МАКАР ДА Е ЖИЛАВО ЗЛОТО …

(НЕДЕЛЯ СЛЕД РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО – СВ. 14000 МЛАДЕНЦИ-МЪЧЕНИЦИ, ИЗБИТИ ОТ ИРОД ВЪВ ВИТЛЕЕМ)

„Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям: Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18)

В душите ни още звучи Рождественският химн „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение" (Лк. 2:14), а св. Църква някак неочаквано и сякаш в противовес на него ни предлага едно четиво, което ни връща отново в света, пълен със зло. Припомня ни за избиването на Витлеемските младенци по нареждане на цар Ирод. Защо е тази смяна на настроението?

Мъдреците - тези чудни князе от Изтока, учени мъже и астрономи, знаели добре от предсказанието на пророк Даниил, който живял в техните земи, за раждането на Юдейски цар – Княз на мира, Който ще въдвори правда в света. Влъхвите видели звездата Му на Изток, тръгнали след нея и тя ги довела в Йерусалим. Тук, в своята непоквареност, те започнали да разпитват: „Де е родилият се Цар Юдейски?" (Мат. 2:2).

В това време Палестина се упраьвлявала от страшно подозрителния и жесток цар Ирод Велики. Всички треперели от него. Той избил последните представители на Хасмонеите, династията управлявала Юдея преди него. Екзекутирал над половината членове на Синедриона, както и над 300 свои царедворци. Убил собствената си жена Мариамна от династията на Хасмонеите, майка й Александра и синовете си Аристовул, Александър и Антипатър. Слухът за безчовечните му дела достигнал до Рим, та и римският император Август казал за него: „Бих желал да бъде по-скоро свиня на Ирод, отколкото негов син".

Мълвата за дошлите чуждоземци-влъхви се разнесла из целия Йерусалим. Подозрителният Ирод, разтреперан за трона си, повикал мъдреците и лукаво им обещал, че след тяхното поклонение сам ще иде да изкаже своята почит пред новородилия се Цар. Но злодеят не научил от мъдреците мястото на новороденото Дете. Ангел Господен ги насочил да се върнат по друг път, а светото семейство с Младенеца Иисус забягнало в Египет. Цар Ирод не намерил покой. Издал страшната заповед да бъдат избити във Витлеемската област всички деца от две години надолу, с надежда, че между тях ще попадне Детето - бъдещ Цар. Четиринадесет хиляди деца станали жертва на жестокия убиец. Хиляди майки и бащи проплакали за рожбите си. Евангелист Матей сравнява тяхната мъка с тази на прародителката Рахил, като цитира пророк Йеремия.

Трябва да отбележим, че това пророческото слово касае три периода от свещената история:

1. Рахил (1729 – 1685 г. пр. Хр.) и нейната скръб

2. Св. пр. Йеремия (650 – 570 г. пр. Хр.) и израилтяните под вавилонски плен

3. Св. ев. Матей и избитите от Ирод младенци (около 6 г. пр. Хр.) 

Св. пророк Йеремия говори на израилтяните, които тогава били под вавилонски плен: „Глас бе чут в Рама, плач и ридание и писък голям; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма" (Мат. 2:18).

Рама било малко селце на 7 километра северно от Йерусалим, а Рахил, да напомним, била втората и любима жена на Яков и сестра на Лиа (първата жена на Яков), майка на Йосиф и Вениамин. На хълма до Рама прародителката Рахил неутешимо плачела за синовете си, които, както знаем от историята, изчезнали в Египет и тя ги възприемала за мъртви. 

Хиляда години по-късно,  по времето на Йеремия, скръбта на израилтяните била също толкова неутешима, поради вавилонския плен, от който не се виждало надежда за избавление.

А след още 6 века ев. Матей отново привежда тези пророчески слова, за да покаже страшната мъка обхванала Израил поради безчовечния Ирод. Нямало ги 14000 невинни дечица и нямало как да се върнат към живот.

Навремето Рахил ридаела в Рама, а години по-късно, когато починала, била погребана до Витлеем. С избитите младенци пострадала точно Витлеемската област и вероятно скърбящите родители са изливали скръбта си на нейния гроб. Прародителката със същата мъка, която безутешно плачела в Рама, както те сега във Витлеем!

Виждате ли, братя и сестри, как във Витлеем се концентрирала страшната битка между Бога и сатаната. Тук, в дома на хляба (както се превежда от еврейски Витлеем), се родил Хлябът на живота и станал повод за най-велика радост, и точно тук били избити невинните младенци и предизвикали небивала скръб.

