ВЕЩИ В СУЕВЕРИЕТО

(ЗАДУШНИЦА)

    Траурните обреди днес са най-често извършваните, съответно и суеверията, свързани с тях са най-разпространени. Има различни причини за това, но една е водеща. Страхът, тази така мощна и рушителна сила!

    При другите тайнства и църковни обреди нещата изглеждат на невъцърковения човек някак весели и пожелателни.

    Все по-рядко хората съзнателно кръщават децата си. Не гледат на Св. Кръщение като на врата, през която да избягат от геената огнена. Подхождат към тайнството с неправилни мотиви: за здраве, от патриотизъм, защото за предстоящата венчавка се иска кръщелно свидетелство и пр. А често Кръщението е само повод да се съберат роднините на весела трапеза. 

    На тайнството Св. Венчание се гледа като на мил ритуал, който да внесе колорит в сватбения ден. Мила, но отживяла традиция. Все по-рядко днес младите хора се венчават. Предпочитат да живеят на развратни начала (или както благовидно казват, на „семейни”).

    Въобще всичко изглежда някак весело и неангажиращо. Смъртта обаче е страшна, тя трудно може да бъде гримирана; постоянно ни напомня, че всички сме нейни абонати. Смъртта създава шок, стрес и хаос около себе си. В такива критични моменти ритуалите идват на помощ - успокояват и внасят някакъв ред. Но кои ритуали, осветените от Църквата или "преданията" на махленските  баби? За съжаление, второто. Има една приказка "както живял, така и умрял". Живял без Бога, умрял без Бога, погребан без Бога.

    Защо да е без Бога, ще възрази някой, нали викаме „попа“ да го опее?

    Първо, „попа“ много често го викат от кумова срама. Защото „такава е традицията”. Иначе „цяло село ще ги приказва”. Не че вярват в задгробния живот. „Ама – мислят си, – какво ще кажат хората?”

    Второ, викат „попа“ да се моли вместо тях, а не с тях. Свещеникът веднага забелязва това по празните погледи. На опелото и панихидите не молитстват, а някои даже не се кръстят, стоят надалече, пушат…

    Ако могат да им се отворят духовните сетива в такъв момент щяха да видят страшните демони, които са дошли да вземат душата на покойника и да я завлекат в ада. Щяха да чуят виковете на покойниците: молете се за нас, молете се ….

    Ето така си отиват в масовия случай днешните българи – живели без Бога, без изповед, без свето Причастие, без подготовка за вечността. И накрая умрели без Бога, отиват там, откъдето няма връщане, с омърсени от греха души, с тежки пороци, непримирени със съвестта си и с Бога. Ще бъдат ли допуснати тези хора в Царството Христово, в Царството на светостта, чистотата и вечната правда?

    Не знаем! И въпреки, че много често с духовните си ноздри долавяме миризмата на сяра, се смиряваме и оставяме съда на Бога. Той знае всичко за всеки, в Него са ключовете на смъртта и ада. Ние знаем само, че със смъртта времето за покаяние е изтекло. Но знаем също, че участта на всеки покойник може да бъде подобрена от някои действия на останалите живи роднини, като дори от преддверието на ада може да бъде преместен в рая. Големият въпрос е: какво трябва да сторят роднините, за да подобрят задгробната участ на починалия и кои усилия са напълно безсмислени?!

    Тъй като в масовия случай роднините на покойника сами са далече от Бога, те бързо потъват в царството на суеверията. Това царство няма граници. Страхът постоянно произвежда нови и нови суеверия, нови и нови въпроси към свещеника, един от друг по-странни и невероятни.

    Суеверните усилия на роднините на покойника се насочват основно в две направления: 1. За покойника – да се помогне с нещо, да се изпрати по вечния му път и 2. За самите себе си – да се отдалечи злото от самите тях.

    Ще посочим някои от по-често срещаните суеверия, добре описани в книгата на йеросхимонах Димитрий и архимандрит Йоан:

    1. За "подпомагане" на покойника.

    На очите на покойника поставят монети, което идва от древногръцката митология. С тях покойникът трябвало да плати на лодкаря Харон да го преведе през реката Стикс и го отведе в царството на мъртвите. Спира се часовника в дома, отварят се вратите и прозорците за да излезе душата. Прави се пита „пътнина“, която някъде изяждат край покойника. Ръцете и краката на покойника се връзват и остават така до момента на спускането в гроба, когато се освобождават, за да може „да ходи в оня свят“.

