МАКАР ДА Е ЖИЛАВО ЗЛОТО …

(НЕДЕЛЯ СЛЕД РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО – СВ. 14000 МЛАДЕНЦИ-МЪЧЕНИЦИ, ИЗБИТИ ОТ ИРОД ВЪВ ВИТЛЕЕМ)

„Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям: Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18)

В душите ни още звучи Рождественският химн „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение" (Лк. 2:14), а св. Църква някак неочаквано и сякаш в противовес на него ни предлага едно четиво, което ни връща отново в света, пълен със зло. Припомня ни за избиването на Витлеемските младенци по нареждане на цар Ирод. Защо е тази смяна на настроението?

Мъдреците - тези чудни князе от Изтока, учени мъже и астрономи, знаели добре от предсказанието на пророк Даниил, който живял в техните земи, за раждането на Юдейски цар – Княз на мира, Който ще въдвори правда в света. Влъхвите видели звездата Му на Изток, тръгнали след нея и тя ги довела в Йерусалим. Тук, в своята непоквареност, те започнали да разпитват: „Де е родилият се Цар Юдейски?" (Мат. 2:2).

В това време Палестина се упраьвлявала от страшно подозрителния и жесток цар Ирод Велики. Всички треперели от него. Той избил последните представители на Хасмонеите, династията управлявала Юдея преди него. Екзекутирал над половината членове на Синедриона, както и над 300 свои царедворци. Убил собствената си жена Мариамна от династията на Хасмонеите, майка й Александра и синовете си Аристовул, Александър и Антипатър. Слухът за безчовечните му дела достигнал до Рим, та и римският император Август казал за него: „Бих желал да бъде по-скоро свиня на Ирод, отколкото негов син".

Мълвата за дошлите чуждоземци-влъхви се разнесла из целия Йерусалим. Подозрителният Ирод, разтреперан за трона си, повикал мъдреците и лукаво им обещал, че след тяхното поклонение сам ще иде да изкаже своята почит пред новородилия се Цар. Но злодеят не научил от мъдреците мястото на новороденото Дете. Ангел Господен ги насочил да се върнат по друг път, а светото семейство с Младенеца Иисус забягнало в Египет. Цар Ирод не намерил покой. Издал страшната заповед да бъдат избити във Витлеемската област всички деца от две години надолу, с надежда, че между тях ще попадне Детето - бъдещ Цар. Четиринадесет хиляди деца станали жертва на жестокия убиец. Хиляди майки и бащи проплакали за рожбите си. Евангелист Матей сравнява тяхната мъка с тази на прародителката Рахил, като цитира пророк Йеремия.

Трябва да отбележим, че това пророческото слово касае три периода от свещената история:

1. Рахил (1729 – 1685 г. пр. Хр.) и нейната скръб

2. Св. пр. Йеремия (650 – 570 г. пр. Хр.) и израилтяните под вавилонски плен

3. Св. ев. Матей и избитите от Ирод младенци (около 6 г. пр. Хр.) 

Св. пророк Йеремия говори на израилтяните, които тогава били под вавилонски плен: „Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18).

Рама било малко селце на 7 километра северно от Йерусалим, а Рахил, да напомним, била втората и любима жена на Яков и сестра на Лиа (първата жена на Яков), майка на Йосиф и Вениамин. На хълма до Рама прародителката Рахил неутешимо плачела за синовете си, които, както знаем от историята, изчезнали в Египет и тя ги възприемала за мъртви. 

Хиляда години по-късно,  по времето на Йеремия, скръбта на израилтяните била също толкова неутешима, поради вавилонския плен, от който не се виждало надежда за избавление.

А след още 6 века ев. Матей отново привежда тези пророчески слова, за да покаже страшната мъка обхванала Израил поради безчовечния Ирод. Нямало ги 14000 невинни дечица и нямало как да се върнат към живот.

Навремето Рахил ридаела в Рама, а години по-късно, когато починала, била погребана до Витлеем. С избитите младенци пострадала точно Витлеемската област и вероятно скърбящите родители са изливали скръбта си на нейния гроб. Прародителката със същата мъка, която безутешно плачела в Рама, както те сега във Витлеем!

Виждате ли, братя и сестри, как във Витлеем се концентрирала страшната битка между Бога и сатаната. Тук, в дома на хляба (както се превежда от еврейски Витлеем), се родил Хлябът на живота и станал повод за най-велика радост, и точно тук били избити невинните младенци и предизвикали небивала скръб.

Преп. Максим Изповедник пише: „…поради тази причина Витлеем бил избран и възпян, а не толкова заради някакви мъжествени постъпки, но именно поради този факт. Тоест, че е изпълнил Пасхата на закона и я претърпял, като пожертвал не само едно агне, лишено от разум (безсловесно), а множество, обдарени с разум (разумна душа) и невинност. Щом се освободели от майчината утроба, те веднага били пренасяни чрез меч от измъчения този временен живот във вечния; щом зървали сетивната светлина, се лишавали от нея и придобивали умната (невидимата); краткотрайната била отнемана, настъпвала вечната. Пренасяни били тези герои в светлината, дето няма и следа от тъмна сянка, тези мъченици, които преждевременно намирали своята кончина, които ставали съобщници Христови, без да са познали истината (в земния си живот). Заклани били за Христа, заради Него, преди всички други мъченици (за Христа). Били пожертвани поради Него и за Него още преди Страданията, които претърпял Самият Той заради нас; защото трябвало явяването на Христос да се утвърди между човеците с едно голямо приношение от тяхна страна… дори и земята се прочистила от нечистата кръв на идолските жертви, благодарение на проляната кръв от невинните и свети младенци, които станаха предтечи и предизвестители на проливането на царската и преславна кръв, с която бе поръсен Кръстът.“

Ето причините, братя и сестри, поради които ние тачим тези невинни дечица като мъченици! Детската кръв, като на невинни агънца, се проляла за Христа и станала предтеча и предизвестител на Царската Кръв, чрез която ние имаме надежда за вечен живот!

Пророческите слова на Йеремия звучат мрачно само на пръв прочит. Чрез тях всъщност той вдъхва надежда на стенещите под вавилонски плен израилтяни, че Бог ще промисли за тяхното избавление така, както навремето сторил с израилския народ. Йосиф и неговите братя се оказали живи и намерил втора родина в Египет, където да оцелеят по времето на гладните години, налегнали библейските земи. Така Израил ще възкръсне и от вавилонски плен – казва Йеремия на своите съвременници. И дава надежда в народната скръб.

Подобно и за евангелист Матей Йеремиевите слова са не само констатация за голямата скръб, причинена от злодея Ирод, но и вест на надежда за едно предстоящо събитие, което оправдава всяко несправедливо страдание - възкресението за вечен живот! Събитие, за което ние постоянно изповядваме „чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“.

Чрез извършеното от Христос Изкупление душите на избитите витлеемски младенци сега се къпят в Божията любов, а при Второто Негово Пришествие ще се облекат в телата, от които бяха разделени чрез меча на един изверг. И дори ще получат по-добри тела – неболедуващи и нетленни. Затова, Църквата в тази неделя след Рождество Христово неслучайно ни връща към реалността и жилавостта на злото – за да покаже още веднъж, че го отчита като факт, но той не е окончателен факт. Накрая ще победи доброто, последната дума ще има Бог! Колко различен е този църковен реализъм от сладникавото коледно чувство, ширещо се по мегданите и около трапезите!

Св. цар Давид казва: „Видях нечестив човек, готов за насилие, който гордо се ширеше като зеленеещ се кедър. Но той изчезна и го няма; търсих го, но не можах да го намеря. Погледни добрия и обърни внимание на праведния, защото краят на такъв човек е спасението. А грешниците всички заедно ще бъдат изтребени; бъдещето на нечестивите е гибел.“ (Пс.37:35-38)

Нека не се съмняваме в крайната победа на доброто и правдата Божия. Две години след кървавия геноцид тялото на Ирод било проядено от червеите като предобраз на онези червеи, които ще гризат душата му вечно. И всички Ироди, в крайна сметка, ще получат своето, ако и да се бави тяхната присъда! 

Нашата отговорност е да се справим с вътрешния Ирод - гордостта, властолюбието, егоцентризмът, плътоугодието. Не от външните злодеи (които убиват тялото) трябва да се боим, но от вътрешния Ирод. На него не трябва да позволяваме да се шири в душите ни "като зеленеещ се кедър", защото ще стигнем до Иродовите безумни дела. Дори често да падаме, измамени от врага, трябва винаги да се вдигаме така, както куклата-матрьошка винаги се изправя след всяко поваляне. 

