ЕДИНСТВО В МНОГООБРАЗИЕТО

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

На Петдесетница ние фокусирахме вниманието си върху нетварния огън, който слезе и се раздели като огнени езици върху вярващите в Йерусалимската горница. Много езици, но един огън – Светият Божий Дух, Който събира вярващите в едно ново общество - Църквата. Тези много езици показват, че там, където Бог действа няма унификация, защото унификацията предполага  насилие и поробване на личността, което е богопротивно.

В Първата неделя след Петдесетница видяхме многообразието в различните видове категории светци /мъченици, преподобни, светители и пр./, като различни цветя в един букет.

В тази Втора неделя след великия празник, насока на мислите ни ще дадат думите на свети Серафим Софийски Чудотворец: „Светият Дух не само ни съединява, но създава и безкрайното разнообразие на личности в Църквата: на Петдесетница огнените езици се „разделиха“ и застанаха „над всеки по отделно“ от присъстващите. Дарът на Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар, съобразен с характера на всеки. „Има различни дарби, ала Духът е един и същ“ (1Кор.12:4). Животът в Църквата не означава унищожение на многообразието сред хората, нито налагане на един безспорен и еднотипен образ на всички, а точно обратното. Светците не само, че не проявяват някакво досадно еднообразие, но са развили в себе си ярка и отличаваща се личност. Глупаво е злото, а не светостта.“

Етническите различия също са богатство. Днес честваме светците, просияли по българските земи. Но фокусът ни няма да бъде върху етническото разнообразие, а върху  богатството от различни темпераменти при светиите. 

В днешния евангелски текст (Мат.4:18-23) виждаме две двойки братя: Петър и Андрей, и Йоан и Яков (с баща си Зеведей), повикани от Господ да оставят мрежите и станат ловци на човеци. Всички те са рибари, но доста различни. Семейството на Зеведей е по-заможно от това на Петър и Андрей, защото четем, че имат собствен кораб. Големите различия обаче стават явни по нататък в евангелията.

Всеки човек на тази земя е уникален. Още от древността обаче хората забелязали някои сходства в душевните черти и се опитали да ги систематизират. Темпераментът е комбинация от характерни черти (положителни и отрицателни)., които се предават генетично от родители на деца, и подсъзнателно влияят на човешкото поведение. Можем да поставим приблизително равенство между отрицателните страни и понятието „плът“ в богословието на св. ап. Павел.

Не е наша работа да гадаем какъв темперамент е другият. Но да познаваме собствения си темперамент е важно за нас. Ние сме особено внимателни по отношение на фамилната обремененост, за да избегнем телесните болести на нашите родители, колко по-важно е да познаваме отрицателните черти на своя темперамент, за да съумеем да се избавим от духовни болести.

    Повече от 400 г. пр. Хр. философът и лекар Хипократ разработил медицински модел, базиран на четирите елемента (природни стихии), от които се създава всичко в нашия свят – земя, въздух, огън и вода. Два века по-късно римският лекар Гален ги свързал с човешките темпераменти, като смятал, че последните се влияят от доминирането на една от четирите основни течности в организма:

- сангвиник – жизнен; повлиян от кръвта;

- холерик – активен; от жълтата жлъчка /холер/

- меланхолик – черен; от черната жлъчка

- флегматик – бавен; от флегмата.

Тези черти много рядко са изявени в чист вид. Уникалността на всеки човек е в начина, по който те са комбинирани в него.

Като християни, ние не можем да се съгласим, че някаква телесна течност определя нашите черти. (Медицинската наука също е отхвърлила това). Нито можем да приемем, че Бог е сътворил човека със слабости. Това, което трябва да знаем е, че слабите страни се появяват с оскъдняването на Божията благодат в човека след Грехопадението, и също както положителните, се предават генетично от родители на деца.

Фактът, че Хипократовата класификация се използва почти 2500 години, ни кара да я приемем като сполучлива, поне що се отнася до описанието.   

	Сангвиник	Холерик	Меланхолик	Флегматик
Силни страни	Радостен; Оптимистичен Дружелюбен	Решителен; Смел; Лидер; Устойчив	Самопожертву-вателен; Аналитичен; Творчески	Остроумен; Верен; Издръжлив
Слаби страни	Неспокоен; Слабоволев; Прибързан; Самоуверен	Необуздан; Несъстрадателен Упорит; Нетърпелив	Непостоянни настроения; Песимист; Критикар	Присмехулен; Мързелив; Безразличен; Бавен

Ако се вгледаме във всеки един от четиримата апостоли, представени ни в днешното евангелско четиво, ще видим различни темпераменти.

За св. ап. Петър знаем, че е бил човек  откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитва Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат. 16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?!

За ап. Йоан сме свикнали да мислим като за апостола на любовта, но Библията не премълчава неговият и на брат му Яков прякори – Воанергес, т.е. синове на гръма. Ев. Лука споменава за един случай, когато двамата гневно настояват: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи?“ (Лк.9:54).

Ако използваме психологическата терминология, можем да кажем, че св. ап. Петър е подчертан сангвиник. Честите смени на настроенията у ап. Йоан разкриват меланхолика. Различен е темпераментът у Андрей, друг е и у Яков.

Въпреки различията, всеки от горепосочените Христови ученици в крайна сметка напусна този суетен живот увенчан с венец на победител. Апостолите, за разлика от съвременните хора, не се примириха с вродените си слабости, защото разбраха, че тяхното нелекуване неизбежно ражда грях, който разделя от Бога. Затова обявиха тотална война на плътта и след Петдесетница вече ги виждаме коренно променени.

От време на време някоя слабост избуява, примерно лицемерието на ап. Петър, когато беше порицан от ап. Павел, че не отстоява твърдо истината за отпадането на закона като път за спасение. Но Петър отново се покая и Светия Дух продължи да извайва в него богоподобието. Беше „балон с въздух“, а се превърна в камък, върху който да се гради Църквата.

       Какво пък да кажем за решителния и неуморим холерик Савел, който „дишаше заплашване и убийство против Господните ученици“ (Деян.9:1)?! Той се превърна в Павел, което значи най-малък, смирен. Но по време на второто мисионерско пътуване дори в този велик апостол се проявяват някои слаби страна на холерика, като  несъстрадателност и упорство. В Антиохия между Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване апостол Марк. Ап. Павел не могъл да приеме колебанията на Марк, който впрочем тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41).

В тази духовна бран всички християни имаме общ враг – сатана и неговият „коалиционен партньор“ – плътта, слабите ни страни, наследени от нашите родители. Вие сами усещате, че един човек е по-податлив на едни грехове, друг – на други. Това е поради различните темпераменти. Дяволът винаги се съобразява със своя „коалиционен партньор“, удря там където сме слаби.

Слава да бъде обаче на Бога, че не ни е оставил да се борим с духовните врагове само чрез силните страни на нашия темперамент! На наша страна е триединната коалиция - Отец, Син и Свети Дух!

Какво е общото в реакцията на четиримата герои от днешния разказ? Те, без забавяне, оставиха мрежите и последваха Господа Иисуса. Безкомпромисното следване на Христа  е общото във всички светци от всички епохи, от всички етноси, и с всякакви темпераменти. Няма такова нещо като българска святост, руска святост, гръцка святост. Така също няма и сангвиническа святост или холерическа, или друга. Етносът, както и темпераментът са наши, но Този, Който ни лекува и освещава е Светият Дух!