    Съществува и суеверието, че най-близките роднини на покойника не трябва да носят неговия ковчег, защото по този начин уж изразявали радостта си от смъртта му. Още една заблуда! Носенето на ковчега по-скоро изразява желанието да се послужи още веднъж (поне на тялото) на близкия човек.

    В гроба слагат множество предмети „от първа необходимост”, а понякога покойникът бива погребан не само с леглото си, но и с цял гардероб дрехи. Храната, и в отвъдния свят, си остава първа грижа на българина - хладилник с храна и напитки, и телевизор, включени към акумулатор!

    По време на панихидите най-напред се разстила на гроба една голяма софра. Всевъзможни ястия и питиета. Като се почне от бонбони, вафли и баници, и се стигне до кюфтета, кебапчета и твърд алкохол. От всичко това се събират парченца храна в чиния и се оставя на гроба, „да има какво да яде мъртвецът”, както казват. После забучват до паметника вилици, лъжици, цигари и всичко, което може да се забучи, и „преливат” с вода, вино, ракия, бира, кока-кола и каквото още му дойде на ум на човек.

    Каква грижа само! Отвратително! Покойникът, братя и сестри, няма нужда от такава храна, а от молитви и милостини, извършвани в негова памет, чрез които се опрощават греховете и се облекчава задгробната участ на душата.

    Някъде пък забраняват до 40-ия ден от смъртта да се правят ремонти в дома на починалия. И това щеше да е нещо похвално, ако причината беше желанието на роднините да се отдадат на заупокойни молитви. Но не, оказва се, че както и при много други религиозни дела, под благочестивата външна обвивка е стаено суеверие - душата на покойника можела да не хареса ремонтите и да бъде наранена. Безумие! Това е последното, което вълнува душата на покойника. В този период тя има други грижи - как да премине през страшните въздушни митарства.

    Съвременните хора трудно възприемат истините на вярата, защото „богът на тоя век им е заслепил умовете” (2Кор.4:4). Не могат да дадат разумно обяснение на безсмислиците, а въпреки това продължават да ги вършат, по силата на навика.

    Какво ще се ползва мъртвецът от яденето, което му оставят на гроба? Нищо, разбира се! Тялото, което гние под земята, не се нуждае от ястия, а безсмъртната душа на починалия е нематериална и се храни с Божията благодат.

    2. За "предпазване" на останалите живи.

    Сред някои хора, които считат себе си за вярващи, битува суеверното схващане, че когато има покойник в къщата, може да се случи нещо лошо на близките му, т.е. може някой от тях да се разболее или да умре. И „за да не стане нещо лошо на живите”, както казват, тези хора вършат всевъзможни безсмислени действия, или направо казано, глупости. Например, вземат парче керемида и през нея забиват пирон в дюшемето под ковчега на покойника. Под прага на входната врата слагат усукани бял и червен конец, а също и малки камъчета. Самият гроб също се огражда с червен конец. Всички огледала в къщата се покриват с кърпи, както и телевизорът, за да не видят уж в тях душата на покойника. 

    Когато тръгне погребалното шествие, има „вещо лице”, което следи да не би някой да се обърне назад. При спускане на ковчега в гроба, задължително всички (а най-вече роднините) се обръщат с гръб. Някои хвърлят пръст през глава, без да се обръщат, „за да не гледат мъртвеца”. Цялото това ужасяващо езичество има и още по-отвратителни прояви: например, вземат жив петел и му откъсват главата над гроба, преди да спуснат ковчега.

    На връщане от гробищата суеверниците в никой случай не минават по същия път, по който са дошли, „за да не им се случи нещастие”. А вече в дома на починалия не дават да се говори за него, а само за живите. Странна е и забраната най-близките опечалени да не се къпят до 9-ия ден от смъртта.

    Суеверните нелепости обаче не свършват дотук. Четиридесет дни същите „християни” ходят на гроба с бутилка вода и я разливат около него, а на 40-я ден я строшават, събират стъклата и ги заравят. 

    А това, което вършат, без да знаят, е остатък от древно езическо поверие, че душите на мъртвите могат да причинят зло на живите, и за да си отиде душата на покойника обратно в нейния си свят, тя трябва да бъде добре нагостена, за да се „откупят” живите. В нашето объркано време, присъстващите християни са дошли уж да се молят за починалия, а в същото време по езически му „прогонват” душата…

    

    Такава е нашата тъжна действителност! И ние, православните християни, сме длъжни да знаем това и да се пазим от всички тези езически безобразия! Ако попитаме такива суеверници: „Кой ви каза да правите всичко това? От кои църковни или свещени книги го научихте, никой няма да отговори. Ще мълчат и ще клатят глава, че „попа“ нещо не ги разбира нещата. И ще продължат да слушат онези „вещи в суеверието лица“, които експлоатират техните вътрешни страхове. И не само страхове, паразитират на гърба на хорската скръб и невежество. 

    А "попа"? Той нека си пее, кой ли го и слуша?! Той не е „вещо“ лице, все за покаяние говори, а ние не искаме борба и промяна. Искаме да си вървим по нашите си пътища и накрая с някой ритуал да омилостивим страшната невидима сила. Така мислят днес много от „християните” в „християнска” България!

    Но ако наистина обичаме нашите покойници, трябва да го покажем и на дело, с молитви и милостиня, с поменаване имената на покойниците на светата литургия. Нека станем вещи в любовта, а не да участваме в безсмислени суеверни „традиции”, от които Бог да пази и нас, и нашите ближни. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Долни Дъбник

22.06.2024 г.

ВСИЧКИ СМЕ ПРИЗОВАНИ КЪМ ИЗПОВЕДНИЧЕСТВО

(СЕДМА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА СВЕТИТЕ ОТЦИ ОТ ПЪРВИЯ ВСЕЛЕНСКИ СЪБОР)

    В днешната неделя поменаваме светите отци от Първия вселенски събор, които преживели много страдания и несгоди заради любовта си към истината. Те били не само просветени от Бога хора, но велики изповедници на правата вяра. Днес ще даваме често думата на един велик съвременен светец - преподобни Паисий Светогорец, който поставя една от най-точните диагнози на болното ни общество и Църква:

    „Днес се стремят да разрушат вярата и за да рухне нейното здание, бавно премахват камъче по камъче. Но за това разрушение са виновни всички: не само тези, които разрушават, но и ние, които виждаме как целенасочено се разрушава вярата и не полагаме усилия, за да я укрепим. Впоследствие тези развратители ще ни създадат още по-големи трудности, ще се озлобят на Църквата, на монашеството… На днешната ситуация може да се противодейства само духовно, а не по мирски. Бурята ще се засили още, ще изхвърли на брега всички боклуци, всичко ненужно, а след това положението ще се проясни. И едни ще получат чиста награда, а други ще плащат дълговете си... Сега мнозина се стремят да разложат всичко: семейството, младежта, Църквата. В нашите дни да радееш за народа - това си е изповедничество, защото държавите воюват против Бога. Законите, които държавите приемат сега са насочени пряко против Божия Закон.“

    Рушене камъче по камъче – това е лукавия метод на сатаната, защото една солидна крепост много трудно се превзема с директна атака. Такава атака по-скоро мобилизира защитниците. Виждаме обаче, че 35 години след преп. Паисий църковната сграда е още по-разядена. Икуменизъм, модернизъм, ереси и разколи. Камъче по камъче – така руши врагът.

    В държавите, особено от ЕС – аборти, проституция, порнография, хазарт, наркотици, хомосексуализъм, джендър-идеология, социални неправди – всичко върви към узаконяване.

    Глупаците мъдруват: спокойно, тези неща винаги ги е имало, ще отминат сами. Фалшиви пророци, за които пророкува Йеремия: „Как казвате: «Ние сме мъдри и законът на Господа е с нас»? А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа. Мъдрите ще бъдат посрамени, ще бъдат уплашени и хванати в мрежа. Ето те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им? Затова ще отдам жените им на други, полята им – на други собственици. Защото всеки, от малък до голям, се е предал на користолюбие. от пророк до свещеник – всеки постъпва лъжливо. И лекуват раната на дъщерята на народа ми повърхностно, като казват: «мир, мир!», а мир няма. Срамуват ли се, когато вършат отвратителни неща? Не, никак не ги е срам и не знаят да се изчервяват. Затова ще паднат между падналите, ще бъдат повалени по време на посещението ми.“ (Йер.8:8-12).

