НАЙ-БОГАТИТЕ ХОРА

(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

 

Всяка година, в подготвителните седмици на Великия пост, ние се срещаме със Закхей – един малък човек, който принесе голямо покаяние. Историята, записана в Евангелието на Лука 19:1-10, е добре позната. Данъчните служители никъде не са обичани, особено ако събират данъци за друга държава-поробител на родината. Колкото повече старание полагат, толкова стават по-мразени. Със старание Закхей се бе издигнал до началник, но в очите на сънародниците си бе паднал до пълно презрение. Той бе последният, който народа очакваше, че може да бъде посетен от Христос.

Идвайки на църква, и ние често очакваме някой културен деец, общественик да запали свещ до нас, но не и измамник и сребролюбец. Е, Бог ни изненадва, както изненада тогава цялата тълпа: „Закхее, слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“

Митарят се беше покатерил на смоковницата, оставяйки настрана позицията на началник. Похвално боготърсачество, но не идва ли малко късничко? Някои хора, като есеите прекарват цял живот в пустинята в търсене на святост. Законниците и мъдреците цял живот търсят истината, заровени в пергаменти.

И сега, тази презряна душица Закхей се сетил, че Учителят минава през града! Та той едва ли някога се е замислял за вечните, екзистенциални въпроси? Какво да очакваме от такава дребна душица, свикнала само да брои пари? 

Ето какво: „А Закхей застана и рече Господу: ето, половината от имота си, Господи, давам на сиромаси и, ако от някого нещо съм взел несправедливо, ще отплатя четворно.“

Какъв невероятен отговор даде началникът на бирниците! Не просто проляни сълзи за проявяваната цял живот алчност и неправда, а откъсване на нещо реално от себе си – имот, пари. Имам 2 декара двор, 1 декар откъсвам от себе си, имам четири стаи, двете ги откъсвам. И всичко това безвъзмездно!

Как стават тези чудеса, как човек така откликва, че е готов да се раздели със скъпоценностите си, с нещата, които цял живот са определяли неговата същност, давали са му някаква сигурност?!

Отговорът е прост – само когато намерим нещо, което е голямо, безкрайно, неимоверно по-ценно, тогава оставяме малкитe неща!

Как са ни нужни днес Закхеевци – хора, които са срещнали Бога и радикално са оставили старите неща – грехове, навици, страсти. Хора, които не чакат да им се каже, а сами заявяват: Ето, давам на Църквата това имущество, ето нямам имущество, но давам тези свои умения на Църквата, давам времето си …. Давам това, което имам. Това е истинското покаяние.

Всички желаем да видим това преобразяване, и понеже много желаем, подхождаме грешно. Започваме с „Прави това, не прави онова“. „Православният съпруг трябва така, православната съпруга трябва иначе, православното дете … така и така“

Нима апостолите са проповядвали така? Вижте книгата на техните Деяния! Те проповядваха „за великите Божии дела“, „за Христа“. И дори в посланията фокусът е Христос, а практическите напътствия следват накрая. Христос е всичко, Той е нашият Живот. Никъде няма да срещнете проповед „Прави това, не прави онова, носи такива дрехи, не слушай такава музика“ и т.н. Това е морализъм! Сух, и безжизнен морализъм.  

Ако се откажем от нещо, значение има какво ще поставим на негово място. Любовта към нещо (или някого) се нуждае от по-голяма любов, за да може да се преодолее. Какво означава това? За да се освободиш от блудните мисли, изисква да намериш истинската Божия любов; за да се пребориш с алчността, изисква да намериш самодостатъчност в любовта; гневът не изисква да спреш да се гневиш, а да спреш да се гневиш на другите. Това е светоотеческото поучение: Страстите не се унищожават, а се преобразяват, променяме обекта – това е много важен духовен принцип. Трябва да сложим нещо наистина стойностно на мястото на онова, което ще заменим. Родителят отива при детето и му казва: „Спри да слушаш рок музика!“. И какво да слуша? Какво? Църковна музика! – назидаваме ние с вдигнат показалец. Има ли по-възвишена музика от тази, която слиза от горе?! Няма, разбира се. Но това се разбира от нас, а не от детето. То е кръстено и въцърковено - недоумяваме ние – защо продължава да мисли по светски, защо още го влекат светските неща?! 

Думата „въцърковен“ стана модерна, но какво точно влагаме в нея? 

За да си отговорим, нека чуем още три стиха, съдържащи две кратки притчи: „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи.“ (Мат.13:44-46)

Първо, забележете колко различни са персонажите в двете притчи. В първата  виждаме човек, който върви през нивата. Не знаем защо, може би, както се казва в една песен „върви един следобед без цел и посока“, а може би с лоша цел. Но, каква благодат, внезапно открива съкровище! И край с шляенето или лошия живот. Подобен е случаят със Закхей, който намери с малко търсене. Във втората притча персонажът е търговец, посветил живота си да търси хубави бисери. Той е търсач, намира най-красивия бисер след много търсене и след като през ръцете му са минали много скъпоценности. Блажени Йероним отбелязва, че хубавите бисери, които търси търговеца, всъщност са закона и пророците, а скъпоценния бисер, който превъзхожда всички тях е познаването на Спасителя. Мисля, можем да причислим към хубавите бисери и цялата човешка мъдрост, която е в духа на Христовата, но все пак не е Самият Христос.

Второ, забележете, че и случайният щастливец и търсещият търговец трябваше да продадат всичко, което притежаваха, за да се сдобият с Бисера. Всеки един от нас е дошъл при Христа по един от двата начина – или неочаквано му се е открила великата тайна или след години лутания и търсения. Но след като сме открили това Съкровище – Христос, от нас еднакво се изисква пълно себеотдаване, до последния ни дъх, за да Го имаме през вечността.

    Трето. Това себеотдаване, това продаване на всичко, което имаше е възможно само за тези, които действително са намерили скъпоценния Бисер – Христос. Закхей го намери, или по-скоро бе намерен. Там, покачен на смоковницата Го намериха двете най-любещи очи във вселената. Среща лице в лице! В тези очи, които погледнаха нагоре, Закхей прочете ясно – те знаеха всичко за него. Знаеха, но не се погнусиха. „Слез по-скоро, защото днес трябва да бъда у дома ти.“ Не каза „слез по-скоро, да ти натрия носа, грешнико“, а „слез, искам да вечеряме, интересувам се от душата ти“.

Колко различни са Божиите пътища за човеците! Някои, включително и нашите близки, нашите деца, може би са в процес на търсене на скъпоценния бисер. Може да са кръстени, но да имат все още само робска вяра, да са намерили хубавите бисери на закона или пророците, но да нямат дръзновение да се отдадат напълно на Христа. Разбираемо, те още не са Го открили като безмерно по-красив от другите скъпоценности. Как да оставят малките неща, като не са убедени в ценността на това, което държат в ръцете си? Да им дадем време да погледнат Бисера през лупата, и тогава очите им ще светнат! 