Всеки човек е уникален пациент за Светия Дух. Той иска да изобрази в нас не темперамента на Христа, а Неговият характер. Затова и излекуваните – светците, са Христоподобни по характер, но уникални по темперамент, както прочетохме  от словото на св. Серафим Софийски: „са развили в себе си ярка и отличаваща се личност.“

Не е рядко печалното явление сред нас, християните, когато един или друг подражава било на авторитетно духовно лице, било на своя духовен наставник външно, когато копира негови думи, поведение, дори осанка и походка. Тъжно и опасно е, когато човек подражава по такъв начин – външно, по подобие на актьор. Не за такова подражание, несъмнено, говори апостолът, когато казва: Моля ви, бъдете мои подражатели, както съм аз на Христа“ (1 Кор. 4:16). 

Когато човек подражава само външно, той е на пътя на прелестта, без да осъзнава това. Просто защото вътрешно същият този човек, който подражава и копира, си остава духовно-нравствено разяден, болен, загниващ.

Чуйте думите на св. Григорий Богослов, който казва: „след смъртта на св. Василий Велики ще срещнеш много Василиевци по външност. Това са статуи, представляващи сянката Василиева. Ето, те искат да превърнат много маловажни неща у Василий, дори телесните му недостатъци, в средства на своята слава. Става въпрос за бледността на лицето, дългите коси, бавния говор, замислеността и вглъбеността в себе си. Това при него беше не преднамерено, а обикновено, от само себе си. Колкото повече тези хора искат да се приближат до Василий, толкова повече се отдалечават от него.”

Четейки това описание, си спомних впечатленията на митр. Тихон Шевкунов от един съвременен старец, който скоро ще бъде причислен към светците - отец Йо­ан Крестянкин от Псков­с­ко-Пе­чор­с­кия ма­нас­тир: „То­га­ва отец Йо­ан не ми нап­ра­ви осо­бе­но сил­но впе­чат­ле­ние: доб­ро стар­че, бод­ро, веч­но бър­за­що за­ ня­къ­де и веч­но за­о­би­ко­ле­но от тъл­па пок­лон­ни­ци. Мно­го по-ас­ке­ти­чес­ки и по-мо­на­шес­ки вид има­ха дру­ги­те оби­та­те­ли на ма­нас­ти­ра. Но не ми­на мно­го вре­ме и за­поч­нах да раз­би­рам, че “стар­че­то” е точ­но то­ва, ко­е­то се на­ри­ча “ду­хо­вен ста­рец” ­ ряд­ко и дра­го­цен­но яв­ле­ние в Цър­к­ва­та.“

Двама светци, от различни епохи, с два съвсем различни темперамента. Първият сякаш е „класически“ светец, за втория ти трябва време да вникнеш в живота му! Но това е човешкото възприятие, защото човек гледа на лице, а Бог – на сърце.

Като знаем това, нека се въздържаме от оценки. Да не очакваме всички около нас винаги да реагират еднакво, примерно винаги да сияят от радост. Всеки има своят темперамент и своята борба. Нека се приемаме един друг.

Църквата е обединила честването на апостолите Петър и Павел в едно. Виждаме ги на иконата как заедно, в братска любов държат зданието църковно. Петър – подчертан сангвиник и Павел – подчертан холерик. Може би, за да ни напомни, че ние сме толкова различни, но градим една общност – Църквата.

Истинското подражание на Христа е следване и носене на кръста. Както казва св. Василий Велики: “… за съвършен живот е нужно да подражаваме на Христа, т. е. не само на показаните в живота на Христа примери на негневливост, смиреномъдрие и дълготърпение, но и на смъртта Христова, както говори Христовият подражател Павел: Като се уподобявам на Него в смъртта Му, та дано някак достигна възкресението на мъртвите (Филип. 3:10-11).”

Освен, че ще ни прелъсти, външното подражание ще ни и измори, защото нашият темперамент е уникален, и за Бога ние сме ценни именно с този си темперамент, разбира се, без да се примиряваме със слабите му страни. Затова нека не ставаме актьори в църковен театър. Но като помним думите на св. Серафим Софийски „Светия Дух е дар на Църквата, но в същото време е и личен дар“, да трансформираме собствените си слабости в сила, като разпънем плътта, за да се роди в нас новия човек, „създаден по образа на Бога в правда и светост на истината.“ (Еф.4:24). Амин!

свещеник Красимир Кръстев

храм „Света Троица“ – Плевен

21.06.2020 г.

ВИЖДАЩИ СЛЕПЦИ И СЛЕПИ ЗРЯЩИ

(ШЕСТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

      В днешната неделя си спомняме за изцеряването на един слепороден човек. (Йн.9:1-41) Холивудските сценаристи биха открили в тази история голям заряд за сълзлива мелодрама, но фокусът на евангелиста определено не е върху емоциите. Св. Йоан е лаконичен: „Човека отиде, уми се и се върна прогледнал“. Има една думичка, която на гръцки е „телос“, а на български – цел. Всеки от евангелистите, сядайки да пише за Христос, е имал различна цел, внушена му от Духа. Като погледнем стенописите в купола на храма разбираме какви са целите. Конкретно евангелист Йоан се изобразява с орел, защото целта му е да покаже божествеността на Иисус и висотата на неговото учение. Той групира чудесата на Христос не хронологично, а около осем Негови изявления, в нашия случай около заявлението: „Аз съм светлината на света“. Това е знамето, а чудото е постамента, върху който се вее то. Целта на чудото е да потвърди това величествено изказване. Св. Йоан дори използва друга дума за чудо, гениално преведена на старобългарски като знамение. 
           Учениците задават на Иисус един от най-трудните въпроси, за причината за човешкото страдание: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп?“ И отговорът на Христос е странен и изненадващ: „нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му.“ 
           Учениците, като добри юдеи знаеха този основен принцип, който е явен в цялата Библия, а св. ап. Павел го формулира така: „Каквото посееш, това и ще пожънеш“. Причината за сегашното състояние винаги е някъде в миналото. Някъде си съгрешил и сега береш лошия плод. Ако пък си по рождение с тежък проблем, както слепородения, значи просто трябва да разровиш малко по-назад – да видиш дали предците ти не са предизвикали Божия гняв, който тежи върху теб, както и във Второзаконие се казва, че Бог въздава за непослушанието на родителите до четвърто и пето коляно. И ние не отхвърляме тази възможност. 
        Въпросът е, че в този случай Сам Иисус я отхвърля и озадачава всички. Причината за страданието е друга: „за да се явят делата Божии върху му“. Абсурдно е да мислим, че Бог е желае слава и внимание и разболява хората, за да ги изцелява после и да получи овации. Друг е Богът, Който ни се е разкрил в Библията. 
          Разковничето за разбиране странния отговор на Христос е в начина, по който Христос изцелява, а той е също необичаен: „Плюна на земята, направи калчица от плюнката и намаза с нея очите на слепия и му рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен)“
         Плюнката – това е воден секрет, който съединен със земна пръст, се превръща в кал. Каква символика! Земната пръст винаги напомня за онази изваяна фигура, в която Бог вдъхна дихание. Сякаш Христос казва: Ти, човече, си бил създаден от земната пръст, за да се издигнеш до небето. Но ти си паднал тежко, мислиш и живееш само за земното и твоята участ ще бъде в земната пръст. 
          А сега е дошло време за ново творение! Плюнката, секретът, който от Христа излиза, е символ точно на Светия Дух, а водата на Силоамската къпалня е не друго, а водата на новото раждане. Христос е Творецът, Който ще обновява чрез „вода и дух“, т.е. чрез Кръщението.

