ДА ИЗГОНИМ ДАЛИЛА

    (ТРЕТА НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ - КРЪСТОПОКЛОННА)

    Има една дума, която не се схваща много правилно, въпреки, че на български звучи точно и красиво – целомъдрие. Свързваме я с обета, който дават монасите, но смисълът и надхвърля манастирските стени. През Великия пост ние ежедневно молим Бога с молитвата на св. Ефрем Сириец, в която на първо място е молбата за дух на целомъдрие. Това трябва да ни сигнализира, че тази добродетел е необходима не само за монасите, а за всеки християнин.

    Обикновено под целомъдрие се разбира въздържане от сексуални контакти, но св. Ефрем Сириец разширява нейното значение: „Истински целомъдрен е онзи, който не само цялото си тяло пази от блуд, но и всеки телесен член; когато например окото и езикът спазват целомъдрие (всеки в своята си дейност), тогава и във вътрешния човек душевните помисли не се съчетават с порочни мисли.“ Така, че под целомъдрие трябва да разбираме хармония на душата с тялото и на душата с Бога.

    Но какво е хармония в християнския смисъл? Това е йерархия, на върха на която е Бог. Целомъдрен е този човек, в чийто живот има такава йерархия. Блажени Августин има една чудесна мисъл: „Когато Бог е на първо място, то всичко останало ще бъде на своето място.“ Неслучайно Декалогът започва със заповедта „Да нямаш други богове освен Мене“. От този грях тръгват всички останали грехове и от обръщането към истинския Бог започва всяка правда.

    Неслучайно и отстъплението от истинския Бог в Стария Завет е наречено блудство, а старозаветния Израил е оприличен на блудница. „Тогава в дните на цар Йосия Господ ме попита: „Видя ли ти какво е сторила отстъпницата Израил? Тя ходеше на всяка висока планина и под всяко зелено дърво и там блудстваше.“ (Йер.3:6-18)

    Не само в околностите на Йерусалим - по хълмовете и долините, но и в самия Йерусалим, близо до храма Господен, издигнат от Соломон, били поставени идоли на Ваал и Астарта, на които се принасяли жертви така, както на истинния Бог.

    Но какво ни касае това нас – ще попита някой – ние се кланяме на Христос?!

    Съвременните идоли наистина не са от камък, те са много по-добре маскирани и затова много по-опасни. Ето едно просто определение за съвременен идол – всичко в твоя живот, което поставяш на първо място и не е Христос, е идол. Тогава ти не си християнин, а идолослужител, духовен блудник. Целомъдрието пък, в този по-широк смисъл, е свобода от всичко, което не е Бог.

    Постът е време за детрониране на фалшивите богове в нашия живот. Постът означава отслабване на връзката на сърцето със света и укрепване на връзката на сърцето с истинския Бог. Когато Бог е на първо място, в нас ще настъпи хармония, ще се успокоим и душевно, ще станем цялостни – целомъдрени.

    Постът ражда целомъдрието, затова св. Теофан Затворник възкликва: „Дойде постът, майката на целомъдрието. А какво време беше преди да настъпи този ден? Време на духовно блудстване. Душата блудстваше с всичко приятно, което попадаше пред очите – и с лица, и с вещи, и се напълни с греховни страсти. Всеки си има някаква страст, на която постоянно угажда във всичко. Нека всеки разкрие своята Далила, която го свързва и предава на злите врагове, и нека я изгони от себе си. И на него ще му бъде дадено повече, отколкото на Самсон: не само косите му ще пораснат отново – добрите помисли, и не само силата му ще се възвърне – непоколебимостта на волята, но и очите му ще се отворят – умът ще стане зрящ и ще види и Господа, и себе си, и всичко наоколо, както си е.”

