ТОЙ ТОЛКОВА СЕ БОЕШЕ ОТ БОГА, ЧЕ НЕ СЕ УПЛАШИ ОТ НИКОЙ ЧОВЕК

(ДИМИТРОВДЕН)

В Православието спасението е оприличено на стълба - лествица за духовно изкачване към Бога. Тази представа е особено развита в трудовете на свети отци като св. Григорий Нисийски и св. Йоан Лествичник. Но тяхна основа е стълбата на блаженствата, която сам Господ Иисус Христос постави като път към небето. На най-високото стъпало в нея са мъчениците, гонените и хулените заради правдата. До това блаженство достигнал и великомъченикът, на който е посветен нашия храм и чиято памет днес честваме – св. вмчк Димитрий. Но, както добре знаем, никой не може със скок да се качи на най-високото стъпало на една стълба, той може бързо да преминава по отделните стъпала, но задължително трябва да започне от първото стъпало. И нещо друго много важно, стъпвайки на горното, лествичникът не разрушава долното стъпало. (Тогава би се срутила цялата стълба.) Той гради една добродетел върху друга.

    И така, кое е това първо и най-важно стъпало? „Блажени бедните по дух, защото тяхно е царството небесно.“ (Мат.5:3). Кои са бедните, нищите по дух? И кой човек въобще е богат по дух? Никой! След грехопадението всички ние сме оскъдняли духовно, защото сме загубили най-голямото богатство – Бога. Богат е само Бог и този, който има Бога. Думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха много богати със земни блага. Те търсеха Бога и Бог ги обдаряваше прещедро, но и постоянно ги поставяше пред въпроса "Готов ли си да оставиш най-ценното си на тази земя, за да имаш небесното съкровище?" Тези свети личности напълно осъзнаваха, че дължат всичко на Бога и без Него са нищо. Такъв беше и св. вмчк Димитрий - истински смирен! Огромното богатство, което наследи, той счете за плява пред това да остане верен на Христа. Раздаде всичко и избра Бога. Това е смирението, добродетел странна,  парадоксална и дори плашеща мнозина.

Християнството е религия на парадокса, но не за друго, а защото човешкият ум се е откъснал от Божия ум и вижда нещата изкривено. Блажени Августин казва „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“. Докато Адам и Ева били покорни на Бога, умът им виждал нещата правилно. Те дали точни имена на всички твари, чудесата не ги съблазнявали. Не ги съблазнило това, че змията проговорила с човешки език, но това, което чрез нея дяволът ги подлъгал – ще бъдете като Бога. Това е грехът – гордостта да бъдеш господар сам на себе си. Но когато изместили Бога от първото място, всичко в красивия Божи свят се разбъркало. Хаос, болест, смърт. Умът им се залутал в тъмнина. Поколение след поколение навлизане в тъмнината, докато за днешния човек всичко, свързано с божественото, изглежда парадоксално.

Авва Исарий казва: „За вярващия няма въпроси, за невярващия няма отговори“. Когато Божията светлина озари човек, в първия момент той е изненадан. Ако се смири и приеме тази светлина, той проглежда духовно и картината се подрежда. Но ако я отхвърли, затъва в неверие и всичко за него се превръща във въпрос и парадокс. За такъв човек най-висшата добродетел – смирението, е белег за слабост. Смята го за фалш - защо да лъжа, че съм най-лош от всички, като около мен е пълно с по-лоши. Какво толкова съм съгрешил?

Преподобни авва Доротей разказва: „Помня как веднъж разговаряхме за смирението. Един от знатните граждани на града Газа, като слушаше от нас, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова по-грешен чувства себе си, — се учудваше и питаше, как е възможно това и искаше да узнае, какво значат тези думи. Аз му казах: „Именити господине, кажи ми, за какъв се смяташ ти в своя град?” Той отговори: „Смятам се за големец и първенец в града”. Казвам му: „Ами ако отидеш в Кесария, за какъв ще смяташ себе си там?” Той отвърна: „За последен измежду тамошните велможи”. — „Ами, — казвам му пак, — ако отидеш в Антиохия, за какъв ще се смяташ там?” — „Там, — отговори той, — ще се смятам за човек от простолюдието”. — Ами, — казвам, — ако отидеш в Цариград, там пък за какъв ще се смяташ?” И той отговори: „Почти за бедняк”. Тогава му рекох: „Ето така и светците, колкото повече се приближават до Бога, толкова по-грешни чувстват себе си. Авраам, когато видял Господа, нарекъл себе си прах и пепел (Бит.18:7). А Исаия казал: „Окаян и нечист съм аз” (Ис.6:5). Също и Авакум донесъл хляб на Даниила, който бил в ямата с лъвовете и му казал: „Вземи обеда, който Бог ти проводи”; а Даниил отговорил: „Спомнил си Си за мене, Боже” (Дан. 14:37-38). Колко смирено сърце имал той! Той се намирал в яма сред лъвове и останал невредим от тях и то не веднъж, а два пъти. И след всичко това той все пак се учудил и казал: „Спомнил си Си за мене, Боже”. Виждате ли какво е смирението на светците и какви са техните сърца? Дори и когато бивали пращани от Бога на помощ на хората, те по смирение са се отказвали, за да избегнат прославата. Както облеченият в копринена дреха, ако хвърлят върху му нечисти дрипи, бяга, за да не зацапа драгоценното си облекло, така и светците, облечени в добродетел, избягват човешката слава, за да не се осквернят с нея. А ония, които търсят слава, са подобни на гол човек, който иска да намери макар и малка дрипа или нещо друго, за да прикрие срама си: така и необлеченият в добродетел търси човешка слава. И тъй, светците, когато били изпращани от Бога на помощ на хората, по смирение са се отказвали от това. Моисей казал: „Господи, прати другиго, защото аз говоря, тежко и заеквам“ (Изх.4:10). Иеремия пък казал: „О, Господи Боже! не умея да говоря, защото съм още млад” (Иер.1:6). С една дума, всеки от светците придобил това смирение, както казахме, чрез изпълняване на заповедите. Но какво представя това смирение и как се поражда то в душата, — това никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Какъв действително съм аз – добър или лош? Не какъв си мисля, че съм, а какъв обективно съм. Как преценяваме своята телесна красота? Като стоим в тъмна стая или като светнем и се огледаме в огледалото? Разбира се, второто ни дава обективност. Така е и по отношение на духовната красота или грозота. И това е изключително важно, защото няма да се явяваме на конкурс за красота (който не е трагедия да загубим), а на съд, наречен Страшен, на който ще се определят вечни присъди.

Духовното огледало – това е сравнението ни с Бога и Божиите светии. Не се ли сравняваме с тях, значи стоим в тъмнина и сме в заблуда за истинския си духовен образ. Знатният гражданин на Газа считал себе си за големец и първенец в града, но когато започнал да се сравнява с по-знатните от него и дори с царя в Цариград, започнал да осъзнава, че е бедняк. Нашият духовен Цариград е на небето, Колкото повече човек се приближава до него, толкова повече светлината се увеличава и вижда по-ясно петната и дефектите си. И счита себе си за най-голям грешник!

Братя и сестри,

Св. вмчк Димитрий изкачил лествицата и се озовал в Божиите прегръдки по единствено възможния път – пътя на смирението. От ранна възраст той се оттеглял в малката вътрешна стаичка, където благочестивите му родители били поставили Господски и Богородични икони, и кандила. Там с часове се оглеждал в духовното огледало, очиствал душата си и търсел Божията благодат и сила. Украсил се с всички благоуханни качества, от които заслужава да споменем едно подобно на смирението парадоксално и неразбираемо за светския човек – страхът Божий. На гроба на един забележителен религиозен деец е написано: „Тук лежи тялото на един, който никога не се е страхувал от лицето на човек.“

Ние можем да кажем същото и за св. вмчк Димитрий, и дори нещо повече. Неговите мощи не лежат в пръстта, те мироточат като свидетелство, идващо от самата небесна тронна зала, че той стои пред Бога украсен с най-велики добродетели. Затова имаме пълна увереност да кажем "Той толкова се страхуваше от Бога, че не се уплаши от никой човек".

Толкова се страхуваше от Бога, че вместо да преследва християните, както му беше поръчано от императора, той започна открито пред всички да изповядва и слави името на Спасителя.

Толкова се страхуваше от Бога, че когато императорът го увещаваше да се откаже от вярата, когато и го подложи на тежки мъчения, той не се уплаши. Смело стъпи на най-високото стъпало на духовната лествица, удостои се с мъченическа смърт и сега се застъпва за нас, които тук на тази земя се колебаем и неуверено опитваме да стъпим на стъпалото на смирението.

Свещеникът е ограничен, той може само да насочва и приканва, но всеки лично трябва да го направи, както казва и авва Доротей „никой не може да изрази с думи, ако човек не научи това от опит; само от думи това не може да се научи.“

Нека всеки ден отделяме време за молитва и четене на евангелието и житията на светиите. И като забележим лошо в нас, да го коригираме с покаяние. Ние нямаме представа колко са ни загрозили греховете, а най-зле са тези, които се считат за порядъчни хора. "Не съм като този, не съм като онзи…" Нека не се сравняваме с паднали и грешни човеци, винаги ще намираме около нас по-окаяни. На тях ли искаме да се уподобим или на Христос и Неговите светии, един от които ярко свети като "първенец и големец" в небесния Йерусалим - св. вмчк Димитрий. Молитвите му да имаме. Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква „Св. вмчк Димитрий“ – Долна Митрополия

26.10.2025 г.

КАКВО НЕ МИ ДОСТИГА, ЗА ДА СЕ СПАСЯ?

„И ето един млад човек се приближи и Му рече: „Учителю благ, какво добро да извърша, за да получа вечен живот?“ А Той му отговори: „Защо Ме наричаш благ? Никой не е благ освен един Бог. Ако пък искаш да влезеш във вечния живот, спазвай заповедите.“ Попита Го: „Кои?“ А Иисус му рече: „Не убивай. Не прелюбодействай. Не кради. Не свидетелствай лъжливо, почитай баща си и майка си и обичай ближния си като себе си.“ Младият мъж Му каза: „Всичко това съм спазвал от младини. Какво не ми достига?“ Иисус му отговори: „Ако искаш да си съвършен, иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Когато младежът чу тези думи, отиде си натъжен, защото имаше много имот.“ (Мт.19:16-22)

Днес честваме най-големия български светец - Йоан Рилски Чудотворец. Някой може да се зачуди защо свързваме нашия велик небесен покровител с евангелския откъс за богатия младеж, който евангелист Матей ни представя като нерешителен да следва Христос. Ние не знаем дали впоследствие младежът се е обърнал, но виждаме, че до срещата му със Спасителя, между него и момъкът от Дупнишкото село Скрино има доста сходство. И двамата израсли в добри семейства, притежавали сериозни имоти и земни блага. За св. Йоан има дори хипотеза, че е от рода на цар Петър, но дори да не е така, при всички положения той не е бил беден. Напротив, след смъртта на родителите си, когато бил на 25 г., той получил добро наследство. 

Когато идва при Иисус със своите въпроси, героят на ев. Матей бил на сходна възраст. Въпреки, че е определен като „младеж“, той имал известен житейски опит, защото твърди, че „от младини съм спазил всичко“. Това говори за морал, за преодоляване на някои изкушения, свързани с така трудните за всеки богаташ заповеди „не кради“ и „не лъжи“. Отгоре на всичко, младежът бил и с духовни интереси – сам потърсил Спасителя, интересувайки се от вечния живот. Бил и алтруист – не чакал пасивно, а питал какво добро да направи. Прекрасен младеж, как да не го обикнеш? Св. ев. Марк точно това казва: „Иисус, като го погледна, възлюби го …“ (Мк.10:21), защото Бог обича всички, които Го търсят.

    

Но тук свършват приликите. Св. Йоан Рилски раздал своята част от наследеното на бедни и болни хора и станал отшелник в планината, а евангелския младеж потърсил друг път - пожелал да стане двоен милионер, да спечели и земното и небесното богатство. Помните ли тази шеговита песничка „Как да стана честен милионер“? Това, разбира се, е невъзможно, а словосъчетанието - оксиморон. Нашият герой обаче търси вариант за това. Той представя пред Иисус чистото си досие: Всички заповеди съм опазил, какво не ми достига?

    

Не е ли парадокслно това питане? Ако си опазил всички заповеди, защо нямаш мир в душата и усещаш, че нещо не ти достига? И какво повече иска Бог от човека, та нали в 10-те Божии заповеди се заключава любовта към Бог и към ближния!

    

Преди да чуем „какво му рече Иисус“, да помислим какво ние бихме му казали? Вероятно нещо от рода на: Успокой се (иди на психолог), де да бяха всички хора като тебе, ти със сигурност имаш резервация за небето.

Но, ето какво му каза Иисус: “иди, продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“

Каква изненада, няма резервация на негово име! Ще похлопа на райските двери и ап. Петър ще му каже: „Има нещо записано, но не е платено, не си за тук.“ Тъга за младежа и шок за учениците, които чуха разговора: „А те твърде много се чудеха и говореха помежду си: а кой тогава може да се спаси?“ (Мат.19:25)

„Кой може да се спаси?“ - това е най-древния въпрос, появил се веднага след падението и изгонването на прародителите от Едемската градина. Бог поставил стража от херувими с огнени мечове, които затворили пътя към рая. Как горко въздишал Адам четем в дохристиянския апокриф „Адамов плач“: „Не ми са мили високите планини, ни полята, ни горите, ни пеенето на птици; нищо не ми е мило. Огромна мъка мъчи душата ми: аз оскърбих Бога. И ако Господ отново ме вземе в рая, и там ще скърбя и ще плача: защо оскърбих любимия Бог?”

Ние, Адамовите чеда, днес не плачем така. Може би защото не се раждаме в рая, но в пустинята, "на изток от рая". Не проливаме сълзи, но някак дълбоко и неосъзнато тъгуваме. И богатство, и слава, и деца, и здраве да имаме, пак тъгуваме по нещо далечно и отдавана изгубено, по някакъв неясен спомен, необяснимо тъгуваме ...

Този спомен за рая е много избледнял у нас, но колкото и да избледнява, никога няма да изчезне напълно. Все нещо ще го събужда: слънчев лъч и утринен ветрец, красив залез или планински ручей, който подскачайки по скалите, сякаш ромоли „благодаря, благодаря, благодаря ти, Боже“. Иван Вазов пише стихотворението "Ракитница" в малко село в Олтения, където обичал да се оттегля, далеч от политическите бури и градския шум. Ето началото и края на стихотворението:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът.

.......................................

Вървя ли в дол или в пътечка

с любов се взирам в храст и в цвят,

в мушица, в мравка, в буболечка,

и в техния живот и свят.

И във небесний свод – чертога

на слънцето – и виждам аз

навред: в свод, в цвят, в гадинка, в храст

Духът – десницата на Бога."

Братя и сестри, чудно е Божието творение, нека му се наслаждаваме, но да помним, че то е от Бога и трябва да ни води към Бога; творението сочи към Твореца. Истинското изкуство също винаги идва от Бога и ни въздига към Него, прави ни да виждаме навред „Духът – десницата на Бога“. Един мъдър човек е казал: „Всяка музика е спомен за нашето отечество.“ За Едем, за нашето изгубено отечество!

Земното богатство на търсещия спасение млад човек също беше дар от Бога, но не за да се привързва към него, а за да обикне Дарителя. Може ли някой да сравни неописуемите небесни богатства с описаните в нотариални актове земни имоти? Несравними са, защото "както казва Писанието: Нито око е виждало, нито ухо е чувало, нито човешки ум си е представял това, което Бог е подготвил за онези, които го обичат." (1Кор.2:9) Небето не е за тези, които искат "око да види, ръка да пипне", а за тези, които вярват в Писанието! То е за тези, които обичат Бога, а не за такива, които искат да станат "двойни милионери"!

Само по себе си, богатството не е нещо лошо. Дори думата "Бог" в българския език произлиза от "богат" и предава идеята за изобилие и сила. Едно от имената на Бога в Стария Завет е "Ел-Шадай", което в гръцката Септуагинта често се превежда като "Пантократор" - Вседържител, Всемогъщ. Авраам, Исаак, Яков, Йов бяха богати със земни блага, но Бог постоянно ги поставяше пред дилемата "земното или небесното, богатството или Богатия". Целият им живот бе осмислен от откриването, че Бог е най-богатият не само с тварни богатства, но Той преизобилва в милост, любов, слава....

Богатият евангелски младеж бе пред същата дилема: да поеме ли по трудния път на богопознанието, в който искреният боготърсач познава и себе си или да остане окован в материалното. Ето - сякаш го предизвиква Господ - ти твърдиш, че си изпълнил всички заповеди и дори си обикнал ближния си както себе си? Нека тогава проверим дали си схванал дълбочината на Божия закон и смисълът на самото спасение?! 

Спасението е да бъдеш с Иисуса, да си в единение с Него и да Го следваш навсякъде, както Той сам разкрива: "... ела и върви след Мене.“ Това е смисълът на истинската религия! За много наши съвременници религията е само сбор от норми, които регулират реда в обществото. А всъщност думата религия идва от латински „re" - отново и „ligare“ - свързвам, и означава "повторно свързване" – възстановяване на връзката между човека и Бога. Целта на истинската религия е връзката с Бога, а не морала, дори когато той е облечен в християнски дрехи. Връзка динамична, тесен път - това е което не ти достига!

Ако спасението е път на все по-тясно единение с Бога, то Божиите заповеди можем да оприличим на знаците и табелите по този път, които указват посоката и предупреждават за опасности. Заповедите трябва да създават връзка със Заповедодателя, а не да я подменят. Подмяна има, когато човек не вниква в тяхната дълбочина и ги изпълнява само формално.

Моралистът изпълнява заповедта само външно и затова сърцето му никога не е опитвало това общение, стоплящата прохлада на Светия Дух, за която узнаваме от книгата Битие. Най-ценното, което изгуби прародителят Адам не бе рая, а блаженото общение с Бога "в дневната прохлада". Затова и плачът му бе толкова горчив! Моралистът никога няма да заплаче като Адам. Как такъв човек ще заплаче за загубата на нещо, което никога не е опитвал - благодатта, общението с Бога?!

Най-опасното при външното заповедоизпълнение е самодоволството. Богатият младеж бе уверен, че е изпълнил всички Божии заповеди, но разговорът с Иисус породи в него едно здравословно съмнение. Предизвика го да погледне навътре, в душата си: дали (поне) една заповед - първата, не е изпълнил само външно и формално? „Да нямаш други богове, освен Мене!“ - най-важната заповед! Тя определя висшето място на Бога в ценностната система на християнина и създава предпоставка за хармоничен живот. Както казва Блажени Августин „Ако Бог е на първо място, всичко останало е на своето място“.

Ако искаш да се свържеш с Бога, трябва да се отвържеш от всичко друго. Затова Господ бе толкова взискателен към богатият младеж: „продай имота си и раздай парите на сиромасите. Така ще имаш съкровище на небето. Тогава ела и върви след Мене.“ Този толкова симпатичен младеж наистина беше станал „честен милионер“, но неговото богатство бе само земно; в небесната банка нямаше нищо, защото сърцето му бе вързано. Богатството бе заело първото място в неговия живот. Затова и неможеше, като търговецът от притчата, да продаде всичко и да купи скъпоценния Бисер. (Мат.13:45-46) Богатство, слава, изкуство, деца, спорт, храна … Тези неща сами по себе си са добри - Божии дарове, но когато сърцата ни са вързани за тях, тогава няма Бисер. Има само външен морал - смокиново листо, за да се прикрием от хората.  А без истинска връзка с Бога, винаги нещо няма да ни достига; и спасението, и радостта от него все ще ни се изплъзват.

Протойерей Димитрий Смирнов казва: „Грешник – това не е задължително онзи, който върши лоши постъпки. Човек може да не извърши нито една лоша постъпка, да не изрече през целия си живот нито една зла дума, дори никога да не допусне лоша мисъл в ума си – и въпреки това да бъде страшен грешник, по-лош от всеки убиец, злодей, крадец или насилник. Грешник е човекът, който живее своя собствен живот, отделен от Бога. А когато човек се отдели от Бога, това се проявява по различни начини: един пребивава в гордостта си и се наслаждава на себе си, друг изучава Лермонтов, трети събира марки, четвърти пие водка – няма значение. Да събираш марки е същото безумие, както да пиеш водка, да се тровиш с наркотици, да ходиш по ресторанти или да играеш карти цяла нощ. В това няма принципна разлика, както няма принципна разлика в какво е болен човек – от туберкулоза или от рак в четвърти стадий. Какво значение има от какво ще умреш. Всеки живот, отделен от Бога – това е смърт. Затова, ако нашият живот се откъсва от Бога, значи ние пребиваваме в зоната на смъртта, мъртви сме. Затова трябва животът постоянно да се оживява, трябва постоянно да идваме в храма, да се причастяваме, да полагаме усилие върху себе си, да се каем за греховете си. Да се каеш – значи да се поправяш.“

Братя и сестри, 

Само със сълзи ние можем да купим скъпоценния Бисер, защото да се каеш, означава да скърбиш за разпиляното небесно съкровище и да плачеш като Адам: „защо оскърбих любимия Бог?“. Да се каеш, означава да намразиш суетата, и не само през уикенда, а всеки ден да бягаш от нея. Св. Йоан Рилски е велик пример за равноангелски живот. Не можем всички да станем монаси и заживеем равноангелски, но нека поне съкровището ни да не е на земята, както се оказа с богатия евангелски младеж. Завържем ли се за земното, чака ни подземното. Затова нека духовно да преодоляваме гравитацията на този свят и да търсим възможности, като поета, в тишината на Божието творение да намираме и тишината на сърцето:

"От градский шум и прах избягнах,

далеч избягах от светът,

колата с грижите разпрегнах,

отшелник съм в тоз горски кът."

Амин.

Протойерей Красимир Кръстев

Църква "Свети пророк Илия" - Долни Дъбник

19.10.2025 г.