ДУШАТА – ХРАМ И КРЕПОСТ

(НЕДЕЛЯ ПЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

Днешното евангелско четиво ни разкрива, че злото може да проникне дълбоко в човешката душа и да заеме мястото, полагащо се на Бога. Човек е създаден от Бога да бъде Негов храм. От Свещеното Писание знаем, че храмът има тройна структура. Най-външен е дворът, а самата скиния (а после и храм) е разделена на две – Светая и Светая Светих. Св. ап. Павел често нарича човека храм Божий, а църковното храмостроителство следва тази богоустановена още в Стария завет структура.

Човешкото тяло съответства на храмовия двор, а душата – на светилището, в което се извършва срещата с Бога. Но и в самата душа има едно вътрешно място, където се извършва най-интимното богообщение – сърцето, което съответства на Светая Светих. „От всичко, което трябва да пазиш, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“ (Пр.4:23) – заявява мъдрецът.

Когато Адам съгрешава, Бог го облича в кожени дрехи. Светите отци тълкуват това като огрубяване на човешката плът, която преди това била по-ефирна и лека. Тъй като нашите прародители отпаднали от богообщение и насочили духовните си сили към творението вместо към Твореца, това огрубяване било за тях предпазна мярка, за да не бъдат толкова уязвими на бесовските атаки. Така човек заприличал на една добре укрепена крепост, която обаче трябвало да пази от вражески нападения. Тоест, храмът вече става и крепост.

Враговете имат за цел да превземат крепостта и се установят в нейната сърцевина. Когато забият своето знаме в нея, значи са установили пълен контрол. Такъв беше и случаят с Гергесинските бесновати (Марко и Лука ги наричат Гадарински, указвайки по-големия град, до който се състояло събитието - Гадара). Дяволът беше пленил волята им, беше превзел напълно крепостта на техните души и развял своето знаме на кулата. Рошави, мръсни, покрити със запечена кръв и струпеи човеци, които крещят и вият като зверове из пущинаците. На въпроса на Спасителя как се казват, евангелист Лука разкрива, че те дали отговор „Легион“. Всъщност не говори самият човек, а демоните, които са го обладали. Легион се нарича най-голямата войскова част в римската армия, която обхваща между 3300 и 6300 души. Така пред нас е печалният образ на човека, отпаднал от Бога, и не просто отпаднал, а паднал до дъното. Преди грехопадението Адам е гол, но безгрешен, след грехопадението неговият разум и нравствено чувство все пак са съхранени, защото търси листа да прикрие голотата си. Обладаният от демони „анти-Адам” е гол, но вече не търси дреха, а злобата му е съвсем открита.

Само няколко хиляди години „еволюция“ в греха и човек много повече прилича на див звяр, отколкото на венец на Божието творение. Първият Адам бе поставен в градина, а този живее в гробищата, като жив мъртвец.

Жив мъртвец - това е тъжната диагноза на съвременния човек. Тя е следствие от липсата на борба. Човек вече почти не се бори с греха, защото е отхвърлил това понятие като старомодно. Вкарал е всичко в коловоза на психологията.  Няма Бог, следователно няма и Божий закон, а като няма закон, няма и престъпване на закона. Само дето всеки втори около нас е гадаринец...

Имаше преди години една ТВ-реклама „Най-лесният начин да се справиш с изкушението, е да му се отдадеш“. Казано уж на шега, но трагично вярно за много наши съвременници, които напълно са се отпуснали по течението на този свят. Бих казал, че всеки от нас в някаква степен е повлиян негативно от това мощно течение. Презадоволеността с материални блага, пресищането с храна и нечисти картини ни омърсяват и отдалечават от Бога. Консуматорската нагласа ни пречи да постим сериозно. Визуалните нечистоти вече не дразнят очите ни и духовното ни зрение отслабва до степен, че не различаваме опасността.

Когато повярвах в Бога беше актуална една сръбска певица, чиято група се казваше „Сладки грех“. Звучи закачливо, но грехът съвсем е не е сладък. Той е сладък само за миг, като отрова, която на езика е приятна, а в стомаха става горчива и ако не я повърнем, ни убива.

