(4 НЕДЕЛЯ НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ - НА ПРЕП. ЙОАН ЛЕСТВИЧНИК)
В Неделята на св. Йоан Лествичник си напомняме, че човешкият живот е процес на израстване. Има периоди, като пубертета, в който това става рязко, но през повечето време растежът е бавен. Пубертетът е най-бурният, но и най-рисковият период, в който стават най-много инциденти. Тогава родителят повече гледа да удържи подрастващия от крайни решения. Така е и в духовния живот. Новообърнати във вярата християни прочитат за великите подвизи на монасите и започват да мечтаят за тях. Четат, примерно, как старецът Тихон хранел сърцето си със Светото Причастие, а стомахът задоволявал с една смокиня на ден, половината сутрин и половината следобед. Четат за спане на пода, носене на вериги и пр. И въодушевени, тези "новобранци" тръгват на подобни подвизи. Когато поискат от свещеника благословение, биват изненадани от неговия отказ. Дали пък свещеникът не е достатъчно ревностен, за да ги възпира така?! Най-често причината не е в липсата на свещеническа ревност, нито, че тези практики са по-характерни за монасите. Основното е отеческата загриженост за духовния младенец, за когото често "морето е до колене".
Нека погледнем един светоотечески пример от живота на големия духовен пастир авва Доротей. Веднъж неговият игумен - авва Серида, го повикал при себе си. Като отишъл при игумена, Доротей намерил при него някакъв младеж във военно облекло, твърде млад и красив, който бил дошъл в монастира. Младеж бил живял всред наслаждение и разкош и никога не чувал словото Божие.
Но в него имало духовна нагласа и заедно с други поклонници той бил посетил Гетсимания, където имало изображение на Страшния Съд. Когато младежът се спрял пред това изображение и го разглеждал с удивление, той видял една прекрасна жена, облечена в багреница, която стояла близо до него и му обяснявала мъката на всекиго от осъдените, като добавяла още някои наставления от себе си. Младежът, като слушал това, бил изумен и учуден, защото той никога не бил слушал нито словото Божие, нито какво е съд. И тъй, той казал на жената: „Госпожо, какво трябва да направя, за да се избавя от тези мъки?” Тя му отговорила: „пости, не яж месо, моли се често и ще се избавиш от мъките”. Като му дала тези три заповеди, багреноносната жена станала невидима и повече не му се явила. Младежът обходил навсякъде наоколо да я търси, предполагайки, че това е обикновена жена, но не я намерил, защото това била Пресветата Богородица. От тогава този младеж пребивавал в умиление и пазил трите заповеди, които му били дадени.
Някои военнослужещи-колеги на младежа, били близки на авва Серида и като отишли в манастира, завели и младежа там. И когато аввата изпратил блажения Доротей да поговори с него, той го разпитал и констатирал, че младежът не може да му каже нищо друго, освен: „искам да се спася”. Името на младежа било Доситей и от този ден той преминал в друга армия – Божията, а авва Доротей станал негов наставник. От житието на св. Доситей узнаваме за неговите първи стъпки в новия живот:
„Когато станало време да се хранят, авва Доротей му казал: „яж до насита, само ми кажи, колко си изял”. Той дошъл и му казал: „изядох един хляб и половина (около 1960 гр.), а хлябът беше четири литра” (около 1300 гр.). Авва Доротей го запитал: „Доситее, това достатъчно ли ти е?” Той отговорил: „Да, отче, достатъчно ми е”. Аввата го запитал: „Не си ли гладен, Доситее?” Той му отговорил: „не, владико, не съм гладен”. Тогава авва Доротей му казал: „следващият път изяж един хляб, а другата половина раздели на две части, изяж едната четвърт, а другата четвърт раздели на две и изяж едната половина”. Доситей постъпил така. Когато авва Доротей го запитал: „гладен ли си, Доситее?,” той отговорил: „да, отче, малко съм гладен”. След няколко дни пак му казал: „как си, Доситее, още ли си гладен?”, той му отговорил: „не, отче, добре съм, с твоите молитви”. Аввата му казал: „остави и другата половина на четвъртинката”. Той изпълнил и това. Пак след няколко дни (авва Доротей) го питал: „Как си сега, (Доситее), не си ли гладен?”, той отговорил: „добре съм, отче”. Аввата му казал: „раздели и другата четвърт на две и изяж половината, а другата половина остави”. Той постъпил така. И така, с Божия помощ, малко по малко, от шест литра (около 1960 гр.), а литърът има дванадесет унции, той достигнал до осем унции (около 216 гр.). Защото и употребяването на храната зависи от навика.“
Така започнал монашеският живот на Доситей и само за няколко години той надминал в светост всички монаси, подвизавали се в монастира от десетилетия. Много са факторите за това успешно възкачване по духовната лествица, виждаме послушанието, благоговението на младежа, но ние ще се фокусираме върху един друг фактор, който можем да наречем „закона на последователността“.