         С тази символична препратка към шестия ден на сътворението, Христос насочва вниманието на своите ученици към случилото се в Едемската градина. Там е произходът на човека, но и на неговата болест – когато Адам е съгрешил. Както е  модерно сега да казваме, Адам беше нулевият пациент. И всички след него се раждаме заразени и повредени от вируса на греха.

         „Пред Тебе, пред Тебе едничкия съгреших и лошо пред Твоите очи извърших; тъй че Ти си прав в Твоята присъда и чист в Твоя съд. Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми.“ (Пс.50:6-7) Знаем наизуст тези Давидови думи. Личният му грях (прелюбодейството с Уриевата жена) - "пред Тебе едничкия съгреших", и причината за него – повреденото греховно естество, прието чрез родителите от Адам - "в грях ме роди майка ми". Давид не оправдава личния си грях с греховното естество, напротив, показва само колко дълбоко е поразен и болен. Прародителският грях е в основата на всички човешки беди.

       Сега вижте връзката: слепороден – в грях ме роди. Не казвам ослепял – съгрешил, защото и в двата случая бедата (болест, прелюбодейство) се е случила преди раждането. В този смисъл изцелението на слепородения е знамение за това, че Христос не просто прощава сторените грехове, Той изцелява болното човешко естество, което сме наследили.

         По времето на Христа имаше много хора (и особено една секта, наречена фарисеи), които не разбираха дълбочината на човешката повреда. Те считаха себе си за праведни – не съм убил, не съм откраднал. Ето, Бог ме възнаграждава със здраве, с богатство. Болните, прокажените, недъгавите – те сами са си виновни. Съгрешили са те (или техните родители) в нещо и сега жънат горчивия плод.

           Това мислене беше популярно тогава, популярно е и сега. Мнозина, дори и в Църквата, разсъждават така: има два типа хора, добри и лоши. Добрите са духовни, ходят по театри, културни мероприятия и в неделя на църква. Лошите са престъпниците, наркоманите, хипитата и пр., за циганите да не говорим. Те не ходят на църква, а на концерти, дискотеки и пр. Първите могат да чакат от Бога благословения, а вторите – рано или късно ще жънат горчивия плод. Във всеки случай вторите нямат място в Църквата. Както казваше един познат: Нищо по невярно. Който мисли така е завършен фарисей.

            Случаи на болести без видима причинно-следствена връзка, като този със слепородения, са предизвиквали недоумението на фарисеите от всички времена. И не само недоумението, а подозрението, което виждаме още при „утешителите“ на многострадалния Йов, които го разпъваха с въпросите си, за да открият в него вина. Но както тогава Бог отхвърли вината у Йова, така и в случая със слепородения  отхвърля както лична, така и родителска вина: „нито тоя е съгрешил, нито родителите му.“

         Днес страданието без явна причинно-следствена връзка е едни от най-тежките въпроси. Страдание още от бебешкото легълце, тежки болести, които забиват в умовете ни въпроса: „Защо, по чия вина, какво толкова съгрешихме ние, родителите, та така тежко ни наказваш, Боже?“

           Ясно трябва да кажем, че Бог не желае това страдание, но го допуска. Това Божие допущение не е произволно. Може би героят от днешния евангелски разказ щеше да погине във вечността, ако не се бе родил сляп?

          Страданието бе смирило душата на слепородения. Ако е имало ропот в него, вече не го виждаме. Виждаме жива вяра: той веднага отиде и се потопи в къпалнята Силоам, след това устоя в истината и понесе хулите на фарисеите. Да, той не се уплаши там, където неговите родители се огънаха. Но можеше ли той, след това тежко страдание, да угодничи на човеци и да лъже срещу истината. Той бе толкова благодарен на своя Изцерител, че имаше смелост да Го защити пред фарисеите, да се съпротиви на обществено мнение и на силните на деня.

           „Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които Го в истина призовават.“(Пс.50:6-7) В нашата история тези думи на св. цар Давид се изпълниха буквално. Сам Иисус потърси изцерения радетел на истината и му разкри директно Своя божествен произход. Доскорошният слепец падна на колене и така се извиси до небесата. В него се роди нов живот, той прогледа не само с телесните, но и с духовните си очи. Видя истинската, нетленна Светлина. Ето как тежката болест в крайна сметка съдействаше за неговото вечно спасение. Колкото и парадоксално да звучи, понякога човек се нуждае от това страдание, което изглежда тежко по земните критерии, но ако води към покаяние, има безценна стойност. Тогава "за да се явят делата Божии" означава не че Иисус е имал нужда от тази тежка болест, за да се прояви като Изцерител (даже като наградата за изцерението Той получи омразата на фарисеите), а че самият слепец се е нуждаел от нея, за да съзрее душата му в дългите години тъмнина, дап закопнее и обикне светлината. И в резултат получи не само тленната, но и "истинската Светлина, която просвещава всеки човек, идещ на света" (Йн.1:9) 

             Накрая на тази история Спасителят прави парадоксалния извод: „… за съд дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да станат слепи. Чуха това някои от фарисеите, които бяха с Него, и Му рекоха: нима и ние сме слепи? Иисус им рече: да бяхте били слепи, не щяхте да имате грях; но сега казвате, че виждате, затова грехът ви остава.“

          Фарисеите, които не разбираха, че грехът е проникнал дълбоко в тях, се оказаха духовни слепци, а слепороденият, нероптаейки в страданието, осъзнавайки се като грешник и държейки здраво истината, се оказа духовно зрящ.

          Какво коравосърдечие в тези, които се мислеха за зрящи, за духовни! Вместо да се зарадват за великото чудо с ближния си, те изнамират, че е нарушена съботата. И днешните фарисеи не са по-различни. Ще злословят, ще сканират с хладни погледи всеки странник, за да му покажат – ти нямаш място в храма, тук е за духовни хора, пазещи строго правилата.

Братко и сестро,

           Ако си в тежкото положение на слепородения, не роптай срещу Бога, а погледни през Божия микроскоп и виж, че този вирус на греха живее и в теб, ако и да не си имал поради недъга си възможност да „геройстващ“ в греха.

       Нека всички се пазим от фарисейския квас и погледнем с любящи и състрадателни очи към болните наши ближни. Имаме една обща болест – грехът. Смърдят раните на нашите ближни, смърди егоизмът, скъперничество, критикарството, с които идват в храма. Но нека се зарадваме на тях, защото са дошли на правилното място – в Божията лечебница. Те вече не са навън, Добрият Пастир ги е върнал в стадото. Кой си ти, та ги гониш от кошарата?! Бог ни зове: „да се зарадваме и развеселим затова, че тоя ти брат мъртъв беше, и оживя, изгубен беше, и се намери.“ (Лк.15:32) Дрехите на блудния син са още мизерни – доскоро се е въргалял при свинете; на ръката му липсва пръстен, но малко по малко всичко ще се промени. Защото Бог е силен да промени!

          Когато си мислиш, че можеш да отсъждаш, защото си духовно зрящ, вече си започнал да ослепяваш. И бъди сигурен, че самият ти не благоухаеш като светец. И от теб се носи нещо…

         Нека се молим на Бога постоянно да отваря духовните ни очи, за да виждаме греховете си. Казвам постоянно да се молим, защото ние ежедневно грешим и грехът постоянно ни ослепява. 