    Дяволът желае да ни успи, да приемем извращението за норма. И негови (не)волни съработници стават християни с талантливо перо, но объркан нехристов ум, издигнал човека над Бога и кланящ се на идола на хуманизма. Един от тях дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот. За такова отношение към Божия закон пророкът казва: "А ето лъжливото перо на книжовниците го е обърнало в лъжа." Не всички светци са били талантливи, но всички всички ересиарси са били. Таланти, които обаче са гледали отгоре на другите. Перо талантливо, но лъжливо!

    Обърнете внимание на думите на преп. Паисий: „Да радееш за народа - това си е изповедничество.“ Днес чистата любов към родината е осмяна и заменена с глобализъм. Глобализмът е откъсване от корените, абстрактна любов към далечния, а не към близкия. Защото кой е нашия ближен? Не просто този, който е в нужда, но този, който е в нужда и лежи ранен на нашия път! А на нашия път лежат първо нашите съграждани, нашите сънародници. На тях да помогнем, а след това да разширяваме сърцето си към целия свят. 

    За да тласне хората към глобализъм, дяволът първо ги тласка към другата крайност – нацизъм. Виждаме това ясно в историята на 20 век. Жалкото е, че днес християни, които по начало трябва да са патриоти, са заразени с вируса на глобализма и толстоизма. Да, още от времето на Лев Толстой и Махатма Ганди дяволът прокарва своите идеи за непротивене на злото с насилие при никакви ситуации. Какви са плодовете от толстоизма век и половина по-късно? Пасивност, мекушавост, квиетизъм (самовдълбочаване и търсене на душевен покой) – отровни двойници на православните добродетели.

    Преп. Паисий казва: „Всички ние сме отговорни да не позволим на враговете на Църквата да я съсипят. Макар че съм чувал дори и от свещеници да казват: „Не се занимавайте с тези неща, това не е ваша работа!” Те са станали безразлични и топлохладни, защото искат да бъдат добри в очите на всички и да живеят дълго. Но Господ казва друго: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас” (Лк. 6:26). Ако безразличието е недопустимо за миряните, то колко повече за духовенството? Благочестивият човек, духовният човек, не трябва нищо да прави с безразличие. „Проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Иер. 48:10)... Сега се води война, духовна война. Аз съм длъжен да съм най-отпред. Толкова масони, толкова сатанисти и всякакви други! Толкова бесновати, анархисти, прелъстени… Аз мога да видя какво ни чака, и затова ми е много болно. Устата ми е изпълнена с горчилка от човешката болка... Духът на топлохладността господства, мъжеството съвсем го няма! Как сме се развалили! Как ни търпи все още Бог? Днешното поколение е поколението на равнодушните. Разрешават на безбожници, на хулители да се изказват по телевизията. А Църквата мълчи и не отлъчва тези богохулници. А би следвало да ги отлъчва…“

    В Гърция наскоро приеха закон за еднополовите бракове. Как биха реагирали древните свети изповедници? Мисля, че биха казали на депутатите: Да, имате свободна воля да го сторите, но тези от вас, които са православни, от следващия ден сте отлъчени от Църквата. Никакъв достъп, никакви молитви и тайнства за вас. Анатема!

    Вярно е, че Църквата в Гърция възмутена зажужа като кошер, но чух само един-два архиерейски гласа, които споменаха думата „Анатема“. Скоро и те ще прегракнат, защото дяволът добре знае поговорката „Кучетата си лаят, керванът си върви“. Опасявам се, че ако това зло дойде до нас, картината ще е сходна и дори по-лоша. Ако вълкът напада стадото, овчарското куче трябва да лае, а не да подвива опашка. Пастирът трябва да скочи срещу вълците, а не да се снишава: Ама, не може така остро, ще ни отнемат субсидията, свещеническите заплати, в крайна сметка сме отделени от държавата, тя не ни е длъжна, любовта към различните и прочее опашати неща. Но пророческите думи на Йеремия изобличават такова страхливо мъдруване: „Ето, те отхвърлиха словото на Господа, тогава в какво е мъдростта им?“

    

