ЛЮБОВТА Е СЪСТРАДАНИЕ

(ВТОРА НЕДЕЛЯ СЛЕД НЕДЕЛЯ ПОДИР ВЪЗДВИЖЕНИЕ)

Преди време ни направиха семеен подарък - едно пано с извезана молитва: „Господи, пази този дом от огън и вода, болест и злоба, и дай сили на всеки за вяра в доброто.“

Трябва да призная, че вътрешно се подсмихнах на това кухненско богословие за лелки. Каква вяра в доброто, светът около нас е тотално оглупял и озверял? Но след време погледнах по друг начин на тази наивничка молитва „за вяра в доброто“. Защото добро наоколо все по-трудно се вижда, но пък вярата е точно убеденост в неща, които не се виждат, тя е проглеждане с духовните очи. Вярата е поглед отвъд видимото, но и проникване през пластовете греховност и виждане на Божия образ във всеки човек.

Любовта е великата цел, осъществяването на спасението, а вярата е началото на това спасение. Тя е проглеждането, тя е, която ни поставя на лествицата към небето. Светите отци казват: “Видял ли си брата си, видял си твоя Господ Бог”. Затова, ако обърнете внимание, в нашите молитвеници след покаянието основната молитвена тема е просветлението. Както е в молитвата на св. Игнатий (Брянчанинов): „Дарувай ни да видим нашите съгрешения, така че нашият ум, привлечен изцяло към съзирането на нашите собствени грешки, да престане да вижда грешките на ближните, и така да види всички ближни добри“.

В келията на преп. Паисий Светогорец идвали всякакви хора, натоварени с всякакви проблеми. Сресани бюрократи и рошави пънкари, наркомани, болни и такива, които се мислели за здрави. Едни прикривали духовната си проказа зад луксозни костюми, други просто нехаели да я скриват. С духовните си очи старецът обаче прониквал не само зад костюмите, виждал не само болната душа, но и Божия образ във всеки. Този образ не е изгубен, ако и да е покрит с грозните налепи на греха. Както се пее в една наша песен "Бях видял в малка мида бисер бял, недокосван. Сън ли бе или илюзия". Преп. Паисий вярвал, че Божият образ - този бисер бял, не е нито сън, нито илюзия. Той е във всеки човек, но е замърсен от греха. Трябва само да бъде очистен и ще засияе. „В лицето на нашия брат ние виждаме Христос" – често повтарял той.

„Веднъж - разказва преп. Паисий - при мен в келията дойде баща с бесноватия си син юноша. Почти едновременно с тях дойде и един мой познат. Аз отведох бащата и юношата настрани, за да поговоря малко с тях, тъй като причината за бесноватостта на момчето беше баща му. Бедният човек! Здрав (медицински), а от носът му течаха сополи. Виждайки това, моят познат дойде при него, извади кърпичка и избърса носа на човека, а след това сложи кърпичката обратно в джоба си. После свали златното си разпятие и го сложи на шията на момчето. Но не това ме порази, а с каква любов избърса носа му, да бяхте видели момчето в какво състояние е! Този човек му състрадаваше, все едно юношата му е брат. Ако не виждаше в него брат, не би постъпил така. Ако обичаш другият като брат, то можеш да избършеш носа му с кърпичката си и да я върнеш после обратно в джоба. Но ако не чувстваш това, то другият човек за теб е чуждо тяло. Защото се гнусиш от докосването му и веднага след като той те опръска със слюнка, ще бягаш през глава да се измиеш.“

Ето ни пример за любов към ближния! Без чудеса и знамения, но много истински. Без да събираме капачки или да пускаме СМС-и за велики и далечни каузи. Иска се само да протегнем ръка към този, който е съвсем близо до нас. Да не се гнусим от сополите и слюнката, а да ги видим като следствие от греха. Да видим цялата трагедия на грехопадението, събрана в човека пред нас. Да видим в потъмнелите му очи Божият образ – затъмнен, повреден но не и напълно изгубен. Прогледаме ли за това, близо сме и до боговидението.