Добрият пастир винаги трябва да съобразява миналото на своя пасом. Някои хора са израсли в спартанска среда. Свикнали са да живеят под режим, да лягат рано и да стават рано, да се хранят умерено и само в определените часове, да спортуват, да четат книги, да не робуват на социални мрежи и телевизия... Влизайки в Църквата, такива хора могат да стартират уверено във всички постни периоди. Такива хора обаче са малко, а в последните десетилетия направо са изчезнали. Най-често това са младежи, възпитани в семейства на военни (не се отнася за ВВС😉), полицаи или спортисти. Това не е задължително вярно за всички хора в споменатите сфери, както не било вярно и за Доситей. Той бил израсъл в заможно семейство и въпреки, че бил добре морално ориентиран (макар и в нехристиянски дух), бил разглезен от малък.
В книгата Притчи се казва: „Пръчката и порицанието дават мъдрост; но разпуснатото момче е срам за майка си.“ (Пр.29:15) Не казва на баща си, а за майка си, защото майките най-често глезят децата. Такова дете израства безволево и влиза в църквата безволево. Затова добрият пастир трябва да бъде лекар и не само да го научи да съчетава своята воля с Божията, но и да „шинира“ неговата пречупена воля. Как става това на практика? Когато един такъв слаб човек за първи път влиза примерно във Великденските пости, свещеникът може да го благослови да пости стриктно само първата и последната седмица, а през другите седмици да бъде на „бял“ пост. Какво ще се случи, ако строгото спазване на поста не се облекчи? Най-често човек ще се обезкуражи, ще си каже „това не е за мен, в крайна сметка е по-важно да помагам на хората, дори и да не съм постник“. И наистина е по-важно да се помага на хората, но тук е уловката на дявола – той премълчава, че можеш да даваш само ако имаш, а благодатта се дава на смирените. Как пък да се смириш без пост? Постът е богоустановеното лекарство за смиряване, но трябва да се приема по лекарска, т.е. свещеническа рецепта! Забележете, рецептата не включва само първата и последната седмица, а всички седмици на Великия пост, макар и облекчени откъм строгост. Освен това, следващият постен период трябва да се спазва по-голяма строгост. Това гласи законът на постепенността! А и самата дума "постепенност" е ясна - без скокове, на степени, като изкачване на стълба (лествица).
Хора, неуспели в поста, много често се отдръпват от Църквата, защото тя постоянно им говори за постене, но не успява да вникне в тяхната духовна разслабеност. А да не забравяме, че в засада дебнат сектите: „Ела при нас, ние проповядваме Христос, но без човешки правила и закони. Не отхвърляме поста, пости си когато имаш на сърце.“ Само, че точно до сърцето е стомахът, и сърцето винаги бива задушавано в неговата прегръдка. От личен опит ви казвам, че за 15 години в протестантството много пъти съм се канел да постя и само един път сърцето ми успя да се отскубне от прегръдката на стомаха. Само един път, за 3 дни, а иначе никой протестант не отхвърля теоретично поста. И Лутер не го е отхвърлял теоретично, но когато е бил августински монах тежал 70 килограма, а когато умира като ересиарх на протестантството – 150 килограма. Затлъстял, но „свободен“! Да си беше останал уплашен монах…
Братя и сестри,
Добре разбирате, че целта на поста не е телесното отслабване, а омаломощването на плътта! Има разлика между тяло и плът, но и да излезем от поста телесно по-охранени отколкото влизаме, също говори, че нещо бъркаме. Днес посочихме една от най-честите грешки. Втурваме се в „духовни“ авантюри, подценявайки навиците на стомаха. Стомахът сме прехранвали с десетилетия, а сърцето храним от няколко месеца, какво да очакваме? Лесна победа?! Бързо рухваме и униваме, ставаме жертва на телесен и духовен „йо-йо“ ефект, който разстройва телесното и духовното ни здраве. А колко точно е казано в житието на св. Доситей: „Защото и употребяването на храната зависи от навика“!
Великият пост е най-благоприятното време да променим лошите си навици и да се отскубнем от задушаващата прегръдка на стомаха. Това не е лесно, защото дълги години сме свикнали с тази прегръдка. Духовно стомахът трябва да бъде там, където и телесно го е поставил Господ – под сърцето. Да бъде слуга на сърцето, а не господар! Човешкото сърце е предназначено за трон на Бога. Трябва да детронираме от него всичко, що не е Бог, и постът е най-подходящото време за това. Но мъдро е всичко да става постепенно и плавно, та на Великден да сме изпълнени с мир и благодат, а не с досада и киселина. Защото животът с Бога е растеж, но не без надзор, а под възпитанието на Светия Дух, Който говори чрез устата на авва Доротей и всички духоносни отци. Ние сме предназначени да благоухаем като цветя в Божията градина, но не като диворасляци, а под грижата на опитен Градинар. Защото „Божието царство не е ядене и пиене, а правда, мир и радост в Светия Дух.“ Амин.
Протойерей Красимир Кръстев
Храм "Света Троица" - Плевен