    Преп. Паисий казва: „Ако ние не противостоим, тогава ще се дигнат от гробовете нашите предци. Те толкова са изстрадали за Отечеството, а какво правим ние за него? Опитайте се да бъдете мъжествени. Напрегнете се малко. Вижте какво търпят християните в другите страни. В Русия търпят такива гонения! А у нас такова безразличие. Ако християните не станат изповедници днес, ако не противостоят на злото, то разорителите ще станат още по-нагли. Но днешните християни не са бойци. Ако Църквата мълчи, за да не влиза в конфликт с държавата, ако митрополитите мълчат, ако монасите мълчат, то кой тогава да говори?.. Нерадивото духовенство успива народа, оставя го такъв, какъвто е, за да не се вълнува. „Вижте, - казват, - в никакъв случай не им говорете, че идва война, че идва Второто Пришествие, че трябва да се готвят за смъртта. Нека не се вълнуват хората!” А други поради лъжливо разбиране за доброто, казват: „Не разобличавайте еретиците, че са в прелест, за да покажем нашата любов към тях”. Днешният народ е замесен на вода. Закваската не е същата... Ако аз избягвам вълненията, за да не нарушавам своя плътски комфорт, тогава аз съм равнодушен към светинята! Духовната кротост е едно, а мекостта на равнодушието - съвсем друго. Някои казват: „Аз съм християнин. Трябва винаги да съм радостен и спокоен”. Но това не са християни. Това е равнодушие, мирска радост... Този, в когото присъстват тези мирски начала - не е духовен човек. Духовният човек е целият една непрекъсната болка, т.е. на него му е болно за това, което се случва, болно му е за хората, които погиват. И именно заради тази болка му се дава Божествено утешение.” 

       

    Такива духовни човеци са били и честваните днес отци от Първия вселенски събор. Пример за нас какво означава истинска духовност. Амин.

Свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

16.06.2024 г.

БЛАГОСЛОВЕНИЕТО НА ВЪЗНАСЯЩИЯ СЕ ХРИСТОС

(ВЪЗНЕСЕНИЕ ГОСПОДНЕ)

   

 В Новия Завет е включен един раннохристиянски химн: ,,И наистина, велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелстван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава‘‘. (1Тим. 3:16)

Този текст е едно много кратко поетично резюме на Християнството, започващо с Въплъщението и завършващо с Възнесението.

,,Възнесе се в слава‘‘, казва апостолът в последния стих и така възнася високо своята хвала към Бога. Синът Божий дойде в творението Си, придоби човешката природа и замина на небето с нея, замина, както казва св. Никодим Светогорец "обогатен с човешката Си природа". Във великото Тайнство на Въплъщението Христос съедини небето и земята, неръкотворното с ръкотворното. И стана великият Обединител на човека с Бога.

Сега воюваме с жестоки врагове и понякога ни изглежда неясен края на това наше воюване. Но когато сме с Бога, ние сме непобедими. Може да тръгнем да потъваме като ап. Петър в морската стихия, но само един вик към Христа и Той ни подава ръка. Докато вървим по пътя, ние сме спасени, защото по пътя имаме Неговата закрила. Пътят е Неговия покров. Вървейки по пътя, ние имаме увереност в спасението.

"Вие имате Моето благословение" - това е последното, което Христос заявява на Своите ученици и иска тези Негови думи да останат запечатани в тях завинаги. В Евангелието на св. евангелист Лука се казва: ,,И ги изведе вън от Витания, и като дигна ръцете Си, благослови ги. И както ги благославяше, отдели се от тях, и се възнасяше на небето‘‘. (Лк. 24:50-51)

Благословията на Възкръсналия и Възнасящ се Христос! Тръгвайки си, Той благославяйки учениците и Църквата през всички векове. И сега, от небето, Господ постоянно ни благославя!

Църквата никога нямаше да устои 2000 години, ако Господ не я благославяше. Неговите ръце стоят вдигнати и продължават да я благославят и до днес. Така, както ръцете на Мойсей стояха вдигнати, докато и последния израилтянин мина през дъното на Червено море, така и Христовите ръце ще стоят и правят път на Неговият народ до Второто Му пришествие.

Когато видим двете вдигнати за благослов ръце на епископа, нека си спомним вдигнатите ръце на Мойсей, който е предобраз на Христос, и най-вече да си спомним самия Христос, който е истинския Благославящ. А епископът е отобраз на Христос. Нали внимателно четете: „като дигна ръцете Си, благослови ги.“ Не едната ръка, както благославя свещеникът, а двете. Само епископът има пълнотата на благодатта. Правя тази скоба заради буквоядците-протестанти, защото ни набеждават, че въвеждаме небиблейски ритуали. Ето, че четат избирателно. Те нямат епископи с апостолска приемственост, чрез които да се преподава Христовото благословение и въобще благодатта, но са твърдо убедени в спасението си. Нашата увереност обаче има основа и тя е в тома, че сме под благославящите ръце на Спасителя.

