ГОТОВНОСТ ДА БЛАГОВЕСТИМ МИРА

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПАСХА)

„…и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“

(Еф.6:15)

    Христовото учение включва някои тези, които за ограничения човешки ум изглеждат несъвместими и е трудно да съществуват едновременно. Богословите ги наричат антиномии и настояват, че те трябва да бъдат приети.

    Днес, разсъждавайки върху срещата на Спасителя със самарянката (Йн.4:5-42), ще срещнем една такава антиномия.

    От една страна трябва да очистим себе си, за да може Божията благодат да ни изпълва и да даваме плод. Св. Серафим Саровски акцентира на това с известните си думи: „Радост моя, придобий мирен дух и мнозина около теб ще се спасят.“  Животът ни трябва да бъде благоухание за Христа, т.е. безсловесно да привлича хора към Него. Както казва Франциск от Асизи: "Проповядвай евангелието по всяко време. Ако е необходимо, използвай и думи."

    От друга страна, трябва да признаем, че в духовния ни живот се редуват успехи и провали. Едва смогнали да се отърсим от поредното си падение и грехът отново запечатва устата ни. Чувстваме се недостойни. Какво да правим тогава? Трябва ли да мълчим до дълбока старост, когато (евентуално) ще надмогнем страстите? Има такива примери в църковната история, но те са свързани все с отшелнически жития. А днешният евангелски разказ ни говори за една жена, чието житие чувстваме близко с нашето. Жена с пет провалени брака, която отгоре на всичко продължава да живее, както днес казваме, „на семейни начала“ с друг мъж. Точно тя, самарянката, която според Преданието се нарича Фотина, се прояви като ревностен благовестител, призовавайки съгражданите си: „дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Ето смущаващ пример, за това как новоповярвала жена, с неукротени още страсти, извърши делото на благовестител и не беше укорена за това от Христа. Напротив, четем, че мнозина самаряни повярваха. Библията предупреждава: „Не ставайте мнозина учители..“, и същевременно насърчава: „горко ми, ако не благовествам“, и облажава: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!" (Рим.10:15)

    Благовестителството, най-общо казано, е прогласяване вестта за Иисуса Христа, и то в духа на Никео-Константинополския Символ на вярата. Освен Символа, на всяка литургия се чете и откъс от Евангелието. В „Тълкуване на божествената литургия“ св. Николай Кавасила пише за Малкия Вход: „Издигането на Евангелието изобразява началото на общественото служение на нашия Господ Иисус Христос, когато Той започнал да се явява пред множество народ и да проповядва за Царството Небесно. Евангелието символизира Самия Христос. Следователно сега, когато Христос се явил, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова песнопенията след Малкия вход са свързани с новия живот, донесен ни от Христа.“

    Ясно е, че от амвона се прогласява постоянно благата вест. Също така е ясно, че има хора, които имат специална дарба от Бога да благовестяват, както св. апостол Филип, един от седемте дякони в апостолската църква. Но това не изчерпва темата. В един по-широк смисъл, всеки християнин е призован да бъде благовестител. Мотото на днешната проповед е един стих от посланието на св. ап. Павел към ефесяните, в който апостолът заповядва: „и обуйте нозете си в готовност да благовестите мира“.

    Забележете, заповядва се на всички християни да вземат всеоръжието Божие, част от което са обувките на благовестието. Всички сме воини Христови, затова и благовестването е заповед към всички християни!

    В това послание апостолът визира обувките на римския войник, които представлявали сандали, прикрепени към краката с кожени каиши. Точният израз е „готовност да благовестите“. На мен това ми напомня казармата. Когато дежуряхме, уставът забраняваше да събуваме кубинките си. Така лягахме в леглата с обувките и при подаден сигнал, за секунди поемахме в указаните направления.

