МИСЛОВНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

   В зависимост от психологическата функция Юнг класифицира типовете на: мисловен, емоционален, интуитивен и сетивен.

    Днес ще погледнем към мисловният тип християнин. Това са хора на фактите, на тяхното анализиране и класифициране. При екстровертния мислещ става въпрос за информация, приемана отвън, а при интровертния мисленето е насочено към вътрешния свят. Но и в двата случая разумът е техен пръв ръководител. Те са способни на силни чувства, но чувствата при тях не са водещи, не са първият подход към заобикалящата ги действителност. Първият въпрос при тях е: какво означава това? Те търсят истина и смисъл. За такива хора нещата не са приятни или неприятни, а истински или фалшиви. Голямата слабост на мисловният тип християнин е, че често забравя за емоционалните нужди, както своите, така и на другите.

    Като пример на мисловен тип пред нас веднага изниква образът на св. ап. Павел – човек учен и образован. В Антиохия между апостолите Павел и Варнава възниква остър спор дали да вземат със себе си напусналия ги при първото пътуване евангелист Марк. Рационалният ап. Павел не могъл да вникне в емоционалните колебания на Марк, който тогава бил много млад. Апостолите не стигат до съгласие и се разделят, като Варнава взима със себе си Марк, а Павел продължава пътуването си с апостол Сила. (Деян.15:36-41)

    Пред мисловния тип християни има някои постоянни опасности. Най-видната от тях е самоцелното трупане на знания, което възгордява. "Дойде ли гордост, ще дойде безчестие, а мъдростта е със скромните" (Пр.11:2) Всички еретици са горделиви, а повечето ересиарси са мисловен тип. Старецът Никон Светогорец казва: „Дяволът не се страхува нито от нашия ум, нито от нашите знания. Той има повече от нас. Дори не се бои от нашите добродетели. Той има повече от нас. Само една добродетел няма и тя го е убила, а нас ни спасява – смирението!“.

    Необходим е баланс между ума и сърцето. Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    Ако емоционалният тип е огън, който повече топли, отколкото свети, то мисловният е светлина, която повече свети, но по-малко топли.

    Това проличава и при молитвата. За мисловния тип християни молитвата е повече умствен процес. Те широко използват молитвеници и молитвени списъци, които им осигуряват структурирана и обмислена форма. Това е добре, но молитвата изисква и сърдечна топлина. Св. Теофан Затворник казва: „Главното в молитвата е в сърцето да възникнат благоговейни чувства към Бога: чувства на синовна преданост, благодарност, покаяние, покорност на волята Божия, желание да Го прославяме и други подобни чувства. Затова цялата ни грижа по време на молитвата трябва да е насочена към изпълването ни с тези чувства, така че сърцето да не остане безучастно. Когато сърцето е устремено към Бога, изпълняваното молитвословие (т.е. молитвеното правило: четене на вечерните или утренните молитви и др.) се превръща в молитва, а когато то липсва, онова, което четем, все още не е молитва.“

    Особено трудно за мисловният тип християни е началото на молитвата. Шофьорите знаят, че през зимата, когато двигателят е студен, колата трудно пали, трябва подгряване. Така е и при молитвата - трябва да се подаде подходяща храна на ума - духовна литература. Подчертавам, на ума, така, както за да разпалим загаснал огън, тръгваме от тлеещите въглени, а не от напълно загасналите. Това е и съветът на св. Теофан: „Когато пристъпваш към молитвословие, независимо кога, постой малко или поседни, постарай се да отрезвиш мислите си, да ги освободиш от всички странични грижи и задачи. След това размисли, кой е Този, към Когото се готвиш да се обърнеш в молитвата, и кой си ти, който се обръщаш към Него.“ С други думи – тръгни по естествения за твоята натура път, от по-развитата си страна към по-слабата. При мисловния тип християнин – от ума към чувствата. След това св. Теофан Затворник продължава: „Чети, без да бързаш, като вникваш във всяка дума така, че да я усети и сърцето. С други думи – разбирай какво четеш, а разбраното почувствай. Това съпровождай с кръстни знамения и поклони.“ Така искрата, запалена в ума, като по фитил ще слиза към сърцето и ще разгаря в него молитвено чувство.

    Мисловният тип е аналитичен и е способен старателно да търси корените и разклоненията на своите грехове. Можем да го видим на Изповед при свещеника с дълъг и подробен списък с грехове. Това не е лошо, стига да не преминава в „духовна хипохондрия“, т.е. прекалена загриженост за духовното здраве, характерна повече за мисловните интроверти. Тези християни трябва винаги да помнят съветите на Еклисиаста: „Не прекалявай с праведността, не се изтъквай с много мъдруване: защо да се погубваш?“ (Екл.7:16) „А и освен това, сине мой, предпазвай се от писане на много книги, това няма край; а многото учение е изтощение за тялото.“ (Екл.12:12)

    Отците казват, че дяволът иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). Затова мисловният тип човек трябва да развива своите недоразвити чувства, интуиция и усещане.

    Психиатрията, въпреки своите странности, не е враг, а съюзник на вярата. Но светите отци категорично се издигат над бащите на психиатрията. Те правят разграничение между ум и разум, като два познавателни центъра. Според православното предание, умът е окото на душата, с което човек съзерцава Бога. Умът е органът, чрез който човек възприема нетварното, а разумът-логика е центърът на познанието на тварния свят, тъй като изследва сътворените неща. Някои отци казват, че умът е най-изтънченото внимание. Там, където е насочено вниманието на човека, там се намира и умът му. Когато умът се фокусира в Бога, той функционира според изначалното си предназначение. Става око на душата, виждащо духовните неща. Когато се отклони от Бога, става разум и разсъждава за духовните неща "по човешки".

   Православното "виждане на Невидимия" (Евр.11:7), представлява процес, протичащ с различен интензитет в различните хора. Умът Христов не се дава в един конкретен момент, а се постига с много усилия и борба. Постигането му е цел на всеки психологически тип, а не само на мисловния. Четирите психологически типа са четири пътя, по които различните хора тръгват към придобиването на Христов ум. Но мисловният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към логика не гарантира придобиване на Божията мъдрост. Ако разумът не бъде облагодатен, неговите умостроения ще се окажат само книжна мъдрост, която "... не е мъдростта, която идва отгоре, а земна, плътска, бесовска." (Як.3:15) Божията мъдрост слиза отгоре, когато се смиряваме; окото на душата съзерцава Бога и се очиства.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма тип, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Без приемането на другия, различния от нас, няма да се спасим! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своята душевност, вместо с благодарност да я приемат като Божи дар. Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв тип душевност. Трябва да помним, че Иисус не промени типа душевност на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им! И след Петдесетница ап. Петър си остана прям и спонтанен, но спря да реже уши. Стана роб на Христа, за да го освободи Той от греха. От греха, а не от неговата сетивност! Защото типът душевност е чуден Божий дар, различен за всеки човек.

    Тук стигаме до важен извод. Тъй като трябва да прославим Бога с нашите дарби (както ни увещава притчата за талантите), ние сме длъжни да развиваме даденото ни от Бога. То е нашата уникалност като част от Тялото Христово. То определя и нашето служение в Църквата! Но врагът не спи. Той иска да занемарим останалите, вторичните психологически функции, да ни дебалансира и вкара в душевно разстройство. Тогава и "първичната" ни психологическа функция ще стане дисфункция. Това е, казано с езика на Юнг.

     С езика на светите отци: Бог иска да ни спаси чрез нашите слаби страни, като ги изцери. Не само наследените слабости, а и болестите, които сами сме си придобили чрез постоянстване в греха – страстите. Авва Доротей казва: „Нека да направим нашия образ чист, какъвто и сме го приели при сътворението…” Необходими са труд и нетърпими скърби, докато „…нашият ум, този яростен и сластолюбив пес …не стане целомъдрен и добронамерен”. Когато човекът се бори против греховните сили и против злостните помисли, тогава се смирява, съкрушава се „и чрез скърбите в борбата постепенно се изчиства, достигайки своето естествено преди падението състояние”.