Свети евангелист Марк ни казва нещо важно, което учениците не могли (и нямало как) да видят с телесните си очи: ,,А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога‘‘. (Мк. 16:19) Това е невидимото от Възнесението, което учениците не са видели, защото се случва след като Иисус преминава през всички небеса и стига Божия Престол. Като Бог-Слово Иисус има винаги този Престол, вечно Го има. Обаче като Човек, като Син Човечески, Той сяда на него след Своето Възнесение. Има велики моменти от човешката история, които светските историци пропускат, защото са духовно слепи. Един такъв момент е мъченичеството на св. архидякон Стефан: „А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога, и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.“ (Деян. 7:55-56)

Освен, че е отдясно на Бога, Господ стои прав! Като отдаване на дълбока почит можем да тълкуваме това надигане на Сина Човечески от Своя престол. Това надигане обаче се явява движение и като движение е белег на това, че все още не се е възцарила пълна хармония в Божието творение. Войната е спечелена, но не е приключила.

Господ казва за Второто Си Пришествие: ,,като дойде Син Човечески‘‘, защото ще съди света като Човек, а не като Син Божий, какъвто, разбира се, Той Е. Но също така казва ,,тогава ще седне на престола на славата Си‘‘. Тогава ще е окончателното сядане, тогава "ще дойде краят, когато Той предаде царството на Бога, Своя Отец, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила." (Деян. 7:55-56)

Престола на славата бе приготвен за Човешката природа на Сина, защото като Син Божий винаги е имал престола Си. Това е престолът, на който Господ седна след Възнесението Си. Всички Ангели, гледайки Човек за пръв път да се изкачва на небето, учудени се радват на Възнесението Му. Отваря се път към небето, за да се изкачат и човеците по-високо и от самите Ангели. И всичко това е за нас. Господ, възнасяйки на небето и човешката природа, става Предтеча на влизането ни в Царството Божие. Защото и ние ще възкръснем и с телата си ще се изкачим на небето. 

Сега обаче се възкачваме на небето само духовно. Това става при Светото Причастие. На Евхаристията ние се въздигаме и съединяваме с Христа. Приемаме възнесените от Него и обожени Тяло и Кръв и сами се обожаваме. Ставаме повече от победители! И все повече разбираме казаното от св. ап. Павел: „Бог ... ни благослови чрез Христос с всяко духовно благословение от небесата“. От небесата към нас слиза Христовото благословение.

Възлюбени братя и сестри, днес празнуваме Възнесението на нашия Господ Иисус Христос. Велика радост, стъпало във възкачването на нашия Господ нагоре. Защото Възнесението Му не означава изоставянето на света, а означава спасението на света. Възнесението е трепетно очакване на Петдесетница. 

А Петдесетница е целта на Божието домостроителство: „И Аз ще пребивавам сред тях и Аз ще бъда техният Бог, и те ще бъдат Мой народ.“ (Йез.37:27). Скинията на Бога ще е с нас и самите ние ще бъдем храмове на Бога. И вече сме! Христос е в нас, остава да Го допуснем да очисти всяко кътче на нашия храм, да устоим в този процес, ако и да е често пъти болезнен. Можем, и трябва да устоим, защото ръката на възнеслия се Христос стои и ще стои благославяща до последния ни ден на тази земя. Амин.

свещ. Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.06.2024 г.

БЛАГОВЕСТИЕТО – ЛЮБОВ, КОЯТО ПРЕЛИВА

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА САМАРЯНКАТА)

    

    Съществува мнение, че православните християни не са активни благовестители, такива са евангелистите-протестанти и католиците. Дори съм чувал обвинения, че ние егоистично се занимаваме само със себе си, докато хората в света погиват. Днес няма да влизаме в полемика, а ще  опитаме да разсъждаваме върху това, какво е всъщност благовестието и така, с Божия помощ, да видим нещата в истинска светлина.

Благовестието, това е преливането на любовта. Кладенецът на сърцето ти е толкова препълнен, че всички твои думи, жестове и дела преливат и стават за хората около теб като вода, живителна за изсъхналите им души. В днешната Неделя на самарянката ние сякаш обръщаме повече внимание на разликата между водата на тоя свят и водата, която „тече в живот вечен“. Но какво каза Иисус на самарянката? Той обеща нещо повече: вместо кладенец, Той обеща река. В кладенецът трябва да спуснеш ведрото, за да почерпиш вода, а изворът блика, става река и разлива живот.