    Да бъдем в готовност да благовестваме е особено важно в инцидентните контакти с непознати хора. Такава беше срещата на Спасителя с тази непозната жена от Самария. Среща в която, ако благата вест не беше споделена, една душа щеше да изсъхва за жива вода. Но, по Божията милост, тази душа бе напоена, след когато чу и прие от най-прекрасните уста благата вест за Месия: „Аз съм, Който говоря с тебе.“

    От беседата на нашия Господ със св. Фотина може да извлечем някои поуки за нас:

    1. Благовестителят обича хората.

    В началото на евангелския разказ четем: „А трябваше да мине Той през Самария“ На пръв поглед е логично от южната област Юдея да минеш през централната Самария, за да се озовеш в северната Галилея. Но хората по онова време не са следвали този път, ако и да е бил най-пряк. Вместо да минават през Самария, те се спускали от височините на Йерусалим до река Йордан, следвали нейните завои чак до Галилея. Причината за това се кореняла в миналото, когато при асирийското пленение, 10-те северни племена били отведени, а остатък от тях останал в земите и се смесил с други народи. Образувала се общност със смесен етнически характер – самаряните, които били презирани от „чистокръвните“ евреи. Те построили свой храм на хълма Гаризин, но по време на управлението на Антиох Епифан, когато юдеите били преследвани, самаряните препосветили храма си на Зевс, и не ходели на поклонение в Йерусалим. Затова през 128 г. пр. Хр. юдейският цар Йоан Хиркан от Макавеите, разрушил храма и отношенията между двете общности силно се влошили. Юдеите толкова презирали самаряните, че дори не говорели с тях.

    И сега виждаме, че Иисус отново изненадва учениците си, като държи да мине през враждебната Самария. За Добрият Пастир няма пренебрегнати етноси, освен ако самите те Го отхвърлят. Той остави 99-те овци и избра по-рисковият път, за да потърси една изгубена овца, изгубена в дивата и полуезическа Самария. Бидейки напълно човек, Той презря умората, слънцето, глада и жаждата, за да се фокусира върху една погинала душа. Питам се, можем ли и ние да бъдем добри благовестители, ако не сме се калили в пост? Няма ли гласът на плътта да притъпи духовните ни сетива за стенанието на погиналите души?! Засища ли ни духовната храна така, че да забравим за материалната, така, както беше при нашия Господ. Макар и телесно гладен, Иисус беше нахранен духовно и можеше да заяви: „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.“ В това Той е ярък пример за нас, как благовестителят трябва да е готов да жертва почивка, спокойствие, сигурност, храна, здраве, заради ближния.

    Господ Иисус ни е пример и в това как водени от любов, да говорим безкомпромисно истината. Той не се поколеба да заяви категорично, че самаряните бъркат при поклонението, защото „спасението е от иудеите“. Същевременно ясно показа на самарянката, че тя живее в грях с човек, който не и е мъж. Каза и го насаме, без да я осъжда. А ние често правим точно обратното – осъждаме пред всички.

    2. Благовестителят не гледа на лице, а на сърце!

    Понякога ние си представяме благовестването като едно приятно парти, на което да се видим с фини, интелигентни и костюмирани хора, с които да поговорим на възвишени теми. Реалността е друга. Ние трябва, по примера на Христа, да насочваме стъпките си към отрудените и обременените. Трябва да обикнем простите и обикновени хора, без значение на техния произход или етнос. Да разрушаваме обществените табута, които се издигат срещу Божието слово, както Иисус разруши табуто мъж да говори насаме с жена, и то от "лош" етнос - самарянка. Ето, циганите днес се явяват такъв презиран етнос и факт е, че Православието не намира път към тях.

    Иисус общуваше свободно с бирници и блудници. Ако днес Той ходеше в плът сред нас, мисля, че щеше да бъде намиран най-често сред наркоманите, затворниците, болните. Защото в повечето случаи това са хора, които са преживели трагедия, паднали са тежко и стенат, както пее една наша рок-група: „Аз изгубих всичко докрай, остана моята душа, помогни да я спася“.

    Благовестителят трябва да е с отворени духовни очи и да вижда кога скърбите са смирили сърцето на събеседника и са го направили готово за семето на Божието слово: „Не вие ли казвате, че още четири месеца, и жетва ще дойде? Аз пък ви казвам: подигнете си очите и погледнете нивите, че са побелели и узрели за жетва. Вече и жетварят получава награда и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и сеячът и жетварят.“ Учениците на Христа смятаха, че самаряните са много далече от Бога, идолопоклонници, изопачили старозаветните книги! Смятаха, че те не са узрели за жетва. Но Иисус им каза: отворете очите си, нивите са вече бели за жетва. Защо? Защото е посято. Пророците от Стария Завет бяха тези сеячи и посятото от тях не е изгубено. Не са необходими „още 4 месеца“, защото продължителността на духовните сезони е различна от земеделските. Изглежда, учениците не бяха вникнали в мъдростта на Еклисиаст: „Който наблюдава вятъра, няма да сее, и който гледа на облаците, няма да жъне. Както не знаеш пътищата на вятъра, нито как се образуват кости в утробата на трудна жена, тъй не можеш да узнаеш и делата на Бога, Който върши всичко. Сутрин сей семето си и вечер не давай почивка на ръката си, защото не знаеш, едното ли, или другото повече ще успее, или едното и другото ще бъдат еднакво добри.“ (Екл.11:4-6)

    Бог работи в тайното на сърцето! Ние сме работници на Неговата нива. Сеячът от известната притча сееше щедро дори на каменисти и трънливи места, защото в крайна сметка, Бог е Този, Който прави нещо да израсте, дори външно да изглежда неблагонадеждно. Той има Свои начини, с които променя почвата! Може би скърбите и презрението, което получиха самаряните, доведоха до тяхното узряване. Неочакваната духовна жажда на самарянката за жива вода също показа на учениците защо трябва да са в готовност за благовестие – защото външната оценка лъже. Показва и на нас. И днес ние се изненадваме, виждайки в храма някои пропаднали хора, предварително „отписани“ от нас, а не намирайки в него такива, които винаги сме смятали за родени с „духовна“ нагласа. Било е посято семе и макар, че паднало на камениста почва, Бог работил в тайно и чрез чука на страданията разчупил камъка!

    3. Благовестителят има ясна цел – благовестието!

    Често благовестителския ни устрем е спиран от любопитен въпрос от рода на: „ако не може да се жени човек за сестра си, за кого се ожени Каин?“. Благовестителят трябва да развие усет кои въпроси са важни и кои не. Посоченият въпрос явно цели да бъде почесан интелектуалния сърбеж на питащия.

    Самарянката зададе два въпроса на Иисус: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка?“ (ст.9) и „Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ (ст.20) Спасителят не отговори на първия въпрос, защото така се отклоняваше разговора от темата за спасението, а насочи вниманието на самарянката към Божия дар. Вторият въпрос обаче бе важен и Той не го остави без отговор. Такава чувствителност трябва и ние да имаме в благовестническите си разговори. Разговорите на християнска тема могат да се разливат като безбрежен океан, ние обаче трябва да имаме ясна цел – да издигнем и забием знамето на Кръста Христов!

    Нашето знаме е извезано на 1-я и 2-я вселенски събори. Нарича се Символ на вярата. Него трябва да проповядваме! Често войниците укрепват забитото знаме, като струпват в основата му камъни. Тези камъни можем да приемем за образ на аргументите, които подкрепят нашата вяра. Това е нещо правилно и добро. Има цяла богословска дисциплина, която се занимава с това и тя се казва апологетика. Молитвата на св. ап. Павел беше: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов“. (Фил.1:9)

    Ранната Църква е полагала изключителни усилия да въведе с катехеза оглашените във вярата. Получените при катахезата знания са били фундамент не само за лично изграждане, но и е трябвало да бъдат благовестени. Днес ние, Христовите воини, трябва да се въоръжаваме с аргументи, да четем, дори целенасочено да запаметяваме, защото сме призовани да възлюбим Бога не само с цялото си сърце, но и с всичкия си ум. Трябва да струпваме аргументите за вярата като камъни, само нека внимаваме, да не се окаже, че накрая има само купчина камъни, а сме пропуснали да забием знамето на благата вест!

