ТРОЙНОТО ВЪЖЕ, КОЕТО НИ СВЪРЗВА С БОГА

(ЧЕТВЪРТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПАСХА - НА РАЗСЛАБЕНИЯ)

    В книгата на Еклисиаста можем да срещнем една поговорка, на пръв прочит неблестяща с оригиналност, но в която има скрита дълбочина: „Надвие ли някой единия, ще надделеят двамата насреща му; усуканата тройно връв няма да се скъса лесно.“ (Екл.4:12)

Мъдрецът говори за силата на сплотеността и единението. Бог е Троица - Отец, Син и Свети Дух; семейството е троица - мъж, жена и дете; приятелството; църковното братство, където "двама и трима са събрани в Мое име"... Според експертите тройното въже е оптималния вариант за издръжливост, при което трите нишки взаимно се докосват и оплитат.

Така е и в духовния живот. Всички добродетели можем да сведем до едно триединство: „... вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта.“ (1Кор.13:13). Във всеки човек тези три нишки са различно дебели, изтънели или скъсани. Бог иска те да бъдат вплетени в едно здраво духовно въже. Именно това въже ни свързва с Бога, то е нашата връзка с небето. Чрез него Бог ще ни издърпа от мрачния ров, от тинята на греха.

Днешният евангелски разказ, макар и индиректно, също разкрива тази духовна истина.

За да се стигне до телесното разслабване в този човек, първо в него изтънели и се скъсали тези духовни нишки.

Първо се скъсала нишката на любовта към Бога и ближния. „Който възприема заповедите Ми и ги изпълнява, той е, който Ме обича.“ (Йн.14:21) – казва Спасителят. След като бил изцерен, разслабеният чул Христовите думи: "Не съгрешавай, за да не те сполети нещо по-лошо." Не винаги причина за страданието са лични грехове, но тук случаят е точно такъв. Подтекста на Иисусовите слова е: Причината за това, което те е сполетяло, са тежките грехове в твоята младост. Давам ти втори шанс – старостта си изживей праведно.

Тези 38 години, прекарани в немощ, говорят поне за две неща.

Първо, и най-важно, разкриват всеобщият човешки егоцентризъм и отчуждение, поради които никой не пожелал да помогне на страдалеца.

И второ: характерът на самия разслабен не ще да е бил твърде благ, защото за тези почти четири десетилетия дори близките и роднините му не пожелали да пожертват за него от своето време. Както казваме днес, "труден" човек, от тези, които трябва да обичаш, а е наистина трудно. Краят на историята, когато за "благодарност" отива да докладва на властите, че Иисус го е изцерил, потвърждава това впечатление. Болестта дошла като следствие от греховете му, а греховете са показател за скъсването на тази най-важна нишка от тройното въже – любовта.

С течението на времето се скъсала и втората нишка – надеждата. Колко отчаяние има в думите на разслабения: „нямам си човек да ме спусне в къпалнята“! Той вече не виждал как може да стане изцерението, след като винаги някой го изпреварвал при влизането във водата.

Третата нишка – вярата, била силно изтъняла, почти скъсана при него. Знаем, че Библията говори за два аспекта на вярата.

Единият аспект е вярата като изповедание, като набор от верски истини. За нас, като християни, такъв конспект на вярата представлява Никео-Цариградския Символ, който изповядваме. Вярата на евреите до Христа също имала свой изповеден аспект. Особено ярък бил той при четенето на молитвата „Шема, Израил“, основана на Второзаконие 6:4: "Слушай Израилю: Бог, Нашия Господ, е Един Бог”. Този изповеден аспект на вярата се бил съхранил у разслабеният. Доказателство за това е фактът, че го намираме не в някое идолско капище, а в храма, в къпалнята „Витезда“.

Другият аспект е вярата като упование в Бога. Той касае личното доверие в Бога и е пряко свързан с надеждата, преплита се с тази своеобразна втора нишка. „А вярата е твърда увереност в онова, на което се надяваме, и убеденост в онова, което не се вижда.“ (Евр.11:1). Така започва ап. Павел прословута си глава за героите на вярата. Хора, чието упование доведе до велики изяви на Божията сила. Точно този аспект на вярата се беше скъсал у разслабения. Беше изчезнала надеждата. Болният вярваше, че има Бог за Израил, но не беше уверен „има ли Бог за него“. Цели 38 години неговата опитност сякаш казваше: Бог те е забравил. Има Бог, но за другите, за тези, които успяват да дотичат първи в раздвижилата се вода.

Но Бог никого не забравя. Той затова дойде в плът - да потърси и спаси погиналото! И направи точно това във Витезда за един човек, който е трудно да обичаш: „Иисус го видя да лежи и понеже знаеше, че боледува от дълго време, попита го: „Искаш ли да оздравееш?“ Струва ми се по-редно болният да търси Лекаря, за Който вече вървеше слух в Израиля. Но разлаблението на този човек не беше само телесно, то беше и душевно. И той лежеше без надежда на своята постелка, а без надежда няма действена вяра. Единственото, което беше в негова полза, бе правилното място – Витезда!

Витезда, братя и сестри, означава „Дом на милост“. Църквата е тази Витезда, тя е мястото за среща с Бога, не само като сграда, а много повече като общност.

Не търсете милост при врачки, екстрасенси и куршумолеячки, а във Витезда! Там виждаме Иисус да ходи. Чуваме Го да се интересува от този забравен болен грешник. И не само да се интересува, но да инициира разговор с него. Господ видя изтънялата нишка на вярата и започна да възстановява скъсаното въже. И започна от там – с възстановяването на надеждата. „Искаш ли да оздравееш?“ Това е словото, което ражда надеждата! Искаш ли наистина промяната? Промяната е възможна!

Това е словото и към всеки един от нас, който като евангелският разслабен лежи отчаян и изоставен на своя самотен одър. Забравен от всички, невидим за всички. Но видим за Бога!

Когато възкръсне надеждата, вярата става действена. От изповедание става упование. От ума слиза в сърцето. И стават чудеса! „Човекът веднага оздравя, вдигна постелката си и започна да ходи.“ Човекът се довери на парадоксалните Христови слова: „Стани, вдигни постелката си и ходи!“ Той отхвърли самооплакването и постави егото си в нозете на Иисуса. Вдигайки постелката, той покори своя ум на Божия. Затова се сбъдна и в неговия живот тази максима: „Повярвай, и ще видиш славата Божия.“

"А сега остават тези три неща: вярата, надеждата и любовта, но най-велика от тях е любовта." (1Кор.13:13)

Вярата и надеждата са важни, но само за да ни доведат до любовта. Ще дойде време, когато вярата и надеждата ще отпаднат, защото ще видим лице в лице. Но любовта никога не отпада. Който пази Божиите заповеди ще пребъдва во веки.

Затова, след пробуждането на вярата и надеждата, на разслабения предстоеше втора среща с Господа, вече в храма. И пак, както винаги, Бог е Този, Който търси: „След това Иисус го намери в храма и му каза: „Ето ти оздравя! Недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо.“

Тридесет и осем години са повече от половин човешки живот. Някой ще каже: че има ли нещо по-лошо от това 38 години да си жив труп?

Има! Да възкръснеш при Второто Пришествие, но не за живот, а за осъждане. Цялата вечност да си жив телесно, но мъртъв духовно. Да си без Бога, без Любовта.

Ето, това е, братя и сестри, днешното послание: Да се постараем да усучем тези велики добродетели - вярата, надеждата и любовта, в едно здраво тройно въже, което да не се скъса при дяволските изкушения. Всички беди започват от неспазването на Божиите заповеди. Но Бог знае какво в нас се е скъсало и иска да го възстанови. Затова да не се съмняваме в Божията любов, а да се вслушаме в това, което Сам Иисус ни казва: „Крадецът идва, само за да открадне, да заколи и да изтреби. Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие.“ (Йн.10:10)

Самотни страдалци, няма кой друг да се смили над нас, освен Иисус. Малцина са тези, които напълно са напуснали Витезда, наричаме ги светци. А всички останали, повече или по-малко, сме пациенти на болница Витезда. Били сме изцерени от някакво телесно или духовно разслабление, но си оставаме пациенти, които имат нужда от долекуване. Опитваме се да помогнем на по-тежко страдащия около нас и сме длъжни поне да му носим одъра, защото неговият одър е нашия кръст! Но това все пак си остава помощ от пациент. Отговорността е на всеки, който по някакъв начин е разслабен. Разслабеният трябва да търси първо Лекаря, а не другите разслабени! Никой не е непоклатима канара, освен един Бог!

Господ спасява, а ние, разслабените, трябва да се грижим за тройното въже. Разслабването на някоя от духовните нишки - вярата, надеждата и любовта, неминуемо води до телесно разслабване. Затова да държим здраво тройно усуканото спасително въже, което ни свързва с Бога!

Нека се вслушваме в гласа от амвона, ако и да ни е станало досадно да се говори все за грехове и пазене на заповеди. Защото проповедта често е като втората среща на Иисус с изцерения разслабен. Напомня ни да не грешим повече, за да не страдаме във вечността. Напомня ни, че любовта е най-висшата  добродетел. Да отвърнем на Любовта с любов! Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен 

27.05.2024 г.

ТРАПЕЗАТА НА ЕДИНЕНИЕТО

(ВЕЛИКИ ЧЕТВЪРТЪК)

    Един протестантски пастор някога срещнал един православен клирик и му казал:

   - Ние, протестантите, вършим благотворителност, строим старчески домове, социални заведения, зали, болници, организираме концерти за поп и рок музика и привличаме младите, правим екскурзии, много сме активни. Вие, православните клирици, и Православната Църква какво правите?

    Този клирик, вместо да изброи различни пастирски дейности, казал само едно много кратко изречение.

    - Ние, православните, служим Св. Литургия.

    Колко прекрасен, кратък, но изчерпателен отговор! Литургията е сърцето на Православието, а сърцето на литургията е Св. Евхаристия (Св. Причастие). Причастието не е панацея, но е сърцето, което тласка кръв към членовете и дава живот. Живот както на всеки по отделно, така и на тялото Христово – Църквата.

    Причината е, че Причастието ни съединява с Извора на Живота. Нека чуем внимателно думите на един голям съвременен сръбски богослов - еп. Атанасий Йевтич: “Без Литургията няма Православие, няма Църква. Без Литургията няма християнство, няма Нов Завет. Новият Завет е Завет в Кръвта Христова, а това е непрестанно, неповторимо повтаряне и продължаване, актуализиране на този вечен завет на Бога с Неговия народ чрез божествената Литургия. В Литургията всички се събираме; няма минали и бъдещи родове, поколения, няма забравени или изчезнали, тук наистина всичко става настояще, тук всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, както казва св. Игнатий (Богоносец), което прави това възможно за нас”.

    Няма спасение без единение с Христа и без единение с ближния. Първото единение е с Невидимия Бог, второто – с Неговия видим образ – човека. И двете единения изискват борба, и пред двете има препятствия, и срещу двете има врагове. Първото единение – с Бога, е основа и предпоставка за второто – с ближния. Второто единение е следствие от първото и доказателство за неговото наличие.

    Единението е най-висшата степен на любовта, степен, в която ставаш едно с другия. Когато неговите болки са и твои, и неговите радости са и твои. Второто, изглежда, е по-трудно за нас. Още Иречек забелязва, че най-великият гений на българите е завистта. „За мен - казва той - най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата.“ За съжаление, и в нашата БПЦ го има това …

    Това двояко единение - с Бога и ближния, е цел на християнския живот и изразява двояката заповед за любов към Бога и ближния. Човек е създаден като йерархично същество, затова, образно казано, трябва да се съедини първо по вертикалата с Извора на Живота, за да може да се разпростре този Живот и по хоризонталата. Любовта към нашия ближен е индикатор за наличие в нас на любов към Бога, както пише и св. евангелист Йоан Богослов: „Който казва: Обичам Бога, а мрази брат си, е лъжец. Лъжец е, защото който не обича брат си, когото е видял, не може да обича Бога, когото не е виждал.“ (1Йн.4:20)

    Църквата е единство на изкупения човешкия род, без значение на етнос, професия, социално положение. В тайнството на Св. Кръщение всички се обличаме в Христа и ставаме царско свещенство на Бога, а в тайнството на ръкоположението някои мъже от царското свещенство получават и благодат да отслужват Светата Литургия и в знак на това обличат расо и одежди. Но на Св. Литургия служенията на благодатното (йерархичното) свещенство и царското (всеобщото) свещенство се вплитат в общо служение с ангелските чинове и така се принасят триединно на Бога. В това триединство всеки се нуждае от другия и го допълва. Така небето и земята, всичко видимо и невидимо, се покланя на своя Творец. Служението е общо, затова и отците казват: „Където се отслужва Евхаристията, там е и Църквата.“

    Думата „литургия“ това и означава - „общо дело“, затова и Православието не може да бъде друго, освен литургично. Св. литургия е оприличена на път. Поемайки по него, ние духовно се издигаме все повече и повече към небето, за да седнем на небесната трапеза и заедно да вкусим от Божиите дарове, които ни носят вечен живот – хлябът и виното, претворени в Тяло и Кръв Христови. Този наш път нагоре не е без другите, а заедно с тях, с нашите ближни, които трябва да приемем с всичките им странности и кривици, и на които трябва да простим всичките им съгрешения.

    На тази обща трапеза преди нас са седнали и ни чакат нашите предци – всички, които някога са живели и са възлюбили Господа Иисуса Христа. Около тази трапеза пък невидимо с нас съслужат светловидните ангели. Така Св. Евхаристия се явява средоточие на живота, на видимия и невидимия свят, в която минало и бъдеще се срещат в едно божествено настояще, в Божието "днес".

    На Проскомидията свещеникът отделя късчета от просфората за живи и покойници, за просияли светии и за още воюващи с греховете. Но освен за тях, отделят се късчета просфора и за честните безплътни сили. Накрая всички късчета от просфората се събират на едно място – потапят се в Св. Потир, в Кръвта Христова. Всичко се събира в Христа. В Неговото Тяло и Кръв ние не само имаме Изкупление, но и общуваме с Бога, с Неговите светии и с Неговите ангели!

    Първите три века след Христа римските императори гонили жестоко християните и когато разбрали, че няма да унищожат вярата им, те, по дяволско внушение, предложили последната си хитрост: „Добре, вярвайте си във вашия Христос, но не се събирайте заедно за литургия“. Добре знаел дявола, че без общо богослужение няма претворяване на хляба и виното, няма Евхаристия. А щом няма Евхаристия, няма единение с Бога. А без единение с Бога няма и единение с ближния. Има само ад. "Какво е адът? – възкликва митрополит Амфилохий (Радович) - Адът е немощ, неспособност да се гледаме един друг лице в лице, да съзерцаваме лицето на ближния." Адът е вечната самота.

    Древните християни не престанали да се събират заедно, дори с риск за живота си. Какъв нечуван парадокс виждаме днес – кръстени християни сами, без гонение, да се отлъчват от светата литургия! Не могат да дадат на Бога един час, една неделя в месеца. Как да наречем това, освен духовно самоубийство!

    Протестантите, дори тези, които са съхранили повече от православното Предание, нямат йерархично свещенство, на което чрез апостолското приемство да е дадена благодат да отслужва това най-велико тайнство – Евхаристията. Затова винаги затъват в безблагодатни, чисто човешки активности. Душевни „християни“, чиито опитности са заключени в душевната сфера.

    Нашият български народ, над 80% от който изповядва Православието, пък не живее в предадената му от отците чиста вяра. Кръстени християни не са и чували за Св. Евхаристия. Народ-самоубиец! В неделя сутрин спи или пие кафе с цигара. Народ от винаги недоволни и мърморещи хора, който е поканен на най-великата трапеза, на пиршество на благодатта, а се рови в гюмовете с духовен боклук. Вместо да е в храма, той е по кафенетата, прелива от пусто в празно и нехае за богатството, с което е надарен – Светата Трапеза!

    Именно тази Света Трапеза е учредена от нашия Господ на Велики Четвъртък! Трапезата на радостта и благодарността, на която „всичко се събира и всичко се преживява в едно единство, единство на пространството и времето, благодарение на Божието единство, което прави това възможно за нас“. Амин!

свещеник Красимир Кръстев

Църква „Св. пророк Илия“ – Д. Дъбник

02.05.2024 г.