НАЙ-БОГАТИТЕ ХОРА

(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

 

Всяка година, в подготвителните седмици на Великия пост, ние се срещаме със Закхей – един малък човек, който принесе голямо покаяние. Историята, записана в Евангелието на Лука 19:1-10, е добре позната. Данъчните служители никъде не са обичани, особено ако събират данъци за друга държава-поробител на родината. Колкото повече старание полагат, толкова стават по-мразени. Със старание Закхей се бе издигнал до началник, но в очите на сънародниците си бе паднал до пълно презрение. Той бе последният, който народа очакваше, че може да бъде посетен от Христос.

Идвайки на църква, и ние често очакваме някой културен деец, общественик да запали свещ до нас, но не и измамник и сребролюбец. Е, Бог ни изненадва, както изненада тогава цялата тълпа: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“

Митарят се беше покатерил на смоковницата, оставяйки настрана позицията на началник. Похвално боготърсачество, но не идва ли малко късничко? Някои хора, като есеите прекарват цял живот в пустинята в търсене на святост. Законниците и мъдреците цял живот търсят истината, заровени в пергаменти.

И сега, тази презряна душица Закхей се сетил, че Учителят минава през града! Та той едва ли някога се е замислял за вечните, екзистенциални въпроси? Какво да очакваме от такава дребна душица, свикнала само да брои пари? 

Ето какво: „А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.“

Какъв невероятен отговор даде началникът на бирниците! Не просто проляни сълзи за проявяваната цял живот алчност и неправда, а откъсване на нещо реално от себе си – имот, пари. Имам 2 декара двор, 1 декар откъсвам от себе си, имам четири стаи, двете ги откъсвам. И всичко това безвъзмездно!

Как стават тези чудеса, как човек така откликва, че е готов да се раздели със скъпоценностите си, с нещата, които цял живот са определяли неговата същност, давали са му някаква сигурност?!

Отговорът е прост – само когато намерим нещо, което е голямо, безкрайно, неимоверно по-ценно, тогава оставяме малкитe неща!

Как са ни нужни днес Закхеевци – хора, които са срещнали Бога и радикално са оставили старите неща – грехове, навици, страсти. Хора, които не чакат да им се каже, а сами заявяват: Ето, давам на Църквата това имущество, ето нямам имущество, но давам тези свои умения на Църквата, давам времето си …. Давам това, което имам. Това е истинското покаяние.

Всички желаем да видим това преобразяване, и понеже много желаем, подхождаме грешно. Започваме с „Прави това, не прави онова“. „Православният съпруг трябва така, православната съпруга трябва иначе, православното дете … така и така“

Нима апостолите са проповядвали така? Вижте книгата на техните Деяния! Те проповядваха „за великите Божии дела“, „за Христа“. И дори в посланията фокусът е Христос, а практическите напътствия следват накрая. Христос е всичко, Той е нашият Живот. Никъде няма да срещнете проповед „Прави това, не прави онова, носи такива дрехи, не слушай такава музика“ и т.н. Това е морализъм! Сух, и безжизнен морализъм.  

Ако се откажем от нещо, значение има какво ще поставим на негово място. Любовта към нещо (или някого) се нуждае от по-голяма любов, за да може да се преодолее. Какво означава това? За да се освободиш от блудните мисли, изисква да намериш истинската Божия любов; за да се пребориш с алчността, изисква да намериш самодостатъчност в любовта; гневът не изисква да спреш да се гневиш, а да спреш да се гневиш на другите. Това е светоотеческото поучение: Страстите не се унищожават, а се преобразяват, променяме обекта – това е много важен духовен принцип. Трябва да сложим нещо наистина стойностно на мястото на онова, което ще заменим. Родителят отива при детето и му казва: „Спри да слушаш рок музика!“. И какво да слуша? Какво? Църковна музика! – назидаваме ние с вдигнат показалец. Има ли по-възвишена музика от тази, която слиза от горе?! Няма, разбира се. Но това се разбира от нас, а не от детето. То е кръстено и въцърковено - недоумяваме ние – защо продължава да мисли по светски, защо още го влекат светските неща?! 

Думата „въцърковен“ стана модерна, но какво точно влагаме в нея? 

За да си отговорим, нека чуем още три стиха, съдържащи две кратки притчи: „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.“ (Мат.13:44-46)

Първо, забележете колко различни са персонажите в двете притчи. В първата  виждаме човек, който върви през нивата. Не знаем защо, може би, както се казва в една песен „върви един следобед без цел и посока“, а може би с лоша цел. Но, каква благодат, внезапно открива съкровище! И край с шляенето или лошия живот. Подобен е случаят със Закхей, който намери с малко търсене. Във втората притча персонажът е търговец, посветил живота си да търси хубави бисери. Той е търсач, намира най-красивия бисер след много търсене и след като през ръцете му са минали много скъпоценности. Блажени Йероним отбелязва, че хубавите бисери, които търси търговеца, всъщност са закона и пророците, а скъпоценния бисер, който превъзхожда всички тях е познаването на Спасителя. Мисля, можем да причислим към хубавите бисери и цялата човешка мъдрост, която е в духа на Христовата, но все пак не е Самият Христос.

Второ, забележете, че и случайният щастливец и търсещият търговец трябваше да продадат всичко, което притежаваха, за да се сдобият с Бисера. Всеки един от нас е дошъл при Христа по един от двата начина – или неочаквано му се е открила великата тайна или след години лутания и търсения. Но след като сме открили това Съкровище – Христос, от нас еднакво се изисква пълно себеотдаване, до последния ни дъх, за да Го имаме през вечността.

