БЛУДНИТЕ СИНОВЕ И БАЩИНОТО СЪРЦЕ

 

(НЕДЕЛЯ НА БЛУДНИЯ СИН)

 

 Вероятно сте чували поговорката „Вижда дървото, но не вижда гората“. Тя се отнася за хора, които толкова са се вторачили в детайлите, че изгубват поглед върху общата картина. Притчата за блудния син /Лк.15:11-32/ е вероятно най-богатата на образи и символи притча в Библията и се случва толкова да се задълбочим в нейните детайли, че да изгубим контекста. А той също има какво да ни каже. Ние четем и възприемаме притчата за блудния син самостоятелно, сама за себе си, но тя е част от един комплекс, в който св. Лука освен нея включва още две притчи – притчата за загубената овца и притчата за загубената драхма. Тонът и в трите притчи не е песимистичен, а оптимистичен, защото общият рефрен на трите текста е “загубен, но намерен”.

Първите две притчи се подчиняват на троична структура – първо, изгубване и намиране на нещо; второ, събиране на близки и приятели за отпразнуване на находката; трето, поука от Христос за приложението на притчата в живота на обикновените хора - грешниците, каквито сме всички ние.

Същата структура се открива и в третата притча – за блудния син. И тук има загубен “обект” – неразумният по-малък син. Въпреки че баща му не тръгва да го търси и връща у дома, както пастирят - овцата и жената – драхмата, той отдавна го очаква, бърза да го посрещне и е щастлив да го види отново. Но между първите две и третата притча има и разлики. В двете са включени по три действащи фигури – пастир, овца, приятели; жена, монета, приятелки. В третата те са четири – блуден син, баща, слуги, по-стар син. Сърдитото изказване на старшия син противоречи на радостното чувство, което изпълва трите притчи. Също е знаменателно, че в третата притча липсва допълнението на Христос за радост на небесата (ст. 7) или радост пред ангелите Божии (ст. 10). Уместна ли е радостта, когато е налице  сериозен проблем в отношението на големия брат с Бащата? Разбира се – не.

Образът на по-стария син е въведен нарочно от Спасителя. Можем да си представим скептичните физиономии на фарисеите и книжниците, докато са слушали за намирането на изгубената овца и драхмата, които олицетворяват изгубените грешници. Затова Христос въвежда в тази притча като тяхно олицетворение сърдещия се по-голям брат. На какво всъщност се сърди той?

По-старият син не се противопоставя на връщането на брат си и няма нищо против покаянието му, както някои повърхностно тълкуват. За фарисеите и книжниците повелите на Закона са смисъл на живота. Те не се противопоставят по принцип срещу покаянието на грешниците, към които естествено не причисляват себе си. Нека си се връщат към Закона и морала.

Причината, която ги вбесява, е че по-малкият брат от притчата получава всичко, без да е дал нищо. Онзи, който прахосва парите на баща си е посрещнат с радост и ликуване; другият, който всеки ден “тегли каиша” и върши голяма част от работата в имението, изобщо не е забелязан. Единият получава угоено теле, а за другия няма и заклано козле. Кой е по-ценен – рошавият, мръсен и мързелив бродяга или трудолюбивият, усърден и послушен наследник? И това трудолюбие какво всъщност е? Не е ли изпълнението на Божиите заповеди, благочестивите дела, заповядани от самия Бог? Защо тогава законоизпълнителят е пренебрегнат!

         Идва ред на бащата , който трябва да обясни своята “несправедливост”. От една страна той моли по-възрастния син да разбере покаянието на брат си, а от друга му доказва с какво той е благословен много повече от него. Думите “мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери” оправдават ликуването на бащата. Завръщането у дома е един вид възкръсване, следователно и радостта трябва да е подобаваща. Знаете как се радват хората, когато им се роди дете, знаете и как скърбят когато умре вече отгледано дете. А колко голяма би била радостта ако някой чрез чудо го върне към живота! Бащиното сърце на Бога е било безкрайно наскърбено от напускането на малкия син, защото разлъката с  Бога е духовна смърт. Затова и завръщането му е повод за такава голяма радост. Питам се, гледаме ли ние с Божиите очи на нашите роднини и приятели. Скърбим ли за пагубното им неверие или като Каин си казваме: „Пазач ли съм аз на брата си“.  Уви, нито скърбим за падението, нито се радваме за изправянето. Уподобили сме се на големия брат.

Но бащата, учудващо, не бърза да съди хладността на големия си син. Не го обвинява, не се сопва за дързостта да търси сметка на баща си. Той дори разбира справедливостта на неговото възражение и кротко му обяснява: “Чедо, ти си винаги с мене и всичко мое е твое”. По-големият син има всичко, което му е необходимо за живота и спасението, но за него то не е достатъчно. Проблемът тогава къде е? На две места, и нито едно от двете не е в бащата. Проблемите са в окото, което не се засища с гледане и сърцето, което не е благодарно. Ако човек има проблем с тези два органа, нищо на този свят не може да го задоволи. Обръщението “чедо” изразява най-съкровените чувства, които бащата изпитва към сина си. Има ли по-голямо щастие да си ежедневно обект на Божията любов? Самият Бог е наградата на верните!  Блудният син за дълго бе лишен от тази най-велика радост и доволство – Божията благодат.  

Братя и сестри,

       Три притчи ни представя в тази 15 глава св. ев. Лука, за да ни разкрие великата Божия любов. В тях виждаме любовта на цялата Св. Троица: на Отца /бащата на блудния син/, на Сина /пастиря, търсещ изгубената овца/ и Св. Дух /жената, намерила изгубената драхма/. Бог-Отец не напуска небето; за домостроителството на спасението това стори Синът-Добрия Пастир, а на Петдесетница и Духът слезе от небето, разбира се, без да се въплъщава. Но има ли човек, който четейки притчата за блудния син, да се усъмни в любовта и благостта на бащата, който тича към завърналия се блудник, а после увещава кротко завистливия му брат?  Небето се радва за всеки каещ се грешник. Нека и ние се радваме на безмерната Божия любов, която ни намери!

Но нека не облажаваме прекалено себе си и нашия прототип - блудния син. За блудния син пиршеството е момент на радост, но не и на доживотно щастие. Периодът /по-дълъг или по-кратък/, прекаран в далечна страна, винаги оставя следа. За това време блудния син е бил отчужден от любовта на бащата и подкрепата на брата. Ако не е хванал венерическа болест с разпътния си живот, то вероятно е хванал язва от яденето на рожкови, или страхова невроза от угнетяващата атмосфера на тази далечна страна. Щом свърши угощението в чест на неговото завръщане и животът продължи отново, блудният син ще трябва доста да се лекува, а по-големият му брат, стига да спре със сърденето, пак ще изпитва радостта от присъствието и общението с Отца – много повече, отколкото него.

С тази притча св. Лука подчертава, че Бог не отхвърля съзнателно търсеното благочестие на фарисеите и книжниците, а го цени не по-малко от импулсивното покаяние на очевидните грешници и митари.