Преп. Максим Изповедник пише: „…поради тази причина Витлеем бил избран и възпян, а не толкова заради някакви мъжествени постъпки, но именно поради този факт. Тоест, че е изпълнил Пасхата на закона и я претърпял, като пожертвал не само едно агне, лишено от разум (безсловесно), а множество, обдарени с разум (разумна душа) и невинност. Щом се освободели от майчината утроба, те веднага били пренасяни чрез меч от измъчения този временен живот във вечния; щом зървали сетивната светлина, се лишавали от нея и придобивали умната (невидимата); краткотрайната била отнемана, настъпвала вечната. Пренасяни били тези герои в светлината, дето няма и следа от тъмна сянка, тези мъченици, които преждевременно намирали своята кончина, които ставали съобщници Христови, без да са познали истината (в земния си живот). Заклани били за Христа, заради Него, преди всички други мъченици (за Христа). Били пожертвани поради Него и за Него още преди Страданията, които претърпял Самият Той заради нас; защото трябвало явяването на Христос да се утвърди между човеците с едно голямо приношение от тяхна страна… дори и земята се прочистила от нечистата кръв на идолските жертви, благодарение на проляната кръв от невинните и свети младенци, които станаха предтечи и предизвестители на проливането на царската и преславна кръв, с която бе поръсен Кръстът.“

Ето причините, братя и сестри, поради които ние тачим тези невинни дечица като мъченици! Детската кръв, като на невинни агънца, се проляла за Христа и станала предтеча и предизвестител на Царската Кръв, чрез която ние имаме надежда за вечен живот!

Пророческите слова на Йеремия звучат мрачно само на пръв прочит. Чрез тях всъщност той вдъхва надежда на стенещите под вавилонски плен израилтяни, че Бог ще промисли за тяхното избавление така, както навремето сторил с израилския народ. Йосиф и неговите братя се оказали живи и намерил втора родина в Египет, където да оцелеят по времето на гладните години, налегнали библейските земи. Така Израил ще възкръсне и от вавилонски плен – казва Йеремия на своите съвременници. И дава надежда в народната скръб.

Подобно и за евангелист Матей Йеремиевите слова са не само констатация за голямата скръб, причинена от злодея Ирод, но и вест на надежда за едно предстоящо събитие, което оправдава всяко несправедливо страдание - възкресението за вечен живот! Събитие, за което ние постоянно изповядваме „чакам възкресение на мъртвите и живот в бъдещия век“.

Чрез извършеното от Христос Изкупление душите на избитите витлеемски младенци сега се къпят в Божията любов, а при Второто Негово Пришествие ще се облекат в телата, от които бяха разделени чрез меча на един изверг. И дори ще получат по-добри тела – неболедуващи и нетленни. Затова, Църквата в тази неделя след Рождество Христово неслучайно ни връща към реалността и жилавостта на злото – за да покаже още веднъж, че го отчита като факт, но той не е окончателен факт. Накрая ще победи доброто, последната дума ще има Бог! Колко различен е този църковен реализъм от сладникавото коледно чувство, ширещо се по мегданите и около трапезите!

Св. цар Давид казва: „Видях нечестив човек, готов за насилие, който гордо се ширеше като зеленеещ се кедър. Но той изчезна и го няма; търсих го, но не можах да го намеря. Погледни добрия и обърни внимание на праведния, защото краят на такъв човек е спасението. А грешниците всички заедно ще бъдат изтребени; бъдещето на нечестивите е гибел.“ (Пс.37:35-38)

Нека не се съмняваме в крайната победа на доброто и правдата Божия. Две години след кървавия геноцид тялото на Ирод било проядено от червеите като предобраз на онези червеи, които ще гризат душата му вечно. И всички Ироди, в крайна сметка, ще получат своето, ако и да се бави тяхната присъда! 

Нашата отговорност е да се справим с вътрешния Ирод - гордостта, властолюбието, егоцентризмът, плътоугодието. Не от външните злодеи (които убиват тялото) трябва да се боим, но от вътрешния Ирод. На него не трябва да позволяваме да се шири в душите ни "като зеленеещ се кедър", защото ще стигнем до Иродовите безумни дела. Дори често да падаме, измамени от врага, трябва винаги да се вдигаме така, както куклата-матрьошка винаги се изправя след всяко поваляне. 

