ЗА (НЕ)ОЧАКВАНОТО СТРАДАНИЕ

    Днес ще потърсим поуките в една история от 4 век сл. Хр., историята на едно нещастие, което сполетяло един добър младеж от Сирия. Страдание, което изглеждало колкото неочаквано, толкова и несправедливо, но превърнало добрия младеж във велик певец на покаянието - свети Ефрем Сирин.

  Веднъж родителите на Ефрем го изпратили по работа извън града. Увлечен в мечти и размисли, младежът замръкнал на полето. Един овчар го поканил да пренощува при него на открито при стадото му. Ефрем приел. Вечерта овчарят се напил и дълбоко заспал. През нощта дошли вълци и отвлекли няколко овце. На сутринта пристигнали стопаните на стадото и като узнали за загубата, не повярвали, че е имало вълци, но обвинили Ефрем, че той е скроил открадването на овцете. Овчарят, за да не бъде обвинен от стопаните в немарливост, поддържал това обвинение. Закарали Ефрем при съдията. "Точно в това време, разказва св. Ефрем, докараха някого, хванат в прелюбодеяние с една жена, която успяла да избяга. Съдията, като отложи разследването за друг път, нареди да откарат двама ни в затвора. Там сварихме един селянин, затворен за убийство. Но нито доведеният с мене беше прелюбодеец, нито селянинът убиец, както и аз - крадец на овце. Като доказателство по делото на селянина беше докарано мъртвото тяло на убития, по моето дело - овчарят, а по делото на прелюбодееца - мъжът на виновната жена."

    Изминали седем дни в мъчителна неизвестност. Сполетян от такова неочаквано нещастие, Ефрем се самовглъбил и замислил над себе си и Божия промисъл. Дали станалото с него е дело на сляп случай, или то има някакъв смисъл, някаква връзка с неговото минало или пък с неговото бъдеще?

    Заспивайки с тези размисли през осмата нощ, Ефрем видял насън един непознат човек, който му казал: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла; припомни си всичко за каквото си мислил и каквото си правил, и ще разбереш, че както ти, така и тия люде не страдате несправедливо. Но няма да избегнат наказанието и виновните."

    Като се събудил, Ефрем започнал напрегнато да си припомня всичко, каквото бил извършил преди това, и изведнъж се сетил, че не преди много време, минавайки една вечер наблизо край същото онова място, дето нощувал при овчаря, той видял кошара с крави. Пазачът на кравите го нямало там, и поради младежко лекомислие, търсещо да направи някоя пакостна шега, Ефрем изгонил от кошарата една от кравите. Това била кравата на един бедняк; през нощта зверовете я изяли.

    След като му станало ясно за какво го наказва Бог, Ефрем разказал това на останалите. Подбудени от неговия пример, и те започнали да ровят своите постъпки, и да откриват греховете си. Селянинът разказал, че някога видял да се дави един човек в реката и не му помогнал, въпреки че можел. Другият казал, че се присъединил към обвинителите на една жена, оклеветена в прелюбодеяние. Това била една вдовица; нейните братя нарочно я обвинили в това, за да я лишат от бащиното й наследство, част от което дали на този човек, за да свидетелства против нея, по предварително споразумение.

    Като изслушал тия признания, Ефрем започнал силно да се съкрушава и разкайва, защото видял безспорно доказателство за Божия справедлив промисъл. В голямо съкрушение той се молел на Бога да бъде освободен, като дал обет целия си останал живот да посвети на покаяние. След известно време, насън, непознатият му казал: "Утре ще бъдеш освободен." След разпита на следващия ден, овчарят неочаквано направил признание за истинността на случката и така Ефрем бил освободен от затвора, както и останалите, които били задържани несправедливо, чиито лъжесвидетели също признали вината си.

    Същата нощ Ефрем видял насън Непознатия, който го предупредил занапред строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.

   Верен на дадения в затвора обет, Ефрем станал смирен монах, който помнел греховете си, денем и нощем ги оплаквал и се поучавал в Словото Божие.

    Братя и сестри, какви изводи можем да извлечем за себе си от тази история?

    - „Може ли някой да сложи огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?“ (Пр.6:27) - пита риторично мъдрецът. Грехът винаги има последствия, макар, че не винаги можем да ги обозрем, защото те често излизат извън личното ни пространство. Можем да не "изгорим" веднага, а по-късно, когато не очакваме. Но последствията неизбежно ще ни застигнат. Младежкият грях на Ефрем първо "изгорил" бедния собственик на кравата, а след години, както видяхме, "неочаквано" и самият него. Така станало и при неговите съкилийници. Селянинът проявил пасивност, но тя се оказала фатална за един човешки живот. Обвиненият в прелюбодейство не бил инициатор на измамата, той просто се присъединил към заговора. Но се оплел и в лъжесвидетелстване. Никой от тримата не бил дързък убиец, крадец или злодей, но и тримата неочаквано се сблъскали с правосъдието. Позната и днес ситуация за много "добри" хора, "малки" грешници, които се ядосват, че "за кокошка няма прошка, а за милиони няма закони". Длъжни сме да кажем, че Бог не е някакъв дребнав счетоводител, погълнат от мисълта да изравнява всяко лошо дело с наказание. Не всички наши грехове предизвикват Божието дисциплиниране, но щом то вече е налице, значи със сигурност има причина за това. Според преп. Макарий Оптински: „Трябва твърдо да вярваме, че без Божията воля никаква скръб няма да ни се случи, макар и да смятаме хората за причина на скърбите ни, те са само оръдия на Божия промисъл, действащи за делото на спасението ни, и те могат да ни причинят само това, което Бог допусне.“ В разглеждания случай и при тримата обвинени имало едно подценяване на стореното зло, последвано от неговото забравяне. Реална била опасността неглижирането на греха да се превърне в трайна нагласа. Влизането в тези релси води до самодоволство и себеправедност, а крайната гара знаем коя е... Затова Бог допуснал това изпитание, за да изкара тримата от грешния коловоз. Страданието отворило духовните очи на Ефрем и той погледнал на "невинните" младежки лудории по друг начин - като на грехове, които нараняват ближния. 

    - Св. пророк Йеремия поставя тежка диагноза на цялото човечество: "Сърцето е лукаво повече от всичко и порочно – кой може да го разбере?" (Йер.17:9) Скръбта довела Ефрем до по-ясно разбиране дълбочината на греховната повреда на собственото му сърце. Обща черта на всички светци е, че те ясно са съзнавали своята причастност към Йеремиевата диагноза. Затова не се изненадвали от Божиите наказания, а дори се притеснявали, ако останат продължително време без тях, „Защото Господ поправя този, когото обича, и наказва всеки син, когото приема.“ (Евр.12:6) Веднъж, след като свършил божествената служба, св. Йоан Милостиви забелязал, че една жена горчиво плаче в ъгъла на църквата. Той рекъл на дякона си: „Иди, доведи оная жена, да видим защо е тъй опечалена: мъж и ли се е поминал, или децата и са болни, или някое друго нещастие и е пратил Бог.“ Дяконът довел жената при патриарха и тя отговорила: „Как да не плача, владико свети, ето вече три години се изминаха, а никаква скръб не ни е споходила. Бог като че ли ни е забравил съвсем. Никаква болест няма у дома, нито вол ни се е загубил, нито овчица ни е умряла, и моите домашни взеха да живеят безгрижно и нехайно. Боя се да не погинем поради охолния си живот. И затова плача“.