В Църквата винаги е имало и винаги ще има хора и като големия, и като малкия син. Трябва реалистично да погледнем и ние и да признаем, че живеейки разпътно, далече от Бога, и ние, като блудния син сме придобили редица лоши навици – духовни болести, които трябва да лекуваме.  

Тези, които от малки са израсли в православни семейства, свикнали са да постят, да се молят, въобще да живеят църковно и да се трудят за душите си, лесно могат да се отъждествят с по-големия син. Верността към Бога и ежедневните духовни трудове са небесно съкровище. Но това съкровище е застрашено от пълно изгубване, затова те трябва много трябва да внимават, да не станат като фарисеите – външно изрядни, а вътре хладни. Ако не се радват на всяко ново покаяние и нов човек в Църквата, значи сърцето им блуждае далече от Бога. Те не са избягали в далечна страна, но не са и в бащиния дом. Стоят близо до Църквата и не влизат в нея, или по-добре да кажа влизат само телом, а духом са вън, защото, о, ужас, в нея вече няма такъв ред и благочиние, „както едно време“. Напълнила се е с нови хора с ужасни дрехи и татуировки – доскорошни метали, рокери, наркомани. Ако не се радваме на тях, значи сърцето ни е далече от Бога. Защото Божието сърце прелива от любов към всяко Божие създание, особено към това, което се завръща към Него. Ако не се радваме на това, значи духовно блуждаем далече от Бога, ако и телесно да сме в храма. Вижте думата „блуждая“! Как да не се удивим на творците на българския език, които за да опишат объркаността и безпътицата използват корена блуд – разврат, отклонение.

Оказва се, че по-малкия син е блуден, а по-големия – блуждаещ, а коренът и на двете думи е еднакъв. Така, в крайна сметка тази притча е по-редно да наречем притчата за блудните синове.

Прави впечатление, че притчата има незавършен край. Ние не знаем как реагира по-старият син на обяснението на баща му – дали се съгласява накрая с него и се включва в празнуването или продължава да мърмори и да се противопоставя.

Ако по-големият брат се смири и с благодарност се радва на Божиите благословения, той ще напредне много повече в светостта.

Ако по-малкият блуден син след края на угощението се заеме сериозно със своето духовно лечение, ако се смири и спре да осъжда тези „сухи законници“, които го гледат хладно, и той ще напредне много в светостта.

Всичко е заключено в това „ако“ – в нашата свободна воля. За всички нас, и за блудните малки синове, и за блуждаещите по-големи техни братя, е оставено едно лекарство – ПОКАЯНИЕТО! Амин.

свещеник Красимир Кръстев

църква "Света Троица" - Плевен

28.02.2021 г.

ЗАКХЕЙ - "ВУЛКАНЪТ" НА ПОКАЯНИЕТО

 

(ПЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

Случва се понякога в този живот известни хора, любимци на медиите, да изненадат всички. Цял живот са градили един образ, и изведнъж изненадват всички с някоя своя постъпка. „Изригват“, подобно на вулкан. Това „изригване“ е изненадващо за мнозина, но не и за самия изригнал. Често се оказва, че той дълго е живял в раздвоение. Външният му живот е бил един, а вътрешният, „скритият в сърцето“ човек съвсем друг, дори мразещ външните си дела. 

В днешния евангелски текст (Лк.19:1-10) се говори за едно такова изригване. Ще го наречем вулканът Закхей. Пресилено ли Ви звучи? Нека оставим оценката за накрая.

Знаем, че литосферата е най-горната твърда обвивка на нашата планета, а под нея е мантията  и ядрото. Магмата, намираща се дълбоко в земната мантия, е с висока температура и под високо налягане. Тя е в постоянно движение и компресира различни видове газове. Газовете остават разтворени в течност, подобно на мехурчета в затворена бутилка с газирана напитка. На места, където литосферата е изтъняла се получава пропукване и там лавата изригва така, както  газираната напитка потича през разхлабената тапа.  

Закхей беше митар и при това началник. Богатство и власт – две големи изкушения, два капана, в които бяха паднали мнозина силни мъже, и то Божии човеци, а не простосмъртни като Закхей. При това Закхей беше стигнал до тях по най-презреният начин – с пълзене. Беше се поставил в услуга на римската власт, като трябваше да скубе своите сънародници и да пълни хазната на омразния Рим. Като добавим и злоупотребите, за които сам си призна, не е чудно, че беше презиран от сънародниците си. Никой не влизаше в неговия дом. Беше като дамгосан, в пълна социална изолация – без човешка топлина и без одобрителен поглед от Бога. Закхей беше нисък на ръст, гледаха на него като на нищожество и сам се чувстваше като нищожество. С годините около сърцето му се бе образували твърда като скала обвивка, своеобразна литосфера. Но под нея, в сърцето на Закхей клокочеше вулкан. Никой не знаеше за това, но и нямаше кой да му помогне да разчупи скалите, за да даде път на огнената лава. 

Ще попитате: Откъде съдим за това негово вътрешно неспокойствие? Много просто, именно то заведе нисичкият митар на смокинята, именно търсенето на мир му даде сили да презре етикецията и да се покачи на дървото. Искаше да види необикновения Човек, този, Който не е като другите, Който дружи с митари и блудници. Единственият, Който вижда под повърхността. „Защото човек гледа на лице, а Бог гледа на сърце“. 

И Той, Приятелят на митари и пропаднали, действително видя сърцето му, защото Той беше Иисус - „Йехова спасява“. Той иска всички да се спасят и вижда всяко едно сърце. Той видя вътре в Закхей един неспокоен огън, породен от сблъсъка на съвестта с Божия закон.

Хората бяха заклеймили Закхей като грешник, лош човек. А този преблаг Иисус поиска да сподели неговата трапеза. Да споделиш трапезата с някой, в онези места и в онези времена се считало за най-голямо доверие, за покана за най-близко общение и приятелство. Общение, което и ние днес търсим в Църквата, споделяйки общата Трапеза Господна – св. Евхаристия.

Именно това доверие разпука твърдата литосфера около Закхеевото сърце. „Любовта на всичко се надява, на всичко хваща вяра“ – казва апостол Павел. Иисус е въплътената любов. Именно любовта предизвика разчупването на твърдата обвивка около това сърце, Божията Любов, която му каза: „Искам да влезна в твоя дом“

Вулканолозите казват на своя жаргон за такъв спящ вулкан, който започва да се пробужда и пропуква, че „похърква“, че се „уригва“. Хорската подозрителност води до втвърдяване, но духовният човек трябва да има духовни сетива за такива „похърквания“, които говорят за съвест, който е още жива в грешника. И ако следваме примера на нашия Спасител и показваме любов и вяра, че нашият ближен може да се промени, ще станем свидетели на такова пропукване.

Кой в Израил е вярвал, че това ще се случи точно с началника на митарите?