Нека приемаме и обичаме нашите все още търсещи Го братя и роднини. Нека не размахваме пръст и морализаторстваме. Въцърковяваме нашите приятели и деца не само като ги научим къде да палят свещ, кога да се покланят, как да се кръстят и целуват иконата. Освен тези неща, да се въцъркови някой истински означава да се въхристови, т.е. да му разкрием красотата на Бисера чрез своите слово и дело.

Сам Бог приема с разбиране бавните темпове на нашето духовно развитие. Дълго време човекът в духовен аспект е като бебе – не е способен нищо друго да прави, освен да лази като едно малко дете. След това той вероятно ще има някакво по-силно духовно преживяване и ще остави някой порок. По този начин бавно, стъпка по стъпка, човек може да напредне. А морализаторствайки, ние  изискваме от другите да бъдат незабавно съвършени и така нанасяме огромни духовни вреди. 

В отношенията между двама съпрузи например, виждаме как единият изисква от другия да се държи по определен начин, да покрие определени критерии за православен съпруг или съпруга. Въпросът е: ти какво му даде, за да се промени? За да се променя аз, трябва да зная, че другият ме обича, че е направил жертва заради мене…  Така прави Бог – Той даде Себе Си,  и днес ни дава различни дарове. И човек сам се пита: какво правя аз, храня се на царската трапеза, и същевременно продължавам да ровя в гюмовете за боклук. И сам захвърля светското. Без някакво сухо „Трябва!“ или „Не прави!“, а като отговор от човешка страна. 

В Лествицата св. Йоан Лествичник казва, че послушанието всъщност е любов. И дава следния пример: „Отидох – казва той – в един общежитиен манастир и поисках да науча какво е послушание. Игуменът ми каза: „Нека ти покажа послушание!“. Той извикал при себе си един от най-възрастните монаси, който тъкмо бил седнал на трапезата. Монахът веднага изоставил яденето и застанал до игумена. От своя страна, игуменът не му казал нищо, а продължил да води своя разговор с другите. Минало известно време, храненето приключило, казали молитвата, а този възрастен монах не могъл да се нахрани, но не казал нищо. Когато всичко свършило, игуменът му казал, че вече може да си отиде и да седне. „Ето това е послушанието – казал той, – това, което той направи.“ Чуйте сега продължението, което е много важно. „Аз – казва св. Йоан – исках да науча повече, отидох при този стар монах и го попитах: „Кажи ми, ти как се чувстваше, докато стоеше до игумена? И защо стоя толкова време прав? Без да ядеш, а си стар човек?“. Тогава старецът отвърнал: „Аз зная, че игуменът ме обича и ми е помогнал изключително много. Този човек е моят живот, ето защо трябва да има някоя блага причина, за да направи това!“.

Братя и сестри,

Ето, така се гради истинска връзка. Послушанието на старият монах било просто отговор. Той не се засегнал, готов бил на всякакво подчинение, защото бил уверен в бащинското сърце на своя игумен, чиято любов отдавна била доказана.

Ако не си принесъл нещо от сърце на другия, той е в затруднение да принася от себе си. И това негово затруднение е логично. Начинът да го накараме да се промени и да започне да дава от себе си не е като го сразим с морализаторски обвинения, а като погледнем дали ние сме дали достатъчно от себе си. Това е валидно и за връзката между съпрузите, и в отношенията на нашето работно място.

Искаш да поучиш другите на саможертва? Пръв направи саможертва! Това е примерът на Христос. Той първо ни възлюби, а нашата любов е само отговор на Христовата. Неговата саможертва ни обогати безмерно във всяко отношение. 
    Думата Бог в нашия език произхожда от думата „богат“. Бог наистина е богат и ние, Божиите хора, сме най-богатите на света. Защото сме намерили скъпоценния Бисер. И сме свободни да даваме като Закхей, този уникален бирник, който вместо да взема от другите, започна да дава.

Когато осъзнаем това, когато видим и даровете, които ежедневно получаваме от Бога в живота си, ставаме други хора. Спираме да завиждаме на другите заради техните пари или заради друго притежание. Започваме да намираме щастие в даването, чрез аскеза умъртвяваме страстите, защото усещаме, че те искат да ни лишат от скъпоценния Бисер. И подобно на св. ап. Павел изповядваме: „смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа“ (Фп.3:8).

Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

03.02.2019 г.

СРЕЩА НА ЛИЧНОСТИ, СРЕЩА НА ЗАВЕТИ

(СРЕТЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

 

На 2 февруари всяка година отбелязваме празника „Сретение Господне”. Думата „сретение“ е църковнославянска и означава „среща“. Тази опитност на св. Симеон с Богомладенеца е на първо място лична среща - прегръдка между Твореца и едно Негово творение, търсещо истинския мир - мир с Бога и със себе си. Но ние днес ще опитаме да отидем и отвъд нейния личен характер.

Според християнската традиция св. Симеон е бил един от 70-те преводачи на Стария Завет от еврейски на старогръцки език, т.н. Септуагинта. Египетският фараон Птоломей II Филаделф (285-246) пожелал да има този превод и на гръцки език за прочутата тогава Александрийска библиотека. За да бъде уверен в точността на превода, Птоломей събрал преводачите и ги разпределил в отделни килии да превеждат самостоятелно, а после общо да сравняват точността на превода.

    Християнското предание свидетелства, че когато св. Симеон превеждал определената за него книга на св. пророк Исайя, спрял погледа си на 7-ма глава, 14-ти стих: "Затова Господ Сам ще ви даде знамение: ето девица ще зачене и ще роди син, и ще Го назоват с името Емануил". И когато взел нож, за да изстърже думата „алма” („девица”) от кожения свитък и да я замени с „иша” („млада жена”) изведнъж в килията се явил белоснежен ангел, който му хванал ръката с ножа и му казал: „Праведни Симеоне, не повреждай текста на пророка. Ти ще доживееш да видиш Девицата, която ще роди Помазаника Господен!”.

Смутен в помислите си, на връщане за Йерусалим, св. Симеон споделил случилото се със спътниците си и отново изразил съмнение. Св. Предание разказва, че когато преминавали през една река, св. Симеон свалил златния си пръстен от ръката, хвърлил го във водата и казал на всеослушание: „Ако го намеря, ще повярвам в думите на пророка”. Близко до реката пътниците спрели да пренощуват в страноприемница. На сутринта св. Симеон си купил риба и когато я приготвял за обяд, заедно със спътниците му намерили в корема на рибата пръстена, хвърлен в реката. От този ден св. Симеон заживял в близост до храма, внимавайки върху всеки представян първороден младенец.

Слава Богу, този ден настанал, но съвсем не толкова скоро, колкото го чакал Симеон. Когато като преводач видял ангела, той бил около 50 годишен. Постепенно, по силата на естествения закон си отишли от този свят всички от неговото поколение. Добре знаел, че след потопа Бог е отсъдил за човеците: „нека дните им бъдат сто и двайсет години.“ (Бит.6:3). Но преминал и този срок - 120 години, и после старецът станал на два пъти по 120, а Божието обещание не се виждало изпълнено. Той се съмнявал, че чудо може да стане в тялото на девица, а ето, ставало чудо със самия него. Собственото му тяло забавило процеса на стареене.

