ЦЪРКВАТА НЕ Е ЧАКАЛНЯ, А СЕМЕЙСТВО

(НЕДЕЛЯ СИРОПУСТНА)

Днес често чуваме – а понякога и сами си казваме: „По-добре да не се сближавам с другите“, „Ще стоя на разстояние, за да не бъда наранен“. „В света човек за човека е вълк, а и в Църквата не винаги знаеш какво се крие под агнешката кожа“.

И затова избираме нещо, което на пръв поглед изглежда разумно: идваме в храма, палим свещ, помолваме се – и си тръгваме, като си повтаряме: „Идвам при Бога, не при хората, от тях удари мога да очаквам“.

Но така, незабелязано, Църквата започва да прилича не на семейство, а на чакалня – хора заедно, но всеки сам. Телесно близо, а вътрешно – далеч.

Ще каже някой: „Отецът преувеличава – нали си говорим, пием кафе след литургията, не е ли това общение?“

Слава Богу, малко над точката на замръзване сме. Но нашето общение често е от типа на чакалнята. И в чакалнята хората разговарят, но само със своите близки. Така и в храма – хора, които години наред се причастяват от една Чаша, понякога дори не си знаят имената. Масите в кафенето може да не са големи, но могат да се съберат – а рядко някой прави първата крачка. Молим се след службата за частни нужди, но кръгът остава затворен. Ако някой приближи, в очите ни се появява знакът „Стоп, частен имот“.

Това са симптомите. Диагнозата е тъжна: отчуждение и индивидуализъм. Направили сме сърцата си непроницаеми за човека до нас, защото ни е страх от рани. И сме приели, че добрият християнин е осъден на самота. Имаме и „железен“ аргумент: Бог е верен, хората – неверни; следователно не се доверявай на никого.

Звучи духовно. Но е дълбоко невярно и обезсмисля самата Евхаристия, за която св. ап. Павел казва: „Хлябът, който разчупваме, не е ли общение с Христовото тяло? Понеже хлябът е един, едно тяло сме и ние, многото“ (1 Кор. 10:16–17).

Коментирайки тези думи, св. Йоан Златоуст пита: „Какво е хлябът? – Тялото Христово. А какво стават причастяващите се? – Тялото Христово: не много тела, а едно тяло.“

Ето защо Причастието не е лично духовно постижение. То е влизане в общо Тяло – общо Тяло с най-прекрасния Христос и с хора, които не винаги ни изглеждат толкова прекрасни, но са прегърнати от Него.

Хлябът става хляб, когато тестото е чисто и добре замесено. Както хлебарят пресява брашното, така и ние, преди да пристъпим към Евхаристията, сме призвани да пресяваме сърцата си – от обиди, раздори и омраза, но и от подозрение, самомнение, гордост, осъждане. Не за да се отстраним от другите, а за да станем способни да се съединим с всички в Христовата любов и да бъдем едно Тяло.

Индивидуалистът често си служи с максимата: „Спасението на давещия се е дело на самия давещ се“, но я разбира криво – не като акцент на личната отговорност, а като оправдание да не подаде ръка. А Христос казва друго: „Ако принасяш дара си на жертвеника и си спомниш, че брат ти има нещо против тебе – иди първо се помири с брат си“ (Мат. 5:23–24). Любовта не е пасивна. Тя прави първата крачка, и всеки трябва да бърза да я направи.

Но някой ще каже: „А ако ме боли? Ако съм бил наранен? Защо да човъркам раната?“

В семейството няма истинска близост без риск от болка. Там, където има любов, има и рани. Въпросът не е дали ще бъдем наранени, а какво правим с раните.

Погледнете Христос и Юда. На Тайната вечеря Господ подава залък на Юда – жест на особена близост и чест. Поднася го, знаейки какво се готви, сякаш без думи го призовава към покаяние. Знае ясно, но умишлено говори неясно за останалите, за да не унижи Юда, защото Бог не затваря сърцето Си за неверните, те затварят себе си за Него. 

В Гетсимания Юда идва с предателска целувка, а Христос му казва: „Приятелю, за какво си дошъл?“ Използваната от евангелиста гръцка дума не означава „близък приятел“, но е силна - говори за човек, с когото си бил в общност. Сякаш Господ казва: „Ти още си от Моите. Аз не се отричам от теб, дори когато ти се отричаш от Мен.“ Това не оправдава предателството, но като не затваря сърцето Си за Юда, Иисус не му затваря вратата към покаянието. Христос остава верен на любовта, дори когато тя не е приета, защото не може да бъде друг, освен Любов.

Същата любов виждаме и у свети Нектарий Егински (†1920 г.). Срещу него е организирана клеветническа кампания с обвинение, че се стреми към патриаршеския престол. И както при Спасителя - не от далечни, а от събратя-духовници. Унижен, отстранен и доведен до крайна бедност, светецът има всички основания да се затвори и да каже: „Ще служа на Бога, но без хора“. Но не го прави. Когато по-късно един от неговите гонители тежко се разболява, светецът се моли за него и изпраща човек да го пита от какво има нужда. Това не е формална прошка, а прошка, която държейки сърцето отворено за ближния, го държи отворено и за благодатта.

Днес в нашите енории виждаме подобна ситуация: хора, които се познават от години, но не си говорят. Стари недоразумения, неизказани подозрения, погледи, които се избягват. За да не бъдем наранени, избираме самотата.

А без общение Църквата престава да бъде семейство и се превръща в чакалня – място за кратък престой, за изчакване, докато от царските двери се появи лъжичката, възприемана като лекарство за лична утеха. А когато търсим в Евхаристията единствено лична утеха, ние изкривяваме нейния смисъл.

Защото да „различаваш Тялото и Кръвта Христови“ означава не само да виждаш в лъжичката Христос, но и лицето на брата си, който е част от Неговото Тяло.

И понеже приемаме Евхаристията криво – като самотници – такива и оставаме: знаем се, но не се познаваме. И не се изправяме, не се молим един за друг така, както се е молил св. Нектарий за своите притеснители.

Прошката не означава, че болката не е реална. Тя означава, че не ѝ позволяваме да управлява отношенията ни. Пътят често започва с нещо малко – с поздрав, с дума, с молитва за човека, когото избягваме.

Малки стъпки, които превръщат чакалнята в семейство. Защото Църквата не е място за събиране, а за съединение.

Бог да ни даде смелостта не да се ограждаме, а да обичаме; да поемем риска на общението и, ако усетим, че брат ни има нещо против нас, да оставим дара си пред жертвеника и да кажем: „Приятелю, простено – прости“.

Защото сме въведени в Църквата чрез Христос, но оставаме в нея единствено чрез прошката. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Храм "Света Троица" – Плевен

КОГАТО ДУШАТА СТАВА ДРЕХА НА ТЯЛОТО

(ЗАДУШНИЦА)

Задушниците са особени дни – три съботи в годината. Аз за себе си наричам съботата ден на мислещия човек. А това неизбежно означава и ден на тъгуващия човек, защото, както казва Писанието: „Наистина – голямата мъдрост е голямо терзание, и щом познанието се увеличи, увеличава се и тъгата“ (Екл. 1:18).

Неразмишляващият човек живее в блажена неосъзнатост. Но това блаженство е блаженството на щрауса, забил глава в пясъка. Такъв човек пребивава в тъмнината на пирове и веселби, в гонене на богатство, слава, власт и наслади – в гонене на вятъра. Той не може да види, че над него изгрява Неделята. За него няма неделя, защото няма и събота; животът му се превръща в блудкава каша, която непрестанно трябва да се подправя, за да има вкус.

Неделята е ден на празник, „малък Великден“, но не за всички, а само за учениците – за онези, които в съботата, когато Христовото тяло пребивава в гроба, не заравят главите си в пясъка. За тези, които скърбят, но и с трепет размишляват върху големите въпроси на живота: Какво стана със Спасителя? Какво ще стане с мен?

Затова и днес ние не само си спомняме нашите починали сродници, близки и приятели. Стоим между земята и небето, между времето и вечността, и Църквата ни учи не само да скърбим, но и да се вглеждаме дълбоко – в живота, в смъртта и в смисъла на човешкото съществуване.

Светото Предание ни напомня, че човекът не е само тяло, но и душа, и че тялото е временна дреха, която душата облича за кратко време в този свят. Св. ап. Павел казва: „Защото знаем, че ако земното ни жилище, тая скиния, се разруши, имаме от Бога здание, дом неръкотворен, вечен на небесата“ (2 Кор. 5:1).

Да, тялото е дреха. То старее, боледува, износва се и накрая бива оставено в земята. Всички ние, рано или късно, ще захвърлим тази дреха, както се захвърля износена премяна. Но въпросът, който Задушница поставя пред съвестта ни, е друг:

Каква е станала душата ни, докато сме носили тази дреха?

Голямата трагедия на нашето време не е, че тялото умира – това е естествено. Трагедията е, че твърде често душата се превръща в слугиня на тялото, в негова дреха, в негово украшение. Човек започва да живее не за спасението на душата, а за удобството, насладата, славата и удоволствието на тялото.

Когато душата служи на страстите, когато оправдава греха, когато мълчи пред неправдата, когато забравя Бога, тогава се случва страшното обръщане: не тялото е дреха на душата, а душата става дреха на тялото.

Но тялото ще бъде оставено. И ако душата е живяла само за него – с какво ще застане тя пред Бога?

Затова днес се молим за нашите покойници – Бог да ги прости. Не защото те вече могат да променят земния си път, а защото любовта не умира и защото Божията милост е по-голяма от нашата немощ.

Но Задушница е и проповед към живите.

Докато още носим тази дреха – тялото – нека се грижим душата ни да не бъде разкъсана от грях и оголена от добродетели. Нека я обличаме с покаяние, с милосърдие, с молитва и с прошка. Защото когато дойде часът да съблечем тялото, само душата ще застане пред Христос.

Тялото ще иде в пръстта. И ако сме живели само за него – какво ще отговорим?

Тогава няма да ни попитат как сме изглеждали, а как сме обичали.

Няма да ни попитат колко сме имали, а какво сме дали.

Няма да ни попитат колко сме живели, а за какво сме живели.

Нека паметта за нашите починали ни направи по-мъдри, по-смирени и по-будни.

Нека живеем така, че когато захвърлим тази временна дреха, душата ни да бъде готова да се облече в нетленната светлина на Божието царство.

А лъчите на това Царство ще зърнем отново с духовните си очи в утрешния неделен ден. Нека се надяваме и се молим там, облечени в светлина, да се намерим заедно с нашите починали роднини и приятели. Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Храм "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

14.02.2025 г.