    В тази борба типът душевност е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че той е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

МОЛИТВАТА НА ПРАВЕДНИКА

(ИЛИНДЕН)

„Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите. Голяма сила има усърдната молитва на праведника. Илия беше човек също като нас. Той отправи молитва да няма дъжд и не валя дъжд на земята три години и шест месеца. После пак се помоли: и небето даде дъжд, и земята принесе своя плод.“ (Як.5:16-18)

    Когато разглеждаме въпроса за молитвата, трябва с особено внимание да се вслушваме в тези, които сам Бог с чудесни отговори е потвърдил като велики молитвеници. Най-яркият старозаветен човек на молитвата е св. пророк Илия. За него свидетелства един от най-големите новозаветни молитвеници - св. ап. Яков. Преданието разказва за брата Господен по плът, че от дългите часове, в които предстоял в молитва, коленете му станал груби като на камила. Св. ап. Яков получил прозвището Праведния и сам той, в своето съборно послание, лаконично, с една дума, ни разкрива тайната на чудотворната молитва – праведността!

    Що е праведност? Голяма тема, не можем дори да я отворим с една проповед. Но можем поне леко да я открехнем.

    Бог е праведен и праведността е едно от Неговите свойства. Божия правда е способността на Бога да поддържа вселената в хармония и ред. А хармонията и редът се базират на Божия закон. За да функционира Божието творение, този закон трябва да се спазва, нарушителите му да бъдат наказвани, а изпълнителите – възнаграждавани, като същевременно и двете групи бъдат насочвани към вечното благо.

    Кой човек тогава е праведен? Отговорът ще е стриктно библейски: „Няма нито един праведен, няма кой да разбира, няма кой да търси Бога всички се отвърнаха от Бога, до един станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Рим.3:10-12)

    Тъжна констатация! Всички, повече или по-малко, попадаме в групата на нарушителите и никой не е достоен да получи отговор на молитвата си. Но виждаме, че Бог отговаря на молитвите, не само на св. пророк Илия и на светците, но и на безброй други молитви. Непрекъснато и ежедневно Той дава от Своите блага на обикновени хора, които Му се молят. Безспорно, това е поради безграничната Му милост. Но дилемата остава - Божията праведност не допуска Той да "затвори очи" за неправдата и да отговаря на молитви на грешници. "А знаем, че Бог не слуша грешници, но слуша този, който Го почита и изпълнява Неговата воля." (Йн.9:31). Какава е тогава тази правда, кояго отваря небесните прозорци за някои хора? 

    Протестантите казват: Причината Бог да дава е в това, че чрез вяра ние сме станали праведни, не действително праведни, но праведни в Неговите очи. Божията правда, казват те, се приема от грешния човек в един еднократен акт на вяра. Бог ни вменява Своята правда и дори когато продължаваме да грешим, Бог ни вижда праведни; да се наричаме повече грешници е неуместно. Няма тайнства (а само символи и ритуали), няма нужда от добри дела (те ще си дойдат неминуемо), няма нужда от аскеза (човешки усилия, водещи до себеправедност). Молитвата е изместена от "говорене на езици", което по думите на един сектантски пастор е "като да те вземе Духът на автостоп". Какъв магичен начин за бягство от истинска молитвена среща с Бога?! 

    Ние, като православни, не можем да се съгласим с всичко това. Ние изповядваме, че при Св. Кръщение се умиваме от греховете, но това е само началото на нашето духовно изцерение. Както казва св. Николай Кавасила тайнствата са вратата и пътят по които Христос се връща в нас. Възцаряването на Христос в нашите души и живот – това е най-важното!

    Православието акцентира на лечебната страна на спасението, а не на юридическата. Но тъй като ап. Павел определено използва и юридически понятия, които изискват обяснение, нека онагледим въпроса с един пример.

    Образно казано, ние се раждаме в затвор, не влизаме по-късно, а се раждаме в него, т.е. „в грях“. При Св. Кръщение ние биваме освободени от този затвор. Кръщението, погледнато от друг аспект, е и оправдание. Затова е необходимо съдебно решение. Не, че Бог го дължи на някой, но цялото творение трябва да познае и признае правилността на Неговите решения. Затова, поради жертвата на Христос, Бог, чрез устата на свещеника провъзгласява на новопокръстения: "Оправдан си, просветен си, осветен си, умит си, с името на Господа нашего Иисуса Христа и Духа на Бога нашего." Излизай от затвора и живей свободен от греха! И ние излизаме от купела и тръгваме в нов живот. Там, отвън, ни чака бащиния дом и Небесния Отец, който желае да удовлетвори всяка наша нужда. Протестантите спират дотук. Вече сме спасени и оправдани, казват те, и с тази праведност, заставаме пред Бога за молитва и смачкваме всяко чувство за вина у себе си.

    Да, ако излизайки от затвора, веднага ни застигне внезапна смърт, ще бъдем спасени. Такава смърт застигна разбойника, разпънат отдясно на Христа. Изповяда Спасителя и веднага умря. Нямаше време нито за добри, нито за лоши дела.

    Но това е изключителен случай. При всички останали хора не е така. Още с излизането от храма ние се сблъскваме с изкушенията. Защото сме освободени, но не и вътрешно променени. Нашите страсти не се изцерени и ние започваме бързо да нарушаваме Божиите заповеди.

    Образно казано, падайки в грях, ние сами издигаме разрушената от Бога стена. Грешейки, омърсяваме бялата кръщелна дреха и обличаме пак затворническата риза. Връщаме се доброволно в затвора, от който сме били освободени. А от затвора, колкото и да викаме, трудно гласът ни ще стигне до бащиния дом.

    Какво да се прави тогава? Веднъж вече сме били оправдани и втори съдебен процес няма да има. (До смъртта ни, когато ще е т.н. частен съд, а последен ще е всеобщият съд.) Канонът забранява повторно кръщение. 

    Добрата новина е: както сами сме влезли в затвора, така можем и сами да го напуснем, без ново съдебно решение. Ключът за килията е в нас. Този ключ се нарича покаяние и ни е даден при кръщението. Затова свещениците често наставляват новопокръстения: ето, сега вече имаш достъп до всички тайнства на Църквата. За тайнството на Изповедта говори и контекста на разглеждания въпрос за силата на молитвата. Предходният стих гласи: „Изповядвайте си един на друг греховете и се молете един за друг, за да се изцелите“.

    Светите отци наричат тайнството Изповед „второ кръщение“, защото без нов съдебен процес и ново оправдание, ние получаваме същия ефект - излизаме отново на свобода.

    Сто пъти да паднеш на ден, сто пъти извади ключа на покаянието и излез на свобода. Там, на свобода, ти си при Бога и Той слуша твоя глас. Стената вече я няма. Сълзите на покаянието са я разрушили и отново усещаш Божията благодат и присъствие. В теб се заражда надежда и дързост да просиш от Бога.

    Св. ап. Йоан казва: „Възлюбени, ако нашите сърца не ни осъждат, тогава имаме смелост пред Бога, получаваме от Него това, което молим, защото спазваме Неговите заповеди и вършим, което Той одобрява.“ (1Йн.3:21-22)

    Праведността е нещо, което извира от сърцето и се изявява в спазване на Божиите заповеди и добри дела. „Дечица, нека никой не ви заблуждава! Който върши правда, праведен е, както и Той е праведен“ (1Йн.3:7) Колкото и с ума си, по протестантски маниер, да се насилва някой да се счита за облечен в Божията правда, сърцето не може да бъде излъгано. В сърцето на съгрешаващия няма място за смелост и вяра. Грешникът трябва да бъде развързан от греховете си. Но ако си протестант и нямаш тайнства и законно свещенство, кой тогава ще те развърже? И как вярата ще слезе от ума в неочистеното сърце? Как молитва от неочистено сърце ще свали огън и дъжд от небето? Трудни въпроси за протестанта.

    И така, първата и най-важна стъпка е да излезем от затвора на греха и да си върнем дръзновението на детето, което моли своя любящ баща.

    Излезли от затвора на порока, ние трябва да насочим всичките си сили към нашето духовно излекуване. Никой не се е родил светец. Правдата е път, в който има много падания и ставания. Винаги трябва да помним, че „Илия беше човек също като нас“. Той беше замесен от същата мая, човешкото му естество бе повредено, също като нашето. От житието му знаем, че имаше периоди на сривове и униние. Виждаме, че този, който с молитва отваряше и затваряше небето над Израил, който изби Вааловите пророци, се уплаши за живота си „…седна под една хвойна и искаше да умре, казвайки: „Достатъчно е! Сега, Господи, вземи живота ми, защото не съм по-добър от предците си.“ (3Царе 19:4)

    Това е човешката слабост. „Защо - пита блаж. Теодорит - Илия, имайки такава сила, се уплаши от една Иезавел?" И отговаря: "Защото, освен пророк беше и човек. От друга страна, и страхът бе дело на Божият промисъл. За да не може величието на чудотворството да заплени мисленето му, благодатта даде място на природата в него да се появи боязън, а пророкът чрез това да познае собствената си немощ".

    Пророкът не оправдаваше слабостта си, а строго я осъждаше. За разлика от съвременните „праведни“ протестанти, той считаше себе си за човек недостоен, за каквито винаги, през всички епохи, са считали себе си Божиите светии. И св. Илия, както всички светии, беше строг аскет, който се бореше за вътрешна чистота. С една дума – праведник!

    В заключение, стигаме до извода, че протестантското разбиране за правдата като нещо външно, като някаква дреха, която в мига на повярването сме наметнали, е статично и едностранчиво. Освен юридическо оправдание, правдата е и вътрешно състояние, което може и трябва да расте. В този смисъл, то е сходно с освещението. Приведеният пример показва, че освободеният затворник трябва и вътрешно да се освободи. Защото може да излезеш от затвора, но затворът да не излезе от теб.

    Западното богословие, като цяло, не прави разлика между „Божия правда“ и „правда от Бога“. Като атрибут на Бога, Божията правда наистина е съвършена и не подлежи на растеж или смаляване. Казахме, че получаваме това съвършено оправдание при Св. Кръщение. Правдата от Бога обаче е тази благодат, която расте в нас, когато чрез аскетичен и светотайнствен живот се очистваме от греха и изпълваме със Светия Дух. Когато тази правда расте в нас, тогава ще расте и нашата увереност в молитва. Нашият молитвен глас ще идва не от ума, а дълбоко от сърцето. Няма да звучи като отчаян вопъл на затворник, процеждащ се през прозореца на затворническата килия, а като радостния и смирен шепот на блудния син, завърнал се в родния дом и усещащ любящата прегръдка на своя Баща. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

20.07.2024 г.

КАТО ПТИЦИТЕ НЕБЕСНИ

(ТРЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА- НА СВ. ОТЦИ ОТ ШЕСТТЕ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОРА)

    Църквата е постановила днес да си спомним за светите отци чрез един текст от планинската проповед на Иисус. Той разкрива една обща за всички светци черта, в която ние ще опитаме да вникнем – доброто безгрижие. Под "добро безгрижие" трябва да разбираме не да сме бездейни или безотговорни, а да не сме свръхразтревожени.

    Да погледнем функционирането на човека. Командният център е в главния мозък, а чрез тялото се реализира умствената и емоционална дейност.  Всеки орган е свързан чрез неврони с мозъка. Органът подава или получава сигнали, но "акцията" или "реакцията" зависят от мозъка.  Командите, планирането, отговорността .... всичко е в главата. Мирът или тревогата се зараждат в главата и преминават към тялото.

    Чрез кръщението всеки от нас е направен член на едно уникално тяло - Тялото Христово. Но освен, че е поставен като член, всеки човек трябва и да заживее като член, ще рече, под управлението на Главата - Христос. Ако така заживее, мирът на Христос ще се разпростре и в него като член на Тялото. В противен случай имаме гротеска. Представяте ли си примерно ръка, която не е управлявана от мозъка, ръка, която сама мисли и взема решения! Пълен хаос, защото главния мозък е в главата, а не в ръката!

    И така, за да има мир - вътрешен и с окръжаващите го хора, християнинът трябва да живее във връзка с духовната си Глава така, както телесния орган - с главния мозък. Тогава той ще действа като жив член на Тялото - хармоничен, и координиран. Щастлив и блажен!

    Към това ни призовава Господ, и то във всеки аспект на живота: „… и кой от вас със своята грижа може да придаде на ръста си един лакът? Защо се грижите и за облекло? Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци! И тъй, не се грижете и не думайте: какво да ядем, или какво да пием, или какво да облечем? Защото всичко това търсят езичниците, и защото вашият Небесен Отец знае, че имате нужда от всичко това.“ (Мат.6:27-32)

    Спираме да четем точно преди кулминацията на текста, за да размислим каква е причината за доброто безгрижие. Или по-точно кой. Този, Който чрез ап. Петър ни призовава „и всяка ваша грижа възложете на Него, защото Той се грижи за вас.“ (1Петр.5:7). Господ, нашият Бог, Той се грижи, защото Той е Главата на Тялото!

    Но защо тогава се зовем християни, а живеем така многогрижно и тревожно?

    Проблемът е, че ние сме свикнали от нашия светски живот да живеем „безглави“. Идваме в Църквата, но сме свикнали да живеем без Бога и да се оправяме без Него, сами да сме си и глава и тяло. Още с отваряне на очите сутрин започваме трескаво да планираме, да анализираме, да звъним телефони. Оставяме вярата за неделя, а през седмицата живеем като безбожници. Или почти, защото вечер се сещаме, че сме християни и падаме на колене да изкажем допуснатите грехове, да оплачем грижите и умората си. Не ни минава през ум, че християнинът може и трябва да живее по друг начин. Да живее безгрижно. Това е нормалното за вярващия. А ние сме станали някакви странни, "нощни" християни - през деня се лутаме в тъмнина, а вечер,  преди да си легнем, съсипани от грижи, гледаме да "се свържем" с Бога, т.е. да пуснем светлината. Като не можем през деня да имаме мир, поне да се успокоим за нощния сън. Все нещо е (със сигурност по-добро от "неделното" християнство), но и този цикъл, в крайна сметка, е уморителен.

    Отделен от Бога, човек е една голяма нула. „... Наистина, животът на всеки човек е като полъх. Наистина, човек е като сянка; напразно вдига шум, трупа съкровища и не знае кой ще ги получи.“ (Пс.38:6-7).

    Това е човекът – слабо, крехко и нервно същество. Докато нещата са в наши ръце, никога няма да имаме сигурност, а като няма сигурност, няма и мир. Но когато човек, тази голяма нула, се прилепи до единицата, става велика десетка!

    И така, трябва да се прилепим към Бога, да живеем свързани с Главата - Христос. Както вече казахме, за да достигне сигналът от мозъка до члена на тялото, те трябва да бъдат свързани с неврони. Няма ли неврони, няма свързаност, органът е на практика мъртъв. Има го, но не реагира на мозъка. Такива сме били и ние преди да се свържем с Бога – биологично живи, но духовни мъртъвци. 

    А сега, когато вече сме вярващи, връзката е възстановена. Думата "религия" това и означава - съединявам, зашивам отново. Тази наша връзка трябва да укрепва, вярата да расте и да бъдем ръководени от Бога. За съжаление, с нашето "неделно" християнство, ние сме дискредитирали думата "религия" и под "религиозен" хората вече разбират двуличник, който в храма е един, а извън него живее като езичник - трепери за хляба, за работата, за всичко, сякаш няма за него Господ, Който "... е мой пастир, от нищо няма да се нуждая" (Пс.22:1). Господ наистина е Добрият Пастир, въпросът е дали е "мой", дали лично и ежедневно съм свързан с Него?! Като вярващи, това трябва да бъде единствената ни грижа – връзката с Него!

    Какво правим ние, за да растем телесно? Дали растем с напрягаме на ума, с планиране и изясняване механизма на растежа? Не, просто следваме заложеното ни – да се храним, да пием, и така растем.

    Какво правят полските кринове? Напрягат ли се да дадат красив цвят? Има ли въобще в тях мозъчна дейност, задават ли си въпроси от рода: кога точно да поникна, кога да разцъфна, как да дам точния цвят …

    Не, разбира се! Растението просто следва вложения в неговата природа стремеж към вода и слънце. Всичко останало си идва само. Големият индийски поет Рабиндранат Тагор пише: „Помолих дървото: „Разкажи ми за Бог.“ И то разцъфна.“ Чрез плода си, дървото свидетелства за Твореца.

    Още при сътворението Бог, чрез Своето Слово, е вложил във всяко Свое творение собствен замисъл и така „пренася” Своите нетварни божествени енергии в границите на тварното битие. И тварта следва зададената цел. „И каза Бог: „Нека земята произведе свежа зеленина, растения, които дават семе, и дървета, които раждат плод, чието семе е в него, според вида си по земята.“ И така стана.“ (Бит.1:12) Семето е даденост, а плодът - зададеност. (По тези въпроси преп. Максим Изповедник развива своето учение за логосите на тварите.)

    Така е и при човека, той също трябва „да разцъфне“. При човека образът Божий е даденост, богоподобието – зададеност. Бл. Августин казва: „Ти си ни създал за себе си и неспокойни са сърцата ни, докато не намерят в Тебе покой“. Радостта и мирът са сред плодовете на Светия Дух. И понеже са плодове, те трябва да израстват по естествен начин от връзката на човек с Бога, както дървото пие вода от почвата и светлина от слънцето.

    И ето кулминацията на днешния текст: „Но първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде.“

    Това не би трябвало да е странна заповед, защото Божието царство и Божията правда са слънцето и водата за всеки от нас. Търсим ли ги, плодовете ще израстат сами. Православието вярва, че човекът е създаден добър, за да стане съвършен. В него е вложено да се стреми към Създателя, просто той трябва да следва този стремеж. „Човешката душа е по природа християнка“ – казва Тертулиан. Покаянието на блудния син пък е описано като идване на себе си.

    И ние, братя и сестри, е време да дойдем на себе си. Да спрем да треперим за хляба, за облеклото, за къщата…

    Да подигнем очи нагоре, да укрепим връзката си с Бога и така да изпълним предназначението си на тази земя. Християнин, който непрекъснато трепери да не го съкратят, да не го окрадат, да не го измамят или лишат от наследство, е като дърво, което не дава плода, за което е посадено. Хората ще го презират, а и вечната му участ ще е нерадостна. Истинската свобода не е в това да имаш много пари, а в това да нямаш идоли, малки домашни „богове“. В 21 век те хитро са се преименували. Вече не са мамон, а „висок жизнен стандарт“, „модни тенденции“, с които трябва да сме в крак, и прочее. Това „високо“ и „бързо“ темпо ни се задава от духа на този свят, който не е Божий. То постоянно надхвърля нашите действителни нужди и ни кара да се хващаме на хоро, което не е нашето. Трябва да се пуснем от него, да изхвърлим идолите от живота си. А за да нямаш идоли, трябва да имаш велик Бог!

    Днешният неделен празник отново ни напомня за тези, които разцъфтяха и с плода си прославиха своя Създател - светите отци. „Праведникът ще разцъфне като палма, ще се издигне като ливански кедър" (Пс.91:13). Високо издигат ръст светиите и с примера си зоват нас - да не бъдем маловерни, а по-често да поглеждаме нагоре: „Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и вашият Отец Небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?" (Мат.6:26)

    Каква по-голяма свобода от тази на небесните птици?! Как искаме и ние да се реем волни като тях! Но, вижте, те не носят къщи на крилете си, не си сменят перата всеки ден, за да угодят на нечий вкус. Не съм забелязал и някаква мода при птичите гнезда.

    И ние, братя и сестри, като птиците сме родени за полет, за духовни висини. Такива духовни орли са били светите отци. За тях св. пророк Исаия казва: „ще дигнат криле като орли“ (Ис.40:31) Нека като тях се отвържем от грижите за земното и се привържем към Небето! Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.07.2024 г.