Накрая, близо 300 годишния старец Симеон, воден от Дух Свети, отишъл в храма, видял родителите на Иисус – Йосиф и Мария, прегърнал Богомладенеца и изрекъл думите на молитвата, която всяка вечер произнасяме или пеем: „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си смиром...”

Какво удивително събитие - немощният старец взел в ръцете си Държащия цялата вселена!

Св. Предание е запазило спомен, че около година след това старецът Симеон бил убит при избиването на Витлеемските младенци от войниците на Ирод, които го изнудвали да каже къде се намира Богомладенецът. Нечестивият Ирод не позволил да го погребат по обичая на евреите. 

Не е била лека съдбата на св. Симеон да дочака изпълнението на Божието обещание. Светият старец бил изключителен познавач на Писанието, човек рационалист, който винаги търсел причинно-следствената връзка. Ако с днешни понятия трябва да го характеризираме, бихме го нарекли виден интелектуалец и учен, дори предтеча на съвременната школа на библейската критика. (Нейните представители се съмняват в истинността на библейския текст, тъй като днес не разполагаме с оригиналите) Затова Бог подложил големият ум на св. Симеон на големи изпитания. Нека си ги представим:

- Може ли девица да зачене?

- Може ли ангелът да сбърка, предричайки му, че ще види плода от това чудо?

- Може ли случайно рибата да е глътнала неговия пръстен и после случайно да е била уловена?

- Може ли човешкия живот да надскочи повече от два пъти определената от Твореца пределна възраст от 120 години?

    В крайна сметка всичко опира до това: верен ли е Бог на обещанието си, дори когато то противоречи на вложените от Него в творението закони?

И св. Симеон заживял, за да свидетелства на цялото човечество, че Бог забавя, но не забравя. А също, че Законодателят е по-голям от закона.

Сменяли се поколения, власти... И така до онзи ден, в който прегръщайки Богомладенеца, св. Симеон се изпълнил с Неговата светлина и мир. Всички терзаещи ума въпроси получили своя отговор, а сърцето му се умирило. 

    Не върви ли и нашият живот по подобна траектория като на св. Симеон, макар и доста по-къса? Бог ни говори, хлопа на сърцата, иска да му се доверим, а ние се съмняваме, рационалният ни ум задава въпрос след въпрос. Въцърковяваме чувствата си, волята си, а за разума поставяме някакъв предел. Да, имало е чудеса, но вече не ги чакаме точно при нас. Станали сме "разумни", знаем механизмите на всички болести, на всички природни явления, на всичко, ако не във вселената, то поне в нашата галактика.  И главите ни са натежали много, не можем вече да ги носим на раменете си. Проблемът обаче не е в препълването на главите, а в отдалечаването на главата от сърцето. Прекрасни са словата на светителя Теофан Затворник: "Добре е, че хората търсят разумност. Но не е добре, че я търсят само в единия човешки разум. Искат да направят от този разум всемирен наставник - цар на истината. Не е ясно - защо му се пада такава чест? Когато човек се роди на този свят, не знае нищо, нито едно нещо не може дори да назове сам, на всичко се учи, а щом стъпи на крака, още недостигнал пълнолетие, започва да се превъзнася и да повтаря: аз и разумът ми, всичко ще разсъдим и ще решим сами. Разумът наистина е велик дар Божи, но дарувайки ни го, Бог не го е положил за източник на истината, а само за неин приемник. Не ни е казал тъй: Ето ви разум, слушайте него и както ви научи, така постъпвайте. А какво е сторил Той? Като е създал човека с разум, тозчас му се е явил и е започнал да го учи на истината, и оттогава не е преставал и не престава да го ръководи към познанието на истината и да просвещава ума му с познанието за нея..."

    Колкото по-скоро признаем, че нашият ум е само приемник на истината, толкова по-скоро ще излезем от задънените улици, в които ни вкарва той. Блажени Августин настоява, че "трябва да се вярва, за да се разбира и да се разбира, за да се вярва." Разумът е изключително важен, но той не е цар на истината. Тези, които се осмелят да детронират своя ум и поставят на трона Христос, ще преживеят истинския мир. Само тези, които като св. Симеон станат лично богоприимци, ще изпитат как "Божият мир, който превъзхожда всеки ум, ще запази вашите сърца и мисли в единство с Иисус Христос." (Фп.4:7). И ще напуснат този суетен свят "с миром".

Но срещата на стареца с Богомладенеца няма само личен характер. В личността на св. Симеон се фокусира сякаш целия старозаветен сонм на праведниците. „Сега отпускаш Твоя раб, Владико, по думата си с миром“ – сякаш в този неистов стон вибрира енергията на хиляди старозаветни светии, които също очаквали изпълнението на обещанието, и търпели всичко, за да видят този миг. 

Ако трябва да характеризираме целия Стар Завет с една дума, това е думата "обещание". Не само св. Симеон среща Спасителя и получава мир. В неговата личност става и символичната среща на двата Завета – Стария и Новия. А за Новия Завет най-точната дума е "изпълнение".

Погледнете празничната икона и виждате нещо много важно, изобразено на нея! Протегнатите ръце на св. Симеон сякаш показват есхатологическото очакване на Месията. И когато младенецът Иисус попада в ръцете на св. Симеон, целият Стар завет сякаш приема в обятията си Новия завет, изпълва се със светлина, престава да бъде неясен и мъглив. Иисус Христос е ключът към Стария Завет. Новият завет е изпълнението на обещанието. Новият завет отключва Стария. Запомнете това! Когато свещениците настояват да четете първо Новия Завет, а после Стария, това не е случайно. Св. ап. Павел оприличава старозаветните неща на сянка, а новозаветните - на същност. Познаваш ли същността, лесно ще разгадаеш сянката. Отхвърлиш ли Христа, Стария Завет потъва за теб в мъгла. Това сторили болшинството от евреите и още много богоборци в човешката история. Това вършат днес мнозина интелектуалци, които имат критичния ум на св. Симеон Богоприимец, но не и неговата интелектуалната честност, търпение и боготърсачески дух.

Братя и сестри,

      Днес ние разполагаме с много информация. Живеем във век на информационно пресищане и замърсяване. Чрез повърхностни медии дяволът пуска своите стрели на съмнение в умовете ни. Върхът им е намазан с катрана на псевдонауката, рационализма и скептицизма. Затова, също като праведния Симеон сме обречени да водим нелеки борби. Борби със съмненията в истинността на нашата вяра.

Това са и борби да вярваме, когато нещата в живота сякаш губят своята логика. Така, както се „забави“, (разбира си, според Симеоновата логика), Първото пришествие на Христа, така, виждаме, че и Второто Пришествие не става според нашата човешка логика. Нека се поучим от търпението на Богоприимеца. Бог ще ни посети, дори да трябва да преобърне законите на вселената. Просто защото Той е Законодателят. По-скоро природните закони ще се огънат, отколкото Божието слово да не се изпълни.

