„Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат“ (Рим.12:15). Тези думи на св. ап. Павел са призив към дълбоко съчувствие, емпатия. Емпатията е нещо повече от симпатия. Ако симпатията е благоразположеност към другия, то при емпатията имаме причастност и съпреживяване. Имаме силна прегръдка! У всички народи прегръдката се явява видим израз на максимално приближаване на две сърца, на желанието им да се слеят в едно, да чувстват и преживяват общо както радостите, така и скърбите.
Но не всеки човек осъзнава, че Божията любов също е една прегръдка. На Кръста Христос простря ръце, сякаш да прегърне всеки човек на тази земя. Но за прегръдката трябват двама, защото любовта никога не е едностранно отношение. Пълното Божие себеотдаване изисква нашето пълно себеотдаване. Христовият Кръст изисква нашият кръст. А разпъвайки своето его, ние прегръщаме Христос.
Такава любов плаши дребните души, те винаги пресмятат ползите и щетите; искат небесни блага, но без да се лишават от земни наслади. И винаги пропускат истинския живот. Нека чуят един великан - св. ап. Павел, който заявява: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Божия Син, Който ме обикна и отдаде живота Си за мене“ (Гал.2:20)
"Христос живее в мене" – това е най-великото заявление, което може да направи един човек. Това е целта на човешкия живот – единението с Бога, но я постигаме само чрез кръст! И то какъв кръст – не самотен, а с Христа, като на благоразумния разбойник, разпнат отдясно на Спасителя! Неговото благоразумие се състоеше в емпатията. Спаси го покаянието и съчувствието към Христа: „ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил.“ (Лк.23:41) В този страшен момент на лично страдание, разбойникът не мислеше за себе си, а съедини душата си с Богочовека.
Искаме ли да имаме истинска емпатия към хората в тяхната радост и в тяхната скръб? Искаме ли да имаме толкова съвършена любов, че да обичаме не само приятелите, а и враговете си? Само единението с Христа ни дава духовни сили за такъв подвиг!
Нека пак кажем: единението с Него е това - да съучастваме в скръбта на Неговото разпъване и в радостта на Неговото Възкресение! Не са много тези, които осъзнават това, а още по-малко са тези, които го претворяват в живота си. За тях всяка седмица е страстна, т.е. седмица на страданията; всяка сряда и петък са дни на особена скръб.
В православното Предание дните сряда и петък се свързват с важни събития от живота на Христос: предателството на Юда в сряда и разпъването на Спасителя в петък. Ежеседмичният пост в тези дни е много древна традиция на Църквата. Един от най-ранните паметници на светоотеческата литература – „Дидахи” („Учението на Господа чрез дванадесетте апостоли за езичниците“, датиран от началото на II век) – споменава поста в сряда и петък като задължителен за християните. А в 69-то правило от „Правилата на светите апостоли“ се казва: „Ако някой, епископ или презвитер, или дякон, или иподякон, или четец, или певец, не пости в Светата Четиридесетница преди Пасха, или в сряда, или в петък, освен поради препятствие от телесна немощ: да бъде низвергнат. Ако пък е мирянин, да бъде отлъчен”. Тази строгост не трябва да ни изненадва, защото постът в тези дни има важно духовно значение. Преподобните Пахомий Велики и Серафим Саровски наричат непостещите "юди, предали Христа" (защото в сряда Господ беше предаден), и "римски войници, които Го разпнали" (защото в петък Той бе разпнат). Тези дни са траурни за всеки християнин и без да преминем през тяхната скръб постейки, не можем да стигнем до духовната радост на неделята – светлия ден на Възкресението, първият ден на седмицата, който се явява осми ден и символизира вечността.
Богословът Йоанис Панагопулос пише: "В празника преживяваме същото спасително събитие, което са преживяли и първите негови свидетели, сами се превръщаме в съвременници и свидетели. С Христос се разпва и преходното време, цикличното или линейно време и вярващите вече живеят в пълнотата на времето, в срещата на времената."
Постещият в сряда и петък се съразпва с Христос и в единението си с Него надмогва преходното време. Преп. Юстин (Попович) казва: "На светите празници, особено на Велики петък, на светата Пасха и на други, времето придобива в себе си съдържанието на вечността, защото тогава Господ излива особена благодат върху времето; връз рамките на времето се излива божествено, безсмъртно съдържание - благодат. По този начин времето се „изкупва” и придобива своя вечен смисъл и същност." Причастявайки се достойно, такъв "изкупващ времето" християнин заживява още тук, на тази земя, в пълнотата на времето, в живот вечен. За него е валидно Христовото обещание: „... Той няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота.“ (Йн.5:24)
В сряда ние скърбим за "юдата" в нас, за нашето предателство, което доведе до Разпети петък - Изкуплението на нашите грехове. Христовото Изкупление изисква отговор от християните - да "изкупват времето" (Еф.5:16)! Можем ли в тези дни ние да се веселим около трапезата, да пием алкохол, да празнословим, да се отдаваме на съпружески интимности? Мисля, че това са реторични въпроси. И всеки трябва да си отговори честно на тях, преди да обвинява Бога за лошите неща в живота си. Защото злото дебне на нашия праг, готово да запълни вакуума в нашия живот. А непазенето на поста е точно такова отблъскване на Божията благодат, което създава духовен вакуум. Ето някои последствия за непостещите:
1. За вътрешния живот - духовна тъмнина, загуба на мир и радост в Бога, депресия, усилване на страсти като чревоугодие, похот, леност, алчност.
2. За външния живот - телесни болести, инциденти, материални загуби.
Ние, за съжаление, най-много се грижим и безпокоим за външния ни живот, но най-страшните последици са за душата и се отразяват на вечната ни участ. Духовната, втората смърт е за тези, които не са се съединили истински с Христос! Тя не е прекратяване на човешкото съществуване, а вечно отделяне на човека от Бога – живот, който не е живот. Във вечността се потвърждава единението, което сме осъществили в земния си живот. Ако сме прегърнали Бога сега, ще бъдем и във вечността с Него. Ако не сме се съединили с Него реално, а само на думи или умствено (т.е. като някаква симпатия), раят ще остане за нас илюзия. Ще си останем с капчиците добро и мимолетните наслади, които сме преживяли тук, на земята.
Но огненото жупелно езеро е място без дори капчица благодат, вечна нощ. Хората, които ще бъдат хвърлени в него, ще молят да се прекрати тяхното съществуване, но това ще е невъзможно – човешката душа е неунищожима. Във видения на някои светци е ясно показно, че служилите на корема си в този свят, в отвъдния живот ще бъдат подложени на вечен вътрешен глад, който няма с какво да бъде наситен, защото истинският хляб е Христос. Но мъчението идва не само от това, което в ада липсва, а и от това, което грешниците там се принуждавани да приемат. Блажена Теодора вижда как на митарството на чревоугодието най-гнусни бесове поднасят на непазилите постите блюда с ястия и питиета, приличащи на смрадна гной и повърнато. Като свещеник съм длъжен да предупредя, че ако тук не постим, това, което сега звучи като нереален филм на ужасите, след смъртта ни може да се превърне в ужасна реалност.
В една своя проповед схиигумен Сава Остапенко казва: „Много хора нарушават поста, защото се страхуват да не загубят здравето си. Те забравят, че здраве ни дава не месото, а Бог. Яденето на месо по време на поста не допринася за нашето здраве, а ни води до заболявания. Напротив, много болни, които са започнали да постят, са се изцелили... Светите отци казват, че човешкото тяло е осел, на който ние трябва да достигнем до Небесния град Йерусалим. Ако не го нахраниш достатъчно, ще падне; ако го прехраниш, ще се разбеснее. Следователно човек винаги трябва да се придържа към златната среда, да следва царския път.
Една жена от най-ранна възраст стриктно съблюдавала християнския пост в сряда и петък и не вкусвала храна и не пиела вода през тези дни. Когато остаряла и мъжът й починал, тя решила да продаде кравата им; станало й трудно да я задържи. Занесла я на пазара и я продала. Прибирайки се късно вкъщи, спряла в съседното село да пренощува. Хазяите я разпитали откъде идва и за колко е продала кравата си. Тогава им дошъл зъл помисъл - да убият старицата и да й вземат парите. Настанала нощта, те били готови да се захванат за делото, когато изведнъж се почукало на прозореца, и хазяинът се втурнал: „Кой е там?” Видял двама млади мъже да стоят и да изискват: „Отвори вратата, пусни майка ни да излезе“. „Никаква майка няма тук”. „Пусни я веднага“, - казали те отново и то много строго. „Бабо, излез, не искаме да ти причинят зло”. Тогава се наложило хазяите да пуснат старицата. Младежите я хванали за ръка и я отвели в селото, право в дома й, и й казали: „Знай, че в онази къща искаха да те убият и да ти вземат парите... Остани си с Бога...” Старицата паднала в нозете им: „Кажете, синчетата ми, как се казвате, ще се моля на Бога за вас.“ Единият казал: „Името ми е Петък“, а другият: „Името ми е Сряда“. Господ изпратил два от Своите ангели и те спасили старицата. Така нито едно добро дело не бива забравено от Бога и дори в този живот принася награда на човека”.
Накрая, нека си припомним чудесните обещания от 90 псалом: Този, който не само на думи, а действително "живее под покрива на Всевишния и пребъдва под сянката на
Всемогъщия" Бог "ще спаси от капана на ловеца и от смъртоносна напаст" и ще въведе в Царството небесно.
„Защото Той ще заповяда на ангелите Си за тебе, да те пазят по твоите пътища“, а имената на тези ангели са Сряда и Петък! Амин.
Свещеник Красимир Кръстев
Църква "Света Троица" - Плевен
17.04.2025 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар