ВЪВЕДЕНИЕТО В ХРАМА – ВЪВЕДЕНИЕ В ИСТИНСКИЯ ЖИВОТ

   Днес Църквата празнува въвеждането на Пресвета Дева Мария в Йерусалимския храм. Защо това скромно семейно тържество, случило се преди 2000 години в затънтената римска провинция Юдея е толкова важно за нас, християните, че сме го включили в цикъла от 12-те най-големи празници?

    Като християни ние вярваме, че Господ Иисус Христос „.. се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана човек“. Затова Той има две природи – божествена и човешка, което изобразяваме със свитите към дланта безименен и малък пръст. Спасителят трябвало да приеме човешка природа не от покварен човек, а от чиста дева. (Под чиста нямаме предвид абсолютна чистота, а само, че живеещото в нея семе на греха не успяло да даде лошия си плод.) Падналото в греха човечеството чакало и копнеело за това повече от 5 хилядолетия. И Бог се смилил. Чул молитвата за чадорождение на двама престарели праведници - Йоаким и Анна, и ги удостоил с великата чест да станат родители и първи възпитатели на тази, от която, както пеем „дървото на живота (Христос) разцъфтя в пещерата от Дева“.

    Родила се Мария, а родителите и не се поколебали да изпълнят обета си – да я посветят в служба Богу.

    В новозаветния апокриф „Протоевангелие на св. ап. Иаков, брат Господен” четем: „Минавали се месеци след месеци, и детето навършило две години. И казал Иоаким: „Да я отведем в храма Господен, за да изпълним обещания обет, за да не ни отхвърли внезапно Господ и нашият дар да не стане неугоден Нему”. И казала Анна: „Да почакаме третата година, за да не започне детето да търси баща или майка”. И казал Иоаким: „Да почакаме”. И ето изпълнили се три години на детето, и казал Иоаким: „Повикайте непорочните дъщери иудейски, и нека да вземат светилници, и да стоят със запалени (светилници), за да не се върне детето назад и да възлюби тя в своето сърце храма Господен. И направили така по пътя към храма Господен. И свещеникът я приел, и я целунал, и дал благословение, казвайки: „Господ ще възвеличи твоето име във всички родове, защото чрез тебе ще яви Господ в последните дни изкуплението на синовете Израилеви”.

    Историята повествува, че малката Мария се затичала, изкачила петнадесетте високи стъпала и влязла в най-вътрешната част на храма, наречена Светая Светих.

    Тук сме длъжни да внесем някои уточнения, за да разберем, защо случилото се всъщност било знаменателно.

    Старозаветният храм бил разделен на три части:

- Двор – просторен двор, където се събирал целият народ, за да принесе своите жертви Богу за сторените грехове;

- Светилище – широка зала в храма, предназначена за молитви;

- Светая Светих – третата част, издигната няколко стъпала по-високо от Светилището и скрита зад плътна завеса. В нея бил поставен обкован със злато сандък, наричан кивот (ковчег) на завета. В кивота били двете каменни плочи, на които не човек, а сам Бог изписал 10-те Божии заповеди и една стомна с манна. Макар че Бог е навсякъде, тези светини в онова време обозначавали за евреите едно специално Божие присъствие.

    Векове наред храмът бил център на духовния живот на Израел. Но когато Израел бил завладян от вавилонците, кивотът изчезнал завинаги. По времето на Дева Мария, въпреки, че основната ценност в Светая Светих липсвала, никой нямал право да пристъпи вътре, освен първосвещеника, и то веднъж в годината. Тогава той влизал, за да принесе жертва за себе си и за греховете на народа, сторени по незнание. (Евр.9:7) Ако не бил духовно чист, не можел да влезе в Светая Светих. Грозяла го смъртна опасност, защото Божията светост е огън, който изгаря греха.

    И ето, виждаме, че за всеобща изненада и удивление малката Мария влязла смело и останала жива. Велико чудо, което било знак за нейната духовна чистота!

    Влизайки в най-светото място на храма, Мария, по Божий промисъл предобразно заела мястото на кивота на завета, вместилището на Божията слава. Казвам „предобразно“, защото това се изпълнило 13 години по-късно, при Христовото Рождество, когато тя се превърнала в нов и жив кивот, вместила Невместимия, както пеем в тропара „Нейната утроба е мислен рай, в който е Божествената градина, като ядем от нея, ще бъдем живи и няма като Адам да умрем.“

    След въвеждането на Мария в храма, Йоаким и Анна я оставили да бъде отгледана и възпитана от светите жени, които живеели в прихрамовите сгради и се грижили за храма. Около петнадесетата й година, по съвета на нейните възпитателки, била сгодена за възрастния вдовец Йосиф, с който заживява без интимни отношения в Назарет. Именно там я посещава Архангелът, носещ Благата вест, че ще роди Спасителя.

    Макар на пръв поглед разказът за Въведение Богородично да е лишен от особен външен блясък, той крие важни поуки за родителите и децата и неслучайно е определен за ден на християнското семейство.

    Великото дело на спасението ние дължим, заедно с всичко друго, и на факта, че едни родители – светите Йоаким и Анна изпълнили своя родителски дълг пред Бога. Те въвели своята дъщеря отрано в храма и положи в нея здравата основа на послушанието към родителите, което по-късно естествено се развило в послушание към небесния родител - Бога. Те ясно били разбрали, че тяхното родителство е сянка на Божието. Неизбежно във всяко семейство идва моментът, когато трябва да се скъса духовната пъпна връв и родителите да връчат своето пораснало дете на Божията бащинска грижа. Но колко голяма е отговорността им до този момент да се въвели детето си в храма, и не само в храма, а и в една дълбока лична връзка с Бога!

    Когато архангел Гавриил благовестява на Дева Мария, че е избрана да стане майка на Спасителя, тя изговаря най-важните думи, казани някога от човек: „Ето аз съм покорна пред Господа. Нека ми бъде според думата ти.“ (Лука 1:38) Тези думи се явяват съгласието на цялото болно човечество да бъде изцерено! Но това покорство, това послушание на Божията воля не се появило в Мария от нищото. То започнало да се гради в нея от зачеването, укрепнало при въведението в храма и се развивало през всички дни на земния и живот.

    Изпитът по покорство на Бога, на който Ева се провали в Едемската градина, Мария издържа успешно и донесе радост за всички хора.

    Преди всичко, нека осъзнаем, че още от бебешкото креватче пътищата пред всеки се разделят на две – на бунта или на послушанието. Дали детето ще израсне добро или лошо – нищо не е предопределено, а всичко е следствие от нашите действия и бездействия като родители. Искате да израсте добро? Вижте как Йоаким и Анна отвели своята дъщеря в храма и я посветили на Бога, как спазили след това обета си! Помислете за тяхната жертва, как оставили в Божиите ръце толкова желаното чадо! И как намерили духовни сили за това?!

    Първо, защото любовта им към Мария не била егоистична. Те я възприемали не като свое притежание, нито пък мислели егоистично как да си подсигурят опора за своите старини. Те виждали малкото момиче като дар от Бога, даден им с конкретна цел и за определен срок. Този срок за престарелите Йоаким и Анна бил кратък. Няколко години след въведението на Мария в храма, те си отишли от този свят. Но за това кратко време Йоаким и Анна вложили цялото си сърце в своята рожба и изпълнили целта, която Бог поставя пред всеки родител – да подготви своето чадо за жив храм, в която да обитава Бог. Предали и разказите за великите Божии дела, но използвали и това, което днес наричаме невербални методи. Какво прочетохме в протоевангелието на Яков? Как чрез светлината на запалените светилници мъдрите праотци Йоаким и Анна запалили в малката Мария любов към истинската нетленна светлина.

    Какъв пример е това за нас днес – да водим децата в храма още от най-ранна възраст, да бъдат огрени от меката светлина на свещите, да бъдат обгърнати от благозвучните църковни песни и да се вглеждат в светите лица от иконите!

    Всяка неделя трябва да бъдем с децата си в Божия храм, но да знаем: децата възприемат не толкова думите, колкото личния пример на своите родители! Затова животът ни извън храма трябва да съответства на нашата вероизповед. Пушим ли, пием ли, клюкарстваме ли, мамим ли, и децата ни ще правят същото, колкото и да ги увещаваме към обратното!

    Особено трябва да внимаваме в нашия говор. Да разказваме на децата за Божиите чудеса и да не допускаме никаква гнила дума. Св. Яков възкликва: „От една и съща уста излизат и благословия, и проклятие. Братя мои, не бива това да бъде така. Тече ли през един и същ отвор на извора сладка и горчива вода?“ (Як.3:10-11). Учените са установили, че още в майчината утроба бебетата чуват и подсъзнателно възприемат думите и настроенията на своите родители – било добри или лоши. Ние, вярващите, не сме изненадани от това, защото сме чели доктор Лука, евангелист и педагог, който преди 2000 години описва срещата на непразната Дева Мария със своята родственица Елисавета: „Още в същите дни Мария стана и бързо се запъти към един град в планинската част на Юдея. Там влезе в дома на Захария и поздрави Елисавета. Когато Елисавета чу поздрава на Мария, детето заигра в утробата ѝ, а Елисавета се изпълни със Светия Дух.“ (Лк.1:39-40)

    Преди безбожния комунистически режим в България, родителите водили от най-ранна възраст децата си в храма. Отрано ги научавали на молитва и благоговение пред светините, а с растенето на вярата растял в тях и душевния мир. Днес ние трябва да възстановим това! Децата ни са напред с технологиите, пълнят умовете си, но сърцата им остават празни.

    Празникът Въведение Богородично учи всички родители, че трябва от най-ранна възраст да водим децата в храма и да ги възпитаваме християнски. Не просто да отглеждаме деца (отглеждат се кучета, кокошки и др.), а да възпитаме деца! Деца, които отрано са намерили смисъла на живота, а не затъват в блатото на суетата и пороците. Деца, които живеят чисто и красиво, като украсяват себе си не външнотелесно, а вътредуховно – с добродетели.

    Църквата е училище за това. Семейството е първата църква, а училището е второто семейство, защото има за цел не само да дава знания, но и да продължи и утвърди доброто възпитание, което се дава в дома. Духът на всичко обаче е църковността, няма ли я нея, изпразва се от съдържание както семейството, така и училището. Защото само Църквата ражда хора, които живеят не за себе си, а за Бога и ближния!

    Пред нас, родителите, днес стои голямо предизвикателство – да възпитаме християнско поколение, като в движение попълним пропуските, които имаме поради атеистичното наследство. А да си признаем честно, и сами ние сме били нехайни в това отношение. Затова нека смирим гордия си ум, помнейки Христовите слова: „оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие. Истина ви казвам: който не приеме царството Божие като дете, няма да влезе в него.“ (Лк.18:16-17) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

21.11.2022 г.

КЛЕВЕТНИК, КОЙТО СЕ КРИЕ

 

 

(За войната на небето и на земята)

       Още от зората на човечеството съществува конфликт с космически мащаби, чието разбиране надхвърля човешкия интелект. Завесата за него отдръпва самият Бог и ние днес ще разсъждаваме не според плътския ум, който ражда всевъзможни конспиративни теории, а според мярката на това, което ни е разкрито.

    Апокалипсис означава точно това – разкриване, откровение. Център на тази библейска книга е 12 глава, където четем: „И настана война на небето: Михаил и ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха против тях, но не устояха и нямаха вече място на небето. И беше повален големият змей, древната змия, наречена дявол и Сатана, който съблазнява цялата вселена. Той беше повален на земята, а заедно с него бяха повалени и ангелите му. И чух висок глас да говори на небето: „Сега настъпиха спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Помазаник, понеже е повален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем. Те го победиха с кръвта на Агнеца и със словото, за което свидетелстваха, и не милееха за живота си, но бяха готови да умрат.“ (Откр. 12:8-11)

    Това е основен текст по темата за духовната война. В нашите проповеди ние винаги прогласяваме победителя в нея – Господ Иисус Христос. Но сме длъжни, без да се фиксираме прекалено (защото не е душеполезно), да имаме представа и за нашия духовен враг.

    Видението на св. ап. и ев. Йоан Богослов посочва ясно кой е той, а имената му разкриват неговите качества:

- големият змей – свиреп и жесток, чиято сила далече надхвърля човешката;

- древната змия – хитър и лукав, с поне осем хилядолетия опит в изкушаването;

- дявол – клеветник и лъжец;

- сатана – противник, който съблазнява цялата вселена.

    Някои хора се смущават да говорим за духовния ни враг, но св. Йоан Златоуст наставлява: „Не се учудвай, че е казано много за силата на врага. Знанието за това не бива да предизвиква страх и плахост, но може да предпази от безгрижие“.

    Това, което знаем е, че в началото Бог сътворил ангелите. От гордост, обаче, някои от тях, водени от херувима Денница, отпаднали и станали бесове. Бог създал съвършеното творение – човека, за да замени отпадналия ангелски чин и бъде съуправител с Него на цялото творение. От тогава дяволът завижда на човека и воюва срещу него. Воюва прикрито и подло, като целта му е да го вкара в грях и отдели от Бога. За тази си цел дяволът клевети Бога пред нас и нас пред Бога. И, като всеки клеветник, го прави скрито.

    Първо, той клевети Бога като всява в нашите умове съмнение в Неговата любов и грижа за творението. Виждаме това още в Едемската градина: „Тогава змията каза на жената: „Вие няма да умрете! Не! Бог знае, че когато вие ядете от него, очите ви ще се отворят и ще бъдете като богове, които познават добро и зло.“ (Бит.3:4-5). Лукавото внушение е, че Бог е егоистичен и не иска да допусне хората да владеят света чрез вникване в тайните на творението, че иска да ги държи безпросветни роби. Това, както добре знаем, е лъжа, защото Бог създаде човека точно с тази цел – да бъде съуправител на творението. Но Бог иска чрез любовта да постигнем истинското познание, докато дявола обръща нещата и чрез самоцелното знание води жертвите си към гордост. Изкривеният образ на Бога, който дявола ни представя, има за цел да ни отклони от Него и ни тласне към падение.

    Второ. Когато паднем, същият този, който ни е вкарал в греха, се явява пред Бога и започва да ни обвинява. „Един ден, когато Божиите синове дойдоха да се представят пред Господа, дойде също и Сатана между тях.“ (Йов1:6)

    В този небесен събор сатана изтъква всички наши прегрешения и изисква Бог да покаже Своята правда като накаже престъпника. Според преподобни Паисий Светогорец: „Бесът казва: „Ние извършихме една постъпка, а ти ни наказваш, а хората, които имат на сметката си толкова много провинения – Ти им прощаваш. Да, прощава им, но хората се каят, а бившите ангели паднали така низко, че станали бесове и вместо да се постараят да се покаят, стават все по-лукави, все по-злобни“.

    Но дяволът клевети не само съгрешилите, а и праведници като Йов. Ето какво казва: „Нима случайно Йов благоговее пред Бога? Нали Ти Самият пазиш от всяко зло него, семейството му и целия му имот? Ти благослови неговите дела и трудове – затова стадата му се ширят по земята. Но простри ръка и се докосни до всичко, което той притежава, тогава дали няма да се отрече от Тебе пред Твоето лице.“ (Йов 1:9-11)

    Горкият Йов, той не подозираше нито причината за своето страдание, нито какъв скрит враг има! Бог допусна изпитание, за да излезе наяве истинското му сърдечно разположение, да бъде той разкрит пред цялата вселена като праведник.

    Но не само Йов бе разкрит като праведник, врагът също бе разкрит, и ние днес вече не сме в неведение за скрития клеветник, а сме „слушали за търпението на Йов и видяхте какъв край му отреди Господ“ (Як.5:11)

    Боговидецът Йоан ни разкрива, че дяволът е изгонен от Божието събрание, повален на земята. Различни са мненията кога точно и до каква степен той е лишен от достъп до Бога, но преобладават тълкуванията, че това се случва на Голгота. Ден преди Голгота, докато Иисус говори за Своята предстояща смърт, се чува гласа на Бог-Отец от небето, който оповестява началото на тази „война на небето“, за която четем в Откровение. Ето реакцията: „А народът, който стоеше и чу гласа, казваше: „Гръмна се.“ Други пък казаха: „Ангел Му говори.“ Иисус отговори: „Не за Мене беше този глас, а за вас. Сега започва съдът над този свят; сега князът на този свят ще бъде изгонен вън. (Йн.12:29-31) Хората тогава не схванаха случващото се. Сетивата им бяха закърнели за духовните неща и затова чуха само гръм. Народът тогава не разбра, че започва решаващата битка на най-великата война, чийто изход напълно ще промени позициите на воюващите страни. Възкресение и Петдесетница отвориха очите на учениците за истината – чрез Кръста сатана беше обезоръжен. Беше му отнето оръжието на клеветата, изгонен беше вън от небесния събор и над него беше произнесена осъдителна присъда. Така денонощната му клеветническа дейност се проваля от пречистата кръв на Иисус, с която всички наши грехове са умити.

    „Затова ликувайте, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко на вас, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голяма ярост, понеже знае, че му остава малко време.“ (Откр. 12:12)

    Небесата ликуват, защото дяволът е изгонен от там, но земната църква, която воюва духовно, ще срещне цялата сатанинска ярост. Точно това наблюдаваме в цялата християнска история – жестока война на злите сили със светиите, като главната им цел е да ги отдели от скъпоценната кръв на Христа, без която няма очистване от греха.

    В тази жестока война дяволът използва хиляди капани, залага по пътя хиляди мини. Такъв духовен великан като св. Антоний Велики се отчаял, като видял във видение всичките дяволски капани. И сами ние, колкото повече научаваме от светите отци и от личен опит, толкова повече осъзнаваме какво плътно минно поле е пред нас. И все повече ни идва да възкликнем като св. Антоний: „Кой може да ги избегне“. Да не се отчайваме, светецът получил отговор, че има водач, с който и ние днес можем да минем между мините - „Смирението“.

    С днешната проповед ние нямаме за цел да ставаме сапьори и да издирваме скритите мини. Това е жизнено важно и ще го правим през целият ни духовен път към небето. Днес само искаме да посочим смирението като сигурен наш водач по пътя и да запомним, че ако и врагът да сменя постоянно своите тактики, неговата стратегия винаги е една и съща – да ни отдели от Източника на живота.

    Преди всичко, трябва да знаем, че сатана е враг, който се крие. Най-големият му успех е да убеди хората, че не съществува, че причина за злото са социалните фактори, лошия хормонален баланс, ретроградния Меркурий, извънземните, рептилите и кой ли не.

    Ако до някой достигне Божия глас чрез проповед или по друг начин, дяволът бързо му „подсказва“: „гръмна се“ (т.е. това е природно явление) или „ангел говори“ (спиритуализъм). Така лукавият замъглява умовете за своето поражение. Чрез фалшивите религии и идеологии той се стреми предип всичко да скрие и изопачи вестта за Възкресението Христово.

    Слава Богу, Иисус и днес отваря очите на духовните слепци. Слепецът проглежда за греховете си и за Спасителя, но проглежда и за друго. Маскировъчната мрежа пада и зад нея той разпознава истинския виновник за злото – дявола.

    Но тъкмо разкрит, лукавия веднага подхваща друга тактика. „Дяволът – казва св. Григорий Богослов – е или най-дълбока тъма, или, ако го разкриеш, веднага се престорва на светъл ангел и прелъстява ума с кротка усмивка.“

    Разкритият враг не бърза да влезе в открита битка с нас. Той знае, че ако уплаши някой прибързано, има риск същия да се прилепи още по-силно към Бога. Затова предпочита метода на „кротката усмивка“ – ласкателството, приятелството със света и себелюбието. Дяволът знае, че в това си дело има съюзници: един извън нас – света и един в нас – плътта. Те са работили дълги години да формират в нас светски мироглед и навици за плътоугаждане. Но за да са тези дяволски съюзници ефективни, необходимо е повярвалият да бъде отделен от Църквата и тайнствата. И дяволът прави точно това – скрива своето поражение на Голгота и се стреми да отклони вярващите от молитвата и църковните тайнства.

    Всички блага получаваме поради кръвта на Агнеца! Истинската молитва е възможна само „като се осмеляваме да влизаме в небесното светилище чрез кръвта на Иисус Христос" (Евр.10:19). Няма очистване без проливане на кръв и всички тайнства са учредени на основата на Христовата кръв. Чрез тях ние прилагаме Изкуплението и ставаме победители над дявола „с кръвта на Агнеца“.

    Ако някой християнин напредва по тесният път на спасението, тогава сатаната влиза в тотална война с него, като се опитва да го смаже душевно и телесно. Но и в този случай дяволът често се крие зад свои прокси-слуги – хора злобни и завистливи, а понякога дори настройва роднини и близки. Много от верните Божии служители са търпели страдание дори от клирици. Св. Йоан Златоуст, който е бил наклеветяван, низвергнат на църковен лъжесъбор и пратен на заточение, отбелязва: „Нека не мислим, че срещу нас воюват човеци. Бесовете водят война срещу нас чрез човешки средства. Нека не забравяме, че войната е срещу бесовете, които, ако искаме, можем да победим. Можем да ги победим, защото имаме заедно с нас силата на непобедимата благодат на Светия Дух и Христовото уверение: „Давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и на всяка вражеска сила“.

Братя и сестри,

    Виждате, че врагът ни е коварен, клевети ни и се прикрива. Но нашият отговор не трябва да е такъв, а „с възвестяване на истината, с Божия сила, с оръжията на правдата в дясната и лявата ръка“ (2Кор.6:7).

    Св. Йоан Златоуст казва: „Онзи, който има враг, онзи, който е бил онеправдан от някого, който се гневи някому, нека цялата своя ярост, целия свой гняв и целия си яд да насочи срещу дявола. Срещу дявола яростта е добра, гневът към сатаната е потребен, към него и злопаметството е похвално. Някой те онеправда, обиди те, похули те, удари те? Обърни срещу дявола омразата и яда, които си изпитал към брата си, който е част от твоето собствено тяло, и насочи брата си към осъзнаване безумността на злото“.

    Дяволът крие от хората най-великата вест: Чрез пролятата на Голгота кръв ние ставаме победители, от роби на греха ставаме царуващи над него. Грехът е пробойната в нашите доспехи и само през него дяволът има достъп во нас. Върху борбата с греха трябва да е нашият акцент. Затова ще завършим с думи отново на Златоустия проповедник: „Нека настъпим греховете – гняв, пожелания, надменност и всички страсти, за да не станем предатели на властта, която Бог ни даде. Нека не оставяме истинските Божии служители – светите ангели, които Бог ни е дал като пазители, и да дружим с дявола. Обратно, нека приемем Божието всеоръжие, за да победим дявола и да станем наследници на Царството небесно“. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

06.11.2022 г.

ПРЕПАСАНИ С ИСТИНА

„Поради това приемете пълно снаряжение от Бога, за да можете да окажете съпротива в деня на злото и като надвиете всичко, да устоите. И тъй, бъдете готови, като се препашете с истината …“ (Еф.6:13-14)

    За да опише духовната война, в която християните участват, св. ап. Павел прави сравнение с римския войник и неговото снаряжение. И съвсем не случайно той започва от кръста на тялото. Това е централното място на воина, защото коланът държи цялото снаряжение. Според тогавашните обичаи жителите на римската империя, включително и войниците, са носили дълги туники. От воина се искало поясът му да бъде добре пристегнат, за да може тялото да усеща неговата заякчаваща сила и туниката да не пречи на вървежа и борбата. По същия начин поясът на истината трябва да държи другите части на духовното оръжие заедно и ги скрепява.

    Духовната борба е борба на истината с лъжата, на Иисус със сатана. Иисус е въплътената истина! Древногръцките философи разглеждат Логоса като мнение, слово, основа на нещата, докато за св. ап. и ев. Йоан Богослов Той е и личност - Божият Син. „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина“. (Йн.1:14) Това Слово на истината не е застинало и фиксирано в някакъв религиозен текст. Затова, въпреки твърдата ни увереност в истинността на Библията, ние не можем да поставим знак за равенство между нея и Иисус Христос.

    Напомням това, защото се забелязва склонност към един елементарен, нединамичен подход по въпроса за истината. Протестантът казва: „Истината е в Библията, чети и изучавай“, а ние, православните правим стъпка напред и казваме „Вземи също и отците, чети и изучавай“. Но има поне още две стъпки, за да можем да кажем, че сме се препасали с истината като Христови воини.

    Първо. Бог не е спуснал от небето един книжен свитък, който да почитаме като идол. Бог винаги е снизхождал към нас и ни е говорил чрез човеци – пророците, а „в тези последни дни Той ни говори чрез Сина.“ (Евр.1:2), Който стана човек. В резултат на това говорене на Бога с Неговия народ се е появил книжния свитък, който наричаме Библия. Връзката е Бог – Човек – Библия, а не Бог – Библия – Човек. Затова не Библията, а Църквата като Божий народ е наречена стълб и крепило на истината. Именно в отношението на Бога с човека се е разкрила истината. Истината не може де се постигне, ако Бог не я открие, не я предаде на човека. Но, обръщам внимание, въпреки, че говорим за предаване, получаващият човек не е пасивен, не е статуя. И когато пада и когато се изправя, той обръща очи към небето. Дали задава въпроси или прославя Своя Създател, той е в диалог с Него. И именно в този диалог Бог разкрива истината за Себе Си, за човека и заобикалящата го вселена.

    Приелият истината християнин е длъжен да я живее, да я твори и пази: „Имай за образец здравото учение, което чу от мене, с вяра и любов в Иисус Христос. Запази добрия залог чрез Светия Дух, Който живее у нас.“ (2Тим.1:13-14). Тази истина, връчена ни като залог, наричаме Св. Предание. И може някои да се изненадат от това, което ще кажа, но това е исторически вярно: Всичко е Предание, дори и Библията! Така мисли ап. Павел: „И така, братя, устоявайте и се придържайте към преданията, които приехте било чрез наше слово (устно), било чрез наше послание (писмено).“ (2Сол.2:15). Писменото и устното предание са равноценни. Новозаветният канон не е бил някаква клетка, а посочване на апостолските писания – евангелия и послания – като образец и мярка за богословие.

    Три века по-късно св. Василий Велики гледа  на устното и писменото свидетелство по същия начин като ап. Павел: "От съхранените в Църквата установления и проповеди едни ние притежаваме благодарение на писаното учение, а други, предадени ни чрез апостолската традиция, сме приели в тайнството. Но и едните, и другите имат еднаква сила по отношение на благочестието. Срещу тях не ще възрази никой, който поне малко е запознат с църковните установления и принципи. Защото, ако решим да не спазваме неписаните обичаи, като смятаме, че нямат особено важно значение, то ние незабележимо и за нас самите ще навредим на Евангелието, засягайки основни неща и ценности в него. Дори нещо повече, ще превърнем проповедта в голи думи."

    Чак през 16 век, в споровете между католици и протестанти, започнало схоластично да се разграничава Писание и Предание. Ние, православните, сме приели това разделяне и то не е лошо (въпреки западния си произход), стига да помним, че е условно и да не противопоставяме тези два модуса на Божието слово. Библията е основната част, скелета на Преданието, който е бил веднага фиксиран чрез записване. Останалата част е била устно предавана и съхранена в Църквата и в даден момент е кристализирала в литургията, съборите, иконописта, символите на вярата, каноните и пр. Нея наричаме Св. Предание, разбира се в един по-тесен смисъл, защото в широкия смисъл и Св. Писание е част от Преданието. Важното е, че и двете са Божие слово. И двете представляват поясът на истината, с който трябва да се препашем.

    Както добре знаем от историята католиците прибавят човешки учения към Св. Предание, а протестантите отнемат от него. Вместо да изрежат само католическите тумори те, образно казано, изрязват почти цялата плът и остават само скелета – Библията. Разбира се, с годините си съставят свое собствено „пасторско“ предание, въпреки че отказват да назоват така вероизповедите си.

    Можем да кажем, че при католиците поясът става твърде дълъг и виси, а при протестантите – твърде къс и не може да се опаше добре. И в двата случая истината е повредена.

    Обръщам внимание на това, защото с появата на икуменическото движение, католическите и протестантски вируси започнаха да прескачат и в православния църковен организъм. Неосъждането и приемането на тези заблуди създава проблеми при опасването на православния воин с пояса на истината. Това се отразява и на останалото снаряжение. Обърнете внимание особено на това, че коланът държи ножницата на меча. Ако поясът ни не е добре опасан и е твърде дълъг (като при католиците) или твърде къс (като при протестантите), то боравенето с духовния меч на Божието слово ще бъде провалено. Затова категорично трябва да отхвърлим всяка ерес, повреждаща пояса на истината и да държим светоотеческото Предание.

   Второ. Трябва да отбележим, че в текста за Божието снаряжение, на гръцки липсва определителен член, т.е. писано е препасани с истина, а не с истината. Така ап. Павел разширява значението на тази част от духовното снаряжение, като ни насочва към искреността, вътрешната сърдечна истинност.

    „Ето Ти желаеш да има истина в сърцето на човека и ще ми дадеш мъдрост вътре в мене.“ (Пс.50:8). Това е един копнеж на човека да живее без маска, напълно открит пред своя Създател, да търси Него, дори когато се е омърсил от греха.