         Нека знаем добре, че най-големият дар не е телесното здраве, а да виждаш собствените си грехове. Такава е молитвата на св. Игнатий Брянчанинов: "Дарувай ни великия дар на покаянието, предшестван и пораждан от великия дар да виждаме греховете си. Опази ни с тези велики дарове от пропастите на самопрелъстяването, което се открива в душата поради неразбирането на нейната дълбока греховност, ражда се от действията на незабелязваните от нея сладострастие и тщеславие." Така завършва и Великопостната молитва на св. Ефрем Сирин: „Да, Господи Царю, дарувай ми също да виждам моите прегрешения и да не осъждам брата си, защото си благословен во веки веков“. Затова нека и ние завършим, като кажем: Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

24.05.2020 г.

ВЕРНИЯТ ТОМА НЕВЕРНИ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

„А вечерта в тоя ден, първи на седмицата, когато вратата на къщата, дето се бяха събрали учениците Му, стояха заключени, поради страх от иудеите, дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам! И това като рече, показа им ръцете и нозете и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам. И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат. А Тома, един от дванайсетте, наричан Близнак, не беше с тях, когато дохожда Иисус. Другите ученици му казваха: видяхме Господа. А той им рече: ако не видя на ръцете Му белега от гвоздеите, и не туря пръста си в раните от гвоздеите, и не туря ръката си в ребрата Му, няма да повярвам. След осем дена учениците Му бяха пак вкъщи, и Тома с тях. Дойде Иисус, когато вратата бяха заключени, застана посред тях и рече: мир вам! После казва на Тома: дай си пръста тук, и виж ръцете Ми; дай си ръката и тури в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Отговори Тома и Му рече: Господ мой и Бог мой! Иисус му казва: Тома, ти повярва, защото Ме видя; блажени, които не са видели, и са повярвали. И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга. А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“ (Йн.20:19-31)

На възкресното богослужение този вторник имахме възможност мислено да се включим в пътешествието на двама Христови ученика от Йерусалим към Емаус. Видяхме, че те бяха объркани и обезверени след смъртта на своя Учител. В сърцето им още не се беше родила вярата, че Иисус е нещо повече от Пророк, Учител и Вожд, Който щеше да избави Израиля. Видяхме и как Ги излекува Иисус – чрез една своеобразна литургия в две части – на Словото, когато Той им тълкуваше писаното за Него в Стария Завет, и на Тайнството „когато Той седеше с тях на трапезата, взе хляба, благослови, преломи и им подаваше; тогава им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях.“ (Лк.19:30-31)

Учениците бяха духовно изцерени. И не само това – в тях се извърши вътрешна духовна революция. Тяхната вяра премина на съвсем ново ниво – те повярваха, че Иисус е Самият Господ Бог. Това се случва и в нашите литургии днес, чрез Словото и Тайнството, Бог издига нашата вяра в Иисус до спасителното ниво.

    Ала точно когато те Го познаха, Той стана невидим за тях. Клеопа и неговият спътник бяха много развълнувани от срещата с възкръсналия Христос, но всъщност бяха стъпили едва на първото стъпало на богопознанието. Християнството е път, стълба на познание на Бога – лично, опитно и чрез вяра.

Както знаем от науката, Бог е съчетал пространството и времето в единен пространствено-времеви континуум. Влизайки в историческото време, Бог влезе и в конкретна точка на пространството. Ставайки човек, Той можеше в определен времеви момент да бъде само на едно място в земното пространство. Затова и кръгът на учениците Му неизбежно беше ограничен. Повече от 3 години учениците общуваха ежедневно на сетивно ниво със Спасителя.

Но настъпва Възкресението - повратният момент, с който изгрява нова ера. Обещаният друг Утешител – Светият Дух, ще слезе на Петдесетница, но без да се въплъти в свое видимо тяло, както Бог-Син. Именно в Духа Христос може да бъда навсякъде с вярващите. Така апостолите и въобще всички християнски поколения не сме оставени сираци, но общуването ни с Бога е поставено на друга основа – то е изцяло с вяра в Св. Троица, Чиито три Лица са невидими за нас. А вярата, по определението на св. ап. Павел е „разкриване на онова, що се не вижда“. И това е още една причина след появяването Си пред Клеопа и неговият другар, Господ отново да стане невидим за тях. Пътниците към Емаус трябваше да се научат да вървят по житейското поприще „не с виждане, а с вярване“. Този преходен период от Възкресение до Възнесение, в която Господ Иисус „им се явяваше през четирийсет дена и говореше за царството Божие“  беше необходим за учениците, за да получат редица уроци, и най-вече за живота с вяра.

Днешната неделя ние продължаваме по същата тема - „не с виждане, а с вярване“. Това е историята на ап. Тома. По своята същност това е същата духовна революция, която видяхме, че се извърши и по пътя към Емаус. Пак да кажем, употребяваме думата „революция“, защото не просто трябваше един пророк да бъде признат за учител или изцелител или нещо подобно. Трябваше Един, Който е човек да бъде признат едновременно и за Бог. В днешния евангелски текст виждаме как тази революция се извърши в друго сърце, това на Тома.

Всеки човек е уникален, всяко сърце представлява различна почва за Божието слово. Учените-психолози разграничават различни темпераменти и те почти винаги се намират смесени в отделния индивид.

Клеопа и неговият спътник към Емаус бяха хора-идеалисти. Казахме, че Емаус означава „извор“. Макар и с болка, те обърнаха гръб на Йерусалим, и продължиха да търсят друг извор, може би друг Месия.

         Тома беше по-различен човек. Евангелията ни го представят като мислещ, трезв рационалист. Видяхме, че той не присъстваше на събранието в деня на Възкресението и причината бе именно неговото неверие в нещата, които не могат да бъдат видени и сетивно възприети. Тази негова нагласа му е донесла незаслуженото прозвище Неверни. Но ап. Тома бе искрен боготърсач, затова следващата неделя неговото търсене продължи. Той прецени, че ако свидетелствата на неговите приятели са верни, то Иисус ще се яви отново не другаде, а в събранието на своите приятели. Дойде в събранието, като едновременно с това остана дълбоко честен спрямо себе си: „За вас може да са достатъчни думите на жените-мироносици, за вас може и да е достатъчно, че сте видели нещо, и затова да вярвате. Но аз просто не мога така. Може това да е било привидение, а вие да не сте изпитали нещата. Аз се нуждая от личен сетивна опитност“. Така разсъждаваше Тома, така разсъждава и човекът на науката. Защото науката работи с метода на опита и измерването.

      Колко различни хора в тоя свят са намирали Бога, и всеки път към Него е уникален! Чрез книга, чрез песен, чрез икона, чрез болест, чрез скръб, чрез успех, чрез приятел или родител, чрез лутане по секти, чрез изкуство, чрез наука, внезапно или като дълъг процес – различни са пътищата, по които намираме Бога.

Някои хора днес твърдят, че имат скептицизма и рационализма на Тома и не могат да вярват. Но къде ги води техният скепсис? Някои спират духовните търсения, а други се обръщат към най-екзотични и невероятни учения (източни религии, извънземни).

Ап. Тома беше скептичен, но продължи да търси. И търсеше не там, където е екзотично, а там, където умът му подсказваше, че е най-вероятно Христос да бъде намерен (ако е възкръснал) – в събранието на неговите ученици. Затова, макар и пълен със съмнения, го виждаме осем дни след първото явяване на Христа, да стои в събранието на верните. Виждаме го в събранието на Църквата, в първия ден на седмицата.