    Всеки има своята Далила, своята любима страст - за един чревоугодие, за друг осъдителност, за трети сребролюбие, за четвърти пристрастеност към цигари, алкохол, филми, интернет… Списъкът може да бъде много дълъг и може да включва както еднозначно лоши неща, така и неща, които сами по себе си са добри, но изтласкват Бога от първото място. Такъв идол могат да станат съпругата или децата. Наскоро чествахме преп. Алексий. Този човек Божи станал велик точно с това, че поставил любовта към Бога над любовта към родителите и към красивата си, добра съпруга от царски род. В деня на сватбата той напуснал суетния свят и живял 17 години като просяк. После се върнал и понеже се бил изменил външно, проживял неразпознат още 17 години в съседство с бащиния си дом, без да разкрива самоличността си до самата си смърт. Тази радикалност ни смущава,  но това е правилният подход.

    А погрешният е този на Самсон. Да припомним, Далила била езичничка и Самсон не бил в равен ярем с нея. Той дърпал в една посока, а тя в друга. Същевременно Самсон нямал сила да отмахне ярема, който го свързвал с нея, защото любовта му към жената била по-силна от любовта към Бога. Всъщност това истинска любов ли е?

    Прочетете историята от книгата Съдии и ще си отговорите. Филистимците предложили на Далила 1100 сребърни монети, за да им предаде тя в какво се крие тайната сила на този страховит израилев воин Самсон. И тя приела. Любов ли е това? А при Самсон? Той три пъти измислял невероятни лъжи, вместо просто да каже едно „не“. „Не“ е благословена дума, а Самсон не можел да я каже твърдо и с времето волята му все повече омеквала. Какво толкова го привличала тази разпътна филистимка, не знаем; вероятно дяволът му е предложил някакво оправдание от рода на „как добре се чувстваш с нея, как добре запълва празнината в твоето сърце“. Така шепне дяволът, избягва думата „легло“, твърде разконспирираща е. Но може ли един враг на Бога като Далила, да запълни сърцето на един вярващ в истинския Бог? Може да запълни само леглото му и да удовлетворява егоистичното му желание за "щастие". Въобще, една история, нямаща нищо общо с чистата любов!

    Вижте колко лукаво действала Далила! Всеки път, когато опитвала да отнеме силата на Самсон, тя го приспивала. И когато за четвърти път го приспала, отрязала косите му…

    Така дяволът приспива и нас, поднася ни оправдания за нашите слабости: „Виж колко труден е животът, можеш ли в тази динамика да се лишиш от месо и мляко? Можеш ли в този стрес да се лишиш от любимите си шоу-програми и сериали, от интернет? Цигарите, те са един вид лекарство като валидола, не вредиш на никого, пък и въздуха, който дишаме, нима е толкова чист?“

    Всичко това е дяволско приспиване, ден след ден, компромис след компромис, докато загубим напълно духовната си сила. Тогава враговете ще ни пленят и вържат така, както вързаха Самсон… Жалка гледка!

    Защо не можем да кажем твърдо "не" на изкушенията? Защото нашето "его" ни размеква. Себелюбието е нашият най-голям враг! А какво е лечението на себелюбието? Кръстът, на който днес се покланяме! Кръстът, на който разпъваме своята воля, за да бъде Божията! Кръстът, чрез който избираме небесното блаженство вместо земното щастие!

    Винаги, когато търсим решение на проблем, стигаме до Кръста, защото винаги, във всяко наше падение е намесено нашето "его". Кръстът е този, който установява хармония в нашия живот, защото не само стъпква плътското, но и поставя Бог на върха, над душевното и телесното!

    Великият пост е време за пробуждане, затова нека да се събудим и да постим така, че на Великден да можем да кажем: „Свалих ярема, с който ме връзваше тази страст“. Всеки има своята Далила, която подозира, че го предава, но към която е привързан. Постът е времето да я изгоним от нашия живот, за да не отнеме духовната ни сила. Постът е времето да вземем кръста си и да последваме Христос. Само така ще станем истински целомъдрени и ще намерим истински покой за душите си. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

23.03.2025 г.