Само едно нещо си заслужава нашето безпокойство. Дали наистина, като св. Симеон сме имали своята лична среща с Бога и можем ли като него да въздъхнем: „сега отпускаш Твоя раб, Владико, според думата Си, смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение“  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

Сретение Господне, 2019 г.

ДА ОБИКНЕМ СВЕТЛИНАТА

(НЕДЕЛЯ СЛЕД БОГОЯВЛЕНИЕ)

 

Темата, на която светата Църква обръща внимание в днешната неделя е темата за Светлината. Разбира се, не за тварната, чувствена светлина, сътворена от Бога в първия творчески ден ще говорим тук. Светлината, която виждаме с телесните си очи, е само отправна точка за нашите разсъждения. Без тварната светлина няма движение в правилната посока, а хаотично лутане; няма истинско виждане, а лъжовно; няма живот, а смърт. Колко повече това се отнася за духовната светлина! За нея ние четохме на днешната св. литургия в откъс от Евангелието на св. Матей, 4 глава, в който се казва: “Народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина…” (ст. 16). Евангелистът има предвид жителите на “пределите Завулонови и Нефталимови, отвъд Йордан, езическа Галилея” (ст. 15), които първи били огрени от тази нетварна Светлина.

Коя е светлината, за която свидетелства св. евангелист Матей? Това е Богочовекът Христос, наречен от св. Лука “светлина за просвещение на езичниците” (2:32) и от св. Йоан “светлина на света” (8:12).

Времето до Христа обикновено характеризираме като духовна тъмнина. Народите били потънали в невежество, разтление и идолопоклонство. Разбира се, имало някои белези на зазоряване откъм Израил. Това били събития-предобрази или пророчества като това от книгата на св. пророк Исайя, писана седем века преди Христос. В това пророчество Бог възвестява за идещия Месия: “Аз ще Те направя светлина за народите, за да се простре Моето спасение до земните краища”. (Ис.49:6)

 Елинската култура също била такъв лъч светлина. На скулптурите Платон е изобразяван сочещ с пръст към небето. Неговата възвишена философия обаче достига своя връх и предел с признанието, че човечеството се нуждае от Спасител. Характерно за онази епоха е чувството за изчерпаност, безпътица, дори за отчаяние.

Св. Йоан Златоуст тълкува израза “Народът, който седеше в мрак“ така: „Те даже не знаели накъде трябва да се върви и обхваната от тъмнината, седели, като нямали вече сили да стоят“.

И точно тогава се разнася гласът на надеждата – св. Йоан Предтеча, който обявява, че истинската Светлина е вече тук и всеки момент ще заблести. Колко Божия милост има в мисията на Предтечата. Внезапния блясък на светлината може да бъде стряскащ за човека и да го завари неподготвен. Така и Бог милостиво изпратил пророка си да подготви хората чрез призива за покаяние, та когато светне истинската Светлина и разкрие грозната картина на човешкото падение, никой да не я намрази, но да я счита за изцерителна и живителна.

Но въпреки подготвителна мисия на Предтечата, мнозина се препънали в Христа. Както тогава, така и днес виждаме, че едни обикват светлината и идват към нея, за да се открият техните грехове и да бъдат изцерени. Други, обратно, крият се от светлината, защото не желаят да се откажат от греховете си. Покриват се с листа като Адам и Ева. Харесва им тинята на греха и искат да се валят в нея.

Колко нелепо е всичко това! Иисус е Светлината, която ни разкрива какви сме в същината си, каква е нашата непостижима стойност като чеда на Бога по благодат и колко по-ценни дори от целия свят, са нашите души. Спасителят ни просвещава с познание за Бога - за Неговите свойства и за Неговото отношение към света.  

Бог иска да има лично общение с всеки един човек. Разбрах това, когато бях на 22 години. Философията и поезията не ми помогнаха. Слънцето на правдата изгря за мен, четейки точно днешния евангелски текст. До тогава се чувствах като хората от “пределите Завулонови и Нефталимови“. Не ходех, а седях безпомощен в тъмнина. Разбирах, че всички ние живеем в сянката на смъртта. Библията живописно нарича нашия земен живот без Бога „долина на мрачната сянка“. Така живеят хората без Бога и до днес. Опитват се да се смеят, да се веселят, да забравят проблемите … и всичко това в сянката на смъртта, на онзи безмилостен жетвар, който размахва косата и внезапно поваля някой около нас. Траурната агенция го напудря, пращаме децата на село (да не гледат), подканяме свещеника за опело по съкратената процедура и … като щраус заравяме главата си в пясъка. Други се хващат като удавник за сламка за някоя идея, която изглежда устойчива. Патриотизъм, социализъм, но … изчезват нации, рухват политически системи. Бог разбива тези изкуствени салове, за да намерим Кораба на истинското спасение.

Нека се оставим истината да ни победи! Да обикнем Светлината и я допуснем в сърцата си!

Проповедта на св. Йоан Кръстител беше проста и ясна – покайте се! Проповедта на Иисус започва от същата точка – покаянието. И няма как да бъде по-различно. Защото покаянието е единствено правилната реакция на Светлината! То означава признаване на грозотата, която е разкрила светлината. Означава дълбоко преосмисляне и промяна. Истински каещият се човек не се успокоява от това, че има и по-мръсни от него. В покаянието той застава не пред човеци, а пред Бога. Св. Йоан Богослов пише: „И благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина, и в Него няма никаква тъмнина. Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината; ако ли ходим в светлината, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда.“ (Йн.1:5-9).

Покаянието не е лесно. То е разголване, то е допускане на светлина там, където най не ни се иска. То е проветряване на мръсния килер, повдигане на килима и изчистване на заметеното там. 

Животът на християнина е като развиделяване. Спрем ли да четем, да се молим, да  разсъждаваме за великите Божии дела в историята, в природата и в живота ни, ние се връщаме към мрака. Жадните за светлина винаги са знаели къде да я намерят - тогава - синагогата, днес - в храма; разпитвали са, търсили са Го и винаги са Го намирали. „Пътеката на праведните е като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне, а пътят на беззаконниците е като тъмнина: те не знаят, о какво ще се спънат.“ (Пр.4:18)

    За тези, които следват Спасителя, ден след ден светлината се умножава, докато стане духовно „пладне“, както ни увещава сам Той: „Аз съм светлината на света; който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота.” (Йоан 8:12). За беззаконниците всичко в живота е хаос и безсмислие, лутане в мрака.