Никой, защото и тогава, както и сега, ние делим хората на добри и лоши. Това е погрешно, защото е деление според външната, видимата сфера на човешкия живот. Външните дела и думи на някого наистина могат да бъдат неправедни. Ние не можем да изкривяваме истината. Но сме длъжни да виждаме с духовните си очи под повърхността, че има вътрешен човек, който често е по-различен от външния, а понякога дори го мрази. Затова не трябва да съдим.

„Не съдете“ не означава да мълчим или да одобряваме неправдата. Напротив, длъжни сме да изобличаваме, но само неправедните дела, само външните изяви, с ясното съзнание, че човек не е само това, което прави, а и това, което го мотивира за това дело, това, което е под повърхността.

Затова „Не съдете“ означава да не поставяме присъда на никой. Може би под скалата клокочи вулкан от вина, като вулканът „Закхей“. И ние просто трябва да покажем любов, за да доведем този човек до покаяние и промяна.

Ето, да кажем, влезе в храма човек да запали свещ или за корбан. Човек недуховен, припрян и изнервен, човек с лоша слава. Нещо иска да пита, нещо наивно и глуповато. Но искрено търси човека. Как да подходим към него? 

Братя, този човек е един „Закхей“. Идването му в храма за него е смокинята, по която той се катери и търси мир за душата си. Търси приемане, прошка. Поклони му се, приеми го с любов и му предложи общението си. Така ще разчупиш скалата около сърцето му и ще спасиш една душа.

Аз мисля, че не е пресилено да сравним покаянието на Закхей с изригване на вулкан. Митарят публично се разкая, а промяната му беше толкова радикална, че  засрамва мнозина. Това е истинското покаяние, когато човек не просто с думи изказва съжаление за стореното, а на дело се кае, като поправя злините, които е сторил. 

Но Закхей не просто поправи сторените от него злини. В Изх.22 глава Бог изисква от крадеца двойно заплащане на откраднатото. Закхей върна на ощетените от него не двойно, а четирикратно. И нещо повече - даде половината от имота си на бедните. Схващаме ли ние колко високо се издигна духовният ръст на този нисък телесно човек, как от нищожество се превърна във величество?

Закхей се превърна в благодетел, не просто в човек, който не върши нищо лошо, а в такъв, който активно проявява любов. Учудващи ли са тогава думите на Спасителя: „Днес стана спасение на този дом, защото и този е Авраамов син“.  

Братя и сестри,

Накрая, ще задам въпрос, който често в телевизионните предавания задават  социолозите: А къде сме ние? Къде сме и кои сме? 

Ако сме кръстени, но в сърцето ни има лош огън, който ни мъчи, нека идваме при Иисус, както дойде Закхей. Да преодолеем препятствията стоящи между нас и Спасителя така, както митарят се покатери на смокинята и презря хорския присмех. Нека истински се каем, не само с думи, но като поправим щетите, които нашия грях е причинил на другите. Св. Николай Велимирович призовава: „Върни това, което си откраднал. Докато откраднатата вещ не се върне, душата ще живее в страх, а в дома ви - нещастия и беди".

Бедността не е извинение за кражбата, нито пък кражбата от държавата е по-малко кражба. А може да си работодател и да не плащаш на подчинените си според труда. Това също е кражба.   

Нека особено внимаваме да не би по светски да делим хората на добри и лоши. Делата им са добри или лоши, но какво става  вътре в човека? Само Бог вижда вътрешното у човека, затова само Той има право да съди.  

Ако сме наистина Христови, ще разчупваме закоравелите сърца с любов, като следваме примера на нашия Господ. Хората около нас са изнервени, озлобени, поробени от страсти. И често влизат в храма с това бреме. Вместо да ги клеймим, нека се зарадваме. Влизането в храма и въобще всяка духовна активност е белег, че вулканът в тях „похърква“. Нека да приемем с доверие такъв човек и ще станем свидетели на „вулканични изригвания“. Има риск да бъдем наранени, но любовта винаги е риск. Нека рискуваме! И може би ще бъдем посрамени от внезапния духовен растеж на някой нов „Закхей“.

Бог желае у човека да има единство между вътрешния и външния живот. В сърцето ни да има любов и тази любов да се изявява както в топли думи, така и в дела милосърдни. Като Закхей да се преобразим от взимащи в даващи. „Ако някой брат или сестра нямат какво да облекат и ежедневно гладуват, а някой от вас им рече: „Вървете си в мир, гледайте да се стоплите и да се нахраните!“, без да им даде потребното за тялото, каква полза? Така и вярата – ако няма дела, сама по себе си е мъртва.“ (Як.2:15-17)

Единство на вътрешния и външния живот, единство на вяра и дела – това е пътят на спасението. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

 Църква „Света Троица“ – Плевен 

31.01.2021 г.

НАЧАЛОТО НА НОВОТО ТВОРЕНИЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ БОГОЯВЛЕНИЕ)

„Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий, както е писано у пророците: "ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе." Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му." Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий.“ (Мк.1:1-8)

 

Божественото Откровение ни представя Бог като Творец на вселената, Който в седем творчески дни е създал всичко видимо и невидимо. Духът и Словото, по сравнението на св. Ириней Лионски са творили заедно с Отца, като Негови две ръце. Но преди да се разгърне тази творческа дейност има кратко предисловие от два стиха: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата“ (Бит.1:2) 

В днешното неделно четиво прави впечатление, че евангелист Марк започва своя разказ по начин много сходен с този на Мойсей: „Начало на Благовестието на Иисуса Христа, Сина Божий“. Само с една дума - начало, евангелистът насочва за миг погледът ни към ситуацията преди първото творение – пустиня и хаос. Но сега, непосредствено преди появата на Христа - Обновителя на творението,  пустннята е духовна, опустошението е в душите.

В петък ние отбелязахме, че обрязването, на което се подложи Иисус (като всички юдейски деца), се извърши в осмия ден. Осмият ден, т.е. денят следващ седемте творчески дни, според светите отци ознаменува новото творение. В това ново творение отново действа цялата Св. Троица.

Водата, свързана с Духа, е неразделна съставна част от живота. При първото творение движещият се над водата Дух извиква в ума ни образа на гълъба с разперени криле, който сякаш опложда водата и заражда живота в нея. Това е предобраз на Богоявлението на река Йордан и на нашето ново раждане, от „вода и Дух“.

„Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит.1:3). Словото Божие, съзидателното Слово, заповядва и сътворява природните стихии от нищо. Образът на нищото е земята без форма и без съдържание (хаос, пустош).

Това е началото на първото творение, а днес ще акцентираме върху началото на новото творение - моментът преди Светлината Христос да засвети в духовния мрак. Да, сега Христос не трябва да твори "от нищото", а да пресътворява, преобразява стария човек в нов. Но духовният мрак, настанил се в сърцето на падналия човек не бе по-малък от първичните хаос и пустош. За няколко хилядолетия човекът, създаден по образ и подобие на Бога, се бе сринал почти до животно. Грехът бе преобърнал душата му от райска градина в безвидна и тъмна пустиня, в която страстите пълзяха като змии и скорпиони.