АЗ СЪМ ИСАВ - МИСЛЯ СИ, ЧЕ СЪМ ЛОВЕЦ, А СЪМ УЛОВЕН

    Братя и сестри, разтвориха се и тази година дверите на Великия пост за всеки боголюбец, или по-точно казано, Църквата разтвори тези двери. Отново можем да се върнем в Едемската градина, както казва св. Василий Велики: ,,Понеже не сме постили, затова сме изгонени от Рая. Нека да постим, за да се върнем там. Не подражавай на престъплението на Ева, не приемай отново съвета на змията, която ти предлага лакомия, за да угодиш на плътта. Не се оправдавай с недъзи и слабости на тялото, защото не на мен представяш тези оправдания, а на Бога.“

    Ева се провали в Божия рай. Не се обърна към своята глава – Адам, а тръгна сама да мъдрува и решава. Тя е първият индивидуалист в човешката история. Пожела свобода от мъжа си, но стана негов роб. Адам не се излъга, но предпочете любовта към жената пред любовта към Бога. И той пожела да се освободи, но от властта на Този, Който единствен освобождава. Така и двамата наши прародители търсеха свобода, но и двамата станаха роби на греха. И бяха изгонени на Изток от рая... 

    Бог-Слово доброволно остави небето и заживя на Изток от рая. През своя 40-дневен пост Той победи изкушенията, в които се провалиха нашите прародители. Затова Църквата е установила Св. Четиридесетница в памет на Господния пост. Но не само като спомняне, а като път, по който всеки християнин трябва да върви.

    Ние, човеците от 21 век, сме разслабени повече от нашите предци, но значи ли това, че трябва да разслабим каноните и правилата на Църквата? Протестантите направо са ги изхвърлили, а православните модернисти са ги обявили за остарели. Един такъв модернист, Андрей Кураев, дори съветва православните да вземат Книгата с каноните, „да я целунат и оставят на рафта” като нещо излишно за Православното съзнание и живот.

    Използвам думата "разслабен" не в буквалния смисъл на телесно парализиран (въпреки, че и телесно сме по-увредени от предците), а повече като духовно изнемощели. Разслабени сме, но това не може да ни бъде оправдание, защото нашият враг не е станал по-разслабен. Точно духовното разслабване ни кара да сме толкова милостиви към най-малкия ни телесен проблем. Но св. Василий Велики казва: „Ако някой е болен и е изсъхнал от болестта така, че друг човек го обръща от една страна на друга, и той вече не е в сили сам да се преобърне на одъра си, на такъв му се позволява да яде скромно по време на поста, но не месо, а само бяла скромна храна”. На такива действително болни и неофити свещеникът може да благослови облекчаване на поста, но не и на разслабени - стари християни, които самоволно си решават, че постът не е „тяхното нещо“ и сами си избират да постят, да речем, само първата и последната седмица. Кое тогава е „тяхното нещо“? Може би да гледат сериали или да сърфират в Интернет?! Разслабеният трябва чрез поста да стане силен духовно, а и телесно.

    Питам се, можем ли ние да изпостим една цяла Св. Четиридесетница, без да завием в грешна посока? Или ще тръгнем твърде вляво, намирайки си оправдания и правейки компромиси, в следствие на което така ще ерозираме строгостта на поста, че ще преминем постепенно към бял пост. Или пък ще завием твърде вдясно, слагайки лупата, за да разчетем и най-ситния шрифт, да не би в продукта да има следи от мляко. Да, следите от мляко лесно ще избегнем, но с лупата няма да видим по-важни неща като егоизъм, осъждане, тщестлавие… 

    Скоро след обръщането ми в православната вяра се запознах с един обръщенец от Православие в протестантство. И каква беше причината за това странно негово обръщане? Човекът беше започнал добре пътя, но после беше сложил лупата, беше станал капризен,  притеснявайки постоянно родителите си с претенции да му готвят без следи от „греховна храна“. Накрая така ги изтормозил, че сринал и малкото вяра, която те имали. Старите станали атеисти, а той се разочаровал и от крайнодясно завил към крайноляво, и станал протестант. „Човече, казах му, аз заради поста, от евангелист станах православен, а ти заради поста вървиш обратно. Не виждаш ли, че протестантството не е армия, а детска забавачница, в която всеки си прави това, което на него му харесва?“ Защото при евангелистите пост на практика няма, макар и на теория да се цени. На практика евангелистите постят само на 29 февруари, ще рече на високосна година. Но не всяка високосна; аз за 15 години в протестантски общности съм постил само един път за 3 дни, защото там всичко е оставено на личната преценка. Всичко минава под етикета „свобода“. А техните пастори „Обещават им свобода, макар самите те да са роби на развалата. Защото от когото някой бъде победен, от него бива и поробен.“ (2Петр.2:19)

    И така, тогава аз много неща не знаех, но знаех, че християнинът трябва да е воин и виждах, че протестантството не ражда воини, а слаби хора. Силният човек е този, който има твърда воля. Компромисът ни разслабва, прави ни меки и непостоянни. Може ли в една армия всеки войник да воюва по свои правила и свой устав? Църквата е армия и щом е постановила конкретен начин на постене, значи той трябва да се спазва така, както войникът спазва устава и заповедите на командването. Стриктно и без своеволия! В казармата има поговорка: уставите са писани с кръв. На война пострадват най-вече неподготвените и недисциплинираните!

    Големият въпрос е какъв е царския път по отношение на поста? Защото ако не го намерим, самите ние ще се сринем, а и свидетелството ни като православни ще е ужасно. Ще избегнем свинското, но ще почнем да ръфаме човешко месо, както предупреждава апостолът: „Ако пък един друг се хапете и се ядете, пазете се да не би един друг да се изтребите.“ (Гал.5:15) Така става, когато забравим, че освен от плътската трябва да се очистим и от духовната нечистота. 

  Правилният пост не ни прави унили, а ни учи на смирение пред духовните военачалници. Прави ни не някакви самотни самураи, а дисциплинирани Христови воини, които не се отделят своеволно от войсковата част.

    На тези, „които се подвизават по правилата“, постът дава сила и непоколебимост на волята, носи богопознание и себепознание. Ето опитността на един православен свещеник, който бил свикнал самоволно и неоснователно да си отваря и затваря дверите на поста. В първия ден на Великия пост свещеникът бил поканен да направи водосвет на дом. Но идвайки в дома, се оказало, че домакините, които не били особено вярващи, имали предвид да направи освещаване на корбан. Досетил се той, че корбана ще е с риба и не е редно да го освещава, но не обърнал внимание на червената лампичка. Успокоявал се, че няма да вкусва от рибата, че ще е грубо да откаже на домакините и пр. Но когато влязъл в дома, краката му се подкосили. На трапезата го чакало най-красивото печено агне, което бил виждал през живота си. Истинско произведение на кулинарното изкуство! В същия момент получил, по думите му, внезапен "световъртеж". В умствения му хаос се промъкнали мисли, че Бог му е дал свобода и като свещеник може сам да си реши да почне поста от следващия ден. И тогава той приел една кутия с препечено агнешко и сладко си го изял. Но с последния залък световъртежа изчезнал и в ума му се избистрила познатата библейска сцена при която Исав, завръщайки се от лов и гладен като вълк, се отказа от първородството си за паница леща. Леща, червеникава като препечено агне. А Исав неслучайно е описан като много космат. И по душа бил като животно, което не може да се въздържи и винаги, когато е гладно, трябва да яде, трябва да задоволи животинските си инстинкти. Не е грях да си космат, но е грях да робуваш на животинските страсти. Не е грях да ядеш леща или агнешко, но е грях да се откажеш от първородството, т.е. от духовното благословение, заради угаждане на плътта. Помните ли какво казва Исав на брат си? „Ей, аз умирам от глад, защо ми е сега това първородство?“. (Бит.25:32) Не казват ли това и всички тези, които в Св. Кръщение са се родили "от вода и Дух", но гледат лекомислено на това велико благословение. За една паница леща и за една порция агнешко са готови да се откажат от първородството. Това правят всички, за които християнството е игра на войници. Постът обаче не е игра, а истинска война и не можеш самоволно да влизаш и излизаш през неговите двери.

    И свещеникът осъзнал това, навел глава и горчиво въздъхнал: "Боже, аз съм Исав, аз не съм ловец, аз съм уловен от животинските си страсти, защото живея като животно. Мисля си, че съм голям ловец, а всъщност съм уловен."

    Постът не е въпрос на лична преценка, той е духовна борба на живот и смърт. Ако за някой това звучи странно, значи още не се е събудил и не се е включил в битката. А който не участва в духовната война, няма как да влезе в обещаната земя! От книгата Числа разбираме, че когато съгледвачите се върнаха „И те разказаха на Мойсей: „Ходихме в страната, в която ни изпрати; и наистина, там текат мляко и мед, ето и плодовете ѝ. Но народът, който живее в тази страна, е силен, а градовете са укрепени и твърде големи; там видяхме и Енаковите синове.“ (Чис.13:27-28) Казаното от съгледвачите не беше лъжа, но не беше и цялата истина. Враговете ни са силни, но Бог е по-силен от тях. Той ни дава Царството така, както даде и обещаната земя по времето на Иисус Навин: „Давам ви всяко място, където стъпи кракът ви, както казах на Мойсей“. (Иис.Нав.1:3) Спасението ни се дава, но не Божият крак трябва да стъпи там, а нашият. Бог няма да ни спаси без нас. Той ни спасява като ни дава сила, но ние сме тези, които трябва да се обучим в Църквата като в духовна казарма, да станем по-силни от враговете си и да ги изгоним от душите си, както пее св. цар Давид:

    „Бог ме обдарява с мощ, прави съвършен моя път; прави краката ми като на елен и извисява ме във висините; учи ръцете ми да воюват, така че те опъват меден лък. Ти ми даряваш щит за спасение чрез Тебе и Твоята благост ме възвеличава. Ти си ми дарил свобода да бродя и моите нозе не се люлеят. Аз преследвам враговете си и ги изтребвам – не се връщам, докато не ги унищожа; изтребвам ги и ги поразявам, и те не можаха да се надигнат и паднаха под нозете ми. Ти ме обдаряваш с мощ за бой и поваляш пред мене онези, които ме нападат. Ти обръщаш в бяг моите врагове и аз изтребвам онези, които ме мразят.“ (2Цар.22:33-41)

    Постът е нашата мощ, нашето оръжие, нашата свобода! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Д. Дъбник

08.03.2025 г.

СЪРДЕЧНОТО "ПРОСТЕНО – ПРОСТИ"

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Единението с Бога е върховна цел на човешкия живот. Но пътят към това единение минава през единение с нашите ближни. Не можем да заобиколим човека, за да стигнем до Бога. И причината за това е много проста – всички хора сме чеда Божии по сътворение. Нима е възможно да обичаш Бащата, а да мразиш Неговото дете, твоя духовен брат? Възможно ли е тогава да съединиш злобното си сърце с любящото сърце Божие?

Затова, когато учел Своите ученици да се молят, т.е. да свързват сърцето си с Божието, Господ им обявил следния духовен закон: искаш ли Бог да прости твоите грехове, трябва и ти да простиш греховете на тези, които са съгрешили спрямо тебе.  

Всички знаем това, но се опитваме някак да намерим заобиколен път, да заобиколим сърцето. Забравяме, че сме призовани към „сърдечен“ живот. Единението с Бога винаги е на дълбоко, сърдечно ниво, а не в плитчините на ума. Такова трябва да бъде и общението с нашите ближни - истинско и дълбоко. Такава трябва да е и прошката ни. В Патерика четем следния разказ: „В една обител се подвизавал монах, който, когато изричал в молитвеното си правило Господната молитва “Отче наш“, веднага след като произнасял “прости нам дълговете“, пропускал думите „както и ние прощаваме на нашите длъжници“. Това направило впечатление на събратята му и те съобщили на игумена. Той отишъл при него и го попитал защо прави така. А монахът чистосърдечно отговорил: “Прости ми отче, но не искам да лъжа Бога. Истината е, че нямам достатъчно сили да простя на всички прегрешенията им, искренo и дълбоко, и затова пропускам тази част от молитвата!“.

