ИМЕНИТИЯТ БЕДНЯК И БЕЗИМЕННИЯ БОГАТАШ

(ПЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

   В последните години притчата за богаташа и бедния Лазар стана особено актуална за България. Причината е, че у нас почти изчезна средната класа. В книгата Притчи има една молитва на пророк Агур, която за себе си наричам молитва за средната класа: „отдалечавай от мене измамата и лъжата, не ми давай беднотия и богатство. Храни ме с хляба, който ми се полага, та да не би да се преситя, да се отрека от Тебе и да кажа: „Кой е Господ?“; да не би да обеднея, да започна да крада и да оскверня името на своя Бог.“ (Пр. 30:8-9)

    Богатството и бедността са две крайни състояния, опасни за вечното спасение. По-опасно обаче е първото, и днешното евангелско четиво (Лк.16:19-31) ясно го потвърждава. В притчата са представени двама души, единият от богатата прослойка, другият – от най-окаяните и нисшите. Господ подчертава крайностите в техния външен вид (пурпур и скъп лен - струпеи) и тяхната храна (богата трапеза - трохи). Не е изненадващо, че бедният умира пръв. Богатите винаги имат повече възможности за здравни грижи. Дългият живот не винаги е белег за Божието благоволение към някого, а често е израз на Божието дълготърпение към него. Но и богатите не векуват. Смъртта, казват, е великия изравнител. Но и това е относително. Равенството е само в това, че телата и на двамата отиват на едно и също място – в земната пръст. От тук нататък започва голямото раздалечаване.

    Душата на бедния Лазар поела към „място ссветло, място злачно, място прохладно, дето няма никаква болка, скръб и въздишка.“ Душата на богаташа се отдалечила в друга посока – към място зловещо, място горещо, дето е "плач и скърцане със зъби".

    И тук богатият проглежда. Вдига очи и вижда душата на бедния Лазар заедно с праведния Авраам. Това е забележително. През целия си земен живот Лазар бил пред очите на богаташа, буквално на прага му. Но богаташът бил духовно сляп, всеки ден виждал потъналия в струпеи бедняк, но не предприемал нищо, за да облекчи неговата участ. Не споделял трапезата си, не подавал топла дреха, не облекчавал с лекове раните му. Виждал го само с телесните си очи, но не и с духовните, защото душата му била фокусирана само в собствените нужди и проблеми, в собствения бизнес и най-вече в собственото удоволствие. Така с времето протегнатата Лазарова ръка била изтласкана в периферията на неговото зрение. Гоненето на печалба превзело ума на богаташа и Лазар станал просто част от пейзажа…

    Със сигурност богатият не бил неверник, защото тогава нямало атеисти. Но неговият бог не бил Богът на любовта и състраданието. Неговият бог бил богът на просперитета, който награждава с богатство добрите, а на лошите дава бедност. Такова било неговото мислене - фокусирано само върху земното, и за съжаление такова е днес мисленето на много богаташи. Те не разсъждават, че богатството е голяма отговорност, защото Бог дава богатство на някои хора не за да задоволяват своето его със скъпи коли, палати, вили, с екскурзии и чревоугодие. Благоденствието им не е дошло само заради златните им ръце или пъргавия ум. То им се дава за да благотворят, да раздават на нуждаещите се. Въпросът, който всеки християнин, и особено богатия, трябва винаги да си задава е не колко пари мога да дам на другите, а колко имам право да задържа за себе си. Защото всичко е Божие, а хората сме само настойници на Божието богатство. Св. ап. Павел казва: „Като имаме прехрана и облекло, нека с това бъдем доволни. А онези, които ламтят за обогатяване, падат в изкушение, в примка и в много безразсъдни и вредни желания, които потопяват хората в провала и гибел. Защото коренът на всички злини е сребролюбието, в стремежа си към което някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки.“ (1Тим.6:8-10). Това е: дом, прехрана и облекло, останалото трябва да се раздава!

    И така, богатият вярвал на думи в Йехова, а на дело служел на мамона. Паднал в капана, от който Агур се молил да бъде избавен. Преситил се и в душата си изгубил представа за Бога, Който и в Стария Завет ясно изявил Себе Си като „баща на сираци и защитник на вдовици“ (Пс.67:6). Не е чудно тогава, че след смъртта си богаташът отишъл при своя бог – дявола.

    Но защо пък на бедния било определено място при праведните? Всеки познава бедни хора, които са много озлобени и лоши, които завиждат, че не са на мястото на богатите. Проклинат своята съдба и са готови да откраднат при удобен случай. Те автоматично ли отиват в рая заради своята бедност?