Човечеството в онзи момент бе стигнало в края на задънена улица. Юдеите, унизени политически, тръпнеха в месианско очакване. Езическите философи и поети като Сократ и Вергилий се бяха изчерпали идейно и предчувстваха раждането на истинската „Светлина за просвета на народите“.

Един от светите отци казва, че Бог е могъл да сътвори цялата вселена без ничия помощ, но не може да промени и най-малкото дете без участието на неговата воля.

Волята на грешника е хаотична и отслабена, напълно съответна на духовната пустиня, която представлява самият той. И въпреки това е ключова, защото може да признае нуждата и пожелае  спасението. Спасителят ублажава бедните (буквално „нищите“) духом не за силна или слаба воля, а защото с тази воля обръщат поглед навътре и признават  духовната си нищета. Който смята себе си за духовно богат, никога няма да усети нуждата от спасение. Такива бяха фарисеите, външно благочестиви, съдещи по външните неща и никога не обръщащи поглед към вътрешната си пустиня.

Затова не е случайно, че именно в пустинята на Юдея проехтява пророческия глас: „пригответе пътя на Господа“, т.е. съдействайте на Твореца за новото творение. Без човешкото усилие, Бог не може да превърне пустинята в градина. Това е дълбокият смисъл на кръщението на Йоан Кръстител – осъзнаване собствената нищета и желание за промяна, казано с една дума – покаяние!

Съществуват многобройни начини на очистване с вода и всички религии имат свой  обред. Човекът, който търси очистване на душата, открива първите белези на чистота винаги чрез изкъпване с вода. Щом водата отмива петна по тялото, тя ще има роля и в освобождаването на душата от греха, тъй като душата и тялото са неразделни в земния живот.

Еврейският обред познава многобройни очиствания с вода, предписани от Моисеевия закон. Пророците приканват грешниците да се очистят от своите слабости чрез умиване на греховете: „Умийте се, очистете се; махнете от очите Ми злите си деяния; престанете да правите зло; научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защитавайте сирак, застъпяйте се за вдовица. Тогава дойдете – и ще отсъдим, казва Господ. Да бъдат греховете ви и като багрено, – като сняг ще избеля; да бъдат червени и като пурпур, – като вълна ще избеля.” (Ис. 1:16-18)

В пустинята св. Йоан проповядва покаяние и кръщава с покайно кръщение за опрощаване на греховете. Така той става Предтечата, който предхожда идващия Месия, както и човекът, който подготвя и изправя пътя към Царството небесно.

Иоановото кръщение е необходимо, но недостатъчно: то е само подготовка за едно друго кръщение - християнското. Пророкът насочва хората към Онзи, Който е по-голям от него, Който го следва, но стои високо над него. Идващият Иисус Христос, Той е, Който ще кръщава със Светия Дух! Не Йоановото, а Иисусовото влизане в река Йордан донесе обновление на човешкия род чрез слизането на Светия Дух, във вид на гълъб. Затова не Йоановото, а Християнското кръщение е наречено ново раждане, ново творение. Новият човек се ражда в купела на тайнството Св. Кръщение и израства в благодатта.

Защо тогава, ще попитате Вие, отделяме такова голямо внимание на Йоановото кръщение, като то е напълно заменено от християнското?

Един голям писател е казал: Съвестта е най-великият предговор на Библията. Мнозина отварят Библията, но без да съзнават духовната си нищета, не успяват да видят себе си на нейните страници.  Лесно разпознават като грешник съседа или някой политик, но не и себе си. Колко печално е това, колко много напомня фарисейското мислене.

Смисълът на Йоановото кръщение беше именно в пробуждането на заспалата съвест на неговите съвременници, в обръщане духовния взор навътре. Ако приложим българската, а не юдейската традиция, ние в България вероятно бихме нарекли св. Йоан не Кръстител, а Будител. И нямаше много да сбъркаме.

Братя и сестри,

Живеем в лукави времена. Животът е станал много динамичен и сложен. Ходим замаяни от светещите реклами, натискаме бясно клавишите на компютрите за да градим благоденствени мечти. Много от решенията, които трябва да вземаме, не са в черната или бялата зона (еднозначно лоши или добри), а в сивата. Но няма време за молитва, за чакане на Бога. Няма надежда, няма отмора – това е съвременната пустиня.

И в тази съвременна пустиня се чуват гласове, дори и на християни: трудно е да прилагаме овехтели църковни канони, правила и старчески съвети.

Но, ще попитам, каква е алтернативата? Тръгнем ли по собствени пътеки, неизбежно ще станем жертва на индивидуализма и ще култивираме лукава съвест. За всичко, което не се нрави на плътта (особено с дъх на аскеза) ще намираме оправдание, но дълбоко в сърцето няма да имаме мир, защото съвестта е най-неподкупния и немилостив съдия. За Божия съд въобще не искам да говорим. Накъде тогава да вървим?

Когато сме отчаяни и трудно виждаме изходния път, нека си спомним, че когато видял във видение всички капани на лукавия. св. Антоний Велики също изпаднал в огромно отчаяние. Но на въпроса му: „Кой може да ги преодолее?“, Бог отговорил: Само смирението!

Смирение, на което най-ярка икона е самият Кръстител: „не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му“. Това го казва най-великият сред пророците! Без значение, че Иисус му е братовчед по плът, и именно той - Йоан, а не братовчед му, е велик постник. А ние често гледаме с пренебрежение нецърковните хора и мислим себе си за духовни, защото сме изпостили два дена в седмицата. Нека бягаме от гордостта и да не мислим себе си за духовно богати, защото без Бога всички сме пуста земя.

От Господния Предтеча може да се научим и на скромен живот. Не е задължително да носим дреха от камилска вълна и да ядем акриди и див мед, но не трябва да се хващаме на това лудо хоро, на което този свят настойчиво ни кани. Истинското богатство не е това, към което ни зоват рекламите, а това, което е за вечността. За това свидетелства и св. ап. Павел: „Голяма печалба е да бъде човек благочестив и скромен. Понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем и нищо да изнесем. Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А ония, които искат да се обогатяват, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни похоти, които потопяват човеците в провала и погибел.“ (1Тим.6:6-9). Амин!

 

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

03.01.2021 г.

ЗА МИРА ОТ НЕБЕТО И ЗА СПАСЕНИЕТО НА НАШИТЕ ДУШИ

 (Рождество Христово)

 „Слава във висините Богу, и на земята мир, между човеците благоволение!“. Повече от 2000 години хората по цялата Земя пеят ангелската песен, но все по-често с изкуствено залепена коледна усмивка на лицето. В същото време сърцето им смутено пита: Къде е обещаният мир? Постоянно го търсим и постоянно затъваме във войни: между расите, между държавите, между половете, между институциите в държавата, в семейството, накрая война вътре в самия човек.  Къде са небесните сили, които прогласиха този мир? Не са ли те само приказни същества, плод на човешките блянове и сънища? Не е ли Рождество Христово само една приказка, както приказките на Андерсен, но за възрастни?  Приказки, които трябва да ни правят по-добри, но които, в крайна сметка, не са истина?

Много са причините за този скептизицъм, но ще маркирам само основните.

Първо, хората не разбират за какъв мир става въпрос. Това не е политически мир, защото и Христос, и апостолите предупреждават, че до Второто Пришествие войните и природните бедствия няма да престанат. Това въобще не е мир, който зависи от външни фактори.

Мирът, за който говорим, можем да илюстрираме със следната история. Един цар обещал награда за най-хубавата картина, която изобразява мир. Мнозина художници се опитали да я нарисуват, но царят харесал само две платна. На едното имало езеро с широка гладка повърхност, в която се отразявали величествени планини, покрити със зеленина и синьо небе с нежни бели облаци. Всичко изглеждало толкова мирно! На другото също имало планини, но те били скалисти и голи. Надвиснали над тях тежки сиви облаци изливали дъжд, светкавици разкъсвали небето. Буен водопад се стичал с грохот в бездната. На фона на бушуващата стихия малка птичка с птиченцата си спокойно седяла в гнездото, свито в храст върху една от скалите. Царят гледал известно време ту едната, ту другата картина, но в крайна сметка се спрял на втората. Тя получила голямата награда. Царят решил, че мирът не е там, където няма шум, трудности и тежка работа, а там, където сред всичко това сърцето остава спокойно.

Такъв дълбок, сърдечен мир е имал св. цар Давид. Колко много войни, перипетии и гонения от врагове и от „приятели“ е преживял този човек! Ето Давидовият трети псалом, написан когато собствения му син Авесалом искаше да отнеме живота му: „Господи, колко се умножиха враговете ми! Мнозина въстават против мене; мнозина казват за душата ми: за него спасение няма в Бога. Но Ти, Господи, си щит пред мене, моя слава, и Ти въздигаш главата ми. С гласа си викам към Господа, и Той ме чува от светата Си планина. Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля. Няма да се уплаша от десетки хиляди люде, които отвред са се опълчили против мене. Стани, Господи! спаси ме, Боже мой! защото Ти удряш по лицето всички мои врагове и трошиш зъбите на нечестивите. От Господа е спасението. Върху Твоя народ е Твоето благословение.“

Това, което ни поразява, е вътрешният мир, с който цар Давид заявява: „Лягам, спя и ставам, защото Господ ме закриля.“ Каква увереност в Божията закрила, когато врагът е на един хвърлей разстояние! За да разберем тайната на тази увереност, не трябва да пропускаме тези толкова прости и същевременно удивителни думи: „Викам към Господа, и Той ме чува“. Защото това са думи на човек, дълбоко свързан с Бога и уверен, че е приет от Него. Може ли човек нерадив за духовното, блуждаещ далече от Бога и нехаещ за Неговата воля, да каже „Викам към Господа, и Той ме чува“?! Това, разбира се е абсурд! Дори и за слепороденият от евангелския разказ беше ясно „че Бог не слуша грешници; но, който почита Бога и върши волята Му, тогова слуша.“ (Йн.9:31) Грехът е като стена, която човек издига между себе си и своя Творец. Нашите прародители в Едем поставиха първата тухла, а ние сме се родили зад тази стена и живеейки в грях, добавяме ежедневно нови тухли в нея. Докато не се разруши тази невидима стена, гласът на грешника ще се блъска в нея и ще отскача обратно. Молитвата ще е мъчителна за него и той ще я избягва подсъзнателно.

Тази стена се разрушава само на колене, само с покаяние! Самодоволният фарисей никога няма да има мир, защото му липсва съзнанието за дълоката греховност, което имаше митаря, който „не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника!“  (Лк.18:13) Бог не враждува с нас, но ние с Него. Той не се крие, но протяга ръка към нас в лицето на Иисус Христос. Трябва час по-скоро да спрем враждата и да приемем тази ръка. Тогава Бог ще стане за нас Отец, а ние за Него – деца. Виждали ли сте дете, загубило родителите си в големия мол?! Колко страх изпитва то, и какво облекчение и мир, когато отново се сгуши в родителските обятията! Как затормозен обмисля молитвата си блудния син, когато е далече от родния дом („Ще стана и ще отида при баща си и ще му река…“), и каква благодат и приемане намира при завръщането си в къщи! Не са необходими много думи, защото вече е в Бащините обятия. След искреното „Съгреших против небето и пред тебе“ вече царува мирът. Не е нужно много да обясняваш, защото Божието око прониква до дъното на човешкото сърце. В това от опит се увери и ап. Петър, когато след трикратното си отричане от Христа бе  трикратно възстановен и поставен за пастир, и изповяда: „Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам.“ (Йн.21:17)

Второ, най-голямата рядкост днес са хората на мира. Хора като Давид, като апостолите и светците. Срещаме умни, търсещи, харизматични, владеещи себе си, но хора с дълбок, преливащ мир срещаме изключително рядко. А как ни се иска да се докоснем до тях, в някой далечен манастир, на Атон или другаде, и техният мир да прелее и към нашите души…

Най-страшният фронт, който грехът е отворил, е този в собствените ни души. От тук трябва да започне изцелението и след това да се разпростре във всяка област на битието, докато обхване цялата вселена.

Без завръщане при Бога и увереност, че сме приети, няма истинска молитва. В началото на Великата ектения, когато свещеникът призовава „С мир на Господа да се помолим“, той има предвид точно това примирие, чрез жертвата на Иисуса Христа, която всеки човек лично усвоява при своето покръстване и повярване. Но настъпилият мир между нас и Бога трябва да се възцари и в душите ни – собствените и на нашите ближни. Затова в първото прошение на Великата ектения ние се молим „за мира от небето и за спасението на нашите души” т.е. този мир да обхване душите ни, а във второто - „за мира на целия свят…”, т.е. мирът да се разпростре към целия свят. Това е благата вест, която прогласиха ангелите на Рождество Христово – Князът на мира дойде от небето, направете сърцата си Витлеемска  пещера и Го подслонете в нея!

Нашият Господ Иисус призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си;
защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“. (Мат.11:28-30)

 „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени..“ -  това става чрез покаянието, за което вече говорихме. Мирът с Бога е началото на изкачването на стълбицата на блаженствата: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат.5:4). Мирът с Бога носи мир и в душата на помирилия се човек. Но човек, който е опитал един или няколко пъти през живота си това блаженство, все още е рано да бъде наречен човек на мира. Защото християнството не е еднократна опитност, то е път, по който поемаме и вървим до последния си дъх. Затова и Спасителят продължава своята реч, като ни разкрива ключа към трайния, изпитания мир – вземането на Неговото иго и Неговото бреме.  

Мирът в нас трябва да расте и да обхване не само душата, но и сърцето. Сам Спасителят много пъти и по много начини е обяснявал как става това. Трябва да вземем Неговото иго върху си, да станем Негови ученици, да Го следваме. Следването на Христа изисква отказ от себичността, вдигане на собствения кръст и кръстен ход. Ден след ден, ходейки по Божиите пътища, ние ще добиваме такова дръзновение и мир, че ще можем да изповядаме като Давид: „Ти приготви пред мене трапеза пред очите на враговете ми, помаза главата ми с елей; чашата ми е препълнена.” (Пс.22:5). Само когато „чашата ни прелива“ с мир и благодат, ние ще можем да сторим нещо за спасението на нашите ближни. Това е прозрял преп. Серафим Саровски, когато казвал: „Радост моя, придобий мирен дух, и тогава хиляди ще се спасят около тебе“.

Следването на Христа води до нашето преобразяване, което наричаме богоуподобяване. Мирът е плод на Светия Дух и като велик художник, Той ще рисува картината на нашия живот винаги, щом следваме Христа. И когато Небето се взре в тази картина, на фона на бушуващите стихии ще различи и нашето лице. Там, върху вечната Канара – Христос и ние, както малката птичка със своите птиченца ще седим в гнездото, спокойно и с истински мир.

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ - Плевен

ТЕЛЕВИЗИЯТА – НАРКОТИК ЗА ДУШАТА

 

(НЕДЕЛЯ НА ОТЦИТЕ ОТ СЕДМИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    Днешната неделя е посветена на отците от 7-ия вселенски събор, провел се през 787 г. сл. Христа и утвърдил иконопочитанието. Църквата мъдро е утвърдила и насочила образността в услуга на човешкото спасение. Когато човек влезе в храма, Църквата му показва вътре икони и сякаш му казва: ти си роден за вечността, за Бога, за общение със светиите. Издължените слаби фигури на светците му напомнят за поста, свещите – за светлината. Кръглият купол, благоуханието на тамяна ... Църквата ни говори чрез всички тези неща и ни показва къде иска да ни отведе. Тя иска да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети, Божии хора.

    През 18 век сл. Хр. св. Козма Етолийски пророкува, че в края на човешката история тази визуална проповед на иконите ще има свой дяволски конкурент - телевизията: „Дяволът ще влезе в една кутия и ще вика, и рогата му ще бъдат на керемидите”.

    През 1949 г. светият Божий угодник Лаврентий Черниговски се удостоил с видения на светите Енох и пр. Илия, а след това и с чудно посещение на св. Йоан Богослов. Евангелистът беседвал с него около 7 часа. Разказал му за явяването на Кръста Господен, за Възкресението на мъртвите и за Страшния Съд Христов. Обърнал внимание, че Антихристът ще бъде обучен на всички сатанински хитрости и ще прави лъжливи знамения. Ще го чува и вижда целият свят едновременно. След видението старецът казвал: „Блажен и триблажен е този човек, който не пожелае и не види богомерзкото лице на антихриста. Който го види и чуе богохулната му реч, обещанията му за всички земни блага, той ще се прелъсти и ще тръгне да му се поклони. И заедно с него ще загине и ще гори във вечния огън“. Попитали стареца: „А какво ще стане с всичко това?“ Светият старец отвърнал със сълзи: „На святото място ще стои мерзостта на запустението и ще ни показва скверните прелъстители на света, и те ще лъжат хората, отстъпили от Бога, и ще творят лъжливи чудеса. И след тях ще се яви антихристът и целият свят ще го види в един миг“. Пак го попитали: „На кое свято място (ще стои мерзостта на запустението)? В църквата ли?“ Преподобният отговорил: „Не в църквата, а във всеки дом. В ъгълчето, където стоят и висят сега светите икони, ще стоят съблазнителни прибори за прелъстяване на хората. Много хора ще кажат: „Нужно ни е да гледаме и слушаме новини“. И ето, по новините ще се покаже антихристът. Досещаме се, че светецът е имал предвид обсебващата човека телевизионна техника.

    Телевизиятя, както всички човешки творения, може да се използва за добро, а може и за зло. Тя влияе пряко положително, когато е с християнска насоченост и пряко отрицателно, когато директно пропагандира атеизма и нещата, осъдени в Божия закон: аборта, сексуалната свобода, насилието, кражбите, измамите и пр. Днес няма да коментираме тези два края на телевизионния спектър, а ще разсъждаваме върху обширната сива зона, простираща се между тях.

    Пазарните принципи налагат една формула, която единствено е печеливша за успеха на една телевизия – постоянното рекламиране на живот без грижи. Живот удобен, комфортен и изпълнен със забавления. Точно това липсва на обикновения човек, и затова той жадно го търси, за да се "пренесе" в този розов свят, да избяга от тежката действителност. Но това "бягство" има висока цена.

    На първо място, телевизията краде от най-ценния ресурс – времето. И тъй като не можем да отрежем от времето за работа, сън, храна, чистене и пр., ние режем от времето за молитва и духовни занимания. За членовете на едно семейство времето, прекарано пред телевизора, категорично е мъртво време. Вместо да си помагат, да се допълват в домакинските задължения, те гледат телевизия. Съпругата не приготвя навреме яденето, съпругът не желае да поправи нещо повредено или да пазарува. Те нямат вече време да общуват помежду си и да споделят проблемите или случилото се, да се съветват един друг, да усещат любов и утешение. Трапезата - централното събитие в ежедневието на едно семейство, също страда. Това време на общуване, разговори и благодарност е заместено с хранене пред телевизора. Дори когато цялото семейство присъства, то е концентрирано в дадена емисия. Членовете на семейството само физически са близо, а мисълта им е насочена към света на малкия екран. Не е пълна нито радостта на съпругата, че приготвеното с любов ястие се е харесало на близките й, нито на децата, че са близо до родителите си. Храненето пред телевизора е вид безразличие към другия, причина за раздразнение и скандали.

    Както има наркотици за тялото, така има и наркотици за душата, и телевизията е един от най-мощните такива. Животът в последните десетилетия е станал непоносим със своята динамика, неправда и лицемерие. В телевизията човек сякаш намира жадувания оазис. Но там не го чака жива вода! Човек попада в омагьосан кръг, защото проблемите не се решават, а се изострят пропорционално с времето, прекарано пред екрана. Някак неусетно той заживява повече във виртуалния, отколкото в реалния свят. Телевизията става за него наркотик.

    Друг проблем. Героите от малкия екран преживяват сензационни случки, завладяващи любовни истории и силни емоции. Личният живот на семейството изглежда сив, скучен, изпълнен с проблеми, грижи и липси в сравнение с вълнуващите събития от телевизията. Собственият брачен партньор не издържа конкуренцията на героите от екрана - богати, силни и красиви мъже и жени, които обаче, често пропускаме, са добре гримирани и с ретуширани от видеотехниката дефекти. Автомобилите, забавленията, луксът, които струят от екрана, не са във възможностите на всеки. Но разпаленият апетит по тях става причина за поява на недоволство, неблагодарност, т.е. неевхарстийно отношение към живота и света.

   Развива се индивидуализъм. Акцентът във филмите почти винаги пада върху индивидуализирането на героите – интереси, кариера, авантюри. От тук зрителят научава и усвоява манталитет на егоист. Забравя за любовта към ближните и дори към семейството. Всеки живее с кариерата си, с парите и предпочитанията си, с претенциите, с личното его.

       Променя се ценностната система. Един християнин планирал да си купи телевизор и се заслушал в рекламата на една марка приемници: „Ако искате светът да влезе във вашия дом, купете си от тази марка телевизори“. Пробляснало му, че не просто географския свят, а тази духовна нагласа, която е враждебна на Бога, наричана в Библията „свят“, желае да влезе в неговия дом. Телевизията предоставя всичко, което може да удовлетвори човешкото любопитство (похотта на очите), което води към по-нататъшно телесно разслабване (похотта на плътта), наслаждение, сладострастие и телесни удоволствия. А те пък водят до самодоволство (гордостта житейска), желания за кражби и злоупотреби, и най-тежки грехове.

     Телевизорът е чужд човек, който влиза в домовете на хората и неусетно успява да ги отдалечи един от друг, и от Бога. Филмите често подтикват към прелюбодеяние, към приемане на сексуалните извращения и развода за нормални. Посланието на телевизията е, че не трябва да страдаш и да се опитваш да бъдеш предан и верен, когато можеш да получиш удоволствие другаде и когато целия свят действа по този начин.

    След няколко години пред екрана съпрузите започват да не се познават, да не се разбират. Картините, проникнали в съзнанието им, стават все по-убедителни. Чувстват се все по-прави, искат по-удобен живот, с повече удоволствия и с по-малко усилие. Другият, съпругът или съпругата, който не може да ни предложи такъв живот, бива възприет като недостатъчен. Фантазиите за неосъществените желания, предизвикани от телевизията в съзнанието им, се превръщат в най-големия враг на семейството. Дори и да не се разведат, животът на семейството се превръща в истински кошмар. Упреците, вербалното и физическо насилие стават ежедневие. 

    Процесът на деградиране на човека, прекарващ часове пред телевизора, е достатъчно бавен, за да не се чувства промяната. И това е коварното. Неусетно, но неизбежно телевизорът се превръща в домашен бог. Зрителят приема егоцентричен манталитет, чужд на любовта към Бога и ближния. Пленен от фалшивата илюзия, че общува със своите любимци от екрана, човек прекарва живота си в самота. Гледайки аморални неща, умът се осквернява, а благодатта оскъднява все повече...

   Каква да бъде нашата позиция по отношение на телевизията? Не може ли човек да гледа телевизия избирателно, т.е. само това, което му е от полза?

   За съжаление, трудно е се да подходи избирателно. Въпреки, че има дистанционно управление, човек, включвайки телевизора, сякаш подава сигнал към бесовете и скоро се оказва под тяхна власт. Вместо да погледа, да кажем само новините, човек изпада в някаква странна хипноза и почва да гледа и други програми. Предвиденият половин час набъбва до 4-5 часа. Това е загубено, мъртво време!

    Ако усетите такава слабост, без колебание ви казвам „изхвърлете телевизора през прозореца“, и не ме вълнува дали някой ще ме нарече фанатик. Преподобния старец Паисий забранявал да се гледат даже и новините. Свети Силуан Атонски, починал 1938 г., когато не е имало още телевизия, а е съществувала само пресата, казвал, че този, който иска да се научи да се моли с чиста сърдечна молитва, не трябвало да чете вестници и списания, тъй като те внасят в молитвата разсеяност. „Молещият се човек - казвал свети Силуан - чувства състоянието на света чрез информация, пратена му от Господа”. Какво ли би казал сега, ако живееше в нашата епоха на господство на телевизията?

    В заключение бих казал, ако наистина сме пречупили гръбнака на телевизионния звяр, може да си позволим освен православния ТВ-канал и едни новини (или филмов шедьовър), но винаги трябва да бъдем бдителни. Червената точка – забранено за лица до 12 години – се отнася за нас, християните, независимо от физическата ни възраст. Трябва да станем като децата, за да се сподобим с Божието Царство. Затова нека с детска простота да постъпваме спрямо злото, като го отрежем от корен.

    Защото Спасителят призовава: „ако те съблазнява окото ти, извади го и хвърли от себе си: по-добре е за тебе с едно око да влезеш в живота, отколкото да имаш две очи, и да бъдеш хвърлен в геената огнена.“ (Мат.18:9)

    Защото и Църквата иска чрез изкуството на иконата да ни отведе в Божието царство и да ни направи свети Божий човеци. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ – Плевен

11.10.2020 г.

БОЖИЯТА ЛЮБОВ, КОЯТО ИЗДИГАМЕ

 (НЕДЕЛЯ ПРЕДИ ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА ЧЕСТНИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

Днешният евангелски текст (Йн.3:13-17) ни прави задочни слушатели на една беседа по богословски въпроси, състояла се преди около 20 века в Йерусалим, в една тъмна нощ. Срещат се Никодим и Иисус - човешката и Божията мъдрост. Забележителна беседа, която ще погледнем през очите на благовестителя. 

Личните ми впечатления са, че ние, православните християни в България правим сериозна грешка, когато споделяме своята вяра. Поставяме следствието преди причината, каруцата преди коня. Ние детайлно описваме какво трябва да стори човек, за да приложи Изкуплението в своя живот: да се кръсти, да се бори с изкушенията, да пости, да ходи на църква, да се причастява и пр. Тези неща са важни, но те са завършекът на един благовестнически разговор. 

Подходът на Иисус и Неговите апостоли беше по-различен. В началото на разговора Си със самарянката, Господ Иисус я предизвиква: „Ако ти знаеше какъв е Божият дар и кой е Този, Който ти казва "Дай ми да пия", ти сама щеше да поискаш от Него….“ (Йн.4:10) А в Деяния на апостолите забелязваме, че слушателите на благата вест първо бяха докоснати, „ужилени“ в сърцето от вестта за Божията любов, а после сами питаха какво очаква от тях Бог. 