Тази искреност на монаха е трогателна и ни кара да се замислим за нашата повърхностност и топлохладност. Това е особено актуално днес, защото времето, в което живеем, е много динамично и не успяваме да се задълбочим в нищо. Искаме бърза храна, бързи решения, нямаме време за дълбока оран на сърцето. Плодните дръвчета обаче искат много грижи, за разлика от плевела на огорчението, който лесно пуска дълбоки корени. Някак небрежно го плевим, някак фолклорно и без сърце изричаме това „простено-прости“. Искаме Бог действително да ни прости, а замисляме ли се, как прощаваме ние на нашите длъжници?

Само на Сирна Неделя и само на Изповед? С половин уста и половин сърце процеждаме през зъби едно „прощавам“. Гледаме да ни допусне свещеника до Причастие, сякаш единението с Бога е някаква магическа формула, а не сливане на нашето сърце с Божието. Опитваме ли се да отхвърлим и забравим, вместо да очистим изцяло сърцето си? Ако е така, това духовна жертва ли е, или психична практика? А след като изречем „простено-прости“, променяме ли отношението си към този, към когото сме ги отправили и държим ли се към него с откровеност и доверие? Или продължаваме „с едно наум“, „с обица на ухото“ и т.н. Това не е изкореняване на плевела, той скоро пак ще израсте.

Началото на истинската прошка е да погледнем на нашия ближен така, както го вижда Бог. Църковното учение е, че всеки човек, колкото и да е паднал, е образ Божии. Образът може да потъмнява, но не се губи. Грешникът трябва да се очисти и с Божията благодат да се уподоби на Бога. В живота няма статичност, ако не се богоуподобяваш, неизбежно помрачаваш Божия образ в себе си. Потенциалът на човека и в двете посоки е наистина огромен. Човек може да пропадне много и като блудния син да се валя в най-мръсната кал. Отдалечаването, за което се говори в притчата, не е географско, а духовно. Ние сме заобиколени от хора, които са на различно духовно разстояние от Бога. Някои са се насочили към далечната страна, други се връщат към дома.  Всеки се движи в някаква посока, а от някои, които се отдалечават, можем да очакваме и тежки удари. Как да гледаме на тях, като на Божии чеда или като на дяволски изчадия?

Да размислим: как посрещна бащата блудния си син? „И още отдалеч баща му го видя и му стана мило; и като се завтече, прегърна го силно и го целуна.“ (Лк.15:20) Можем ли и ние така да го посрещнем? Още отдалече, когато не се е напълно покаял и не се е преоблякъл в чисти дрехи, когато е влязъл в храма нервен и хаплив, защото допреди малко се е борил със свинете за някой рожков. Можем ли в това негово състояние да го видим като Божие чадо и да го прегърнем? Или ще бъдем като по-големия брат - ще се разсърдим и ще напуснем трапезата. Ще обикаляме около църквата, ще критикуваме и негодуваме, ще се огорчаваме и с половин уста и сърце ще прощаваме, защото все пак е Сирна Неделя и традицията така повелява… Но, братко и сестро, има проблем – не си на трапезата, не си в единение, не си в мир с човека, затова не можеш да бъдеш в мир и с Бога.

Всичко тръгва от там, че ние виждаме хората вече формирани и ги възприемаме статично, като неподлежащи на промяна. Забравяме, че само Бог е Този, Който ги познава още от майчината утроба. И само Той знае каква поредица от факти се е превърнала във фактор за формирането на техния характер и личност.

Вероятно Ви се е случвало да видите детска снимка на ваш неприятел. Негова снимка като невинно бебе с розови бузки. Сравняваш я с изкривената физиономия на грешника срещу теб и неволно въздъхващ „ех, какъв е бил, а какъв е станал сега“! Изкривен от греха!

Братя и сестри, всички сме нещо изкривени, колкото и да се усмихваме пред фотоапаратите. Изчезнало е слънцето от лицата ни, благодатта е оскъдняла. Тези, които си върнат детското, които отново засияят, наричаме светци. Изписваме ги на иконите и гледайки образа, мисълта ни се отправя към първообраза, а от първообраза отлита и се прекланя пред архиобраза, по който всички сме сътворени – Христос!

Забелязали ли сте, че няма грозни бебета? Дори да са с неправилни черти, лицата им излъчват чистота. Преподобни Иустин Попович казва: „Във всяко едно дете има много небе, много небесно. Що е това дете? Това е частица от небето на земята.“

Когато гледаме бебешките снимки на неприятните грешници, които ни нараняват, в нас неизбежно изниква въпроса „как това небе се помрачи, как се изкриви душата му?“. И ни идва да въздъхнем като огорчения от народните недъзи Славейков „Жестокостта ми се сломи“. Защото почваме да проглеждаме, че много невидими за нас фактори са формирали тази душа и ако те бяха действали върху нас, не знаем как щяхме ние да изглеждаме. Не знаем и дали бъдещето няма да предложи рокада на местата…

Достоевски казва: “За да простиш, първо трябва да разбереш!“. А ние не знаем нищо за вътрешния свят на другия! Затова за нас "да разберем другия" означава само едно - да напуснем своя малък свят и да се опитаме да се поставим на негово място! Това ни прави хора - способността да отлепим очи от себе си и не само да надникнем, а да заживеем с пулса на неговия вътрешен живот, и понесем поне част от болката, която той носи дълбоко в душата си. Да усетим вибрацията на неговия житейски ритъм и да се потопим в стихията на неговата наранена душа. Защото всички ние сме грешни, дълбоко грешни и носим проклятието на „изгонените от рая“. Всеки със своя недъг, борещ се със своите скрити демони. Какво знаем за другия? Можем ли да да схванем изкушенията, на които е подложен? Може би Бог особено го изпитва в този момент или той плаща наследствени грехове. Нямаме представа за неговата „невидима бран“, затова нека се вгледаме в себе си и си припомним любимата молитва на един от най-великите мистици на Светото Православие, св. Григорий Палама: “Господи, просвети моята тъма!“.

Блажен е този, който успее да види зад изкривената физиономия на неприятеля свой духовен брат, уловен в примките на истинския враг - дявола. „Такъв човек, отбелязва архим. Серафим (Алексиев), ще успее бързо да пропъжда злобата от сърцето си. Той и тук не трови нервите си, и горе ще бъде вечно сред ангелите. Като знаем това, нека и ние, възлюбени, бъдем готови всякога да се помиряваме с враговете си. Да не се извиняваме с това, че другият не искал да се прости с нас. Защото, ако той не иска да ни прости, какво ни пречи ние да му простим? Ако той се самоубива духовно чрез враждата, разумно ли е и ние да си причиняваме същото нещастие?"

Колко често се чуват самооправдания за непростителността: „Как да му простя, когато той не идва при мене? Нека той пръв протегне ръка за помирение! Той ме е обидил, затова той трябва да се извини! Аз ли да ида пръв да искам прошка? Защо ще се унижавам пред него? И аз имам човешко достойнство!“ и пр. и пр.“ „Аз“, „аз“, много „аз“, много гордост, а смирението го няма. Смирението е най-великата добродетел. Единствено за него директно се казва в Библията, че отваря небесните прозорци за благодатта. „Бог се противи на горделивите, а на смирените дарява благодат.“ (Як.4:6). Смирението носи благодат, а благодатта ни съединява с Бога и спасява.

Попитали един старец какво е смирение и той отговорил: "Ако простиш на брат си, който те е наранил, преди той да ти поиска прошка."

Никъде Иисус Христос не е казал да прощаваме само тогава, когато дойдат да ни поискат прошка. Никъде не е определил по-малкият пръв да помоли за извинение. Всеки и всякога е длъжен да прощава на личния си враг и дори ап. Павел обявява своеобразно християнско състезание, като казва: „преваряйте се в почит един към други“ (Римл.12:10). Не ни ли даде пример за това и Христос, Който „умря за нас, още когато бяхме грешни.“?! (Римл.5:8). Така и нашата любов трябва да бъде изпреварваща и да прощаваме на враговете, още докато злобната пяна е на устата им!

Накрая, обърнете внимание, ние не казваме „Прости – простено“, сякаш поставяме прошката на другия като предварително условие за нашата прошка. А казвайки първо „простено“, ние тръгваме към ближния вече простили. Затова нека сега да кажем от сърце „Простено - прости“.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

02.03.2025 г.