Къде са днешните „Томовци“? Истинските са изключителна рядкост,  повечето само се крият зад гърба на Тома. Те рядко стъпват в храма, а изливат всичката си душевна каша  в социалните мрежи. Те не търсят истината, защото нямат духа на ап. Тома.

А ап. Тома, често забравяме това, имаше и други качества, освен рационализма. Виждаме ги изявени, когато се получава вестта за смъртта на Лазаря и трябваше да се отиде до Витания. Какво казаха учениците, и какво Тома? „Учениците Му рекоха: Рави, сега иудеите искаха с камъни да Те убият, и пак ли там отиваш?“ (Йн.11:8) „Тогава Тома, наричан Близнак, каза на е съучениците: да идем и ние да умрем с Него.“ (Йн.11:16) Рационализмът на Тома е явен. В неговия ум нямаше план, който да включва избавление чрез чудо. Отиваме там и умираме. 1+1=2. Това е логиката.

Но вижда се ясно и друго. Тома беше смел, истински обичащ, отдаден на истината. Парадоксално, но бих казал, че беше верен, без да има вяра. А когато в сърцето на Тома дойде вярата, виждаме как тя, „вярата действа чрез любов“. Св. Предание показва това. На ап. Тома се паднал нелекият жребий да отиде в Партия, Мидия и далечна Индия. Из земите на Индия ап. Тома удивил хората с много чудеса и мнозина повярвали в проповядваното от него учение. Сред тях били и две сестри царици. Царят, заради покръстването на жена си (която била едната от двете сестри), се разгневил, подложил Тома на жестоки мъчения и накрая го убил. Но дори и царят, който пожелал смъртта на апостола, скоро приел християнството, убеден от изцелението на сина си Азан.

На съвременните „Томовци“ липсва неговата смелост и интелектуална честност. Те рядко достигат до вярата, защото ги е страх, че трябва да изоставят любимите си греховни удоволствия, издигнати до идоли.

След тази своеобразна апология на св. ап. Тома, нека отбележим, че Христос все пак облажава тези, които без да са видели, са повярвали. Вярата е разумна, но се простира отвъд границите на разума. А разумът трябва да знае, че има свои предели. Извън тези предели, примерно 1+1+1=1, а не на три. Визирам тайната за Светата Троица, която се явява кръст, на който се разпъва човешкия разум.

Братя и сестри,

Бог знае нашите вътрешни борби, знае трудностите с които се сблъсква нашия разум. Те рядко са по догматични въпроси, по-често са свързани с въпроса „Защо“. Защо се случва на мен, защо сега и т.н. Просто трябва да продължим търсенето. Бог е невидимия Спътник, Който винаги ни съпътства. Когато очите ни са премрежени от скръб, като при пътниците към Емаус, Той ще се разкрие и умири сърцата ни. Ще стъпим на ново стъпало в познанието на себе си и на Бога.

Когато изглежда, че сме в задънена улица, Той ще покаже изходен път. Бог е винаги е с нас. Изцелява ни чрез Словото и Тайнството в светата литургия. Но ние трябва да сме там, където се проповядва Словото и се отслужва Тайнството – на литургия в Неговата Църква.

Не можем да скрием скъпоценния Бисер само за себе си, да Го обвием като в мидена черупка. Трябва да занесем Бисера на хората около нас. След неделната литургия, започва нашата делнична „литургия след литургията“, в която да сторим това.  Пример са ни отново Клеопа и неговия другар: „И те си казаха един другиму: не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието? И в същия час станаха, върнаха се в Иерусалим и намериха събрани единайсетте и ония, които бяха с тях, да казват, че Господ наистина възкръснал и се явил на Симона. И те разказваха за случилото се по пътя, и как Го познаха, когато преломяваше хляба.“ (Лк.24:32-35)

Ето, че и при тези двама ученици наблюдаваме тази „литургия след литургията“. Завой обратно към Йерусалим, завръщане към истинския Извор на Живота и свидетелство за това. 

Нека и ние, в чиито сърца гори Христовият пламък, да отидем в този мрачен свят и да светим. Да разкзваме случилото се по нашия личен път и как Го познахме. 

Ако нашите ближни си отидат от този свят без да вярват в Богочовека и без поне веднъж да са приели Неговото Тяло и Кръв, всички свещи и панихиди на света не могат да ги спасят. Затова вярата на всеки човек трябва да бъде издигната до небето и всеки трябва да види с духовните си очи Христа като Богочовек. И макар това да коства вътрешни тревоги и трусове, всеки трябва като Тома да Му се поклони: „Господ мой и Бог мой“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

26.04.2020 г.

АКО ИМАМ ТАКАВА СИЛНА ВЯРА, ЩОТО И ПЛАНИНИ /ОТ ВИРУСИ/ ДА ПРЕМЕСТВАМ …

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ ОТ ВЕЛИКИЯ ПОСТ)

    Епидемията от коронавирус е сериозна криза и като всяка криза се явява възможност за осмисляне на нашата вяра, и най-вече прилагането и в нашия живот в специфичните условия на карантина.

   Нека първо тръгнем от това: от кое Църквата може да се откаже или видоизмени, и от кое не може, ако иска да остане Църква?

    Най-общо казано Църквата е събрание на вярващите в Христа, с една много важна подробност, събрание, в което реално и истински присъства Христос. Без Христос това събрание е просто човешка сбирка на единомишленици. Тогава как Христос е в нашите събрания и как ставаме причастни на Нему?

    Светите отци са ясни по този въпрос – чрез Словото и Тайнството. Светата Литургия нагледно потвърждава това. Тя е поредица от духовни възкачвания, започваща още с началния възглас „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух …“. Има два входа – Малкия, след който ние се причастяваме с Христа чрез Неговото слово и Великия, след който става и причастието с Тялото и Кръвта. Степените ни на причастност към най-общо Христа съответстват на имената на входовете, по-малко чрез проповедта и изключително много чрез Евхаристията.

    Не желая да коментираме сектите. Няма да спорим и доколко християнски събрания, които проповядват общовалидни, приемливи за православния слух християнски истини се явяват църква. Само ще кажем, че Евхаристията прави едно християнско събрание в пълнота да бъде Църква. Евхаристията е ключовият критерий!

   За да бъде Христос истински присъстващ в Евхаристията е необходимо апостолска приемственост в учението и в ръкоположението. Католиците имат приемственост, но са прибавили фалшиви учения към вярата. Протестантите не отговарят и на двата критерия.

    Но дори да приемем, че някоя инославна общност е копирала вероизповедта си от нас, то пак стои въпросът доколко техните предстоятели се явяват благодатни, т.е. имащи законното ръкоположение, с което им се дава благодат да служат тайнството. В литургията епископът иконизира Христос, Който на Тайната вечеря „благослови, разчупи и даде“. Без епископ (или оторизиран от него свещеник) няма Евхаристия. Затова и св. Игнатий Богоносец е пределно ясен: „Където е епископът, там трябва да бъде и събранието – така, както където е Христос, там трябва да бъде и съборната Църква“. Видно е, че единствено Православието е Църква в пълнота. Затова и днес категорично можем да заявим, че ако искаме в кризата да останем в пълнота Църква, не трябва да изоставяме Св. Евхаристия. Причаставянето с Божието слово можем (и сме длъжни) да правим и в къщи, но за Евхаристията е необходимо да бъдем в храма. Както казват и древните отци: Сам християнин не е християнин.