Нашият поет Недялко Йорданов пише:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

След тези крилати слова остава само да уточним кой е този човек-победител, за който говори поета. Злото в човека е жилаво, може ли светския "добряк" да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда?! Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! 

Кратък и точен отговор дава св. евангелист Йоан Богослов: "Кой побеждава света, ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.12.2024 г.

НА НЕБЕСНАТА РОЖДЕСТВЕНСКА ТРАПЕЗА

(РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО)

Пред първите хора била положена стълба, по която да се изкачат до небето. Това била задачата за богоуподобяване. Но падението им довело до духовна парализа - тяхна и на целия човешки род. Всяко изкачване било обречено на неуспех. Човекът останал отделен долу на земята, а Бог далече в небето. В целия Стар Завет Бог посещавал своите люде чрез слова и чудеса. В дъбравата Мамре пък се явил на Авраам като три ангела. Това били така наречените теофании, което означава богоявления. Но теофаниите били само подготвителни лекарства. За да се изцели, тежкоболното човешкото естество трябвало да се съедини със здраво такова. А всяка плът вече била поразена... Затова богоявлението било недостатъчно, трябвало боговъплъщение! Божият Син трябвало да стане Син Човечески и да понесе в Себе Си нашите немощи. 

И Той станал! Дева Мария се превърнала в стълба, по която Бог слезнал на земята и станал един от нас. Истински човек, само че без да се роди в грях и от плътска похот. Това е великото чудо на въплъщението! Бог е с нас, Той стана най-силно лекарство за нашите немощи, стана храна за вечен живот. Трябва само да се съединим с Него, да го допуснем в душите си. Тогава нашето естество започва да се изцерява и обожава. Парализата отшумява, ние се раздвижваме и поемаме по лествицата към небето. Това е смисълът на боговъплъщението – то прави възможно нашето изкачване към небето. Големият въпрос винаги е бил този – ще търсим ли небето или ще останем да се валяме в пръстта?

Още при Адамовите деца започнало разделяне. И двата рода, Авеловия и Каиновия, били парализирани от греха, но първите гледали нагоре, към небето, а вторите – надолу, към земята. Това продължава до ден днешен и така ще бъде до края. Едните ще се вкопчват в земното и неговите мимолетни наслади, другите ще търсят нещо повече, дори то да им коства земното. Като Авраам и всички верни, за които пише апостолът: „С вяра призованият от Бога Авраам послуша и се отправи към земята, която щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра той се пресели в обещаната земя, макар и чужда, и се засели в шатри заедно с Исаак и Яков, сънаследници на същото обещание. Защото той очакваше града със здравите основи и чийто строител и творец е Бог. Чрез вяра и сама Сарра придоби способността да даде поколение и, въпреки възрастта си, роди, защото сметна, че Бог е верен на обещанието Си. Така от един човек при това с изчерпани сили се роди толкова голямо потомство, колкото са звездите на небето и както са неизброими песъчинките на морския бряг. Всички те умряха, изпълнени с вяра, без да получат обещаното, а само отдалеч го видяха, приветстваха го и заявиха, че са чужденци и пришълци на земята. С тези думи те дават да се разбере, че търсят отечество. Ако бяха мислили за онази земя, от която бяха излезли, щяха да намерят възможност да се върнат. Но сега те се стремят към по-добро, тоест небесно отечество. Затова Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото им е приготвил за тях град.“ (Евр.11:8-16)

Колко малко знаеше Авраам за обещаната земя и колко много остави! Дом, богатство … всички блага, които земното отечество предлага, заради небето! Разбира се, не говорим за видимото небе, то е само знак, поставен от Бога, за да отпраща мислите ни към далечното и отвъдното, към Твореца на небето и земята. Душата на Авраам не можеше да се засити със земното, затова очите му винаги бяха в звездите. Истинските Авраамови чеда винаги са били тези, чиито поглед е бил насочен към звездите и отвъд тях, към небесното отечество. 

Велик пример за това са мъдреците от Изтока, които търсели в езическия мрак светлина. 2000 години след Авраам, когато  езическото многобожие се било развило и неговата измамата станала много по-изтънчена и рафинирана, едни халдейски мъдреци успели да се откъснали от нея. Изследвали древните книги, лутали се в сложни лабиринти, взирали се в небето и търсели светлина отвъд астрологическата – светлина истинска и божествена. И Бог, който не гледа на лице, им я дал – звездата, която ги довела до яслите с Богомладенеца. Влъхвите били истински Авраамови чеда – неуморни търсачи на истината, които без да имат причина да повярват, повярвали. Повярвали със същата Авраамова вяра, оставили домашния комфорт и немите идоли, и тръгнали след нещо мъждукащо в небето. И с тази вяра се озовали на небесната Рождественска трапеза!

А къде сме ние, българите, днес? Влъхвите избягали от халдейските магии, а ние се връщаме към тях! Бог ни е дал красивата и ярка светлина на Православието, дал ни е хиляди причини да вярваме и да изкачваме стълбата към небето, а ние се въргаляме по трапези, макар и коледни. Да, коледни трапези без Рожденика. Защото Рожденикът днес не е на коледния базар, а на Светата Трапеза! Той ни кани на светата Евхаристия с небесните Дарове. Подготвили ли сме се ние днес за рождения Му ден с молитва и пост или сме се „подготвили“ чрез обикаляне по магазините, чрез 7 постни ястия и 77 суеверия? Това е въпросът, който ме терзае, защото в края на всяка календарна година виждаме тази суета и безумие, усещаме този сладникъв коледен дух. Коледен, не Рождественски! Събрали се хората на Коледно тържество на площада, в ресторанта, в пенсионерския клуб… Навсякъде, но не в храма! Събрали се около топлото домашно огнище, но без Рожденика. Събрали се не за молитва, а за шоу-програми, наздравици и клюки.

Не искам да бъда съдник, за мнозина декемврийската суетня е бягство от студения свят. Разбирам, че греяното вино някак странно стопля и успива, но истинското лекарство е друго. То е в Светата Чаша – виното, претворено в Кръв!

Година след година наблюдавам с болка една и съща картина - мнозинството наши сънародници като някакви весели зомбита се лутат по коледни базари. Активни в земните дела, а парализирани за духовното. Не постят, не се молят, причастяват се коледното вино на този свят, а не с небесното вино - Христовата кръв. Вървят със засмяно лице, тананикайки си сладникави коледни песнички, но тяхната радост не е християнска, духът на песните им не е православен. Ден след ден, като дрогирани, те вървят надолу, слепи за адовата пропаст. Ако вървяха по пътя на живота, щяха да спазват табелите. Ето, от 40 дни има ограничителна табела „Без блажна храна“, а те не я спазват. Но точно тези непостещи най-много държат на Бъдни вечер да има 7 (според друго суеверие 12) постни ястия. Защо 7 ястия, няма ли така човек да преяде и да седне недостойно сутринта на небесната рождественска трапеза?!

Ясно е защо! Техният път не е пътят на Авраам, който напусна езическия Ур Халдейски, нито този на влъхвите, осветен от Витлеемската звезда. "Техният край е гибел, тяхното божество – коремът, а славата – в срама им; мислите им са насочени към земното." (Фп.3:19)

Цялото това коледно безумие ми напомня думите на Соломон: „Глупостта е радост за неразумния, а разумният човек ходи по правия път.“ (Пр.15:21)

На нас, българите, много ни е дадено (показан ни е правия път), и много ще се иска от нас, много повече, отколкото от влъхвите. Малцина са, обаче, разумните, които гледат към небето и които внимателно следят пътните знаци, за да вървят по пътя нагоре. Витлеемската звезда и днес озарява пътя им и ги води на Светата Трапеза с Рожденика. Те търсят лекарство за своята парализа и плачат за греховете си, смесват радостните си песни със сълзи и протягат ръце към небесното отечество. Те са разумните и „… Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото е приготвил за тях град.“ Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.12.2025 г.

24.12.2024 г.