Като приемаме светлина от незалязващата Светлина - Христос, ние трябва да я излъчваме към другите, за да стане действителност словото, изречено от Иисус: “Така да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). От астрономията знаем, че планетите не светят със собствена светлина, а отразяват светлината на звездата, около която се въртят. Христос е тази Звезда - Слънцето на правдата, която трябва всички прославят, като видят нашите добри дела. Без любов към ближните, ние сме в дълбока заблуда, защото: „Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той е още в тъмнината. Който обича брата си, той пребъдва в светлината, и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъмнината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му.“ (1Йн.2:9-11)

Братя и сестри,

Нека завършим с размисъл за огромната отговорност, която ще ни се предяви за дадената ни светлина. Защото на  България, при св. княз Борис Покръстител, беше дадено много – истинската светлина на Православната вяра. Затова и Бог очаква от нас плодове, очаква да бъдем светлина за другите народи, които са в тъмнина или са приели частично Светлината.  По нашите земи са просияли дивни светила като св. Йоан Рилски, св. Теодосий Търновски, св. патр. Евтимий! Но в последно време все повече отекват думите, отправени в Апокалипсиса към ефеската църква: „Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела; ако ли не, скоро ще ти дойда и ще отместя светилника ти от мястото му, ако се не покаеш“. (Откр.2:5).  Страшно звучат тези думи. Падение на цяла църква, и то не коя да е, а славната църква в Ефес, църквата на св. евангелист Йоан Богослов и Божията майка! Да, Бог е обещал, че „портите адови няма да надделеят“, но над църквата в нейната съборност, а отделни църкви са отпадали и ще отпадат, ако „лежат“ на стари лаври.

Колко повече трябва да отнесем тези предупреждения към всеки един от нас! Започнали сме добре своя християнски път, но сме потънали в еснафско самодоволство и самозаблуда. Трябва да отговорим на светлината с покаяние.

Светиите винаги са държали пред очите си своите гряхове, макар и те да са били простени от Бога и така са задълбочавали своето смирение. 

Свети цар Давид казва: Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5). 

За св. апостол Петър разказват, че той през целия си живот помнел своето отричане от Господа, и всяка нощ, когато пропявал петел, се предавал на горчиво ридание, както и в самата нощ на отричането (Мат. 26:75). 

Изводът, до който стигаме днес е: Да обикнем Светлината, означава да обикнем покаянието. Християнството се състои не във високи възторзи, не в някакви състояния и преживявания. Това е много характерно за фалшивата пиетистка духовност, дошла от Запад. Протестантите често скитат от общност на общност в търсене на този наркотик – душевното преживяване, опитността. Няма да коментираме дали и доколко тези неща са от Бога. 

В Православието те няма да открият своя наркотик!

Защото в Православието е „истинската Светлина, която огрява всеки човек, идещ на света“!

В Православието е единствено правилната реакция на тази Светлина – покаянието!

Православието е истинското християнство, което се състои във виждането на своите грехове, в съкрушението и в плача за тях! Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

13.01.2019 г.

ВРЕМЕ ДА ПЛАЧЕШ И ВРЕМЕ ДА СЕ СМЕЕШ

(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето:….време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш“  (Екл.3:1, 4)

    Тази неделя чрез разказа на св. евангелист Лука (Лк.13:10-17) ставаме свидетели на срещата между нашия Господ Иисус Христос и една душа, болезнено сгърчена в прегърбено тяло. Текстът изрично казва, че болестта на тази жена не беше с естествен произход, а нечист дяволски дух изкривяваше тялото и. 

    Този древен дух беше отпаднал от Бога, той мразеше Създателя, и искаше тези червеи-хората също да Го мразят. Мястото на червеите е в пръстта, а не да повдигат поглед нагоре. Но човекът, дори паднал, остава човек. Св. Василий Велики пише, че човек е твар, получила повеление да стане бог. И затова винаги поглежда нагоре, като Авраама брои небесните звезди, и сякаш търси едно друго отечество – небесното. Днешният евангелски текст е пестелив на подробности и ние трябва като детективи да се хванем за малкото следи, с които разполагаме. А това, което преди всичко прави впечатление, е прегърбеното тяло на жената. Затова ще поставим това тяло в съответния историко-културен контекст, за да получим повече информация за душевния свят на тази жена.

    Позата с приведена глава е особено характерна за хората, които са в молитва, и то покайна молитва. Но в цялата Библия срещаме и благоговейно вдигнати глави. Ето само два случая от настолната книга на молителите, Псалтира. Когато псалмопевецът прославя Бога, той издига очи нагоре: „Кога гледам Твоите небеса - дело на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил, казвам си: що е човек, та го помниш, и син човечески, та го спохождаш?“ (Пс.8:4-5), а също и когато изразява своята надежда: „Подигам очи към планините, отдето ще ми помощ дойде. Моята помощ е от Господа, Който сътвори небето и земята.“ (Пс.120:1)

    Прегърбената жена бе замръзнала в скръбна покайна поза цели 18 години! Без поглед нагоре значи без надежда, без радостна прослава на Бога – ето така се е чувствала тя до срещата със Спасителя! 

    Защо злият дух на немощ е получил достъп до тялото на тази жена? Не можем да кажем точно, но цялата Библия свидетелства, че основната причина за подобни страдания е допуснат тежък личен грях, още повече, че тя не се е родила в това състояние. Справедливо е да допуснем, че в своята младост е паднала в тежък грях. Фактът, че след 18 години я намираме в храма говори, че е принесла покаяние. Сами ние добре знаем, че след съзнателни грехове вината често остава да тежи върху гърба ни като тежък чувал, понякога и след Изповедта. Продължаваме да обвиняваме и бичуваме себе си още дълго. Отказваме да видим скъпоценната кръв, пролята за нас, а се фокусираме върху тежестта на греха. В основата на това вече не лежи скърбене по Бога, а фокусирано върху „аз-а“ разкаяние, което не носи мирните сълзи на покаянието. 

    И така,  болезнено фокусирана върху  своя грях, тази жена просто е пропуснала е срока, в който трябва да спре да плаче и да подигне поглед нагоре. Вината лежала върху гърба и, а тя не можела, по-скоро не искала да я остави. Тогава дошъл дявола и приковал гръбнака и надолу: Ето, гледай надолу завинаги и винаги помни, че си нищожество, червей. Осемнадесет години в това изпитание! Хроничният и недъг я правел нечиста и всички я избягвали.  Така я намираме, изолирана от хората, потънала в океан от вина. 

    Важни неща за скръбта и радостта има да ни каже мъдрецът – еклисиаст! Има време за скръб, има време и за радост. „Всичко си има време, време има за всяка работа…“ Новият превод на български православни богослови казва: „За всичко идва час,  време има за всяка работа…“, т.е. идеята на Еклисиаста е, че в човешкия живот има различни случаи и състояния, за всяко от тях има време, но има и срок. Колко красиво казва това псалмиста: „защото гневът Му е за миг, благоволението Му за цял живот: вечер настъпва плач, а сутрин - радост.“ (Пс.30:5) Има време, когато трябва да коленичим, да сведем глави и да се каем. Всеки ден, но не по цял ден! Но има и време, когато трябва да застанем прави и да прославим Бога. Нашият богослужебен ред забранява в дните на радост – неделя, светлата седмица и други – да се правят земни поклони. Акатистите пък четем прави. Изглежда благочестиво да си винаги прегърбен, но християнството не е религия на прегърбените. В Христа ние ставаме повече от победители! 

    В книга Неемия се описва едно всенародно покаяние, докато свещениците четат гласно Божия закон: „И четяха разборно от книгите, от закона Божий, и прибавяха тълкуване, и народът разбираше прочетеното. Тогава Неемия, който е и Тиршата, и книжник Ездра, свещеник, и левитите, които учеха народа, казаха на целия народ: тоя ден е свет пред Господа, вашия Бог; не тъжете и не плачете, - защото целият народ плачеше, слушайки думите на закона. И каза им: идете, яжте тлъсто и пийте сладко, и провождайте дялове на ония, които нямат приготвено, защото тоя ден е свет пред нашия Господ. Не тъжете, защото радостта пред Господа е подкрепа за вас. И левитите утешаваха целия народ, думайки: престанете, защото тоя ден е свет, не тъжете. И отиде целият народ да яде и да пие и да провожда дялове и да празнува с голямо веселие, защото разбраха думите, що им казаха.“ (Неем.8:7-12)

    Скръбта по Бога докара покаяние на Израил, но водачите Неемия и Ездра видяха, че сълзите на покаяние са добри, само когато умиват, а не когато удавят. А целия народ се давеше в скръб. Затова те казаха „Стига толкова!“. Да бъдеш унил по време на Господен празник е егоцентрично. Те бяха мъдри водачи, затова прецениха, че срокът за скърбене изтече, и народа трябваше да се весели. Защото радостта е крайната цел на Бога. Той ни е създал за вечна радост и блаженство, а не за скръб. Скърбим, за да стигнем до радостта. Разбира се, за земната радост, както и за скръбта, също има срок. И така ще се редуват, докато дойде Неговото Царство, в което не ще има вече скръб.

    Затова и св. ап. Павел настоява: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се“. (Фп.4:4)

    Краят на всеки пост е празник, с подобаващата нему радост. Цяла седмица скърбим и постим, а в неделя трябва да се възрадваме с възкръсналия Господ! Затова в неделя не постим.

     Нека се върнем в онзи съботен ден в синагогата. Някъде в ъгъла прегърбената жена  гледа само надолу, в пръстта. Вижда само сторения от нея преди 18 години грях и вината, своята безспорна вина. 

    Но идва часът на срещата и с Човеколюбеца. Той я повиква при Него и така я вади от изолацията, въвежда я в общение с общността. Св. Николай Велимирович отбелязва: „Както пастирът, когато види своята овца, заплетена в тръните, полумъртва и безгласна, пръв идва при нея! Така и състрадателният Господ, Добрият Пастир, пръв се явил на тази Своя овца, завързана от Сатаната. Той пръв я повикал: жено! Не й казал: ти, саката! нито: уродлива! нито: сянка на живота! нито: грешнице!, а: жено! С тази дума Господ й връща изгубеното достойнство.“ 

Грехът и бе факт, влизането на сатаната в живота и също. Тя бе паднала ниско, но не бе червей, защото истински се бе покаяла. Как мразят демоните покаянието! То повдига грешника от пръстта, дава му дръзновение да гледа нагоре, към небето! Забележете, Иисус я нарече „Авраамова дъщеря", с това Той обяви, че нейното покаяние е прието на небето. Всъщност, то е било прието още при първата сърдечна изповед и принесена според закона жертва за греха, но, както казахме, жената е пропуснала срока да се подигне и продължи живота си като опростена. Осемнадесет години без да се отчайва и озлобява, тя не спря да идва в храма. Търпението и доказа нейната „Авраамова“ вяра!

    „Дъщеря Авраамова” – с това определение Иисус нарушава една традиция. Юдеите са били убедени, че жените не се спасяват сами, а само чрез мъжете. За разлика от тях, Христос вижда в жената пълноценен член на богоизбрания народ. За изцерението на  една болна душа Той разби още една традиция, която нямаше основание в Св. Писание. Така трябва да прави и всеки добър пастир – да руши традициите, които рушат живота на Божиите овци. Дадена му е власт, като самия Спасител, да развързва греховете, да изправя гърбиците.

    Изправи се, бъди свободна! Точно тази дума употребил Иисус – свободна. Защото „…ако Синът Ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йн.8:36) Защото вината е най-голямото робство, но има прошка, има ново начало за тези, които търсят Христа. 

    „И сложи ръцете Си върху нея“. Иисус разби още една традиция – докосна жена, и то нечиста. И не само докосна. Все едно каза „нека твоят грях и немощ паднат върху Мен“. 

    И виждаме тази Авраамова дъщеря, затворник на вината, какво прави – „и тя веднага се изправи и славеше Бога.“ Дойде краят на моето робство. Някой взе товара от гърба ми и мога да се изправя. Мога да погледна към небето и да запея радостна песен.

    Стигнахме до една точка, в която е логично всички да се възрадват. Но в такъв момент винаги се наместват едни особени „герои“. Мрачни и навъсени, загрижени за празника, а не за човека, който трябва да празнува. Съботата, положението на жената, ритуалната нечистота и прочее въпроси (разбира се, модифицирани), все още вълнуват  някои хора. Древните фарисеи и законници днес имат свои последователи. Това са тези, които се фиксират върху външните неща. Виждат само татуираната кожа, но не и сълзата, която се стича по нея, сълза, потекла от допира на душата с Бога. Дразнят се от непокритите женски глави, от женския грим и панталони, от неправилно запалена или поставена свещ, и прочее все външни неща. Някога законниците злоупотребяваха със съботата, днес зачестяват злоупотребите със „старчески“ съвети, извадени от контекста и налагани на другите християни като хомот, като предписание за най-дребния детайл от християнския живот. Вярата на днешния законник е робска. Свободата го плаши, той търси регламентиране на всичко, до най-малка подробност. Както сполучливо казва архиеп. Йоан Шаховски: „Законническата съвест е спокойна, само ако изпълни „предписаното“. Християнската съвест е спокойна само при Божи отговор, дори на най-кратката молитва.“ Скована от страх, законническата вяра не може да израсне до синовна вяра. Така законникът сам остава пленник на външната религиозност, но и не пуска да израснат другите около него.

Братя и сестри,

    Бог срещна тази сгърбена жена в Своя храм. И днес храмът отново е мястото на среща с Бога, за радостни, и за скърбящи. Той е навсякъде, но ни чака там. 

    Добре е жена да покрива главата си при молитва, но много по-важно е в молитвата да разкрие сърцето си пред Бога. И веднага един въпрос: ще се зарадваме ли ние, ако примерно жена с непокрита глава, или с дънки, или татуировки, е докосната изцеряващо от Бога? Или ще гледаме външното?

    Както Спасителят постави ръка на прегърбената жена, така и днес Той поставя Себе Си между зъбите ни, като Храна за вечен живот. Защото иска всяка наша клетка да Го усвои. Защото Той е онзи плод от Дървото на Живота, от Който като ядем, няма да умрем, но ще живеем вечно. Той е нашето Лекарство. Затова нека не се колебаем. Да пристъпим със страх Божи, вяра и любов, чрез пост, покаяние и изповед. Няма други условия за Св. Причастие, останалото е от лукавия, който иска да останем все така приведени и прегърбени като онази Авраамова дъщеря! 

    Ако с години сме мъкнали чувала с вината на гърба си, то време е да го оставим веднъж завинаги при нозете на Христа. Как да го оставим? Като го изповядаме в тайнството на Изповедта. И след изповедта, нека не си го взимаме отново. Защото в това тайнство Бог ни развързва и изправя. Изповяданият грях не трябва да предизвиква повече болка и ужас. Така, както белегът от зараснала рана не боли, а само напомня, така и споменът за сторения грях трябва да извиква само сълзи на благодарност пред необятната Божия милост.

    Св. Серафим Соболев обичал да казва: „Нито една наша молитвена сълза не е напразна“. Всички наши отци са единодушни, че животът ни трябва да е изтъкан от покаяние. С тази проповед  ние не омаловажаваме покаянието, а показваме мястото му в християнския живот – на средство, а не на цел. Целта е обожението!

    Още по-малко пък трябва самоцелно да търсим радост в християнския живот, за което ни предупреждава св. Антоний Велики: „Истинската радост изхожда от Бога и се дарува само на този, който постоянно принуждава себе си в това да отхвърля волята си, и във всичко да изпълнява Божията воля.“ Тоест, за да е богоугодна, радостта ни трябва да е „в Господа“, а не в плътските неща. (Фил.3:1). 

    Православието не прегърбва каещите се, то ги изправя, за да гледат Небето! Имаме път да вървим. Зад гърба ни бързо отлитат миг след миг. Успехи и провали, те са зад нас, и имат стойност само като натрупана мъдрост. Нека ги забравим! От значение е днешният ден. Затова нека послушаме съвета св. ап. Павел: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса.“ (Фил.3:13-14)  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

09.12.2018 г.

ПРОПОВЕДТА НА ИКОНИТЕ

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ – НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ VII ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

                                                                           

Днес честваме паметта на Отците на Седмия вселенски събор, състоял се през 787 г. сл. Христа, който утвърдил като  православно иконопочитанието. Евангелският текст тази неделя (Лк.8:5-15) е върху притчата за Сеяча. Това не е случайно. Проповедта може да бъде както със слово, така и с образи. Папа Григорий Втори нарича иконите „Евангелие за неграмотните“. Това е безспорно, както на Запад, така и на Изток. Въпросът е дали е само разсаз в картини или нещо повече? Когато неграмотността изчезва, изчезват ли и иконите? На Запад става точно така, защото католицизмът не вижда нищо повече в иконата. Изтокът, напротив, все повече развива иконописта.  По думите на архим. Зинон: „Иконата не изобразява, тя явява. Това е явяване на Църквата Христова, на преобразения и обожен свят, на преобразеното в Христа човечество.“ За Изтока иконите са прозорци към есхатона. Княз Евгении Трубецкой казва, че не ние гледаме иконата, а тя нас. Небожителите протягат ръце към нас.

Известни са дори случаи, когато по време на молитва пред иконата, човек вижда изобразеният на нея жив. Такъв е случаят с преп. Силуан Атонски, който видял живия Христос на мястото на Неговата икона.

Сърцевидецът Бог добре знае нашето устроение и потребността ни от образно мислене. Затова и Библейското слово рисува много картини. Книгата Откровение, например, е изградена като последователност от видения, ярки и въздействащи. Винаги е така, когато се разкрива една друга есхатологична реалност. Дори св. ап. Павел е затруднен и говорейки за себе си в трето лице, казва: „че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори.“ (2Кор.12:9).

Иконата поема щафетата от думите, когато те се спъват в неизразимостта. Иконата е повече от разказ за неграмотните, тя е богословие в багри. Но тук стигаме до проблем пред иконопочитателите, подобен на този, който имат словослушателите. Какво извиква Господ след като казва притчата? „Като каза това, извика: който има уши да слуша, нека слуша!“ (Лк.8:8). А днес би извикал: Който има очи да гледа, нека гледа!

Притчата ни представя Сеячът на семето – Господ Иисус Христос и четири вида почви, съответстващи на четири състояния на човешкото сърце. Акцентирам на това – състояния, а не предопределени типове почва. Няма човек, чиято почва на сърцето да е непроменима.

Първата почва – крайпътната. Хора, които чуват словото, но не го разбират и грабливите птици – демоните, го грабват от сърцето им за да не би да повярват.

Втората – камениста. Хора, които приемат с радост словото, но нямат корен. Те вярват временно, но при скръб и изпитание отстъпват.

Третата – трънливата. Хора, чието сърце е пълно с „хумус“. Но хумусът предизвиква растежа не само на добри растения, а и на тръни. Това са грижите и съблазните на този свят, които задушават словото и то остава безплодно.

Четвъртата – добрата почва, даваща плод. Плодородието й обаче не е даденост, а резултат от много обработка и грижи.

Основната поука за нас е: Сеячът е Бог, но ние сме Негови съработници. Ние сме орачите, поливачите, ние трябва да отстраняваме плевелите, да гоним грабливите птици и т.н. Тези земеделски дейности символизират покаянието, молитвите, изкореняването на страстите, въобще целия аскетичен живот на християнина. 

Невниманието към състоянието на собственото сърце може да ни направи от добра почва в лоша. „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – предупреждава ни древния мъдрец.

Нека отворим една скоба и отбележим, че между различните народи има различия по отношение възприемането. Прави са тези изследователи, които твърдят, че евреите са предимно народ на „чуването“, а гърците – на „виждането“. Ако за евреина важало „Слушай, Израилю“, за елинския свят виждането било водещо. Към момента на Христовото въплъщение виждаме оформен гръцкия модел за красота и хармония, и древните иконописци използват именно гръцките техники, като ги въцърковяват. Свикнали сме с акцента, че Бог е подготвял идването на Месия като е работил с избрания народ – Израил. Но останалият свят също не е бил забравен. Гръцката философия повдигнала въпроса за безсмъртието на душата. Платон прозрял, че човек е немощен и трябва да получи помощ от небето. Но философията достигнала своя предел, без да даде разрешение на човешките проблеми. Нека не забравяме, че влъхвите, поклонили се на Христовото Рождество не бяха юдеи, а езически философи и учени.

И така, ние прогласяваме Евангелието. Не само с думи, а и с багри, с благоухание, със свещенодействие, с жестове, със символи! Преди да се чете Евангелието, се извършва Малкият вход, на който свещносецът носи свещ, символизираща идващата евангелска светлина. След него върви свещенослужителят, който носи Св. Евангелие пред лицето си. Така той символизира, че сега ще се сее не човешко слово, а Божие слово. Винаги, когато излизам със Св. Евангелие на Малкия вход, в мене звучат думите от днешната притча: „Сеячът излезе да сее семето си.“ Днес Иисус сее семето на словото чрез своите служители. Затова на Малкия Вход хората вместо лицето на проповедника, хората в храма виждат Евангелието. Ето как визуалното възприятие носи послание, ако внимаваме в него.