Св. Йоан Богослов ни представя точно тази градация, от кладенец към извор и накрая - река, като обръща внимание на случилото се на празника Разпъване шатри: „А в последния велик ден на празника застана Иисус, издигна глас и рече: който е жаден, да дойде при Мене и да пие. Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.“ (Йн.8:38-39)

На Петдесетница Св. Дух бе даден на вярващите и църковната история свидетелства за такива реки от жива вода. Те заливаха сухите места и пустинята разцъфваше. И понеже винаги се изкушаваме да търсим действието на Духа само в чудеса и забравяме, че Бог не е във вятъра, земетръса и огъня, а в тихия полъх (виж 3Царе 19), затова умишлено ще приведа един пример не за някакви шумни чудеса, а за един тих прилив на Божията благодат.

Веднъж св. Йоан Кронщадски преминавал покрай едни колиби и внезапно чул, че вътре силно плаче малко бебе. Дверите се оказали незаключени и отец Иоан влязъл вътре. Голи одрани стени, печка-кюмбе в ъгъла… На табуретката зад празната маса седяла млада жена и се опитвала да успокои плачещото момченце. Това не и се отдавало много добре: самата тя също била в сълзи.

Виждайки отец Иоан, жената скочила от мястото си и веднага му се поклонила.

— Какво правиш, сестро, седи си, не ставай, — ласкаво се обърнал към нея свещеникът — И не плачи, Бог е милостив!

— Как да не плача, — през сълзи проговорила жената — Мъжът ми изпива всичките пари, а получаваме само копейки. По цял ден пропада по механите, няма с какво да нахраня момченцето…

Отец Иоан извадил от джоба си няколко големи банкноти и ги дал на жената.

— Вземи, сестро, во славу Божию. И се моли, Господ ще те чуе, и ще се опомни мъжът ти.

Тогава той взел от ръцете на жената плачещото бебе и започнал да му говори ласкаво. Малчуганът веднага се успокоил и се смял на глас, дърпайки брадата на отец Иоан. Внезапно вратата се отворила. На прага застанал стопанинът на дома. Той бил силно пиян. Виждайки свещеника, мъжът нетрезво се засмял:

— Що, отче, дадохте ли милостиня? Сега ще ни поучавате за живота?

Отец Иоан вероятно не чул или по-скоро не пожелал да чуе тези обидни слова.

— Колко прекрасен дом имаш! — обърнал се той към пияния мъж — Не ми се иска да си тръгвам. Малко синче - какво щастие! Истински рай!

Простите, казани без капка укор от свещеника слова, отрезвили стопанина. Той заплакал, прегърнал жена си и сина си, и горещо благодарил на отец Иоан. От този момент до края на живота си, този човек никога повече не пил алкохол.

Отец Иоан Кронщадски винаги молил хората да бъдат добри един към друг и често повтарял: „Недостатъците се изправят само с добро, любов, ласка, кротост, смирение и търпение“.

Това, братя и сестри, е православното благовестие. Светецът не тръгнал на планирана проповедническа акция или да раздава брошури. Но не бил и пасивен. Работел върху сърцето си и го превърнал в извор на жива вода. Не си стоял в къщи на топло, а изпълнявал служението, поверено му от Бога. Тоест, бил активен, но не самоцелно, а изпълнявайки възложената му от Бога работа. Не всеки е свещеник или богослов, но всеки има поверена му духовна нива, за която да се грижи. Семейството, колегите от местоработата, съседите – те са нашата нива! Трябва просто да бъдем обути в „готовност да благовестим мира“. Готовността на Кронщадския пастир да благовести се състояла не в някакви предварително подготвени умни слова или (като сектантите) пълни джобове с брошури. Не, не джобовете, а сърцето му било винаги пълно с любов! Живеел с открито и издигнато към Бога сърце. Не бил съвършен, но не изпадал в „дупки“, а винаги внимавал да бъде с чиста съвест. Затова виждаме, че в критичния момент на тази история той реагирал без капка укор на грубите нападки. Струва ми се, че ние тук най-често се проваляме: започваме добре като протягаме ръка към нуждаещ се и подавеме материална помощ или просто добра дума. Но в отплата какво получаваме - подигравка и злоба! И точно тук пресъхва нашия извор! Ставаме осъдителни и груби, допускаме дяволът да забие клин между нашите думи и нашите дела, или да посее съмнение за истинските мотиви за стореното от нас добро. За достоен отговор ни трябва не кладенец, не дори извор, а река от благодат, такава, каквато имал св. Йоан Кронщадски. Имал духовна сила, и я имал в нужния момент!