Днес ние недостатъчно разкриваме Божият дар и любовта на Дарителя и после недоумяваме защо хората се колебаят да се посветят. Какво ни казват тези три стиха за Божията любов? Тя е:

Действена – „Бог толкова възлюби света, че даде...“ Христовата любов не се състои в красиви и възвишени слова. Тя е дело, като започнем от Въплъщението, преминем през целия Му земен живот и стигнем до Разпятието. От любов Христос слезе от небето, отдаде цялото Си време, внимание, всичките Си душевни и телесни сили на своя народ, и накрая „знаейки, че е дошъл часът Му да премине от тоя свят към Отца, и понеже бе възлюбил Своите, които бяха в света, Той ги възлюби докрай.“ (Йн.13:1), като принесе Самия Себе Си на жертвеника.  Любовта винаги дава, и то дава всичко, затова тя е

Всеотдайна – Бог имаше много небесни служители, въздигнати до Божии синове, но само един с Неговата същност – единородниия Му Син. Който има единствена рожба, добре знае какво означава това. Означава да дадеш самия Себе Си. Тази любов е и

Всеобхватна – Защото е към целият свят, не само за Израил.  Тя се простира не само към човека, но към цялото творение, което "с нетърпение очаква разкриването на Божиите синове" (Римл.8:19), за да бъде изцерено. Тази любов е

Незаслужена. Защото ние сме болни от греха и не можем да родим нищо здраво. "няма нито един праведен, няма кой да разбира; няма кой да търси Бога, всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един". "Гърлото им - отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им - аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им". (Римл.3:10-18) „Платката, що дава грехът, е смърт,“ – пояснява апостолът, но има изненадваща новина - ние няма да платим тази ужасна цена, защото незаслужено сме станали обект на Божията любов, която за нас е

Спасяваща – „за да не погине …“, т.е. няма да понесем заслуженото.

Безпристрастна  – „ни един“.  В Божията любов няма лицеприятие. Тя се простира към всички хора, независимо от техният етнос, пол, професия и т.н. Тя е толкова 

Прещедра – „а да има вечен живот“. За този вечен живот „е писано: "око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат".“ (1Кор.2:9) Понякога нашите страдания изглеждат тежки, но те са временни, в рамките на краткия ни земен живот. А Божият дар е за цяла вечност.  

Братя и сестри,

Тези характеристики на Божията любов, струва ми се, трябва по-често да разкриваме, преди да обърнем внимание на условията, които Бог поставя, за да получим Неговия дар. Защото колкото и да звучи странно, има хора, които отхвърлят този дар и предпочитат даровете, които този свят предлага. Но Бог цени човешката свобода и не дава насила Своя дар. Затова поставя условие  за получаването му – той е за всеки, който вярва. Дарът е осигурен, но единствено вярващите ще се ползват от него.  

Начинът на усвояване на Божия дар е кръстопътят, на който ние, православните, се разделяме с протестантите и с всички, които не държат Св. Предание. Протестантите се фокусират върху този пасаж (и подобни нему) и твърдо настояват: спасението е само чрез вяра, без никакви дела. Делата ще дойдат после неизбежно, някак по вълшебен начин, без човешки усилия.

     Наистина, на Никодим сякаш е поставено само условието за вяра. Но това е така само на пръв поглед.  Беседата с Никодим не е урок от учебника по сотериология. Тя е просто беседа с конкретен човек, който има конкретни проблеми в разбирането. Дилема вяра или дела за него, а и за поколения след него няма. Проблемът на Никодим и за хората от неговото поколение е дали този Иисус е Христос, или е просто пророк. За поколението след Никодим, т.е. в апостолския период, проблемът също не е вяра или дела, а  християнство плюс обредите (делата по закона) или чисто християнство, без обредите на Стария Завет, за което често се използва само понятието "вярата". Проблемът с делата като заслуги е различен. Той възниква през XVI век на Запад, в средите на отпадналия католицизъм.

         Трябва ясно да кажем, че за спасението са необходими както вяра, така и добри дела. И това е така, още откакто беше дадено първото обещание за Спасителя в Едемската градина, т. н. протоевангелие (Бит.3:15). В целия Стар Завет изискващият се от човека отговор беше вяра, послушание, изпълнение на Божиите заповеди.  Под Новия Завет ние усвояваме плодовете на Изкуплението по същия начин. Защо тогава акцентът сякаш е върху вярата?

         Първо, защото обредната част на Стария Завет отпада.

Второ, нравствената част на закона не отпада, но вече е записана не на каменни плочи, а на плочите на сърцето ни. Това е новото на Новия Завет, за което пророкува св. пр. Йеремия: „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя; оня Мой завет те нарушиха, ако и да оставах в съюз с тях, казва Господ. Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: ще вложа Моя закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ.“ (Йер.31:31-33) Законът вече е вътре в сърцата ни и не е необходимо да се акцентира на него.

Третото ще формулираме така: преминава се от „виждане към вярване“. Законът е наречен детеводител, за да доведе Израил до Христа. В Стария Завет, в детската възраст на Църквата, Бог по много сетивен начин е водил своя народ. Когато Бог казва: „хванах ги за ръка, за да ги изведа из Египетската земя“, Той има предвид основно огнения и пясъчния стълб, които водеха Израил в пустинята. Израил е като малко дете, водено за ръка. При всички актове на жертвоприношения в Стария Завет, грешникът трябваше да полага ръка на жертвата. Кръвта на закланото животно трябваше всеки път да бъде поръсена, докато грешникът се изповядваше. Колко много сетивност при старозаветното очистване!

Но идва моментът, когато жертвата вече няма да бъде животно, а самият Господ Иисус Христос. И тази Жертва се принася веднъж завинаги. Това налага поръсването с кръвта на новозаветната Жертва да бъде вече несетивно. Именно затова Спасителят в тази нощна беседа води Никодим към примерите за невидимия вятър и видимите резултати от неговото духане, и най-вече към историята от Числа 21 глава. В тази история Израил отново недоволства от Бога, че е изоставен в пустинята и хранен с някаква безвкусна манна. Бог ги наказва със змии, които хапят смъртоносно. Но в голямата си милост, Той има дава и избавление – Мойсей да направи медна змия и я издигне на дървен прът. В мига, в който ухапаният от змия погледнеше към провесената на пръта змия, той оздравяваше.

Защо Иисус дава точно този пример на Никодим? Защото този случай е уникален! Това е единственото място в целия Стар Завет, в което за очистването и прощението на греха не са използвани видими материални елементи. Няма вода, няма поръсване с кръвта на жертвата. Има жертва, тя е там – медната змия на пръта, и е ясен предобраз на Христовото разпятие на Голгота. Но, по Божий промисъл този изолиран случай в Стария Завет на очистване без поръсване с кръв, се превърна в прототип на Христовата жертва на Голгота.  

Днес, в новозаветно време, когато изповядваме греховете си, ние с очите на вярата поглеждаме към Голгота и получаваме очистване. Обърнете внимание, че тайнството Изповед е единственото, при което не участват материални елементи. Стоим, смъртоносно ухапани от греха, поглеждаме с вяра към новозаветната медна змия – нашия Господ Иисус Христос, повесен на новозаветния дървен прът – Кръста, и получаваме своето очистване и изцерение.

Точно това обяснява Спасителят на Никодим:  „И както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да не погине, но да има живот вечен.“

Възвеличаването на Кръста е разкриване величието на Дарителя и Неговия дар към грешното човечество. Нека ие се уморяваме да величаем Христовият Кръст, чрез който Божията любов се яви на дело в този свят. Амин!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

13.09.2020 г.