    Господ се обръща към повярвалите в Него (не към невярващите), като им казва: „Ако пребъдете в Моето учение, наистина сте Мои ученици. И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.“ (Йн.8:31–32)

    При светото Кръщение ние ставаме Христови воини, както показва и една от молитвите при тайнството, в която се казва: „И направи го избран воин на Христос“. Както първото задължение на новобранеца е да се запознае с уставите и правилата, така и новият християнин е длъжен да постави всеки аспект, и дори всеки най-дребен детайл от своя живот в светлината на православната вяра. И както новобранецът не усвоява строевите хватки и боравенето с оръжието, докато не започне да прилага теорията на полигона, така и в духовния живот само пребъдването в истината ни прави свободни! Да пребъдваме в Христовото учение означава да продължаваме да стоим, независимо от трудностите и житейските грижи. Означава да не преставаме да се оглеждаме в огледалото на Божието слово и когато образът ни не е красив, да не се извръщаме, но да се очистваме от греховните петна! Защото каква полза от огледалото, ако не ни води до промяна? Добре е казано, че Православието не е библиотека, която може да се изучава, а живот, който трябва да се живее в диалог с Бога. Прот. Г. Флоровски нарича Преданието "живота на Светия Дух в Църквата". Затова няма да е пресилено ако твърдим, че живеейки в такова общение с Бога и нашият живот се влива в пълноводната река на Духа, наречена Св. Предание.

    Изводът за нас е, че трябва да се опашем с Христовата истина не само като знание, а и като една сърдечна искреност и откритост пред Бога.

    В църковните среди наричаме повреждането на човешкото естество чрез лъжата прелест. Св. Игнатий Брянчанинов казва: „Прелестта е състояние на цялото човечество, без никакви изключения, произведено от падението на нашите праотци. Всички ние сме в прелест. Самото знание за това се явява величайшото предпазване от прелестта. А най-голямата прелест — това е да си мислиш, че си свободен от прелестта. Всички ние сме излъгани, всички сме заблудени, всички се намираме в лъжливо състояние и се нуждаем от освобождение чрез истината. Истината е Господ наш Иисус Христос. Нека усвоим тази Истина с вяра в Нея, да възплачем с молитва към тази Истина — и Тя ще ни извади от пропастта на самозаблудата и демонските прелести.“

Братя и сестри,

    Надявам се, че всички изпълняваме този светителски съвет и сутрин, отваряйки молитвениците си, зовем Бога: „Отвори ми очите да виждам живота в истинска, а не в лъжлива светлина“. Молитвата е велика сила и тези молитвени навици са безценни! Но както добре знаем, за да ни е светло в стаята, трябва освен ток по проводника, да има и електрическа крушка. А на мен ми се струва, че ние, съвременните православни християни все някак успяваме да отворим молитвениците, но пренебрегваме заповедта да възлюбим Бога с целия си ум. Неделната проповед не е достатъчна, особено в нашия лукав век. За да проумяваме Божията воля трябва да четем много повече Библията и духовна литература, като във всяко отношение следваме „царския“ път и не се отклоняваме нито вляво, нито в дясно. В Интернет-джунглата гъмжи от всякакви пророчества и съвети. Но и там могат да се видят поставените от Църквата знаци, маркиращи този път. Това са творбите на канонизираните светии, както и съветите на прекия ни духовен наставник. Четете, но преди да поднесете към очите си каквато и да е книга, първо потърсете отеческото благословение!

    И днес звучи актуално казаното чрез пророка: „Моят народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога. Понеже ти отхвърли това знание, и Аз ще те отхвърля да не свещенодействаш пред Мене.“ (Ос.4:6). Във века на информацията да погинеш от липса на знание – какъв парадокс! Както казва народа: Вода гази, жаден ходи. Трагично е това, братя, и трябва да спрем да се давим в светската информационна помия. Знам, че умората в нас е огромна и различни страсти ни повалят и мъчат. Но истинската почивка не е в телевизията, интернета и глупавите хобита, а в духовните книги, четени смирено и молитвено! Както казва св. Игнатий Брянчанинов: „Само верният на Божието Слово не позволява на себе си това състояние, обуздава страстите и отразява нападенията на врага. А неверният на учението Христово, следва своята воля и своя разум, като по този начин се подчинява на врага и от състояние на самозаблуда преминава съм състояние на бесовска прелест, губи своята свобода и встъпва в пълно подчинение на дявола.“

    Накрая, да посочим и една друга опасност. Ап. Петър предупреждава за нея: „Заради това, възлюбени, като препашете чреслата на ума си, бидейки бодри, напълно се надявайте на принасяната вам благодат при явяването Иисус Христово.“ (1Петр.1:13)

    Когато е трябвало да вървят бързо или да се бият, хората по онова време са събирали краищата на туниките и са ги напъхвали в пояса, за да бъдат свободни краката им. Нашият ум е като такава дълга туника. Той е разсеян и постоянно се разлива в различни посоки. Апостолът заповядва да го „напъхаме“ в пояса на истината.

    Нямам предвид само суетните забавления, ТВ-сериали и безкрайни политически дебати, с които дяволът краде времето и мира ни. Крадецът често дърпа умовете ни към неутрални, но странни и отвлечени теми. Една такава тема е за извънземните. Никой не може да докаже нито тяхното съществуване, нито тяхната липса. Просто Библията мълчи по този въпрос. Ако съществуват, то със сигурност няма да вземат никакво участие в човешката история. Но едни други „извънземни“, наричани в Библията демони, със сигурност се намесват в човешките дела, включително като се представят за извънземни. За борбата с тях трябва да се вслушаме в Петровите думи. Те не са препоръка, а заповед да дисциплинираме ума си.

    Да го обновим с Божията истина!

    Да не го пускаме да се влачи в прахоляка на земните суети!

    Да натъпчем всичко, което виси, в пояса на истината!

   Да се фокусираме върху изпълнението на Божиите заповеди като цел на нашето четене на Библията и на всяка духовна литература!

    Защото „Скритото принадлежи на Господа нашия Бог, а откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века, за да изпълняваме всичките думи на тоя закон.“ (Втор.29:29). Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

09.10.2022 г.

ОРЪЖИЯТА, С КОИТО ВОЮВАМЕ

 

„Сам аз, Павел, който уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече, ви призовавам с Христова кротост и снизхождение и ви моля да не се налага и когато съм при вас, да прибягна към дързостта с онази убеденост, с която възнамерявам да се опълча против някои, които мислят, че ние действаме с човешко мерило. Защото, макар и да живеем в плът, не воюваме от човешки подбуди. Оръжията, с които воюваме, не са човешки, но имат от Бога силата да разрушават крепости. С тях побеждаваме лоши замисли и всяко превъзнасяне, което се надига срещу знанието за Бога, и пленяваме всеки помисъл, за да се покорява на Христос.“ (2Кор.10:1-5)

    Днес ще продължим военната тема, като се фокусираме върху особените оръжия, с които воюваме като християни. Нашата борба не е срещу плът и кръв и съответно оръжията ни не са плътски. Ние не сме някакви талибани, които секат глави и взривяват сгради. Проблемите, с които постоянно се сблъскваме, касаят мисленето - погрешни убеждения, изградени предварително, т.н. предразсъдъци. Нека не се лъжем, става въпрос за дяволски внушения, както по отношение на Бога, така и на Неговите светии и служители. Ден след ден, камък след камък, дявола гради в умовете на хората вавилонски кули, които „се надигат срещу знанието за Бога“. Ап. Павел използва за тях метафората „крепости“. Какво представляват тези крепости? Това са помисли, скрепени с „аргументи“ – силно укрепени мисловни гарнизони, които се противопоставят на Истината. Това са лъжливи възгледи за Бога, човека и спасението, издигнати от гордостта, себелюбието, алчността, завистта и плътските страсти. В църковните среди за такъв човек се казва, че пребивава в "прелест". Според св. Игнатий (Брянчанинов), за всички хора, намиращи се далеч от Бога, прелестта е естествено състояние. Но често в нея изпадат и християни, които не живеят в покаяние и смирение.

    В последните години, с развитието на информационната среда, тези своеобразни крепости в умовете растат с голяма бързина. Телевизии и медии, тайно финансирани от масоните, бълват наукоподобни фалшификати срещу вярата. В социалните мрежи Христовите служители са клеветени, набързо заклеймявани и поставяни под общ знаменател. Дяволската тактика е ясна: Ако не можеш да удариш директно посланието, удари посланика, за да сринеш посланието.

    С подобен проблем се е натъкнал и св. ап. Павел. Твърде непорядъчните и порочни коринтяни са го обвинявали в двуличие и лицемерие, че „уж съм бил смирен, когато съм лично сред вас, и дързък спрямо вас, когато съм далече“. Подозренията в двуличие били крепост в техните умове, която им пречела да приемат апостолското послание.

    Апостолът описва някои аспекти на духовната битка и оръжията, с които тя се води:

    1. Нашата борба не е с методите и мотивите, с които светът воюва – не се човешко мерило, не с човешки подбуди. Земните военни хитрости не са изцяло приложими в духовното воюване. „На война като на война“ – това е поговорка, според която всичко е позволено за постигане на победа – лъжи, манипулации, подлости. Знаем, че много земни крепости са превзети с предателство. За Христовия воин това е недопустимо! Всяка крепост има слаби страни и е логично там да се атакува, но атаката трябва да е винаги открита и честна, а не подмолна. Така и Ап. Павел заявява готовността си да посети коринтяните и да им говори по същия прям начин, по който пише писмата си. Другите апостоли са били критикувани, че взимат пари за служението си. Това също били дяволски внушения и въпреки, че получили аргументиран отговор от ап. Павел, виждаме, че работят и до днес, особено у нас, където завистта национална черта.

    Мотивът на Христовият воин във всичко трябва да бъде един – любов. Благовестването трябва да бъде подбудено от истинска грижа за човека, а не от желание да остроумничим или да привлечем още един свещопалец в храма. Какво като го привлечем? Ще попали свещи месец-два и като не усети любов и приемане, ще си тръгне. Защото крепостите в неговия ум може да са били поразени, но не и напълно ликвидирани. И техните строители – демоните, ще ги издигнат отново от руините. „Остави ги тези лицемери-богомолци, едно говорят, друго вършат; стой си в къщи и си вярвай посвоему“ – ще почнат лукаво да шепнат те, за да върнат повярвалия човек на стария му път.

    2. Оръжията, с които воюваме, не са човешки

    Отличен пример за това е добре познатата история за битката между Давид и Голиат. Филистимецът с гигантски ръст Голиат се присмивал над израилтяните и хулел истинския Бог. Това изпълнило юношата Давид със свещен гняв. Той получил благословението на цар Саул и бойни доспехи: „Саул облече Давид с дрехата си, постави на главата му бронзов шлем и му надяна ризница. Давид запаса меча му върху дрехите си и се опита да ходи, понеже не се беше опитвал да ходи с такова въоръжение. И Давид каза на Саул: „Не мога да ходя с това, понеже не съм свикнал.“ Давид сне всичко това от себе си. И той взе своята тояга в ръката си и си избра пет гладки камъка от потока, и ги постави в овчарската торбичка, която му служеше за паласка. С прашката в ръка той тръгна към филистимеца“. (1Царе17:38-40)

    Щом видял момъка, Голиат се разсмял на неговата дързост. Но Давид не се изплашил, а думите му до ден днешен вдъхновяват със своята смелост: „Тогава Давид отвърна на филистимеца: „Ти идваш срещу мене с меч, дълго копие и късо копие за хвърляне, но аз идвам против тебе в името на Господ Вседържител, Бога на Израилевото войнство. Днес Господ ще те предаде в ръката ми и аз ще те убия и ще отсека главата ти. Тогава ще дам още днес твоя труп и труповете на филистимската войска на небесните птици и на дивите животни и цялата земя ще узнае, че в Израил има Бог. всички, които са се събрали, ще узнаят, че не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа и Той ще ви предаде в ръцете ни.“ (1Царе17:45-47).

    Давид сложил камък в прашката си и като се прицелил, метнал камъка с такава сръчност, че той ударил великана в челото. Голиат се строполил на земята, а враговете се обърнали в бягство.

    Каква смелост, каква вяра, каква победа! Обърнете внимание на великия финал на този двубой: „Така Давид надви с прашка и камък филистимеца; удари го и го уби, без Давид да има меч в ръка. Тогава Давид се затича и застана до филистимеца, взе меча му, изтегли го от ножницата, уби го и отсече главата му.“ (1Царе17:50-51).

    Обичам този стих, но не защото съм кръвожаден, а защото в неговото новозаветно осветление той показва, че трябва да водим битката докрай. След като се свестил, мислите ли, че филистимецът щял благородно да признае поражението си? Не, разбира се! Затова Давид не се поколебал да го обезглави. Така и ние, след като поразим крепостите в умовете на нашите опоненти и те, докоснати от Бога, дойдат в църквата, трябва да продължим борбата за тези души. Да я продължим с много любов, неосъдителност и приемане. Да заличим из основи всяка вражеска крепост, или както напоследък е модерно да казваме „да я изчегъртаме“ от умовете.

    Нека се върнем към началото на историята, за да извлечем една важна поука. Давид отхвърли предложените му от Саул доспехи, които бяха от типа на Голиатовите, но по-малък размер. Защото Саул, макара и израилтянин, си беше плътски човек. Сауловите доспехи бяха неудобни за Давид. Той избра прашка и камъни – едно оръжие, което предизвика смях у противника. Но Давид знаеше, че „не с меч или копие спасява Господ, защото сражението е на Господа“.

    И ние, братя и сестри, като християни сме призовани да отхвърлим светските и плътските оръжия и да вземем пълното Божие снаряжение, за което пише на ефесяните св ап. Павел. Срещу демонските оръжия трябва да издигнем Божиите, както и св. Василий Велики казва: „Лукавите демони имат свои оръжия, противоположни по свойства на оръжията на праведника. Праведникът притежава щит на вярата, а лукавият – щит на неверието. Единият има меч на словото, а другият – меч на безсловесността. Единият се пази с бронята на правдата, другият е покрит с броня на неправдата. Единият е поставил на главата си шлем на спасението, а другият е надянал шлемът на погибелта. Единият е готов за благовестване на мира, а другият – за провъзгласяване на злото.“

    Ако искаме да сме Христови воини, ние трябва да внимаваме над всяка своя дума, жест и дело, да търпим и да се молим за враговете си.

    Да, светът ще се смее на тези оръжия, но така се присмиваше и Голиат...

    Нашето воюване е новозаветно, ние днес не сечем Голиатови глави, но трябва да посичаме лъжите в тези глави. Както казва св. ап. Павел, нашето воюване е добро, то цели не смъртта на противника, а неговото спасение. По-добре ние да страдаме като добри воини, но да отхвърлим изкушението да воюваме по плътски – с интриги, клевети, заплахи, подкупи и пр. Ние знаем добре, че враговете ни не подбират средства, за да ни смажат. Нека ни подиграват, че сме тесногръди, нека ни хулят, че сме изостанали, нека ни утесняват всячески, хорското мнение е без значение за Христовия воин. Както казва Св. Йоан Златоуст: „Ако знаехте колко бързо хората ще ви забравят след смъртта ви, нямаше да се стремите да угодите на никого, освен на Бог в живота си“. Затова нека търсим само одобрението на нашия Военачалник, чието слово ни утешава : „Кой ще обвини Божиите избраници? Никой, тях Бог ги оправдава! Кой ще ни осъди? Никой, защото за нас се застъпва Иисус Христос, Който умря, но и възкръсна, Който е отдясно на Бога. Какво ще ни отлъчи от Божията любов: скръб ли, притеснение или гонение, глад ли или голотия, опасност ли или меч? Както е писано: „Заради Тебе всеки ден ни умъртвяват; гледат на нас като на овце за клане.“ Но над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна. Защото аз съм уверен, че нито смърт, нито живот, нито ангели, нито началства, нито сили, нито настояще, нито бъдеще, нито висините, нито дълбините, нито друго някакво творение ще може да ни отлъчи от Божията любов, която се прояви чрез Иисус Христос, нашия Господ. (Римл.8:33-39)

    3. ... но имат от Бога силата да разрушават крепости.

    И днес ще завърша с това, с което завърших и предната проповед (а мисля, трябва да завършваме винаги, когато говорим за духовната борба): Победата идва само чрез Господа и Неговото оръжие! 

   Юноша срещу гигант, прашка срещу меч - светът уверено залага на Голиат, но победата ще бъде на този, който уповава на живия Бог и воюва с Неговите оръжия, по Неговия начин!

„Едни се надяват на колесници, други – на коне, но ние призоваваме името на Господа, нашия Бог. Те се препънаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави. (Пс.20:8-9)

    Не е изключено да паднем, подразбира се от думите на Давид „ние станахме“. Всички падат, но тези, които уповават на плътта, остават да се валят в прахта „…а ние станахме и стоим прави“. Крайната победа ще е за Христовите воини!

    Нека въздаваме слава на Неговото име, защото „над всичко това тържествуваме с победа чрез Онзи, Който ни обикна.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

21.08.2022 г.

РЕАЛНОСТИТЕ НА ДУХОВНАТА ВОЙНА

 „Накрая, братя мои, укрепвайте се чрез силата и мощта на Господа. Облечете се в пълно снаряжение от Бога, за да можете да устоите срещу дяволските козни, защото ние се сражаваме не против хора, а против поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят.“ (Еф.6:10-12)

    Казват, че добрите оратори оставят накрая на своите слова най-важното. Накрая те, така да се каже, „опаковат“ своето послание, за да могат слушателите им да го отнесат в къщи и да го приложат. Големият оратор св. ап. Павел постъпва по този начин. След като е представил на ефесяните различни аспекти на темата за Христос и Църквата, накрая той се спира на най-пряко засягащия християнина аспект на тази тема, който можем да озаглавим „Военачалникът и Неговата армия“.

    Повечето християни отбягват военната тема. Предпочитат да говорят за любов, мъдрост, творчество, красота и т.н. Тези блаженства ние наистина предвкусваме, но в настоящия век най-важното за всеки един от нас е духовното воюване.

    Ситуацията, в която сме ние днес, много напомня онези усилни времена през 5 век пр. Хр., когато под ръководството на Неемия се възстановяват разрушените от Навуходоносор стени на Йерусалим. Но дяволът подбужда нееврейските общности в областта срещу този Божий човек и назрява военен конфликт. Ето част от мъдрите мерки, които предприема Неемия: „Ония, които градяха стената и носеха товари, що им се възлагаха, с една ръка вършеха работа, а с други държаха копие… И нито аз, нито братята ми, нито слугите ми, ни стражарите, които ме придружаваха, не събличахме дрехите си, и всеки от нас имаше на ръка меч и вода.“ (Неем.4:17, 23)

    Виждате, че юдеите бяха принудени в едната ръка да държат оръжие, а в другата – строителен инструмент. Така и ние днес сме длъжни едновременно да държим нашата професия, с която да служим на семейството и отечеството си, и духовното оръжие, с което да воюваме за вечното си спасение.

    Преди всичко, какво е естеството на тази духовна война? Хиляди книги са написани за духовната бран и много светоотечески мисли можем да приведем. Но нека днес чуем двама проникновени писатели, двама посветени християни, преминали през горнилото на страданието и затова превърнали се в будните съвести на 19 и 20 век.

    Ф. Достоевски казва: "Животът е непрекъсната битка, в която дяволът се бори с Бога, а място на сражението е човешкото сърце."

    Велика битка, в която няма възможност за неутралитет! Битка, в която ние ежедневно и ежечасно трябва да взимаме страна – Божията или дяволската. Това е битка за човешките умове и сърца, в която добре трябва да познаваме двете противостоящи сили. Ние сме избрали Бога, но трябва да имаме яснота и за другата страна.

    Кой не е нашият враг? Какво означава, че „нашата борба не е срещу плът и кръв“?

    Ние не воюваме срещу други хора. В книгата си „Архипелаг Гулаг“ Александър Солженицин пише: „Де да беше толкова просто! — има някъде черни хора, вършещи злонамерено черни дела, и се иска само да ги различим от останалите и да ги ликвидираме. Ала линията, разделяща доброто от злото пресича сърцето на всеки човек. И кой би унищожил макар и частица от собственото си сърце?…“

    Повърхностният човек е склонен да дели хората на черни и бели, според делата им. Но духовният човек прониква под повърхността и вижда, че във всяко сърце се води битка. В книгата си Солженицин събира свидетелства на 250 бивши каторжници, а и пише от личен опит, защото сам преминава през съветските лагери. За него е било естествено да постави барикадата между тъмните източни болшевики и светлите западни демократи. Но той не го прави! Наистина, книгите му осветляват извращенията в съветските лагери и естествено е обявен съветските власти за враг и става дисидент. Но когато заминава на Запад, вместо да печели от славата си, той продължава да критикува и тамошното общество. Американските журналисти започват да го наричат „вечния дисидент“, но не защото е все недоволен, а защото като духовен човек винаги е опозиция на злото, което не е географски позиционирано, а се намира в сърцето на всеки човек, независимо от неговия етнос. И ние, братя и сестри, трябва да сме подобни дисиденти – не вечни критикари, но хора, които осъзнават, че не американците и не руснаците са нашите врагове, а тези зли духовни сили, които не зачитат географски граници, но познават слабостите на всеки народ и всеки човек и го тласкат към падение.

    Кой е нашият враг?

      Използвайки политически речник, можем да кажем, че това е една нечестива „тройна коалиция“ – плътта, света и сатана. Старши партньор, който „дърпа конците“ в нея това е дявола и неговите слуги – бесовете. От Едемската градина до ден днешен виждаме – дяволът е лъжец, измамник и узурпатор.

    Когато ап. Петър се опита да възпре Господа да принесе Себе Си като изкупителната жертва, какъв отговор получи? „Махни се от Мене, сатана! Ти ми пречиш, защото мислиш не за Божието, а за човешкото.“ (Мат.16:23). Формално Иисус се обърна към Своя апостол, но смъмряне получи същинския подбудител – сатана. Иисус го видя с духовното Си зрение и го прогони.

    Дали чрез хора или директно, злите духове обстрелват ума ни с хитро измислени натрапчиви мисли, лъжи, подозрения, съмнения, страхове, суетни грижи и празни надежди. Целта е да паднем, защото винаги, когато падаме в грях, „линията, разделяща доброто от злото“ в нашите сърца се отмества, губим „територия“ и благодатта се отдръпва. Слава Богу, когато се каем и добротворим, благодатта се завръща! Но ние трябва да не стигаме до съгрешаване, а да се съпротивим на злото, по примера на Господа.

    Наблюдавайки пораженията, които злите сили нанасят на човешките души и четейки за „началства, власти, владетели на този свят“ в нас се създава едно впечатление за организираност, за една сериозна сила, изправена срещу Църквата.

    И това е така. Предупредени сме: „Дяволът обикаля като рикаещ лъв, търсейки кого да погълне.“ (1Петр.5:8). Злото има своя стратегия, която е непроменима - да вземе пълен контрол над човешкото сърце. Това е поглъщането! Злото има и множество тактики, които постоянно сменя, за да обърква. То не бърза, ден след ден се стреми да отвоюва нови територии, да премести фронтовата линия и да овладее една след друга всички душевни сили - съвест, воля, чувства и т.н.

    Това не трябва да ни плаши, защото е само половината истина. Предупреждавайки за рикаещия духовен звяр, св. ап. Петър казва: „Бъдете трезви и внимателни“ и призовава: „Застанете против него с твърда вяра“. Вярата, както знаем, е убеждение за неща, които не се виждат с телесните очи. Затова е изключително важно с духовните си очи ясно да виждаме реалността на духовната война. Необходимо е да прогледаме за истинското състояние на нещата така, както това се случи със слугата на св. пр. Елисей, когато двамата бяха в един град, наречен Дотан. „Тогава сирийският цар изпрати коне, колесници и силна войска. Те пристигнаха през нощта и обкръжиха града. На сутринта прислужникът на Божия човек стана рано и излезе. Но войската беше обкръжила града с коне и колесници и младият човек попита: „Ах, господарю, какво ще правим?“ Елисей отговори: „Не се бой, защото тези, които са с нас, са много повече от онези, които са с тях.“ И Елисей се помоли: „Господи, отвори му очите да види!“ И Господ отвори очите на прислужника и той видя, че цялата планина беше пълна с огнени коне и колесници около Елисей.“ (1Царе 6:14-17)

    Запомнете това: „Тези, които са с нас, (Божиите ангели) са много повече от онези, които са с тях" (демоните). Това е реалността!

    Питам се, как ли са изглеждали Елисей и неговия млад слуга в очите на страничния наблюдател? Кой от двамата е изглеждал по-смирен? Дали не са объркали страхливо склонената глава на слугата със смиреност? Дали и ние днес не бъркаме страхливостта със смирение?! Смиреният човек е смел, защото признава реалността на Божията сила и надмощие. Той живее трезво и смело, но не самонадеяно. Затова светите отци казват: Смирението съкрушава дявола! Но истинското смирение, а не благочестивата поза, зад която се прикрива страха.

    В църковните среди, в които дявола вече е демаскиран, има два начина на възприемане на света.

    Първия: Живея в лош свят, заобиколен съм от зли хора и демони. Стъпвам страхливо, та дано мина някак между капките и се промуша в Божието царство. Мърморя как дявола пак ме нападна, как пак ме излъга и т.н. Има такива хора, казват „Слава на Бога“ и веднага продължават „дявола снощи така и така“, с което анулират отдадената прослава.

    Втория: Аз ходя в Божия свят, стъпвам внимателно, но като законен господар, заобиколен съм от Божиите ангели и прогонвам всеки зъл натрапник. Дявола е узурпатор, той стана княз на този свят чрез измама. Отдавам слава на Бога във всяка ситуация и не се фокусирам върху дяволските номера, защото дявола е върховен егоист и най-много мрази да го пренебрегват.

Братя и сестри,

    Изберете втория начин на възприемане на света и духовната борба. Погледнете светите икони и ще видите, че на тях дявола е нарисуван черен, но винаги малък. Светиите са го обезсилили и посрамили! Нека следваме техния пример и осъзнаем, че самите ние даваме сила на дявола, като се фокусираме върху него и не изпълваме себе си с Божията благодат. Благодатта е всичко! Затова казваме в ектенията: „Защити, спаси, помилуй и ни запази, Боже, с Твоята благодат“.

Оставен на себе си, човекът е лесна плячка за бесовете. Но ние не воюваме с наши сили. Победата идва чрез Господа и Неговото оръжие. Имаме не препоръка, а заповед: „Укрепвайте се чрез силата и мощта на Господа. Облечете се в пълно снаряжение от Бога“.

    Божието снаряжение не е изковано от нас. То е изковано за нас, но е изковано от Христа, чрез великата Негова победа. Затова не се казва: „Изковете“ или „Направете“, а се казва: „Облечете“, „Приемете пълно снаряжение от Бога“. Обличането и приемането – това е нашата отговорност. Ние трябва да го сторим, ние трябва да дигнем щита на вярата, да развъртим меча на Божието слово... Нека послушаме заповедта на нашия Военачалник и бъдем съвоюващи с Него в редиците на Божията армия! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

07.08.2022 г.

АТОНСКАТА ДУХОВНА КАЗАРМА

 

"Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете  мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов.“ (1Кор.16:13-14)

    Бодрост, устойчивост, мъжественост, сила. Тези качества се срещат все по-рядко в нашето общество. Свързваме ги най-вече със служещите в армията. Отскоро и на жените е дадена възможност за военна служба, но и от тях се искат качества като смелост, издръжливост, способност за преодоляване на трудности – все неща, по-присъщи на мъжкия пол. Ап. Павел обобщава тези необходими за всеки християнин качества с думата „мъжественост“.

   Св. Гора, както всички знаят, е само за мъже, затова можем да я оприличим на една духовна казарма. Днешното слово ще бъде за това благословено място, като по молба на някои от вас ще споделя личните си впечатления. Заедно с още трима души от нашата църква преди седмица посетихме градината на Божията майка, видяхме се с нашия брат Емил, който е послушник там и се поклонихме на светините в монастирите Зограф, Ксенофонт, Хилендар и „Св. Пантелеймон“. Условията там са наистина армейски. Ранно лягане (22:00 часа), ранно ставане (04:00 часа), и това не е самоцел. Всичко е подчинено на разбирането, че монахът е войн, сражаващ се на предната линия в духовната битка.