Борбата с греха е борба на живот и смърт. Тази борба започва още с опазването на крепостната стена на нашата личност. Там са нашите сетива. Те са прозорци към този свят, но ние трябва да ги превърнем в бойници. Вражите стрели проникват през тях, разпалват страстите и предизвикват пожари. Разузнавачи обхождат непрестанно стените и търсят пролука и слабо място, през където да проникнат в душата. Устата пък е врата, за която трябва непрестанно да призоваваме Бога като Давид: „Господи, постави стража на устата ми, пази вратата на устните ми;“ (Пс.141:3)

В зависимост от територията, която бесовете са превзели, има различни степени на бесовско влияние: присъствие, угнетяване, обсебване. Когато е превзето сърцето – Светая Светих в човека, тогава говорим за пълно обладаване. Ние трябва да дадем решителен отпор още на външните стени, а ако някой враг проникне в крепостта, бързо да го умъртвим с покаяние, Изповед и Св. Причастие. Когато Христос се възцари в нас, крепостта на нашата душа става непревземаема.

Някои хора, поради лоша среда и възпитание, и грешни решения, губят битката още в младежка възраст. Предават се на пороци и стават обиталище на бесовете. Ден след ден врагът завзема територии в тяхната душа и сърце. Стават подобни на Гергесинските бесновати и само силни психотропни лекарства могат да прикрият тяхната бесноватост. Да прикрият, но не и да освободят. Само Бог може да ги освободи! Това е добрата вест от днешното евангелие - колкото и дълоко да е проникнал врага в нашата душа, Бог е силен с една дума да го прогони!

Братя и сестри, 

От нас се иска да мразим злото и да воюваме в тази духовна бран. А тя е жестока и трудна. Най-голямата трудност се състои в това, че още от раждането ни в крепостта е проникнал троянски кон – плътта. В него са скрити страстите и чакат да им дадем храна. Нахраним ли ги, излизат и вилнеят в нас. Трябва чрез редовен пост да ги омаломощим от глад, да ги посичаме с меча на Духа. Плътта се храни от излишъците и кулинарните глезотии. Всичко, с което преяждаме и си угаждаме, всъщност храни бесовете, скрити в троянския кон.

Нашата борба е за духовна свобода. Ако не се освободим от враговете си в този свят, след смъртта пак ще бъдем в тяхното присъствие. И тогава робството ни ще бъде многократно по-жестоко и мъчително. Ще бъде вечно и безнадеждно.

Защо навремето чорбаджиите не са били толкова ревностни да се освободят от турското робство? (Както на шега казваме: Искали са, но … са нямали желание.) Защото не са искали да рискуват земното богатство! Затова и ние нека възлюбим небето, да възжелаем радикална промяна и си кажем като нашите революционери-възрожденци „Свобода от греха или смърт“.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Параскева" - Плевен

13.07.2025 г.

ТОЛКОВА ГОЛЯМА ВЯРА!

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)

    Днес прочетохме как Господ Иисус Христос похвали вярата на един военнослужещ. Затова ще размислим каква беше тази вяра, която предизвика Господнето възклицание?

    Първото странно е, че човекът бе римлянин, а не, както можем да очакваме, юдеин. 

    Знаем, че римляните се били многобожници и в пантеона на техните богове са попадали божествата на всички завладяни от тях народи. Условно можем да групираме боговете на медицината и изцелението в три групи:

   1. Малки и домашни: Салус (предимно за превенция на заболяванията); Лари, Пенати (за леки здравни проблеми);

    2. По-големи и специализирани: Аполон (най-вече до 3 в. пр. Хр., когато започва да доминира култа към неговия син Асклепий); Асклепий - хората са посещавали неговите храмове (асклепиони), където са спали в свещените помещения (абатони), за да получат изцеление или сънища с лечебни указания; Хигия (дъщеря на Асклепий) – за хигиена и пречистване; Флора – за билкови лечения.

    3. Върховен бог Юпитер (съответстващ на гръцкия Зевс) – защитник от болести на целия народ, т.е. епидемии. Той бил пазител на закона, реда и справедливостта, а неговият култ бил централен в държавната религия.

    Никой от тези богове не бил всемогъщ, всеки отговарял за определена област от живота, а Юпитер бил по-скоро арбитър между тях.

   Римляните са били много внимателни в култовите си практики, за да не предизвикват гнева на "по-малките" божества, докато почитат по-висшите, както и обратното. На Юпитер принасяли бик, на най-малките богове – мляко. Римляните принасяли и обща жертва – на "Dii Immortales" (Безсмъртните богове), за да не обидят никого. За получаване на изцеление започвали молитвите и ритуалите си от най-висшия – Юпитер, и така по веригата надолу. Римските богове били ревниви, затова ако  хората объркали към кого да се обърнат или пък с ритуала си разгневят някого, трябвало да извършат piaculum (умилостивителна жертва), обикновено с овца или вино.

    И така, римляните са вярвали, че боговете работят в йерархия, но всеки има своя сила, роля и воля. Ключът бил в точната диагностика + точният бог. Но трябвало да се принасят постоянни жертви, защото Юпитер не бил единоначалник, а само арбитър между спорещи помежду си и със самия него богове.

    В тази вяра бил възпитан римския стотник. Но евангелист Лука ни разкрива и нещо друго важно за него. Юдейските стареи свидетелствали за стотника пред Иисус, че „той обича народа ни и ни е построил синагогата“ (Лк.7:5). Това е показателно, че в сърцето на стотника се бе извършила важна промяна. Текстът казва твърде малко, за да заключим, че той е преминал радикално от многобожие към еднобожие и Яхве бе заел мястото на единствения и всемогъщ бог. Но със сигурност можем да говорим за разочарование от римските "богове". Делата на стотника говорят ясно -  в сърцето му синагогата бе заменила пантеона на римски божества, създадени от грешните човеци по затъмнения човешки образ и подобие. Тази промяна, разбира се, не била подкрепена с обрязване и видимо преминаване в юдейската религия.

    Предстояла му най-решителната крачка към спасението – да разбере и повярва в Христовите думи „Който е видял Мене, видял е Отца“.

    И стотникът направи тази крачка. Схвана това, в което мнозина юдеи се препънаха. За разлика от фарисеите, в този полуезичник се намираха някои неща, които му помогнаха да види в Иисус Спасителя:

    - Любов към ближния, и то не само към роднините, а към слугата;

    - Смирение. „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“ Забележете, това го казва един римлянин, като така поставя себе си по-ниско от презираните некултурни юдеи. Казва го един римски офицер с много по-висок статус от някакъв провинциален юдейски дърводелец;

   - Добродетелност. Вече споменахме, че бе построил синагогата, а самите юдеи казваха за него „той заслужава да му сториш това“. Какъв парадокс, стотникът казва за себе си – недостоен съм, а хората около него – той заслужава! Това явление наблюдаваме в живота на всички светии. Хората ги хвалят и почитат, а те твърдят за себе си – аз съм най-голям грешник;

    - Порядъчност. Използвам тази дума, за да характеризирам едно все по-рядко срещано качество – разбирането и зачитането на реда и хармонията в Божието творение. Юдейската религия е строго монотеистична. Бог е Творец и Вседържител. По-долу са ангелите, хората, животните, растенията, неживата природа. В самия ангелски чин има йерархия на служенията, както и в човешкия чин е налице такава. Тази мисъл е стряскаща и неприемлива за днешния горделив човек, но Божият ред се основава именно на това. Бог е Бог на реда, а дяволът действа в хаоса и безпорядъка. Неслучайно направихме тази разходка в римския пантеон. В езичеството животът е парцелиран, защото грехът е парцелиране и разделяне. Дяволът е този, който разделя и противопоставя. Той и днес е активен в това, да внушава, че Бог не е всемогъщ, че не е справедлив. „Ето, ти страдаш несправедливо, ти опита всичко, но ела при моите слуги – вещери, баячи, куршумолеячи и подобни, и аз ще ти помогна. Бог може и да има власт в някаква абстрактна небесна сфера, но тук, в реалния живот, аз съм господаря.“

    Стотникът отхвърли това мислене. Не принесе жертва на мъртвите римски богове, не се обърна и към магьосници, но потърси Христа - Този, Който безкористно обикаляше Израил и изцеляваше всяка немощ, Този, Който не делеше хората по етнос, възраст, социално положение. Иисус, Който обичаше всички!

    Армията бе формирала в стотника ясно разбиране за власт и единоначалие. Командването на всяко военно формирование се състои от офицери от различни специалности, но винаги има един, който е най-отгоре – командирът! Той може да се вслушва или не в своите заместници по направления, но решението винаги е еднолично негово. Той е командир – единоначалник и цялата власт произтича от него. 

    Това е йерархията! Тя е принцип, който действа независимо от характера на началника. Може да е с лош характер, но щом е законен, трябва всеки по веригата надолу да се подчинява. Ако е слаб управленец и крайният резултат ще е слаб, но тези, които са под него, са длъжни да се подчиняват. По-долните могат да възразят, но не и да наложат своята воля над висшестоящите. 

    Стотникът прекрасно знаеше това. „Нали и аз съм човек, подчинен на по-висока власт; и имам войници, подчинени на мене. На един казвам: ‘Иди’ – и отива, на друг: ‘Ела’ – и идва, а на слугата си: ‘Направи това’, и той го прави.“ (Мат.8:9) Това са думите, които конкретно учудиха Господа, и най-вече, че стотникът отнесе това знание към духовната сфера. Бог е най-отгоре в йерархията. Той е над творението и цялото творение му подчинено, ако и една част да се е разбунтувала. А най-добрата вест е, че освен всемогъщ, Той е и любящ. Това знание бе в основата на вярата на стотника и трябва да бъде и в основата на нашата вяра.

    Стотникът се обръща към Иисус с "Господи" и това показва вярата му, че Иисус е повече от пророк, че има власт не само в едно направление (както са претенциите на римските "богове"), че владее над природата, над бесовете и болестите, владее дори над смъртта. Иисус е много повече от пророк, защото пророкът е слуга, който предава на другите хора волята на господаря си, а Иисус е Този, от Който излиза заповедта - най-висшия, самият Господар! Той е повече от Ходатай, Той е Подател на здравето и живота!

   Всички горепосочени фактори се смесили в едно у стотника, подобно на съставките на силно многокомпонентно лепило. В резултат сърцето му се изпълнило с увереност, че една Иисусова дума е достатъчна и Божиите слуги – ангелите, ще донесат изцерение на неговия слуга.

   В днешния евангелски текст ние виждаме поредното потвърждение на думите на св. ап. Павел "вярата действа чрез любов". Защото страданието на слугата бе изпитание не само за самия него, но и за неговия началник - римския стотник. И стотникът го издържа с отличие – не затвори сърцето си, а се обърна към Този, Който владее над всичко и обича всички – Господ Иисус Христос.

    Братя и сестри, днес ние си мислим, че много сме избягали от римското многобожие, но вярата на стотника ни посрамва. Струва ми се, често дори и църковни хора виждат света парцелиран и Бог като господар само на някакъв малък духовен парцел. В другите парцели властват други богове: Не само "загрижените" за човешкото здраве Аполон и Асклепий, но и Бакхус (виното, веселието), Венера (красотата), Купидон (любовта), Веста (семейното щастие), Минерва (мъдростта, изкуствата и занаятите), Меркурий (бизнеса и търговията)... 

     Да, днес тези идоли тайно властват в сърцата на мнозина и това съвсем не е пресилено! Когато не виждаме Божията ръка във всяко нещо от нашия живот, когато не сме благодарни на Бога, тогава ние въздигаме тези фалшиви божества, дори и да не поменаваме техните имена. Когато не виждаме в излекуването ръката на Яхве-Рафа (Бог, Който изцерява), тогава земният лекар става за нас малък бог, кланяме му се и го величаем, а забравяме, че ако Господ не даде здраве, лекарят е безсилен, колкото и старание да вложи. Независимо дали осъзнава или не, лекарят е само слуга, Подателят на здравето е Бог!

    Римският стотник е вечен пример за силна вяра. Бог да ни даде неговата любов, смирение, добродетелност и прозрение за Божия ред в творението. Върху тези стабилни основи стъпва вярата, която ни спасява, вярата, която върши чудеса. Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква „Света Троица“ - Плевен

06.07.2025 г.