръгнем по пътя на покаянието и вярата. Забележете, че същите води, които потопиха на дъното Стария свят, издигнаха Ноевия ковчег нависоко. Св. ап. Петър пише за това: „…в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата; образът на тая вода - кръщението (което не е отмахване плътската нечистота, а обещаване Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христа,“ (1Петр.3:20-21) И Ной, и неговите хулители бяха кръстени (букв. потопени) в една и съща вода, но важна е личната вяра - да я имаме при кръщението (ако сме възрастни кръщелници) или да я прибавим (ако сме  кръстени като младенци). Вярата вкара Ной и семейството му в спасителния ковчег, неверието превърна кръщелните води в смъртоносни за неговите хулители. И днес няма спасение без да влезем в Църквата – истинския кораб на спасението, и живеем в нея с вяра.

Братя и сестри,

Цялата наша борба в този земен живот е борба за единение. Ако не се единим с Бога, в крайна сметка ще се единим с Неговия противник. Греховността не трябва да се разбира само в нравствен смисъл, т.е. във вид на греховни постъпки, мисли, чувства; греховността, това е нашата отделеност от Бога. Да бъдеш грешник значи  да не бъдеш по никакъв начин включен в Божествения живот. Цялото човечество е паднало в това и малцина са, които се присаждат отново към този живот. До Пришествието Господне и явяването на новото творение, дори ние, които сме присадени към животворното дърво – Христос, сме в състояние на частична изолираност от Бога. И в резултат ние сме разделени, разкъсани и вътре в себе си, т.е. в нас има постоянна борба между едни мисли и други, между собствените ни убеждения и желания, между волята, ума, сърцето, плътта. Ние сме в безредие, и само в Бога ще получим пълна хармония.  

По такъв начин можем да обобщим, че в света има три образа на човека: падналият човек, който не само не знае Христа, но и не се стреми да Го узнае. За него в Стария Завет се казва, че Бог погледнал на хората и казал: те станаха плът, т.е. нищо духовно не е останало в тях. (Бит 6:3). Съществува съвършеният Човек  – Христос, а помежду им сме ние – присадени към Бога, но в процес на оживяване, а не просто оживели с единично и едностранно Божие действие.

В тайнството на Св. Евхаристия, ние опитно познаваме съвършената Христова човечност. Но тъй като Христос е не само съвършен Човек, но и съвършен Бог, „понеже в Него телесно обитава цялата пълнота на Божеството“ (Кол.2:9), ние се и богоуподобяваме, обожваме. Защото приобщавайки се към Христа по човечество, ние неизбежно се приобщаваме и към Неговата Божественост. Така Христос ни приобщава към Себе Си рана към рана, смърт към нашата смъртност, и Неговият живот се влива в нашата смъртност и постепенно ни превръща в тази изцерена чрез Неговите рани твар, за която пророкува св. пр. Исаия, която ще възкръсне в последния ден и ще живее вовеки.

Но има нещо повече. В причастието със Светите Тайни под вид на хляб и вино, не само ние получаваме приобщаване с Тялото и Кръвта Христови. Божеството на Христос прониква в самият хляб и в самото вино, и те стават Тяло и Кръв по приобщаването си с Божествеността на Самия Христос, въплътеният Син Божий. И в този смисъл не само ние се приобщаваме с Божествения живот, но и творението: хлябът, виното (а в другите тайнства – водата, в която се кръщаваме, мирото с което се помазваме и т.н.) вече влизат в тайната на бъдещия век, „Когато – казва св. ап. Павел – пък Му бъде подчинено всичко, тогава и Сам Синът ще се подчини на Оногова, Който Му бе всичко подчинил, за да бъде Бог всичко у всички“ (1Кор.15:28). В евхаристийното общение Бог и творението се съединяват, пронизват се един друг, стават неразлъчни, но без да се сливат, както учи Халкидонския догмат. Така в това общение на любов, което вечно съществува между Лицата на Троицата, се включва и цялото творение.