    Въпросът с лъжичката, надявам се, е ясен на всички. Той може да бъде много сложен, но само ако го прехвърлим в областта на разума. Така направили на Запад. Под влияние на Аристотеловата логика, те разделили същност от външни белези (акциденции). При установителните думи на месата, според тях, същността на хляба и виното се променя и те стават Тяло и Кръв Христови (терминът е „транссубстанциация“ /пресъществяване/), но външно запазват своите акциденции така, че хлябът да продължи да изглежда хляб и виното – вино. При това положение, според тях, те са податливи на вируси и микроорганизми, т.е. има причина за безпокойство.

    За протестантите най-често хлябът и виното са само символи, така че вирусът спокойно поставя своята "корона" върху тях. точно там. 

    Църквата на Изток винаги е акцентирала на това, че на богослужението ние се въздигаме духом и освен участници в историческия еон, ставаме и участници в есхатона, и така „вкусваме от силите на бъдещия век“. В мисленето на Запада не християните се възкачват литургично, а Христос сякаш слиза отново тайнствено в историческия свят, повикан от католическия свещеник.

    Точният термин за обозначаване на това, което става при православната Евхаристия е претворяване. И хлябът и виното са си напълно хляб и вино, и двете природи на Христос са напълно в тях. При това нямаме ново слизане на Христа в този паднал свят, а наше, човешко възкачване, влизане в есхатона. Хлябът и виното, чрез приношението си на Бога („Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко“) стават част от бъдещия век, в който няма болести и вируси.

    Човек не може да се зарази от Бога! Затова дори и в слюнката на предния причастник да има вирус, той бива унищожен от Божествения огън, който е в Божествената Кръв. А лъжичката постоянно загребва от този свят Огън и затова винаги се очиства. Такава проста вяра трябва да има всеки от нас!

    Настоящата криза повдига и други въпроси: целуването на иконите, църковната утвар и ръцете на свещениците. Смятам, че за времето на епидемията трябва да се лишим от тези благочестиви практики. Тука някои твърде ревностни, но не по разум (от вежливост така обозначаваме „православните“ фанатици) братя и сестри биха възкликнали: това вече е пълна дехристиянизация и разцърковяване.

    Длъжни сме първо да потърсим насоки в областта на богословието.

    Какво е иконата? Според решението на Седмия вселенски събор „честта, въздавана на иконата, се отнася към нейния първообраз, и онзи, който се покланя на иконата, се покланя на личността, изобразена на нея". Защо възникнали тогава проблемите с иконоборците?

   Отново поради ревност, съчетана с невежество. Мнозина ревностни невежи придавали значение главно на външната обредност, и като се покланяли на иконите, не отправяли мисълта си към личността, изобразена на тях, а считали, че изобразените лица са неотделими от иконите. Оттук се развило суеверие, граничещо с идолопоклонство. Имало и съвсем груби изопачавания на почитта към иконите: например при кръщаване на деца някои избирали за кръстници икони вместо живи хора; духовници извършвали Тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осветен престол; слагали в св. Причастие боя, настъргана от икони и вършели много други подобни неща. Иконоборчеството било реакция в обратната посока. Също толкова невежа.

    Разбира се, иконата не е само парче изрисувано дърво, тя е обект на Божествените енергии и като такава е обект на нашето почитание. Но образът си остава образ, а първообразът – първообраз. И факт е, че именно в Евхаристията, макар и невидимо за нашите очи, присъства Първообразът - самият пречист наш Господ Иисус Христос. Изводът ни е, че и през тази карантина ние не трябва да прекратяваме отслужването на Св. Евхаристия, но за целуването на образи като иконите и свещеническите ръце нямаме гаранции, че е безопасно.

    В Православието свещеникът не е наместник на Христос, а само Го иконизира в събранието, така, че по ръката му теоретично може да има вируси.

    Самото събиране на много хора вече е предпоставка за разпространение на вируси. Защото, както е вярно, че човек не може да се зарази от Бога, така е и безспорно, че човек от човека може, дори и в рамките на храмовото пространство. Примери много, както в миналото, така и в настоящата ситуация (Румъния, Гърция, дори Атон). Затова е разумно ограничаване броя на участниците в литургията.

    Прот. Павел Великанов разказва за учудването си, когато бил на алпинистки поход: „Аз се удивих от това, че инструкторът винаги вървеше най-отзад. “Защо?” – в недоумение попитах аз. Той на шега отговори: “Добрият инструктор се ориентира по най-слабия, а лошият – по най-пъргавия…” Може би и този злобен вирус да е изпратен на всички ни с такава цел – да проверим себе си за това доколко сме способни изобщо да приемем в полезрението си този същия “слабак”, който плете крака на края на опашката и само разваля показателите на групата? Нашият църковен “слабак” или, ако трябва да използвам евангелската терминология – “ближен”, това е този същият човек, който се смущава да целува кивотите с иконите, смущава се от блъскането за нафора в храма, от причастяването с една лъжица“ и т.н. можем да разширим още доста този списък.

    Тук е налице един друг поглед, от страна не на вярата, а от страна на любовта. И този поглед е особено актуален в днешната 4 седмица от Великия Пост, посветена на св. Йоан Лествичник. Защото ние всички сме участници в един своеобразен алпинистки поход, всички сме катерачи по една такава стълбица, чиито горен край е небето. Там, на най-високото 30 стъпало е Любовта, т.е. самият Бог. Всеки един от нас обаче е на различно стъпало, и това винаги е създавало проблеми, проблеми, породени от човешката гордост и желание да се сравняваме с някой ближен, а не да гледаме към целта – Самият Христос.

    Може, - продължава прот. Великанов – както обикновено да го погледнем от канарата на своята вяра и снизходително да му помахаме: виж, брат, недей да ни тормозиш там, а се изкачи по-бързо до нас! А може да направим и обратното: да се спуснем към него и, без да се товарим с неговите тежести, просто да бъдем до него, като го поддържаме и го вдъхновяваме. Най-важният тест, който днес ни предлага ситуацията с коронавируса, е много прост: дали евангелският ближен е реалност в моя живот, или – нищо повече от красива и напълно абстрактна идея? Нали цялото коварство на новия вирус е в това, че в течение на две седмици заболяването протича безсимптомно, и до провеждането на клинично изследване никой не може да бъде уверен, че не е преносител на тази зараза. Какво означава това? Означава, че моята небрежност по отношение на предпазните мерки може да стане за човека от енорията – на първо място за възрастния – решаваща, смъртоносна. Работата не е там дали аз ще се заразя в храма, защото това е въпрос на моята вяра и моите отношения с Бога. Въпросът е как ще мога по-нататък да живея със съвестта си, ако изведнъж се изясни, че именно аз съм станал източник за инфектиране на други? И ако това – не дай Боже – има летален изход?“

    Днес аз не призовавам към преразглеждане на традиции. Съдържанието и формата не трябва да се противопоставят. Формите, под които са кристализирали верските истини в Църквата, не са случайни и не могат с лека ръка да се променят. Но те не са и абсолюти, които не могат да се отменят или променят за определен период, какъвто е настоящата карантина. Ако ние се боим да се докоснем до тази, както я нарича прот. Великанов „порцеланова кукла на традицията“ от страх, че тя ще се разпадне пред очите ни, то това само още веднъж ще потвърди, че за нас Преданието е мъртва кукла, а съвсем не е “Живото Тяло на Живия Христос”!

    Ще остане ли нещо от Православието, ако се приберат аналойните икони, престанат да се целуват ръце на свещеника, спрат да помазват с осветен елей, а Причастието са дава на всекиго в ръка, както са правели в ранната църква? Или за нас преди всичко е безкрайно скъп нашият човешки, крепко установен в съзнанието обряд; даже с риск да загубим живи хора?

Братя и сестри,

    Не за храмовите светини умира Христос. Даже не за самия храм като такъв. Той умира за тези живи хора, които сега стоят в храмовете.

    Опасявам се, че мнозина гледат на кризата само като на изпитание на нашата вяра. Освен на вярата, тя е и изпитание на нашата любов. И добре ни напомня днес св. Йоан в своята Лествица: „Онзи, който обича Господа, по-рано е възлюбил своя брат; защото второто служи за доказателство на първото.“

    Затова не заради себе си, а заради моя ближен аз няма да целувам светите икони и ръката на свещеника. Макар, че лично съм убеден, че чрез лъжичката не се пренася вирус, аз ще изчаквам търпеливо свещеникът да я дезинфекцира в спирт и няма да негодувам от маловерието на ближния си. Ще стоя в храма там, където има свободно пространство, също заради моя ближен.     А ако се появят най-незначителните признаци на простуда – кашлица, хрема – дори да знам, че не е от коронавирус, ще си остана вкъщи, за да не давам повод на тези, чиято вяра не е толкова силна, колкото моята.

    И като правя така, аз със сигурност ще изкача още няколко стъпала по Лествицата на съвършенството. Защото „ако имам такава силна вяра, щото и планини /от вируси/ да премествам, а любов нямам, нищо не съм.“ (1Кор.13:2)

    Тя, Любовта, стои на царски престол най-горе на Лествицата. Нека накрая погледнем нагоре, към нея и завършим с думите, с които завършва своето бележито произведение св. Йоан: „Любовта е подателка на пророчеството; любовта е причинителка на чудотворенията; любовта е бездна на озаренията; любовта е извор на сърдечния огън, който колкото повече струи в сърцето, толкова повече разпалва в него жажда. Любовта е утвърждение на Ангелите, вечно преуспяване. Кажи ни, Ти, най-прекрасна от добродетелите, къде пасеш твоите овци, къде и пладнуваш (Песен 1:6)? Просвети ни, напой ни, упъти ни, ръководи ни; защото ние жадуваме да дойдем при Тебе. Ти властваш над всички. Ти нарани моята душа и моето сърце не може да изтърпи Твоя пламък..."  Амин!

свещ. Красимир Кръстев

църква "Св. Троица" - Плевен

29.03.2020 г.

ПЛОД – ОЧИСТВАНЕ – МНОГОПЛОДИЕ

(За тайнството Изповед преди Св. Причастие)

 

   Днес ще се спрем на един въпрос, който продължава да е актуален през последните години – въпросът за задължителността на тайнството Изповед преди Свето Причастие. 

   Привеждали сме множество мнения, откровения и тълкувания на църковни писатели и свети отци, от които е видно, че обичайната практика през всички векове от историята на Църквата е винаги преди Св. Причастие, християните да пристъпват към тайнството  Изповед. За съжаление противниците на тази здрава традиция изваждат отделни правила и канони от техния контекст и разклащат убеждението на верните. 

      Истинският въпрос не е (и никога не е бил) колко често, а как (с каква подготовка) да се причастяваме. Защото е ясно, че християнинът се нуждае повече от всичко от това лекарство за вечен живот, и трябва да се стреми към него. Но това не трябва да става за сметка на занижаването на подготовката за Причастие, а тайнството Изповед е важна част от тази подготовка.  

Монашеският максимализъм по отношение на Причастието (ежеседмично, и дори ежедневно причастяване) е идеал, към който да се стремим, но той ще си остане непостижим за християните в света. Трябва да отчитаме, че в монашеската общност дори формално да няма тайнство Изповед преди всяко Причастие, ежедневно монахът споделя помислите си пред своя наставник, а това вече е изповед.

Такъв максимализъм се е наблюдавал и в апостолската църква, когато вярващите „всеки ден единодушно престояваха в храма и, преломявайки по къщите хляб, хранеха се с весело и чисто сърце, като хвалеха Бога и като бяха обични на целия народ.“ (Деян.2:46-47а). Този велик пример за единство и любов обаче е бил приложен само в Йерусалим, където християните живеели в комуни и духовният им живот бил на съвсем различно ниво от сегашния.

Уникална е била и ситуацията в първите векове след Христа, когато в разгара на гоненията, християните са излизали от къщи рано сутрин, събирали са се скришно в нечий дом, и след кратка молитва и песен, ежедневно са се причастявали, преди да отидат на работа. И тогава често е липсвала Изповед. Но тези ранни християни не са знаели дали ще се приберат вечерта живи в къщи, или ще принесат себе си в жертва Богу, наклеветени от съседи езичници.

Ние днес живеем в среда, изпълнена с грях и суета, но без пряка заплаха за живота ни. По изключение, Църквата и днес допуска до Причастие без специална подготовка и дори без Изповед, но само хора, намиращи се в смъртна опасност. 

Виждаме, че отхвърлящите задължителната Изповед преди Причастие не отчитат историческия контекст, в който се извършва тайнството Евхаристия. От изключенията те правят правила. Заслепява ги  тяхното едностранчиво (подчертавам, не толкова грешно, колкото едностранчиво) учение за Църквата Христова, известно като „евхаристийна еклисиология“. Така например протопр. Александър Шмеман смята, че в ранната Църква: „…самото Причастие се възприемало не толкова като акт на лично благочестие и освещение, а преди всичко именно като акт, произтичащ от самото членство в Църквата, и това членство я изпълнява и осъществява.“ Между Църква и Евхаристия Шмеман поставя пълно равенство. От тук той прави крайния извод, че колкото членове има Църквата, толкова трябва да има и причастници. Не се причастяват само оглашените и търпящите епитимия. А многото верни, които не са се подготвили за причастие? Те набързо са обявени за индивидуалисти, а постът и Изповедта са изрязани от подготовката, за да не пречи нищо на „спринта“ към Тялото и Кръвта Христови.

Шмеман утвърждава, че главната цел на причастяването се явява общението между членовете на Църквата. За да избяга от индивидуализма, той поставя акцента върху „винаги всички“ и „винаги заедно“, т.е. единението „по хоризонтала“, а личното благочестие е на второ място.

Истината е обратната. Първо трябва да възлюбим Бога, а след това ближния, както себе си.  Освен това, общението на хората с Бога естествено поражда и тяхното общение един с друг, т.е. второто се явява само следствие. Спасителят казва: „ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик.“ (Лк.14:16-27) Бог е на първо място, ближния на второ, а Аз-ът – на кръста. Звучи съвсем различно от Шмеман.

Едностранчивото учение на Афанасиев, Шмеман и други съвременни богослови, църковният народ сполучливо нарече "Православие лайт“, т.е. леко Православие, без Изповед, с минимална предпричастна подготовка.