    Разбира се, че не! Защото бедният от тази притча е Лазар! Съвсем не е случайно това, че той е споменат с името си, а богатият – не.

    Името Лазар (на еврейски Елеазар) буквално означава „Бог е мой помощник“. В християнството името има огромно значение. При обръщането си Савел променя и името си на Павел. Добрият Пастир познава своите по име, но на вършещите грехове ще рече: Махнете се от мене, аз никога не съм Ви познавал. А в книгата Откровение се казва, че Бог ще даде ново име на верните…

    Споменаването на бедняка поименно показва Божията оценка за него, а именно, че е изпълнил със съдържание името Лазар. Лазар – смирен, кротък, търпелив. Не казвам начетен и мъдър, а просто човек, обърнат към Бога, който не проклинал живота си, а смирено приемал своята участ като дял, отреден му от Бога. Тежък кръст е това – в бедността и в болестта си да прославиш Създателя. Но той го издържал. Търпял, но не посягал на чуждото и така избегнал капана, за който предупреждава Агур, че застрашава бедните. Смирението му било възнаградено от Бога и душата му намерила утеха в небесното царство.

    Както има разлика между знание (обработената от нас информация) и познание (потвърдената от нашия личен опит информация), така има разлика между индивид и личност. Всеки индивид се явява конкретен представител на общата човешка природа. Но личността е нещо повече, личността е индивид, който влиза във връзка по вертикалата и хоризонталата, т.е. с Бога и ближния. В светските теории на личността почти изцяло липсва вертикалната духовна координата. Но психологът Виктор Франкъл подчертава, че „духовното измерение не може да бъде игнорирано… тъкмо то ни прави хора. Не е достатъчно да задаваме въпроса „кой съм?”, но и въпросите „откъде съм? къде и защо отивам?” Личността, според учението на светите Отци, не трябва да се отъждествява с душата. Личността е начин на съществуване, който събира в едно душата и тялото на човека, точно както личността на Спасителя събира Божеството и човечеството Му. Едновременно тя е и взаимопроникване (гр. „перихорисис”), когато тялото се одухотворява при съединяването на душата с Бога.
Личността изгражда себе си, излизайки от пределите си, насочвайки се не само към ближния, но и изкачвайки се към Бога и ставайки причастна на Него. Затова и Христовата заповед за любовта има двояка насоченост: „Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е: ‘Възлюби ближния си като себе си." (Мат.22:37-38) Така можем да кажем, че от антропологична гледна точка смисълът на спасението е в това от индивид да се превърнеш в личност, и то личност в християнския смисъл на думата - не само в човешкото общество, но и в Христа.  

    За да станеш личност трябва не просто да знаеш за Бога и не просто да знаеш името на своя ближен. Трябва да влезнеш в живо общение с Бога и ближния, т.е. да има не само знание, а и познание. Не само да гледаш с телесните си очи иконите, а да се молиш с душата си на Този, Който е изобразен на тях. Не само да поздравяваш ближния, който е в нужда, но да отвориш сърцето и портфейла си за него. Той не протяга случайно ръце към тебе. Старецът Арсений Папачок казва: „Просякът протяга ръка не за да търси, а за да ви даде Царството Небесно, а вие не го проумявате!“

    Не проумявал това и богаташът от Христовата притча. Не отворил душата си за ближния и затова останал само индивид. Индивидът няма име. Той е наречен някак си от своите земни родители, но за Бога той няма име, защото не е влезнал в общение с Него, общение, основано на любов. Не влезнал в такова общение и с бедния Лазар, с делата си доказвайки, че "Който притеснява сиромаха, укорява Твореца му, а който проявява милост към нуждаещите се, почита Твореца." (Пр.14:31). Бог казва за такъв егоистичен индивид „Аз не го познавам“. Затова и в притчата богаташът останал безименен.

    Адът ще бъде населен от безименни индивиди, хора, които не са влезли във връзка със с Бога и ближния. Самозатворили се в този временен земен живот, те ще осъзнаят своята грешка твърде късно. Ще протягат ръка за общение така, както богатият я протягаше към Лазар, но уви, ще е твърде късно.

Братя и сестри,

    Нека отворим духовните си очи за Бога и нашите ближни. Влизайки в храма, да не се задоволяваме със суеверно гледане на иконите, а да общуваме с Този, към който образът от иконата ни препраща. Да видим Божия образ и в нашите ближни, да не се самозатваряме в собственият ни свят от истински и въображаеми нужди, проблеми и наслади. Това е капан, защото човешкото его е ненаситно. То винаги ще иска още и още богатство, слава, удоволствия… Затова псалмопевецът Асаф казва за нечестивите богаташи: „Наистина си ги поставил на хлъзгаво място и ги оставяш да паднат в заблуда.“ (Пс.72:18) Хлъзгаво е мястото на богаташа, прилича на пързалка, по която като се пуснеш, спираш чак в огненото езеро.

    А спасението е съвсем близо до всеки от нас. То е в близкия до нас човек, просто трябва да го направим ближен, като свържем душата си с неговата. Да не се затваряме в клетката на нашата раса, етнос, прослойка, партия, църква и най-вече, на нашето его. Френският поет Луи Арагон казва „Да обичаш, значи да излезеш от предела на себе си”. Обичайки, ставаш личност и живееш. Затваряйки се, оставаш индивид и умираш в златната клетка на своето его. Богата храна за червеите. Отделен от Бога, отделен от ближния. Безименен.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

03.11.2024 г.

ПРОБОДЕН КАТО ХРИСТОС

(СВЕТИ ВЕЛИКОМЪЧЕНИК ДИМИТРИЙ МИРОТОЧИВИ)

Всяка година на 26 октомври ние се събираме и честваме празника на свети Димитрий Солунски. И днес също ще си припомним накратко неговия 21 годишен земен живот, като ще акцентираме на един малък, но важен детайл от неговата мъченическа смърт (+306 г. сл. Хр.).

Известно е, че той бил син на градоначалника на Солун; че родителите му били тайни християни и дори на своя син първоначално не са говорили нищо за вярата си. Едва по-късно, когато той вече е бил на около 10 години, те го завели и му показали стаята, където са се молили на Бога пред иконите. Малкият Димитрий осъзнал, че идолите, с които бил пълен Солун, са измама, повярвал, изповядал Христа и се кръстил. Когато баща му починал, той приел бащиния пост – управител на град Солун и бил удостоен от императора с много похвали и почести. Но щом Димитрий получил управлението на Солун, веднага почнал да затваря местата, където се събирали хората, за да се покланят на идолите. Градоначалникът на всеослушание проповядвал истинния Бог. Като разбрал за това, императорът му известил чрез пратеници, че сам ще дойде в Солун, за да извърши съд над него и да го накаже. Обаче свети Димитрий не се спрял, но все така продължил да проповядва Христа и обърнал мнозина в правата вяра. Така било до деня, в който пристигнал императорът, хвърлил го в тъмница и го предал на тежки изтезания.

Сега нека обърнем внимание на момента на мъченическата му смърт, защото от него можем да си изградим най-добра представа за свети Димитрий.

Когато войниците слизат в тъмницата и се нахвърлят върху него с копия, за да го убият, той вдига дясната си ръка – така се изобразява на иконите. Той вдига дясната си ръка, за да бъде прободен в ребрата, както е бил прободен Христос на Кръста и за да може и по този начин – и със самата си смърт да изповяда Христа.

Всички знаем, че смъртта е страшна, че пред лицето на смъртта човек става искрен. Затова древните отци са се събирали в пустинята при умиращия монах, молели се с него и по това как той умира, са съдили какъв е бил животът му. Пред лицето на смъртта човек не може да се преструва, със смъртта е невъзможно да си играем. В предсмъртните болки и в страха, в преживяването на последните мигове от живота, човек показва какъв е в действителност, показва своя истински облик. 

В този предсмъртен жест на свети Димитрий се вижда целият му живот, неговото умонастроение и специално любовта му към Бога. Защото при смъртта си той не е мислел колко е млад и защо трябва да умира точно сега?

Смятате ли, че не са му нашепвали такива мисли ту едни, ту други? Мислите ли, че мнозина не са го съветвали да се престори, че се покланя на идолите, за да спаси живота си? Мислите ли, че демоните не са му внушавали да падне и проси милост пред насочените копия?

Но ние виждаме как умира свети Димитрий и този негов жест ни показва, че той не е плакал от самосъжаление за някакъв „пропуснат живот“. Какъв щеше да е за него този живот, ако беше се дръпнал страхливо назад? Живот без Божията любов, това не е живот. Любовта е смисълът на живота и свети Димитрий беше открил и опитал тази любов. Живееше истинския Живот в Христа; да се отвърне от Христа, за него означаваше да се отвърне от Живота!

„Иисус ме възлюби до смърт, и то смърт най-позорна на кръста. Пречистият се натовари с всичката моя нечистота, занесе я и я хвърли в бездната на Божието опрощение. Мога ли аз да предам тази любов?“ – така разсъждавал свети Димитрий.

И не става дума само за дълг към Христовата любов. Светецът се бил съединил в такава степен с Христа, че усещал болката на Христовото сърце и тази болка му причинявала по-голямо страдание от неговите собствени рани.

Каква е тази Христова болка?

Христос изпитва болка заради отричането на човека от Бога. В Гетсимания Господ казва „душата Ми е прескръбна до смърт” (Мат. 26:28); но Той го казва и сега, когато вижда сърдечното вкаменение, страха и бягството на човека. Да вижда човека, за когото се е пожертвал, с когото е беседвал в скришна молитва, на когото е помагал и когото е утешавал всеки ден със Своите благословения – да вижда сега този човек с лекота да се отрича от Бога и от Църквата с думи и мерзки дела – в това е болката на Бога.

Но свети Димитрий не бил от този тип човеци. Той осъзнал, че на любовта на Разпнатия може да отговори само със съразпване. Затова свети Димитрий възжелал да умре по същия начин, както умрял Иисус, сякаш казва: „Нека моята болка поне малко да облекчи Божията болка” – онази болка, която е нескончаема, която не свършва на Кръста.

За това говорят светите отци, като твърдят, че любовта Божия е накърнена в света, че тя не намира за себе си покой, защото не среща никого, който би й отвърнал с взаимност. Това е уязвената Божия любов, любов тъжна, защото любовта не може да бъде едностранна, тя копнее за отговор.

А ние, хората, не бързаме да дадем отговор, отговорът ни често е уклончив. Това е все едно някой да споделя на любимия човек, че с цялата си душа е привързан към него, че го обича, и да получи в отговор: „Да, струва ми се и аз също, донякъде, може би”. Този отговор е болка, болка за онзи, който е положил живота си за другия. За съжаление, именно такъв е нашият отговор на Божията любов - много уклончив и боязлив, защото ние се опитваме винаги да седим на два стола и при трудност да бягаме като мишки. Всъщност, бягаме и без трудност. Сещаме ли се поне сутрин и вечер, че Христос ни очаква за молитва? Имаме среща с Него, но не идваме. В неделя ни чака в храма, но ние сме в кафенето, или пък много искаме да отидем, но дъждът, ах този дъжд … 

Колко различен от нас бил свети Димитрий! Той посрещнал друг дъжд - дъждът от копия, в ребрата си не просто като дълг към Христа, а като радостна възможност да се съедини напълно с Него. Като възможност да съедини прободеното си сърце с прободеното сърце на Спасителя, както копнеел и св. ап. Павел, който пише на филипяните: "за да позная Него и силата на възкресението Му, да споделя страданията Му и да умра подобно на Него" (Фп.3:10).

Затова Бог прославя свети Димитрий и до ден днешен стават толкова много чудеса при неговите свети мощи.

Пред статуята на Александър Велики император Юлий Цезар разсъждавал за изминалите си 40 години живот така: „Ти на 25 години си покорил целия свят, а аз на 40 още нищо не съм направил …”

Толкова повече ние трябва да казваме пред иконата на свети Димитрий: „Ти на 21 години така си възлюбил Христа, а ние…”

Къде сме ние, братя и сестри?!

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. вмчк Димитрий" - Д. Митрополия

26.10.2024 г.

ВЕЛИЧИЕТО НА РИЛСКИЯ СВЕТЕЦ

 

    Преподобни Йоан Рилски Чудотворец е най-великият български светец, небесен закрилник на целия български народ. Стотици чудеса са станали по неговите молитви, но не в това е неговото величие. Той постигнал зададената от Бога цел на всеки човек – да се освети и съедини със своя Създател. Чудесата не са задължителни за светостта. Понякога Бог ги дава приживе, понякога след смъртта. Светците никога не са търсели чудеса, те винаги са търсели Бога, винаги са искали „да бъдат“, а не „да правят“. Така било и с този велик наш сънародник.

    Преподобни Йоан се родил около 876 г. в село Скрино, разположено в гънките на Осоговска планина край реката Струма. Родителите му били благочестиви люде. Отрано те вдъхнали в него вяра и любов към Бога. Когато починали, той раздал на бедни и болни хора своята част от наследеното от тях имущество. В близък манастир постъпил като послушник. След известно време станал монах. Закопнял за тих отшелнически живот, той напуснал манастира и се изкачил на висока и гола планина, предполага се, Витоша. Направил си колиба от сухи вейки и почнал да се подвизава в пост и молитва. Хранел се само с диви растения. В една нощ разбойници го нападнали, набили го и го изгонили от там. След скитане из планината намерил дълбока пещера и се заселил в нея. В тая пещера св. Йоан прекарал 12 години.

    След това той се поселил във великата Рилска пустиня, в хралупата на едно грамадно дърво. Постел, молел се и плачел. Хранел се само с трева. Не виждал никъде човешко лице. Прекарвал със зверовете, които се оказали добри към него. След известно време го открили овчари. Вестта за него бързо се разнесла из околните долини и полета. Много хора от различни места идвали при хралупата, за да видят и чуят тоя пустинник. Някои от тях водели със себе си болни, а преподобният измолвал от Бога за всички здраве.

    Един човек бил мъчен години наред от нечист дух. Като видял хора да отиват към пустинята на св. Йоан, тръгнал подир тях. Като стигнал до полите на планината, той паднал на земята и почнал да вика:

- Не мога да вървя по-нататък, огън ме изгаря!

Спътниците вързали нещастния човек и го повели към жилището на преподобния. Замолили го да излекува болния.

- Деца мои – им казал той, - това не е по силите ми. Аз съм като вас немощен човек. Само Бог може да го излекува!

Те продължили по-усилено да молят светеца. Той се помолил горещо и обхванатия от нечист дух бил освободен.

    Смиреният Йоан искал да се усамоти тъй, че да скъса изцяло с тая широка известност. Напуснал любимия си дъб и продължил да се изкачва нагоре в планината. Стигнал до грамадна скала, до която видял просторна пещера. Поселил се в пещерата, а на скалата се молел ту изправен, ту на колене. Тук той водел непрекъсната борба с изкушенията на зли духове и с всички природни стихии – ветрове, бури, снегове, виелици.

    И тук великият отшелник не останал скрит от човеците. Слухът за неговите удивителни подвизи стигнал и до благочестивия цар Петър. Царят искал да го види, да го чуе и разговаря с него. Изпратил 9 опитни ловци да го търсят. Те много дни търсели и след като изнемощели от умора и глад, накрая го открили. Светецът имал само един хляб, но ги нагостил щедро и по Божие чудо след като се наситили, останал още половин хляб. Завръщайки се, удивените пратеници известили всичко на царя.

    В житието, написано от св. патриарх Евтимий четем: „Царят прочее се разпали от божествена ревност и облак от радост го обгърна. Бързаше сякаш елен по време на жътва към водни извори, взе със себе си и приближените си и се устремиха към планината. И когато дойдоха до реката, наричана Рила, намериха голяма скала, твърде висока и стръмна, и съвсем непристъпна. И като не можеха да вървят напред, върнаха се. Веднага се изкачиха на друга висока планина, която местните хора бяха свикнали да наричат Книшава, и оттук му показваха планината и скалата, където живееше преподобният. И царят не можа да отиде там поради стръмнината и суровостта на мястото. И незабавно изпрати двама слуги, които обичаше много, молейки и призовавайки, та да се сподоби с благослов, понеже много страстно желаеше да го види. А слугите, щом получиха поръчението на царя, отидоха там и съобщиха на светеца. Той пък каза, че това е невъзможно. „Обаче, чеда – рече, – кажете на царя: Твоят труд и твоето приношение принесени бяха на Бога сякаш кадило благовонно и приети бяха. Но ти бързо си иди оттук, понеже мястото не е яко, да не би да пострадаш случайно и ти, и хората с тебе. А наше смирение не ще можеш да видиш в тукашния живот, но в бъдещия и до насита ще се гледаме, и на онази неизказана радост ще се насладим, ако отправим оттук [към небето] достойни плодове на покаянието.“ Царят беше много печален и си отиде с много горест и скръб, мислейки, че е загубил нещо велико. И щом стигна в двореца, отново му изпрати за благословение немалко злато, а също и различни плодове, подходящи за монасите. Изпрати и послание със следното съдържание: „Цар Петър до всечестния отец пустинножител Йоан. Чух за благолюбивия характер на твоята душа и за заселването в пустинята, и за неземното и ангелско пребиваване, а също и за окончателното ти напускане на света и твърде много възжаждах да видя твое преподобие и да се насладя от медоточивите ти речи, понеже мислех да придобия немалка полза, като те видя. Но желанието за богатство и суетната слава, а също и страстите не оставят нас, които се люшкаме в морето на суетния живот, да стигнем до светлината на чистото и невеществено пребивание, защото помръкнаха нашите душевни очи от печал и от смут заради света. И ето сега, разбуден сякаш от някакъв дълбок сън, поисках да видя твоя святост. Но понеже се лиших, окаяният аз, и от тази благодат поради множеството си грехове, моля се и се покланям на твое преподобие да ни изпратиш някаква утешителна отрада и да прохладиш зноя на скръбта. Защото знае, знае твое преподобие какви светски бури и какви метежни облаци са свикнали да вълнуват царските сърца!“