Братя и сестри,

    Започнахме с антиномията, че макар и да не е стихнала борбата със страстите в нас, ние сме приканени да обуем нозете си в готовност да благовестим мира на тези, които са около нас. Приоритет е придобиването на мирен дух, но трябва да живеем с отворени духовни очи и за хората около нас. Трябва да бъдат приети и приложени в живота ни едновременно и двете истини – ние сме недостойни за благовестители, но трябва да благовестваме.

    Грешни сме, недостойни сме да отворим устата си за великите Божии дела. Но Бог очаква точно това от нас - като виждаме собствената си нищета, да отидем и без да съдим другите, да благовестим мира.

    Към благовестването трябва да подхождаме като към причастието – със страх Божи, вяра и любов. Благовестието е скъпоценен бисер, достоен за устата на ангелите, но поверен на нас, които живеем в плът. Затова нека подхождаме към него внимателно и благоговейно, като към най-голяма скъпоценност - да го пазим от свинете, които искат да го стъпчат, но на всички останали да го раздаваме щедро и с любов. Нека не се отчайваме ако не виждаме видими резултати, а укрепим нозете си и се вслушаме в думите на св. ап Петър: "Свято почитайте Господ Бог в сърцата си и бъдете винаги готови с кротост и уважение да отговорите на всеки, който иска от вас обяснение за вашата надежда." (1Петр.3:15) Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.05.2019 г.

ВЯРАТА, КОЯТО ИДВА ОТ СЛОВОТО БОЖИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА)

В тази втора неделя след Пасха, чрез евангелския текст (Йн.20:19-31) на нашето внимание се поставя въпросът за вярата. В неделята на Възкресение всички апостоли без Тома видяха възкръсналия Христос. Рационалистичният ум на св. ап. Тома го заведе вън от събранието на апостолите, но неговата интелектуална честност надделя и в следващата неделя го виждаме да постаня пръст в раните на Спасителя.  

    Отношенията на човеците с Бога трябваше да преминат на нов етап – от виждане към вярване, и чрез ап. Тома бе преподаден урок за необходимостта от вяра без никакъв сетивен опит с обекта на вярата – възкръсналият Спасител. "Блажени са тези, които не са видели, а са повярвали.“ 

Месец след Томината неделя, Иисус се възнесе при Отца и от Него сякаш останаха само спомени. Тези спомени бяха записани от евангелистите, ликът Му изрисуван от св. Лука, и това сякаш бяха всичките ресурси на "малкото стадо". С няколко пергамента и изображения Църквата трябваше да устои на огнените изпитания. От светска гледна точка, слаби шансове за оцеляване, но именно чрез писаното и рисувано Слово християнството съкруши  езичеството.

„И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга.“. Вероятно евангелистът е можел да ни каже и много други подробности за Неговия външен вид, за обноските Му. Апокрифите от това време споменават такива неща, но забележете, ев. Йоан сякаш си е наложил някаква информационна диета и премълчава такива „пикантерии“, които биха направили книгата му успешна. Той има пред себе си велика цел: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“.