ЗА БОЖИЕТО И ЧОВЕШКОТО СЕМЕЙСТВО

Беседа за Въведение Богородично - Ден на християнското семейство

     Със създаването на човечеството Бог е благословил брака между мъжа и жената за продължение на човешкия род. Това е явната цел на брака, но е само половината от истината. За да разберем останалата, по-важната част, е необходимо да погледнем към първообраза, по който е сътворен човека - необхватната за човешкия ум Света Троица. В книгата Битие четем: „След това Бог каза: „Да сътворим човека по Наш образ, по Наше подобие; … И Бог сътвори човека по Свой образ, по Божия образ го сътвори, мъж и жена ги сътвори.“ (Бит.1:27-28)

Бог е един, но не е затворена монада, Той е един в Троица – Отец, Син и Свети Дух. Прочетения текст представлява един разговор между трите Лица на Божеството, касаещ сътворяването на човека.  В сътворението и във всички Божии дела виждаме, че между трите Лица съществува пълна хармония, единомислие и любов. Те действат винаги заедно, макар всяко Лице по различен начин.

Свикнали сме да говорим за Адам, и въобще за отделния човек, като сътворен по Божия образ и това е вярно. Но също така е вярно, че човешкото семейство е сътворено по образа на Св. Троица. Защото в Св. Троица също имаме баща, майка и дете, едно своеобразно Божие семейство, но със задължителни уточнения. Ако не ги направим, със сигурност ще сме в голяма ерес. Защото в Св. Троица не можем да говорим нито за полов диморфизъм, нито за някакво разделяне на три божества. Никое от Лицата не предхожда другите по време, защото Бог е вечносъществуващият. Именно това - че Синът е съвечен и събезначален на Отца - не схванал безумният Арий...

Проповедниците избягват да нагазват в тези дълбоки води на тринитарното богословие. И това е разумно, самият проповедник може да се надцени и да се удави, а и носи отговорност за хората, които е повел. Но все пак, и на малките деца им дават право да си натопят крачето до глезена във водата. Затова ние само ще се докоснем до океана на Божията тайна, колкото да схванем, че в тази аналогия става въпрос за общение, взаимна любов и смирение в Троицата, които са образец и за човешкото семейство. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Единицата не е достатъчна. Числото едно е символ на бедност. Без Ева дори и раят се оказал за Адам недостатъчно блажено място. Той се нуждаел от подобен нему човек, който напълно да хармонира с неговата духовна и телесна природа. Създавайки Ева, Бог поставил началото на съжителството между мъжа и жената. От тогава до ден днешен самецът счита себе си за непълен, не в пълнота човек. И продължава да търси този другополов, който ще му даде завършеност. Тогава човек става щастлив! Затова и мъдрецът възкликва: „Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер” (Пр. 31:10). Само Този, Който е сътворил Ева от реброто на Адем, знае коя жена е точно от твоето ребро. Бог помага на тези, които се надяват на Него: „Къща и имот са наследство от родители, а разумната жена е от Господа” (Пр. 19:14).

Но и това щастие не е пълно. Защото единицата наистина е егоистична, тя няма кого да обича. Двойката е по-добре, но и при нея има проблеми. Орлин Горанов изпя една много нежна песен: „Светът е за двама“. Човек не може да не се развълнува от силата на любовта между влюбените, но точно където е силата, там е и проблема - фиксацията на влюбените един в друг. Всички сме виждали влюбени млади и сме се умилявали от това как сякаш са излезли от реалния заобикалящ ги свят. Всички знаем, че такава фиксация е временна, тя дори може да се обърне на конфронтация. Двойката не е достатъчна! Тя обича, но знаем, че здравата любов винаги дава плод. Здравата любов винаги умножава. Плодът са децата - третият елемент в семейството. Тройката преодолява бедността на единицата, фиксацията и противоборството в двойката. Затова и Бог е Троица, преизобилие на любов.

Не е чудно тогава, че Сам Той забранява болните хомосексуални връзки: „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия” (Лев. 18:2). Това е извращение на любовта. Нека не забравяме, че Бог унищожи градовете Содом и Гомор именно заради техните извращения.

        Най-голямата радост на тази земя са децата. Народната мъдрост казва: „Ако мислиш за една година напред, посади фиданка, за десет години – посади гора, за сто години – възпитавай и обучавай.”

Децата трябва не просто да се отглеждат (отглеждаме домати, зайци), а да се възпитават. Това изисква ежедневно общуване, пак по образеца на Св. Троица, в която има непрестанно общение на Лицата. Невъзможно е детето да се възпитава чрез телефона или интернет, защото то има огромна нужда от живото присъствие на родителя. Заради липса на контакт много от родителите не познават децата си, а впоследствие се учудват на тяхното поведение.

Необходим е личен пример, защото децата се възпитават с това, което виждат, а не с това, което слушат. И тук пак ще се върна на началото на беседата. „Мъж и жена ги сътвори“, за да имат на първо място Божествена любов помежду си. Това е основната истина за семейството. Благословът „Плодете се и множете се“ е следствие на общението и любовта между мъжа и жената.

Ако между мъжа и жената няма любов, как ще възпитат здраво и щастливо дете? За съжаление, младоженците често не са подготвени за изпитанията на брака. След медения месец настъпват горчивите месеци. Какво значат изразите "вече не ме обича" и "несходство в характерите"?! Това са глупости, за които младото семейство трябва да забрави!

Истината е, че бракът е най-голямото земно благословение, но и най-трудно се усвоява. Защото причината за семейните провали не е тази, че  мъжът не е намерил точно своето ребро и реброто точно своя мъж. Друга е причината. Егоцентризмът! Всеки държи на своето и не отстъпва. Ако преди години разводите се считаха за нещо унизително, сега хората ги приемат за нормални и естествени. Всеки от вече разведените съпрузи си мисли, че следващият(та) ще бъде по-подходящ(ата) за тях, но в повечето случаи се разочароват при всеки следващ партньор. Това е илюзия. Решението е да се справим с нашето его!

След изгонването на първите хора от Едем, брачният живот никога не е бил лесен. В последните десетилетия обаче женската гордост и его сякаш намериха уютен и "законен" пристан в т. нар. еманципация, или освобождаване на жената от властта на мъжа. Какво се крие зад тази вносна дума и защо в крайна сметка, тя обърква взаимоотношенията между мъжа и жената?

Сам Господ Бог чрез св. ап. Павел повелява: „Вие, жените, покорявайте се на мъжете си, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата и той е спасител на тялото” (Еф. 5:22–23) и „Вие, мъжете, обичайте жените си, както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея” (Еф. 5:25).

Във всяка организация, сдружение или общност има ръководител, който носи най-голямата отговорност. С такава отговорност в семейството, по Божий промисъл е натоварен мъжът. 

        Това не е случайно. Казахме, че човешкото семейство е създадено по образеца на Божието. Отец, Син и Свети Дух – трите лица на Св. Троица са равни и с една божествена същност. Троицата е безначална, но същевременно казваме, че в нея има единоначалие. Отец е наречен безначален, а по отношение на другите Лица – начало или причина. Така, че Синът и Духът имат своето начало в Отца, но това начало е извънвремево, както казват богословите едно безначално начало. Синът вечно се ражда, Духът вечно изхожда от Отца. Аналогично, и при човека има начало, но вече във времето. "Защото не мъжът е от жената, а жената е от мъжа." (1Кор.11:8). Адам и Ева са равни, но Адам е началото, а Ева - от реброто Адамово, тя "изхожда" от него. (Виждате, че католическото "филиокве"- Духът е не само от Отца, но и от Сина - съвсем не е безобидно, защото внася двуначалие и объркване в Троицата)

Тези разсъждения биха били съвсем абстрактни, ако не се явяваха основание за практическите изводи, които прави св. ап. Павел. „Глава на Христос е Бог“ (1Кор.11:3) т.е. Отец. Христос е равен на Отец, но с любов Му се покорява като на Глава. Ние, хората, сме толкова горделиви, че трудно се подчиняваме на началниците си, камо ли пък на тези които са равни на нас. На нас, дълбоко поразените от греха, ни е трудно да схванем как може покорството да носи радост, защото в човешкото семейство, колкото и добро да е то, винаги има някакво разномислие и себелюбие.

В Троицата виждаме, че има покорство от любов. Това е образецът и идеалът за всички нас в човешкото семейство. От това покорство на Сина към Отца като към Глава следва цялата по-надолу верига от покорства. Христос е глава на мъжа, мъжът е глава на жената. Всеки трябва да се подчинява на своята глава така, както Христос даде пример за покорство към Отца. Нищо, че е равен във всичко, Той се подчини във всичко доброволно. Така трябва да е в нашите семейства, ако искаме те да са наистина християнски семейства.

