КЛЮЧЪТ ЗА ПРЕОБРАЗЯВАНЕТО Е В НАС

(СВЕТИ ПЪРВОВЪРХОВНИ АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ)

    „И като вървеше покрай Галилейско море, видя двама братя, Симона, наричан Петър, и брата му Андрея, да хвърлят мрежа в морето, понеже бяха рибари; и казва им: вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци. И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него.“ (Мат.4:18-20)

   Всяка година добавяме щрих към образите на първовърховните апостоли Петър и Павел. Днес ще размислим върху тяхното призоваване за Христови ученици. 

    Вижте категоричната реакция на Андрей и Петър на думите на все още непознатия проповедник. Доверили се на свидетелството на св. Йоан Предтеча и на своето сърце. 

    Да изоставиш сигурното – дома, бизнеса, и да тръгнеш да ловиш човеци. Какво значи да ги уловиш, та човека е най-лукавото и хлъзгаво същество? Дори да успееш да го привлечеш с нещо, във всеки момент може да намери причина да те изостави и предаде. Затова много хора днес си казват – искам да работя с машини, а не с хора. Да ловиш хора значи да се откажеш от спокойствието и сигурността. Но значи също да се откажеш от земното заради небесното.

    Това което ни поразява в ап. Петър и всички останали апостоли е бързината и категоричността на техния отговор - „веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“. За какво говори това? Че тези хора бяха възлюбили истината, преди тя да им се открие като личност. Свикнали сме да говорим за тях като за прости рибари, но пропускаме, че в душите им се бе извършила предварителна работа, за която Писанието не споменава. Почвата на техните сърца бе дълбоко разорана. Сами я бяха разорали с размисли за суетността на този свят, за човешкото страдание и болка - нещо, което не виждаме в книжниците и фарисеите. Сърцата им жадуваха за Месия. Затова св. ап. Андрей казва просто „Намерихме Месия“ и брат му Петър откликва. Господ им казва "Вървете след Мене", и те тръгват. Разпознават гласа на Истината, защото са копнели ден след ден за нея, защото търсенето на истината е предтеча на истината. 

    Не е ли валидно същото за ап. Павел. Валидно е, и то с огромна сила! Савел не беше някакъв топлохладен кабинетен мъдрец, а гореше за истината още преди да срещне Христа. Сърцето му бе подготвено „при нозете на Гамалиила“, но огънят го бе накарал да остави спокойствието и да воюва за истината. Разбира се, той не познаваше Истината като личност и не воюваше по духовен начин, но сърцето му гореше от ревност за Истината. И когато по пътя към Дамаск той бе заслепен от Божията светлина и чу глас „Савле, Савле, защо Ме преследваш?“ (Деян.9:4), той не попита „Ти извънземен ли си, от коя планета идваш?“, не попита „Има ли те, Господи“, „А той попита: „Кой си Ти, Господи?“. В него гореше вяра в Бога на Израил, той просто нямаше светлина за Неговото име. Кой си Ти? И когато чу, че това е Иисус, той не каза – добре, вече ще коригирам богословието си и ще вмъкна Иисус в него. А какво попита? „Господи, какво искаш да направя. А Господ му рече: „Стани и влез в града; и ще ти се каже какво трябва да правиш. Савел стана от земята и макар очите му да бяха отворени, не виждаше никого. И като го водеха за ръка, заведоха го в Дамаск“ (Деян.9:6,8) 

   Ето така решителния и неуморим холерик Савел (буквално „голям“) стана Павел (буквално „малък“). Стана послушен на Бога като малко дете, което водят за ръка.  Срещата с Христа промени ли неговия устрем? Не, просто промени посоката!

    Това е вярата, която толкова ни липсва – вяра осмислена и изстрадана, вяра, която няма да се съблазни, защото съзнава дълбоката си греховност и знае, че никъде другаде няма думи на вечен живот. Вяра, която казва – не мога да живея извън истината, ето ръката ми, води ме където искаш. А ние цял живот си оставаме големи и разумни. Уж сме с отворени очи, а не виждаме нищо. Слепи сме, но вървим смело, отблъсквайки подадената ръка за водителство... 

    Размислете колко различни по темперамент бяха Петър и Павел!