Евангелията не са обикновени човешки творби. Чрез тях след Своето Възнесение „Сеячът сее семето си“. Семето е Божието слово. Има голяма разлика между Божието слово и всяко друго слово. Божието слово може да е записано от апостол или негов сподвижник, или пророк, но автор е Бог. Той е Този, Който им предава истината, затова наричаме тази боговдъхновена истина Св. Предание. Една част от Св. Предание, която е записана от апостолите или техни сподвижници, Църквата е определила като канон  (мярка) за богомислие и наричаме Св. Писание. Божието слово, останало извън канона,  е кристализирало в древни литургии, символи, песни и т.н. За да го отличаваме от каноничните Писание, сме приели да го наричаме Св. Предание. Но, по принцип Св. Писание се явява част от Св. Предание.  Св. Предание е предаденото на човеците слово Божие. А според думите на св. ап. Павел: „И тъй, вярата иде от слушане, а слушането - от слово Божие.“ (Римл.10:17)

За да има вяра и тя да расте, трябва първо да се сее семето на Божието слово, да се полива, да се плеви. В катехизиса четем: „От Свещеното или Апостолското предание Православната църква различава т. н. Църковно предание. Последното се е развивало на основата на Апостолското Предание и е в тясна връзка с него, но там са намерили място и много устни предания, стари и по-късни агиографски сведения, местни църковни обичаи и др., които не са задължителни за Църквата като цяло, ако не са в съгласие с духа на Свещеното Предание. Често пъти мнозина по традиция приемат с неограничено доверие като Свещеното Предание много от онова, което е проникнало в Църквата като обичай.“

Църковното Предание – това са второстепенни неща, които действат благотворно на душите ни, но не са боговдъхновени, не са семе, което да възраства и носи вяра. Те са за душата, не за духа. Те са украса на вярата.

Св. ап. Павел пише на своя ученик Тимотей: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело.“ (2Тим.4:16-17)

Само това слово, което е боговдъхновено (буквално - издишано от Бога), може да ни усъвършенства и ни представи такива пред Бога.

Когато говорим, ние изкарваме звука чрез въздушна струя. Всички човеци писали Библията, така са очистили себе си, че (ако можем така грубо да се изразим), са говорили не чрез своя въздушна струя, а чрез Божието дихание. Ап. Петър твърди: „….никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля.  Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.“ (2Петр.1:20-21)

Налице е синергия (съработничество) между човека и Бога и резултатът е: Божието слово, облечено в човешки думи. Думи, използвани от всеки писател или говорител според неговия речников запас и стил, но думи издишани от Духа. Сам Спасителят отличава евангелските думи от всички останали: „Думите, що ви говоря, са дух и живот.“ (Йн.6:63)

Защо навлизаме днес в тези вероучителни въпроси?

Защото вярата е фундамента на нашия живот, върху който градим надеждата и любовта. Печално е, когато определят православните християни като хора на иконите и литургиите, а протестантите като хора на вярата и Божието слово.

На първо място ние, православните, трябва да четем Новия Завет,

На второ място – Стария Завет. Разбира се, и двете да четем не еднолично като протестантите, а църковнолично. Тоест, текста с неговото църковно тълкувание и лично приложение.

На трето място – Деянията на апостолите и тяхното продължение – Житията на светиите.

На четвърто място – творенията на съборите, светите отци и на всички канонизирани светии.

На пето място – православна литература на неканонизирани за светци автори, препоръчана от духовния наставник.

На шесто място – укрепналият във вярата може да черпи и от „външната“ мъдрост, но само с изрично благословение на духовния наставник. Свети Василий Велики пише: „Стойността на дървото се крие преди всичко в изобилните му плодове – то, обаче носи и друга украса: листа, които колебливо висят на клоните. Така е и с душата – нейният най-ценен плод е истината; за нея е приятно ако бъде и облечена със светска мъдрост, като листата, които дават покрив на плода и приличен вид на дървото.“ Тука е особено наложителна преценката и благословението на духовния наставник, защото, както продължава светителят: „нужно е да се оприличите във всичко на пчелите при изучаване разни книги – пчелите не на всички цветя еднакво кацат и от тези, на които останат, не всичко изнасят, а само това и толкова, колкото е необходимо за живота им: останалото не побутват!“

Ценното е плодът, листата са украшение. Това е още едно потвърждение от св. Василий Велики на това, което говорихме: Не всичко е семе, от което расте вяра. Св. ап. Павел заръчва на Тимотей: „Проповядвай словото!“. Опасявам се, че това, което ние четем и сами проповядваме, твърде често не е семе, а листа, листата на Църковното Предание и добрата светска мъдрост, които са предназначени за украса на плода. Това изкривяване се получава, когато от шестте вида литература, които посочихме, се насочваме предимно към светски автори и неканонизирани православни, някои от които богословстват с цигара в уста. Да внимаваме какво четем! Едно е благоуханието на светостта, друга е миризмата на тютюна.

Най-голямо благоговение трябва да имаме към това, което Църквата е канонизирала, приела и целунала.

Забележителна поука за отношението ни към Божиите заповеди ни дава мъдрият цар Соломон: „Синко, ако приемеш думите ми и спазиш в себе си заповедите ми, тъй че направиш ухото си внимателно към мъдростта, и приклониш сърцето си към размишление; ако призоваваш знанието и викаш към разума; ако го търсиш като сребро и го издирваш като съкровище, ще разумееш страха Господен и ще намериш познание за Бога.“ (Пр.2:1-3). Необходимо е:

1. внимателно ухо. „ето, излезе сеяч да сее; и когато сееше, едни зърна паднаха край пътя; и долетяха птици и ги изкълваха.“. Изкълвано слово е това, което не е разбрано. „Защо при всекиго, който слуша словото на царството и не разбира, дохожда лукавият и грабва посеяното в сърцето му: ето кого означава посеяното край пътя.“. Твърде често причината за неразбирането е липсата на внимание от слушателите. 

Големият композитор Бетовен, с напредването на възрастта все повече оглушавал. Колко трагично е това за един композитор! Но геният не се предавал. В музея му се пазят по-малки и по-големи фунии, които той поставял на глухите си уши, за да чуе поне малко тоновете. Към такова внимание спрямо Божиите думи ни призовава и Бог.

2. приклонено сърце към размишление. Приклонено означава смирено. Ние подчиняваме собственото си тълкуване на общоцърковното и винаги помним, че „Което е тайно, принадлежи на Господа, нашия Бог, а което е явно (т.е. разкрито в Писанието) - нам и на синовете ни довека, за да изпълняваме всички думи на тоя закон.“ (Втор.29:29)

3. призоваване знанието и мъдростта. Както преди хранене се молим, така нека винаги подхождаме с молитва и към духовната храна, защото тя е много по-важна за нас.

4. търсене "като сребро" и издирване "като съкровище". Трябва труд. Съкровищата не се намират на повърхността, трябва да дълбаем, за да ги достигнем.

Братя и сестри,

Вярвам, че забелязахте тази последователност: Слово – Вяра – Дела. От семето на Божието слово идва вярата. Чрез вярата общуваме с Бога, очистваме се и черпим сила. Делата на любовта са красивия плод, който принасяме. Ето защо дяволските усилия са насочени към отклоняване на вниманисто ни от четенето на духовни книги! Ако все пак не успее да ни отклони, дяволът ще ни насочва към високоумни автори, които освен съмнения и критикарски дух, няма нищо полезно да посеят в душите ни. 

Затова нека да сеем за вярата си всеки ден, но да внимаваме какво сеем. Да знаем, че само Божието слово – в Св. Писание и Св. Предание храни духа, а религиозните традиции, включени в Църковното Предание и част от светската мъдрост могат да обогатят душата, но не да възродят духа. Не е фатално, ако ги пренебрегнем, но ще е фатално, ако оставим онези опушени стари книги в нашата църковна библиотека да се разпаднат.

Нека си наложим пост по отношение на вредната и суетната светска информация, и да увеличим четенето на Библията и светите отци. Божието дихание, което е в Неговото слово, ще възрасти вярата ни, та „като вярваме, да имаме живот в Неговото име.“ Амин!

свещеник Красимир Кръстев

05.05.2019 г.

Плевен