         Повечето проблеми в семейството идват от неразбирането и бунта срещу главенството и покорството. 

          Изискванията в съвременното общество са заставили жената-майка вместо повече години да отглежда и възпитава децата си, да работи. Но работейки, даже в някои случаи повече от мъжа, жената постепенно узурпира главенството в семейството. Успешната жена не желае да се подчини на неудачник. В нея тайно се промъква гордост и започва бунт, борба за семейния трон. Започват скандали не само по сериозни въпроси, но и за съвсем битови неща. Алтернативите пред мъжа са: или да слезе унизен от трона, или да започне война, или да постъпи като зрял християнин. Зрелият християнин е този, който държи своето его на кръста, а Христос на трона. Той е смирен и може да премълчава и претърпява, да се моли и надява на промяна. За съжаление този трети вариант се среща най-рядко.

По-често са другите случаи.

В първия: Унизеният мъж минава "под чехъл" и търси утеха в алкохол и приятели на чашка, или в чужди жени. Както казва/ше едно време/ народа: такива живи да ги оплачеш.

При втория: започват т. нар. семейни войни.

Тези войни могат да стигнат дори до кръв, защото себелюбието пречи да признаем греха, да простим обидата. Няма брак, в който всичко да е по мед и масло, но ако мъжът и жената се смирят и погледнат сериозно на гореспоменатите апостолски заповеди, семейството ще се превърне за тях в школа за усъвършенстване в смирението и любовта. Ще има и конфликти, но ще бъдат с намаляващ интензитет и ще се решават бързо, най-често до вечерта, както съветва св. ап. Павел: „Когато се гневите, не стигайте до грях: слънчевият залез да не ви заварва гневни, и не давайте място на дявола.“ (Еф.4:26-27) Окончателният семеен мир ще настъпи когато и двамата съпрузи разберат, че на семейния трон трябва да седи не някой от тях, а Бог. Мъжът може да седне в него само като се подчини на своята Глава - Христос, и обикне съпругата си така "както Христос обикна Църквата и предаде себе си за нея”.

Възпитанието на децата в християнски дух е велико изкуство.

Някои родители, увлечени в различни грижи, отделят много малко време за децата си. Впоследствие те запълват отсъствието си с най-различни играчки, пари и др. Това е вид търговия, опит да купиш любовта, и последствията винаги са печални. Защото липсва свързване на душите, а също така води до голямо разглезване на детето. То свиква винаги да получава и когато порасне и види, че това е невъзможно, ще потърси пътища да заобиколи закона и получи желаното. Израствайки без общение и надзор, такова дете загрубява духовно и бавно, но сигурно, се превръща в корав престъпник. Затова Писанието съветва: „Който обича сина си, нека по-често го наказва, за да се утешава отпосле с него” (Сир. 30:10). „Глупостта се е привързала към сърцето на момъка, но изправителната пръчка ще я махне от него” (Пр. 22:15).

Родителите трябва да са като земеделците – не само да плевят бурените, но и да подхранват растението. Всекидневно трябва да поощряват децата си в полезните неща. Не бива, особено бащата, да се изявява като феодал, който комплексира децата си при всеки техен неуспех. „Бащи, не дразнете децата си, за да не падат духом” (Кол. 3:21).

Децата, от своя страна трябва да знаят, че родителската благословия за всяко тяхно начинание е много важна. До навършване на пълнолетие родителите са като бог за децата. Бунтът срещу родителя е предобраз на задаващ се бунт срещу Бога. И обратно, послушното на родителите дете ще се превърне в боголюбив и щастлив зрял човек.

    Чрез благословията на родителя-християнин детето получава такава от Самия Бог. Майките, които обикновено са по-емоционалната половинка от човечеството, трябва да внимават в гнева си да не отправят хулни думи и клетви към децата си, защото както благословията, така и клетвите са действителни. Казано е: „Бащина благословия утвърдява домовете на децата: майчината клетва разрушава до основи” (Сир. 3:9).

    Свещеникът е духовен баща на всички в своята енория, затова ще използвам случая да отправя своя отечески благослов към всички вас – родители и деца, да Ви даде Бог любов и смирение, и истинско семейно щастие. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Долна Митрополия

21.11.2024 г.

ИМЕНИТИЯТ БЕДНЯК И БЕЗИМЕННИЯ БОГАТАШ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

   В последните години притчата за богаташа и бедния Лазар стана особено актуална за България. Причината е, че у нас почти изчезна средната класа. В книгата Притчи има една молитва на пророк Агур, която за себе си наричам молитва за средната класа: „отдалечавай от мене измамата и лъжата, не ми давай беднотия и богатство. Храни ме с хляба, който ми се полага, та да не би да се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „Кой е Господ?“; да не би да обеднея, да започна да крада и да оскверня името на своя Бог.“ (Пр. 30:8-9)

    Богатството и бедността са две крайни състояния, опасни за вечното спасение. По-опасно обаче е първото, и днешното евангелско четиво (Лк.16:19-31) ясно го потвърждава. В притчата са представени двама души, единият от богатата прослойка, другият – от най-окаяните и нисшите. Господ подчертава крайностите в техния външен вид (пурпур и скъп лен - струпеи) и тяхната храна (богата трапеза - трохи). Не е изненадващо, че бедният умира пръв. Богатите винаги имат повече възможности за здравни грижи. Дългият живот не винаги е белег за Божието благоволение към някого, а често е израз на Божието дълготърпение към него. Но и богатите не векуват. Смъртта, казват, е великия изравнител. Но и това е относително. Равенството е само в това, че телата и на двамата отиват на едно и също място – в земната пръст. От тук нататък започва голямото раздалечаване.

    Душата на бедния Лазар поела към „място ссветло, място злачно, място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка.“ Душата на богаташа се отдалечила в друга посока – към място зловещо, място горещо, дето е "плач и скърцане със зъби".

    И тук богатият проглежда. Вдига очи и вижда душата на бедния Лазар заедно с праведния Авраам. Това е забележително. През целия си земен живот Лазар бил пред очите на богаташа, буквално на прага му. Но богаташът бил духовно сляп, всеки ден виждал потъналия в струпеи бедняк, но не предприемал нищо, за да облекчи неговата участ. Не споделял трапезата си, не подавал топла дреха, не облекчавал с лекове раните му. Виждал го само с телесните си очи, но не и с духовните, защото душата му била фокусирана само в собствените нужди и проблеми, в собствения бизнес и най-вече в собственото удоволствие. Така с времето протегнатата Лазарова ръка била изтласкана в периферията на неговото зрение. Гоненето на печалба превзело ума на богаташа и Лазар станал просто част от пейзажа…

    Със сигурност богатият не бил неверник, защото тогава нямало атеисти. Но неговият бог не бил Богът на любовта и състраданието. Неговият бог бил богът на просперитета, който награждава с богатство добрите, а на лошите дава бедност. Такова било неговото мислене - фокусирано само върху земното, и за съжаление такова е днес мисленето на много богаташи. Те не разсъждават, че богатството е голяма отговорност, защото Бог дава богатство на някои хора не за да задоволяват своето его със скъпи коли, палати, вили, с екскурзии и чревоугодие. Благоденствието им не е дошло само заради златните им ръце или пъргавия ум. То им се дава за да благотворят, да раздават на нуждаещите се. Въпросът, който всеки християнин, и особено богатия, трябва винаги да си задава е не колко пари мога да дам на другите, а колко имам право да задържа за себе си. Защото всичко е Божие, а хората сме само настойници на Божието богатство. Св. ап. Павел казва: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел. Защото коренът на всички злини е сребролюбието, в стремежа си към което някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.“ (1Тим.6:8-10). Това е: дом, прехрана и облекло, останалото трябва да се раздава!

    И така, богатият вярвал на думи в Йехова, а на дело служел на мамона. Паднал в капана, от който Агур се молил да бъде избавен. Преситил се и в душата си изгубил представа за Бога, Който и в Стария Завет ясно изявил Себе Си като „баща на сираци и защитник на вдовици“ (Пс.67:6). Не е чудно тогава, че след смъртта си богаташът отишъл при своя бог – дявола.