Бог, вселената и между тях, като свещеник, стои човекът. Стоим всички ние – помазани в Св. Кръщение  за царско свещенство, и нека добре помним станалото с Израил – народът, който първи беше призван да бъде народ от свещеници: „Те поради неверие се откършиха, а ти чрез вяра се държиш: не мисли високо за себе си, а имай страх“.

Затова, като знаем, че сме във фокуса на вселенското внимание, нека с вяра се държим у Корена – Христос, нека пием соковете на Неговата благодат и изпълнени със страх Божий свещенодействаме, като: „Тези Твои дарове, от всичко което е Твое, принасяме на Тебе за всички и заради всичко.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

07.04.2019 г.

НАЙ-БОГАТИТЕ ХОРА

(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

 

Всяка година, в подготвителните седмици на Великия пост, ние се срещаме със Закхей – един малък човек, който принесе голямо покаяние. Историята, записана в Евангелието на Лука 19:1-10, е добре позната. Данъчните служители никъде не са обичани, особено ако събират данъци за друга държава-поробител на родината. Колкото повече старание полагат, толкова стават по-мразени. Със старание Закхей се бе издигнал до началник, но в очите на сънародниците си бе паднал до пълно презрение. Той бе последният, който народа очакваше, че може да бъде посетен от Христос.

Идвайки на църква, и ние често очакваме някой културен деец, общественик да запали свещ до нас, но не и измамник и сребролюбец. Е, Бог ни изненадва, както изненада тогава цялата тълпа: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“

Митарят се беше покатерил на смоковницата, оставяйки настрана позицията на началник. Похвално боготърсачество, но не идва ли малко късничко? Някои хора, като есеите прекарват цял живот в пустинята в търсене на святост. Законниците и мъдреците цял живот търсят истината, заровени в пергаменти.

И сега, тази презряна душица Закхей се сетил, че Учителят минава през града! Та той едва ли някога се е замислял за вечните, екзистенциални въпроси? Какво да очакваме от такава дребна душица, свикнала само да брои пари? 

Ето какво: „А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.“

Какъв невероятен отговор даде началникът на бирниците! Не просто проляни сълзи за проявяваната цял живот алчност и неправда, а откъсване на нещо реално от себе си – имот, пари. Имам 2 декара двор, 1 декар откъсвам от себе си, имам четири стаи, двете ги откъсвам. И всичко това безвъзмездно!

Как стават тези чудеса, как човек така откликва, че е готов да се раздели със скъпоценностите си, с нещата, които цял живот са определяли неговата същност, давали са му някаква сигурност?!

Отговорът е прост – само когато намерим нещо, което е голямо, безкрайно, неимоверно по-ценно, тогава оставяме малкитe неща!

Как са ни нужни днес Закхеевци – хора, които са срещнали Бога и радикално са оставили старите неща – грехове, навици, страсти. Хора, които не чакат да им се каже, а сами заявяват: Ето, давам на Църквата това имущество, ето нямам имущество, но давам тези свои умения на Църквата, давам времето си …. Давам това, което имам. Това е истинското покаяние.

Всички желаем да видим това преобразяване, и понеже много желаем, подхождаме грешно. Започваме с „Прави това, не прави онова“. „Православният съпруг трябва така, православната съпруга трябва иначе, православното дете … така и така“

Нима апостолите са проповядвали така? Вижте книгата на техните Деяния! Те проповядваха „за великите Божии дела“, „за Христа“. И дори в посланията фокусът е Христос, а практическите напътствия следват накрая. Христос е всичко, Той е нашият Живот. Никъде няма да срещнете проповед „Прави това, не прави онова, носи такива дрехи, не слушай такава музика“ и т.н. Това е морализъм! Сух, и безжизнен морализъм.  

Ако се откажем от нещо, значение има какво ще поставим на негово място. Любовта към нещо (или някого) се нуждае от по-голяма любов, за да може да се преодолее. Какво означава това? За да се освободиш от блудните мисли, изисква да намериш истинската Божия любов; за да се пребориш с алчността, изисква да намериш самодостатъчност в любовта; гневът не изисква да спреш да се гневиш, а да спреш да се гневиш на другите. Това е светоотеческото поучение: Страстите не се унищожават, а се преобразяват, променяме обекта – това е много важен духовен принцип. Трябва да сложим нещо наистина стойностно на мястото на онова, което ще заменим. Родителят отива при детето и му казва: „Спри да слушаш рок музика!“. И какво да слуша? Какво? Църковна музика! – назидаваме ние с вдигнат показалец. Има ли по-възвишена музика от тази, която слиза от горе?! Няма, разбира се. Но това се разбира от нас, а не от детето. То е кръстено и въцърковено - недоумяваме ние – защо продължава да мисли по светски, защо още го влекат светските неща?! 

Думата „въцърковен“ стана модерна, но какво точно влагаме в нея? 

За да си отговорим, нека чуем още три стиха, съдържащи две кратки притчи: „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.“ (Мат.13:44-46)

Първо, забележете колко различни са персонажите в двете притчи. В първата  виждаме човек, който върви през нивата. Не знаем защо, може би, както се казва в една песен „върви един следобед без цел и посока“, а може би с лоша цел. Но, каква благодат, внезапно открива съкровище! И край с шляенето или лошия живот. Подобен е случаят със Закхей, който намери с малко търсене. Във втората притча персонажът е търговец, посветил живота си да търси хубави бисери. Той е търсач, намира най-красивия бисер след много търсене и след като през ръцете му са минали много скъпоценности. Блажени Йероним отбелязва, че хубавите бисери, които търси търговеца, всъщност са закона и пророците, а скъпоценния бисер, който превъзхожда всички тях е познаването на Спасителя. Мисля, можем да причислим към хубавите бисери и цялата човешка мъдрост, която е в духа на Христовата, но все пак не е Самият Христос.

Второ, забележете, че и случайният щастливец и търсещият търговец трябваше да продадат всичко, което притежаваха, за да се сдобият с Бисера. Всеки един от нас е дошъл при Христа по един от двата начина – или неочаквано му се е открила великата тайна или след години лутания и търсения. Но след като сме открили това Съкровище – Христос, от нас еднакво се изисква пълно себеотдаване, до последния ни дъх, за да Го имаме през вечността.

    Трето. Това себеотдаване, това продаване на всичко, което имаше е възможно само за тези, които действително са намерили скъпоценния Бисер – Христос. Закхей го намери, или по-скоро бе намерен. Там, покачен на смоковницата Го намериха двете най-любещи очи във вселената. Среща лице в лице! В тези очи, които погледнаха нагоре, Закхей прочете ясно – те знаеха всичко за него. Знаеха, но не се погнусиха. „Слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“ Не каза „слез по-скоро, да ти натрия носа, грешнико“, а „слез, искам да вечеряме, интересувам се от душата ти“.

Колко различни са Божиите пътища за човеците! Някои, включително и нашите близки, нашите деца, може би са в процес на търсене на скъпоценния бисер. Може да са кръстени, но да имат все още само робска вяра, да са намерили хубавите бисери на закона или пророците, но да нямат дръзновение да се отдадат напълно на Христа. Разбираемо, те още не са Го открили като безмерно по-красив от другите скъпоценности. Как да оставят малките неща, като не са убедени в ценността на това, което държат в ръцете си? Да им дадем време да погледнат Бисера през лупата, и тогава очите им ще светнат! 

Нека приемаме и обичаме нашите все още търсещи Го братя и роднини. Нека не размахваме пръст и морализаторстваме. Въцърковяваме нашите приятели и деца не само като ги научим къде да палят свещ, кога да се покланят, как да се кръстят и целуват иконата. Освен тези неща, да се въцъркови някой истински означава да се въхристови, т.е. да му разкрием красотата на Бисера чрез своите слово и дело.

Сам Бог приема с разбиране бавните темпове на нашето духовно развитие. Дълго време човекът в духовен аспект е като бебе – не е способен нищо друго да прави, освен да лази като едно малко дете. След това той вероятно ще има някакво по-силно духовно преживяване и ще остави някой порок. По този начин бавно, стъпка по стъпка, човек може да напредне. А морализаторствайки, ние  изискваме от другите да бъдат незабавно съвършени и така нанасяме огромни духовни вреди. 

В отношенията между двама съпрузи например, виждаме как единият изисква от другия да се държи по определен начин, да покрие определени критерии за православен съпруг или съпруга. Въпросът е: ти какво му даде, за да се промени? За да се променя аз, трябва да зная, че другият ме обича, че е направил жертва заради мене…  Така прави Бог – Той даде Себе Си,  и днес ни дава различни дарове. И човек сам се пита: какво правя аз, храня се на царската трапеза, и същевременно продължавам да ровя в гюмовете за боклук. И сам захвърля светското. Без някакво сухо „Трябва!“ или „Не прави!“, а като отговор от човешка страна. 

В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че послушанието всъщност е любов. И дава следния пример: „Отидох – казва той – в един общежитиен манастир и поисках да науча какво е послушание. Игуменът ми каза: „Нека ти покажа послушание!“. Той извикал при себе си един от най-възрастните монаси, който тъкмо бил седнал на трапезата. Монахът веднага изоставил яденето и застанал до игумена. От своя страна, игуменът не му казал нищо, а продължил да води своя разговор с другите. Минало известно време, храненето приключило, казали молитвата, а този възрастен монах не могъл да се нахрани, но не казал нищо. Когато всичко свършило, игуменът му казал, че вече може да си отиде и да седне. „Ето това е послушанието – казал той, – това, което той направи.“ Чуйте сега продължението, което е много важно. „Аз – казва св. Йоан – исках да науча повече, отидох при този стар монах и го попитах: „Кажи ми, ти как се чувстваше, докато стоеше до игумена? И защо стоя толкова време прав? Без да ядеш, а си стар човек?“. Тогава старецът отвърнал: „Аз зная, че игуменът ме обича и ми е помогнал изключително много. Този човек е моят живот, ето защо трябва да има някоя блага причина, за да направи това!“.

Братя и сестри,

Ето, така се гради истинска връзка. Послушанието на старият монах било просто отговор. Той не се засегнал, готов бил на всякакво подчинение, защото бил уверен в бащинското сърце на своя игумен, чиято любов отдавна била доказана.

Ако не си принесъл нещо от сърце на другия, той е в затруднение да принася от себе си. И това негово затруднение е логично. Начинът да го накараме да се промени и да започне да дава от себе си не е като го сразим с морализаторски обвинения, а като погледнем дали ние сме дали достатъчно от себе си. Това е валидно и за връзката между съпрузите, и в отношенията на нашето работно място.

Искаш да поучиш другите на саможертва? Пръв направи саможертва! Това е примерът на Христос. Той първо ни възлюби, а нашата любов е само отговор на Христовата. Неговата саможертва ни обогати безмерно във всяко отношение. 
    Думата Бог в нашия език произхожда от думата „богат“. Бог наистина е богат и ние, Божиите хора, сме най-богатите на света. Защото сме намерили скъпоценния Бисер. И сме свободни да даваме като Закхей, този уникален бирник, който вместо да взема от другите, започна да дава.

Когато осъзнаем това, когато видим и даровете, които ежедневно получаваме от Бога в живота си, ставаме други хора. Спираме да завиждаме на другите заради техните пари или заради друго притежание. Започваме да намираме щастие в даването, чрез аскеза умъртвяваме страстите, защото усещаме, че те искат да ни лишат от скъпоценния Бисер. И подобно на св. ап. Павел изповядваме: „смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа“ (Фп.3:8).

Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

03.02.2019 г.