Но, както се казва в молитвата на свети Игнатий (Брянчанинов), за да видим всеки човек добър, необходимо е да обърнем очи към собственото си сърце. Да видим собствените си грехове, да станем съдници на себе си. В противен случай винаги ще падаме в осъждане на другите. Винаги ще си мислим, че сме от друго тесто замесени. Не, всеки от нас е способен на всяка мерзост. Само си кажи като фарисея „аз не съм като този митар“ и вече се сриваш, тръгваш по пързалката надолу. Ти си същият като този, когото презираш, просто външните обстоятелства при тебе са различни, семейната ти среда е по-добра или просто си по-страхлив и грехът бушува само в мислите ти. Но това само потвърждава апостолските думи: „... ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл.2:1). За свещеника не е трудно да постави диагноза на някой, който осъжда. Чуе ли го, че недоволства, примерно, от сребролюбието на брата си, безпогрешно може да постави диагноза "сребролюбие" и на самия съдник. А водещата диагноза на осъждащия винаги е "егоизъм", защото всичките му приказки са "Аз не съм такъв, аз не мога да ги върша като този, аз, аз, аз..."

Но „ти, който съдиш, вършиш същото“. Макар и в сърцето, но го вършиш. Без да разберем тази истина, сърцето ни ще бъде хладилник. От него винаги ще излизат хладни въпроси, ще режат като нож: "Не е ли животът на този срещу мене закономерен резултат от многото негови погрешни решения, по църковному - грехове?! Не страда ли той напълно заслужено?! Каквото е посял, това и да си жъне."

Да, цитатът е точно такъв, само дето тълкуването му е според дяволската логика - „библейски“ аргументирана и добре изстудена в хладилника. И разумът се съгласява: заслужено страда мерзавецът, нарушил е всички Божии заповеди. Боклук, а не човек! А боклуците ги горят в геената. Това е произходът на думата "ге-еном" - долината на Еном. Това било място южно от Йерусалим, където изхвърляли труповете на богоотстъпниците – тези боклуци човешки. Въздухът там бил толкова замърсен, че за неговото очистване непрестанно горял огън. 

Братя и сестри, когато осъждаме хората, ние бързаме да ги хвърлим в геената огнена. Съдим без да знаем вътрешните мотиви, съдим и се опияняваме от геенската смрад.

Божията логика обаче е съвсем друга. Той не дойде да съди, а да спаси света! „Бог обаче доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас, още когато бяхме грешни.“ (Римл. 5:8)

За да вникнем в Божията логика трябва да гледаме с Божиите очи на хората. Да погледнем зад тютюневия дим, наркотиците и татуировките, зад сополите и грубите слова. И да видим колко прекрасен е човекът. Създаден прекрасен, а превърнат от бесовете в боклук. Грозен и безпомощен да промени сам себе си. Докато се вглеждаме в грозотата и оставаме слепи за изначалната красота на Божия образ, няма да можем да обикнем истински.

Бог обаче ни възлюби в нашето окаяно паднало състояние. Той не ни казва „първо се очистете, за да станете достойни за любовта Ми“, а казва „ела такъв какъвто си и Аз ще те направя такъв, какъвто искаш да бъдеш, такъв какъвто и Аз искам да бъдеш“. Защото Аз не искам нищо по-различно от твоето щастие…

Какъв чудесен пример за такава любов ни дава този безименен непознат на стареца Паисий! Не мъдрува за причините за нещастието, не изисква благоприличие (сякаш бесноватия беше способен на това), а смирено следва Христовия пример, Който понесе нашите болести и немощи. Взима гнусните сополи на бесноватия в джоба си, закача златно разпятие на гърдите му така, както Бащата дава пръстен на завърналия се у дома блуден син.

Така трябва да гледаме и ние на нашия ближен, със състрадание! Древногръцкият историк Плутарх е казал: "Състраданието е мъка заради чуждото нещастие, а завистта - мъка заради чуждото щастие." Две мъки: едната добра, а другата - лоша. И двете винаги са намирали място в сърцето на българина. За съжаление, в последните години вместо лошата оскъдня добрата мъка - състраданието. Какъв е начинът да върнем и умножим състраданието в нас? Помагат ни отново съветите на преп. Паисий Светогорец.