    Но защо пък на бедния било определено място при праведните? Всеки познава бедни хора, които са много озлобени и лоши, които завиждат, че не са на мястото на богатите. Проклинат своята съдба и са готови да откраднат при удобен случай. Те автоматично ли отиват в рая заради своята бедност?

    Разбира се, че не! Защото бедният от тази притча е Лазар! Съвсем не е случайно това, че той е споменат с името си, а богатият – не.

    Името Лазар (на еврейски Елеазар) буквално означава „Бог е мой помощник“. В християнството името има огромно значение. При обръщането си Савел променя и името си на Павел. Добрият Пастир познава своите по име, но на вършещите грехове ще рече: Махнете се от мене, аз никога не съм Ви познавал. А в книгата Откровение се казва, че Бог ще даде ново име на верните…

    Споменаването на бедняка поименно показва Божията оценка за него, а именно, че е изпълнил със съдържание името Лазар. Лазар – смирен, кротък, търпелив. Не казвам начетен и мъдър, а просто човек, обърнат към Бога, който не проклинал живота си, а смирено приемал своята участ като дял, отреден му от Бога. Тежък кръст е това – в бедността и в болестта си да прославиш Създателя. Но той го издържал. Търпял, но не посягал на чуждото и така избегнал капана, за който предупреждава Агур, че застрашава бедните. Смирението му било възнаградено от Бога и душата му намерила утеха в небесното царство.

    Както има разлика между знание (обработената от нас информация) и познание (потвърдената от нашия личен опит информация), така има разлика между индивид и личност. Всеки индивид се явява конкретен представител на общата човешка природа. Но личността е нещо повече, личността е индивид, който влиза във връзка по вертикалата и хоризонталата, т.е. с Бога и ближния. В светските теории на личността почти изцяло липсва вертикалната духовна координата. Но психологът Виктор Франкъл подчертава, че „духовното измерение не може да бъде игнорирано… тъкмо то ни прави хора. Не е достатъчно да задаваме въпроса „кой съм?”, но и въпросите „откъде съм? къде и защо отивам?” Личността, според учението на светите Отци, не трябва да се отъждествява с душата. Личността е начин на съществуване, който събира в едно душата и тялото на човека, точно както личността на Спасителя събира Божеството и човечеството Му. Едновременно тя е и взаимопроникване (гр. „перихорисис”), когато тялото се одухотворява при съединяването на душата с Бога.
Личността изгражда себе си, излизайки от пределите си, насочвайки се не само към ближния, но и изкачвайки се към Бога и ставайки причастна на Него. Затова и Христовата заповед за любовта има двояка насоченост: „Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е: ‘Възлюби ближния си като себе си." (Мат.22:37-38) Така можем да кажем, че от антропологична гледна точка смисълът на спасението е в това от индивид да се превърнеш в личност, и то личност в християнския смисъл на думата - не само в човешкото общество, но и в Христа.  

    За да станеш личност трябва не просто да знаеш за Бога и не просто да знаеш името на своя ближен. Трябва да влезнеш в живо общение с Бога и ближния, т.е. да има не само знание, а и познание. Не само да гледаш с телесните си очи иконите, а да се молиш с душата си на Този, Който е изобразен на тях. Не само да поздравяваш ближния, който е в нужда, но да отвориш сърцето и портфейла си за него. Той не протяга случайно ръце към тебе. Старецът Арсений Папачок казва: „Просякът протяга ръка не за да търси, а за да ви даде Царството Небесно, а вие не го проумявате!“

    Не проумявал това и богаташът от Христовата притча. Не отворил душата си за ближния и затова останал само индивид. Индивидът няма име. Той е наречен някак си от своите земни родители, но за Бога той няма име, защото не е влезнал в общение с Него, общение, основано на любов. Не влезнал в такова общение и с бедния Лазар, с делата си доказвайки, че "Който притеснява сиромаха, укорява Твореца му, а който проявява милост към нуждаещите се, почита Твореца." (Пр.14:31). Бог казва за такъв егоистичен индивид „Аз не го познавам“. Затова и в притчата богаташът останал безименен.

    Адът ще бъде населен от безименни индивиди, хора, които не са влезли във връзка със с Бога и ближния. Самозатворили се в този временен земен живот, те ще осъзнаят своята грешка твърде късно. Ще протягат ръка за общение така, както богатият я протягаше към Лазар, но уви, ще е твърде късно.

Братя и сестри,

    Нека отворим духовните си очи за Бога и нашите ближни. Влизайки в храма, да не се задоволяваме със суеверно гледане на иконите, а да общуваме с Този, към който образът от иконата ни препраща. Да видим Божия образ и в нашите ближни, да не се самозатваряме в собственият ни свят от истински и въображаеми нужди, проблеми и наслади. Това е капан, защото човешкото его е ненаситно. То винаги ще иска още и още богатство, слава, удоволствия… Затова псалмопевецът Асаф казва за нечестивите богаташи: „Наистина си ги поставил на хлъзгаво място и ги оставяш да паднат в заблуда.“ (Пс.72:18) Хлъзгаво е мястото на богаташа, прилича на пързалка, по която като се пуснеш, спираш чак в огненото езеро.

    А спасението е съвсем близо до всеки от нас. То е в близкия до нас човек, просто трябва да го направим ближен, като свържем душата си с неговата. Да не се затваряме в клетката на нашата раса, етнос, прослойка, партия, църква и най-вече, на нашето его. Френският поет Луи Арагон казва „Да обичаш, значи да излезеш от предела на себе си”. Обичайки, ставаш личност и живееш. Затваряйки се, оставаш индивид и умираш в златната клетка на своето его. Богата храна за червеите. Отделен от Бога, отделен от ближния. Безименен.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

03.11.2024 г.

ПРОБОДЕН КАТО ХРИСТОС

(СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ДИМИТРИЙ МИРОТОЧИВИ)

Всяка година на 26 октомври ние се събираме и честваме празника на свети Димитрий Солунски. И днес също ще си припомним накратко неговия 21 годишен земен живот, като ще акцентираме на един малък, но важен детайл от неговата мъченическа смърт (+306 г. сл. Хр.).

Известно е, че той бил син на градоначалника на Солун; че родителите му били тайни християни и дори на своя син първоначално не са говорили нищо за вярата си. Едва по-късно, когато той вече е бил на около 10 години, те го завели и му показали стаята, където са се молили на Бога пред иконите. Малкият Димитрий осъзнал, че идолите, с които бил пълен Солун, са измама, повярвал, изповядал Христа и се кръстил. Когато баща му починал, той приел бащиния пост – управител на град Солун и бил удостоен от императора с много похвали и почести. Но щом Димитрий получил управлението на Солун, веднага почнал да затваря местата, където се събирали хората, за да се покланят на идолите. Градоначалникът на всеослушание проповядвал истинния Бог. Като разбрал за това, императорът му известил чрез пратеници, че сам ще дойде в Солун, за да извърши съд над него и да го накаже. Обаче свети Димитрий не се спрял, но все така продължил да проповядва Христа и обърнал мнозина в правата вяра. Така било до деня, в който пристигнал императорът, хвърлил го в тъмница и го предал на тежки изтезания.

Сега нека обърнем внимание на момента на мъченическата му смърт, защото от него можем да си изградим най-добра представа за свети Димитрий.

Когато войниците слизат в тъмницата и се нахвърлят върху него с копия, за да го убият, той вдига дясната си ръка – така се изобразява на иконите. Той вдига дясната си ръка, за да бъде прободен в ребрата, както е бил прободен Христос на Кръста и за да може и по този начин – и със самата си смърт да изповяда Христа.

Всички знаем, че смъртта е страшна, че пред лицето на смъртта човек става искрен. Затова древните отци са се събирали в пустинята при умиращия монах, молели се с него и по това как той умира, са съдили какъв е бил животът му. Пред лицето на смъртта човек не може да се преструва, със смъртта е невъзможно да си играем. В предсмъртните болки и в страха, в преживяването на последните мигове от живота, човек показва какъв е в действителност, показва своя истински облик. 

В този предсмъртен жест на свети Димитрий се вижда целият му живот, неговото умонастроение и специално любовта му към Бога. Защото при смъртта си той не е мислел колко е млад и защо трябва да умира точно сега?

Смятате ли, че не са му нашепвали такива мисли ту едни, ту други? Мислите ли, че мнозина не са го съветвали да се престори, че се покланя на идолите, за да спаси живота си? Мислите ли, че демоните не са му внушавали да падне и проси милост пред насочените копия?

Но ние виждаме как умира свети Димитрий и този негов жест ни показва, че той не е плакал от самосъжаление за някакъв „пропуснат живот“. Какъв щеше да е за него този живот, ако беше се дръпнал страхливо назад? Живот без Божията любов, това не е живот. Любовта е смисълът на живота и свети Димитрий беше открил и опитал тази любов. Живееше истинския Живот в Христа; да се отвърне от Христа, за него означаваше да се отвърне от Живота!

„Иисус ме възлюби до смърт, и то смърт най-позорна на кръста. Пречистият се натовари с всичката моя нечистота, занесе я и я хвърли в бездната на Божието опрощение. Мога ли аз да предам тази любов?“ – така разсъждавал свети Димитрий.

И не става дума само за дълг към Христовата любов. Светецът се бил съединил в такава степен с Христа, че усещал болката на Христовото сърце и тази болка му причинявала по-голямо страдание от неговите собствени рани.

Каква е тази Христова болка?

Христос изпитва болка заради отричането на човека от Бога. В Гетсимания Господ казва „душата Ми е прескръбна до смърт” (Мат. 26:28); но Той го казва и сега, когато вижда сърдечното вкаменение, страха и бягството на човека. Да вижда човека, за когото се е пожертвал, с когото е беседвал в скришна молитва, на когото е помагал и когото е утешавал всеки ден със Своите благословения – да вижда сега този човек с лекота да се отрича от Бога и от Църквата с думи и мерзки дела – в това е болката на Бога.

Но свети Димитрий не бил от този тип човеци. Той осъзнал, че на любовта на Разпнатия може да отговори само със съразпване. Затова свети Димитрий възжелал да умре по същия начин, както умрял Иисус, сякаш казва: „Нека моята болка поне малко да облекчи Божията болка” – онази болка, която е нескончаема, която не свършва на Кръста.

За това говорят светите отци, като твърдят, че любовта Божия е накърнена в света, че тя не намира за себе си покой, защото не среща никого, който би й отвърнал с взаимност. Това е уязвената Божия любов, любов тъжна, защото любовта не може да бъде едностранна, тя копнее за отговор.

А ние, хората, не бързаме да дадем отговор, отговорът ни често е уклончив. Това е все едно някой да споделя на любимия човек, че с цялата си душа е привързан към него, че го обича, и да получи в отговор: „Да, струва ми се и аз също, донякъде, може би”. Този отговор е болка, болка за онзи, който е положил живота си за другия. За съжаление, именно такъв е нашият отговор на Божията любов - много уклончив и боязлив, защото ние се опитваме винаги да седим на два стола и при трудност да бягаме като мишки. Всъщност, бягаме и без трудност. Сещаме ли се поне сутрин и вечер, че Христос ни очаква за молитва? Имаме среща с Него, но не идваме. В неделя ни чака в храма, но ние сме в кафенето, или пък много искаме да отидем, но дъждът, ах този дъжд … 

Колко различен от нас бил свети Димитрий! Той посрещнал друг дъжд - дъждът от копия, в ребрата си не просто като дълг към Христа, а като радостна възможност да се съедини напълно с Него. Като възможност да съедини прободеното си сърце с прободеното сърце на Спасителя, както копнеел и св. ап. Павел, който пише на филипяните: "за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него" (Фп.3:10).

Затова Бог прославя свети Димитрий и до ден днешен стават толкова много чудеса при неговите свети мощи.

Пред статуята на Александър Велики император Юлий Цезар разсъждавал за изминалите си 40 години живот така: „Ти на 25 години си покорил целия свят, а аз на 40 още нищо не съм направил …”

Толкова повече ние трябва да казваме пред иконата на свети Димитрий: „Ти на 21 години така си възлюбил Христа, а ние…”

Къде сме ние, братя и сестри?!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. вмчк Димитрий" - Д. Митрополия

26.10.2024 г.

ВЕЛИЧИЕТО НА РИЛСКИЯ СВЕТЕЦ

 

    Преподобни Йоан Рилски Чудотворец е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Стотици чудеса са станали по неговите молитви, но не в това е неговото величие. Той постигнал зададената от Бога цел на всеки човек – да се освети и съедини със своя Създател. Чудесата не са задължителни за светостта. Понякога Бог ги дава приживе, понякога след смъртта. Светците никога не са търсели чудеса, те винаги са търсели Бога, винаги са искали „да бъдат“, а не „да правят“. Така било и с този велик наш сънародник.

    Преподобни Йоан се родил около 876 г. в село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край реката Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога. Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, предполага се, Витоша. Направил си колиба от сухи вейки и почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения. В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили от там. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години.

    След това той се поселил във великата Рилска пустиня, в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с трева. Не виждал никъде човешко лице. Прекарвал със зверовете, които се оказали добри към него. След известно време го открили овчари. Вестта за него бързо се разнесла из околните долини и полета. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни, а преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

    Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

- Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.

- Деца мои – им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!

Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.

    Смиреният Йоан искал да се усамоти тъй, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел непрекъсната борба с изкушенията на зли духове и с всички природни стихии – ветрове, бури, снегове, виелици.

    И тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види, да го чуе и разговаря с него. Изпратил 9 опитни ловци да го търсят. Те много дни търсели и след като изнемощели от умора и глад, накрая го открили. Светецът имал само един хляб, но ги нагостил щедро и по Божие чудо след като се наситили, останал още половин хляб. Завръщайки се, удивените пратеници известили всичко на царя.

    В житието, написано от св. патриарх Евтимий четем: „Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачиха на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпрати двама слуги, които обичаше много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отидоха там и съобщиха на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно. „Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха. Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“ Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпрати и послание със следното съдържание: „Цар Петър до всечестния отец пустинножител Йоан. Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“

    Блаженият Йоан склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така: „Убогият Йоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночестващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито сама водата, за да утоли жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него." И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

    Не се срещнали физически двама велики светци. Но се срещнали духовно, и колко много можем да се поучим и от двамата! Единият - живеещ в света и имащ светските власт и блага, се кае и смирява, кланя се на дрипавия отшелник и търси Този, Който е отвъд всяка земна суета. Другият – имайки само и единствено Бога, Го пази ревностно в сърцето от всякакво сребролюбие, плътоугодие, гордост и тщеславие. И не само това, но разтваря сърцето си за царя като мъдър и любящ духовен отец.

    В това е величието на Рилския светец – в неговото смирение, чистота и любов. С тях той се съединил с Бога. А чудесата дошли като свидетелство за постигнатата цел - богоподобието.

    Преподобни Йоан отказал царското злато, а вероятно е бил изкушен да го вложи в съграждането на манастир. Но манастир не се гради по човешки, върху злато, а по Божия начин - върху смирение и любов. И понеже свети Йоан избрал да гради чрез Бога, затова Бог промислил в Рилската пустиня България да се сдобие с най-голямото си духовно гнездо. Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили малък манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Но доброто зърно винаги ражда изобилен плод и през вековете Рилският манастир се възвисил като най-значимото наше духовно средище, съкровищницата на България.

    На 18 август 946 г., на седемдесетгодишна възраст, преподобни Йоан блажено починал. Бил погребан в самата пещера от братята монаси.

    След няколко десетки години Божият угодник се явил на учениците си и поискал от тях да пренесат мощите му в град Средец (София). Като отворили гроба му, те видели нетленно и благоуханно тяло. Прославяйки Бога, с чест те го пренесли в София. Това станало на 19 октомври – ден, в който оттогава се чества тържествено неговата памет.

    Това честваме ние днес и ще се чества винаги, и през цялата вечност, защото са верни думите Соломонови: „Споменът за праведника ще пребъде благословен, а името на нечестивия ще бъде заличено.“ (Пр. 10:7) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2024 г.

ДУХОВНИТЕ КНИГИ - СТРЕЛИ СРЕЩУ ДЕМОНИТЕ

 

  (ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    Днес ще си припомним просветителското дело на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Подвизавайки се на Света Гора Атонска, той издирвал намиращите се в забвение древни преписи на светоотеческите творения, превеждал ги от старогръцки на църковнославянски език, поправял и допълвал старите несъвършени и повредени от неопитни преписвачи славянски преводи. Благодарение трудовете на стареца се появили на славянски език "Добротолюбието", "Лествицата" и поученията на св. Исаак Сирин, незаменими пътеводители за подвижнически живот. През 1763 г., воден от Божия промисъл, той се преселил в Молдавия заедно с шестдесет свои духовни чада - монаси и послушници. 