Нашият поет Недялко Йорданов пише:

„Когато си беден, когато си слаб,

когато трепериш за късчето хляб,

когато отвсякъде, кой както свари,

препъва те с крак и ти удря шамари –

недей се отчайва, недей се навежда,

не си позволявай да губиш надежда!

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто.

Какво е охолство, какво са пари

пред светлата участ да бъдем добри!

Когато в сърцето ти гняв се надига,

кажи си наум кротко думата “стига!”

и вярвай, че пак ще спечели двубоя

със лошите мисли усмивката твоя.

Защото макар да е жилаво злото,

в човека все пак побеждава доброто!“

След тези крилати слова остава само да уточним кой е този човек-победител, за който говори поета. Злото в човека е жилаво, може ли светския "добряк" да не се отчайва, да не се навежда и да не губи надежда?! Не, тази тежест е непосилна за рамене, които не се осеняват с Христовия кръст! 

Кратък и точен отговор дава св. евангелист Йоан Богослов: "Кой побеждава света, ако не този, който вярва, че Иисус е Божият Син?" (1Йн.5:5) Амин.

Свещеник Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

29.12.2024 г.

НА НЕБЕСНАТА РОЖДЕСТВЕНСКА ТРАПЕЗА

(РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО)

Пред първите хора била положена стълба, по която да се изкачат до небето. Това била задачата за богоуподобяване. Но падението им довело до духовна парализа - тяхна и на целия човешки род. Всяко изкачване било обречено на неуспех. Човекът останал отделен долу на земята, а Бог далече в небето. В целия Стар Завет Бог посещавал своите люде чрез слова и чудеса. В дъбравата Мамре пък се явил на Авраам като три ангела. Това били така наречените теофании, което означава богоявления. Но теофаниите били само подготвителни лекарства. За да се изцели, тежкоболното човешкото естество трябвало да се съедини със здраво такова. А всяка плът вече била поразена... Затова богоявлението било недостатъчно, трябвало боговъплъщение! Божият Син трябвало да стане Син Човечески и да понесе в Себе Си нашите немощи. 

И Той станал! Дева Мария се превърнала в стълба, по която Бог слезнал на земята и станал един от нас. Истински човек, само че без да се роди в грях и от плътска похот. Това е великото чудо на въплъщението! Бог е с нас, Той стана най-силно лекарство за нашите немощи, стана храна за вечен живот. Трябва само да се съединим с Него, да го допуснем в душите си. Тогава нашето естество започва да се изцерява и обожава. Парализата отшумява, ние се раздвижваме и поемаме по лествицата към небето. Това е смисълът на боговъплъщението – то прави възможно нашето изкачване към небето. Големият въпрос винаги е бил този – ще търсим ли небето или ще останем да се валяме в пръстта?

Още при Адамовите деца започнало разделяне. И двата рода, Авеловия и Каиновия, били парализирани от греха, но първите гледали нагоре, към небето, а вторите – надолу, към земята. Това продължава до ден днешен и така ще бъде до края. Едните ще се вкопчват в земното и неговите мимолетни наслади, другите ще търсят нещо повече, дори то да им коства земното. Като Авраам и всички верни, за които пише апостолът: „С вяра призованият от Бога Авраам послуша и се отправи към земята, която щеше да получи в наследство, и тръгна, без да знае къде отива. С вяра той се пресели в обещаната земя, макар и чужда, и се засели в шатри заедно с Исаак и Яков, сънаследници на същото обещание. Защото той очакваше града със здравите основи и чийто строител и творец е Бог. Чрез вяра и сама Сарра придоби способността да даде поколение и, въпреки възрастта си, роди, защото сметна, че Бог е верен на обещанието Си. Така от един човек при това с изчерпани сили се роди толкова голямо потомство, колкото са звездите на небето и както са неизброими песъчинките на морския бряг. Всички те умряха, изпълнени с вяра, без да получат обещаното, а само отдалеч го видяха, приветстваха го и заявиха, че са чужденци и пришълци на земята. С тези думи те дават да се разбере, че търсят отечество. Ако бяха мислили за онази земя, от която бяха излезли, щяха да намерят възможност да се върнат. Но сега те се стремят към по-добро, тоест небесно отечество. Затова Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото им е приготвил за тях град.“ (Евр.11:8-16)

Колко малко знаеше Авраам за обещаната земя и колко много остави! Дом, богатство … всички блага, които земното отечество предлага, заради небето! Разбира се, не говорим за видимото небе, то е само знак, поставен от Бога, за да отпраща мислите ни към далечното и отвъдното, към Твореца на небето и земята. Душата на Авраам не можеше да се засити със земното, затова очите му винаги бяха в звездите. Истинските Авраамови чеда винаги са били тези, чиито поглед е бил насочен към звездите и отвъд тях, към небесното отечество. 