   - Св. Ефрем Сирин ни дава пример за това как да посрещаме неочакваното и (на пръв поглед) незаслужено страдание. Не с гняв или отчаяние, а със смирение, както ни учи Христос: „Аз пък ви казвам: Да не въздавате за стореното зло. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.“ (Мат.5:39) Читателят се пита: Защо дясната буза? Човек обикновено удря с дясната ръка по лявата буза на отсрещния. Иисус би могъл да не уточнява, просто да каже: „Когато те ударят по едната страна…" Но не, Той съвсем конкретно е посочил дясната страна. В Библията дясното е символ на истината и правото, а лявото - на кривото и лъжата. Така, че ударът по дясната буза действително е несправедлив, удрят ни по праведната страна, наказват ни неочаквано за нещо лошо, което не сме извършили, но Иисус добавя „обърни и другата страна", т.е. лявата. Защо? За да си спомним тъмните неща от нашето минало: неуважението към нашите родители, предателството към някой приятел, жестокото отношение към беззащитни хора и животни. Колкото и да сме добри, животът ни е пълен с такива провинения. Стараем се да ги забравим; човекът е майстор в приспиването на своята съвест. Но когато сме изцяло честни със себе си, всичко извършено се завръща в паметта ни. Да не мислим, следователно, за несправедливостта на понесения удар, а обръщайки другата страна, да признаем: "... Ти си прав в Твоята присъда и чист в Своя съд." (Пс.50:6)
    - Дойде ли скръб, трябва да размислим и с Божията помощ да открием причината за нея, за да се покаем и подобрим. В това Бог ни помага, като ни насочва чрез обстоятелствата на допуснатото от Него изпитание. Всеки от тримата бил несправедливо обвинен в престъпление, сходно на това, в което действително участвал в миналото. А при св. Ефрем дори мястото на загубата на овцете била близо до младежкото му провинение с кравата на бедняка. Често и при нас се случва така - чрез спецификата на допуснатата скръб Бог ни подсеща за нещо тъмно от нашето минало. 

   - Превръщането ни в някакви вманиачени мрачни детективи на собствените минали грешки обаче е тактика на лукавия, целяща да отклони погледа ни от Христа и да го залепи за собствената ни персона. Но ние не можем да различим тъмното петно на черен фон; на сив фон пък не е толкова стряскащо. Покайваме се истински и дълбоко, само когато видим греха си на фона на Божията любов. Виждаме грозотата си само когато застанем пред "най-прекрасния от синовете човечески" (Пс.44:3). Пътят на проглеждането и очистването не е психоанализата, а благочестието, търсенето на Божието лице, какъвто бил съвета от видението: "Бъди благочестив и ще разбереш промисъла". Основните "версии" при всяко "разследване" на причините за нашите скърби винаги са няколко. Ще цитираме преп. Макарий Оптински, който съчетава несъчетаемите тези за изследване и непостижимост: "Божият промисъл е непостижим за нас. Защо допуска да си болен? Това, разбира се, е или за наказание, или за изпитание, а може би, и за предпазване от някакви грехопадения и удържане в границите на смирението." Не можем да обхванем Божиите съдби, защото "... сега гледаме смътно, като в огледало, а тогава ще гледаме лице в лице" (1Кор.13:12) За нас е достатъчно да уловим лъчът светлина, процеждащ се през открехнатия небесен прозорец и да видим върху кое наше болно място той пада. 

 - Не трябва да се изненадваме от внезапно връхлетели ни скърби. Св. Ефрем призовава: "Нека имаме примера на плаващите по морето. Когато се надигне вятър и силна буря, те не губят надежда за спасението си, а се борят с вълните с очакване да утихне вълнението. Когато настане спокойно време, те очакват буря и затова са винаги бдителни, така че внезапната поява на вятъра да не ги застигне неподготвени и да не ги обърне в морето. Така и ние трябва да имаме предвид както едното, така и другото. Ако дойде очакваното, това няма да бъде изненада за очакващия го, защото той е подготвен за него. Затова, когато се случи да бъдем в скърби и притеснения, трябва да очакваме облекчаване и помощ от Господа, така че при продължителна скръб да не ни доведе до смърт мисълта, че за нас повече няма надежда за спасение. По същия начин, когато сме радостни, трябва да очакваме скърби, да не би поради излишък от радост, да забравим за сълзите".

   - Дали материална, телесна или душевна, но всеки християнин има своя болка, свое страдание. "Ако пък останете без наказание, което всички са понесли, тогава сте незаконни деца, а не синове." (Евр.12:8) Наказанието, за което говори апостола, има смисъл на възпитание, необходимо за духовното очистване и израстване. Така го възприемал и св. Ефрем Сирин: “Както прясно изработеният съд не е полезен за човека, ако грънчарят не го сложи в огъня, или както младенецът не може да направи нищо в света, ако не израсне, така и душите, които не бъдат подложени на изпитание от лукавите духове чрез различни изкушения и скърби, за свидетелство на своето търпение, са като младенци, недостойни за Царството Небесно”. 

  - Скръбта довела св. Ефрем до по-дълбоко посвещение и в горнилото на изпитанието се родил неговия монашески обет. По-нататъшният му живот и творби се превърнали в апотеоз на покаянието. Ако старозаветното време имало своя "плачещ" пророк Йеремия, то в новозаветен такъв се превърнал св. Ефрем. Св. Григорий Нисийски писал за него: "За Ефрем да плаче било същото, каквото за другите да дишат; ден и нощ по лицето му се леели сълзи, но лицето на Ефрем сияело от това." Така трябва да бъде и при нас - да оплакваме греховете си и с покайни сълзи да поливаме дървото на нашия нов живот, та да даде добър плод. И занапред всеки „строго да внимава и да не забравя, защото има едно Око, което всичко вижда и за всичко държи сметка.“ 

   -  Бог има промисъл за всеки човек. Неговото око вижда всяка болестна клетка на греха в нас. Той знае най-добре какво е добро за нас, кое лекарство е достатъчно силно и колко време трябва да се приема. Целта винаги е една – да оздравеем за вечното Божие Царство. Това Царство е не просто на "добрите, които никого не са убили и не са ощетили", а на светите хора, на изцерените!

   Като имаме пред очите си тази велика цел, нека посрещаме скърбите с повече мъжество и благодарност към Бога. Тази цел напълно заслужава да изтърпим и най-горчивото лекарство. Св. Антоний Велики казва: “Странно е да благодарим на лекарите, които ни дават горчиви и неприятни лекарства за здравето на тялото, а да нямаме благодарност към Бога за трудностите и изпитанията и да не разбираме, че всичко става за наша полза, според както е дадено да стане, и съгласно с Неговия промисъл”.

   Затова нека се доверим на нашия Лекар, да бъдем послушни пациенти в Неговите любящи ръце и с радост да Го прославим! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

26.01.2025 г.

ЕМОЦИОНАЛНИЯТ ТИП ХРИСТИЯНИН

    За да контактува с духовния и материалния свят, човек разполага с четири основни функции: мисъл, чувство, интуиция и усещане. Изследователката на Юнг Мари-Луиз фон Франц пише: „Усещането ни казва, че нещо съществува; мисленето ни казва какво е то; чувството ни казва дали то е приятно или не; интуицията ни казва откъде идва и къде отива“. Всеки човек притежава и четирите, но в различна степен. Една от тези функции винаги е доминантна, Юнг я нарича "първична". Това е нормално, но когато другите функции са много неразвити, се стига до душевно разстройство.

    Днес ще погледнем към емоционалния тип християнин. При този тип хора чувствата преобладават над логиката. Екстровертните чувстващи се интересуват повече от мира и любовта в отношенията с другите, а интровертните са по-субективни. Те разбират нещата чрез своя вътрешен сърдечен компас. Разбира се, и едните и другите, са способни на задълбочено мислене, но разсъдъкът не е първият подход към заобикалящата ги действителност. При тях чувствата изпреварват анализа и затова първият им въпрос  е: обичам или не, привлечен ли съм или отблъснат? 

    Много често емоционален тип са артисти, музиканти, поети и други хора на изкуството. Това са топли личности. Тяхната силна страна са личните взаимоотношения, общението и себеотдаването. Съчувствителни са към слабите и отхвърлените в обществото, което ги прави отлични работници в социалната сфера и църковната дякония. Добри самаряни!

       Като пример на емоционален тип пред нас веднага изниква образът на св. цар Давид. Виждаме го танцуващ пред Божия ковчег, изразяващ спонтанно радостта си от пренасянето на светинята (2Цар.6:14). Като истински емоционален екстроверт той изрази външно своите чувства. И днес, четейки неговите Псалми, ние се стряскаме от свободата, която може да изпитва един вярващ в общението си с Бога. Изливането на чувствата е верният път към духовното здраве, но изливане не пред хората, а пред едничкия Сърцеведец. Чудно ли е тогава, че Бог свидетелства за него „... намерих Давид, сина на Йесей, човек по сърцето Ми, който ще изпълни цялата Ми воля” (Деян.13:22).

    Емоционалният тип християни често възприемат външната форма (например Молитвеника) като клетка. Те обичат да чувстват Бога като близък и любящ Баща. Като цяло, молитвеният им живот е според настроението. Когато са в добро настроение, нямат проблем да се впуснат в молитва. За съжаление, настроението е нещо много нестабилно. То постоянно се мени с промяната на обстоятелствата. Както при автомобила запалването на двигателя става трудно при застудяване, така и при емоционалния тип, молитвата трудно пламва при студени духовни ветрове. Добро решение е да се върви по естествения за натурата път, в случая от чувствата към разума. Изпяването на тропар може да разпали загасналия огън в сърцето. А от този разпален огън искрата като по фитил се качва нагоре към ума, просветлява го и отваря нови простори.

    Сръбският патриарх Павле казва: „Умът ни дава светлина, той е нашето вътрешно око, но той е студен. А добротата е топла, но сляпа. Цялата работа е в това да установим равновесие в развитието на ума и добротата. Иначе умът се изкривява в злоба, а добротата без разум – в глупост.“

    В липсата на баланс между ума и сърцето се коренят повечето проблеми на емоционалните хора. Най-вече тяхното непостоянство, неустановеност и люшкане. Тъй като в сравнение с разума, чувствата са по-нестабилната компонента, облягането на тях разклаща упованието в Бога. Както при двукомпонентното лепило е необходимо смесване, за да подейства, така и при упованието в Бога трябва към чувството да прибавим ум, за да получим отговор от Бога. Умът трябва да бъде фокусиран в Бога и Неговите обещания. Без просветлението на ума, сърцето се лута в тъмнина и колебае. А човек "...който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и разлюлявана от вятъра. Нека такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа, тъй като двуличният човек е непостоянен във всичките си начинания." (Як.1:6-7) Когато способността за позитивни чувства в емоционалния човек намалее (поради умора, депресия или друго), Бог започва да му изглежда далечен, а той да се чувства изоставен. В криза такива хора се нуждаят не толкова от анализ на проблема, колкото от съпричастност (прегръдка).

    Покаянието на емоционалния човек често е съпроводено със сълзи. Проблем при тях е полагането на системни аскетични усилия, без които грехът ще започне да рецидивира. Това може да отвори врата за униние и фалшива вина от дявола, които да изхабят вярващия, дори да го опустошат.

    Често емоционалният тип човек отива на църква с нагласата да преживее нещо положително, нещо ново и вълнуващо. Този глад за емоционални преживявания се засилва от консуматорското настроение на съвременното общество. Наистина, опитността е фундамент на православния живот, но проблемът тук е, че фокусът се измества от Христос към човешката нужда. Затова не трябва да ни учудват хората, които с голям заряд и тръпка започват да посещават храма, но само след няколко месеца спират да идват. Задължително ще се намери някой убиец на тяхната емоция: ако не свещеникът, то клисарят, свещопродавачката или друг. Най-честото решение, което те (погрешно) предприемат е да сменят църквата или да тръгнат по манастирите, където да продължат да колекционират преживявания.

     Отците казват, че дявола иска да ни погуби чрез нашите силни страни (като ни тласне в крайности), а Бог да ни спаси чрез нашите слаби страни (като ги изцерява). 

      Кое е върховното изкушение за емоционалния тип християнин?

    То идва от най-силната му страна – чувствата, и колкото и да е изненадващо, не толкова от омразата, а от любовта. Какво имаме предвид? 

    Неприязънта, достигаща до омраза, също е характерна реакция за емоционалния човек. Но това е лесно забележима опасност. Когато той е в християнска среда, свещениците, братята и сестрите ще намерят начин за неговото осъзнаване. Да не говорим за изобличенията на собствената му съвест!

    Проблемът е във вида любов, която емоционалния човек култивира в себе си. В гръцкия език има три думи, които на български се превеждат като любов. Това са ерос, филия и агапе.

    Ерос е любов, която се характеризира с желанието да притежаваш обичания обект, който привлича поради неговите естетически качества, заради това, което той притежава като красота, младост, и пр.

    Вторият вид любов е филия. Това е любов между приятели, между баща и син, между синове и дъщери, дори любов към родината. Лицето е обичано за това, което то представлява. Тази любов предполага взаимност, но тя все още не е съвършената, безусловната любов. Майката обича детето си, защото в него вижда себе си. Детето е като средство против смъртта. В синовете продължава да живее част от родителите – те виждат, че оставят нещо след себе си, продължават да живеят в паметта на децата си. Философът Вл. Соловьов казва, че този тип любов лесно може да се превърне във форма на егоизъм, оцветен с духовна гордост. Човек може да пожертва собствения си живот за родината, синовете, човечеството, но не е възможно чрез този вид любов да се преобрази в нов човек.

    Третият термин за любов – агапе, на български обичайно се превежда като милосърдие. Агапе означава да желаеш доброто на другия, безкористно да го обичаш като личност, като образ и подобие Божие. Да го обичаш безусловно, защото е, защото съществува. Това е любов дори към неприятелите. Тя е много повече воля, отколкото чувство. Тази любов е екстаз - излизане от самия себе си, откриване на истинския център в другия. Тя е кенозис, т.е. самоопразване, самоограничение, за което най-велик пример даде Господ Иисус Христос, Който възлюби грешния човешки род, остави небето и се пожертва за него.

   Придобиването на тази агапе любов е целта на всеки един от четирите психологически типа. Но емоционалният тип трябва особено да внимава, защото естествената му предразположеност към топли чувства не гарантира наличие на агапе любов. Върховното изкушение за него е да остане на по-ниските стъпала – ерос и филия. Да се задоволи със земните ерос и филия, и да не достигне великата цел, поставена пред всеки човек - сърце Христово, пълно с Божията агапе любов.

    Братя и сестри, ние трябва да се научим да се приемаме един друг, защото Бог ни е създал различни. Емоционалният тип е силен със своята любов и топлина, но може да дразни другите със своята свръхчувствителност и непостоянство. Мисловният тип може да изглежда на другите твърде студен и вярата му твърде интелектуална, но неговата сила е в задълбочеността. Бог е дал на интуитивния тип голяма способност за мистицизъм, която на другите може да изглежда като витаене в облаците. Сетивният тип се характеризира с директност и простота, които обаче могат да изглеждат на другите като повърхностност. Няма темперамент, който да има монопол върху духовността. Затова да не се осъждаме, а да се приемаме с нашите различия. Те са богатство! Различността катализира в нас процеси, за които Юнг прозорливо твърди: „Всичко, което ни дразни в другите, ни води към себепознаване“.

    Има вярващи, които не харесват своя темперамент. Те се сравняват с други братя и сестри и завиждат, вместо с благодарност да приемат това, което са. Трябва да помним, че Иисус не промени темперамента на учениците си, след като ги призова. Той промени характера им!

       Както няма двама души с еднакви пръстови отпечатъци, така няма и двама души с еднакъв темперамент. При всеки човек винаги има първична психологическа функция и винаги ще има необходимост от развитие на останалите функции „... докато всички достигнем единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото съвършенство.“ (Еф.4:13). Емоционалният тип човек трябва да развива своите недоразвити разум, интуиция и усещане.

    Темпераментът е наш съюзник, а не враг. Затова трябва с благодарност да приемем, че нашият темперамент е дар Божий – личен Негов печат, гравиран дълбоко в нас. А ние сме Негово творение, създадено да Го прославя „...защото удивително и чудесно съм създаден.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен