(НИКУЛДЕН)
Иисус Христос е повтарял най-важните си проповеди. Една такава важна проповед четем за празника на св. Николай Мирликийски - тази за блаженствата (Лк.6:17-23). Наричана е от някои „Проповедта на равнината“ и е сходна по съдържание с „Проповедта на планината“, записана в Матей 5–7, но св. Лука уточнява, че Христос изговорил тези наставления „на равно място“. И в двата текста Спасителят очертава добродетели, които наричаме „блаженства“.
Слушателите със сигурност са били шокирани. Представете си, Христос заобиколен от всякакви хора с проблеми – болни, бедни, бесновати. И изведнъж Той се обръща към тях „блажени“ сте вие, а не тези, които са в уютните си домове, охранени, обиколени от лукс и слуги. Какво Ви прави блажени?
Това, че сте тук! Това, че всички страдания и удари, които сте понесли, са Ви довели до това равно място, където Самият Господар на вселената говори. Блажени сте, затова, че сте приклонили ухо и слушате словото, което е "живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч." (Евр.4:12).
Светът казва: ти си богат духовно, ти си красива духовна личност, четеш философия, изкуство, източни религии, Дънов… Църквата е за хромите - да се церят, патерица за куците. Твоето място е в галериите, театрите, в културна среда, къде си тръгнал с тези „лузъри“, земното царство е твое.
А Иисус казва: „Блажени вие, бедни духом, защото ваше е царството Божие.“. Блажени са онези, които се чувстват бедни духом, които осъзнават своите грехове и се стремят към покаяние и приближаване към Бога. Точно те са истински богатите, защото тяхно е Царството Божие.
Смирението е в основата на духовния живот. Всеки час трябва да си го напомняме. Преди всяка молитва, винаги трябва да помним – аз съм бедняк, аз съм просяк, молитвата ми е просба. За съжаление ние често забравяме това. С годините изгубваме това блажено смирение. Избегнали сме суеверията, знаем много /догмати, молитви, канони/, молим се, причастяваме се … Влезли сме в една рутина и мърморим със самочувствието на по-големия брат на блудния син, сякаш никога не сме се валяли със свинете ...
Св. Симеон Стълпник веднъж имал видение: пред него се явила огнена колесница с ангели, които му казали, че е угодил толкова много на Бога, че Господ им заповядал да го вземат жив на небето, подобно на св. пророк Илия. И св. Симеон повярвал на видението, вдигнал единия си крак, за да се качи на колесницата, но щом се прекръстил, всичко внезапно изчезнало с голям шум. Великият стълпник бил на косъм от смъртта, защото щял да падне от височината на своя стълп и да загине. Като наказание за това, че се поддал на тщеславния помисъл, св. Симеон си наложил цяла година да стои на стълпа на един крак.
Нека това е урок и за нас, които след малка победа вирваме нос. Мислим си, че сме много израсли и сме угодили Богу, а под нас се отваря пропаст.
Светът казва: Блажени охранените и осигурените материално. Те и по време на пости са на трапезите, наперени и зачервили бузи…
А Иисус казва: „Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите“. Спасителят говори за духовен глад, за онези, които копнеят за Бога, които жадуват да познаят Него чрез Писанието. Те се хранят от Неговата благодат чрез молитва и най-вече са в храма да се хранят на Неговата трапеза в Св. Евхаристия.
Светът казва: Блажени намерилите вътрешния баланс, духовитите, които разказват вицове, смеят се и се наслаждават на този свят.
А Иисус казва: „Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете“. Блажени са онези, които скърбят за греховете си — чрез покаянието те ще намерят истинската радост. Призвани сме за тази радост. Християнският живот не се състои в унилост и вина, а в копнеж като Давидовия: „Върни ми радостта на Твоето спасение“. Християнският живот е самоизпитване: кога и заради какво изгубих радостта си? Но изпитването не е самоцел, то има за цел да се върнем на верния път – този на радостта. Християнският път е път на радостта, на постигането на нейната пълнота. Но радост не плътска, нито театрална и душевна, а радост от придобиването на благодатта, „защото Божето царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух.“ (Рим.14:17)
Светът казва: Блажени тези, които са силни, богати и известни, и хората им се кланят.
А Иисус казва: „Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески. Възрадвайте се в оня ден и се развеселете, защото голяма е наградата ви на небесата“.
Ако сме мълчаливи съучастници в греховете на този свят, ние ще сме добре приети от него. Няма да станем хищни „лъвове“, но място за презряни чакали ще се намери. И някой кокал за утеха ще подхвърли света…
Но ако сме искрени във вярата си и следваме Христос, неизбежно ще станем изобличение за света и ще си навлечем неговата вражда.
Какъв парадокс - блаженството на гонените е най-висшето стъпало на живота, на което разцъфва най-великата радост! Пълното единение с Христос в Неговото страдание носи пълната радост и венеца на победата! От римския затвор св. ап. Павел пише: „но макар да се принасям като жертвено възлияние в служба на вярата ви, аз се радвам и споделям радостта на всички вас. Така също и вие се радвайте и споделяйте моята радост.“ (Фп.2:17-18)
Братя и сестри,
Не вярвам в мрачното и унило християнство, което винаги те държи депресиран. Вярвам, че Бог е създал човека за радост и всеки, който побеждава греха, е радостен. Сега е постно време, но не значи, че е време за депресия, защото писано е: „Такъв ли е постът, който Аз избрах – ден, в който човек се самоизмъчва, навежда главата си като тръстика и се облича с вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, приятен на Господа? Не е ли това постът, който избрах: да разкъсаш оковите на несправедливостта, да свалиш въжето на ярема, да пуснеш на свобода угнетените и да счупиш всеки ярем; не е ли да отчупиш от хляба си на гладния и да заведеш вкъщи бездомни сиромаси; когато видиш гол, да го облечеш, и да не се криеш от твоя ближен? Тогава твоята светлина ще се появи като утринна зора и твоите рани бързо ще заздравеят. И твоята правда ще върви пред тебе и славата на Господа ще обгражда своя път. Тогава ще повикаш и Господ ще отговори, ще извикаш за помощ и Той ще каже: „Ето Ме!“ (Ис.58:-9)
Така е живял през 4 век св. Николай Мирликийски - велик молитвеник, постник и ходатай за грешните. Четем за неговите чудеса, как е извиквал за помощ и Господ му казвал „Ето Ме!“. Така с молитва той укротил морската буря и съживил падналия от мачтата моряк.
Човек на молитвата, но и на действието. Житието му разказва как веднъж, стоейки на молитва, чул глас, който му говорел: "Николай, влез във всенародния подвиг, ако искаш да получиш от Мене венец!" По това време Николай бил възжелал монашество, но същият глас му казал отново: "Николай, това не е оная нива, на която можеш да принесеш очаквания плод. Обърни се към людете, та в тебе да се прослави името Ми!"
И светителят Николай намерил истинската радост в щастието на другите. Въздигнал се като истински воин на правдата, той освободил трима невинни граждани, несправедливо осъдени на смърт от градоначалника. Като дошъл при палача, сам смело изтръгнал меча от ръката му и снел оковите от нещастниците. Това е пастирска любов на дело, а не само на думи. Това е любовта, за която пише Исаия: "да разкъсаш оковите на несправедливостта".
Така трябва и ние да живеем – обърнати към ближните, а не към себе си. Тогава ще бъдем наистина блажени, ще имаме радост като тази, за която пророкува Исаия: „тогава ще имаш радост в Господа, ще те възкача на земните висини и ще ти дам за храна наследството на Яков, твоя отец, защото устата на Господа каза това.“ (Ис.58:14) Амин.
протойерей Красимир Кръстев
Църква "Св. пророк Илия" - Долни Дъбник
06.12.2025 г.