Велик пример за това са мъдреците от Изтока, които търсели в езическия мрак светлина. 2000 години след Авраам, когато  езическото многобожие се било развило и неговата измамата станала много по-изтънчена и рафинирана, едни халдейски мъдреци успели да се откъснали от нея. Изследвали древните книги, лутали се в сложни лабиринти, взирали се в небето и търсели светлина отвъд астрологическата – светлина истинска и божествена. И Бог, който не гледа на лице, им я дал – звездата, която ги довела до яслите с Богомладенеца. Влъхвите били истински Авраамови чеда – неуморни търсачи на истината, които без да имат причина да повярват, повярвали. Повярвали със същата Авраамова вяра, оставили домашния комфорт и немите идоли, и тръгнали след нещо мъждукащо в небето. И с тази вяра се озовали на небесната Рождественска трапеза!

А къде сме ние, българите, днес? Влъхвите избягали от халдейските магии, а ние се връщаме към тях! Бог ни е дал красивата и ярка светлина на Православието, дал ни е хиляди причини да вярваме и да изкачваме стълбата към небето, а ние се въргаляме по трапези, макар и коледни. Да, коледни трапези без Рожденика. Защото Рожденикът днес не е на коледния базар, а на Светата Трапеза! Той ни кани на светата Евхаристия с небесните Дарове. Подготвили ли сме се ние днес за рождения Му ден с молитва и пост или сме се „подготвили“ чрез обикаляне по магазините, чрез 7 постни ястия и 77 суеверия? Това е въпросът, който ме терзае, защото в края на всяка календарна година виждаме тази суета и безумие, усещаме този сладникъв коледен дух. Коледен, не Рождественски! Събрали се хората на Коледно тържество на площада, в ресторанта, в пенсионерския клуб… Навсякъде, но не в храма! Събрали се около топлото домашно огнище, но без Рожденика. Събрали се не за молитва, а за шоу-програми, наздравици и клюки.

Не искам да бъда съдник, за мнозина декемврийската суетня е бягство от студения свят. Разбирам, че греяното вино някак странно стопля и успива, но истинското лекарство е друго. То е в Светата Чаша – виното, претворено в Кръв!

Година след година наблюдавам с болка една и съща картина - мнозинството наши сънародници като някакви весели зомбита се лутат по коледни базари. Активни в земните дела, а парализирани за духовното. Не постят, не се молят, причастяват се коледното вино на този свят, а не с небесното вино - Христовата кръв. Вървят със засмяно лице, тананикайки си сладникави коледни песнички, но тяхната радост не е християнска, духът на песните им не е православен. Ден след ден, като дрогирани, те вървят надолу, слепи за адовата пропаст. Ако вървяха по пътя на живота, щяха да спазват табелите. Ето, от 40 дни има ограничителна табела „Без блажна храна“, а те не я спазват. Но точно тези непостещи най-много държат на Бъдни вечер да има 7 (според друго суеверие 12) постни ястия. Защо 7 ястия, няма ли така човек да преяде и да седне недостойно сутринта на небесната рождественска трапеза?!

Ясно е защо! Техният път не е пътят на Авраам, който напусна езическия Ур Халдейски, нито този на влъхвите, осветен от Витлеемската звезда. "Техният край е гибел, тяхното божество – коремът, а славата – в срама им; мислите им са насочени към земното." (Фп.3:19)

Цялото това коледно безумие ми напомня думите на Соломон: „Глупостта е радост за неразумния, а разумният човек ходи по правия път.“ (Пр.15:21)

На нас, българите, много ни е дадено (показан ни е правия път), и много ще се иска от нас, много повече, отколкото от влъхвите. Малцина са, обаче, разумните, които гледат към небето и които внимателно следят пътните знаци, за да вървят по пътя нагоре. Витлеемската звезда и днес озарява пътя им и ги води на Светата Трапеза с Рожденика. Те търсят лекарство за своята парализа и плачат за греховете си, смесват радостните си песни със сълзи и протягат ръце към небесното отечество. Те са разумните и „… Бог не се срамува от тях да се нарича техен Бог, защото е приготвил за тях град.“ Амин.

протойерей Красимир Кръстев

Църква "Света Троица" - Плевен

25.12.2025 г.

24.12.2024 г.