    Трето. Това себеотдаване, това продаване на всичко, което имаше е възможно само за тези, които действително са намерили скъпоценния Бисер – Христос. Закхей го намери, или по-скоро бе намерен. Там, покачен на смоковницата Го намериха двете най-любещи очи във вселената. Среща лице в лице! В тези очи, които погледнаха нагоре, Закхей прочете ясно – те знаеха всичко за него. Знаеха, но не се погнусиха. „Слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“ Не каза „слез по-скоро, да ти натрия носа, грешнико“, а „слез, искам да вечеряме, интересувам се от душата ти“.

Колко различни са Божиите пътища за човеците! Някои, включително и нашите близки, нашите деца, може би са в процес на търсене на скъпоценния бисер. Може да са кръстени, но да имат все още само робска вяра, да са намерили хубавите бисери на закона или пророците, но да нямат дръзновение да се отдадат напълно на Христа. Разбираемо, те още не са Го открили като безмерно по-красив от другите скъпоценности. Как да оставят малките неща, като не са убедени в ценността на това, което държат в ръцете си? Да им дадем време да погледнат Бисера през лупата, и тогава очите им ще светнат! 

Нека приемаме и обичаме нашите все още търсещи Го братя и роднини. Нека не размахваме пръст и морализаторстваме. Въцърковяваме нашите приятели и деца не само като ги научим къде да палят свещ, кога да се покланят, как да се кръстят и целуват иконата. Освен тези неща, да се въцъркови някой истински означава да се въхристови, т.е. да му разкрием красотата на Бисера чрез своите слово и дело.

Сам Бог приема с разбиране бавните темпове на нашето духовно развитие. Дълго време човекът в духовен аспект е като бебе – не е способен нищо друго да прави, освен да лази като едно малко дете. След това той вероятно ще има някакво по-силно духовно преживяване и ще остави някой порок. По този начин бавно, стъпка по стъпка, човек може да напредне. А морализаторствайки, ние  изискваме от другите да бъдат незабавно съвършени и така нанасяме огромни духовни вреди. 

В отношенията между двама съпрузи например, виждаме как единият изисква от другия да се държи по определен начин, да покрие определени критерии за православен съпруг или съпруга. Въпросът е: ти какво му даде, за да се промени? За да се променя аз, трябва да зная, че другият ме обича, че е направил жертва заради мене…  Така прави Бог – Той даде Себе Си,  и днес ни дава различни дарове. И човек сам се пита: какво правя аз, храня се на царската трапеза, и същевременно продължавам да ровя в гюмовете за боклук. И сам захвърля светското. Без някакво сухо „Трябва!“ или „Не прави!“, а като отговор от човешка страна. 

В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че послушанието всъщност е любов. И дава следния пример: „Отидох – казва той – в един общежитиен манастир и поисках да науча какво е послушание. Игуменът ми каза: „Нека ти покажа послушание!“. Той извикал при себе си един от най-възрастните монаси, който тъкмо бил седнал на трапезата. Монахът веднага изоставил яденето и застанал до игумена. От своя страна, игуменът не му казал нищо, а продължил да води своя разговор с другите. Минало известно време, храненето приключило, казали молитвата, а този възрастен монах не могъл да се нахрани, но не казал нищо. Когато всичко свършило, игуменът му казал, че вече може да си отиде и да седне. „Ето това е послушанието – казал той, – това, което той направи.“ Чуйте сега продължението, което е много важно. „Аз – казва св. Йоан – исках да науча повече, отидох при този стар монах и го попитах: „Кажи ми, ти как се чувстваше, докато стоеше до игумена? И защо стоя толкова време прав? Без да ядеш, а си стар човек?“. Тогава старецът отвърнал: „Аз зная, че игуменът ме обича и ми е помогнал изключително много. Този човек е моят живот, ето защо трябва да има някоя блага причина, за да направи това!“.

Братя и сестри,

Ето, така се гради истинска връзка. Послушанието на старият монах било просто отговор. Той не се засегнал, готов бил на всякакво подчинение, защото бил уверен в бащинското сърце на своя игумен, чиято любов отдавна била доказана.

Ако не си принесъл нещо от сърце на другия, той е в затруднение да принася от себе си. И това негово затруднение е логично. Начинът да го накараме да се промени и да започне да дава от себе си не е като го сразим с морализаторски обвинения, а като погледнем дали ние сме дали достатъчно от себе си. Това е валидно и за връзката между съпрузите, и в отношенията на нашето работно място.

Искаш да поучиш другите на саможертва? Пръв направи саможертва! Това е примерът на Христос. Той първо ни възлюби, а нашата любов е само отговор на Христовата. Неговата саможертва ни обогати безмерно във всяко отношение. 
    Думата Бог в нашия език произхожда от думата „богат“. Бог наистина е богат и ние, Божиите хора, сме най-богатите на света. Защото сме намерили скъпоценния Бисер. И сме свободни да даваме като Закхей, този уникален бирник, който вместо да взема от другите, започна да дава.

Когато осъзнаем това, когато видим и даровете, които ежедневно получаваме от Бога в живота си, ставаме други хора. Спираме да завиждаме на другите заради техните пари или заради друго притежание. Започваме да намираме щастие в даването, чрез аскеза умъртвяваме страстите, защото усещаме, че те искат да ни лишат от скъпоценния Бисер. И подобно на св. ап. Павел изповядваме: „смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа“ (Фп.3:8).

Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

03.02.2019 г.