„Например – казва той – виждаме инвалид. Ако помислим така: “Ако аз бях инвалид и не можех да ходя, как бих се чувствал?” и ще почувстваме състрадание. Или, ако някой, който е в трудна ситуация, ни помоли за помощ, ние веднага трябва да помислим: “Ако аз бях на негово място, нима не бих искал да ми се помогне?” Това ще бъде състраданието ни към него. Но дори и когато човек сам е в беда, ако има истинска любов към ближния със състрадание, забравя за собствената си болка и и го заболява за другите. Аз, ако някой ми разказва за болката си, преставам да чувствам моята собствена болка, дори ако бих седял на пирони или ходех бос върху счупено стъкло... В състраданието е скрита толкова силна любов, по-голяма от обикновената любов. Ако състрадаваш на другия, значи започваш да го обичаш по-силно. Когато в любовта има състрадание, тогава прегръщайки, притискаш в обятията си твоя брат, обладан от бяс, и бесът излиза от него. Защото силната, горещата любов, в която има състрадание, утешава създанията със светото Божие утешение, потапя легиони с демони, освобождава душата, лекува раните ѝ с балсам, изливайки върху нея Христовата любов. За духовния човек всичко е едно голямо състрадание. Изнемогва, състрадава на другите, моли се, утешава. И макар да понася чуждите страдания като свои, винаги е пълен с радост, защото Христос отнема болката му и го утешава духовно.“ Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.09.2024 г.

ОРЪЖИЕТО, ЧРЕЗ КОЕТО ИИСУС ХРИСТОС ПОБЕЖДАВА

(ВЪЗДВИЖЕНИЕ НА СВЕТИЯ КРЪСТ ГОСПОДЕН)

   Като православни християни ние вярваме в Бог, Който е Промислител, Бог, Който владее и направлява човешката история. Ние вярваме не само, че Той е Цар в нашите сърца, но като св. ап. Петър проповядваме "за великите Божии дела" (Деян.2:11) в човешката история. Книгата Деянията на апостолите съвсем не е края, дори не е кулминацията на тези велики дела. Бог продължава да върши велики дела и така да въплъщава в историята великите спасителни истини. Кръстът е такава велика истина!

    Кръстното разпъване като най-жестоко смъртно наказание за най-големите престъпници и злодеи се разпространило в Римската империя около 3 век пр. Хр.  Но Бог преобръща Кръста от нещо зловещо в нещо най-велико и достохвално – в оръдие на победата над греха и смъртта. Затова ние винаги поставяме Кръста най-високо над всичко. Той е нашето знаме! Всичко, което имаме, дължим на него. Затова благославяме ли, освещаваме ли вода и предмети, кадим ли, помазваме ли – във всичко изобразяваме Кръста.

    Има много секти, които изповядват Богочовека, но се възмущават от нашето преклонение пред Кръста. Как така тачите инструмента, с който Спасителят беше убит? Напротив, казват те, трябва да го мразите. Сектантите остават сковани от езически ужас пред страшната кръстна смърт. Те не разбират дълбокия смисъл на великото „Със смърт смъртта победи“! 

    Други пък разбират смисъла, но остават заключени в теорията, в книгата. За тях Кръста е само доктрина, а не историческа реликва, само мисловна конструкция, а не обект на поклонение. Затова не го целуват, не му се кланят, не се осеняват с него ... Техният Бог не се намесва в човешката история. За тях Константин не е светец, а начало на падението на Църквата. Чудно ли е тогава, че остават слепи за великите явявания на Господния кръст в началото на 4 век?! А именно чрез тях Бог изкорени страха и преобърна съблазънта на Кръста в най-велико християнско оръжие, в знаме на победата!

    На това знаме пише:

    - Побеждавай чрез понасяне на страдание.

    - Побеждавай не с твоя човешка сила, а с Божията сила.

    - Побеждавай злото не с хитрини и лукавство, а с добро.

    Всичко това виждаме проявено в историята с имп. Константин, разбира се, ако гледаме с просветени духовни очи, а не като слепите светски историци.

    През 292 г. за по-добро администриране, имп. Диоклетиан разделя римската империя на Източна и Западна, всяка начело с август и подуправител - цезар, т.нар. тетрархия. Диоклетиан става август на Изтока, а Максимиан – на Запада. През 293 г. за цезар на Запада е избран Констанций Хлор, чиято съпруга е Елена. През 305 г. той става западен авугст, но през юли 306 г. умира, а войските му провъзгласяват неговия син Константин за наследник. Следват години на междуособици в тетрархията, в които особено активен е синът на Максимиан - злочестивият Максентий. Докато Константин е в Британия, същият се самопровъзгласява за август. Заради своята жестокост и нечистия си живот Максентий скоро става омразен и гнусен на целия Рим. Затова римляните тайно изпращат до Константин молба да дойде и да ги избави от този мъчител. Отначало Константин написва писмо до Максентий, като дружески го увещава да спре своите беззакония. Ала Максентий не само не го послушва, но още повече се озлобява.

    В началото на 312 г. Константин се вдига срещу него на война. Виждайки малката сила на своята войска (25000 срещу 100000 души) и като си помисля за злите магии, които прави Максентий, той започва да се смущава. Константин знаел, че Максентий е пролял много човешка кръв, правейки магии; много деца, девици и непразни жени заклал в жертва на бесовете, за да умилостиви така своите лъжливи богове, на които се надявал. И тъй, знаейки че с Максентий върви голяма бесовска сила, Константин започнал да се моли на Единия Бог, Господар на небето и земята, Когото почитали християните, да му дарува победа над мъчителя.

    Един ден, като се молел усърдно, явил му се по пладне на небето Господният Кръст, изобразен от звезди, сияещ повече от слънцето, а около него били написани думите: "С него побеждавай!" Това небесно знамение видели всички войници, но се изплашили, защото за езичниците изображението на кръста било знак за нещастие и смърт. Самият Константин, възпитан в неоплатоническа философия от родителите си, бил в голямо недоумение. Но през нощта, както спял, явил му се Сам Господ Иисус Христос и пак му показал изображението на Честния Кръст с думите: "Направи такова изображение и заповядай да го носят пред твоята войска, и тогава ще победиш не само Максентий, но и всичките си врагове". Сутринта царят разказал на своите велможи за видението си и като повикал изкусни златари, заповядал им да направят от злато, бисери и скъпоценни камъни Честния Кръст, по подобие на явилия се на небето. Той заповядал също на всичките си войници да изобразят кръстното знамение върху оръжията, шлемовете и щитовете си.

    Злочестивият Максентий, като разбрал, че Константин е в Италия и върви към Рим, с голяма дързост извел римските войски и се опълчил срещу него. Константин пък заповядал да носят пред неговата войска Честния Кръст. Максентий бил победен и много от неговите войници били избити, а самият той побягнал по моста Милвий на р. Тибър. Мостът се срутил и окаяният мъчител потънал в реката заедно със своите войници, подобно на древния египетски фараон. Константин победоносно влязъл в Рим и всички хора го посрещнали с почит и преголяма радост. Но най-забележителното е, че той отказал да изпълни установената традиция да измине свещения път на процесиите до Капитолийския хълм, за да направи езическо приношение на Юпитер. Към друг било насочено вече неговото поклонение - към Разпнатия и Неговата разпятие. На следващата година (313 г. сл. Хр.) императорът издал в Милано едикт, с който християнството било обявено за равноправна религия с всички останали.

   Осъзнаваме ли колко парадоксално било всичко?! Победил миролюбивия. Победил по-слабия. Победил с Божията сила, смирил се, и, за разлика от всичките си предшественици императори, отдал слава не на себе си, не на Слънцето или Юпитер, а на Господ Иисус Христос.

       Друг път цар Константин тръгнал на война срещу византийците. След като бил на два пъти побеждаван от тях, цар Константин се намирал в голяма печал. Когато дошла вечерта, той вдигна очи към небето и видял написани от звезди следните думи: "Призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш" (Пс.49:15). Обхванат от трепет, той отново вдигнал очи към небето и видял както преди Кръст, изобразен от звезди, а наоколо надпис: "С него ще победиш". И заповядвайки да носят пред войската кръст, той победил враговете си и завзел техния град Византион. 

    И трети път, когато цар Константин трябвало да воюва със скитите при река Дунав, на небето се появило като спасително оръжие Кръстното знамение и както преди му дарувало победа. 

    Осъзнаваме ли ние това, което Константин осъзнал:

- че Кръстът е вратата, през която небесната благодат влиза в човешката история;

- че историята е не само човешка, а богочовешка;

- че Кръстът е оръжие богочовешко, чрез което Иисус Христос побеждава противниците, когато вярващите хора го издигат и с песни величаят!

    Затова Константин, като се уверил от тези три победи в силата на Разпнатия на Кръста Христос,  се покръстил в Неговото име заедно с майка си, царица Елена. И тъй като тя била много боголюбива, той я изпратил с голямо богатство в Йерусалим, за да търси Честния Кръст. А тя, като пристигнала в Йерусалим, обиколила Светите места, очистила ги от идолите и открила за поклонение честните мощи на много различни светци.

   Тогава патриарх на Йерусалим бил Макарий, който посрещнал царицата с подобаваща чест. В ония дни довели при царица Елена един стар мъж на име Иуда и й казали, че той може да покаже мястото, което търси. След като Иуда бил дълго разпитван и отказвал да открие тайната, царицата заповядала да го хвърлят в дълбок ров. След известно време, той склонил и я завел на висок хълм от пръст и камъни. Там някога римският император Адриан заповядал да издигнат храм на скверната богиня Венера и да поставят в него идол. На това място Иуда посочил, че е скрит Господният Кръст.

    Царица Елена заповядала веднага да разрушат идолския храм, да разчистят пръстта и камъните и да копаят в земята. Разнесло се силно благоухание и веднага след това се открили Гроба Господен и Голгота. Близо до тях били намерени в земята три кръста, а след това и гвоздеите.

    Когато всички недоумявали кой е Христовият Кръст, случило се по същото време да носят един мъртвец, за да го погребат. Тогава патриарх Макарий заповядал на носачите да спрат и започнали да възлагат един по един кръстовете върху покойника. Когато сложили върху него Христовия Кръст, мъртвецът веднага възкръснал и се изправил жив. Бог показал отново на всички, че чрез Кръста е победил най-големия човешки враг - смъртта! 

    Царицата с радост поела Честния Кръст, поклонила му се и го целунала. Мнозина не могли да видят Светия Кръст и да му се поклонят заради насъбралия се народ и започнали да молят да го видят поне отдалече. Тогава Иерусалимският патриарх Макарий, като се възкачил на едно високо място, издигнал нагоре Честния Кръст, за да го покаже на народа, който с умиление викал "Господи помилуй".

    Така започнало да се празнува Въздвижението на Честния и Животворящ Кръст Господен. Царица Елена взела със себе си част от Кръстното дърво и гвоздеите, а самия Кръст заповядала да поставят в сребърен ковчег и го предадат на светейшия патриарх Макарий, за да го съхранява за бъдещите поколения.

    След завръщането на св. Елена от Йерусалим във Византия, христолюбивият цар Константин заповядал да направят три големи кръста, според броя на показаните му преди войните - първо в Рим, когато потопил Максентий, второ, когато завзел град Византион и трето, когато победил скитите на р. Дунав. На кръстовете написали със златни букви: "IС ХС NIКА", т.е. "Иисус Христос побеждава".

    Светият благоверен цар Константин поставил единия кръст високо на изток при пазара на Константинопол, втория - върху пурпурна римска колона на мястото, наречено братолюбно, а третия въздигнал върху прекрасно мраморно подножие на хлебния пазар.

    До нас е достигнало предание, че векове наред Ангел Господен, осиян от небесна светлина, слизал нощем на това трето място и го обикалял, като кадял Честния Кръст и пеел сладкогласно трисветата песен, а след това отново се издигал на небето. Това се случвало три пъти в годината: веднъж на празника Въздвижение на Честния Кръст, втори път в седмия ден на месец май, когато се празнува явлението на Господния Кръст на небето и трети път - по време на св. Четиридесетница, на Кръстопоклонна неделя. Мнозина от благоговейните християни, виждайки слизането на Ангела, чували неговата песен и разказвали за това чудо на другите.

    Нека и ние днес се присъединим към ангелското славословие и запеем благоговейно тропара на Светия Кръст: “Спаси, Господи, Твоите люде и благослови наследството Си, дарувай на православните християни победи над враговете и запази чрез Твоя кръст народа Си.” Амин.

свещеник Красимир Кръстев

Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник

14.09.2024 г.