(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)
Днешното евангелско четиво ни разкрива, че злото може да проникне дълбоко в човешката душа и да заеме мястото, полагащо се на Бога. Човек е създаден от Бога да бъде Негов храм. От Свещеното Писание знаем, че храмът има тройна структура. Най-външен е дворът, а самата скиния (а после и храм) е разделена на две – Светая и Светая Светих. Св. ап. Павел често нарича човека храм Божий, а църковното храмостроителство следва тази богоустановена още в Стария завет структура.
Човешкото тяло съответства на храмовия двор, а душата – на светилището, в което се извършва срещата с Бога. Но и в самата душа има едно вътрешно място, където се извършва най-интимното богообщение – сърцето, което съответства на Светая Светих. „От всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – заявява мъдрецът.
Когато Адам съгрешава, Бог го облича в кожени дрехи. Светите отци тълкуват това като огрубяване на човешката плът, която преди това била по-ефирна и лека. Тъй като нашите прародители отпаднали от богообщение и насочили духовните си сили към творението вместо към Твореца, това огрубяване било за тях предпазна мярка, за да не бъдат толкова уязвими на бесовските атаки. Така човек заприличал на една добре укрепена крепост, която обаче трябвало да пази от вражески нападения. Тоест, храмът вече става и крепост.
Враговете имат за цел да превземат крепостта и се установят в нейната сърцевина. Когато забият своето знаме в нея, значи са установили пълен контрол. Такъв беше и случаят с Гергесинските бесновати (Марко и Лука ги наричат Гадарински, указвайки по-големия град, до който се състояло събитието - Гадара). Дяволът беше пленил волята им, беше превзел напълно крепостта на техните души и развял своето знаме на кулата. Рошави, мръсни, покрити със запечена кръв и струпеи човеци, които крещят и вият като зверове из пущинаците. На въпроса на Спасителя как се казват, евангелист Лука разкрива, че те дали отговор „Легион“. Всъщност не говори самият човек, а демоните, които са го обладали. Легион се нарича най-голямата войскова част в римската армия, която обхваща между 3300 и 6300 души. Така пред нас е печалният образ на човека, отпаднал от Бога, и не просто отпаднал, а паднал до дъното. Преди грехопадението Адам е гол, но безгрешен, след грехопадението неговият разум и нравствено чувство все пак са съхранени, защото търси листа да прикрие голотата си. Обладаният от демони „анти-Адам” е гол, но вече не търси дреха, а злобата му е съвсем открита.
Само няколко хиляди години „еволюция“ в греха и човек много повече прилича на див звяр, отколкото на венец на Божието творение. Първият Адам бе поставен в градина, а този живее в гробищата, като жив мъртвец.
Жив мъртвец - това е тъжната диагноза на съвременния човек. Тя е следствие от липсата на борба. Човек вече почти не се бори с греха, защото е отхвърлил това понятие като старомодно. Вкарал е всичко в коловоза на психологията. Няма Бог, следователно няма и Божий закон, а като няма закон, няма и престъпване на закона. Само дето всеки втори около нас е гадаринец...
Имаше преди години една ТВ-реклама „Най-лесният начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш“. Казано уж на шега, но трагично вярно за много наши съвременници, които напълно са се отпуснали по течението на този свят. Бих казал, че всеки от нас в някаква степен е повлиян негативно от това мощно течение. Презадоволеността с материални блага, пресищането с храна и нечисти картини ни омърсяват и отдалечават от Бога. Консуматорската нагласа ни пречи да постим сериозно. Визуалните нечистоти вече не дразнят очите ни и духовното ни зрение отслабва до степен, че не различаваме опасността.
Когато повярвах в Бога беше актуална една сръбска певица, чиято група се казваше „Сладки грех“. Звучи закачливо, но грехът съвсем е не е сладък. Той е сладък само за миг, като отрова, която на езика е приятна, а в стомаха става горчива и ако не я повърнем, ни убива.
Борбата с греха е борба на живот и смърт. Тази борба започва още с опазването на крепостната стена на нашата личност. Там са нашите сетива. Те са прозорци към този свят, но ние трябва да ги превърнем в бойници. Вражите стрели проникват през тях, разпалват страстите и предизвикват пожари. Разузнавачи обхождат непрестанно стените и търсят пролука и слабо място, през където да проникнат в душата. Устата пък е врата, за която трябва непрестанно да призоваваме Бога като Давид: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми;“ (Пс.141:3)
В зависимост от територията, която бесовете са превзели, има различни степени на бесовско влияние: присъствие, угнетяване, обсебване. Когато е превзето сърцето – Светая Светих в човека, тогава говорим за пълно обладаване. Ние трябва да дадем решителен отпор още на външните стени, а ако някой враг проникне в крепостта, бързо да го умъртвим с покаяние, Изповед и Св. Причастие. Когато Христос се възцари в нас, крепостта на нашата душа става непревземаема.
Някои хора, поради лоша среда и възпитание, и грешни решения, губят битката още в младежка възраст. Предават се на пороци и стават обиталище на бесовете. Ден след ден врагът завзема територии в тяхната душа и сърце. Стават подобни на Гергесинските бесновати и само силни психотропни лекарства могат да прикрият тяхната бесноватост. Да прикрият, но не и да освободят. Само Бог може да ги освободи! Това е добрата вест от днешното евангелие - колкото и дълоко да е проникнал врага в нашата душа, Бог е силен с една дума да го прогони!
Братя и сестри,
От нас се иска да мразим злото и да воюваме в тази духовна бран. А тя е жестока и трудна. Най-голямата трудност се състои в това, че още от раждането ни в крепостта е проникнал троянски кон – плътта. В него са скрити страстите и чакат да им дадем храна. Нахраним ли ги, излизат и вилнеят в нас. Трябва чрез редовен пост да ги омаломощим от глад, да ги посичаме с меча на Духа. Плътта се храни от излишъците и кулинарните глезотии. Всичко, с което преяждаме и си угаждаме, всъщност храни бесовете, скрити в троянския кон.
Нашата борба е за духовна свобода. Ако не се освободим от враговете си в този свят, след смъртта пак ще бъдем в тяхното присъствие. И тогава робството ни ще бъде многократно по-жестоко и мъчително. Ще бъде вечно и безнадеждно.
Защо навремето чорбаджиите не са били толкова ревностни да се освободят от турското робство? (Както на шега казваме: Искали са, но … са нямали желание.) Защото не са искали да рискуват земното богатство! Затова и ние нека възлюбим небето, да възжелаем радикална промяна и си кажем като нашите революционери-възрожденци „Свобода от греха или смърт“.
протойерей Красимир Кръстев
Църква "Света Параскева" - Плевен
13.07.2025 г.