Псалмопевецът облажава такива хора с думите: „Блажени са онези, чиято сила е в Тебе и сърцата им се издигат към Тебе. Те преминават през долината на плача, превръщат я в извор и ранен дъжд я благославя.“ (Пс.83:6-7) Синодалният превод в случая не е съвсем точен. В него се казва, че „те намират извори в нея“. Новият превод на наши православни богослови обаче казва: „превръщат я в извор“.

Това е истинското благовестие в православен дух! Не като изкуствените "папагалски" заучени слова, за които пророкува Исаия: "Господ каза: „Този народ се доближава до Мене с думи и с устни Ме почита, но държи сърцето си далеч от Мене и благоговението му пред Мене почива на добре научени човешки наредби." (Ис.29:13)

Ако и нашето благоговение към Бога е като на древните иудеи, т.е. само външно, това много скоро ще бъде забелязано. Хората ще започнат да ни отбягват, защото ще бъдем не чист извор, а кална локва. И преди да ги обвиним в нерадение за духовното, нека да се запитаме, коя е тази сила, която може да преобрази душите на грешниците? Разбира се, това не са нашите аргументи, а Божията сила, която стои зад тях и ги изпълва! Ако тя липсва, дори да говорим правилните неща, те ще звънтят на кухо. Правилни, но безсилни слова, защото с едната ръка градим, а с другата рушим.

Има една поговорка: „Делата ти говорят толкова силно, че не мога да чуя какво ми казваш“. Истинското благовестие изиска от нас единство на думи и дела, защото за хората от света „вестителят е вестта“. Много от тях няма да прочетат никое от четирите евангелия, но ще прочетат петото евангелие - нашия живот. И ако те видят покритие на думи и дела, тогава където минава вестителят, ще минава и благата вест. И пустините ще се раззеленяват, и долината на плача ще се превръща в извор. Независимо дали вървим по улицата, дали сме на работното място, дали сме на почивка, в болницата или някъде другаде – благодатта ще прелива и ще върши чудеса.

Това има предвид и преп. Серафим Саровски с бележитите си думи: „Чедо мое, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят“.

Ще завърша с благите наставления на преп. Порфирий Кавсокаливит: „Нека бъдем ревнители. Ревнител е онзи, който от цялата си душа е възлюбил Христа и в Негово име служи на човека. Любов към Бога и към хората – това е неразделна двойка. Страдание, копнеж, сълзи с умиление, а не превзето. Нека всичко да е от сърце! Фанатизмът няма нищо общо с Христа. Бъди истински християнин. Тогава от никого няма да се обиждаш, но любовта ти всичко ще извинява. И спрямо друговереца пак бъди християнин. Тоест, зачитай го независимо от неговата религия, по един благороден начин. Можеш да се погрижиш за един мюсюлманин, когато той е в нужда, да му поговориш, да общуваш с него. Нека съществува уважение към свободата на другия. Както Христос „стои пред вратата и хлопа” без да я напъва, но чака душата сама и свободно да Го приеме, така и ние да стоим пред всяка душа. В мисионерското служение нека действаме по един фин начин, тъй че душите да приемат каквото им предлагаме – слова, книги, без да се съпротивляват. И още нещо: по-малко думи. Думите звучат в ушите и често пъти изнервят другия. Молитвата и животът – те въздействат. Животът затрогва, възражда и изменя другия, докато думите остават безплодни. Най-доброто мисионерство става чрез добрия ни пример, любовта ни, кротостта ни.“

Мисионерското напрежение на католици и протестанти е огромно и рационалните им аргументи могат да подействат на нечий ум, но Христос не стои (само) пред вратите на ума. Той хлопа на сърцето, защото „от него са изворите на живота“ (Пр.4:23) и чрез неговото съживяване става спасението на целия човек. Затова наша първа грижа трябва да бъде чистотата на собственото ни сърце. Брошури, беседи …, те са второстепенни, защото благовестието е преди всичко свързване на сърце със сърце. Припечелвайки Божията благодат, ние ще припечелим и Божията сила, която да изпълва думите и делата ни. Така животът ни ще се превърне в живо пето евангелие. Така ще спасим не само себе си, но и тези, с които Божият промисъл пресича нашия път.  Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник