(ДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА)
В днешният евангелски разказ (Мат.17:14-23) четем за един молитвен провал. И бащата, и апостолите се провалиха! Къде беше проблемът? Та нали Бог обича всички Свои творения, и нали Сам Христос изпрати учениците си по селата да изцеряват болести и изгонват демони! А сега се получава неочаквана „засечка“. Дали пък в този случай освобождаването от демоничната власт не е било Божията воля?
Отговорът е недвусмислен. Причината не е в Бога, а в самите молители: „О, роде невярващ и развратен“, т.е. в тяхното неверие и развратеност.
Вярата е най-скъпоценното нещо. Тя е от сърцето, както казва апостолът: „Със сърце вярва човек и се оправдава“, а Соломон е категоричен: „Повече от всичко що пазиш, пази сърцето си, защото от него са изворите на живота.“
Може да оприличим конфузната ситуация с неуспешния екзорсизъм над момъка-лунатик със своеобразен цирк на сатаната.
Новолунието е било началото на всеки еврейски месец. Мойсей определил особени жертви, но той не го постановил за празник, и не може да се докаже, че евреите са го празнували някога като задължителен празник; той бил само един весел ден на волно богомолие. Още от Саулово време, евреите прекарвали този ден в домашни веселия. Но врагът на човешкия род не търпи човешката радост, особено когато е молитвена. Затова в същите тези дни той устройвал на това нещастно семейство своеобразен демонски "цирк" - тъжен за бащата, но радостен за бесовете, които хвърляли момчето ту в огън, ту във вода. А бащата с кървящо сърце трябвало да наблюдава тази гледка.
И ето надежда - апостолите, пратени от Христос да разтурват демонските "циркове". Те бяха видяли с очите си Христовата власт над стихиите и бесовете. И най-важното - бяха упълномощени от него, облечени с власт. И имаха вече опит: "Господи, в Твое име и бесовете се покоряват нам." (Лк.10:17) Нямаше причина за такава "засечка", затова Господ, разбирайки за техния неуспех, възкликва "О, роде невярващ и развратен".
Гузни и с нежелание, но апостолите също се бяха наредили да гледат демонския цирк. А този цирк има двояко действие - радост за бесовете, но сплашване на Божия народ. И тогава, и днес, това е основна тактика на дявола. В началото той се крие, за да не повярват хората, но когато е вече разконспириран, започва да плаши и внушава, че истинската власт е в него, а не в Христос. Като не може да изкорени вярата на тези, които са се отскубнали от лапите му, поне да я парализира.
С тази тактика дяволът се стреми да отклони вниманието ни от Бога и го привлече към себе си. Иска да направи нашата вяра само хартиена. И често успява. Ние изповядваме „Вярвам в един Бог Отец Вседържител“, но вярваме ли, че Той действително държи всичко, че нищо не е извън Неговия контрол?! Или и ние сме неволни участници в цирка на сатаната?! Някои християни неволно ръкопляскат на сатаната, като му приписват постоянна намеса в техния живот. Няма изречение, в което да не го споменат - дявола това, дявола онова. Бог остава някаква далечна пасивна сила. Такива хора изглежда виждат само, че дявола е „князът на този свят“, но са забравили, че „ние не сме от този свят“, и че „Бог ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син“. (Кол.1:13)
Но вярата не е въпрос само на правилно знание. Тя е много повече въпрос на молитва, съединена с пост. Трябва ясно да осъзнаем, че всички ние сме род развратен и точно постът изцерява душата. Здрава душа - силна вяра!
Постът е начин на живот, при който човек редуцира телесната енергия, за да даде път на духовната, редуцира своята сила, за да даде път на Божията. В плътската борба е важно да си добре нахранен телесно, а в духовната е обратното. Св. ап. Павел беше схванал тази тайна: "Затова се радвам на немощите си, на хулите, скърбите, гоненията, притесненията заради Христос – защото когато съм немощен, тогава съм силен." (2Кор.12:10)
Постът усилва нашата вяра, защото ни отвързва от упованието на плътта и ни привързва към Бога.
Когато човек спре да гледа на Иисус, започва да вижда само с плътските си очи. А плътските очи гледат само цирковете на сатаната. На страха очите са големи, а вярата - малка. Затова плътските християни живеят винаги в страх. Не постят истински, уповават на плътта и неволно се нареждат в цирка на сатаната. Винаги се фиксират върху точното изпълнение на обреда и ритуала, но не за друго, а за да успокоят страховете си, да си създадат сигурност. Но тази сигурност е фалшива. Когато ги връхлети проблем като описания в днешното евангелско четиво, ритуалите и обредите не помагат. Помага вярата!
Братя и сестри,
Нека не спираме да четем за великите Божии дела, както в евангелието, така и в житията на светиите. Очите ни ще прогледат и сърцата ни ще се изпълнят с вяра. Защото във всички тези събития виждаме абсолютната власт на Иисус Христос, както над видимото творение, така и над силите адови.
Да съединим молитвата си с пост, защото постът ни отвързва от самите нас и ни привързва към Бога, в Когото е силата. "когато съм немощен /по плът/, тогава съм силен /по дух/."
Нека обръщаме повече внимание на сърцето си, а не толкова на външните форми. Дори когато външните форми и ритуали са отдавна „въцърковени“, нашата вяра все пак не трябва да се изчерпва с тях. Те не са ястието, а чинията. Затова да внимаваме, да не се оприличим на хора, които са седнали на богата трапеза с най-вкусни ястия, но не ядат от тях, а само се прехласват по красивите съдове.
Оставам накрая най-важното: да пазим сърцата си от раздвоение, защото само ако Христос е единствен на трона на нашите сърца, вярата ни ще бъде здрава и Той ще върши чудеса в нашия живот. Амин!
протойерей Красимир Кръстев
Църква „Св. Троица“ – Плевен
17.08.2025 г.
16.08.2020 г.