    С покръстването си всеки християнин влиза в духовна война със злото, а тези, които приемат монашеско пострижение все едно отиват на огневата линия, изложени на най-жестоките дяволски атаки. Единствения им шанс за оцеляване е да се облекат в Божието снаряжение. И не само да се облекат, но да стоят винаги с него. Ап. Павел пише: „Облечете се в пълно снаряжение от Бога, за да можете да устоите срещу дяволските козни, защото ние се сражаваме не против хора, а против поднебесните духове на злото – началствата, властите, владетелите на този тъмен свят. Поради това приемете пълно снаряжение от Бога, за да можете да окажете съпротива в деня на злото и като надвиете всичко, да устоите. И тъй, бъдете готови, като се препашете с истината, облечете бронята на праведността и обуете нозете си в готовност да благовестите мир, а след всичко това вземете щита на вярата, с който ще можете да угасите всички пламтящи стрели на лукавия. Вземете и шлема на спасението и меча на Духа, тоест Божието слово. Молете се с различни молитви и моления по всяко време, с помощта на Духа, бдете с неотстъпно постоянство и молитва за всички вярващи.“ (Еф.6:11-18)

    Повечето тълкуватели на този текст говорят за шест Божии оръжия - пет защитни доспехи плюс мечът на Божието слово, което е и за отбрана и за атака. Но има и познавачи на старогръцкия език, които в словосъчетанието „молещи се в Духа“ откриват корена на думата „хвърлям копие“, т.е. става дума и за едно чисто нападателно оръжие – копието. И това копие е молитвата. Мечът е предназначен за близък бой, а копието поразява от разстояние. Така е и с молитвата. Тя не само ни поставя под закрилата на Бога. Тя отвоюва територии, завладени от противника, съкрушава демоните, независимо от разстоянието. Затова много хора от цял свят, в чиито живот се е настанил дявола, не намирайки помощ в енориите, търсят освобождение на Св. Гора. Идват, покланят се на светините, но и търсят съвет и молитвена помощ от монасите – тези своеобразни копиехвъргачи.

    Молитвата е основното занимание на монаха. На Света Гора се записват хиляди имена за поменаване от цял свят. Четейки ги молитвено, монасите като с копие пронизват злите духове. На един поклонник, който попитал св. Ефрем Катунакски за силата на молитвата на светогорските монаси, той разказал, че молил Бога да му покаже тази сила. И ето, една нощ по време на молитва видял как от земята към небето се устремяват огнени стрели, а от манастирите реки от огън. Затова общите молитвени служби на Атон можем да сравним със залпов огън. Именно изстрелващите едновременно много снаряди „Катюши“ донесоха победата на Червената армия през Втората световна война. Винаги, когато християните се молят заедно в един дух, сатанинските крепости рухват поразени от духовен залпов огън. Така е и в мирските църкви, но на Св. Гора тази духовна канонада е наистина неспирна.    

    Ето как (приблизително) изглеждат всекидневните общи служби:

16:00 – вечерня

17:00 – повечерие

18:00 – полунощница

4:00 – утреня

5:00 – часове

6:00 – литургия

8:00 – панихида    

    На утренята, при четене на шестопсалмието, когато се изобразява мрака на старозаветните времена, навън е най-тъмно. На Великото славословие "Слава на Тебе, който Си ни показал светлината!" се показват първите слънчеви лъчи, а в началото на Светата литургия, на "Благословено царство..." – изгрява слънцето. Материалния свят е интегриран с духовния, усеща се простота и хармония.

    През деня монасите освен с труд, пребъдват и в лична молитва по килиите си. А за нощните молитвени бдения какво да кажем?! Залюляването на главния храмов полилей от монашеската ръка е спомен за онази духовна радост, обхванала светогорци преди стотици години, когато на една литургия самата Божия ръка в знак на одобрение разлюляла полилеите... 

    С този несекващ молитвен поток светогорските духовни воини-копиеносци изпълняват точно заръката на св. ап. Павел: "Молете се с различни молитви и моления по всяко време, с помощта на Духа, бдете с неотстъпно постоянство и молитва за всички вярващи.“

    Много неща могат да се кажат за Света Гора, но това, което лично мен ме впечатли най-много са общите молитви и общото живеене. След края на службата, всички заедно, като под военен строй излизат от храма и влизат в трапезарията. И пак като в казармата всички се хранят точно 20 минути. Звънец за начало и звънец за край на храненето. Разбира се, предхождано и завършвано с молитва. Две хранения – в 19:00 и в 9:00 часа. По време на храненето един монах чете на глас житие на светец. Месото е напълно изключено от менюто. В понеделник, сряда и петък се консумират ястия, приготвени без мазнина.

    Всеки, който е бил в казармата може да потвърди, че общият живот е това длето, което очуква ръбестите характери и макар новобранските месеци да са трудни, накрая всеки извлича малко или много полза от войниклъка. Така е и в монастира. И сравнявайки Атон с казарма, съвсем не искам да внуша, че той е нещо потискащо. Напротив, Атон е градина, защото е духовна казарма, която е под мъдрото и любящо ръководство и грижа на самата Божия Майка. В тази градина са разцъфнали много благоуханни цветя – светиите Божии. И ще цъфтят докато градината е казарма!

    Казахме, че на Св. Гора има много поклонници, които идват с различни интереси и проблеми. Но не мислете, че монасите се превръщат в някакви екскурзоводи. Никой монах няма да Ви заговори и да Ви предлага богословски тези. Монахът не е продавач на Христос, който да стои и да Го рекламира. На Св. Гора има Благовестие, а не реклама. И същината на това благовестие е простия живот, от който се отрязват всички излишества, не само на храна и вещи, но и на всичко, което прави от един християнин лош духовен войн. Например, в някои монастири от 20:00 часа до 04:00 часа се гаси тока и се оставя само мъждукащо, както казвахме в казармата, „дежурно“ осветление. Няма телевизори, телефоните са ограничени, компютърът е само за духовни цели, и то с благословение от игумена. Тези неща отвличат ума на монаха. Св. Силуан Атонски казва: "Който иска да се моли чисто, не трябва да знае никакви вестникарски новини, не трябва да чете лоши книги или от любопитство да знае нещо от живота на другите. Всичко това внася в ума много нечисти мисли, и когато човек иска да се оправи в тях, те все повече и повече объркват и мъчат душата". Затова медиите са нож с две остриета и ние, живеещите в света постоянно се порязваме на него и сме слаби молитвени воини.

    Какво му трябва на един войник? Една раница багаж, повече не може да мъкне в окопите. Когато виждах някой светогорски монах с изпокъсано расо, в ума ми изникваше точно картината на войник на бойното поле, изникнал внезапно от някой окоп.

    Защо е всичко това, тези лишения, тези борби, не може ли по-умерено? – ще попита някой.

   А аз ще отговоря на въпроса с въпрос: Кои са най-често пострадалите на бойното поле? Неподготвените, недисциплинираните, своеволните.

    Духовната война налага своите правила. Затова и монасите като духовни воини, още от древност дават три обета: за непритежание, за безбрачие и за послушание. Без тях те са лесна плячка за противника.

    Послушанието е особено важно за оцеляването на воина. Докато бях в армията имах колеги, които приемаха с ропот заповедите на преките си началници. Те уважаваха и почитаха командира на поделението, но към преките си началници изпитваха недоверие и роптаеха. Смятаха, че те не провеждат към тях точно решенията на командира. Игуменът (или наставникът) се явява такъв пряк началник. Послушанието на монаха се явява акт на вяра, с който той приема, че волята на игумена (или наставника) е точно волята на Христос – Воеводата в духовната бран. И дори старецът да сбърка, подчинявайки му се, монахът все едно се покорява на Христа и получава за послушанието си голяма духовна полза.

    На Атон рядко може да срещнеш бездействащ монах. Във времето между храненията монасите изпълняват възложеното им послушание. Това е най-често труд - във фурната, трапезарията, градината, склада, библиотеката или другаде. Ако някой си мисли, че монашеството е лежане на шарена сянка с книжка в ръка дълбоко греши.

    Накрая, ще Ви напомня думите на ап. Павел, с които започвахме: „Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов.“

    Всички лишения, на които се подлагат монасите, са в името на това най-велико нещо: "всичко у вас да става с любов". Тук е голямата разлика между плътското и духовното воюване. При първото побеждават тези, в които се разгаря по-голяма омраза към противника (и пропагандата се грижи за това), а при второто ни е заповядано: „Побеждавай злото с добро“. Придобивайки благодатта, придобиваме любовта. Това е принципът на спасението, валиден както за монаси, така и за немонаси. Затова ние, които се спасяваме в света, трябва да издигнем монашеския етос като наш личен етос. Да облечем и ние Божието снаряжение и да пожертваме от личния си комфорт заради любовта към Бога и към ближния! Нямаме избор. Това заповядва ап. Павел на тези, които са женени и живеят в света: „Това ви казвам, братя: времето, което остава, е кратко, затова онези, които имат жени, да живеят така, сякаш нямат, и онези, които плачат – сякаш не плачат, и които се радват – сякаш не се радват, и които купуват – сякаш не притежават, и които се ползват от този свят – сякаш не се ползват, защото този свят е преходен.“ (1Кор.7:29 -31) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

17.07.2022 г.

В ОБЩЕНИЕ СЪС СВЕТИИТЕ

(Неделя Първа след Петдесетница - на Всички светии)

    В края на Своето земно служение Господ Иисус Христос започва да акцентира пред Своите ученици върху ролята на Светия Дух в делото на човешкото спасение: Ще ви изпратя друг Утешител, Който ще бъде с вас, но и във вас - Светия Божий Дух. Гръцката дума за "друг" е някой от същото естество, затова с тези Си думи Иисус всъщност утешава учениците си, че няма да ги остави сираци, Светия Дух за тях няма да е патрок, а истински Баща. Той е третото лице на Светата Троица, чието слизане чествахме на Петдесетница, а в понеделник Му се поклонихме, както казва и Символа на вярата, наравно с Отца и Сина. Именно Светия Дух прилага плодовете на Христовото Изкупление във всеки вярващ. Иисус обещава на учениците Си: „Ако някой Ме обича, ще спази учението Ми и Моят Отец ще го обикне. Ние ще дойдем при него и при него ще живеем." (Йн.14:23). Това "живеене" в тези, които са Го обикнали, става чрез Светия Дух - чрез Неговата благодат  и дарове. 

    Днес земната Църква прославя небесната, прославя „тия, за които светът не беше достоен..., които чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания, затулиха уста на лъвове, угасиха огнена сила, избягнаха острието на меча, от немощни станаха крепки, бидоха силни на война, обърнаха на бяг чужди пълчища...” (Евр.11:38,33-34).

    Дали почитането на светците отнема от славата на Бога, както някои ни обвиняват? Съвсем не! Ние, православните, почитаме светците не като богове, а като верни приятели и раби Божии. Псалмистът възкликва: „Дивен Бог во светих Своих!”. Наблюдавайки живота на светиите, ние виждаме колко чуден се е показал Бог и така славата се отнася към Бога.

    Отдаването на почит към света Богородица и светиите е от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане“.

    Да благодарим на Бога, че съизволи да имаме благоприятно време да празнуваме Неговите светии!

    Днес на християнска основа има много общности и хората често задават въпроса: Коя от тях е истинската Църква при положение, че всяка претендира, че право слави Бога? Отговорът на този въпрос не е толкова сложен, ако човек подходи без предразсъдъци.

    Първо. Истинската Църква е тази, чиято история и богословие могат да се проследят без прекъсване от Петдесетница до днес. Тръгваме по нишката на времето и където има някакво разклонение спираме и правим анализ, кой е допуснал отклонение от догматите и каноните. Това обаче е по силите на малцина, затова ще акцентирам на

    Второ. Истинската Църква е тази, която „ражда“ светци. Поглеждаме назад и виждаме коя от общностите след точката на разделяне продължава да ражда светци и коя умножава само „богослови“, социални активисти и многознайковци. Благодатта е като живителна влага, без която растението не може. Има ли влага, има божествен живот, а не само думи и чисто човешки дела. Така и непросветеният в дълбините на богословието, но искрен боготърсач ще успее по плодовете да различи живото стебло от изсъхналата клонка. Бог недвусмислено свидетелства чрез велики дела, чудотворни изцеления и благоуханни мощи, че Неговата Църква е единствено Православната.

    Католицизмът е затънал в човешки дела, показателен пример за което е жената, чието име на Запад е станало равнозначно на светица - Майка Тереза. Както знаем, тя се посветила на самоотвержена служба на бедните и болните в Индия. Лауреат е и на Нобелова награда. Малко след смъртта и уредниците във Ватикана откриват десетки нейни писма с указание да бъдат изгорени без да се четат. А в тях пише: „За какво се трудя? Ако няма Бог, значи няма и душа. Ако няма душа, тогава Иисусе, ти също не си истински.“ В друго писмо тя предлага духовна подкрепа на колега, като пише: „Иисус изпитва много специална любов към теб. Що се отнася до мен, тишината и празнотата са толкова големи, че гледам, но не виждам. Слушам, но не чувам“. Майка Тереза загубила вярата си в края на 70-те години, т.е. 20 години преди смъртта си. Всичко при нея било имитация и безблагодатни човешки усилия…

    Протестантството пък е затънало в думи, превърнало се е в общност на „професорите“. Най-тачени и авторитетни при тях са кабинетните им богослови с тежки титли, за които много подхождат Христовите слова: „те са от света, затова и по светски говорят, и светът ги слуша.“ (1Йн.4:5). Усещайки това осветскостяване, новите протестантски секти отидоха в друга крайност - започнаха да "произвеждат" чудеса, естествено не с Божията сила.

    Сред цялата тази пяна Православието стои като Църквата на светците! Техният глас винаги се е издигал и ще се издига над гласовете на професорите и деятелите, и над всички други гласове. Където са светците, там е Духът, там е живият Бог!

    Освен, че прославяме светците, ние ги призоваваме в молитва да ходатайстват за нас пред Христа. За протестантите това се явява истински препъни-камък. Но трябва да отбележим, че още в Стария Завет срещаме молитви към светците. В книгата на св. пр. Йеремия 15:1 (векове след като Моисей и Самуил са се преселили на небето) четем: „И рече ми Господ: да се изправеха пред лицето Ми дори Моисей и Самуил, душата Ми пак няма да се приклони към тоя народ; отпъди ги от лицето Ми - нека си отидат.“, т.е. застъпничеството на светците е допустимо, но в самия народ трябва да има желание за добра промяна. В притчата за богаташа и бедния Лазар молитвата на богатия е отправена не към Бога, а към патриарха на вярата: „Отче Аврааме, имай милост към мене и прати Лазар да намокри върха на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в този пламък.“ (Лк.16:24) Отговорът е, че богаташът няма да бъде послушан не защото е неправилна тази му молитва, а защото животът му на земята е бил неправилен.

    Ето и един пример за молитвено застъпничество на един свят наш съвременник - старецът Илий Ноздрин, записан от йеродякон Илиодор (Гариянц): "Есента летяхме до Турция и останахме там 2 седмици. Трябваше да се върнем обратно в Русия с нощен полет. Излетяхме в полунощ. Самолетът си летеше добре в продължение на 2 часа, когато внезапно отказа единият двигател. Моторът излезе от строя и самолетът накланяйки се на една страна, започна да пада… Вътре в салона започна голяма суматоха: хората се разбягаха, станаха от местата си. Всички разбраха, че самолетът е неизправен…Мъжът, който ми разказваше това, извикал: „Господи, помогни! Пресвета Богородице, спаси нас!” Тогава внезапно си спомнил, за едно свое посещение в Оптина и как се срещнал там с отец Илий и взел неговото благословение. Още тогава отецът много му се понравил на душата. И в последния момент той закрещял: „Господи, по молитвите на отец Илий, помогни ни!” - паднал на седалката и загубил съзнание. Пред мен, - продължи той, - възникна чудно нощно видение. Виждам един облак и Оптина отдолу. Пълна тишина, в двора нямаше жива душа. И изведнъж отец Илий се появява, натичвайки с една пръчка в ръка, бърза, хлопа по всички келии, събужда братята (а беше 2 часа през нощта!): „Братя, ставайте! Ставайте на молитва, самолетът пада!”. И изведнъж - край! - видението приключи. Събуждам се, гледам - самолетът се изправя: разклати се и започна да лети равно в един момент! Двигателят заработи и самолетът полетя нормално. Когато долетяхме, кацнахме меко, без трусове."

    Как да се спасим ние, немощните, без това безценно ходатайство на по-силните?! Както е напълно вярно, че спасението е лична отговорност, така е и напълно вярно, че никой не се спасява сам, без да помогне на другите и без да приеме помощ от другите!

    "Любовта никога не отпада" - казва апостолът - и това е причина не само ние да не преставаме да се молим за починалите, но е и причина починалите светци да не спират да се молят за нас. Ако такава сила има молитвеното застъпничество на живия светец като в горепосочения случай, помислете колко по-голяма ще е тя, когато той застане пред лицето на Христа, вече не в това тленно човешко тяло, което се уморява и отпада! Без да тича и хлопа по вратите на килиите, а само с един поглед към Бога да изпросва нам необходимото!

Братя и сестри,

    Такива истински чудеса са знак къде е истинската светост. Нека се вглеждаме в дирите на тези, които преди нас са вървели по този път и са се увенчали с небесни венци, а не с Нобелови награди. Не съдим инославните герои на вярата, но ние, грешните, освен от пример, се нуждаем от молитвено застъпничество и трябва да сме уверени, че нашите ходатаи съзерцават Христовото лице. Затова сме длъжни да подхождаме внимателно и критично, следвайки апостолската заповед: „Помнете вашите ръководители, които ви възвестиха Божието слово и като имате пред очи завършека на техния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евр.13:7)

    След Света Богородица, Църквата почита светците, като условно ги е разграничила в категории: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни, юродиви, безсребреници и праведни. Това са много пътечки в един път на спасението!

    Скромната пътечка, по която трябва да вървим е тази на праведните – миряни и свещеници, призвани да постигнат святост в света. Заедно с плътта и дявола, светът оформя една зла тройна коалиция. Светът е тази духовна нагласа и система от ценности и вярвания, която „лежи в злото” (1Йн.5:19), не защото е директно враждебна на Бога, а защото е насочена към  задоволяване на чисто земните нужди и егоистични стремежи на човека. 

    Бог ни заповядва: "И недейте се съобразява с този свят, а се преобразявайте чрез вашия обновен ум..." (Римл.12:2). За да станем годпи за небето, ние трябва с Божията благодат да извайваме себе си по Божия образ, а не да станем съобразни със света. За всеки Христов последовател това прави конфронтацията с духа на този свят неизбежна!

    Дяволът не пуска без съпротива нито един човек да премине от неговото царство към царството на светлината. Обидите, клеветите, омразата – това е малка част от неговия арсенал. Христовият войн няма право да воюва с такива оръжия. Молитвата, постът, смирението - това е само малка част от нашите духовни оръжия. Всеки път, когато приемаме със смирение незаслужено поругаване, ние се съчетаваме с Христа на Неговия кръст. Това е една нечовешки трудна война, защото трябва да побеждаваме "злото с добро" (Римл.12:21).

    А когато побеждаваме и вършим добро, не трябва да чакаме награди и благодарности от този свят, по-скоро обратното! Св. ап. Петър увещава: „Ако ви оскърбяват заради Христовото име, блажени сте, защото Духът на славата и силата, Божият Дух, почива върху вас. От тях Той бива хулен, а от вас – прославян.“ (1Петр4:14) Това е нашата награда - да обитава в нас Светия Дух. Но тя е предостатъчна, тя е едничкото необходимо ни, за което ежедневно зовем: "Съкровище на благата и Подателю на живота, дойди и се всели в нас".

    Затова нека поддържаме духовната си връзка с тези най-велики учители и духовни водачи - преподобните и богоносни наши отци. Нека се задълбочаваме в изучаването на житията и творбите им. И най-вече, нека търсим тяхното молитвено застъпничество! Само в общение с тях ще стигнем заветната цел - Царството Божие. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

19.06.2022 г.