    Няколко години след кончината на преподобни Паисий Величковски строгостта на манастирския живот намаляла, като само един от учениците на св. Паисий, игуменът Софроний, продължил да води строг духовен живот. Една нощ, като мислел, че вече е време за утринното богослужение, той излязъл от манастирската порта и погледнал към външната врата. Там видял един човек черен на вид и с ужасно телосложение. Той бил облечен като офицер и викал с висок глас, очите му били кървавочервени и светели с огнен пламък. Устата му била като на маймуна и зъбите му стърчали. Около кръста си бил увил една огромна змия, чиято глава била увиснала надолу, а езикът и стърчал като меч. На главата си носел шапка, от която стърчали тела на отровни змии, които се увивали като коси около врата му.

   След първоначалния ужас, игуменът Софроний попитал офицера какво търси в двора на манастира в такъв час.

    Водачът на демонските сили му разкрил, че докато старецът Паисий бил жив, 60000 демона воювали безуспешно с него и 60-те монаси, дошли с него от Св. Гора. Когато Паисий умрял, откомандировали 10000 демона. Когато монасите започнали да се грижат повече за своите ниви, постройки и лозя, освободили още 10000. След няколко години някои от монасите променили устава на Паисий и на светските хора било разрешено да наемат стаи в манастира. Тогава демонската армия намаляла с още 10000. По-късно, когато били основани училища за малки момчета, още 10000 демона били прехвърлени на друг фронт, като оставили само 20000 да се „грижат“ за монасите.

    Игуменът Софроний, чувайки тези неща, изстенал мислено и попитал черния:

    - Защо още е необходимо да оставаш в манастира, след като както ти самият признаваш, че монасите са се отказали от своята борба? Каква работа имаш още тук?

    И тогава, принуден от Божията сила, демонът разкрил своята тайна:

    - Истина е, че вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите, дано пропаднат в дън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живеем в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време – и светските съсловия и духовенството, са се молили неспирно, постили са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица. Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. Защо да не живеем в мир? Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни? Защото и аз съм дух? Нали така? И аз също вдъхновявам хората да пишат книги. Но стига само един от тези мръсни парцали, които вие наричате пергаменти, да попадне в ръцете на някой несмислен глупак и целият се разгаря наново и ние трябва да бягаме и да започнем борба с вас отново.

    Бедният игумен не можел повече да мълчи и запитал:

    - Какво е най-силното ви оръжие срещу монасите в наше време.

    И той му отвърнал:

    - Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далече от техните духовни занятия, особено им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. Защо не прекарвате повече време в грижа за градините и лозята си, в ловене на риба и в учене на децата, защо не се отдадете на гостоприемство към всички тези добри хора, които идват през лятото заради чистия въздух и чистата вода? Монасите, които се отдават на такива занимания, биват уловени в нашите мрежи като мухи в паяжина. Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни.

    Едва изрекъл тези думи и клепалото забило за утринната служба, а водачът на демонската армия изчезнал като дим.

Братя и сестри,

    Колко силно изобличава това видение нас, православните християни от 21 век! Защото ние всички сме в голямо духовно разслабление, отстъпили сме от строгия подвижнически живот. Занимаваме се с второстепенни неща, а сме забравили основното, азбучна истина - ние говорим на Бога в молитва, Той ни говори чрез Своето слово. "Духът е, Който дава живот; плътта с нищо не помага. Думите, които ви говоря, са дух и живот." (Йн.6:63) Затова трябва да пребъдваме не само в молитва, но и в Божието слово, тълкувайки го чрез духоносните свети отци и старци.

    Днес опитните духовни наставници са изключителна рядкост и единствената възможност, поне частично, да компенсираме тази липса, са оставените от светците книги. Чрез тях ние задочно общуваме с великите Божии педагози и духовни лекари. Затова и всички адови сили са насочени към това да забравим, че имаме църковна книжарница и библиотека. Имаме прекрасни книги от светите отци, чудесни ръководства за духовен живот, но те изгниват забравени долу в енорийския център...

  Манастирите днес, също като по времето на игумена Софроний, се занимават повече с второстепенни по важност дейности - отглеждане на биволи, кисело мляко и производство на ракия, отколкото с молитва и духовно четене. Трудът има своето важно място както за монасите, така и за подвизаващите се в света. Но когато манастирските хамбари са пълни, а хамбарите на сърцето са празни, вече е трагично. Когато можеш да предложиш кисело мляко на търсещите чист въздух, а не можеш да помогнеш духовно, тогава защо си там? Само за пазач на сградата?!

    Казвам това с болка, а положението в енориите е дори още по-плачевно. Идват хора натоварени и обладани и никой няма духовна сила да им помогне. Чупим пръсти, защото духовният ни живот не е на висота. Библията ни прашасва на някоя лавица. Божието слово не е в нас. То сякаш си е свършило работата в периода на вселенските събори и оттогава е станало занимание само за професионални богослови-изследователи. Забравили сме, че Божието слово е хляб за всеки ден. Материалният хляб може да изглежда еднообразна храна, но не спираме да храним тялото с него. Защо тогава се задоволяваме с едно единствено прочитане на Библията през целия ни живот?!  Така подлагаме на гладна диета духът си, като допускаме той да отслабне и се поболее без Божието слово. Библията и светоотеческите книги са хляб, даващ духовни сили, не само полезен, но и неземно сладък всеки път, когато го приемаме със смирение.

    Днешното неделно евангелие е много поучително. Длъжни сме да сеем както в сърцата на другите, така и да пускаме ежедневно Сеяча да сее в собственото ни сърце. Ако не отваряме Библията и не обработваме почвата на собственото си сърце, ще бъдем като една от трите лоши почви: 1. утъпкана край пътя (невнимателните слушатели), 2. каменистата и суха (коравосърдечни и повърхностни) 3. трънлива (потъналите в светски грижи). И в трите случая резултатът е безплодни плътски "християни", радост за демоните! 

    Не всички книги за духовност са душеполезни. "Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни?" - пита демонът. В това трябва много да внимаваме, защото с изнамирането на Интернет достъпът до всякаква литература е станал неограничен. Нямам предвид само еретическите, теософски и езотерични творби. Много неща излизат под етикета "Православие", но не чрез всички сее Христос. Доста от писанията са модернистки по дух или с икуменическа насоченост. Авторите им пишат за Православието общо, а не от жив личен опит. Кабинетни "богослови с цигара в ръка" (по думите на йером. Серафим Роуз), "които наглед имат благочестие, но са се отрекли от силата му" (2Тим.3:5). Разбира се, цигарите са само пример, един от многото пороци. Но той е показателен за целия модернизъм, който неглижира аскезата и постоянно "сваля летвата", за да угоди на разслабления съвременен човек. Сравнете живото слово на преподобните Йосиф Исихаст, Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит с абстрактните писания на някой "цигарен" богослов. Няма да цитираме имена, само ще посочим принципа на модернистката съблазън: "Дяволът хлопа на вратите на ума, (за да го води към мечтателни и абстрактни разсъждения), а Бог хлопа на сърцето (за да го води към покаяние и смирение)." Добре знаем, че само "чистите по сърце ще видят Бога", но умът ни се прелъстява от красиви слова и почваме да си вярваме, че някой модерен богослов може и през завесата от цигарен дим да Го е видял...

    Нека четем Библията и светоотеческите книги. Те са като стрели в тялото на демоните. Те ги поразяват, защото разкъсват изкусителните им мрежи, а нас, грешниците, поставят в Божието присъствие, привеждат главите ни надолу в покаяние и ни водят към единение с Иисус Христос. Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.10.2024 г.

ЛЮБОВТА Е СЪСТРАДАНИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

Преди време ни направиха семеен подарък - едно пано с извезана молитва: „Господи, пази този дом от огън и вода, болест и злоба, и дай сили на всеки за вяра в доброто.“

Трябва да призная, че вътрешно се подсмихнах на това кухненско богословие за лелки. Каква вяра в доброто, светът около нас е тотално оглупял и озверял? Но след време погледнах по друг начин на тази наивничка молитва „за вяра в доброто“. Защото добро наоколо все по-трудно се вижда, но пък вярата е точно убеденост в неща, които не се виждат, тя е проглеждане с духовните очи. Вярата е поглед отвъд видимото, но и проникване през пластовете греховност и виждане на Божия образ във всеки човек.