    Блаженият Йоан склони пред молбата и пред постническите храни, като сломи силата на възвисеността си, но на златото не обърна никакво внимание и му извести така: „Убогият Йоан до благочестивия и самодържец на българския скиптър цар Петър. Да изпълним цялата ти молба нам не е позволено, но заради твоята вяра и усърдие изпълняваме вече онова, що ни подобава, като приемаме постническата храна. А твоето злато си задръж сам, защото такива неща вредят много на иночестващите, а най-вече – на пребиваващите в пустинни и безутешни места. Пък и за какво ще потрябват те на оня, който никога не вкусва хляб до насита, нито сама водата, за да утоли жаждата си? Защото за нас животът е Христос, а смъртта придобивка. Тези неща са потребни на Твое величество и на такива [като тебе]. Обаче дори и ти, увенчаният с диадема, не трябва да намираш сладост в тях, понеже е казано: „Кога се увеличава богатството, не привързвайте сърце към него." И макар че е писано: „Силата на царя е богатството“, но за да се употребява то за оръжие и войска, а не за свое удоволствие, а повече – за бедните и голите, и бездомните. И така, ако искаш заедно със земното да наследиш и небесното царство, бъди щедър, както е щедър нашият небесен Отец. Не се уповавай на неправда и не скланяй на грабеж; бъди кротък и тих, и благодостъпен за всички и нека очите ти са отворени за всички; нека елеят на твоето милосърдие да се излива върху всички; нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната; да излизат бедните радостни от твоя палат, а князете ти да отварят уста за похвали; да сияе твоята багреница със светлината на добродетелите ти, а въздишките и сълзите да са ти чеда; споменът за смъртта да ти идва винаги наум, а твоята мисъл да мечтае неленостно за бъдещото царство. Валяй се под нозете на твоята Майка, Църквата, прекланяй се усърдно и скланяй глава пред Нейните първопрестолници, та Царят на царуващите и Господарят на Господстващите, като види толкова голямото ти усърдие, да ти даде ония блага, що „око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат.“ А царят, когато прочете това, мислеше, че е получил нещо велико, и след като го целуна с любов, пазеше го в пазвата си, сякаш някакво многоценно съкровище, и чрез честото му четене прогонваше мрака на светската размирица.“

    Не се срещнали физически двама велики светци. Но се срещнали духовно, и колко много можем да се поучим и от двамата! Единият - живеещ в света и имащ светските власт и блага, се кае и смирява, кланя се на дрипавия отшелник и търси Този, Който е отвъд всяка земна суета. Другият – имайки само и единствено Бога, Го пази ревностно в сърцето от всякакво сребролюбие, плътоугодие, гордост и тщеславие. И не само това, но разтваря сърцето си за царя като мъдър и любящ духовен отец.

    В това е величието на Рилския светец – в неговото смирение, чистота и любов. С тях той се съединил с Бога. А чудесата дошли като свидетелство за постигнатата цел - богоподобието.

    Преподобни Йоан отказал царското злато, а вероятно е бил изкушен да го вложи в съграждането на манастир. Но манастир не се гради по човешки, върху злато, а по Божия начин - върху смирение и любов. И понеже свети Йоан избрал да гради чрез Бога, затова Бог промислил в Рилската пустиня България да се сдобие с най-голямото си духовно гнездо. Мнозина надошли около Божия угодник и пожелали да се отдадат на подвизи като него. Построили малък манастир, пръв игумен на който станал сам преподобният Йоан. Но доброто зърно винаги ражда изобилен плод и през вековете Рилският манастир се възвисил като най-значимото наше духовно средище, съкровищницата на България.

    На 18 август 946 г., на седемдесетгодишна възраст, преподобни Йоан блажено починал. Бил погребан в самата пещера от братята монаси.

    След няколко десетки години Божият угодник се явил на учениците си и поискал от тях да пренесат мощите му в град Средец (София). Като отворили гроба му, те видели нетленно и благоуханно тяло. Прославяйки Бога, с чест те го пренесли в София. Това станало на 19 октомври – ден, в който оттогава се чества тържествено неговата памет.

    Това честваме ние днес и ще се чества винаги, и през цялата вечност, защото са верни думите Соломонови: „Споменът за праведника ще пребъде благословен, а името на нечестивия ще бъде заличено.“ (Пр. 10:7) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2024 г.

ДУХОВНИТЕ КНИГИ - СТРЕЛИ СРЕЩУ ДЕМОНИТЕ

 

  (ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

    Днес ще си припомним просветителското дело на преподобни Паисий Величковски (1722-1794). Подвизавайки се на Света Гора Атонска, той издирвал намиращите се в забвение древни преписи на светоотеческите творения, превеждал ги от старогръцки на църковнославянски език, поправял и допълвал старите несъвършени и повредени от неопитни преписвачи славянски преводи. Благодарение трудовете на стареца се появили на славянски език "Добротолюбието", "Лествицата" и поученията на св. Исаак Сирин, незаменими пътеводители за подвижнически живот. През 1763 г., воден от Божия промисъл, той се преселил в Молдавия заедно с шестдесет свои духовни чада - монаси и послушници. 

    Няколко години след кончината на преподобни Паисий Величковски строгостта на манастирския живот намаляла, като само един от учениците на св. Паисий, игуменът Софроний, продължил да води строг духовен живот. Една нощ, като мислел, че вече е време за утринното богослужение, той излязъл от манастирската порта и погледнал към външната врата. Там видял един човек черен на вид и с ужасно телосложение. Той бил облечен като офицер и викал с висок глас, очите му били кървавочервени и светели с огнен пламък. Устата му била като на маймуна и зъбите му стърчали. Около кръста си бил увил една огромна змия, чиято глава била увиснала надолу, а езикът и стърчал като меч. На главата си носел шапка, от която стърчали тела на отровни змии, които се увивали като коси около врата му.

   След първоначалния ужас, игуменът Софроний попитал офицера какво търси в двора на манастира в такъв час.

    Водачът на демонските сили му разкрил, че докато старецът Паисий бил жив, 60000 демона воювали безуспешно с него и 60-те монаси, дошли с него от Св. Гора. Когато Паисий умрял, откомандировали 10000 демона. Когато монасите започнали да се грижат повече за своите ниви, постройки и лозя, освободили още 10000. След няколко години някои от монасите променили устава на Паисий и на светските хора било разрешено да наемат стаи в манастира. Тогава демонската армия намаляла с още 10000. По-късно, когато били основани училища за малки момчета, още 10000 демона били прехвърлени на друг фронт, като оставили само 20000 да се „грижат“ за монасите.

    Игуменът Софроний, чувайки тези неща, изстенал мислено и попитал черния:

    - Защо още е необходимо да оставаш в манастира, след като както ти самият признаваш, че монасите са се отказали от своята борба? Каква работа имаш още тук?

    И тогава, принуден от Божията сила, демонът разкрил своята тайна:

    - Истина е, че вече няма никой, който да се бори срещу нас, тъй като вашата любов е изстинала и вие сте се отдали на светски и земни дела. Но все още има едно нещо в този манастир, което ни тревожи и ни причинява грижи. Това са тези мръсни парцали, имам предвид книгите, дано пропаднат в дън-земя, които имате във вашата библиотека. Ние живеем в ужас и треперим да не би някой от по-младите монаси да ги вземе и да започне да ги чете. Когато започнат да четат тези проклети парцали, те научават за вашата духовна набожност и вашата древна вражда с нас и малките парвенюта започват да се гневят срещу нас. Те научават, че християните едно време – и светските съсловия и духовенството, са се молили неспирно, постили са, изучавали са и са изповядвали мислите си, бдели са и са живели като чужденци и странници на този свят. И тогава бидейки глупаци, те започват да практикуват тази безсмислица. Освен това те се отнасят към всички писания сериозно. Те крещят и ни ругаят като диви животни; казвам ти, че дори един от тези разгорещени глупаци е достатъчен да ни прогони всички оттук. Те стават толкова безжалостни и безкомпромисни към нас, колкото вашият екзекутиран Водач (Спасителят). Ние сме постигнали мир и съгласие с вас. Но тези ваши наречени духовни книги са постоянен източник на вражда и несъгласие. Защо да не живеем в мир? Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни? Защото и аз съм дух? Нали така? И аз също вдъхновявам хората да пишат книги. Но стига само един от тези мръсни парцали, които вие наричате пергаменти, да попадне в ръцете на някой несмислен глупак и целият се разгаря наново и ние трябва да бягаме и да започнем борба с вас отново.

    Бедният игумен не можел повече да мълчи и запитал:

    - Какво е най-силното ви оръжие срещу монасите в наше време.

    И той му отвърнал:

    - Най-голямата ни грижа в момента е да държим монасите и монахините далече от техните духовни занятия, особено им пречим да се молят и да четат тези опушени книги. Защо не прекарвате повече време в грижа за градините и лозята си, в ловене на риба и в учене на децата, защо не се отдадете на гостоприемство към всички тези добри хора, които идват през лятото заради чистия въздух и чистата вода? Монасите, които се отдават на такива занимания, биват уловени в нашите мрежи като мухи в паяжина. Докато всичките тези книги не се унищожат или не се разпаднат от старост, ние не ще имаме мир. Те са като стрели в тялото ни.

    Едва изрекъл тези думи и клепалото забило за утринната служба, а водачът на демонската армия изчезнал като дим.

Братя и сестри,

    Колко силно изобличава това видение нас, православните християни от 21 век! Защото ние всички сме в голямо духовно разслабление, отстъпили сме от строгия подвижнически живот. Занимаваме се с второстепенни неща, а сме забравили основното, азбучна истина - ние говорим на Бога в молитва, Той ни говори чрез Своето слово. "Духът е, Който дава живот; плътта с нищо не помага. Думите, които ви говоря, са дух и живот." (Йн.6:63) Затова трябва да пребъдваме не само в молитва, но и в Божието слово, тълкувайки го чрез духоносните свети отци и старци.

    Днес опитните духовни наставници са изключителна рядкост и единствената възможност, поне частично, да компенсираме тази липса, са оставените от светците книги. Чрез тях ние задочно общуваме с великите Божии педагози и духовни лекари. Затова и всички адови сили са насочени към това да забравим, че имаме църковна книжарница и библиотека. Имаме прекрасни книги от светите отци, чудесни ръководства за духовен живот, но те изгниват забравени долу в енорийския център...

  Манастирите днес, също като по времето на игумена Софроний, се занимават повече с второстепенни по важност дейности - отглеждане на биволи, кисело мляко и производство на ракия, отколкото с молитва и духовно четене. Трудът има своето важно място както за монасите, така и за подвизаващите се в света. Но когато манастирските хамбари са пълни, а хамбарите на сърцето са празни, вече е трагично. Когато можеш да предложиш кисело мляко на търсещите чист въздух, а не можеш да помогнеш духовно, тогава защо си там? Само за пазач на сградата?!

    Казвам това с болка, а положението в енориите е дори още по-плачевно. Идват хора натоварени и обладани и никой няма духовна сила да им помогне. Чупим пръсти, защото духовният ни живот не е на висота. Библията ни прашасва на някоя лавица. Божието слово не е в нас. То сякаш си е свършило работата в периода на вселенските събори и оттогава е станало занимание само за професионални богослови-изследователи. Забравили сме, че Божието слово е хляб за всеки ден. Материалният хляб може да изглежда еднообразна храна, но не спираме да храним тялото с него. Защо тогава се задоволяваме с едно единствено прочитане на Библията през целия ни живот?!  Така подлагаме на гладна диета духът си, като допускаме той да отслабне и се поболее без Божието слово. Библията и светоотеческите книги са хляб, даващ духовни сили, не само полезен, но и неземно сладък всеки път, когато го приемаме със смирение.

    Днешното неделно евангелие е много поучително. Длъжни сме да сеем както в сърцата на другите, така и да пускаме ежедневно Сеяча да сее в собственото ни сърце. Ако не отваряме Библията и не обработваме почвата на собственото си сърце, ще бъдем като една от трите лоши почви: 1. утъпкана край пътя (невнимателните слушатели), 2. каменистата и суха (коравосърдечни и повърхностни) 3. трънлива (потъналите в светски грижи). И в трите случая резултатът е безплодни плътски "християни", радост за демоните! 

    Не всички книги за духовност са душеполезни. "Защо не четеш моите книги? Не са ли и те духовни?" - пита демонът. В това трябва много да внимаваме, защото с изнамирането на Интернет достъпът до всякаква литература е станал неограничен. Нямам предвид само еретическите, теософски и езотерични творби. Много неща излизат под етикета "Православие", но не чрез всички сее Христос. Доста от писанията са модернистки по дух или с икуменическа насоченост. Авторите им пишат за Православието общо, а не от жив личен опит. Кабинетни "богослови с цигара в ръка" (по думите на йером. Серафим Роуз), "които наглед имат благочестие, но са се отрекли от силата му" (2Тим.3:5). Разбира се, цигарите са само пример, един от многото пороци. Но той е показателен за целия модернизъм, който неглижира аскезата и постоянно "сваля летвата", за да угоди на разслабления съвременен човек. Сравнете живото слово на преподобните Йосиф Исихаст, Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит с абстрактните писания на някой "цигарен" богослов. Няма да цитираме имена, само ще посочим принципа на модернистката съблазън: "Дяволът хлопа на вратите на ума, (за да го води към мечтателни и абстрактни разсъждения), а Бог хлопа на сърцето (за да го води към покаяние и смирение)." Добре знаем, че само "чистите по сърце ще видят Бога", но умът ни се прелъстява от красиви слова и почваме да си вярваме, че някой модерен богослов може и през завесата от цигарен дим да Го е видял...

    Нека четем Библията и светоотеческите книги. Те са като стрели в тялото на демоните. Те ги поразяват, защото разкъсват изкусителните им мрежи, а нас, грешниците, поставят в Божието присъствие, привеждат главите ни надолу в покаяние и ни водят към единение с Иисус Христос. Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

13.10.2024 г.