    За св. ап. Петър знаем, че е бил човек откровен и честен, но импулсивен и с голяма самоувереност. Сангвиник! Почти при всички обстоятелства, особено при случаите, когато Спасителят запитвал Своите ученици, Петър бързал пръв да отговори, пръв да даде преценка. Понякога си позволявал дори да противоречи на Спасителя. Така, когато Иисус за пръв път им открива, че трябва да пострада и да претърпи кръстна смърт, Петър Го взема настрана от другите и започва да Го разубеждава: „Милостив Бог към Тебе, Господи! това няма да стане с Тебе“ (Мат.16:22). Какво пък да кажем за неговото трикратно отричане от Христа?! 

    Въобще, Петър беше човек с доста кусури. В едно обаче на можем да го обвиним – в топлохладност! Затова нямаше как любовта му да не победи всички негови човешки слабости. Също като Спасителя да стане смирен "като агне, водено на клане" и като св. ап. Павел послушен като дете! Това ни разкриват думите: "А когато остарееш, ще простреш ръцете си и друг ще те опаше и ще те поведе там, където не искаш.“ А това Той каза, за да посочи с каква смърт Петър щеше да прослави Бога. След тези думи му каза: „Следвай Ме!“ (Йн.21:18-19)

    Днес честваме първовърховните апостоли – колкото различни в темпераментите си, толкова еднакви в горещата си любов към Бога. И в това е голямата им отлика от нас.

    А иначе и те, и всички светии бяха, както казва ап. Яков „подобострастни нам човеци“ – със същата човешка природа, слаби и смъртни, изкушавани. Но това не означава, че са били като нас, що се отнася до начина, по който са откликвали на Божия призив и по дълбочината на вярата, която са имали.

    Отец Божидар Главев отбелязва, че днес в проповедите на повечето съвременни проповедници чуваме следния рефрен: „Светиите са били хора като нас, но са били преобразени от Светия Дух.” И съвсем правилно твърди, че формулата „като нас” днес се използва, за да ни обнадежди, но на практика ни приспива, защото не казва нито дума за реалното предизвикателство на светостта.

   Протестантите въобще пропускат преображението от Духа, но и ние, православните, не вникваме много в този проповеднически рефрен. Защото изниква въпроса: „А като са били същите хора като нас, защо тогава ние не сме като тях? Защо не успяваме не само да станем светии, но дори да се издигнем над нивото на елементарното благочестие?”

    А отговорът е, че преобразяването е от Светия Дух, но ключът е в нашите ръце, или по-скоро в нашето сърце. Христос хлопа, но ние сме тези, които отварят вратата. Понякога с радост и желание, понякога с мъка и борба, важното е да отваряме. Защото колкото повече отваряме за Христос, толкова повече се преобразяваме духовно.

    Затова нека оставим клишетата и да се отзоваваме на всеки повик на благодатта. Светиите са отговорили на благодатта безусловно, без отсрочка, без половинчатост. А ние обикновено се крием зад уговорките: „ще постя, но не фанатично, нали постът е за човека, а не човекът за поста”, „ще се моля, но без да си развалям спокойствието и комфорта”, „ще простя, но няма да забравя”.

    Какво да кажем пък за послушанието към духовния наставник като към послушание на самия Христос? И апостолите можеха да кажат за Иисус „Божий човек е, но е и син на дърводелеца Йосиф. Ще го слушаме за някои неща, за други ще караме по своя ум“. Но не го казаха, макар че бяха хора като нас! 

    Да, разлика в нашата природа и тази на светците няма. Но я има във волята, в решимостта ни да откликваме на Христос. Савел гонеше Църквата, а Иисус го попита "защо Мене гониш", защото Църквата е Тяло Христово. Савел стана Павел, защото разбра тази велика истина и също като ап. Петър отдаде живота си на Църквата. 

    Това, което Църквата казва, го казва самият Христос! Не само чрез Библията говори Христос, а чрез Църквата. Църквата тълкува Библията, ние се покоряваме, Църквата казва: от днес започва пост, ние се покоряваме. Църквата казва: Ванга и Дънов са анатема, ние се покоряваме и не ги цитираме в социалните мрежи. 

   Съзнаваме ли, че когато Църквата говори, Христос хлопа на сърцето? Или се покоряваме избирателно само на това, което е нам разбираемо и угодно?

    Опасявам се, че тук се разминаваме много със светиите. Да, светиите са били хора като нас, но ние не сме като тях. И не защото природата ни е различна, а защото сърцето ни е раздвоено, волята ни е разколебана, а вярата – разредена с човешко мъдруване. Затова сме наспособни за подвиг, за свето волево насилие, макар да знаем добре, че "царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят;" (Мат.11:12)

    Много стаи има в човешката душа и Бог знае всичко, което е в тях. Но няма да влезе без ние да му отворим. Ключът за всяка стая е в нас, а отключването на вратата е нашият подвиг. Колкото повече отключваме на Христос, толкова повече Той ни очиства, вселява се в нас и ни преобразява. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

29.06.2025 г.

ТЕСНИЯТ ПЪТ НА ДУХОВНОТО ОЧИСТВАНЕ

    В Православието очистването от греха представлява духовно движение по следния маршрут: Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие. Кулминацията на това движение е единението с Бога в Св. Евхаристия. Дълбоко ще сбъркаме обаче, ако не отчетем, че това е само половината истина, и то втората половина. Движението ни към Бога е възможно само защото първо Той стана човек и бе разпнат за нас. Чрез Светия Дух Той продължава да снизхожда към нас, да ни изкарва от духовната летаргия и ни води към мястото на срещата с Него. Кое е това място? Разбира се, там, където се проля очистващата Кръв – Голготския Кръст! Там, в светите тайнства, нашият път се среща с Божия. Св. Николай Кавасила казва: "Тайнствата - това е пътят, вратата, която Христос ни отвори. Преминавайки по този път и през тази врата, Той се връща при хората."

    Но за да има среща е нужно двустранно движение: не само Бог към нас, но и ние към Него. Въпросът е: вървим ли ние по верния път, прокаран от Него и утъпкан от нозете на светиите? Питам това, защото днес има много short cuts, т.е. преки пътища. 

    Един такъв пряк път предлага Изповед без покаяние - уста, откъсната от сърцето. Още св. Ефрем Сирин отбелязва: "Много са тези, които се изповядват, но малцина са тези, които се каят."

    Друг крив път е протестантския – покаяние без  тайнство Изповед. Отново short cut - индивид, откъснат от общността. Това е опит да се отстрани Църквата в лицето на свещеника-изповедник. Но всеки наш грях, освен, че накърнява връзката ни с Бога, смущава и Църквата, защото тя е Тяло Христово.

    В последните години, пак по тази индивидуалистична линия, в някои православни среди стана модерно причастяването без Изповед, само с покаяние. Но дали очистването е завършено без светотайнска Изповед и без свещеника като лекар?

    А най-наглия дяволски път предлага да се причастиш само защото си кръстен, без никаква подготовка с пост, покаяние и Изповед.

    Това са преките, но криви пътеки на лукавия, а верният път, който ни сочат светците е все същия, стар и тесен, по който стоят табелите „Покаяние ⟶ Изповед ⟶ Причастие“.

    Думата покаяние, на гр. ез. метаноя, означава промяна на ума, светогледа и начина на живот. В основата на нравствеността е любовта към Бога и ближния. Обичаме ли така, както Бог обича? – това е въпросът на въпросите. Колкото повече човек познава Бога, толкова повече проглежда за липсата на такава божествена, безусловна, жертвена любов (на гр. ез. агапе) в собственото си сърце. И все повече осъзнава, че тесният път, по който може до стигне крайната спирка – небето и богоуподобяването, е същото това старомодно, възхвалявано от отците „ПОКАЯНИЕ“.

    Ежедневно трябва да изпитваме всички свои дела, думи и помисли. В лична изповед да изповядваме пред Бога това, за което съвестта и ближния ни обвиняват. Нашият индивидуализъм обаче е неизтощим: а защо тогава да се изповядаме и пред свещеник в тайнството Изповед? Този въпрос издава юридически подход и е присъщ на западното мислене. Така протестанта си представя, едва ли не, че в момента, в който се изповяда тайно пред Бога, с греха му е приключено. Разбира се, ние, православните, въобще не се съмняваме в безграничната Божия любов към нас, и що се отнася до Бога, Той веднага ни прощава. Но има нещо по-дълбоко и то е в това, че грехът не е само нарушаване на заповед, той е болест, която трябва да се лекува, не само да се прости, а да се очисти. 

    Божият закон е като термометър – показва, че сме вдигнали температура, но не може да ни излекува. Личната изповед пред Бога, ако е искрена, носи прошка, но е само началото на лечението. Тя е като хапчето аспирин, което взимаме веднага щом констатираме високата температура. Необходимо е, но не е достатъчно. Затова ние, православните, не се самолекуваме. Самолечението, както на телесните, така и на духовните болести, освен недостатъчно, може да е и опасно.

    Пълноценното лечение става в лечебницата – Църквата. Затова ние, православните християни, след като в скришната ни стаичка сме признали греха си пред Бога, пристъпваме и към тайнството на Изповедта.

    Тук вече сме в лекарския кабинет. Свещеникът е младшия лекар, а Главният Лекар невидимо присъства с Духа си, а видимо с поставената в изповедалния кът икона. Тук особено проличава дали свещеникът е лекар-духовник или само шивач. Ако е чист и смирен, ще чуе гласа на Духа, ще почисти раната и ще даде правилното лекарство под вид на съвет или епитимия, и тогава ще я зашие. Ако е недуховен, ще хване иглата и ще зашие набързо раната, като прочете една разрешителна молитва.

    За такива небрежни „шивачи“ говори и преподобни Паисий Светогорец като казва, че поради липсата на добри изповедници днес психиатриите са пълни, а църквите празни. А добър не означава непременно образован. Схиархимандрит Амвросий (Тюроленков), казва: „Чувал съм от някои свещеници, които бяха грамотни, да казват така: „Какво е покаянието? Покаянието е да съзнаваме греховете си и да съжаляваме, че сме грешили”. Но това не е покаяние. Да се бием в гърдите, да си скубем косите - това все още не е покаянието. Покаянието е пълната ликвидация с греха, т. е. да се стремим, с Божията помощ, да не грешим повече. Най-главното е човек да не греши”.

    С колко простички думи приснопаметният Зографски игумен ни посочва целта – да не грешим повече! Тази цел не се постига с еднократно душевно гимнастическо упражнение – да се напрегнем и разплачем пред Бога и (евентуално) пред свещеника.

    Истинското покаяние обхваща не само чувствата, но и разума и волята.

    Братя попитали авва Сисой Велики: „Ако брат изпадне в грях, достатъчна ли е една година да се покае?"

    - Жестока е тази дума, отговорил старецът.

    - Шест месеца тогава? – попитали отново.

    - Много е, отговорил старецът.

    - 40 дни тогава?

    - Много е, отговорил старецът, вярвам в милостта на Човеколюбеца, че Той, покае ли се с душата си, след три дни ще получи покаянието си.

    Виждате ли, братя и сестри, има три дяла на душата и ето, сега преподобния казва "след три дни ще получи покаянието си", т.е. отговор от Бога"! Това твърдение, разбира се, не е богословски прецизно, но не е и невярно. Защото в Божият ум прошката може и да става в мига, в който признаем греха си, но кога ще усетим лекуващото действие на благодатта, това е друг въпрос. Може на мига, но може и по-късно. 

    Затова отговорът на авва Сисой не бил в западния юридически дух, т.е. че покаянието е в конкретен момент - когато признаеш греха си пред Бога (според протестантите) или когато изпълниш наказанието във вид на епитимия (както е при католиците, поне на практика). Светецът отговорил като мъдър лекар на човешката душа. Защото вярвал в милостта на Човеколюбеца, но и съзнавал, че очистването е процес, който започва с проглеждане, продължава със съжаление и решимост да не се пада в същата мерзост. След това минава през Изповед и кулминира с Причастие. Тоест, необходимо е време (три дни - казва авва Сисой), за да обхване покаянието и трите дяла на душата! Затова е добра и мъдра нашата традиция за най-малко три дни постна подготовка за Св. Причастие!

    Ето, св. цар Давид беше изповядал греха си пред Натан и пророкът му бе обявил прошката. Защо тогава царят продължава да се терзае: "Измий ме напълно от моята вина и ме очисти от моя грях! Защото аз съзнавам своята вина и моят грях е винаги пред мене" и да се моли: „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ (Пс.50:4-5,14)? Защото му бе простено, но душата му оставаше омърсена и наранена! 

    Не можем да дефинираме душата в математически формули и да и определим точен срок на изцерение. Рани различни, в зависимост от конкретния пациент и болест, ефектът от лечението може да се усети в различен момент. Може и веднага, но знаем, че дори при леко телесно порязване, раната „хваща ръбове“ на втория-третия ден. Често лекарят не бърза да зарадва пациента веднага след манипулацията, а му казва „Пий тези горчиви лекарства и ела след седмица на контролен преглед“. Така е и с греховните рани! В Православието епитимиите са духовно-назидателни мерки, налагани от свещеника като средства за покаяние, а не като наказание. Те са тези лекарства, които имат за цел да формират в грешника нова, по-различна и твърда реакция на изкушението. Целта е изцерение на болното място, за да може човек да даде решителен отпор на изкушението! След като ни нарани, бесът няма да се оттегли доброволно. Той не иска раната да заздравява и в рамките на няколко дни ще атакува пак на слабото ни място или около него. Бих казал, че всички ние понасяме ежедневни драскотини от изкушенията, затова тридневният пост преди да се помаже раната с Евхаристийния балсам е необходим за всички, за да може раните да бъдат подготвени за най-силното лекарство - Св. Причастие. Това трябва да бъдат дни на особена духовна бдителност и самоизпитване. При Изповедта, свещеникът преценява дали е необходимо продължаване на подготовката за Причастие. Само при достойно причастяване  ние отиваме към ликвидация на греха.

   От гореказаното виждаме, че не само лекарят е важен за доброто лечение на болестта; пациентът носи голяма отговорност. Той трябва не само да изпълнява лекарските предписания, но и точно да покаже раната, дори тя да е на деликатно и неприлично място.

   От старогръцки, думата, която най-често стои зад библейската „изповед“, е exomologéomai. Основното и значение е признавам. Етимологията и е следната: ἐх - „от“, „навън“; homologéō - „съгласявам се, признавам“.

    На старобългарски глаголът е „изповѣдати“, чиято етимология е много сходна: „из-“ – представка със значение на извън, открито, навън; „повѣдати“ – означава „казвам, говоря“, сродно с думата „повест“. 

    Всичко това ни насочва към извода, че отношението „покаяние – изповед“ показва едно движение навън, от сърцето към устата, едно желание да изхвърлим отровата от нас.

    Към тайнството Изповед може да се пристъпи по всяко време, без постът преди него да е задължителен. За покайна нагласа на душата, Църквата препоръчва към това тайнство да се подходи с предварителна молитва.

    И въпреки, че тайнството Изповед не е обвързано със задължително пристъпване след това към тайнството Евхаристия, то тайнството Евхаристия е обвързано с предварително минаване през тайнството Изповед. Тук трябва да излезем от човешката логика и да дадем място на свещеника като лекар. Както добрият лекар няма да изпише силно лекарство без поне да изслуша пациента, така и добрият свещеник не трябва да причастява без Изповед. С какво внимание и предварителна диета ние пристъпваме към хирургическа операция; колко повече трябва да пристъпваме със страх Божий към операцията по очистване от тумора на греха чрез Тялото и Кръвта Христови! Свещеникът трябва винаги да помни, че Св. Трапеза е не само място за духовно хранене, но и духовна операционна маса. Затова е длъжен да възпре неподготвения с духовен и телесен пост, и ако трябва да му наложи епитимия.

    Всички хора се нуждаят от базова аскетична подготовка, за да пристъпят достойно към Св. Причастие. Всъщност постът в сряда и петък е една Божествена епитимия, наложена на всички от нашия велик Лекар и Първосвещеник, поради всеобщата греховност, за задълбочаване на покаянието.

   

 Братя и сестри, 

„Тясна е вратата и стеснен е пътят, които водят към живота, и малцина ги намират.“ (Мат.7:13). Не само вратата, но и пътят е тесен, и това е пътя на духовното очистване. Само вървейки по него ще можем да седнем достойно на Господната трапеза. И понеже Христос е „пътят, истината и живота“, то и Св. Причастие освен, че е крайната цел – Живота, е и пътя, по който вървейки, се очистваме чрез  истината. Само така, приемайки достойно Бога в себе, ще се утвърдим като вечни човеци и ще можем да запеем със св. цар Давид „Върни ми радостта на Твоето спасение и с властния Дух ме утвърди.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

15.06.2025 г.