Сеячът сее семето си както чрез думи, така и чрез картини. Влизайки в Божия храм, в нашите сърца вече започва да се сее. Сеячът – Господ Иисус го прави без думи, чрез иконите по стените, като прогласява не изборно, а на всички, влизащи в храма. Словото бива поднесено не на ушите, а на очите, но неговият краен пункт е един и същ – сърцето на човека. И тук е в пълна сила това, което казахме за видовете почва. Ако ти не разбираш езика на иконата, то ти си като човек, който чува словото, но не го разбира и идва дявола, та го отнема от сърцето му. Затова е от такова важно значение да познаваме езика на иконата, така както познаваме езика на притчите, пророчествата и въобще всички библейските жанрове. Ако пък очите ти са бомбардирани с нечисти образи от екрана, то техните тръни ще задушат семето на Божието слово, което се сее чрез светите образи.

Леонид Успенски много хубаво казва, че „иконата е образ на човека, в който реално пребивава и страстта, и всичко освещаващата благодат на Светия Дух. Затова плътта се изобразява съществено по-различно от обикновената тленна човешка плът. Преобразеният по благодат образ на светията, запечатан в иконата, е подобие Божие, образ на богооткровение, скрито откровение и познание.“ Затова образите от православната икона са есхатологични, а не само исторични, както е на Запад. Западната икона само изобразява, и то според фантазията на художника. Затова тя всъщност е само една религиозна картина. Там Иисус, Дева Мария и светците са изобразени със закръглени тела и зачервени лица.  Земно, твърде земно! Когато е прекъснат живият опит на Небето, всичко остава земно. Затова и в католическите храмове преобладават скулптурите. Със своята триизмерност, те са съвсем в нашата човешка греховна реалност.

         Дълбоката разлика между религиозната картина и иконата е в това, че докато първата е плод на човешко въображение, втората е плод на молитвата и постижение на Духа. Като такава, самата икона ни зове към молитва, към общение с изобразения на нея, а не само към естетическа наслада.

         С тази цел светите личности се изобразяват винаги в анфас и с нимб, докато несветите – в профил. Анфасът предполага общение, защото общуваме лице в лице. Очите се рисуват малко по-големи. Те са огледало на душата, според думите на Иисус. Телата са издължени, защото в земното странстване са били омаломощени с пост и молитви. Тази издълженост създава вярното усещане за едно посредничество, едно духовно протягане между небето и земята. Светците се изобразяват обожени, т.е. запазващи основните отличителни черти на външността си, но и променени, пълни със светлина и благодат. Ако се рисуват сцени от тяхното мъченичество, тогава обезателно се показват следи от техните страдания върху телата им.

Бялото има специален смисъл в християнството. В първите векове новопокръстеният обличал бели дрехи като знак на раждането си за един нов живот.   Дрехите на Господ Иисус Христос в иконата на Възкресение са бели. Дрехите на възкресения Лазар също са бели. Бялото се използва в иконите и в смисъла на св. пр. Исаия: “Да бъдат греховете ви и като багрено - като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, - като вълна ще избеля"...

Синьото, цветът на небето, в иконата символизира тихото смирение. Сините нюанси са често използвани за мантията на Христос Пантократор, за дрехите на Света Богородица и на светите апостоли.

Символ на любовта, саможертвата и състрадателността, червеното заема основно място в християнството. Червена е мантията на Христос, дрехите на мъчениците, мантията на архангел Михаил и на серафимите. Едновременно с това червеното може да означава егоизъм, омраза, сатанинска гордост или адски огън.

    На иконите на Божията майка и Младенеца връхната дреха на Спасителя винаги е синя, а долната червена, у Света Богородица – обратно. Защо това е така? Христос е божествен; Той е Бог, Който прие плът и стана Човек. Оттук и Неговата долна дреха – това е царска багреница, символизираща божествената Му природа, връхната синя одежда обозначава плътта. Това показва, че Божеството се вместило в човечеството. При Божията Майка последователността е обратна. Доколкото тя принадлежи към човешкия род, нейното облекло е в син цвят. Тя се съединила с Божеството чрез износването на Христа в своята утроба, а също и в смисъл, че тя била напълно обожена посредством възприемането на Неговите енергии, – ето защо нейната връхна дреха (мафорий) е в червен цвят, подобно на царска багреница. Върху мафория винаги има три звезди, които символизират нейното вечно девство преди, по време на и след Рождество Христово.

Зеленото, символ на духовното възстановяване, често е цветът на пророците, свети евангелист Йоан, на вестителите на Светата Троица.

За християните жълтото или златното символизират вечния живот и вярата, но преди всичко те символизират Христос – Слънцето, "Светлината на света", както казва евангелист Йоан. Златото не е цвят, който можем да срещнем в природата. По този начин позлатеният фон на иконата създава пространство, където телата не трябва вече да се съобразяват с елементите на пейзажа или архитектурата. Така те се освобождават от земното, стават одухотворени. Ето как златистият цвят насочва към вечното.

Библията вижда в черния цвят нощта, предхождаща творческия акт. Черният цвят в монашески и свещенически дрехи символизира отказването от човешката пустиня, условие за съзерцаване на Божествената светлина. Но тъй като животът угасва без светлина, на иконите на Страшния съд осъдените са изобразени в черно. Дяволите на свой ред също са изписани в черно.  

         Византийската иконопис използва т.н. обратна перспектива. Точката, в която се събират всички линии се намира не зад плоскостта на изображението, а пред него. По този начин светците или сцените от Св. Писание, изобразени на иконата, се разполагат в условното пространство между зрителя и плоскостта на иконата, т.е. зрителят сякаш става участник в това събитие. 

      В истинската православна иконопис никоя сцена или никое събитие не се изобразяват затворени в оградени пространство или под покрив, дори когато те са се извършили в помещение. Напротив, те се изобразяват като извършващи се под открито небе, пред всички, за да се подчертае с това, че евангелските истини са ни вече открити. Затова например, ние изписваме Благовещението (събитие, което се извършило на закрито) като че се е случило извън дома. Това се отнася и за всички останали сюжети, действието на които се разгръща в помещения.  

Братя и сестри,

Днешният свят е уморен от думи. Чрез светите образи  той може да получи последен шанс за възстановяване на изгубеното общение с Бога. Един писател казва, че докато в миналото отците са се борили за иконите, то днес иконите се борят за нас. Стига да са наистина икони, които ни приканват към общение, а не религиозни картини, които носят само естетическа наслада! За съжаление, на иконата отдавна не се гледа като на богословие в цветове и никой не подозира, че тя може да учи толкова, колкото и словото. Днес споделих с вас някои по „технически“ детайли, защото трябва да отхвърлим фалшивата религиозна картина и да се върнем към автентичната иконопис, която е свидетел за Истината.

Иконата е въплътена молитва. Тя се създава в молитва и за молитва.

Целта на истинската иконопис е същата, както на истинското „здраво“ слово - да ни отведе зад пределите на анатомичните представи и триизмерния свят на заобикалящата ни действителност – в царството на нематериалното и вечното, в царството на Духа. 

Нека въцърковим очите си – телесните и духовните – и да гледаме с внимание образите на невидимата реалност. Така наблюдавайки с телесните очи образа, духовните ни очи ще съзерцават първообраза и ще му се покланяме „с Дух и истина“. Това пеем веднага след Св. Причастие: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.“  Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

14.10.2018 г.