Това „неоправославие“ издига въпроси като: Кое освещава, Причастието или аскетичната подготовка? Колко протестантски звучи! Лутер и Калвин са защитавали тезата, че в човешкото спасение действа само една сила – Божията. Оттам – монергизъм. Но в Православието няма „или“, а „и“. Защото грехът е преди всичко болест, и за нейното изцеление е необходимо пациентът активно да съучаства на Лекаря. И още нещо важно – една тежка болест рядко се лекува с едно лекарство, най-често са необходими много лекарства. Така и изкореняването на греха изисква лично покаяние и изповед пред Бога, пост, поклони, четене на Св. Писание, епитимии, тайнство Изповед и накрая Причастие. Причастяването с Тялото и Кръвта Христови е финалното действие, в което Бог е действащ, но на останалите етапи човекът е съработник Божий, затова говорим за  синергия на човека и Бога в делото на спасението, и конкретно в Св. Причастие.

На първо място е подвигът на личното благочестие на отделния човек, а единството на членовете на Църквата е резултат от богообщението на всеки неин член.

        Силно доказателство намираме в Новия завет. Много често притчата за Лозата и пръчките се разглежда отделно от събитието Тайна вечеря. Но Христос я дава, за да обясни както новия живот, изпълващ християнина, така и синергията на човека и Бога в това мистично единение.

„Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод. Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене, и Аз във вас. Както пръчката сама от себе си не може да дава плод, ако не бъде на лозата, тъй и вие, ако не бъдете в Мене. Аз съм лозата, вие пръчките; който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо. Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят.“ (Йн.15:1-6)

Единението на човека с Бога в Св. Причастие е дело на цялата Св. Троица: Отец е Лозарят; Синът е Лозата и Светият Дух – лозовия сок. За да бъде изпълнена с живота на лозата, всяка лозова пръчка има само една цел – да стои свързана с Лозата. Тя съвсем не се интересува да е свързана с останалите пръчки. Те не могат да и доставят сок, но пък чрез Лозата всички имат връзка и общение.

В самото начало, преди Лозарят да почне резитбата, Той се вглежда внимателно в пръчките, които са на Лозата. Едни от тях Той ще отреже и хвърли на купчината, където ще съхнат и накрая ще бъдат хвърлени в огъня (ада), а другите внимателно ще подреже и очисти (верните християни), за да дават повече плод. И тук големият въпрос е: Как лозарят подбира коя лоза да отреже? Не са ли всички те равноправни клонки на лозата?

Зная какъв би бил отговорът на Калвин: Бог суверенно си избира кого да спаси и кого да погуби, не високоумствай, но се бой.

Друг е обаче верният отговор. За да го разкрием, ще разграничим четири състояния на пръчките:

Първо. Всички пръчки са на Лозата. Христос го казва: Вие всички сте чисти чрез истината. Всички апостоли, включително Юда, бяха очистени чрез Христовото учение. За нас това е визиране на Кръщението. Чрез Кръщението ние биваме очистени от греха,  съчетаваме се с Христа и ставаме пръчки на Лозата. Разбира се, на Тайната вечеря Иисус говори за Кръщението метафорично, защото още не е установено самото тайнство. Всички са пръчки, дори и Юда.

Второ. Не всички дават добър плод, и най-вече Юда. Защото не е достатъчно само еднократно да си прикрепен към Лозата, т.е. не е достатъчно да си чул Христовото учение като Юда, или приложено към нас – да си кръстен. Но „Всяка пръчка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.“ Забележете, че за да потече сока на Лозата по пръчката и тя да даде много плод, е необходимо нещо да се случи. Необходимо е тази пръчка да даде поне малко плод, да види Лозарят поне пъпка на нея, т.е. необходима е личната аскеза, в която ние насилваме себе си, за да влезем в Царството Божие чрез пости, поклони, молитви и противене на плътта.

Христос вменява отговорност на лозовите пръчки, като отправя към тях заповеди (да пребъдват) и предупреждения (ако не пребъдват). За да има грозде, се изисква личното участие на лозовите пръчки. Чрез Кръщението всички са пръчки на Лозата, но тези, които насилват себе си и търсят Бога, Той – Лозарят очиства.

Трето. Чистенето, или подрязването, причинява болка на лозовата пръчка, но е ключово за многоплодието. Очистването започва с нашето усилие и намира израз най-вече в тайнството Изповед, наречено още „второ кръщение“. Трябва да различаваме греховете (мн. ч.) като факт — те се прощават в Изповедта, и  грехът (ед. ч.) като причина — страстите, които пораждат греховете. Страстите се лекуват най-вече с причастяването.  

Четем как Спасителят „стана от вечерята, съблече горната Си дреха и, като взе убрус, препаса се; после наля вода в умивалника и почна да мие нозете на учениците и да ги отрива с убруса, с който бе препасан.  Дохожда, прочее, при Симона Петра, а тоя Му казва: Господи, Ти ли ще ми миеш нозете? Иисус му отговори и рече: което върша Аз, ти сега не знаеш, а отпосле ще разбереш. Петър Му казва: няма да умиеш нозете ми вовеки. Иисус му отговори: ако те не умия, нямаш дял с Мене. Симон Петър Му казва: Господи, не само нозете ми, но и ръцете и главата. Иисус му казва: умитият има нужда само нозете си да умие, защото цял е чист; и вие сте чисти, ала не всички.“ (Йн.15:4-10)

Ето ги двете тайнства на умиването, изразени метафорично: който се е умил целия (т.е. в Светото Кръщение), има нужда само нозете си да умие, (т.е. в тайнството Изповед). Тук става явен критерият, по който Бог едните пръчки отсича, а другите подрязва, за да дават повече плод. Ако в кръщелния купел ти си направен пръчка на Лозата – Христос, но след Кръщението не правиш повече нищо за спасението си, ще бъдеш отрязан и твоята участ ще бъде във вечния огън. Обаче, ако всеки ден търсиш Бога, каеш се за грехове си и се очистваш в тайнството на Изповедта, то

Четвърто. Бог чрез тайнството на Св. Евхаристия ще те напои с живителния сок на Лозата – благодатта на Св. Дух. Това е и целта на човешкия живот – единение с Бога, което ни съединява и с нашите ближни.

Поуките от притчата за Лозата, Христос оделотвори на самата Тайна вечеря. Въпреки, че бяха очистени чрез истината на Христовите слова в последните 3 години, плътските спорове за първенство сред учениците показаха, че те не бяха готови за Причастие. Затова Иисус препаса слугинската престилка и предизвика тяхното покаяние. Допуснати бяха до Светата Трапеза едва след умиването на нозете, което видяхме, е предобраз на тайнството Изповед.

Забелязва се, че не всички причастници биват благословени еднакво от приемането на Тялото и Кръвта Христови. Защо? Защото различно са се подготвили. Получаваме според това, което отдаваме. А някои вместо благословение, са се разболели и починали от недостойно причастяване, предупреждава апостолът. Това са тези, които небрежно и без подготовка са пристъпили към Св. Причастие. Това са точно хора, които са кръстени, но продължават да робуват на страстите си. После, притиснати от някоя неволя, са дочули, че Причастието „помага“, и са „спринтирали“ към него, търсейки не вечното спасение, а земни облаги.

Когато днес модернистите предлагат Причастие без Изповед, те отварят пътя към Светите Тайни точно за такива формални християни – кръстени, но неочистили се чрез пост и Изповед. Ако за една малка монашеска общност е допустимо дори всеки ден Причастие без тайнство Изповед, то в условията на света тайнството Изповед се явява задължително преди Причастие.

Затова нека не „спринтираме“ към неделния ден, но да пребъдваме ежедневно в Христа, да смирим себе си в тайнството на Изповедта и тогава да пристъпваме към „Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни“. Амин!                                                                        

свещеник Красимир Кръстев

църква „Света Троица“ – Плевен

02.02.2020 г.