Любовта е великата цел, осъществяването на спасението, а вярата е началото на това спасение. Тя е проглеждането, тя е, която ни поставя на лествицата към небето. Светите отци казват: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог”. Затова, ако обърнете внимание, в нашите молитвеници след покаянието основната молитвена тема е просветлението. Както е в молитвата на св. Игнатий (Брянчанинов): „Дарувай ни да видим нашите съгрешения, така че нашият ум, привлечен изцяло към съзирането на нашите собствени грешки, да престане да вижда грешките на ближните, и така да види всички ближни добри“.

В келията на преп. Паисий Светогорец идвали всякакви хора, натоварени с всякакви проблеми. Сресани бюрократи и рошави пънкари, наркомани, болни и такива, които се мислели за здрави. Едни прикривали духовната си проказа зад луксозни костюми, други просто нехаели да я скриват. С духовните си очи старецът обаче прониквал не само зад костюмите, виждал не само болната душа, но и Божия образ във всеки. Този образ не е изгубен, ако и да е покрит с грозните налепи на греха. Както се пее в една наша песен "Бях видял в малка мида бисер бял, недокосван. Сън ли бе или илюзия". Преп. Паисий вярвал, че Божият образ - този бисер бял, не е нито сън, нито илюзия. Той е във всеки човек, но е замърсен от греха. Трябва само да бъде очистен и ще засияе. „В лицето на нашия брат ние виждаме Христос" – често повтарял той.

„Веднъж - разказва преп. Паисий - при мен в келията дойде баща с бесноватия си син юноша. Почти едновременно с тях дойде и един мой познат. Аз отведох бащата и юношата настрани, за да поговоря малко с тях, тъй като причината за бесноватостта на момчето беше баща му. Бедният човек! Здрав (медицински), а от носът му течаха сополи. Виждайки това, моят познат дойде при него, извади кърпичка и избърса носа на човека, а след това сложи кърпичката обратно в джоба си. После свали златното си разпятие и го сложи на шията на момчето. Но не това ме порази, а с каква любов избърса носа му, да бяхте видели момчето в какво състояние е! Този човек му състрадаваше, все едно юношата му е брат. Ако не виждаше в него брат, не би постъпил така. Ако обичаш другият като брат, то можеш да избършеш носа му с кърпичката си и да я върнеш после обратно в джоба. Но ако не чувстваш това, то другият човек за теб е чуждо тяло. Защото се гнусиш от докосването му и веднага след като той те опръска със слюнка, ще бягаш през глава да се измиеш.“

Ето ни пример за любов към ближния! Без чудеса и знамения, но много истински. Без да събираме капачки или да пускаме СМС-и за велики и далечни каузи. Иска се само да протегнем ръка към този, който е съвсем близо до нас. Да не се гнусим от сополите и слюнката, а да ги видим като следствие от греха. Да видим цялата трагедия на грехопадението, събрана в човека пред нас. Да видим в потъмнелите му очи Божият образ – затъмнен, повреден но не и напълно изгубен. Прогледаме ли за това, близо сме и до боговидението.

Но, както се казва в молитвата на свети Игнатий (Брянчанинов), за да видим всеки човек добър, необходимо е да обърнем очи към собственото си сърце. Да видим собствените си грехове, да станем съдници на себе си. В противен случай винаги ще падаме в осъждане на другите. Винаги ще си мислим, че сме от друго тесто замесени. Не, всеки от нас е способен на всяка мерзост. Само си кажи като фарисея „аз не съм като този митар“ и вече се сриваш, тръгваш по пързалката надолу. Ти си същият като този, когото презираш, просто външните обстоятелства при тебе са различни, семейната ти среда е по-добра или просто си по-страхлив и грехът бушува само в мислите ти. Но това само потвърждава апостолските думи: „... ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл.2:1). За свещеника не е трудно да постави диагноза на някой, който осъжда. Чуе ли го, че недоволства, примерно, от сребролюбието на брата си, безпогрешно може да постави диагноза "сребролюбие" и на самия съдник. А водещата диагноза на осъждащия винаги е "егоизъм", защото всичките му приказки са "Аз не съм такъв, аз не мога да ги върша като този, аз, аз, аз..."

Но „ти, който съдиш, вършиш същото“. Макар и в сърцето, но го вършиш. Без да разберем тази истина, сърцето ни ще бъде хладилник. От него винаги ще излизат хладни въпроси, ще режат като нож: "Не е ли животът на този срещу мене закономерен резултат от многото негови погрешни решения, по църковному - грехове?! Не страда ли той напълно заслужено?! Каквото е посял, това и да си жъне."

Да, цитатът е точно такъв, само дето тълкуването му е според дяволската логика - „библейски“ аргументирана и добре изстудена в хладилника. И разумът се съгласява: заслужено страда мерзавецът, нарушил е всички Божии заповеди. Боклук, а не човек! А боклуците ги горят в геената. Това е произходът на думата "ге-еном" - долината на Еном. Това било място южно от Йерусалим, където изхвърляли труповете на богоотстъпниците – тези боклуци човешки. Въздухът там бил толкова замърсен, че за неговото очистване непрестанно горял огън. 

Братя и сестри, когато осъждаме хората, ние бързаме да ги хвърлим в геената огнена. Съдим без да знаем вътрешните мотиви, съдим и се опияняваме от геенската смрад.

Божията логика обаче е съвсем друга. Той не дойде да съди, а да спаси света! „Бог обаче доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.“ (Римл. 5:8)

За да вникнем в Божията логика трябва да гледаме с Божиите очи на хората. Да погледнем зад тютюневия дим, наркотиците и татуировките, зад сополите и грубите слова. И да видим колко прекрасен е човекът. Създаден прекрасен, а превърнат от бесовете в боклук. Грозен и безпомощен да промени сам себе си. Докато се вглеждаме в грозотата и оставаме слепи за изначалната красота на Божия образ, няма да можем да обикнем истински.

Бог обаче ни възлюби в нашето окаяно паднало състояние. Той не ни казва „първо се очистете, за да станете достойни за любовта Ми“, а казва „ела такъв какъвто си и Аз ще те направя такъв, какъвто искаш да бъдеш, такъв какъвто и Аз искам да бъдеш“. Защото Аз не искам нищо по-различно от твоето щастие…

Какъв чудесен пример за такава любов ни дава този безименен непознат на стареца Паисий! Не мъдрува за причините за нещастието, не изисква благоприличие (сякаш бесноватия беше способен на това), а смирено следва Христовия пример, Който понесе нашите болести и немощи. Взима гнусните сополи на бесноватия в джоба си, закача златно разпятие на гърдите му така, както Бащата дава пръстен на завърналия се у дома блуден син.

Така трябва да гледаме и ние на нашия ближен, със състрадание! Древногръцкият историк Плутарх е казал: "Състраданието е мъка заради чуждото нещастие, а завистта - мъка заради чуждото щастие." Две мъки: едната добра, а другата - лоша. И двете винаги са намирали място в сърцето на българина. За съжаление, в последните години вместо лошата оскъдня добрата мъка - състраданието. Какъв е начинът да върнем и умножим състраданието в нас? Помагат ни отново съветите на преп. Паисий Светогорец.

„Например – казва той – виждаме инвалид. Ако помислим така: “Ако аз бях инвалид и не можех да ходя, как бих се чувствал?” и ще почувстваме състрадание. Или, ако някой, който е в трудна ситуация, ни помоли за помощ, ние веднага трябва да помислим: “Ако аз бях на негово място, нима не бих искал да ми се помогне?” Това ще бъде състраданието ни към него. Но дори и когато човек сам е в беда, ако има истинска любов към ближния със състрадание, забравя за собствената си болка и и го заболява за другите. Аз, ако някой ми разказва за болката си, преставам да чувствам моята собствена болка, дори ако бих седял на пирони или ходех бос върху счупено стъкло... В състраданието е скрита толкова силна любов, по-голяма от обикновената любов. Ако състрадаваш на другия, значи започваш да го обичаш по-силно. Когато в любовта има състрадание, тогава прегръщайки, притискаш в обятията си твоя брат, обладан от бяс, и бесът излиза от него. Защото силната, горещата любов, в която има състрадание, утешава създанията със светото Божие утешение, потапя легиони с демони, освобождава душата, лекува раните ѝ с балсам, изливайки върху нея Христовата любов. За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.09.2024 г.